Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава осма

Бенджамин се канеше да приключи разговора, когато Родриго, следван от наперения Алесандро, влезе в трапезарията. Алесандро не беше загубил нищо от надутостта си. Облечен в тясно прилепнал жакет и още по-тесен панталон, със затъкнати в украсения колан ками, той приличаше на наперен уличен побойник. Родриго, обикновено толкова самоуверен, сега явно беше угрижен — лицето му беше доста бледо и тъни сенки обграждаха очите му. Косата му беше мазна, а ноктите — още черни от снощния пожар. До него Алесандро изглеждаше като олицетворение на самото здраве — гладкото му лице сияеше, косата му беше прилежно сресана. Той ме подмина с арогантен поглед и захапа шумно една ябълка. Подозирах, че любимата му сестра му беше предала разговора от предишната вечер.

— Добре ли спа, англичанино? — попита Родриго.

— Много удобно легло — тактично отвърна Бенджамин. — Но запознанството ни с Флоренция не започна по най-добрия начин. Стаята на горкия Пренесте…

— Опустошена е — отвърна Родриго. — Имаме късмет, че пожарът не се разпространи. Иначе можеше да изгубим цялата вила.

— А причината за пожара? — попита Бенджамин.

Лорд Родриго отмести поглед. Взе гарафа с разредено вино и напълни чашата си.

— Вероятно някой мързелив прислужник. Може би хората, които качиха трупа на Пренесте са оставили запалена свещ твърде близо до завесите на леглото.

— Знаеш ли, че вилата се наблюдава? — рязко попита Бенджамин.

С удоволствие видях как Алесандро едва не се задави с ябълката.

— Какво? — Синьор Родриго отдръпна чашата от устните си. — За какво говориш?

Бенджамин му описа какво бяхме видели в градината след пожара. Родриго го изслуша внимателно, после разпери ръце.

— Шпионите на Осмината са навсякъде — каза той с горчивина.

После се обърна към Алесандро, каза нещо на италиански и младежът пребледня. Отговори неопределено, но надменността по лицето му се стопи.

— Какво има? — остро попита Бенджамин. — Лорд Родриго, не искам да бъда нахален, но ние сме ваши гости и може би също сме в опасност. Защо тайните шпиони на Флоренция наблюдават тази вила?

— Защото — бавно отвърна Родриго — в семейството има хора, на които не може да се вярва. Те проявяват прекомерен интерес към новите знания от Германия. Присъствието на Лутер се усеща и тук. Осмината и инквизицията преследват всекиго, който се увлича в тази насока.

Бледото лице на Алесандро ме убеди, че Родриго говори за него.

— Но можеш да зададеш същия въпрос на негово преосвещенство — заяви Родриго, усмихвайки се на Бенджамин. — Дойде пратеник от двореца „Медичи“. Кардиналът би искал да ви види там следобед. Джовани ще ви заведе.

— Може ли да дойда и аз? — чу се глас откъм вратата.

Мария се появи, още повече напомняща на кукла в роклята си, украсена с бели ленти по ръба на полата и маншетите.

— Може ли да дойда? — повтори тя.

Внезапно в ръцете й се появиха три-четири портокала. Тя започна да жонглира, докато се приближаваше към нас. Възхищавах се на умението й, на ловкостта и бързината на ръцете й. Тя остави портокалите на пода и направи грациозно странично колело към нас. Зърнах вихрушка от бели памучни фусти, черни обувчици с розички, после тя застана пред мен, леко зачервена и със стиснати устни, поемайки дъх през носа, за да овладее дишането си.

— Добро утро, Мърморко — каза тя усмихнато.

— Няма нищо забавно — кисело каза Алесандро. — Престани с номерата, Мария. Синьор Пренесте е мъртъв — той мрачно ме изгледа. — И независимо какво казва чичо, пожарът в стаята му е подозрителен.

— Синьор Пренесте — отвърна Мария — беше глупав и подъл човек, който си играеше със силите на мрака и си получи заслуженото.

— Мария! — възкликна Родриго.

Тя сви крехките си раменца и се покатери на пейката, намествайки се между мен и Бенджамин.

— Може ли да отида във Флоренция? Щом тук няма нужда от мен — тя хвърли презрителен поглед на Алесандро, — може би е по-добре да изляза.

— Половин жена! — злобно отвърна Алесандро.

— По-добре половин жена, отколкото мъж, който не става за нищо!

Алесандро се наведе през масата, вдигнал ръка, за да я удари, но аз го хванах за китката и го стиснах.

(Да, да, аз съм роден страхливец. Започне ли бой, старият Шалот пропълзява до най-близката врата, но не понасям наглеци!)

— Пусни ме!

Изражението на Алесандро беше толкова кисело, че се разсмях. Преди Родриго да успее да се намеси, младежът замахна и ме удари по лицето с другата си ръка. Пуснах го.

— Извини се! Алесандро, извини се! — каза Родриго. — Веднага!

Алесандро захапа палеца си и плю към мен.

(По-късно разбрах, че това било най-голямата обида за италианците. Разказах на Уил Шекспир за нея и той я използва в началото на „Ромео и Жулиета“. Там жестът сложи началото на двубой, същото стана и във вила Албрици.)

Лорд Родриго стисна ръката ми.

— Синьор Шалот, Алесандро е луда глава. Освен това ти си само прислужник. Не е нужно да приемаш предизвикателството му.

Бенджамин промърмори нещо утвърдително.

— Съгласен съм — казах, усмихвайки се подкупващо на Алесандро. — Синьор Алесандро, забравих се.

Той сви устни. Канех се да се унижа още повече, когато улових погледа в очите на Мария — не презрителен, но изненадан и наранен, сякаш обидите на Алесандро й бяха отнели и малкото чувство за принадлежност към човешкия род.

— Но въпреки това — станах и се протегнах — майка ми винаги ме е учила да се държа достойно. „Ако си благороден човек, казваше тя, винаги ще разпознаеш подобния на себе си“ — облегнах се на масата и погледнах към Алесандро. — Но ти не си такъв. Щом удряш жени, ще те попитам нещо. Родил ли си се толкова недодялан или прилежно си усвоявал този навик през годините?

Бенджамин ме смушка предупредително, но аз бутнах ръката му. Сигурен съм, че Алесандро не разбра думата „недодялан“. Въпреки това скочи на крака със зачервено лице и пламнали очи.

— В градината! — извика той. — В градината! — И излетя от стаята.

Родриго ме погледна ядосано.

— Не трябваше да казваш това, Шалот — меко каза той. — Алесандро е добър фехтовач. Ще те убие!

В този момент първоначалният ми пристъп на смелост бе започнал да отшумява. Огледах масата. Енрико ме гледаше, подпрял брадичката си с ръка и се усмихваше окуражително. Мария пърхаше с мигли като дама от глупавите балади, които трубадурите обичат да пеят. Бенджамин седеше с наведена глава. Не знаех дали е ядосан или развеселен. В този момент влезе лейди Беатриче. Лорд Енрико стана на крака, дръпна я до съседния стол и й съобщи шепнешком какво се е случило. Тя се усмихна злобно, пляскайки с ръце.

— Алесандро ще победи — заяви тя. — Скъпи съпруже, какво правим още тук, когато брат ми чака в градината?

Е, нямах избор. Двамата с Бенджамин излязохме от трапезарията и се върнахме в нашата стая. Съблякох жакета си, сложих бойния си колан и опитвайки се да прикрия страха си, тръгнах към вратата. Господарят ми ме хвана за ръката.

— Роджър!

— Не ми чети проповеди, господарю! Той е арогантен негодник! — Погледнах в очите на Бенджамин и прочетох в тях възхищение.

— Не, не, гордея се с теб, Роджър. Знам, че ненавиждаш насилието. Беше много смело да защитиш Мария. Ако не го беше направил, аз щях да го сторя!

(Мили Боже, господарят ми беше толкова наивен! Ненавиждал съм насилието! Много беше прав! Не мога да гледам кръв, особено моята!)

Както и да е, нали се правех на смелия Хектор, преглътнах и се молех ръцете ми да не се изпотят прекалено, та да не мога да държа сабята.

Бенджамин потупа бойния ми колан.

— Вероятно той ще се бие с рапира. Не забравяй наученото от португалците.

Слязохме в градината. Цялото семейство се беше събрало. Изучавах лицата им; освен Енрико и Родриго, всички приемаха предстоящия дуел като представление в тяхна чест. Дори слугите, които стояха отзад, бяха донесли плодове и вино, за да могат да наблюдават как страхливият англичанин ще бъде ранен, а може би убит. Мария ме гледаше извинително, сякаш току-що бе осъзнала какво е предизвикала. С полуразтворени устни, тя притича през тревата и ме хвана за ръката.

— Нямаше нужда, Мърморко — прошепна тя. — Той непрекъснато ме удря. Но не много силно.

Поклатих глава.

— Искам да избягам! — изсъсках. — Но къде да отида? — Хванах една от малките кадифени ръкавици, която носеше под колана си и я пъхнах под ризата си. — Ще я нося като талисман в битката.

Малкото създание се изчерви и прехапа долната си устна.

— Съжалявам, че те наричах „Мърморко“.

— Готов ли си, англичанино?

Погледнах през росната трева. Алесандро бе заел елегантна стойка, с рапира и кама в ръцете. Размахваше ги насам-натам, въртеше ги така, че слънцето блестеше по ръбовете на остриетата и разкриваше колко добре са наточени. Стомахът ми се беше свил. Молех се да не затворя очи — нещо, което винаги правех, когато се дуелирах. Не мога да ви обясня защо — просто детска реакция. Или още по-лошо — да не повърна или да припадна.

— Готов ли си, Роджър? — попита господарят ми.

— Повече не бих и могъл да бъда.

Извадих сабята и камата и тръгнах през тревата. Не биваше да го правя — подметките ми се хлъзнаха и аз паднах на колене, изчервявайки се от неудобство, когато това предизвика дружен смях.

— Страхуваш ли се, англичанино? — обади се Алесандро. — Бианка, донеси му ароматните си соли.

Изправих се, забих сабята и камата в пръстта и седнах.

— Ще се подмокриш! — извика Алесандро.

Без да му обръщам внимание, събух ботушите и чорапите си.

(Вие, младежи, които четете това, помнете съвета на стария Шалот. На хлъзгав терен най-добре е да си бос. Ако не можеш да избягаш, разбира се.)

Отново се изправих и стиснал сабята и камата, небрежно тръгнах към Алесандро, надявайки се, че стомахът няма да ме предаде. Родриго застана между нас, мрачният Джовани — до него.

— Алесандро — тихо каза Родриго, — не е нужно да се биеш с този човек. Той не ти е равен.

— Да, чичо, той е измет, но трябва да го науча на обноски.

Родриго ме погледна тъжно и сви рамене.

— Бийте се тогава! — възкликна той. — До първа кръв!

Сърцето ми подскочи от радост, но когато погледнах към лукавото лице на Джовани, разбрах, че първата кръв ще бъде от рана в сърцето ми. Той и Родриго отстъпиха. Разговорът заглъхна. Алесандро лениво зае позиция, обърна се леко встрани и вдигна оръжието си. Нервно пристъпих напред, преструвайки се на невежа и заех неговата стойка. Щом оръжията ни се допряха, Алесандро отскочи назад, а после се втурна наведен напред. Парирах удара с рапирата и отстъпих. Той продължи да напада и под хорови възгласи „Алесандро“ и ободрителни викове, остриетата ни се кръстосаха няколко пъти. Той търсеше слабото ми място, а аз се правех на уплашен ученик, но бях нащрек. Разпознах начина му на бой — беше подъл негодник. Не би ме пожалил, ако се открия, защото искаше да приключи бързо. Отново ме нападна яростно, рапирата му прониза въздуха и аз осъзнах, че владее по-добре камата, отколкото рапирата. От нея трябваше да се пазя. Той замахваше внезапно от горе на долу и я насочваше към тялото ми, веднъж едва не ме прониза в слабините. Това ми стигаше. Мъж без топки е мъж без бъдеще. Бързо отстъпих и прехвърлих сабята си в лявата ръка, наслаждавайки се на изненадата в очите на Алесандро. И тогава започнах. Не се хваля, но оттам нататък цялата работа не приличаше много на дуел. Алесандро нямаше опит в бой срещу човек, който използва лявата си ръка. Смяната го обърка. Стана тромав, парира един удар с камата, отстъпи прекалено бавно и аз го промуших в рамото. Рукна кръв и ризата му бързо поаленя, макар че раната изглеждаше по-опасна, отколкото беше. Лейди Бианка извика:

— Спрете! Спрете!

Лицето на Алесандро стана бяло като ризата му, той нервно погледна към чичо си, който пристъпи между нас.

— Приключен ли е въпросът, Алесандро?

Той сви рамене.

— Мастър Шалот?

— Както кажеш.

Обърнах се — никога вече няма да го направя! Глупавият стар Шалот наперен както винаги!

— Роджър! — изкрещя господарят ми.

Отскочих вляво и рапирата на Алесандро изсвистя над рамото ми. Спуснах се напред, хванах го за колана и по стар английски обичай го проснах на земята. После станах и се отдръпнах. С широко разтворени очи Алесандро ме наблюдаваше уплашено. Рапирата беше паднала от ръката му и той стискаше само камата. Погледнах назад. Никой не смееше да се намеси. По правилата на дуела, можех и трябваше да го убия там и тогава. Бавно отстъпих назад, прибрах сабята и камата си, захапах палеца си и плюх към него.

— Както каза чичо ти, приключихме.

Изчаках докато Родриго и Джовани отидоха да помогнат на падналия ми противник, после се обърнах и тръгнах към къщата, наперен като врабче, кацнало върху купчина фъшкии.

— Браво, Роджър! — Бенджамин се приближи до мен.

— И на теб, господарю! — отвърнах. — Страхливият негодник щеше да ме убие!

— Тогава аз щях да убия него!

Загледах се в дългото му печално лице. Щеше да го направи. „Не съди за книгата по корицата“ казват хората и това правило се отнасяше до мастър Даунби, един от най-добрите фехтовачи в Англия. Една вечер се срещнахме на студения морски бряг и се сбихме за жена, чието сърце беше черно като ада, но тази история ще оставя за по-късно. Но тогава, във вила Албрици, той спаси живота ми. Мария забързано се приближи до нас и ме повика с жест. Когато спрях, вместо да зашепне на ухото ми, тя ме целуна по бузата, изчерви се и избяга.

— Мастър Шалот!

Лорд Родриго се приближи.

— Благодаря ти — прошепна той и показа към моравата отзад. — Благодаря — повтори той, без всякаква надменност. — Можеше да убиеш два пъти племенника ми и тъй като го пощади във втория случай, ти вече си член на моята фамилия. Позволи ми да те възнаградя.

Познавате стария Шалот. Да му кажеш „награда“ е все едно да покажеш морков на гладно магаре. Въпреки това аз се опитах да се държа като сдържан и самоуверен герой, докато го следвах към трапезарията. И други от семейството се присъединиха към нас. Беатриче стоеше надалеч. Тя също изглеждаше променена — гледаше ме с леко наклонена глава, блестящите й очи ми се усмихваха, а върхът на розовото й езиче бавно се плъзгаше по сочните устни. Пищната й гръд се издигаше учестено — явно беше от онези хора, които се възбуждат при вида на кръв, стига да не е тяхната. Същата беше и лейди Бианка. Тя се приближи, докосна ме леко по ръката и минавайки покрай мен уж случайно погали предницата на панталоните ми.

(Божичко, какво семейство! По-лошо от Болейн!)

Енрико ми стисна ръка с присвити очи.

— Добър си с меча, мастър Шалот. Майсторски удряш, особено ми хареса движението на китката. Трябва да го запомня.

Бенджамин го изгледа любопитно, но после лорд Родриго се върна с гарафа вино и поднос с чаша. Сложи ги на масата, после взе златна чаша, инкрустирана със скъпоценни камъни, напълни я до половината и ми я подаде.

— Мастър Шалот, това е вино от вила „Матилда“, римляните са го наричали фалернско — той ми се усмихна с благодарност. — Виното е твое, чашата също.

(Не, не я получих. Наложи се да напуснем Флоренция набързо. По-късно писах на онзи зъл негодник, Господарят на Осмината, да ми я прати. Мръсникът ми отвърна, че била на полицата му и чакала да ида да си я взема! Гаден подлец!)

Поблагодарих на Родриго, вдигнах наздравица към компанията и изпих топлото ухаещо вино. То изплакна устата ми, успокои гърлото и подпали слабините ми, които бих предоставил на всяка присъстваща жена, ако не ни бяха прекъснали по необичаен начин. Родриго наливаше на другите от виното, чуваше се обичайното бърборене и потупване по гърбовете. Аз изпълнявах ролята на скромния герой. Тогава, въпреки че навън беше ден, малка сова влетя през отворения прозорец, обиколи стаята и падна мъртва на пода. Лейди Бианка изпусна чашата си и изпищя. Беатриче едва не припадна и трябваше да й помогнат, за да стигне до стола, а мъжете пребледняха и не сваляха поглед от купчината пера на пода.

Господарят ми се приближи до нея, коленичи и започна да я оглежда.

— Какво означава това?

— Совата е предвестник на смъртта! — прошепна Родриго. — За да се случи това… — Той се обърна към пребледнелия Джовани. — Изгори я!

Наемникът само поклати глава, затова аз взех още топлото телце и тръгнах към вратата. Всички отстъпваха от пътя ми, сякаш бях чумав. Излязох в градината и сложих трупчето на бунището. Когато се обърнах, видях малката Мария да се взира с бледо лице и кръгли очи в мъртвата птица.

— Ужасна поличба — прошепна тя. Вдигна очи, притиснала малките си юмручета до гърдите. — Мастър Шалот, флорентинците са най-суеверните хора на тази земя. Ако сова влезе в ранна утрин в къщата, това вещае нещо страшно.

Погледнах назад към вилата.

— Вижда ми се доста солидна! — пошегувах се.

Тя стисна пръстите ми в горещата си ръчица.

— Това е знак, че Албрици ще изгубят властта си. Нека дойда във Флоренция с теб и Бенджамин.

Погледнах надолу.

— Вече не съм ли Мърморко? — попитах закачливо.

— Съжалявам — прошепна тя.

Бръкнах под ризата си и извадих ръкавицата й.

— Може ли да я задържа?

— Разбира се — прошепна тя. — Но ми обещай, че когато се върнеш в Англия ще ме вземеш със себе си!

Изглеждаше толкова самотна и нещастна, че аз се съгласих. Тя се обърна, заподскача като момиченце и помаха на господаря ми, който идваше към нас.

— Все едно слънцето е паднало от небето — отбеляза той, кимвайки към вилата.

— Господарю, дори в Англия совата се смята за птица, която носи зла поличба.

— Не вярвам в подобни глупости, Роджър. Да, Пренесте призоваваше Сатаната, но аз мисля, че всички живи същества са Божии създания.

Бенджамин отиде до бунището, вдигна птичката и внимателно я огледа. Извади ръкавиците от колана си, сложи си ги, отвори човката и подуши.

— Господарю?

Бенджамин набръчка нос и хвърли совата обратно.

— Така е, Роджър. Тази малка сова не е предвестник, а жертва на зла съдба — той свали ръкавиците. — Горкото създание е било отровено с голяма доза беладона. Но как са го накарали да влезе в къщата? — Бенджамин се потупа по носа. — Роджър, какво обичат совите?

— Мишки.

— Не ставай глупав!

— Тъмното, хамбарите.

— Ако пуснеш малка сова, която е била отровена, да лети, накъде ще се насочи?

— Ще търси убежище.

Бенджамин се обърна и посочи големия отворен прозорец.

— Тя влетя оттам.

— Но кой я е пуснал? Всички бяха с нас.

— Така ли? — язвително попита Бенджамин. — Двете дами може би. Но би било лесно да излезеш, да пуснеш птицата и да се върнеш — той погледна към вилата. — Много хитро — прошепна и посочи към прозорците, чиито капаци бяха затворени, за да не влиза слънце. — Някой е подготвил всичко това. Осъзнаваш ли, че това е единственият отворен прозорец? Нещо повече, сигурен съм, че ако тази сова беше умряла някъде другаде, ефектът щеше да е съвсем същият. Някой истеричен прислужник щеше да влезе и да съобщи новината. — Бенджамин почеса брадичката си. — Чудя се кой я е пуснал!

— Не трябва да забравяме Господаря на Осмината.

— Да — промърмори Бенджамин. — Нито пък срещата ни във Флоренция. Хайде, майсторе на сабята, време е да тръгваме.

Когато се върнахме във вилата, семейство Албрици се бяха разпръснали. Бяха повикали лекар, за да се погрижи за драскотината на Алесандро. Двете дами се бяха оттеглили в стаите си в пристъп на меланхолия. Джовани ни чакаше в конюшнята, приготвил конете. Мария, която стоеше малко по-надалеч, държеше юздите на малко бяло магаре. Изразът на лицето й подсказваше, че вече се е скарала с Джовани заради решението да ни придружи до Флоренция. Аз се бях изкъпал и сменил подгизналата си от пот риза от дуела. Господарят ми ме беше посъветвал да се мия редовно при този горещ климат.

— Това отваря порите — обясни ми той — и поддържа кожата свежа. Иначе — допълни той усмихнато — ще се чешеш между краката до побъркване.

(Разумен човек беше господарят ми. Ще ми се и другите, особено настоящата кралица, да имаха неговите изисквания за чистота. Представата на кралица Елизабет за взимане на вана е да мацне с розова вода ръцете и лицето си и да прикрие естествената си миризма с множество шишенца парфюм. Ако питате мен, в разгара на лятото английският двор мирише на бунище. Веднъж се опитах да предам съвета на господаря ми на кралицата, но тя ме погледна като ударена от гръм.

— Да се къпя на Великден и на Коледа? — възкликна тя. — Не ставай глупав, Роджър! Топлата вода разрежда телесните течности и състарява плътта.

Как да се пребориш с мнението на някакъв тъп лекар?)

Слънцето се изкачваше в небето, когато излязохме от вила Албрици. Не забравяйте, беше все още ранна утрин. (Италианците се събуждат призори и си почиват рано следобед.) Отначало Джовани беше мълчалив, все още стреснат от появата на проклетата сова, но господарят държеше да му зададе някои въпроси и го направи доста настоятелно. Първоначално той поведе небрежен разговор, похвали коня на наемника и ездаческите му умения, попита го къде е роден и в кои походи се е бил. Докато яздехме в раван по прашния път, Джовани ни обясни, че воювал, откакто се помнел. Слушах внимателно разказа му, опитвайки се да не обръщам внимание на Мария, която яздеше зад Джовани, правеше гримаси и го имитираше.

— И винаги си се бил за Флоренция? — прекъсна господарят ми една доста дълга история.

— Не, не. Известно време се бих за французите. Прекарах две години дори на вашия остров. Наеха ме за майстор-стрелец.

— Умееш ли да си служиш с аркебуз? — невинно го попита Бенджамин.

— Не по-зле от който и да било в Европа — похвали се Джовани.

После осъзна какво е казал и отново се нацупи. Пришпори коня си напред и почти не проговори, докато стигнахме до оживения път, който водеше към северните порти на Флоренция.

— Изпратих ви до града — промърмори той. — Сега трябва да се връщам.

Бенджамин обърна коня си, загледа как Джовани се отдалечава и ми се усмихна.

— Флорентински наемник, който е работил за Хенри Английски и добре си служи с аркебуз. Интересно, а, Роджър?

— И аз можех да ви го кажа! — разгорещено се обади Мария. — Джовани е подъл негодник. Той е от хората, които обичат да убиват. Не е по-различен от семейството, на което служи. Господарят Франческо може и да беше лош човек, но не беше кръвожаден като останалите — тя понижи глас, защото бърборенето й на английски можеше да привлече вниманието на други пътници. — Те всички са жестоки. Ако Алесандро те бе убил, щяха да се смеят. А Джовани е шпионин.

— Какво искаш да кажеш? — Бенджамин приближи коня си.

— Шпионин е! Или за Медичите, или за Осмината, а вероятно и за двете страни. Виждала съм го да се измъква нощем от къщата, когато не се въргаля с господарката Беатриче — тя дръпна юздите на магарето. — Това ще свърши с кръвопролитие — добави мрачно. — Енрико не е глупак. Ако ги залови, ще умре един от двамата — или той, или Джовани.

— Какво друго знаеш? — попитах я.

Мария отвърна поглед.

— Казах ви всичко, което знам — тя погледна отново към града, където високият купол на катедралата се открояваше в маранята. — Мразя това място — прошепна. — Баща ми умря тук. Когато спечеля достатъчно сребро и злато, ще замина — тя вдигна поглед и се усмихна. — За Англия, нали, Роджър?

Погледнах към господаря си, но той сви рамене.

— За Англия, нали? — настоя тя.

— Да, Мария, за Англия.

Влязохме в града през порта, украсена с няколко отсечени глави. Мария яздеше пред нас и ни водеше по криволичещите флорентински улици, покрай сергиите на месарите, отрупани с овнешко и телешко. Забелязах нещо доста странно. В Лондон никога не знаеш какво месо купуваш. Както отбелязах и преди в мемоарите си, аз съм авторитет по тези въпроси, просто защото съм ял месо и от котка, и от плъх, затова знам разликата, а другите — не. Онова, което смятат за сочно заешко, често е останки на улична котка. Но във Флоренция има заповед на Съвета, че главите и кожите на всички животни, чието месо се продава, трябва да бъдат изложени пред сергията. Това със сигурност е полезно, но да гледаш в оцъклените очи на овце, телета, зайци и агнета е неприятно.

Улиците бяха оживени и претъпкани като лондонските. Ушите ми кънтяха от блъскането на тенджери и тигани, звън на монети, виковете на вехтошарите и на продавачите на съдове. Улиците бяха задръстени от мулета и каруци. От време на време излизахме от някоя тясна уличка на един от красивите градски площади, широки и павирани, с прекрасни фонтани в средата. Докато пресичахме един от тях, ме смути видът на няколко души, облечени в черно, същински призраци, носещи черна траурна носилка. Докато минаваха, всички сваляха шапки и дори най-грубите и цапнати в устата каруцари, преместваха каруците си встрани, за да им дадат път.

— Това са Братята на милосърдието — обясни Мария и посочи към водача на облечените в черно призраци. — Всяка група от десет души има свой началник. Можете да го разпознаете по кожената кесия, която носи на пояса си. В нея има коняк, прахове срещу кашлица и ключа за отделението под носилката. В него има чаша, стола, разпятие и светена вода, в случай, че някой болен умре на път за болницата.

Погледнах към високите фигури в черни наметала, качулки и маски с отвори за очите, носа и устата.

— Приличат на демони — прошепнах.

— Не, не, — отвърна Мария. — Братята на Милосърдието са най-голямата слава на Флоренция. Те посещават болните и ги отнасят до болниците, но законите на ордена им ги принуждават винаги да са маскирани, за да не ги възхваляват за добродетелите им, а и те да не могат да се възгордеят с това.

Загледах се в преминаващата носилка.

— Но човекът вътре не е ли мъртъв?

— Не, крият го, за да му спестят неудобството — Мария изтри устни с опакото на дланта си. — Болниците на Флоренция са истинско чудо — тя се усмихна кисело. — Така и трябва — в този град има повече жертви на отровата и камата, отколкото в цяла Италия, дори в Рим.

— Приличат на „Осмината“ — отбеляза Бенджамин.

Мария пришпори магарето си и погледна през рамо към господаря ми.

— Ако попаднеш във властта на „Осмината“ — подвикна му тя, — ще разбереш, че от тях не можеш да очакваш милост.

Заби камбана.

— По-бързо! — извика Мария, когато излязохме от уличката и посочи през площада към голяма, правоъгълна и укрепена сграда.

— Дворецът на рода Медичи. Кардиналът ви очаква — тя дръпна юздите на магарето и застана до нас. — Има един английски израз: „Ако ще вечеряш с дявола…“

— „… носи си дълга лъжица!“ — завърших вместо нея.

— Щом си наясно — прошепна Мария, — знай, че в този случай ще ти трябва много дълга лъжица.