Гневът на Лудия бог

5Пленници

Каспар се превиваше от болка.

Един елф се бе надвесил над него, готов да го удари отново, ако пак откаже да изпълни заповедта. Серван се наведе да помогне на генерала и видя по погледа му, че няма да забрави тази случка. Каспар се бе опитал да удължи първата почивка и за това бе отнесъл удар с жезъл в корема.

Елфът, който се бе появил пръв, се приближи към тях.

— Нямаме време за губене. Много сте бавни. Трябва да побързаме. До Баранор има голямо изкачване.

— Баранор ли? — попита Каспар.

— Нашият дом. Трябва да стигнем там преди залез-слънце, така че не може да се размотавате.

Каспар разтри корема си и изгледа злобно елфа, който го бе ударил.

— Твоят приятел вече ми го изясни.

— Сидна смята, че трябваше да ви убием на брега — каза водачът на елфите. — Така щеше да е по-просто.

— Извинявайте за неудобството — измърмори Джоми и помогна на един от ранените.

— Не е неудобство. Винаги можем да ви убием. Но имам заповеди да ви отведа в Баранор на разпит.

— Чии заповеди? — настоя Каспар, все още разтриваше удареното място.

— На нашия водач.

Каспар не каза нищо, но по изражението му Джоми предположи, че най-вероятно обмисля варианти за бягство. Според младежа това беше невъзможно. Първо, те бяха два пъти по-малко, а елфите имаха и половин дузина магьосници.

Обърна се и видя, че Джим Дашър също се оглежда. Беше ясно, че крадецът набелязва ориентири и скривалища, в случай че успее да избяга. Джоми си помисли, че ако някой всъщност има шанс да се измъкне на елфите в гората, това е тъкмо Джим. Все още се чудеше как крадецът бе успял да се появи изневиделица и да убие магьосника на плажа.

Все пак дори Джим да се добереше до брега, щеше да мине поне седмица, преди да дойде кораб с провизии. Ако пък се опиташе да стигне по суша до закътания залив, в който бяха хвърлили котва корабите, щеше да му трябва още повече време. А след това, трябваше да доплува до корабите през коварните вълни и скали, да не говорим за акулите и другите морски хищници. Джоми се зачуди дали предприемчивият крадец обмисля подобен план. Отгоре на всичко, ако корабът с провизии завареше лагера празен, всички кораби щяха да заминат — такива бяха заповедите в случай на провал на мисията.

Пленниците се влачеха по склона, като здравите помагаха на ранените. С настъпването на здрача елфите започнаха да проявяват признаци на безпокойство.

— Генерале, не ти ли се струват малко изнервени? — прошепна Джоми.

Каспар кимна.

— Вече от почти час. Не знам колко още ни остава, но определено искат да стигнем, преди да се е мръкнало съвсем.

Предположенията на Джоми се оправдаха. Скоро елфите накараха пленниците да ускорят ход, без да се съобразяват с ранените. Наложи се здравите мъже да носят другарите си.

— От какво се страхувате? — извика Каспар, но елфите не му обърнаха внимание. Бяха насочили вниманието си към гората и вече не наблюдаваха пленниците така зорко.

Внезапно водачът извика предупредително и бойците и магьосниците се разпръснаха, за да отразят предстоящата атака.

— Залегни! — извика генералът на хората си и се просна на земята.

Въздухът се изпълни с бръмчене, сенките около дърветата се раздвижиха.

— Стрели от бездната! — извика водачът на елфите. — Не позволявайте да ви докоснат!

— Тогава ни върнете оръжията, за да се браним!

Елфът сякаш изобщо не го чу. Отпред се разнесе вик и Каспар разбра, че атаката е започнала.

Във въздуха започнаха да се стрелкат черни проблясъци, сякаш излезли от нечий кошмар. Каспар се гордееше с набитото си око на ловец, но така и не можеше да разбере какво точно вижда.

Фигурите бяха ръбести и приличаха повече на морски скат, отколкото на птици, но се стрелкаха стремглаво, с невероятно бърза смяна на посоката. Бяха толкова плоски, че когато се обръщаха внезапно, сякаш изчезваха във въздуха. Каспар веднага разбра, че ще е трудно да се удари такава цел с меч, а още по-мъчно със стрела.

Елфите бяха приготвили оръжията си, но генералът беше наясно, че да улучат някое от летящите същества ще е по-скоро плод на случайността. Единственото, което му вдъхваше надежда, бе крехкият вид на птиците — едва ли щяха да оцелеят след успешен удар. Проблемът беше как да ги уцелят.

Все пак размахването на мечовете явно предизвика колебание в кошмарите. Каспар чу гласа на Джим Дашър, който се провикна някъде отзад:

— Страх ги е от стоманата! Използвайте коланите!

Войниците бързо започнаха да разкопчават коланите си, гърчеха се по земята, както бяха залегнали. Някои се надигнаха на колене, готови да замахнат с импровизираните оръжия; други намотаха коланите така, че катарамите да са пред пръстите им като бокс.

Кръжащите птици засега не нападаха, но Каспар беше достатъчно опитен ловец, за да знае, че по-скоро изпитват плячката си.

— Стойте ниско! Всеки момент ще връхлетят…

Съществата сякаш го разбраха и се спуснаха към пътечката. Елфите бяха готови, очевидно свикнали да се сблъскват с тези противници, а хората бяха дисциплинирани войници, подбрани от Конклава и заради куража им, наред с другите им способности.

Каспар хвърли бърз поглед встрани и видя, че Джоми му е отдясно, Серван отляво, а Джим Дашър — малко по-назад. Всеки от тях прикриваше фланга на другия. В този момент един от черните ужаси се понесе към него.

В последната секунда Каспар видя, че съществото има малки очички, като два сини диаманта, посипани със златни точици. Устата му беше пълна с малки, но остри като бръснач червени зъби.

Генералът замахна с все сила и удари с катарамата на колана си стрелата от бездната някъде под „брадичката“. Ръката му изтръпна, сякаш бе забил меча си в твърдо дърво. Съществото падна на земята и изчезна със синкав проблясък. След него остана само мазен черен пушек.

Джоми удари нападналото го същество и го отпрати встрани. Серван приклекна и едва забърса своето, а Джим Дашър се изправи и замахна с юмрук, на който бе навил колана си. Изстена от болка, когато шокът премина и през неговата ръка.

И трите същества избягаха с болезнени писъци.

Каспар се огледа и видя, че повечето му хора са невредими. Само двама се гърчеха в агония на земята. Едно от съществата се беше впило в крака на първия и от раната излизаше зловещ синкав пушек. Другият беше ударен в гърдите и се бе извил назад толкова много, че Каспар се зачуди дали няма да си счупи гръбнака.

Един елф замахна с меча си и разсече съществото, което се бе впило в крака на войника. Изригна малък син пламък. Каспар чак сега си даде сметка, че оръжията на елфите не са от стомана, а от някакъв непознат материал. Чудовището пусна крака на ранения и се превърна в пушек. Вторият войник нямаше такъв късмет — елфът, който дотича до него, направо го прободе в гърдите заедно с кошмарното същество. И двамата загинаха мигновено.

Каспар се наведе, защото една от птиците се опита да се вкопчи в главата му. По скалпа му премина вледеняващо усещане, сякаш някой изсмукваше топлината от тялото му. Спомни си как като дете ходеше с баща си на лов през зимата и как кожата му залепваше за замръзналото острие на кинжала.

Внезапно магьосниците на елфите се намесиха и колоната бе обградена от жужаща енергия. Стрелите от бездната се обърнаха и отлетяха.

— Бягайте! — извика водачът на елфите. — Ще се върнат с господарите си!

— Вдигайте ранените! — заповяда Каспар. Грабна мъжа с пострадалия крак — беше почти замръзнал — и го метна на гърба си като кошута. Нямаше намерение да изостави никой от хората си. Дори под влудяващото влияние на Лесо Варен херцог Каспар бе спазвал няколко принципа, които вдъхваха лоялност сред хората му. Основният беше да не се изоставят живи другари. Каспар признаваше, че е кръвожадно копеле, но поне беше лоялно кръвожадно копеле.

Забързаха напред и скоро Каспар видя в далечината дървена палисада. Укреплението изглеждаше солидно, бойниците се извисяваха на двадесет стъпки над земята. Войникът в него започна да пресмята шансовете за превземане. Щеше да е трудно да се атакува такава позиция под постоянен дъжд от стрели… Не беше обаче нещо, което рота сапьори, подкрепена от дисциплинирани войници, да не може да превземе. Струваше му се, че в укреплението има още нещо, което му убягва, но дори така две костенурки със сапьори щяха да подкопаят основите за час. Огледа пътеката, докато тичаше, и прецени, че един тежък покрит таран с подкрепа от стрелци може да разбие портите за два пъти по-малко време. Стига да не е намесена магия…

На хълма зад палисадата имаше дървени сгради, изградени по непознат за Каспар начин.

Стотици дървета бяха изсечени, за да се разчисти поле за стрелба. Пред палисадата беше издигнат редут, така че нападателите трябваше да атакуват стеснението при портата или да минат встрани под стените, където щеше да ги засипе порой от стрели.

Каспар виждаше, че дългогодишни битки са опустошили тази земя. Чувстваше нещо странно, но не можеше да го опише. Това бойно поле беше по-различно. В него имаше нещо повече от това, което се виждаше.

Отзад се разнесе вой и Каспар се обърна да види какво ги преследва.

В далечината се виждаха стрели от бездната, но по-близките преследвачи бяха някакви същества, които можеха да се опишат само като демони, изпълзели от някое от долните нива на ада. Бяха катраненочерни, обвити в пушек, и яздеха някакви животни, сякаш излезли от трескав кошмар.

Животните приличаха на огромни вълци, но се движеха с котешка грация. И те изглеждаха изградени от сенки и мрак, подобно на летящите същества, но имаха млечнобели очи.

Ездачите бяха с хуманоидна форма, но очертанията им бяха размазани и след тях оставаха ивици пушек, които почти мигновено се разтваряха в здрача. Съществата надаваха бойни викове и размахваха дълги мечове, които проблясваха с тъмночервена енергия.

— Банат да ни е на помощ! — извика Джим Дашър, докато минаваше покрай Каспар.

— Бягайте! — изкрещя бившият херцог, защото някои от хората му се бяха спрели от ужас.

Елфите сякаш бяха забравили за пленниците си и търчаха към убежището на стените. Каспар очакваше да види стрелци, които да прикрият отстъплението, но по стените се мяркаха само няколко фигури, никоя от които не носеше лък.

Той хукна към укреплението, задъхан от тежестта на ранения. Разчиташе главно на волята си, която го бе направила опасен противник, преди да се присъедини към Конклава на сенките.

— Къде са ви стрелците?

— Стрелите не помагат срещу тези създания — извика водачът на елфите. — Трябва да стигнем до портата — обърна се и побягна, очевидно незаинтересован от съдбата на Каспар и хората му.

Генералът се задъхваше, но убежището бе само на стотина метра. Първите елфи вече бяха стигнали портата, но мъжете му изоставаха.

— Проклети да сте! Помогнете ни!

— Никой не може да ви помогне! — изкрещя елфът. — Трябва да стигнете портите или ще изгинете.

— Проклет да съм, ако позволя да загина като заек пред глутница вълци! Вземи ранения! — Каспар се обърна към един от хората си и метна войника на рамото му, сякаш подхвърляше изкормен сръндак на готвача си. Мъжът за малко да падне, но не изпусна ранения и хукна напред.

Каспар видя, че първият ездач ще го връхлети след секунди, и отново приготви колана си за оръжие — спомни си с горчива ирония как само преди няколко години бе посрещнал номадите на Новиндус с оковите си в същата ситуация.

— Имам идея — каза някой зад него.

Беше Джим Дашър. Държеше два големи камъка. Каспар кимна и се наведе да вземе и той.

Джим изчака ездачът да ги наближи и хвърли с всичка сила.

Камъкът му удари съществото в лицето и премина сякаш през пушек, но ездачът нададе гневен писък.

— По вълка! — извика Дашър и метна втория камък. Каспар последва съвета му и метна силно. Вълкоподобното същество трепна и изръмжа.

Следващият камък на Дашър го уцели в краката и то се спъна и падна на пътя. Ездачът може и да беше имунен на камъни, но явно се подчиняваше на законите на физиката, защото се преметна през врата му и се пързулна по пътя.

— Бягай! — извика Каспар.

Бяха спечелили само няколко секунди, но те щяха да се окажат решителни за оцеляването им.

Дашър метна още един камък, след което се обърна и побягна. Беше по-млад и бърз и понеже не искаше да остане последен, Каспар напрегна последните си остатъци от сила, за да финишира рамо до рамо с него.

Двамата влетяха в двора, а преследвачите им се развикаха гневно. Портите бяха отворени, но демоничните създания не смееха да влязат. Елфските магьосници побързаха да заемат места на бойниците и вдигнаха жезлите си като един.

Във въздуха се разнесе бръмчене, подобно на онова, когато бяха унищожили елементалното същество, и стените бяха обгърнати от бяла светлина. Нападателите незабавно се оттеглиха и скоро гневните им викове заглъхнаха.

Хората на Каспар насядаха изтощени на земята. Някои от ранените бяха изгубили съзнание. Бившият херцог се помъчи да остане на крака, въпреки че дори жилавият Джим Дашър беше приклекнал. Джоми и Серван гледаха генерала и очакваха заповеди.

Каспар се обърна към водача на елфите.

— Ето че стигнахме. Ние сме ваши пленници. Какво ще правите с нас?

— Ти ще се явиш пред нашия водач.

— Кога?

— Веднага — и махна на Каспар да го последва. — Другите да чакат тук.

— Как се казваш? — попита Каспар, докато вървеше след него.

— Това важно ли е? — попита елфът и го погледна през рамо.

— Само ако оцелея. Нали все трябва да те наричам някак.

— Аз съм Хенгайл.

— Защо нямаше стрелци, които да ни прикриват?

Хенгайл се поколеба, но отговори:

— Всички бойци бяха с нас. В укреплението бяха останали само жени и деца.

Каспар се огледа. Постройките бяха впечатляващи. Фасадите бяха полирани до блясък и отразяваха светлината на факлите. Дървесината беше с най-различни цветове, предимно кафяво и червено, но имаше нотки на сиво и дори синкаво. Имаше поне дузина сгради, но повечето изглеждаха необитаеми, вратите им зееха отворени. Влязоха в най-голямата.

Подовете също бяха от полирано дърво. Стените приличаха на външните, едновременно простички и изумително елегантни. Сградата бе с формата на кръст, като в средата имаше голямо огнище. В тавана имаше дупка за пушека. Над нея на дървени колони бе разположен защитен покрив.

До огнището седяха трима елфи, единият очевидно много стар дори според нормите на дълголетната им раса. На лицето му имаше дълбоки бръчки. Въпреки това очите му блестяха и гледаше Каспар с подозрение.

— Кой си ти, че идваш в земите на Куор? — попита той и бавно се изправи.

— Каспар, бивш херцог на Оласко. Сега на служба при краля на Островното кралство, краля на Ролдем и императора на Кеш.

Старият елф се засмя.

— Явно са настанали смутни времена, щом тези суетни човешки владетели са на една страна. Кажи ми: защо могъщите ви управници пращат войници във Върховете на Куор? Кажи истината, защото животът ви зависи от това.

Каспар се огледа. Другите двама елфи седяха мълчаливо, Хенгайл бе застанал до тях. До вратата имаше още двама, но с изключение на тях широкото помещение бе празно.

— Как да те наричам?

— Кастданур. На твоя език означава: „пазител срещу мрака“. Някога имах и собствено име, но беше толкова отдавна, че съм го забравил.

Каспар за момент се замисли.

— Може би ще ви бъдем от полза. Няма да е разумно да избиете хора, които искат да са ви приятели — погледна стария елф право в очите. — А вие явно имате нужда от приятели.

Кастданур се усмихна.

— И защо смяташ така?

— Само слепец или глупак няма да забележи, че на това място са живели хиляди, а сега сте една шепа. Имате нужда от помощ. Народът ви умира.