Гневът на Лудия бог

Епилог

Обядваха късно. Пъг бе спал цялата нощ и повече от половината ден. Беше уморен, но знаеше, че пълната тежест на случилото се няма да го застигне още дни и дори седмици. Беше достатъчно възрастен, за да знае, че умът и сърцето се лекуват сами с времето и че полека ще се оправи.

Калеб, Мари, Джоми, Тад и Зейн бяха увлечени в тих разговор с Миранда и Магнус. Семейството просто бе доволно, че най-сетне се е събрало. Времето беше малко лошо, но на Пъг му се струваше подходящо за настроението му.

— Колко Велики оцеляха в крайна сметка? — обърна се той към Миранда.

— Четиридесет и един преминаха в Академията и още стотина на новия свят.

— Трябва да му измислят някакво име — обади се Джоми. — Не могат да го наричат „новия свят“ вечно, нали?

Пъг се усмихна. Беше доволен, че всичките му доведени внуци са оцелели.

— А колко успяхме да спасим?

— Няма официални данни — отвърна Миранда. — Около десет хиляди цурани дойдоха тук и в Ламът. Повечето искат да отидат на новия свят, за радост на краля. Разбира се, някои ще решат да останат. Мнозина от воините искат да отидат на Новиндус при Каспар. Ще разполага със сериозна армия, когато се яви пред махараджата на Мубоя.

— Татко, дали някога ще разберем колко… — започна Магнус.

— Колко загинаха ли? — Пъг поклати глава. — Едва ли.

Според преценките около два милиона цурани бяха успели да се спасят на новия свят. Това означаваше, че за всеки оцелял петима са загинали в битките с дасатите или при унищожаването на планетата.

— Ами турилците?

Миранда се усмихна.

— Явно са по-практични, отколкото смятахме. Повечето от тях са се измъкнали. Като знаем културата им, вероятно ще се приспособят към новата земя много по-бързо от цураните.

— А какво стана с тюн?

— Не знам. Трябва да пратим някой да провери.

Пъг не питаше за чо-джа, защото вече знаеше отговора. Тъжно му беше, че тази величествена раса бе избрала да загине със света си. Погледна към дъжда зад прозореца, отпи глътка вино и каза замислено:

— Дребният измамник ще ми липсва.

Калеб се засмя.

— Не и като играем карти.

— И зарове — добави Джоми.

Пъг въздъхна.

— Знам, че бях на петдесет години, когато го срещнах, но имам чувството, че винаги е бил с мен.

Миранда стисна ръката му.

— И все още е, в много отношения.

Пъг вдигна чашата си.

— За Накор.

— За Накор! — отвърнаха всички в един глас.

— Загубихме двама добри другари — каза Джоми.

— Накор беше най-старият жив приятел на Ерик, знаеш ли това?

— Не — отвърна младежът. — Хващам бас, че за тези двамата има много истории.

— Има една-две — Пъг се изправи. — Имам малко работа в кабинета и после мисля да полегна — останалите понечиха да се надигнат, но той ги спря. — Само съм уморен, не съм болен. Довършете си обяда.

Отправи се към кабинета и отвори вратата. Зад писалището му стоеше мъж с кафява коса.

— Банат?

— Да — отвърна божеството. — Реших, че заслужаваш да узнаеш нещо. Мрачният е унищожен, доколкото това може да се каже за Господар на ужаса. Изхвърлихме го обратно в Бездната и може да приемем, че вече го няма.

— Как? Едва ли моето…

— Малкият номер с избухването на планетата? Неочакван ход, но трябва да призная, че съм впечатлен. Предполагах, че ще отвориш цепнатина в земята и ще запратиш Ужаса в ядрото, или пък ще се опиташ да го потопиш в морето. Но да превърнеш цялата планета на прах… Забележително.

— Значи най-после сме в безопасност?

— Никога — засмя се Банат и изчезна.

Пъг копнееше да намери начин, с който да определя дали божеството казва истината, или лъже. След това видя кутията. Поколеба се за момент и я отвори. Вътре имаше свитък. Той започна да го разгръща. Стомахът му се беше свил.

Беше съобщение с познатия му почерк.

Беше подписано „Калкин“.

Пъг се засмя.