Гневът на Лудия бог

7Преследване

Каспар кимна.

Кастданур се беше показал любезен домакин и се бе погрижил пленниците да получат храна. Каспар бе изял достатъчно дивеч през живота си, за да познае, че менюто е плод на лов и събиране и няма нищо култивирано.

Двамата седяха един срещу друг на ниска масичка, дебели кожи ги предпазваха от студения дъсчен под. Еленското беше жилаво, но засищаше, а и бе сготвено с непознати подправки. Нямаше вино и ейл, пиеха само вода. Печената ряпа беше от сорта, който растеше в Кеш — беше ял такава ряпа на една ловна експедиция като младеж. Репите бяха приготвени с лой, а не с масло, и бяха подправени само със сол. Самата сол имаше горчив, леко металически привкус, сякаш беше извлечена от минерален извор, а не от морски солници.

Старият водач ловко беше избягнал коментара на Каспар, че народът му загива, и сега също се опитваше да избегне всякакви коментари за историята на племето. Разговаряха за маловажни неща, макар че всеки опипваше другия за информация. Кастданур искаше да знае какво търси отрядът в планините. От своя страна, Каспар се чудеше защо нито един кешийски управник не е отбелязал, че в планините живеят елфи.

Като бивш владетел от Изтока, той не бе имал контакти с елфи, преди да се присъедини към Конклава. А и след това бе видял само един пратеник на Острова на чародея, който се бе оказал там по същото време. Но почти не му бе обърнал внимание и въобще не бяха разговаряли.

Кастданур беше страшно опитен. Каспар изобщо не се съмняваше, че всъщност преговарят за живота на войниците му. Този анклав не би останал скрит от кешийците, крайбрежните пирати и случайните авантюристи, ако местните не убиваха всеки, натъкнал се на Баранор. А доколкото можеше да съди, елфите не бяха склонни да вярват на никой чужд.

— Запознат ли си с човешките игри на карти? — попита Каспар след известно време.

— От дълго време не съм имал контакт с расата ви, но това не означава, че съм невеж по отношение на хорските… странности. Комарджийството е трудноразбираемо за елфите. Ние рискуваме само когато е въпрос на оцеляване. Тези планини са опасни дори когато си прекарал векове тук. Защо питаш?

— Има един израз, „време е да свалим картите на масата“. Означава, че трябва да покажем какво крием.

— Този израз ми харесва — усмихна се старият елф.

— Мощни сили се готвят да нападнат този свят.

— Това означава, че тези сили не са от този свят.

— Да — старецът беше по-интелигентен, отколкото предполагаше обстановката. Това беше обичайна грешка при благородниците: да се съди за човек по ранга и произхода му. Самият Каспар страдаше от подобни предразсъдъци, преди да се върне от изгнание и да се присъедини към Конклава. — Има и други светове, които са населени.

— Знаем — отвърна Кастданур. — Чухме за войната с цураните. Понякога търгуваме с други народи.

Каспар си отбеляза да проучи това твърдение. Ако сред тези народи имаше хора, може би щеше да успее да прати вест за експедицията и да предотврати бъдещи неприятности. Съмняваше се, че елфите ще пуснат някой да се върне при чакащите кораби. Когато корабът с провизиите не откриеше никого и моряците видеха следите от битката, всички щяха да се върнат незабавно в Ролдем, съгласно инструкциите. Оттам местните агенти щяха да известят Острова на чародея, че мисията се е провалила. Евентуално щеше да бъде изпратена нова експедиция, в зависимост от настоящите ангажименти. А това щеше да отнеме време, с което Каспар не разполагаше.

— Аз работя за хора, които са се посветили на опазването на този свят. Те не са широко известни и не вярвам да си чувал за тях, но се наричат Конклав на сенките.

— Живописно име, Каспар от Оласко. Разкажи ми за този Конклав.

— Чувал ли си за човек на име Пъг?

— Великият човешки магьосник. Чухме за делата му. Доколкото знам, той унизи принца, който после зае трона на Островното кралство.

Каспар бе чувал тази история още като дете.

— През следващите години Пъг създаде организация, която не работи за Кралството или за Кеш, а за цяла Мидкемия. Войната на студенокръвните показа, че всички сме един народ и споделяме един свят.

— Един народ — повтори водачът на елфите. — Това включва ли и нас?

— Да. Ние сме в съюз с елфската кралица и народа й в Елвандар.

— Аха. Тогава явно имаме проблем. Ние, Слънчевият народ, които живеем в Баранор, не служим на кралицата и нейния драконов ездач. Ние сме свободни.

Каспар знаеше, че в думите на стареца се крие нещо по-дълбоко от това просто твърдение.

— Онези от вас, които живеят на континента, който наричаме Новиндус, също не й служат. Някои избраха да се присъединят към двора, но други останаха отвъд океана. Лейди Агларана приветства всеки, но не изисква подчинение.

— Но въпреки това воюва с нашите роднини от север, нали?

Каспар съжали, че има твърде слаби познания за елфите и за тези, които наричаха Братството на Тъмния път.

— Чувал съм, че така нареченото Братство е обявило война на кралицата и народа й. Не мога да съдя за неща, които не познавам, но ще кажа само, че ако нашите врагове победят, спорът ви с кралицата ще остане чисто теоретичен. Целият живот на този свят ще бъде унищожен.

Старият елф замълча за момент, после попита:

— Унищожен?

— Расата на дасатите няма да дойде да завладява и поробва, а направо да изтреби всичко. Ще заменят съществата с други, от техния свят. От най-малките насекоми до драконите и рибите в океана. Всичко ще бъде пометено, за да премоделират планетата.

— Трябва да помисля над думите ти и да ги обсъдя с останалите. Върни се при твоите хора и се надявам, че ще си починете добре, въпреки обстоятелствата.

— Аз съм ловец и войник — каза Каспар и се изправи с лек поклон. — Оценявам съня при всяка възможност, въпреки обстоятелствата. Надявам се, че ще обмислите сериозно това, което ти казах, и ще говорим отново.

— Бъди сигурен — старият елф отвърна на поклона. — Много неща зависят от това, включително бъдещето на твоите хора. Вярваш ли в съдбата, Каспар от Оласко?

— Едно време, когато бях млад и суетен, вярвах, че съдбата ми е да управлявам. Сега вярвам във възможността и че човек получава от живота толкова, колкото влага. Болезнен урок, но станах по-добър, когато го научих.

— Ние сме търпелива раса. Имаме проблем със съществата, които видяхте. Сигурно ще открием връзка между тях и хората, с които се бихте на брега, но ще говорим повече за това след няколко дни.

— Няколко дни ли?!

— Трябва да поведа лов. Както отбеляза, сме изправени пред трудни времена и не разполагаме с достатъчно провизии, за да се грижим за твоите хора. Не можем да ви изколим само защото нямаме храна, а и не можем да ви оставим да гладувате. Затова трябва да се организира лов. Поради различни причини трябва да отидем поне на ден път в северна или южна посока, за да открием дивеч. Така че ще минат три-четири дни, преди да се върна и да говорим пак. Ще се радвам, ако дадеш дума, че няма да създавате проблеми на тези, които останат да ви пазят.

— Дълг на войника е да избяга от плен — отвърна Каспар.

Старият елф въздъхна.

— Това ще е глупаво. Ще ви заловят доста бързо, а и най-вероятно ще загинете, преди да ви открием. Както казах, тези места са опасни.

Каспар кимна и каза:

— Лично аз ще остана, като знак на добра воля. Ще наредя на хората си да направят същото, но не мога да гарантирам, че всички ще се подчинят — зачуди се дали да не повтори отново одевешните си думи. — Казах каквото трябваше и се надявам да разберете, че е важно бързо да постигнем разбирателство. Този кораб с врагове е част от по-голяма схема, свързана с въпросните нашественици.

— Дасатите. Да, разбрах. Ще имаме възможност да обсъдим всичко. Ние сме търпелива раса и възприемаме времето различно от вас. Няма да прибързваме с решението си, но ще се съобразим със спешността на събитията.

— Благодаря, че ме изслуша — отвърна Каспар.

Един пазач го върна в голямата зала, където се намираха хората му. Джоми, Серван и останалите го гледаха с очакване. Каспар видя, че са ги нахранили, но ако се съдеше по празните купи и глада в очите им, той очевидно бе вечерял доста по-добре от тях. Махна на Джим Дашър да се отдалечат в единия ъгъл и кимна на другите да не ги безпокоят.

— Можеш ли да се измъкнеш? — попита бившият херцог.

— Без проблем — отвърна крадецът. — Нямат ресурсите да удържат и говедо като Брикс.

Каспар кимна. Брикс беше един от най-яките войници, отличен боец, но често обираше подигравките на другарите си заради тромавостта си.

— Ще стигнеш ли до корабите?

— Това вече е друг въпрос — отвърна бавно Джим. — Набелязах си маршрут, но те несъмнено познават тукашните гори хиляда пъти по-добре. Зависи с колко преднина тръгна и кого ще изпратят след мен. Чувал съм истории за следотърсаческите умения на елфите, така че няма смисъл да оставям фалшиви следи. Освен това съм градски човек и познанията ми за дивата природа са слабички. Не, единственото ми предимство ще е скоростта.

— Кога ще тръгнеш?

— Най-късно след два часа — отговори крондорският крадец. — Така ще имам поне два часа до полунощ, а предполагам, че те очакват бягство около зазоряване.

— Да, по това време пазачите обикновено задрямват — отбеляза Каспар.

Джим кимна и добави:

— Да не забравяме и съществата върху вълците. Елфите смятат, че страхът от тях ще ни задържи тук. Ако тръгна до два часа, ще успея да натрупам около десет мили преднина до зазоряване. Така ще мога да заобиколя носа и да изляза на брега.

— Нима ще се опиташ да плуваш до корабите? По тези места има големи акули.

— Да ти приличам на глупак? Ще запаля сигнален огън. Капитанът е предупреден да очаква подобно нещо.

— Кой му е дал такава заповед?

— Аз — ухили се Дашър. — Нямах голяма вяра на първоначалния ти план.

Каспар поклати глава.

— Забрави ли, че си обикновен крадец?

— Капитанът е един от малцината, на които се доверявам. Лично принц Грандпрей го избра за мисията.

— Момчето има талант, нали?

— Не е никак зле, като за неговите години — съгласи се Джим и понижи глас. — Виж, Каспар, само двама души знаят какво правя и за кого работя всъщност, аз и ти. Освен това само ние двамата можем да известим необходимите хора, които ще се погрижат за ситуацията. Признавам, че имаш предимство в скитането из пущинака, но аз определено съм по-добър в бягането. А ако се стигне до бой… Е, ти си наистина страхотен боец, но аз знам повече мръсни трикове.

— Не споря кой от нас трябва да тръгне. Само се надявам, че домакините ни няма да се ядосат от бягството ти и да си го изкарат на нас. Ако това не се случи, вероятно бих могъл да се разбера с тях и тогава всичките изпитания, през които ще минеш, ще са напразни. Но ако не успея… — той сви рамене.

— Да, знам. По-добре да предупредя множеството ни господари. Дай сега да обобщим какво знаем.

Двамата започнаха да обсъждат утежняването на мисията при сблъсъка с магьосника и призованото същество и какво бяха успели да видят на път към укреплението. Това продължи близо час, през което време Джоми, Серван и останалите се чудеха какво толкова обсъжда водачът им с един обикновен крадец от Крондор.

Джим Дашър изчака повечето мъже да задрямат или да започнат тихи разговори, за да не безпокоят ранените — поне трима от тях нямаше да преживеят следващия ден без сериозна намеса на доктор или лечителска магия. Елфите, изглежда, нямаха такава, или просто не искаха да я използват за пленниците. Във всички случаи хората щяха да се мъчат сериозно.

Джим прецени възможностите си и когато Каспар дойде пак и го попита готов ли е, отвърна пресилено бодро:

— Още няколко минути. Няма да е зле, ако отидеш при Джоми Килироо и сержанта и направиш някакво съобщение… или нещо подобно. Искам да отвлечеш вниманието от вратата само за минута и ще се измъкна незабелязано — огледа се. — Не знам дали си забелязал, но пазачите ни наблюдават внимателно.

— Разбира се, че ще ни наблюдават.

— Не знаят какво да очакват, но предполагат, че няма начин да не подготвяме нещо — Дашър погледна към останалите пленници. — Момчетата ще се подразнят, когато ги събудиш да им кажеш да поспят и да си почиват. Но това ми е необходимо. Над гредата има прозорче. Не поглеждай натам. Ще се измъкна, преди някой да мигне. Но ще е по-добре останалите да не зяпат и да викат: „Гледайте, Дашър си обира крушите!“

— Иска ми се да не се налагаше да го правиш — Каспар скръсти ръце и се облегна уж нехайно на стената.

— И двамата знаем, че никой от останалите няма шанс.

— Почти ми се иска да мога да ти наредя да не го правиш.

Джим Дашър се усмихна и Каспар за пореден път се изненада как годините сякаш изчезнаха и лицето му стана почти младежко.

— Само че не можеш, нали?

— Да. Не мога — Каспар също се усмихна. — Няма голяма полза, че се водя генерал, нали?

— Не и пред мен — все така усмихнат отвърна Джим.

Бившият херцог го изгледа сериозно и сложи ръка на рамото му.

— Остани жив.

— Това е и моят план.

— Колко ли ще тръгнат след теб?

— Ти как смяташ?

— Един или двама. Те са доста самонадеяни. Освен това не могат да си позволят повече. Имаш пет дни да стигнеш до залива и да дадеш сигнал, щом не смяташ да се връщаш в стария лагер.

— Не мога. Там ще е първото място, на което ще ме потърсят, ако загубят следите ми.

— Мислиш, че ще изгубят следите ти? Джим, това са елфи!

— Разполагам с няколко трика, които не са виждали. А ако ме открият, ще се справя с тях. Трябва да прехвърля северозападния хребет и да стигна до корабите. Така ще може да отплуваме за Ролдем след два дни, а не след шест — млъкна за момент. — Надявам се, че онзи, дето те удари на пътя, ще е един от преследвачите.

— Сидна ли? — попита Каспар. — Истински чаровник. Ако зависеше от него, вече да сме мъртви. Поздрави го, ако го срещнеш.

Джим кимна и каза:

— Върви и привлечи внимание.

Каспар тръгна и Дашър се огледа. Елфите знаеха, че техните магьосници могат да се справят лесно с пленниците, и не ги бяха претърсили, така че много от войниците криеха ножове по ботуши и ръкави, а самият Джим беше ходещ арсенал. Той посегна към левия си ботуш и измъкна малка кристална колба от тайника в тока. Не му харесваше идеята да използва тази толкова ценна течност. Цената за производството на сто такива в една отдалечена от Крондор земя беше излязла на лорд Ерик доста солено. Но пък колбите бяха предвидени точно за такива случаи.

Той махна тапата с нокътя на палеца си и докато Каспар разбуждаше задрямалите войници, глътна магическата отвара и зачака.

Гъделичкането по кожата му сигнализира, че вече е невидим за очите на смъртните. За пореден път се убеждаваше, че е полезно да работиш с могъщи магьосници. Знаеше, че разполага с половин час, но отварата нямаше да скрие следите, които щеше да остави. Всъщност той точно на това разчиташе.

Каспар вдигна очи и с изненада установи, че Джим Дашър е изчезнал. Огледа набързо помещението. Един от елфите го следеше внимателно. Каспар пак се обърна към хората си и набързо им предаде разговора си с Кастданур. След това им нареди да запазят дисциплина и им обеща, че всичко ще свърши бързо. Легна на постелята си на пода и се замисли, че бързо не означава непременно добре.

Джим Дашър беше израснал в града и не обичаше пущинаците. Все пак бе прекарал няколко месеца в горите около Крондор — обучаваха го двама много решителни, яки и непрощаващи Кралски първопроходци. Не можеше да оцелява вечно, но щеше да удържи няколко седмици, при това без да потърси подслон в бърлогата на някоя гладна мечка. Имаше представа как се откриват и маскират следи, макар по умения да отстъпваше на Каспар — да не говорим пък за елфите.

В този момент се тревожеше повече от стрелите от бездната и съществата, които яздеха вълци. Умът на Джим щракаше бързо и това го правеше невероятно ценен както за Островното кралство, така и за Конклава. Сега, докато планираше следващия си ход, той премисляше събитията от изминалия ден. Жалко, че нямаше повече информация за вълчите ездачи. Всъщност онези същества не бяха вълци, но докато някой не дадеше по-смислено определение, щеше да ги нарича така. Ами елфите? И те бяха загадка. Имаше известни познания в тази област. Историята с пещерата и магьосницата беше измислена, но наистина беше ходил в Елвандар и амулетът беше автентичен.

Беше прочел всички документи за елфите в крондорските архиви. От разни стари митове отпреди Войната на разлома до последните донесения относно кралица Агларана и съпруга й Томас. Беше сигурен, че Елвандар е най-лоялният и надежден съюзник на Островното кралство.

Местните елфи го бяха озадачили. Разбираше езика им достатъчно, за да долавя по нещо от разговорите, но това само дразнеше допълнително любопитството му.

Спря и заслуша нощните звуци. Вятърът шумолеше в клоните, нощните животни надаваха писъците си. Повечето се криеха, когато наближеше, защото не можеше да се промъква съвсем безшумно. Но по-далечните продължаваха заниманията си и даваха известна представа доколко близо е опасността. Абсолютната тишина беше точно толкова смъртоносна, колкото тракането на брони и мечове в шубрака.

В момента чуваше достатъчно нощни птици, за да е наясно, че още няма преследвачи, но със сигурност щяха да се появят скоро.

Смяташе, че има около час преднина. Разполагаше с някои трикове да забави преследвачите, но рано или късно те щяха да го настигнат. Докато ги водеха към укреплението на елфите, си беше набелязал няколко места за засада — след като със сигурност щеше да има конфронтация, поне можеше да е при неговите условия.

Знаеше, че го гонят вероятно двама елфи. Дядо му му беше разказвал за своя дядо, легендарния Джими Ръчицата, който притежавал някакво шесто чувство, с което предусещал опасностите. Джим нямаше име за това усещане, но то го бе спасявало доста пъти през годините.

„Тръпката“, както я наричаше дядо му, бе започнала преди няколко минути. Той пак спря и се ослуша. Сякаш нямаше нищо необичайно, но усещаше някаква промяна зад себе си и знаеше, че преследвачите наближават.

Не се съмняваше, че може да се справи с един в честен, или по-скоро нечестен бой. Но втори лък или меч щеше да означава сигурно залавяне и може би смърт. За всеки случай свали колана си. Той имаше пет скрити джоба, поради което бе решил да не го използва срещу вълчите ездачи според инструкциите на Каспар. Скъса шевовете с нокти и извади две от скритите стъкленици. След това измъкна малко, но смъртоносно острие от токата на колана — тя можеше да се използва и като цестус — очарователно квеганско приспособление, приличащо на бокс. Усмихна се и реши, че трябва да подари такава тока на Каспар. Навремето бившият херцог беше направил доста поразии, макар предимно да беше заплаха за Кеш и Ролдем. Но след завръщането си от изгнание се бе оказал ценен съюзник. Освен това Джим го харесваше. И той като него беше кръвожадно копеле и харесваше лова, хубавото ядене и пиене и леките жени.

Препаса отново колана и хвана ножа с дясната ръка. С лявата отвори едната стъкленица и я изля върху него. След това стисна другата в шепа и зачака.

Двамата елфи се появиха внезапно. Инстинктите му го предупредиха и той отскочи, без да мисли, за щастие в правилната посока.

Един меч се заби в дървото, под което бе стоял, и това му предостави необходимата възможност да лисне втората стъкленица в лицето на нападателя. Елфът падна на колене и запищя от болка.

Вторият преследвач беше Сидна. Тъкмо опъваше лъка и Джим отново реагира, без да мисли — скочи наляво, така че елфът трябваше да се извърти. Това действие му спаси живота, защото стрелата не улучи и съвсем леко го одраска по врата. Крадецът се претърколи напред по коравата земя и заби рамо в корема на Сидна.

Отблизо лъкът беше безполезен и преди елфът да успее да посегне за оръжието си, Джим го събори и стовари юмрук в челюстта му. Сидна за момент се замая и това бе достатъчно. Джим притисна едната му ръка с коляно, сграбчи другата с лявата си ръка и опря ножа във врата му.

— Ако искаш да живееш, не мърдай! Ножът е намазан с отрова и едно порязване ще ти е достатъчно.

Елфът беше замаян, но осъзна достатъчно, за да не се бори.

— Добре. Чуй ме, защото нямам много време. Приятелят ти има отрова от мосбак в очите. Знаеш какво значи това. Разполагаш с два часа да го върнеш при лечителите ви. Трябва да решиш кое е по-важно. Да спасиш живота му или да убиеш мен. Не можеш да направиш и двете. А повярвай, с мен няма да се справиш лесно. Може ли племето ти да си позволи да загуби още двама воини?

Изправи се и пусна объркания Сидна.

— Защо не ме убиеш? — попита елфът.

Дашър извади нещо от пазвата си и му го подхвърли.

— Аз не съм ви враг — никой от нас не е. Ако ни позволите, ще ви помогнем да оцелеете. Но трябва да предупредя моите хора за черната магия на плажа, защото това означава, че по тези места ще се развилнее още по-голямо насилие. Никой от останалите няма да се опита да избяга. Позволете им да ви помогнат, докато чакате.

— Какво да чакаме?

— Вашите водачи да решат съдбата им. Сега се погрижи за приятеля си.

Джим изчезна в мрака, като остави Сидна да се чуди на думите му. Елфът погледна нещото, което му бе подхвърлил човекът, и се опули. Беше амулет, даден на приятел на елфите от самата кралица.

Помогна на спътника си да стане. Болката беше попреминала, но отровата на гущера щеше да парализира жертвата и след това да я убие. Беше ефективна, но се лекуваше лесно, стига да разполагаш с противоотровата, разбира се. Сидна метна ръката на другия елф на рамо и го поведе обратно към Баранор.