Гневът на Лудия бог

13Тайни

Бек замахна с меча.

Инструкторът едва успя да отскочи, но все пак отнесе удар в лявото рамо и залитна. Което всъщност му спаси живота, защото Бек спря замаха си и го завъртя в бекхенд надясно. Движение, което изглеждаше непостижимо и за най-могъщите и бързи бойци в дасатската империя. За един новак направо си беше невъзможно.

— Спрете! — извика властен глас отгоре.

Инструкторът и Бек вдигнаха очи. В галерията над арената беше застанал мъж с внушителна черна броня. Носеше знаците на личната стража на ТеКарана. Бронята му беше украсена с широки нараменници, които завършваха със златисти шипове. Украсата на шлема му представляваше влечуго, увито около дърво. Мъжът излъчваше могъщество.

— Кой те е обучил? — извика той и посочи Бек.

Младежът се засмя.

— Сам се научих.

Накор, който стоеше отстрани със сведен поглед, се намръщи на това арогантно поведение.

Едрият воин обаче също се засмя.

— Да ти вярвам ли? Може и да е така, защото никой обикновен боец няма да ти покаже такова движение. Изчакай ме.

Наблюдателят заслиза към арената, а Накор забърза към Бек и му поднесе вода.

— Запомни, ти си протеже на Мартук и си обучен от Хиреа. Запомни!

Едрият воин с украсената броня се приближи и застана пред младежа, който беше единственият присъстващ, по-висок от него.

— Нападни ме.

Бек започна без колебание със серия удари, които слисаха околните. Но мъжът с черната броня беше опитен и се движеше невероятно бързо за толкова едър боец, при това с такава тежка броня.

Той успя да контрира и нанесе съкрушителен замах към черепа на Бек. Ралан го блокира. Мечовете изтрещяха.

Двамата започнаха да се дуелират настървено. Силата и устремът на Бек бяха контрирани от скоростта и опита на противника му. Зяпачите образуваха кръг около тях, защото усетиха, че наблюдават нещо необикновено, което най-вероятно щеше да завърши със смъртта на единия от противниците.

Двамата разменяха удари и блокове, докато воинът в черно не отстъпи и не извика:

— Достатъчно! Спри!

Бек се поколеба, но отпусна меча си.

— Пак питам: кой те обучи?

— Хиреа от Опустошителите — отвърна този път Бек, гледаше го в очите.

— Знам го. Опустошителите, малко общество, но уважавано. Добър мъж от стар клан. Един от най-добрите на Косриди — воинът свали шлема си. Обсипаното му с белези лице беше строго. — Аз съм Мариан, Имперадо на Съдниците, първия орден на стражите на ТеКарана. Не съм виждал друг като теб.

Бек беше подгизнал от пот.

— Ти си бърз. И силен. Труден си за убиване.

Възрастният воин се усмихна.

— Ще спомена името ти. Съвсем скоро ще имаме нужда от заместници. Кой знае? Може някой ден ти да ми вземеш главата, ако не загина на някоя проклета чужда планета.

— Ще го направя бързо и ще ти отдам чест — усмихна се Бек.

Мариан го потупа по рамото и се отдалечи.

— Почетоха те, млади Бек — каза инструкторът.

Накор умираше от желание да зададе няколко въпроса, но знаеше, че тук, повече отвсякъде, ще срещне смъртта си за секунди, ако не играе ролята си както трябва. Инструкторът се обърна към него.

— Почисти тук. Приключихме. Бек, върни се в казармите и изчакай обяда. Заслужи си допълнителната почивка.

Накор започна да събира принадлежностите на младежа. Видя, че Бек му се усмихва, и прошепна:

— Какво?

— Той се умори и се уплаши, че ще го убия.

— Мариан ли? — попита Накор, докато вземаше парцала, изработен от местния еквивалент на вълна, който младежът използваше за кърпа.

Ралан се засмя.

— И той. Но говорех за инструктора. Беше почнал да се уморява.

— Как се чувстваш?

— Чудесно, Накор.

— Добре — каза тихо исаланецът. — Радвам се за теб. Сега трябва да се върнем в казармата и да изчакаме.

— Харесва ми да се бия.

— Знам, но трябва да правим, каквото ни казват. Още малко.

— Добре, Накор.

Излязоха от тренировъчната зала и тръгнаха по коридора към помещенията на новобранците. Вътре завариха двама воини, които си почиваха от тежките сутрешни тренировки. Единият имаше шев на бузата — безцеремонният инструктор му бе показал, че е важно да държи висок гард, а другият — лека рана на бедрото. Накор внимателно наблюдаваше дасатите и се чудеше как подобна култура е успяла да оцелее толкова време. Ако някой от двамата бе получил по-сериозно нараняване, щеше да бъде оставен да умре на арената, а останалите щяха да се забавляват на агонията му. По-предишния ден бяха видели подобна случка. Дасатите се забавляваха при подобни инциденти и ги използваха, за да си починат от упражненията.

Накор беше обиколил целия Велики Кеш. Беше роден в подножията на южните планини, където бяха васалните държави, и беше виждал много странни неща, но нищо не можеше да се сравни с дасатите. В един малък град, Ахар, беше срещнал трупа пътуващи артисти. Спомняше си разговора с водача им, който пишеше текстовете на пиесите и песните и отговаряше за поставянето им. Накор го попита какъв е начинът да разсмива публиката, защото знаеше, че колкото по е весело, толкова повече пари се изкарват.

Двамата играеха карти и Накор не мамеше, поради което мъжът печелеше, беше в добро настроение и реши да му отговори. „Всичко е в болката, Накор. Ако те е грижа за героя и съпреживяваш болката му, значи е трагедия. Ако му се смееш, е комедия. Комедията е в болката на другите хора.“

Дасатите бяха издигнали тази концепция на невиждани висоти. Откакто беше пристигнал на този свят, бе видял множество страдание и смърт, а смехът беше обичайна реакция. Само някои от Низшите се опитваха да помагат и затова бяха презирани. За дасатите съчувствието беше слабост.

Изведнъж се разнесе дълбок звън, който сякаш разтърси камъните на сградата. Накор погледна другите двама воини, но явно и те нямаха представа какво се случва.

След миг в помещението се появи воин в черна броня.

— Останете по местата си! Това е сигналът за сбор на стражата. Вие ще чакате да ви повикат за обяд.

Сигналът прозвуча отново, след това и трети път. Накор чуваше шума от тичащи крака и знаеше, че стотици Низши се щурат, за да са готови за това, което се иска от тях. Беше му страшно любопитно, но не можеше да направи нищо. Ако беше сам, можеше да рискува, защото с годините бе усъвършенствал умението да остава жив. Но не смееше да остави Бек дори за минута.

Така че продължиха да чакат. Малко преди обед се върнаха останалите новобранци, свалиха потните си дрехи и започнаха да се мият, а Низшите тичаха насам-натам и прислужваха на господарите си. Накор седеше в краката на Бек и гледаше почти небрежния маниер, с който воините ритаха слугите си, когато се ядосаха. Въздъхна. Цял живот беше скитал и не смяташе за дом дори селото, в което бе роден, но сега изпита носталгия. Искаше му се да е на Мидкемия. Където и да е. Дори знойната пустиня Джал-Пур изглеждаше по-привлекателна от това място.

Бек се изправи, без да каже нищо, и тръгна към столовата. Накор и другите слуги трябваше да изчакат воините да излязат, след което да почистят казармата, да обядват набързо в друго помещение и да се върнат преди господарите си. Съществуване, напълно лишено от радост.

Обядът беше някакво задушено и парче клисав хляб. Въпреки че Накор вече беше свикнал с дасатската храна, специално тук яденето беше крайно незадоволително. Поредният пример за лишения от удоволствие начин на живот. Дасатите приемаха храната като необходимост и повод за социални събирания, но не и като форма на изкуство. Спомни си с носталгия за ресторанта на Талвин Хокинс в Оласко и се зачуди дали отново ще опита подобни гозби.

Чу гласове от вратата към двора. Огледа се да види дали не го наблюдават и се промъкна да надникне. Командирът беше застанал на един подиум и се обръщаше към бойците.

— Тази нощ! Събираме се и потегляме на зазоряване! Очакват ни светове за завладяване! Всички вие сте заслужили вниманието на Мрачния и ще застанете до него. Радвайте се, защото започваме кампания, невиждана в историята на нашата империя! Слава на Мрачния!

— Слава на Мрачния! — извикаха събраните стражи.

Накор побърза да се дръпне от вратата, след това остави купата и се върна в казармата да чака Бек.

Тази вечер започваше нещо важно. Не можеше да е очакваното нашествие, защото все още не се бяха събрали достатъчно воини. Но този сбор на гвардията беше прелюдия към нещо жизненоважно.

Искаше му се да бе успял да чуе повече.

Джоми се обърна към Каспар и останалите.

— Е, такова нещо не се вижда всеки ден. А на нас ни се случва за втори път.

Каспар кимна.

— Обзалагам се, че няма да го видим повече — добави капитан Стефан. Четиримата стояха малко по-встрани от елфите. Серван беше приклекнал до стената на главната сграда, а Джоми, Стефан и Каспар се бяха облегнали на нея.

Този път на гърба на огромния дракон седяха трима — воинът със златната броня и две жени с дълги черни рокли. Те слязоха на земята и се отправиха към Кастданур и двамата му съветници.

— Кастданур, това е Миранда от Острова на чародея, а това — нейната ученичка Лети — каза Томас.

Девойката с Миранда беше слаба и стройна и наперената стойка й придаваше почти комичен вид. Тя огледа елфите и кимна.

— Добре, тръгвам — каза Миранда и изчезна.

— Какво става? — попита Кастданур.

В следващия миг магьосницата се появи отново заедно с група елфи, облечени като тези в Баранор. Носеха огърлици от необработени скъпоценни камъни и бяха вплели пера в косите си.

— Това са елфи от Севера — обясни тихо Каспар. — Наричат ги „лудите“ заради някаква древна история. Ясно си личи, че не са като тези в Елвандар. Мисля, че Баранор ще им допадне повече.

Водачът на дошлите с Миранда пристъпи към Кастданур.

— Братко, чухме, че искате помощ, и се отзоваваме. Аз съм Таландел.

Старият елф го гледаше с блеснали очи.

— Добре дошли, братя и сестри — огледа групата и видя, че сред новопристигналите има четири деца. — Вие ни връщате живота и надеждата, братко.

Децата гледаха учудено могъщия дракон, който се излежаваше кротко на двора. Миранда ги разбута и изчезна отново. След по-малко от минута се появи с нова група, която се присъедини към първата. Това продължи, докато не бяха пренесени стотина елфи от Елвандар.

Дворът се изпълни с глъчка.

— Не съм чувал толкова шум в Елвандар — обади се Джим Дашър.

Каспар сви рамене.

— Съмнява ме, че сме виждали някога толкова щастливи елфи — и посочи децата от Баранор, които вече бяха почнали да си играят с новодошлите.

Кастданур заговори високо, за да го чуят всички.

— Братя и сестри, има жилища за всички! Харесайте си, които искате, защото това е вече и ваш дом. Тази нощ ще пируваме!

Томас се приближи до Каспар.

— Как са хората ти?

— Ранените ще оцелеят. Помагаме на елфите с лова и като цяло сме по-скоро гости, отколкото пленници.

Томас сниши глас.

— Кастданур е като старите заклинатели в Елвандар. Опира се твърде много на традициите, а това е нож с две остриета. Спомням си достатъчно от човешкия си живот, за да знам, че представите за време на елфите са малко… странни. В този случай за малко щяхме да загубим нещо твърде ценно.

— Слънчевите елфи? — попита Джоми.

— Куор — отвърна Томас.

Каспар му представи капитана и двамата младежи.

— Ти си синът на Калеб — каза Томас.

— Може да се каже — отвърна Джоми и се ухили. — Двамата с Мари ме приеха като свое дете. Те са добри хора.

Томас отвърна на усмивката и за момент изглеждаше почти като нормален човек.

— Баща му ми беше като брат едно време. Родителите ми почти го бяха осиновили — погледна към насъбраните елфи и добави: — Ще трябва да остана за пира тази вечер — обърна се към Каспар. — Добре, че доведохме тази група. Това са най-буйните сред гламредел. Тук ще намерят сродни души.

Миранда дойде при тях.

— Каспар, Джоми — бившият херцог й представи капитана и Серван. — Къде е Джим Дашър?

Каспар се огледа.

— Нямам представа. Изчезва като сутрешната мъгла.

— Беше притеснен заради съществата, които е видял на север — намеси се Томас. — Дали не е отишъл на разузнаване?

— Не знам, не го познавам толкова добре — отвърна Каспар.

— Познаваш го повече от нас — прекъсна го Миранда. — Дали е отишъл да се прави на герой?

Каспар поклати глава.

— Той е импулсивен, но чак герой… От друга страна, има силно чувство за дълг, така че… не знам.

Томас се огледа.

— Все още има време, докато се стъмни. Ще успеем да уловим следата му, ако е тръгнал натам.

— Скучно ми е. Ще дойда с теб — заяви Джоми.

— Ако това, което каза Джим, е вярно, ще имате нужда от мен — добави Миранда. — Момент, само да се разбера с Лети.

Капитан Стефан и Серван също изявиха желание да се включат, но Каспар отказа.

— Ще станем твърде шумни.

Погледна към Миранда, която обясняваше нещо на младата магьосница, и добави:

— Чудя се как ли ще се справя в гората.

Джоми се ухили.

— Не я познаваш. Ако онези същества имат поне малко акъл, ще си плюят на петите още щом я усетят.

— Томас, ще е добре да кажеш на Кастданур, че отиваме на разузнаване на север — каза Каспар. — Двамата имаме… споразумение, но доверието е все още крехко.

Томас кимна и се отдалечи.

— Мислех, че сте дружки с вожда — обади се Джоми.

— Помниш ли какво каза Томас? За елфите и представата им за време?

— Да.

— През последните години те са срещали само бандити, пирати, контрабандисти и всякакви отрепки. Мнението им за човешкия род не е никак високо. Ще отнеме известно време, докато почнат да ни вярват — Каспар посочи оживено разговарящите елфи. — Все пак това е добро начало да спечелим доверието им.

Джоми се замисли какви неща бе чувал за Каспар и реши, че е иронично точно той да говори за доверие. От друга страна, бившият херцог се бе доказал като надежден агент след завръщането си от изгнание.

Томас дойде с Миранда и каза:

— Ако ще търсим Джим Дашър, по-добре да тръгваме веднага.

Каспар преметна на рамо лъка, който носеше, откакто Кастданур им бе разрешил да ловуват.

— Знам, че с вас двамата сигурно няма да ми трябва, но се чувствам по-сигурен с оръжие.

Джоми само потупа дръжката на тежкия си ловен нож в знак, че е съгласен с думите му.

Томас махна за сбогом на Риатх и драконът се издигна в небето. Елфите мълчаливо наблюдаваха отлитането му.

Излязоха през портите и тръгнаха на югозапад, след което завиха на север по една животинска пътечка. След четвърт миля Томас посочи едно счупено клонче, от което все още капеше мъзга.

— Улеснява ни.

— Доколкото го познавам, го прави нарочно — отвърна Каспар.

Продължиха по пътечката още около два часа и в късния следобед се натъкнаха на друго счупено клонче, което показваше, че Джим е завил на североизток към една седловина между два върха. Не след дълго го видяха — беше залегнал на билото и наблюдаваше нещо от другата страна.

— Много се забавихте — каза Джим, щом стигнаха при него.

— Социални ангажименти — отвърна Каспар.

Томас бавно извади меча си.

— Къде са?

— Точно под нас. Още почиват. Доколкото видях, се активизират по залез и най-вече през нощта — Джим погледна слънцето, което преваляше западния хоризонт. — Ще се задействат след около час.

— Кастданур каза, че тези същества изсмукват живота от телата.

— И ги изяждат, доколкото видях — прошепна Джим.

Томас се надигна и без колебание тръгна напред.

— Стойте тук!

— Е, явно свършихме с промъкването — обади се Джим.

Миранда също стана и тръгна след воина.

Дашър се обърна към Джоми и Каспар.

— Явно свършихме и с изчакването — извади двете си ками и се приготви да последва Миранда.

Каспар протегна ръка, дръпна го за яката и почти го събори.

— Какво искаш? — сърдито попита Джим.

— Знаеш ли, когато човек, който командва дракони, ми каже да изчакам, съм склонен да го послушам.

Джим се обърна към Джоми. Изражението на младежа недвусмислено показваше, че не смята да нарушава заповедта на Томас.

Воинът излезе на поляната и видя първото същество — един от огромните „вълци“: лежеше пред една от колибите и щом видя Томас, нададе вой и се хвърли срещу него. Златното острие разсече въздуха и удари създанието. Избухнаха ослепителни искри, които накараха Джим, Каспар и Джоми да извърнат очи. От раната изригнаха сребристи пламъци, вълкът падна на една страна и цялото му тяло се запали.

Суматохата изкара хуманоидните „ездачи“ и останалите същества от колибите. Томас се задвижи с невероятна бързина. Миранда стоеше по-назад и от разперените й ръце излитаха стрели от синя енергия, които поразяваха противниците. Заклинанията отхвърляха съществата назад и помитаха колибите.

Разнесоха се странни писъци, сякаш звуците отекваха в стените на невидим каньон. Миранда смени атаката и около нея започна да набъбва бяла сфера. Не оказваше никакъв ефект върху Томас, но когато докоснеше съществата от черен пушек, те падаха на земята и започваха да се гърчат с още по-силни писъци.

Томас размахваше меча си и с всеки удар поваляше противник. Движеше се като фермер с коса сред зашеметените от заклинанието на Миранда същества.

Спря пред клетката на стрелите от бездната, които се опитваха да излязат на свобода, и попита:

— Миранда, можеш ли да ги унищожиш, без да отваряме вратата?

— Какво ги убива?

Той кимна към меча.

— Това оръжие съдържа магия отпреди появата на човека. Не съм съвсем сигурен как действа. Тези същества се хранят с живот, но и мечът е подобен.

— Ще опитам нещо — отвърна Миранда, размаха ръце в сложен жест и пред нея се появи пулсираща лилава сфера. Магьосницата я запрати в клетката. Съществата започнаха да пищят по-силно, но заклинанието явно не можеше да ги убие.

Миранда реши да опита с друг подход и от дланите й изригна оранжев пламък, опърли създанията и те нападаха по земята. Томас отвори клетката и бързо ги довърши с меча. От тях останаха само пушещи купчини пепел.

— Много трудно се убиват — каза Миранда.

Джоми, Каспар и Джим се приближиха. Каспар бе получил видение от Калкин да предупреди Конклава за дасатите, но не бе виждал подобни създания преди.

— Това някакъв непознат вид дасати ли са?

— Въобще не приличат на жреците им — отвърна Миранда.

Томас се беше навъсил.

— Не са дасати. Те са нещо много по-лошо.

— По-лошо? — попита невярващо Джим.

— Има пукнатина в тъканта на вселената. Това са същества от Бездната. На това място съществува разлом. Може да се появят още такива, ако не… — воинът се огледа и се обърна към Миранда. — Можеш ли да унищожиш всичко наоколо?

— Всичко ли? — попита тя.

— Включително земята под краката ни. На дълбочина… поне двадесет стъпки. Трябва да остане само кратер.

— Взривяването на разни неща беше специалитет на Магнус, когато беше по-малък. Но щом трябва да унищожа всичко, ще се справя — Миранда тръгна да излиза от центъра на селището и подметна на четиримата: — По-добре се отдалечете повечко.

Те побягнаха, а магьосницата се покатери на една скала, за да вижда целия лагер, и започна дълго и сложно заклинание. Внезапно земята започна да се тресе, сякаш предстоеше опустошително земетресение, само че се клатеше много по-силно и странично. Последва неописуем звук, който премина в свистящо пищене. Джоми, Каспар и Джим си запушиха ушите. Внезапно се чу трясък и в небето се издигна колона от скали, дървета и пръст. Все едно две гигантски ръце бяха изгребали целия лагер и го стриваха на прах.

Миранда изтича до тях.

— По-добре да побързаме, защото след малко ще завалят камъни.

Забързаха по пътечката и след секунди зад тях започна да се сипе дъжд от камъчета и пръст. За щастие вече се бяха отдалечили достатъчно.

— След като унищожихме тази частица от техния свят, вероятно ще им трябва доста време да се върнат тук — каза Томас.

— Кои, или по-скоро, какви са тези същества? — попита Миранда.

— Деца на Бездната. Когато Джим ми разказа за тях, въобще не разбрах за какво става въпрос. Мислех, че са някакви слаби духове или пък проява на агентите на Мрака. Но тези същества са деца на Ужаса. Валхеру нямат дума за създанията, които яздят, нито за летящите, които изпълняват ролята на ловни соколи и гонят плячка за Ужасите.

— Елфите ги наричат стрели от бездната — каза Каспар.

— Подходящо име. Те са опасни, но не колкото Ужасите, господарите, на които служат.

— Кои са Ужасите? — попита Джоми.

— Същества, които са толкова неземни, че пред тях дасатите са ни като братя. Хранят се с живот и души. И са успели да намерят път до нашата реалност.

Каспар се опитваше да поддържа крачката на Драконовия господар надолу по склона.

— Може ли да са част от плана на дасатите?

— Не! — отвърна рязко Томас. — Това е нещо много по-лошо — спря и се обърна към Миранда. — Събери всички магьосници и жреци, на които имаш доверие. След три дни ще се срещнем. Първо трябва да се върна до Елвандар и да говоря със старите заклинатели и летописци. Кастданур нямаше представа кои са тези същества и това показва колко са западнали аноредел. Имат старейшини, но не разполагат със знания. Ще трябва да говоря и с Куор.

— Кои са Куор? — настояха Каспар и Миранда в един глас.

Томас отново тръгна.

— Древни същества, сърцето на Мидкемия. Дори валхеру не са ги закачали, защото имат някаква необяснима връзка с живота на този свят. Според легендата, ако Куор загинат, ще загине и светът.

Отново спря и се обърна към тях.

— Тези същества, които унищожихме, са… деца. Група хлапета, излезли да си поиграят на открито.

Миранда пребледня.

— Но аз не можах да ги убия. Само ги зашеметих.

— Не можеш да убиеш нещо, което не е живо. Те са деца на Бездната и живите същества не могат да ги разберат. Ужасите са най-могъщият противник, на който са попадали валхеру. Ние сме нападнали техния свят и мнозина от нашите са загинали. Въпреки това сме се завърнали с чувството, че сме страшно могъщи…

— Двамата с Пъг се сблъскахме с Господар на ужаса преди много години, докато търсехме Макрос. Победихме го повече с хитрост, отколкото с мощ, а и бяхме двама. Доколкото знам, моят меч е единственото нещо на този свят, което може да им навреди. Разбира се, може да има и други артефакти, за които не съм чувал. Затова искам да поговорим с най-могъщите магьосници и жреци. Ако Ужасите са намерили път към този свят… — той спря и посочи планината. — Тези хлапета може да са се натъкнали случайно на прохода, без да знаят какво са открили. Но ако се промъкне някой от техните господари, целият континент ще се превърне в пепел. Принцовете на Ужаса са невероятно могъщи, може би не по-малко от боговете, и ако имат нещо общо с това… — Томас си пое дъх. — Иска ми се Пъг да беше тук.

— И на мен, всеки ден — отвърна Миранда.

Томас продължи да слиза.

— Ще извикам Риатх и ще отида в Елвандар. Ще се върна със заклинатели. Трябва да говорим с Куор и да изследваме мястото, което унищожи. Трябва да знаем дали в тъканта на вселената все още има дупка, която ни доближава до Бездната. Каспар, обясни това на Кастданур — с непосилен за нормалните хора скок той се метна на една скала и разпери ръце. — Риатх! Призовавам те!

След минута грохотът на пляскащите крила обяви пристигането на дракона.

— Дойдох, ездачо.

— Отново имам нужда от помощ, приятелко. Светът ни е заплашен от разруха и трябва да го спасим.

Томас не изчака дракона да кацне, а направо се метна на гърба му. Съществото махна с крила и се издигна високо над четиримата слисани човеци.

Миранда забърза надолу по пътеката, без да прикрива яда си. Останалите почти не чуха думите й:

— Къде се дяна Пъг точно сега?

Щом Мартук и Хиреа влязоха, Пъг попита:

— Какво става с Накор и Бек?

— Добре са, доколкото видяхме — отвърна Мартук. — А къде е лорд Валко?

— Със сестра си и другите вещици — отвърна Пъг. — Казаха, че трябва да остане с тях за известно време — подбра следващите си думи внимателно. — Усещам, че нещо ще се случи. Доколкото разбирам, Бялото се гласи да действа, ако се отвори подходяща възможност.

— Аха — каза Хиреа. — Явно Градинаря също е останал.

— Трябва да ви разкажа някои неща, които ще ви е трудно да разберете. Но преди това: какво се чува за мобилизацията?

— Още никой не е издал заповед на водачите на бойните общества и благородните кланове. Знаем, че предстои, но все още не е ясно кога. Има необичайно раздвижване сред имперската гвардия. Предполагаме, че е прелюдия.

— Към какво? — попита Магнус. — Нямате ли агенти в двореца, които да хвърлят светлина по въпроса?

— Нашите съюзи са странни — отвърна Мартук. — В Бялото има множество фракции. Преди да се появи Градинаря…

— Досещам се — прекъсна го Пъг. — Преди това предимно сте си говорили.

Мартук се намръщи, а Хиреа посегна към меча си.

— Мнозина загинаха, за да изковем тези съюзи, човеко — обади се старият инструктор. — Бащата на Валко доброволно отдаде живота си, за да може синът му да вземе титлата. Ние сме народ от бойци. Заговорите и кроежите не ни се удават. Освен това мразим да чакаме.

— Не мисля, че ще чакате дълго — каза Магнус. — Татко, обясни им за Бялото, за Кръвните вещици и за Градинаря. И най-вече за Банат.

Пъг кимна и въздъхна.

— Чуйте ме, приятели. Знам, че думите ми ще ви се сторят невероятни, но всичко е истина.

И магьосникът започна да им обяснява за Черния Макрос и Измамника.