Гневът на Лудия бог

23Сражение

Джим метна един от кинжалите си.

Хвърли се зад една скала, а острието се заби в лицето на дасата и го свали от варнина му. Онези зад него го прегазиха, без да се трогнат, и продължиха през каньона.

Джим се върна при спътниците си.

— Време е да изчезваме!

Джоми, Тад, Зейн и Серван нямаха нужда от подкана. Тилът, където войските им се събираха за прегрупиране и почивка, преди половин час внезапно се беше превърнал във фронт. Младежите тъкмо бяха хапнали и успяха да се сврат под една каруца, за да подремнат. Вече бяха свикнали с хъркането на шестокраките нийдри и странната им миризма. Бяха толкова уморени, че заспаха веднага.

Джим беше първият, който се надигна при избухналата врява. Младежите едва бяха успели да се измъкнат — изкатериха се по скалистия хребет, който служеше като естествена защита на левия фланг на Аленбурга. Проблемът беше, че всички останали бяха побягнали в обратна посока.

През последните два дни отстъпваха непрекъснато. Черният купол се разширяваше и разширяваше и цуранските магьосници се опитваха да предвидят безопасна дистанция за всяко спиране.

Защитниците бяха променили тактиката си. Вече не опитваха да отблъснат нашествието, а се сражаваха, за да дадат време на бежанците да достигнат най-близките разломи. Пъг беше отворил портал между Келеуан и новия свят, а императорът бе издал заповед. Магьосниците опитваха да мобилизират населението. Нямаше да смогнат да спасят всички, но щяха да евакуират колкото се може повече.

Пъг беше създал втори портал към отдалечен континент за тюн и трети за турилците. Останалите магьосници отваряха проходи до първоначалния разлом, близо да Равнинния град. Мястото беше широко и можеше да побере множеството бежанци, без да се изпогазят.

Проблемът беше, че не можеха да отворят достатъчно разломи към новия свят. Пъг беше един от малцината, които се справяха без помощ. Иначе трябваха поне няколко магьосници и им отнемаше пет пъти повече време. Според последните данни вече имаше седем функциониращи портала. Но капитаните бяха чули Каспар да казва, че и седемдесет няма да са достатъчни.

Затова трябваше да забавят дасатите, които се стремяха да замъкнат колкото се може повече пленници до Черния купол и да ги хвърлят в ямата. Никой не можеше да си представи колко ужасна е ситуацията. Цураните бяха воини по традиция и гледаха напред, а не назад. Все пак, според изчисленията, поне тридесет хиляди души вече бяха отведени в сферата. Според младежите обаче тези цифри бяха занижени. Дасатите не бяха глупави и бързо се адаптираха към стратегията на противника. Набезите им бяха станали мащабни и неочаквани.

Може би по чист късмет, но при последното нападение се бяха натъкнали на цуранския щаб.

Джоми спря и погледна останалите. Чуваха тропота на дасатските ездачи от другата страна на хълма.

— Къде сме?

— Тад гледа последно картата — каза Зейн и се обърна към доведения си брат. — Къде сме?

Русият младеж разпери длан, като пръстите му сочеха надолу.

— Това е хребетът зад нас — каза и посочи средния си пръст. След това показа безименния. — Останалите тръгнаха натам. Трябва да отидем при тях.

— Само че помежду ни има няколко хиляди дасата — обади се Серван.

— Чакайте, имам идея — намеси се Джим Дашър.

Той беше дошъл със съобщение за лорд Ерик и също бе зачислен към щаба с ранг на капитан.

— Каква? — попита Джоми.

Крадецът посочи на югозапад.

— Дасатите отиват натам.

— Да — потвърди Тад.

— Значи ние трябва да тръгнем на североизток. Ще пресечем долината и ще минем от другата страна, след което ще настигнем генерала.

— Чудесна идея — каза Джоми. — Но забравяш едно нещо.

— Какво?

— Всички останали са на коне. Ние сме пеша. Никога няма да ги настигнем.

— Не и ако стоим тук и се караме — намеси се Зейн. — Предлагам да послушаме Джим. Генералът все някога ще установи нов щаб. Ако следваме отстъплението, все ще ги настигнем.

Никой нямаше по-добро предложение и младежите заизкачваха склона, по който преди малко се бяха спуснали. Приклекнаха на самия хребет и се заослушваха. Не се чуваше тропот на ездачи, но пък дасатите често изпращаха тилови патрули, които да залавят криещите се.

Джим понечи да се надигне, но чу нещо, даде сигнал на останалите да не мърдат и се заслуша. Някой си тананикаше!

Крадецът надникна и видя на пътя самотна фигура. Носеше робата на цурански магьосник и си подсвиркваше.

— Кой е пък този? — възкликна Джим.

Останалите се надигнаха да погледнат.

— Тоя пее ли? — попита Джоми.

— По-скоро си тананика — поправи го Джим. — При това високо.

— Да отидем при него? — предложи Зейн.

— Не — включи се Тад. — Щом е магьосник, може сам да се грижи за себе си. А и вижте накъде е тръгнал!

Мъжът се насочваше извън „безопасната“ зона. Всеки отвъд тази граница рискуваше да се озове в Черния купол при следващото му разширяване.

Младежите изчакаха магьосника да се отдалечи и се спуснаха в долината.

— Доколкото видях, генералите тръгнаха натам — каза Джоми и посочи на югоизток.

— Тогава след тях — отвърна Джим Дашър. — Знаете ли, започна да ми писва.

— Кое? — попита Серван.

— Войната? — предположи Тад.

— И тя също — отвърна Дашър. — Но говорех за цялата служба на Короната.

— Никой не те е карал насила — обади се Зейн.

— Не е точно така.

— Кой? — полюбопитства Джоми.

Джим сви рамене.

— Сигурно вече сте се досетили, че не съм обикновен крадец от Крондор.

Джоми се засмя.

— Досетихме се, след като цъфна с кралска заповед за лорд Ерик. Не мисля, че карат обикновените крадци да се метнат през най-близкия разлом и да участват във войни на други светове.

— Ами… всъщност дядо ми ме вкара в „семейния бизнес“, ако мога така да се изразя.

— Не ни карай да гадаем — обади се Серван. Познаваше Джим от доста време и бе убеден, че е изпечен лъжец.

— Дядо ми е лорд Джеймс Джеймисън, херцог на Риланон.

Джоми се засмя.

— Страхотна история.

— Говоря сериозно — Дашър вдигна едно камъче и го хвърли по отсрещните скали. — Писна ми да рискувам живота си и да се занимавам с главорези, комарджии и курви. Готов съм да се установя някъде и да създам семейство.

— Ти? — продължи да се хили Джоми. — И семейство?

— Да — Джим започна да се дразни. — Даже съм си харесал момиче.

— Това трябва да се чуе — обади се Серван. — На коя от благородничките в Кралството е хвърлил око внукът на херцога?

Всички младежи избухнаха в смях.

— Ако искате да знаете, говоря за лейди Мишел де Фрашет, дъщеря на граф Монтагрен.

Смехът спря.

— Сериозно ли? Мишел? — попита Серван.

— Да, защо?

Четиримата бивши студенти се спогледаха и Джоми се обърна към Тад.

— Ти му кажи.

— По-добре ти, Джоми — обади се Зейн.

— Не. Мисля, че трябва да си ти, Тад. Ти беше първият… — Джоми хвърли поглед към Дашър, — който танцува с нея.

— Така е — отвърна Тад рязко. — Но ти… танцува с нея най-много.

Джоми въздъхна и спря.

— Виж, Джим. Ние всички имахме удоволствието… да я опознаем. Случи се на кралския прием в Ролдем, когато ни дадоха рицарски звания — младежът се усмихна и добави: — Там се запознах и с прекрасната сестра на Серван.

Серван започна да се мръщи.

— Тя е… — започна Тад.

— Чудесно момиче — обади се Зейн. — Наистина.

— За Мишел ли говорите, или за сестра ми? — попита все по-нещастният Серван.

— И двете се чудесни, но не му обръщай внимание — каза Тад и посочи Джоми. — Той задяваше сестра ти само за да те дразни.

— Не е вярно! Тя наистина е прекрасно момиче — запротестира червенокосият младеж и се намръщи шеговито към Серван. — Чак се чудя как може да имате едни и същи родители.

— Достатъчно — сряза ги Дашър. — Кажете за Мишел!

— Ах, да. Мишел е прекрасна, но… амбициозна — започна Джоми. — Може да се каже, че си търси високопоставен съпруг.

— Точно така — съгласи се Серван.

— А никой не би бил по-високопоставен от внука на херцога на Риланон — добави Зейн. — Но преди това… беше по-отворена към ухажорите си.

— Така че всички се насладихме на… нейната компания — довърши Тад.

Джим се намръщи и се изчерви.

— Кога?

— Във вторник — каза Джоми. — След петъчния прием.

— В понеделник — обади се Тад.

— Вярно ли? — попита Джоми. — Мислех, че съм първи.

— Не, аз бях.

Джоми се обърна към Зейн.

— Ами ти?

— В четвъртък.

Джим сякаш напълно щеше да загуби контрол.

— Искате да кажете, че и тримата…

— Четиримата — обади се Серван и всички го погледнаха. — В сряда.

Джоми стисна Дашър за рамото в импровизиран приятелски жест.

— Виж нещата от добрата страна, Джим. Спестихме ти сериозен срам. Който се ожени за нея, ще е обект на постоянни подигравки. Не бива да го позволяваме на внука на херцога, нали?

Джим ги огледа и започна да се успокоява. По принцип не беше идеалист, но си беше изградил прекрасен образ за Мишел. Призна пред себе си, че е по-добре да се осъзнае навреме, и поклати глава.

— Жени…

— Да — отвърна Джоми.

Продължиха да крачат напред.

— Нали знаете какво казват монасите от университета? — обади се Тад.

Останалите трима младежи бяха чували израза много пъти и отвърнаха в хор:

— Жени! Не можеш с тях, но не можеш и без тях.

Джим изръмжа. Много добре знаеше, че монасите на Ла-Тимса дават клетва за целомъдрие.

— Май ще си се придържам към курвите.

— Доколкото познавам благородничките от Ролдем, сигурно ще ти излезе доста по-евтино — обади се Серван.

— А и ще те лъжат по-малко — допълни Зейн.

— Хубаво си говорим, но как ще проследим армията? — попита Джоми.

Джим посочи разпилените край пътя вещи.

— Ще гледаме какво изхвърлят.

— Дано дасатите не правят същото. Не горя от желание да се натъкнем на ариергарда им — каза Тад.

Разговорът замря.

— Онази мелодия, дето си я тананикаше магьосникът… — каза по едно време Джим.

— Какво? — попита Серван.

— Сетих се коя е! Една мръсна песничка от кръчмите на Порт Викор.

— Е, и? — рече Тад.

— Откъде един Велик ще знае пиянските песни на моряците от Мидкемия?

Никой не можа да предложи отговор.

Лесо Варен беше доволен, макар да не можеше да обясни защо. Голяма част от живота му бе диктувана от необясними импулси и отдавна беше спрял да се притеснява. Всичко бе започнало с намирането на онзи амулет преди много години и последвалите сънища. Беше го захвърлял два пъти и после бе пилял години, за да си го върне. А след като го унищожи, мислеше единствено как да събере парчетата и да го възстанови, като уби в процеса половин дузина бижутери. В този амулет имаше нещо…

Проклетият пират Мечката го носеше, когато загина, и сега той бе изгубен в Горчивото море. Въпросният амулет бе позволил на Лесо да хвърли пръв поглед на чудесните възможности. Как животът и смъртта са неразделно свързани и как няма по-могъща сила от живота, преминаващ в смърт.

Така и не можа да го открие повече, въпреки че претърсва морето дълги години… Ето, пак почваше да се отплесва.

Беше сигурен, че тук са намесени божествени сили, защото не можеше да се спре, щом си наумеше нещо. На няколко пъти бе срещал сериозни препятствия, но някак си се измъкваше.

Варен гледаше лежащите из околността тела. Може би затова се чувстваше добре. Тук имаше толкова смърт, че успяваше да източи оттук-оттам остатъчен живот.

Дасатите бяха като деца по отношение на некромантството. Доста могъщи, но нямаха никакъв финес и пилееха много енергия. Поне от техните остатъци бе успял да събере толкова мощ, че вече вървеше без жезъл. Тялото на Винтаката определено не беше никак добро. Само да си намереше добро убежище и щеше да започне подготовка за обсебване на ново тяло. Зачуди се какво ли ще постигне с мащабните кланета на нашествениците.

Зачуди се защо изпитва желание да се срещне отново с дасатите. Първоначалният им контакт беше добър, но след установяването на първия купол и след като им бе предал Миранда, бяха станали негостоприемни. Последния път дори бяха проявили желание да проучват него. Сигурно не бяха доволни, че бе убил двама жреци на излизане от сферата.

Но поне не си беше загубил времето. Вече знаеше, че разполага с познания за некромантството, за каквито те дори не можеха да мечтаят. Точно сега щяха да са му от голяма полза, защото насреща му се носеше дасатски патрул.

Той посегна за искрица от гнева, който таеше, провери голямото количество виталност, което бе складирал, и зачака. Дванадесетимата воини се приближиха бавно — може би се чудеха защо човекът не бяга, а ги очаква спокойно.

— Здравейте — каза Варен на приличен дасатски. Беше го научил, докато преговаряше с жреците.

Водачът им го посочи с меча си.

— Ти разбираш нашия език?

Лесо въздъхна театрално.

— Ама че сте досадно очевидни — от ръката му се изстреляха дванадесет лъча зеленикава енергия и обвиха главите на воините. Те хвърлиха оръжията си и започнаха да дерат лицата си с нокти.

След момент всички се бяха свлекли от седлата и агонизираха на земята. Варен усещаше как жизнената им енергия минава по пипалата и попива в него. За всеки случай постъпи по същия начин и с варнините. Когато всичко около него рухна мъртво, на лицето му се изписа усмивка.

— Е, това беше освежаващо.

Затананика си отново и продължи към Черния купол.

Пъг беше съвсем изтощен. Не се бе чувствал така дори след завръщането си от втората реалност. Отварянето на разломи беше достатъчно трудно дори при нормални обстоятелства, а сега ситуацията беше критична.

Той си пое дъх и кимна на Магнус. Синът му все още не се беше възстановил от пътешествието, но бе пожелал да тръгне с родителите си, за да помогне с каквото може.

Магнус го издигна във въздуха, за да може да огледа хилядите бежанци, които се стичаха в равнините. В далечината, на север, се извисяваше Черният купол. Беше се уголемил почти двойно за последния ден. Пъг пресметна, че вече покрива два големи града и множество селища по реката и в северните степи. Върхът му се губеше в облаците и приличаше на надвиснала черна стена.

Той махна на Магнус да го смъкне.

— Може ли да направим още нещо? — попита Миранда.

— Не. Може да отворим още един-два разлома в далечния запад, но там вече няма много хора — Пъг въздъхна. — Остава ни да чакаме и да гледаме колко ще успеят да преминат, преди да затворим портала.

Магнус погледна в далечината.

— Сферата ще ни достигне след два или три дни.

Пъг се обърна към най-големия разлом. Хората се стичаха към него, уморени и гладни, опашката беше дълга няколко мили. Беше им наредил да не спират в долината от другата страна, защото тя бе твърде тясна, за да поеме толкова бежанци. Освен това скоро хората щяха да са твърде уморени, за да се отдалечават, след като преминат.

— Спрете ги за няколко минути — каза той на Магнус.

Синът му се обърна към гвардейците и те спряха движението на опашката. Веднага сред иначе дисциплинираните цурани се надигна мърморене и оплаквания.

— Следващия път ще избухнат безредици — каза Миранда.

Пъг кимна.

— Колко успяха да преминат? — попита тя.

Съпругът й поклати глава.

— Около двеста хиляди. Плюс още стотина от вчера.

— Колкото населението на един голям град.

— Достатъчно за започването на нова цивилизация — обади се Магнус.

Опитваше се да повдигне духа им.

— Стига да нямат нищо против да живеят две-три поколения в кирпичени коптори — тя видя, че в далечината почват да светват огньове. Първо на изток, а после и на запад. — Толкова са много. Може би малко храна и почивка ще им се отразят добре.

— Ще дойдат още милиони — каза Пъг. — Повечето няма да оцелеят.

— Не може да сме сигурни, татко — намеси се Магнус. — Ще отворя портал към новия свят. Ще прелетя няколко мили и ще отворя още един…

— Имаме вече шест в онзи район. Ще им трябват седмици да се открият и да установят някаква комуникация — Пъг се огледа. — Скоро трябва да изпратим Небесната светлина.

— Той ще тръгне ли? — попита Миранда. — Беше решен да остане последен, като говорих с него.

Магнус се усмихна.

— Ще трябва да се пребори с генерал Аленбурга за тази чест.

— Няма значение — отвърна Пъг тихо. — Последен… — огледа огньовете, които вече се бяха появили и около тях. — Който чака да остане последен, ще загине, Магнус.

Синът му не каза нищо.

Варен вървеше по пътя и гледаше извисяващата се сфера, която сякаш никога нямаше да достигне.

— Да, наистина е голяма.

През последния час беше унищожил още четири дасатски патрула. Но щом изкачи едно възвишение, видя поне стотина дасати и реши, че ще са му много. Нямаше да е зле да има подръка някои от старите си играчки от лабораторията, която бе изградил в цитаделата на Каспар. В крайна сметка призова една илюзия, която не бе опитвал от години. Беше стар и лесен номер. Всеки цуранин щеше да се спре и да погледне изсъхналия дъб, но дасатите нямаха представа, че подобно дърво не се среща на този свят. Той ги изчака да се отдалечат и премахна илюзията.

Продължи напред. Чудеше се кога ще стигне ръба на сферата. От тук не можеше да добие никаква перспектива. Можеше да е на миля от следващия хребет, а можеше да е и на пет.

Внезапно стана тъмно и той започна да се задушава. Очите му пареха, ушите му кънтяха, сякаш до него бе паднал гръм.

Някакви ръце го сграбчиха.

Двама воини, повлякоха го напред. Очакваха да е загубил съзнание. Но той беше влизал и преди в дасатски купол и бързо оправи дишането си. Преди секунди това беше нормален път, огрян от слънце, а сега всичко беше в мрак и дори листата на дърветата се сгърчваха и умираха.

— Това е гениално! — извика той.

Двамата дасати го стиснаха по-силно и единият го погледна. Умря първи.

Лесо просто се пресегна със съзнанието си и му спря сърцето.

— Това място е прекрасно! — другият воин го пусна и извади меча си. Лесо осъзна, че говори на цурански, и мина на дасатски: — Казах, че това място е прекрасно! — вдигна ръка и лъч от животоизточващата зелена магия обви нападащия го боец.

Варен стоеше неподвижно и го гледаше как умира. Неколцина други видяха как човекът се бе справил с двама дасати и се втурнаха към него. Варен се погрижи и за тях — убиваше всеки воин, който видеше.

— Досега не бях толкова могъщ! — възкликна той, доволен от новопридобитите си способности. — Сигурно е от мястото!

Настрои възприятията си и видя, че всички жизнени енергии се стичат към центъра на огромната сфера.

— Ето къде трябва да отида.

Нито за миг не се запитваше откъде идват импулсите, които управляваха живота му. Знаеше, че колкото по̀ им се отдава, колкото повече хаос и болка създава, става по-щастлив. Понякога работеше сам в забутани пещери или мизерни колиби в блатата. Друг път успяваше да се установи на някое луксозно място, под закрилата на глупаци като Каспар от Оласко. Беше изстрадал много и знаеше, че умирането не е никак весело, дори да се будеше в ново тяло само след няколко мига. А най-неприятната смърт беше да те пронижат с меч в гърба. Пое си дълбоко дъх. Ако беше открил тази невероятна жизнена енергия, по-точно прекрасния момент, в който животът преминава в смърт, по-рано, щеше да властва на Мидкемия.

— Трябва да разбера какво е това! — каза той и тръгна към центъра на тази чудесна некромантска магия.

Накор се размърда. Лежеше зад трона, откъдето ТеКарана наблюдаваше обичайните екзекуции. Нямаше представа преди колко време се бе сбогувал Пъг и Магнус. Ако съдеше по пресъхналата си уста, беше минал поне един ден, ако не и няколко. Надигна се и посегна към торбата си. Беше празна. Въздъхна и я избута настрана. Не беше гладен, но търсеше портокали по навик. В меха на колана му имаше малко вода, но не беше и жаден, въпреки пресъхналата уста. Най-сетне осъзна какво се случва.

— Това е брилянтно!

Обърна се, за да надникне в ямата. Гледката го натъжи. Стотици тела падаха всяка минута. Голяма част от есенцията на Ужаса ставаше на пушек и се вихреше в тунела.

Накор вече почти не виждаше Мрачния. Съществото бе пожертвало голяма част от себе си, за да свърже този свят и Келеуан.

Дребосъкът внезапно се осъзна.

— Време е!

Усмихна се и седна на трона на ТеКарана. Валко едва ли щеше да има нещо против. След това зачака.

— Защо не идват? — попита Мартук. Воините на Бялото и талноите очакваха втори ден ответна атака. Но атака нямаше.

Малцината оцелели Низши приготвяха храна за бойците.

Бек не беше мръднал от позицията си. Не беше ял, пил вода и ходил по нужда от два дни. Това започваше да изнервя дори най-закоравелите ветерани.

— Няма да дойдат — каза внезапно той.

— Откъде знаеш? — попита Валко.

Страховитият воин се обърна към него с демонична усмивка.

— Знам. В безопасност сте. Мрачният е зает. Скоро ще напусне този свят. Вече мога да тръгвам — около младежа се появи червена светлина и той рухна на земята.

— Аз съм Кантас-Барат! Завърнах се! — чу се глас във въздуха.

Воините се спогледаха учудено.

— Старите богове се завръщат! — възкликна отец Джувон.

Хиреа се приближи до Бек и го огледа.

— Мъртъв е!

Мартук поклати глава.

— Според мен е мъртъв от много време. Просто нещото в него реши, че повече не му е нужен. Дано да е за добро — ветеранът повиши глас. — Хайде, време е да прекратим тази лудост и да почнем възстановяването на нацията си.

Повечето нададоха радостни възгласи, включително и Валко. Младежът погледна през прозореца. Градът беше в хаос, навсякъде бушуваха пожари. Въпреки пресиления им оптимизъм конфликтът още не беше свършил.

Пъг дремеше. Внезапно се събуди и се огледа.

— Какво?

— Татко, какво има? — попита Магнус.

— Нещо… — той стана и се загледа в нощта. — Нещо се променя.

Намираше се в набързо издигната шатра до командния павилион, в който бяха генералите и императорът. Големият разлом беше съвсем наблизо. На светлината на факлите изглеждаше като синкаво петно, осеяно с блестящи златисти и червени точки.

Потокът бежанци се бе превърнал в река.

— Колко? — обърна се Пъг към Магнус.

— Никой не знае. Около милион през всичките разломи. Може би повече.

— А може и по-малко.

Магнус поклати глава.

— Правим всичко възможно.

— Докъде стигна сферата?

— На петдесет мили северно от града е.

Пъг стисна зъби. Последния път беше на сто.

— Ако не се случи някакво чудо, ще изгубим разлома утре следобед.

Магнус знаеше за какво става дума. Всички разломи трябваше да бъдат затворени, преди Мрачният да ги достигне. Той щеше да превземе Келеуан, но те щяха да се прегрупират на Мидкемия и да потърсят начин да го спрат.

Но ако успееше да се добере до някой портал, целият този ужас щеше да се повтори.

Внезапно се изви силен вятър и сякаш падна гръм. По повърхността на Черния купол заиграха светкавици.

— Евакуирайте императора през портала! Веднага!

Гвардейците се втурнаха към командната палатка.

— Какво става? — извика Магнус.

— Не знам, но няма да дочакаме до утре следобед.

Сферата вече не беше на петдесет мили от града. В момента се намираше на по-малко от миля от разломите, което означаваше, че е погълнала повече от милион души наведнъж.

Пъг се разплака.