Гневът на Лудия бог

22Предупреждения

Духаше смразяващ вятър.

Пъг повтаряше действията си отпреди много години и се пренесе с магия в голата тундра. Вървя на север почти час, черната му роба контрастираше с бяло-сивия пейзаж. Това беше едно от малкото места на този свят, където валеше сняг, и Пъг се чувстваше странно.

Около час преди залез насреща му се появи банда мъжки тюни. Бяха подобни на кентаври, но вместо човешка половина приличаха на сааурски воини. Носеха кръгли щитове и саби и щом го зърнаха, нададоха бойни викове.

Пъг реши да приложи тактиката от предишния път. Издигна пасивна бариера, така че да не могат да му навредят и да го принудят да се защитава с насилие.

Но този път съществата зърнаха черната му роба и се понесоха обратно. Пъг нямаше време да ги чака да изпратят прежалим пратеник, така че започна серия от магически скокове, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не предизвика атака.

След около час стигнаха до селище — стотина колиби, наполовина заровени в земята, между които обикаляха жени и деца.

Веднага се вдигна тревога и малките побързаха да се скрият по колибите. Женските застанаха на прага, готови да се защитават, ако воините бъдат победени. Пъг знаеше, че останалите им срещи с хора с черни роби са завършвали трагично — освен при предишната му визита. Тюн опитваха да мигрират на юг през зимата и от хилядолетия създаваха проблеми на цураните.

Трябваше да ги убеди да напуснат мястото, което смятаха за дом от зората на времето.

Отново издигна щита и бавно тръгна напред. Неколцина се опитаха да го обстрелят с прашки, а един дори извади лък, но като видяха, че не могат да му навредят, спряха. Воините надаваха викове и го предизвикваха.

Пъг спря на края на селището и заговори спокойно:

— Искам да говоря с ласура — използваше тяхната дума за „народ“. Тюн всъщност беше цуранското им име.

Десетина минути не се случи нищо. Пъг стоеше неподвижно, а воините му крещяха обиди и го предизвикваха на индивидуален двубой, както се очакваше от смелчаците. Съществата много добре знаеха, че един посредствен Велик може да срине селото им за минути, а той въобще не беше посредствен.

Накрая към него се приближи възрастен мъжкар и заговори на цурански:

— Говори, черноризецо, щом искаш.

— Нося ви предупреждение за голяма опасност. Тя ще засегне не само ласура и цураните, а целия свят. Чуйте ме, защото идвам като приятел и ви предлагам изход.

Говори почти час, като се опитваше да обясни нещата простичко и ясно. Съществата щяха да се усъмнят, че това е цурански заговор, който да ги примами на юг, за да бъдат унищожени.

— Трябва да тръгвам, но пак ще ви повторя. Пратете пратеници по съседните села и им предайте думите ми. Ако останете тук, до осем изгрева ще загинете. Ако искате да оцелеете, вървете в равнините. Там, откъдето се виждат седемте каменни пръста в южните планини. Там ще има магическа врата. От другата страна ви очаква тревиста степ със зелени дървета и по-топъл вятър.

— Защо цурани правят това за ласура? — попита старият мъжкар. — Винаги били врагове.

Пъг реши да не обяснява, че не е цуранин. Това само щеше да усложни нещата.

— Тези земи са били ваши преди появата на хората. Елате на новия свят и ви обещавам собствен дом. Ще получите клетвата на императора, че никой няма да ви закача. Цураните ще са от другата страна на морето. Давам думата си на Велик, което означава, че и Империята се обвързва с нея. Запомнете думите ми, защото сега тръгвам — и се пренесе обратно в Събранието.

Прибра се в покоите, които бяха отредили за него и Миранда, и полегна за малко. Надяваше се, че тюн ще го послушат, но беше почти сигурен, че това няма да се случи.

Миранда приближи до входа, следвана от гвардейския си ескорт. В именията на Акома от векове имаше работници чо-джа. Съществуваше някакво съглашение, постигнато между легендарната Мара и царицата и магьосниците на Чакаха, кристалния град на тези същества, който се намираше отвъд източната граница. Миранда не беше наясно с точното споразумение, но оттогава чо-джа бяха автономен народ в пределите на империята.

Осъзна, че никога не се е доближавала толкова до тези същества. Те бяха насекоми и й приличаха на мравки. Само че горната част на торса им имаше гърди, рамене и ръце, подобни на човешките. Лицата им бяха като на богомолки, с фасетъчни очи, но вместо щипци имаха нормални човешки уста. На слънчева светлина изглеждаха синьо-зелени.

— Искаме среща с царицата — каза Миранда.

Стражът заговори на цурански:

— Кой търси аудиенция с нашата владетелка?

— Аз съм Миранда, съпруга на Миламбер, от Събранието на магьосниците. Трябва да ви предупредя за смъртна опасност.

Стражът каза нещо на тракащия си език, след което продължи на цурански:

— Ще я известим.

Съществото отново зацъка на езика си и няколко работници се обърнаха да изгледат Миранда. След няколко минути се появи друг чо-джа, носеше на врата си нещо като мантия. Успя да докара прилична имитация на поклон и заговори:

— Аз съм този, който съветва, и ще бъда ваш водач. Моля, последвайте ме и бъдете внимателни. Подът не е пригоден за вашите крака.

Миранда тръгна по тунелите след съветника. Усещаше някаква странна миризма, като дъх на подправка. Осъзна, че това е миризмата на съществата. В никакъв случай не беше неприятна.

Проходите се осветяваха от някакъв флуоресциращ мъх, растящ по подпорите, които не бяха нито от дърво, нито от камък. По някое време забеляза работници, копаещи нов тунел, а до тях едно по-малко същество, което дъвчеше нещо в неестествено издутите си бузи. То изплю веществото на стената и започна да му придава форма. Миранда се досети, че подпорите очевидно се правят от някакъв телесен секрет.

В друго помещение видя множество малки чо-джа да висят от тавана. Имаха прозрачни крилца, които трептяха със скорост, почти неуловима за окото. Съществата явно почиваха на смени, защото поне едно от групата пърхаше постоянно. Това очевидно беше с цел да се вкарва въздух в дълбоките тунели, защото в кошера живееха хиляди чо-джа.

След дълго слизане най-сетне се озоваха в царската зала. Помещението беше високо поне пет етажа и от него излизаха множество тунели. В средата върху голям насип седеше царицата.

Тялото й бе дълго поне тридесет стъпки. Хитиновата й черупка беше като броня. Ако се съдеше по закърнелите й крайници, царицата явно не напускаше залата. Тялото й беше завито с красиви цурански гоблени. Около нея се въртяха множество работници, полираха хитина, вееха й с крилца и носеха храна и вода. Зад нея един набит мъжкар се клатеше напред-назад, зает със съвкупяване. За него също се грижеха дребни работници, а няколко други мъжкари търпеливо очакваха да дойде техният ред в неспиращото размножаване на расата.

Пред насипа имаше друга група мъжки, някои с шлемове. Поздравиха Миранда с поклон. Встрани по корем лежаха по-малки версии на царицата. Те снасяха яйца, които царицата гълташе, оплождаше ги в тялото си и ги снасяше наново.

Миранда се поклони.

— Почести на кошера ти, царице.

— Почести на клана ти, Миранда от Мидкемия.

— Нося ви ужасяващи новини — Миранда обясни за Господаря на ужаса и плана на Пъг да евакуира цураните на нов свят. — Това е широко и прекрасно място, където ще ви хареса. Знам, че това, което чува една царица, е достъпно и за другите и че в момента имате връзка с Чакаха. Вашите магове са много известни и ще ни окажат голяма помощ в изготвянето на разломите за евакуация.

Царицата продължи заниманията си още известно време, преди да проговори.

— Чо-джа благодарят на Миранда от Мидкемия за предупреждението. Както и на всички, които са загрижени за нашето благополучие — отново замълча и Миранда се зачуди дали не комуникира с останалите. — Ще се наложи да откажем на предложението ви.

Миранда не можеше да повярва.

— Какво?!

— Ще останем тук и ще загинем.

Твърдението беше произнесено без никаква емоция и от това й се стори още по-потискащо.

— Но защо, ваше величество? Вие сте единствената раса, която може да организира собствена евакуация. Имате могъщи магьосници, които ще ви отворят разломи.

— Мара от Акома дойде да ме вземе малко след като се излюпих. Тя каза, че съм красива, и затова дойдох тук. След това ме посещаваше често, както и синът й, и неговият син. Радвам се на тези визити, както и останалите царици, които споделят преживяването с мен. Но никой човек не разбира напълно нашата природа. Ние сме от този свят. Не можем да отидем другаде. Били сме тук преди появата на хората и ще загинем заедно със света. Нима ще изкопаете дърветата с корените, за да ги преместите? Или ще изловите рибите и ще ги пратите в чуждоземните води? Може ли да преместите скалите на Келеуан, за да ги спасите? Хората са посетители и е в реда на нещата да си заминат. Ние сме от този свят — тя замълча за момент, след което повтори: — Ние сме от този свят.

Миранда нямаше думи. Твърдението на царицата беше произнесено с такава тежест, че нямаше смисъл да спори. Тя призна поражението си.

— Ако промените мнението си, ще помогнем с каквото можем.

— Благодарим ви за загрижеността.

— Трябва да тръгвам. Чака ме още много работа.

— Почитания на твоя клан, Миранда от Мидкемия.

— Почитания на кошера ти, царице на чо-джа.

Миранда усещаше, че нещо много красиво и важно ще бъде загубено завинаги, но имаше много задачи, затова овладя болката си и тръгна към повърхността, където гвардейците я очакваха да я отведат при императора.

Пъг почувства хлад, който нямаше общо с необичайно студения планински вятър. Келеуан беше по-топъл свят в сравнение с Мидкемия, но в тези планини нощите бяха мразовити. Магьосникът наблюдаваше петимата турилци, които се приближаваха към него. Намираше се на входа на град Турандарен, който през годините се бе превърнал в основен търговски център между цураните и Турилската конфедерация. Някогашното гранично село се бе разраснало значително.

Близо едновековният мир не беше намалил недоверието между двата народа, защото бе предшестван от столетия на война. Старите стени бяха запуснати, но все още годни за отбрана. Турилците бяха опитни планински бойци и никога не бяха завладявани.

Водачът на групата беше стар воин. Имаше дълга сива коса, над която бе нахлупил вълнена шапка с едно перо, забучено до лявото ухо. Тялото му беше осеяно с белези, които показваха, че мирът не пречи на кръвните вражди и граничните набези. Бандитството беше често срещано по планинските пътища. Мъжът носеше дълъг меч и щит. Останалите четирима мъже приличаха повече на търговци. Водачът се приближи и застана точно пред Пъг.

— Сякаш чакаш покана да влезеш в града, черноризецо.

Пъг се усмихна.

— Реших, че ако се въртя тук подозрително, ще получа по-бързи резултати, отколкото ако почна да задавам въпроси в града.

Мъжът се засмя.

— Добро предположение — той се почеса по брадичката. — Така, аз съм Джакам, хетман на Турандарен. А тези са все важни хора — Пъг забеляза, че въобще не се опита да представи останалите. — Какво да направим за теб, цуранино?

— Трябва да намеря Конфедерационния съвет и да говоря с Калиане.

Джакам сведе глава, сякаш оказваше почит при споменаването на Калиане.

— Съветът се събира при топлите извори на Шатанда, близо до град Тасдано Абеар. Знаеш ли къде е?

— Ще го открия, ако ми посочите посоката.

— Тръгни към планините на изток. Като превалиш хребета, ще видиш два пътя надолу. Трябва да следваш северния, за около седмица, ако си пеш. Така ще стигнеш до долината Сандарм. В северния й край са Тасдано Абеар и Шатанда. Лесно ще намериш съвета, защото всички шатри са опънати около изворите. Но трябва да побързаш. Ще заседават още шест дена, а след това водачите на кланове ще се завърнат по домовете си.

— Ще стигна до довечера — отвърна Пъг.

— Черноризци — измърмори мъжът, сякаш изричаше проклятие. — Нещо друго?

— Моите благодарности и едно предупреждение.

Четиримата търговци отстъпиха назад, а Джакам посегна към дръжката на меча.

— Предупреждение ли?

— Да. Пригответе се за пътуване. Скоро от съвета ще дойде вест, че народът ви трябва да напусне тези земи.

— Какво? Нима цураните отново се опитват да завладеят земите ни?

— Не — отвърна Пъг тъжно. — Те също се махат. На този свят ще се появи нещо ужасно и всички трябва да бягат. Знайте, че колкото по-рано се приготвите, толкова повече неща ще можете да вземете с вас.

Джакам щеше да зададе още въпроси, но Пъг знаеше, че няма смисъл от разговори. Погледна към един далечен хребет и се пренесе там. Това беше стар метод за пътуване, който бе усвоил от едно време — да скача на етапи, докъдето му стига погледът. Беше уморително, но ефективно, защото повечето магьосници, без Миранда и Магнус, не можеха да се пренесат на място, което не са виждали.

Стигна до целта си по свечеряване, точно както бе предположил. Видя множеството огньове по хълмовете около топлите извори и тръгна към града.

Тасдано Абеар беше класическо турилско селище с кирпичени къщи. Само странноприемницата беше от камък. Над града имаше дървен форт, чийто дълбок ров бе пълен с бодливи храсти и трънаци. Турилците не бяха завладявани никога, защото отказваха да загинат, защитавайки конкретно парче земя. Това укрепление беше създадено с цел да осакати неприятеля и да бъде изоставено, а не да издържа на продължителна обсада. Планинците смятаха всички плата и долини за свой дом и не се притесняваха много къде ще отсядат от сезон на сезон. Подобен град можеше да процъфтява десетилетие и после да изчезне, когато хората се преместеха да търгуват другаде. Все пак дългогодишният мир беше дал ефект и полуномадският народ бе започнал да се установява на определени места.

Клановете предявяваха претенции за различните земи, но на вътрешно ниво не беше много ясно кое на кого принадлежи. Повечето семейства имаха кръвна връзка и рядко се стигаше до открита вражда, но често се случваше да се ступат.

Пъг влезе в кръчмата и се огледа. Както очакваше, беше пълно с млади воини, дошли с водачите на клановете. Настроението беше празнично, но с толкова много младежи от различни семейства боят винаги висеше на косъм.

Турилците говореха много, за разлика от мълчаливите цурани. При тях обидата беше форма на изкуство. Целта беше да си максимално шумен и груб, без да започваш бой.

Пъг намери едно свободно място в ъгъла и седна. В цялото помещение се бе възцарила тишина. Дори най-старите воини не помнеха някога в кръчмата да се е появявал Велик.

— Да не си се загубил? — обади се един от по-възрастните, очевидно пиян. Беше червенокос здравеняк с румени бузи и увиснали мустаци. Носеше очукана медна огърлица, която блестеше на светлината на факлите. На бедния откъм метали Келеуан това беше доста ценно бижу.

Пъг поклати глава.

— Не мисля.

— Значи знаеш къде си?

— Това е долината Сандарм, нали?

— Да.

— Град Тасдано Абеар?

— Точно така.

— А там на хълма заседава Конфедерационният съвет?

— Да.

— Значи не съм се изгубил.

— Предполагам, че няма да възразиш, ако попитам какво правиш тук, цуранино?

— Трябва да говоря със съвета и по-специално с Калиане.

— Аха, Калиане значи?

— Да.

— Ами ако тя не иска да те види?

— Ще поиска.

— И защо така?

— Защото нося вест, която със сигурност ще иска да чуе.

— Тогава защо стоиш тук, ти дребна, противна мусонга, а не изтичаш да й кажеш каквото трябва? — мъжът говореше за един особено глупав вредител, който ровеше по нивите и бе кошмар за фермерите.

— Защото, глупав сине на преяла нийдра и окаляно балу, ще е проява на лошо възпитание, ако отида без покана — Пъг говореше за товарния добитък и едно доста глупаво, но развъждано за месо животно. — Щеше да го знаеш, ако майка ти беше родила поне едно дете, което да различава деня от нощта. Или ако боговете ти бяха дали половината акъл на чувал с камъни. Нарича се „добро възпитание“.

Близките воини избухнаха в смях. Цуранинът не само говореше приличен турилски, но и обиждаше със стил.

Червенокосият не знаеше да се засмее ли, или да се обиди. Пъг продължи:

— Бъди добър домакин и попитай Калиане дали ще приеме Миламбер от Събранието, някогашен съпруг на турилката Катала.

В кръчмата отново настъпи тишина. Един от възрастните мъже в ъгъла стана и се доближи до Пъг.

— Как е възможно?! Катала е моя роднина, която е умряла, преди да се родя, а ти си още млад. Всички сме чували, че е била женена за черноризец.

— Аз съм същият човек. Боговете ми дадоха дълъг живот и изглеждам все още така, както когато се ожених за нея. Тя беше майка на първия ми син и още скърбя за нея.

Старецът се обърна към един от младите воини.

— Върви при Калиане и кажи, че от цуранските земи е пристигнал важен човек. Той е наш роднина. Аз гарантирам за това.

Младежът кимна и излезе.

— Миламбер от Събранието, разкажи ми тази история.

Пъг въздъхна, защото рядко се връщаше към тези спомени.

— Когато бях момче, цураните нахлуха в моите земи и бях взет в робство от клана Шинцаваи. Там срещнах Катала, която бе заловена при един граничен набег. Запознахме се… — той започна да разказва историята и скоро стана ясно, че спомените му са все така ясни и образът на първата му жена не е избледнял с времето.

Когато приключи, повечето воини подсмърчаха, защото за тях не беше срамно да изразяват емоциите си. Малко след това се завърна пратеникът.

— Калиане те приветства с добре дошъл, Миламбер от Събранието.

Пъг се надигна и излезе от кръчмата. Тръгна след водача си по пътечката, която водеше към широка поляна. Там бяха издигнати кожените шатри на съвета. От топлите извори се издигаше пара и се носеше лека металическа миризма.

В нощта се чуваха птичи песни. Пъг си спомни, че колкото и чужд да му се струваше Келеуан, го беше приел за свой дом за почти осем години. Тук беше срещнал жена си и тук се бе родило първото му дете. А след години съпругата му се бе върнала тук, за да умре от неизлечимата болест.

Стигнаха до древна дървена постройка, мястото за заседаване на съвета.

Вътре го очакваха четиридесетина вождове. В центъра стоеше възрастна жена със сплетена на две плитки побеляла коса. Носеше проста червена вълнена рокля, а на главата й имаше меден обръч с украса от скъпоценни камъни. Вождовете бяха облечени с домашнотъкани дрехи, а в косите им имаше пера. Въздухът беше задимен от факлите по стените и огнището в центъра.

— Добре дошъл, Миламбер от Събранието — каза един възрастен мъж вдясно от Калиане. — Аз съм Вахопа и имам честта да домакинствам на тазгодишния съвет. Поздравявам те.

— Аз съм Калиане — каза жената. — Искал си да говориш с мен?

— Да. Нося ви предупреждение и надежда — и започна да обяснява бавно. Тези хора не бяха глупави, но концепциите, за които говореше, бяха сложни даже за магьосник. Все пак те го изслушаха търпеливо и без да го прекъсват. — Ще има проход, който ще прехвърли колкото хора успеете да съберете тук до седмица. Вземете добитъка, оръжията и инструментите си. Новият свят ще изисква много, но и ще ви предложи много.

— Разкажи ни за това място, Миламбер.

— Има широки степи, дълбоки езера и сини океани. Планините докосват небето, а в долините може да се отглежда свободно добитък. Има много дивеч и риба, и никой не живее там.

— Но ти си цуранин и твоите хора ще се преместят там. Защо ще искате да споделите тези земи с враговете си? — попита подозрително един вожд.

— Не съм цуранин. Аз съм Пъг от Крудий, пленен по време на войната с Мидкемия. Аз освободих турилските воини на Големите игри и разруших арената. Аз бях женен за вашата сънародничка Катала, един от чиито наследници срещнах преди малко в града. Ще вземем на новия свят всеки, който иска да живее. Вече говорих с тюн — това предизвика гневни възгласи, защото тюн бяха по-голяма напаст за турилците, отколкото за цураните. — В момента други говорят с чо-джа и джуджетата отвъд морето — в гласа му се надигна страст. — Мара от Акома дойде при вас, търсейки път към Чакаха. Тя е родоначалничката на сегашната императорска династия. Живяхте цял век в мир с цураните, като се изключат дребните стълкновения, които не са по-лоши от клановите ви вражди. Този свят, за който говоря, е широк и ще сте далече от останалите. Ако искате, може да не се срещнете с цураните още столетие.

Някои от вождовете кимнаха, сякаш това беше добро нещо.

— А може да постигнете съглашение, което да трае поколения. Но това няма да се случи, ако не напуснете тези земи. Смъртта приближава бързо и ще се спусне внезапно.

Калиане се изправи.

— Ще говоря с този Велик насаме — тонът й показваше, че не се нуждае от позволение. — Ела с мен навън, Миламбер.

Той я последва. Щом излязоха, тя го поведе към най-големия извор в околността.

— Мнозина няма да ти повярват, Миламбер. Ще решат, че това е цурански заговор. Да ни махнат от тези земи и да ни пратят на смърт.

Пъг беше уморен. Беше изтърпял изпитания като никой друг смъртен и въпреки магията на Банат беше съвсем изтощен. Пое си дълбоко дъх и заговори:

— Знам. Това е, което мога да направя. Не мога да спася всички. Ето моето предложение. След два дни ще отворя разлом… ето там — той посочи една полянка наблизо. — Ще води към планините на света, за който говорих. Тюн ще са на съвсем друг континент, отвъд морето. Ще минат дори векове, преди да ги срещнете отново. Дотогава може да сте постигнали мир с цураните. Не знам какво са отговорили чо-джа. Мястото, където ще отидете, е далече от земите за цураните. Може да ги избягвате, а може и да потърсите връзка с тях, за да воювате или да се помирите. Но който остане тук, ще загине — в гласа му се промъкна умора. — Това е изборът, който мога да ви предложа.

— Вярвам ти. Ще накарам вождовете да изпратят пратеници и да сберат клановете — тя скръсти ръце и погледна към хълмовете. — Тези земи са наш дом от времената на Златния мост. За някои ще е трудно да ги напуснат.

— Мнозина ще загинат. Някои няма да стигнат тук навреме, други ще са твърде болни, за да пътуват. Трети направо ще откажат. Всички те ще умрат. От вас зависи да спасите останалите.

— Защо го правиш, магьоснико? Защо се мъчиш да спасиш толкова хора?

Пъг се засмя, по-скоро от раздразнение.

— Че кой друг? Изпълнявам дълга си. Правя това, което е правилно.

Тя кимна.

— Ти си добър човек, велики. Заминавай, а аз ще сторя, каквото мога. Ще се видим ли отново?

— Само боговете знаят. Ако мога, ще посетя новия ви дом. Ако не, поне ще знаете, че съм искал да ви видя пак.

— Боговете да те закрилят — Калиане се обърна и тръгна към съвета, където я очакваше разгорещен и продължителен спор.

Пъг извади една сфера и я активира, за да се върне в Събранието.