Гневът на Лудия бог

4Империя

Миранда се оглеждаше предизвикателно.

Двама от членовете на Събранието — Аленка и един магьосник, казваше се Делкама — тъкмо бяха привършили заклинанието: бяха призовали прозрачна сфера, по чиято повърхност играеха ослепителни златисти и сини светлини. Заклинанието имаше за цел да попречи на евентуално магическо шпиониране. Ако някой наблюдаваше отдалече, щеше да види само трима магьосници, които се обръщаха към императора по незначителен въпрос. Тези мерки се взимаха заради внушителната мощ на Лесо Варен, в случай че той реши да разбере какво се обсъжда на Съвета.

Останалите членове на Събранието изглеждаха разтревожени. Въпреки че имаха много висок ранг, традицията ги задължаваше да показват към императора респект, граничещ с благоговение. За разлика от тях, Миранда стоеше гордо изправена и бе вперила очакващ поглед в Небесната светлина. Току-що бе помолила владетеля на цуранската империя — не, почти му беше заповядала — да не говори, докато заклинанието не приключи.

Твърде рядко в цялата история на империята Цурануани се бе случвало чужденец да застане пред императора. Залата на Имперския съвет бе също толкова свещена, колкото самото влизане в Кентосани. Тук попадаха само посланици и пленени владетели. Императорът се появяваше рядко, дори при такива случаи. Той беше въплътената божествена сила, която закриляше цураните. Но новините от Събранието бяха толкова зловещи, че лично Сезу, Първият с това име, Владетел на народите на Цурануани, бе дошъл да чуе предупреждението на чуждоземната жена.

Залата бе претъпкана. Всички мъже и няколкото жени, които управляваха благородническите фамилии, бяха дошли да чуят Миранда. Бяха облечени в роби в цветовете на клановете си, богато украсени със скъпоценни камъни, мъниста и ресни. Бяха насядали по кланове и хвърляха подозрителни погледи към членовете на другите фракции. Цуранската политика беше не само кървава, но и много сложна, непрекъснато променящ се баланс между свирепа лоялност и възползване от всяка изгодна ситуация.

— Ваше величество, лордове от Върховния съвет, събрали сме се днес, защото над този свят е надвиснала заплаха, която надхвърля представите ви — започна Миранда.

Беше репетирала речта си, докато чакаха събирането на Съвета. Започна да разказва поред, от намирането на талноя от Каспар до сблъсъка си с дасатите на Келеуан. Не премълча нищо, но и нямаше намерение да преувеличава. Самата истина бе достатъчно ужасяваща. Когато привърши, забеляза, че императорът въобще не изглежда изненадан от чутото. Погледна към Аленка, но той само поклати глава, че също не разбира липсата на реакция. Миранда знаеше, че Небесната светлина е уведомен за проучванията на талноя, но нямаше представа, доколко са го информирали по време на пленничеството й. Новината за появата на дасатите трябваше да предизвика шок, а вместо това император Сезу седеше спокойно, сякаш се колебаеше какво да поръча за вечеря. Младият владетел бе заел трона едва преди четири години и подобно на баща си, управляваше в относителен мир.

Миранда насочи вниманието си към Съвета. Отново се учуди на цуранската природа. Въпреки крайно сериозното предупреждение поне една трета от лордовете в момента преценяваше как би могла да извлече изгода от предстоящия хаос. Ако се съдеше по израженията, друга третина въобще не бяха разбрали какво точно им е казала. Все пак последната трета схващаше, че тази заплаха надделява над всичко останало, и търпеливо очакваше думите на императора. Шумоленето на копринените роби и нервното скърцане на сандалите беше контрапункт на настъпилото мълчание.

До младия владетел стоеше магьосник с черна роба. Казваше се Финда и Миранда го познаваше съвсем бегло. Той беше настоящият магически съветник на императора и по изражението му личеше, че в момента най-голямото му желание е да е някъде другаде.

За разлика от съпруга си, Миранда не беше експерт по цуранското общество, но имаше представа каква ще е реакцията на благородническите фамилии. Войнствените цурански традиции все още доминираха в политиката. Играта на Домове или Великата игра беше станала по-малко кървава и вече се водеше с други оръжия: богатство, влияние и социално положение. Е, и по някое друго убийство и отвличане. На моменти й напомняше на криминалните войни в Кеш. Шегаджиите от Крондор например щяха да паснат тук идеално.

Петте велики фамилии — Кеда, Минванаби, Оаксатукан, Ксакатекас и Анасати — все още доминираха сред политическите партии. По традиция само те бяха можели да претендират за титлата Военачалник — навремето Властелин на войната, — преди прабабата на Сезу да вземе трона. Все пак императорът беше над всички останали и можеше да отмени всяко решение на Съвета. Можеше да обяви война или да накара враждуващи кланове да се помирят. Мощта му беше практически неограничена.

Всички очакваха реакцията на императора, който седеше на златния трон, символ на властта от две хиляди години, и мълчаха смирено. Никой не дръзваше да заговори преди Небесната светлина.

Миранда погледна празния стол, сложен по-ниско на подиума. Беше поставен там от прабабата на Сезу, легендарната Мара от Акома, единствената жена, заставала начело на империята. Тя беше реформирала нацията и бе вдъхнала надежда на милиони. В резултат на нейните усилия днес цураните обръщаха повече внимание на изкуствата, музиката и литературата, отколкото на честта и военната саможертва. Империята изпитваше известни трудности, но се бе възродила при последните трима владетели въпреки опитите на традиционалистите да върнат нещата постарому.

Небесната светлина се раздвижи и привлече всички погледи.

Сезу Първи изглеждаше разтревожен. Прабаба му беше променила позицията на император от само церемониална до фокусираща централната власт. Тежестта на отговорностите придаваше на владетеля по-възрастен вид от неговите тридесет и шест години.

— Наистина плашещи новини, лейди Миранда. Ние живеем в мир от две поколения. Леките сблъсъци със съседите ни от платото Турил и земите отвъд Кървавото море дават възможност на младежите да натрупат слава и чест. Но не сме участвали в истинска война от нашествието на вашия свят.

Миранда кимна. Императорът имаше мидкемийска кръв. Кевин, любовникът на Мара, беше признат за баща на император Джъстин. Но въпреки това този млад мъж беше истински цуранин. И все пак следващият му въпрос беше сякаш репетиран.

— Няма ли да помогне, ако върнем талноя във вашия свят?

Миранда погледна Аленка, най-възрастния от Великите.

— Небесна светлина, ние обмислихме това и решихме, че няма смисъл. Ренегатът Лесо Варен е помогнал на дасатите да дойдат тук. Те вече знаят как и сме сигурни, че ще се появят отново — направи пауза, сякаш внимателно преценяваше думите си. — На нашия свят има нещо… Смятаме, че дасатите са го избрали с причина, но още не знаем каква — той замълча за момент, после добави: — Мислим, че всички нации трябва да се подготвят за нашествие.

Императорът го гледаше и мълчеше, обмисляйки чутото. И изведнъж Миранда разбра, че младият мъж съвсем не е глупав и неподготвен. Той знаеше какво ще кажат още преди да са почнали! Нищо чудно, че не изглеждаше изненадан. Интересно, откъде ли беше разбрал. Вече беше сигурна, че е успял да отрепетира и реакцията си!

— Чуйте ме — Небесната светлина стана и всички присъстващи също се изправиха, защото не бе разрешено да се седи, когато владетелят е прав. — Нашите традиции са древни, но сега сме изправени пред заплаха, каквато историята ни не помни. Връщаме се към легендарната митичност и пристигането на нациите по Златния мост.

— Нашите книжовници предполагат, че това, което ни е изгонило от Древния дом, е било толкова ужасяващо, че за него не е запазена нито една дума. Просто всички народи са побягнали — владетелят направи пауза. — Боим се, че сега ни очаква подобен ужас — отново замълча, за да придаде тежест на думите си. Миранда имаше достатъчно познания за цуранските митове, за да знае, че е ударил право по благородниците от Съвета. Ключът на цуранската история беше митът за Пристигането. Пъг й беше разправял много пъти за величествения мост от златна светлина, гигантски разлом, през който бежанците бяха наводнили Келеуан по време на Войните на хаоса. Този мит беше в основата на обучението на Великите, защото насаждаше дълбоко чувство за общност, което беше в основата на клетвата да се служи на Империята.

— Според традициите, когато сме във война, властта се дава на Военачалника, Властелина на войната. Този пост беше празен дълги години — Миранда видя как неколцина от висшите благородници се размърдаха нетърпеливо. Един от тях щеше да получи втория най-важен пост в Империята, на моменти по-важен и от Златния трон. Това беше върховната цел на всеки амбициозен благородник. — Обръщаме се към нашия братовчед, Тецу от Минванаби — той погледна към един благородник, който изглеждаше внушително въпреки побелялата си коса и наедрялото си телосложение. — Ще поемете ли тежкия товар, милорд?

Тецу от Минванаби наведе глава, едва сдържаше емоциите си.

— С радост, ваше величество. Живея, за да служа. Животът и честта ми са ваши.

Императорът се обърна към останалите благородници.

— Изпратете вест на вашите командири. Нацията ни ще се готви за война. Ще се съберем утре, два часа след изгрев-слънце, и ще продължим Съвета — обърна се към първия министър, възрастния Джаниан, който бе заемал същия пост и при баща му. — Известете жреците на Джастур. Утре по обед ще счупя Свещения печат.

Миранда погледна Аленка, защото не разбра последните думи. Старият магьосник само поклати глава. Но ако се съдеше по реакцията на останалите, съобщението беше важно и тревожно.

— Ще направя съвет с лейди Миранда, Великите и Военачалника — императорът направи пауза, след което закри официално срещата: — Чест на фамилиите ви, ваши благородия.

Слезе от подиума и всички се поклониха, а обикновените слуги се проснаха на земята. Докато минаваше покрай Миранда, императорът й направи знак да го последва.

Новоиздигнатият Военачалник тръгна след него, а Аленка задържа Миранда за момент.

— Като чупи печата на храма на бога на войната, Небесната светлина гарантира, че всичко друго остава на заден план. Никакви политически борби и лични вражди не важат, докато вратата не бъде затворена, а това ще стане само при окончателна победа — огледа се, да не би да ги подслушват. — Трябва да разбереш тежестта на това. Императорът показва, че не само се готвим за война, а вече воюваме.

Миранда беше объркана.

— Нали това целяхме?

— Не го очаквах. Освен това не вярвах, че императорът ще възроди поста на Военачалник. Още повече, че ще сложи на него Минванаби.

— Какво означава това? — Миранда за пореден път съжали, че Пъг го няма. Той щеше да се ориентира съвсем бързо.

— Има една стара поговорка: дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо. Сигурен съм, че и при вас се среща. Минванаби са били победени от Акома. Но вместо всички да бъдат убити или пратени в робство, Господарката сторила нещо немислимо според цуранските традиции и им позволила да оцелеят. Така една от великите фамилии станала васал на по-низша, което е обида за предците ни, въпреки великодушието на жеста.

— Не разбирам — каза Миранда.

— Никой, който не е цуранин, не може да го разбере докрай — Аленка й направи знак да го последва. — Един от по-дребните братовчеди на Минванаби бил издигнат и се оженил за братовчедка на Акома. Така двете фамилии се сродили, но обидата не била забравена. Според мен счупването на печата и назначаването на този опасен мъж за Военачалник е ход на Небесната светлина, с който се застрахова, че най-сериозният му противник ще е изключително зает в задаващата се криза и няма да се облагодетелства.

Миранда за пореден път се зачуди дали цураните не са просто откачени.

Миранда продължи да наблюдава младия император по време на съвета в личните му покои. Преди това го беше срещала само два пъти. Първия път като дете, а втория — когато заемаше престола. Събитието беше издържано в духа на най-строгите цурански традиции и го бе видяла само за пет минути. Освен това тогава младият император бе говорил само със съпруга й. Беше й се сторило иронично, че традиционалисткият младеж я игнорира, въпреки че дължеше трона си на жената, която се бе опълчила на всички традиции.

И сега също я бяха изолирали от разговора, защото императорът и новоиздигнатият Военачалник насочваха разговора към Аленка и другите двама старши магьосници от Събранието. В началото на едночасовата дискусия Миранда се опита да каже нещо, но Аленка я изгледа предупредително и поклати глава. Така че сега тя мълчеше не само от уважение към стария магьосник, но и защото не можеше да разбере каква игра е захванал.

Беше впечатлена от императора, който ловко манипулираше дискусията, насочвайки я в желаната посока. След още час беше съвсем сигурна, че Сезу от Акома, Първият с това име, Император на Цурануани и Небесна светлина, изобщо не е глупав. До края на съвета бе успял да постигне консенсус, без нито веднъж да прибегне до силата на позицията си.

— Лейди Миранда, може ли за момент — спря я императорът, когато станаха да напуснат покоите му.

Аленка се поколеба, изгледа любопитно Миранда и й направи знак, че ще я изчака навън.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита императорът, щом магьосниците излязоха. — Вино? Имам няколко много добри червени, от вашето Островно кралство, както и няколко местни вида, макар че нашият климат не е подходящ за лозарство.

Миранда беше наясно, че той просто се опитва да приспи вниманието й.

— Само вода, ваше величество.

Владетелят направи знак и един слуга й донесе бокал студена вода. Императорът освободи всички слуги, посочи два стола близо до прозореца, който гледаше към централния двор, и каза на Кралската реч, без почти никакъв акцент:

— Хайде да зарежем формалностите.

Миранда се изненада.

— Стражите са заклети да пазят живота ми с цената на своя — той махна към четиримата останали войници, носещи традиционни златистобели брони на Императорската гвардия. — Но все пак са хора и си имат своите недостатъци. Някоя изтървана дума тук, някой коментар там. Мнозина на Келеуан говорят поне по един от вашите езици, но аз съм подбрал мъже, които не могат — говореше с лек тон, но очите му бяха вперени в Миранда и не излъчваха веселие. — Кажете, какво мислите наистина?

— За кое, ваше величество? — Миранда се настани на тапицирания стол и го погледна в очите. Цуранската империя беше съставена от множество народи, по подобие на Островното кралство и Кеш, така че нямаше някакъв определен цурански типаж. Освен може би това, че цураните бяха по-ниски от хората на Мидкемия. Сезу беше малко по-висок и почти доближаваше близо шестте стъпки на Миранда. Повечето мъже тук бяха по-дребни от нея, а някои изглеждаха направо като джуджета.

Младият мъж пред нея изглеждаше като олицетворение на цуранското благородничество — стегнат, хладнокръвен и с неразгадаемо изражение. Основното, което дразнеше Миранда при цураните, беше привидно невъзмутимото им спокойствие. Човек рядко можеше да чуе повишаване на глас или шумни разпри.

Императорът също седна.

— Справихте се добре.

— Благодаря — отвърна Миранда. — И аз така мисля.

Той се усмихна и сякаш смъкна няколко години от себе си.

— Понякога забравям, че сте доста възрастна, защото ми изглеждате като по-голяма сестра или много млада леля.

— Много млада — натърти Миранда.

Владетелят се засмя.

— Подочух някои неща за местонахождението на съпруга ви. Тези доклади верни ли са?

— Доколкото е възможно. Като се има предвид, че той е буквално недостижим, дори с най-могъщите магически средства.

Императорът я изгледа умислено.

— Пътуването му е неизмерим риск.

Изражението на Миранда показваше тревога, въпреки че се мъчеше да изглежда спокойна.

— Напълно го осъзнавам, ваше величество.

— Трябва да науча някои неща.

— Какво желаете да узнаете, ваше величество?

— Истината. Аленка и останалите често ме мислят за младеж. Предполагам, че от тяхната позиция изглеждам така, както изглеждат те от вашата.

— Още преди години научих, че възрастта няма нищо общо с мъдростта. Човек може да придобие житейски опит за няколко години или цял живот да не се научи на нищо. Зависи от конкретния случай. Аленка притежава трезва преценка в напрегнати ситуации, за което само мога да му завиждам.

Императорът се умълча, обмисляйки думите й.

— Прочутата ми прабаба Мара е притежавала опит и мъдрост за десет живота.

Миранда не каза нищо, чудеше се накъде отива разговорът.

— Мисля, че съпругът ви я е познавал.

— Не съм сигурна, ваше величество. Знам, че са се срещали поне веднъж, но както помните, имаше времена, в които Пъг не бе добре дошъл тук.

Владетелят се засмя.

— Да, Имперските игри. Чувал съм историята. Прабаба ми е била сред множеството благородници в онзи ден, когато съпругът ви е посрамил Властелина на войната и е сложил край на властта му. Знаете ли, че са им трябвали пет години, за да оправят щетите на стадиона след Миламбер?

Миранда потисна усмивката си. Пъг, или Миламбер, както го наричаха цураните, беше най-търпеливият човек, когото познаваше. Качество, което уважаваше, но което същевременно я дразнеше на моменти. Но щом Пъг изгубеше търпение, последствията бяха катастрофални. Според това, което бе чула, действията му в онзи ден трябваше да се нарекат героични, ако не и богоподобни. Беше предизвикал огнен дъжд, урагани и земетресения и бе хвърлил в ужас цуранското благородничество.

— И аз съм чувала, че щетите са били значителни.

Императорът спря да се усмихва.

— Не това е целта на разговора ни. Опитвам се да кажа, че съпругът ви и прабаба ми за един живот са предизвикали в Империята толкова промени, колкото не е имало във вековете преди това — той се огледа, сякаш търсеше следващите си думи, след което продължи: — Ще ви кажа нещо, което никой извън фамилията не знае. Дори най-близките съюзници и братовчеди.

Миранда мълчеше и го гледаше.

— Когато дядо ми заел трона, великата лейди Мара му съобщила една тайна. Той я споделил с единствения си син, баща ми, от когото я научих на свой ред — императорът стана и Миранда понечи да се надигне, но той я спря. — Без формалности, Миранда. На път съм да ви разкрия най-строго пазената тайна в историята на Цурануани — владетелят пристъпи към близката масичка, на която имаше дървено ковчеже, покрито със сложни орнаменти. Беше излъскано до блясък и нещо в него привлече вниманието на Миранда.

— Магическо е — каза бавно тя.

— Да. Казват, че ще убие всеки, който го докосне, ако не е от моята кръв. Слугите не смеят да го пипнат, но пък то и без това никога не хваща прах… Трябва да призная, че всеки път, когато го отварям, за момент се притеснявам — той посегна и колебливо докосна ковчежето. След това вдигна капака и извади един пергамент.

Миранда почувства как стомахът й се свива на топка. Беше виждала точно такива пергаменти.

Императорът й го подаде, без да каже нито дума. Тя го разви и зачете. След това го остави да падне на пода, затвори очи и се облегна назад.

— Очевидно разбирате какво означава — каза Сезу след малко.

Тя кимна и се изправи.

— Ваше величество, трябва да се консултирам с някои колеги на моя свят. Трябва ми съвет, преди да го интерпретирам. Истинското значение може да ми убягва.

— Това ковчеже е у семейството ми от цял век — императорът съвсем заряза формалностите и коленичи, за да вземе пергамента. Нави го внимателно и го върна на Миранда. — Няколко дни в повече няма да са от значение. Каквото и да решите, че означава, ние трябва да се готвим за мобилизация.

— Сега разбирам защо обявихте официална война.

Младият мъж я погледна тъжно.

— Никой не трябва да заподозре какво готвим, преди да издам заповед за действие. Това е жизненоважно. Благородниците от Върховния съвет ще се подчинят като добри цурански войници, стига да нямат време за размисъл. В противен случай ще започне гражданска война.

— Трябва да уведомим Аленка и някои от другите Велики.

— Само най-доверените. Никой друг, докато не дойде време да издам заповед.

Миранда кимна.

— Добре, ваше величество. Но първо трябва да се върна на моя свят. Ако ще следваме този курс, трябва да започна подготовка и да убедя някои доста корави глави. След това ще се върна и ще говоря с Аленка и останалите.

— Ще издам нареждане да ви се оказва достъп до моите покои по всяко време. Ще ви осигуря всичко необходимо от тази страна на разлома.

— Довиждане, ваше величество. Ако мога да предложа… има едно нещо, което и двамата можем да направим. Да се молим.

И изчезна, а императорът зяпна празния й стол. Погледна четиримата стражи, но те стояха спокойно, вперили очи право напред, лицата им бяха безизразни. Сезу, Първият с това име, Владетел на нациите на Цурануани, седна на стола и се умисли. Каквото и да се задаваше, все още имаше империя за управляване.

Калеб вдигна поглед, видя майка си и въздъхна облекчено.

— Вече почнах да се тревожа… — и спря, като видя изражението й. — Какво стана?

— Онова животно Варен ме предаде на дасатите.

— Добре ли…? — Калеб не довърши, защото майка му очевидно бе избягала и изглеждаше добре.

— Само гордостта ми пострада. Както знаеш, болката минава — тя седна на другия стол и пусна пергамента в скута си. — Какви са новините?

— Росенвар и Джошуа пазят талноите и според Росенвар експериментът на Накор дава резултат. Контролните кристали работят като пръстена, но нямат неговите странични ефекти — Калеб започна да рови из купчината пергаменти. — Докладът му е някъде тук.

— Ще го видя после — Миранда въздъхна. — Знам, че няма смисъл да питам за баща ти, брат ти и Накор, нали?

Калеб кимна. Все още се надяваха, че Пъг ще намери начин да им прати съобщение, но очакванията им не бяха големи.

— Няма вест и от експедицията на Каспар.

— Предупреждението за… как се наричаха?

— Кръгът — отвърна синът й.

— Те се интересуваха от Върховете на Куор. Докладът беше малко мъгляв.

Калеб вдигна друг пергамент.

— Просто, че трябва да ги очакваме на полуострова някъде преди Пролетния празник.

— Има още една седмица, така че може би нещата се случват в момента. Притеснен ли си?

Тъмнокосият ловец се намръщи.

— Винаги. Особено когато заминете с баща ми и ме оставите да командвам — надигна се и закрачи из стаята. — Знаеш, че заемам тази позиция, защото съм ваш син. В Конклава има други, които са по-добри…

— Не — прекъсна го тя. — Знам, че не ти допада и че би предпочел да скиториш из планините и горите, но е факт, че цял живот те подготвяме да поемеш контрола, ако нещо се случи с нас. Знаеш хиляди дребни детайли, с които не е запознат дори Накор. Има неща, за които дори не подозираш, че знаеш… Но може би е време да ти намерим помощник. Магьосник. Да речем, онова младо момиче…

— Лети?

— Да, Лети. Тя не е най-добрата ни ученичка, но има страхотен бюрократичен талант. Ще я извикам утре и може да почнеш да я обучаваш. Досега не се бях замисляла, но не разполагаме с никой, който да поеме нещата, ако с теб се случи нещо.

— Какво става? — попита Калеб. — Обикновено не си толкова загрижена за тези работи.

Миранда погледна по-малкия си син. Приличаше на Пъг по начина, по който си накланяше главата, но иначе имаше нейните черти. Високото чело, тясната брадичка и стройната фигура. Понякога дори не осъзнаваше колко много обича децата си.

— Две неща ме притесняват. Ако планът на откачения Варен беше успял, още щях да съм в плен на дасатите, а сигурно вече щяха да са ме нарязали при опитите си. Като оставим факта, че щях да загина ненавременно, ти щеше да си единственият член на семейството, останал тук.

— Знам — Калеб потупа майка си по рамото. — Но има и още нещо. Какво е?

— Това — тя му подаде пергамента на цуранския император.

— Това е на цурански. Почеркът на татко.

— Още една от проклетите бележки! — Миранда не се дразнеше от факта, че мистериозните бележки с предупреждения се появяваха от бъдещето. Ядосваше я мъглявият им текст. А най-вече беше ядосана, че Пъг ги бе крил от нея дълги години и беше казал първо на Накор!

Калеб погледна пергамента. Три реда текст плюс подписа на баща му:

— Евакуация ли? Какво трябва да евакуира императорът? Двореца? Свещения град?

Миранда поклати глава ядосано. Топката в стомаха й подсказваше, че има сериозен шанс да не види повече съпруга си. Колкото до точно това послание, то й беше съвсем ясно.

— Не — въздъхна тя. — Иска да се приготвим да евакуираме Келеуан. Казва на императора, че ще се наложи цураните да напуснат света си.