Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава шеста

Слязохме от кораба и поехме по суша. Трябва да познавате красотата на Северна Италия, екзотичните цветове на Тоскана, за да си представите онова, което видях. Представете си яркосиньо небе, слънце като златен диск, пищна зеленина и диви цветя от всякакъв вид и цвят, пчели, които бръмчат и търсят мед. Разбира се, пътищата бяха прашни, но когато започнахме да изкачваме хълмовете на Тоскана, приятен ветрец разхлади челата ни. Обичам Англия и нейната мека, влажна зеленина, но в моите представи Тоскана прилича на рая. Същото се отнася до околността на Флоренция — тучни зелени хълмове, където борове и кипариси трепкат под слънчевите лъчи. Портокалови дръвчета изпълват въздуха с аромата си. От време на време сред тази прекрасна природа виждахме струпани бели къщички. Това е contrado, провинцията, източникът на богатството на Флоренция, където има всичко — зърно, зеленчуци, дори сребро. Самият град е сгушен между хълмовете от двете страни на Арно, която се вие през него като сребърна панделка. Ако отидете там сега, ще откриете, че Флоренция е опустошена от войната, алчността и moria, ужасната чума, която често покосява населението й с жестоката си коса.

Но моят дневник не е пътепис, а има и достатъчно описания на Италия — за топлината и разкоша й, за хладните колонади и сребристите фонтани. Можете да прочетете някъде другаде за звука на лира в кадифена лунна нощ, за красотата на мъжете и жените, които танцуват страстни любовни танци. Всичко, което знам за Италия и особено за Флоренция, разказах на Уил Шекспир. Прочетете пиесите му и ще разберете за какво говоря. Познавам херцог Орсино от „Дванайсета нощ“, запознаха ме с двамата веронци. Присъствах на трагедията на злочестите влюбени Ромео и Жулиета. Сериозно, не ви лъжа! Познавам и Порция, но тя не е същата като във „Венецианският търговец“ — чернокоса и със златно сърце. Онази, която срещнах години по-късно, беше златокоса и с черно сърце. Евреинът Шейлок пък беше един от най-щедрите хора, които съм познавал. Ядосах се на Уил, като прочетох как го е описал. Уважавам евреите — те са като ирландците — изпълнени с мрачен хумор и мразят превземките.

Ах, Флоренция, родният град на Донатело, Фра Анджелико, Джото и Макиавели! Това е тя в едно изречение. Флоренция е град на контрастите: от една страна — любов, вино и рози; от друга — свят на интриги — тайната полиция, наричана „Осмината“, стилети в мрака, гарота около шията. Тя е град на църкви, женски и мъжки манастири, приорати и абатства, но истинският бог в нея е търговията.

Докато наближавахме една от главните порти, малката Мария, която изглеждаше чудесно върху магаренцето, което лорд Родриго й бе наел, ни разказа последните събития от града под управлението на големия аскет и фанатик Савонарола. Той застанал начело на управлението на Флоренция след пропъждането на Медичите и се опитал да я превърне в Божия република. Организирал процесии — пет хиляди момичета и момчета, облечени в бяло, с корони от маслинени клонки, следващи дарохранителница с образа на Иисус, който влиза на магаре в Йерусалим. Всякакви забавления били забранени. Банките били опразнени, а парите дадени за добри дела. Жените се отказали от труфилата си, чупели гърненцата с помада и докато вървели по улиците, четели молитви. Кръчмите затваряли в шест часа. На празниците на светците магазините били затворени и проститутките нямали право да търсят клиенти. Режели езиците на богохулниците, развратниците и содомитите горели на клада.

— Не бих оцелял там дълго — прекъснах я.

Мария се усмихна. Разказа за „полицията“ на Савонарола — деца на 10–11 години, които носели разпятия, нахлували в частните домове и конфискували арфи и флейти, кутийки с парфюми и книги със светска поезия.

— После — продължи да чурулика Мария — Александър VI отлъчи Савонарола от църквата. Манастирът му в Сан Марко беше нападнат, Савонарола и двамата му другари бяха осъдени и обесени, а телата — изгорени на градския площад — тя поклати глава. — После Флоренция мина в другата крайност. Пускаха коне в катедралата, горяха боклуци вместо тамян, на амвона се трупаха конски фъшкии, наливаха мастило в светената вода, а Короната на мадоната положиха на главата на куртизанка. — Мария ми се усмихна, невинна като ангел; нито веднъж не намекна за разговора ни в градината в Елтъм. — Това е Флоренция — внимавай, мастър Шалот, бъди благоразумен във всичко!

Естествено, не й обърнах внимание. Флоренция ме очарова. Влязохме в града, пресякохме моста Рубаконте и тръгнахме по улиците, които са доста широки и почти всички са настлани с големи плочи. От двете им страни има тротоари с канавка, която да отнася дъждовните води до Арно. Улиците са сухи и през зимата по тях няма кал, макар че през лятото, както в деня, когато пристигнахме, уличната настилка се нагрява и градът прилича на врящ казан. Минахме покрай катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, дело на Брунелески, видяхме прочутия й купол и продължихме към града.

Глъчката от разговорите беше оглушителна, докато хора от различни професии вършеха работата си — проститутки в богати жълти роби, продавачи на зеленчук с количките си, месари зад откритите си сергии. На всеки ъгъл на претъпканите площади имаше църква. Бръснари работеха на открито и врявата беше по-оглушителна, отколкото в Лондон. Тръгнахме по „Меркато Нуово“, новия пазар, където продаваха коприна и други платове. По-назад мрачни лихвари седяха на масичките си.

Флоренция има много площади и открити пространства и изглежда така, сякаш жителите й, поне през лятото, живеят на открито. Мария обясни, че в ранния следобед всички, освен най-бедните, почиват. Крият се в хладни стаи със стъклени прозорци и завеси, които да ги защитават от жегата. Къщите са много големи, дори тези на обикновените граждани. Видях тераси, дворове, конюшни, коридори, портици, фонтани и кладенци, от които черпеха прясна вода. Забелязах и че флорентинците ценят забавните истории. На площад „Сан Марко“ тълпа от вестоносци, кожари, носачи, магаретари, бояджии, вехтошари, оръжейници и ковачи се бяха събрали около малък подиум, където седеше разказвач на приказки. Публиката била толкова ненаситна, обясни Мария, че той никога не приключвал историята си за един ден. Събирал пари в шапката си и казвал на хората да се върнат по същото време на другия ден. Бях потресен — в Лондон горкият нещастник щеше да бъде замерян с обелки и конски фъшкии и държан в плен, докато не разкаже историята от начало до край.

Отминахме огромния дворец на Медичите. От отворените прозорци висяха големи знамена, върху които бяха избродирани червените топки от герба на Медичите. Тук се бяха стълпили по-богати граждани.

— Виж как са облечени, Роджър — промърмори Бенджамин.

И аз гледах, особено жените, които имаха такива деколтета, че понякога корсетите им се виждаха чак до под мишниците. Други имаха прически във формата на шлем, украсени с огърлици, звънчета и всякакви висулки; ръкавите на роклите им бяха толкова набрани, че приличаха на торби. По-младите жени носеха поли от червен и син сатен със златна бродерия, сребърни копчета и блузи от скъпоценни тъкани; косите им бяха опънати и прибрани назад в кок, от който висяха накити, а около шиите им се виеха нанизи перли. Цветовете на дрехите им бяха смайващи — пурпурно, зелено, червено и алено, бродирани и изпъстрени с всевъзможни мотиви — папагали, птици, бели и червени рози, дракони и пагоди.

Селяните и занаятчиите бяха облечени в сиви или кафяви роби, но по-заможните граждани носеха дълги туники върху риза и панталон. Контетата пък приличаха на истински пеперуди. Носеха къси наметки в различни цветове, обшити с широки кадифени ширити; копринени жакети, кадифени шапки и обувки, златни вериги на шиите, а дръжките на камите им бяха украсени със злато и сребро. Движенията и жестовете им бяха изящни — напомняха на ято пеперуди, които трепкат и блещукат под слънцето.

Най-после прекосихме града и излязохме през Портата на страдащите, където екзекутираха престъпниците. Продължихме през полята по белия прашен път до голямата вила на Албрици, която се издигаше между собствени лозя и градини. Вилата беше триетажна, построена около вътрешен двор с фонтан в средата и колонади от двете страни. Когато влязохме, Мария ни обясни, че Албрици имали къща в града, но както повечето благородници предпочитали чистия въздух и чистата вода на провинцията. Прислужниците отведоха конете ни и за първи път, откакто бяхме пристигнали в Италия, лорд Родриго благоволи да ни проговори.

— Е, синьори — той се изправи пред нас, пляскайки се с ръкавиците по бедрото, — какво мислите за Флоренция?

— Bellissima — отвърна Бенджамин. — Бях чувал за величието й, но не съм си представял, че е толкова прелестна.

Очите на Родриго се изпълниха с тъга. Той огледа двора, пълен с прислужници, които се бяха събрали, за да разтоварят товарните коне и да поздравят господарите си.

— Преди години — каза той — беше още по-красива — после въздъхна. — Но стига толкова, сигурно сте уморени от пътуването.

Синьор Родриго отстъпи встрани и един усмихнат прислужник ни поведе нагоре по външното стълбище на главната сграда. Минахме по коридор с под от лакирано кедрово дърво и влязохме в огромна стая. Таванът беше от греди, стените — алабастровобели и толкова гладки, че изглеждаха като издялани от мрамор. Полукръглите стъклени прозорчета бяха леко отворени и лекият ветрец носеше вътре аромата на цветята отдолу. Леглата ни бяха под голям прозорец, от двете им страни имаше по една малка масичка. Пред долната част на всяко легло имаше голям, обкован с желязо сандък. В ъглите на стаята имаше шкафове, умивалникът беше закрепен за стената — дървена поставка с голяма глинена купа, кани прясна вода, чисти кърпи и невероятно ароматен сапун. На пода нямаше рогозки, той беше от лакирани дървени греди, покрити с вълнени килими, целите в пъстри орнаменти. Седнах на ръба на леглото и с удоволствие се загледах в малката картина на отсрещната стена, която изобразяваше с ярки цветове победата на Юдит, героинята от Стария Завет. Под умивалника в дървено ведро с ледена вода имаше голяма кана с бяло вино „Фраскати“ и две чаши, които плаваха вътре, за да се изстудят. Имаше и гарафа с „Требия“, любимото бяло вино на флорентинците. На полираната маса до ведрото с вино имаше купи с пресни плодове.

Бенджамин се огледа и учудено поклати глава.

— Ако Хенри Английски види това — промърмори той, — сърцето му ще замре от завист.

— Ако Хенри Английски ни беше видял в такъв лукс — отсякох мрачно, — още утре щеше да ни привика обратно! Господарю, трябва да бъдем внимателни. Помни нападението в Елтъм и смъртта на бедния Матео на кораба — облегнах се внимателно на леглото, като преди това проверих дали там няма нещо опасно. — Човек би си помислил — продължих, — че някой е обявил кръвна вражда на Албрици. Кой ще бъде следващият?

Бях уморен, беше ми и горещо. Стегнах се и се загледах в Бенджамин, който се събличаше, готов да отмие прахта от пътуването от лицето и ръцете си.

— Господарю — прошепнах аз, — как ще разрешим във Флоренция убийство, станало в Лондон и друго, случило се на кораба?

Бенджамин избърса ръцете и лицето си, и се приближи. Той седна на края на леглото и ме потупа по рамото.

— Роджър, имаме три задачи. Да предадем съобщението от чичо на кардинал Джулио, да подкупим художника да дойде с нас в Англия и, ако е възможно, да открием убиеца на лорд Франческо.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промърморих.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах към градината, която се простираше от задната част на вилата. Тя приличаше на рай с колонадите край стените, приятните кътчета, обсипаните с цветя градински беседки. Канех се да се обърна, когато нещо ярко привлече погледа ми. Намираше се в една от беседките, близо до обрасла с лози стена — идеално скривалище, скрито от всички очи, освен от моите, защото аз гледах отгоре. Отново съзрях яркото петно. После двама души влязоха в беседката, където ги виждах съвсем ясно. Замръзнах от изумление. Кондотиерът Джовани, застанал с гръб към мен, се движеше напред-назад. Видях ръката му върху мека загоряла гръд, зърнах светъл кичур коса и осъзнах какво става — Джовани се любеше страстно с лейди Беатриче. Не знаех какво да направя. Ако извиках господаря ми, щяхме да сме като двама клюкари. Почувствах тръпки на страх и възбуда. Както казва Яго в „Отело“, Джовани „покриваше чужда овчица“. Ако някой влезеше в градината и ги откриеше, забранената им любов щеше да свърши с убийство. Обърнах се, възхищавайки се на изобретателността на любовниците. Всички други сигурно бяха прекалено заети да се възстановяват в стаите си от премеждията на пътуването, за да им хрумне да излязат в градината.

Съблякох се, измих се и си легнах. Загледах се в гредите на тавана, чудейки се какво ли ни предстои и ругаех тихичко и Хенри, и Улси. Бенджамин си наля чаша вино. Донесе чаша и на мен. Изпих я жадно и потънах в спокоен сън.

Когато господарят ме събуди след часове, вече мръкваше. Стаята беше по-хладна и изпълнена с аромата на розите от градините.

— Роджър — прошепна господарят ми, — трябва да слезем. Лорд Родриго е подготвил пиршество — той ми се усмихна. — Не е в наша чест, а в чест на госта му — кардинала. Кардиналът — принц Джулио де Медичи ще пристигне скоро.

Облякохме се внимателно. Един слуга дойде да ни отведе в градината. Масата беше поставена под копринен навес върху издигната площадка, откъдето се виждаше целият парк. Известно време стояхме на ливадата. Двамата с Бенджамин се чувствахме неудобно. С изключение на Мария, останалите от къщата ни пренебрегваха, а тя водеше с нас безсъдържателен разговор, който имаше за цел да покаже и на нас, и на всички други, че единственото, което ни свързва, е фактът, че сме англичани. Внезапно един шамбелан излезе от къщата и почука по плочите със своя жезъл с посребрен връх.

— Синьор Родриго — съобщи той — и негово преосвещенство кардинал Джулио, повелител на църквата и господар на Флоренция.

Той изброи още няколко титли. Всички се поклонихме, когато незаконната издънка на великите Медичи се понесе из градината, величествен в пурпурната си роба, поръбена със златиста коприна.

Джулио беше висок, внушителен мъж със смугло лице и хлътнали очи; изглеждаше опасен и високомерен. Ако не бяха капризно свитите му устни, би бил красавец. Той излезе в осветената от свещи градина, играейки си със златния кръст на гърдите си и благослови с най-пренебрежителния жест, който съм виждал. Две странни създания се влачеха след него. Едното беше мавър. На главата имаше тюрбан, а на едното му ухо имаше златна обица. Пръстите му не се отдалечаваха от дръжката на ятагана, препасан в пояса му. Това беше телохранителят на кардинала. Другият — дребен, усмихнат, плешив и закръглен като херувим, беше облечен като монах с черно расо, обточено с астраган. Кардиналът и придружителите му незабавно бяха приветствани от Родриго и последва размяна на любезности, макар много хладни и дистанцирани.

— Двамата определено не се обичат — прошепнах аз.

— Какво очакваш? — попита Бенджамин. — Родриго е за възстановяването на републиката, а кардиналът е най-големият Медичи сред Медичите.

Кардиналът поздрави останалите от семейството. Мрачният му поглед любопитно се спря и върху нас с Бенджамин. Един шамбелан наду сребърен рог като знак за начало на вечерята и ние се упътихме към подиума. Тук не беше като в Англия, където се тъпчем, докато не можем да помръднем. При италианците си избираш от блюдата, подредени на масата. Сложи си месо в сребърната чиния, седни и го изяж, където искаш. След като години съм ял до хора, които имат обноски на пияни прасета — епископи, които си бъркат в носовете, чистят си зъбите и ти предлагат плод, след като току-що са отхапали от него, или благородници, които не знаят с кой край на ножа да си служат, които кашлят, плюят и си облизват пръстите, препоръчвам от все сърце този начин на хранене.

Двамата с Бенджамин заехме реда си на опашката, избирайки си между варено и печено месо, пресни зеленчуци, вафли с марципан, захаросани бадеми и най-различни плодове. Отдалечихме се непринудено и седнахме на малка пейка. Никой не ни обръщаше внимание. Наблюдавахме внимателно кардинала.

— Каза, че случайно минавал оттук — прозвуча приятен глас зад нас. — Не, не се обръщайте.

Дамата от тисовата горичка се беше завърнала.

— Винаги ли трябва да се криеш в храстите? — изръмжах. — За Бога, излез.

— Кротувай, Мърморко.

— Роджър е прав — тихо каза Бенджамин. — Прекалената потайност може да предизвика нечии подозрения.

Чухме шумолене в храстите. Помислих си, че малката хитруша е изчезнала, но внезапно тя се появи пред нас и бръкна в купата ми с плодове. Стоеше в малката си пурпурна, обточена със злато рокля и ни гледаше, леко наклонила глава встрани като безгрижно врабче.

— Кардиналът твърди, че минавал случайно — повтори тя. — Във Флоренция е прието да посещаваш само приятелите си.

— Значи синьор Родриго е враг на кардинала? — попитах.

Мария избухна в смях и облиза пръстите си.

— Наблюдавай го, Мърморко.

Погледнах през осветената градина и забелязах, че кардиналът не хапваше, нито пийваше нещо, преди мавърът да го е опитал.

— Е — попита закачливо Мария, — какво мислиш, Мърморко? — Усмивката й стана по-широка. — Вечерите във Флоренция са много опасни.

— Кой е лорд Джулио? — попитах. — Искам да кажа, какъв е произходът му?

Мария замълча, докато преглътне плодовете.

— Той е незаконен син на брата на Лоренцо Великолепни. Един ден Лоренцо и брат му присъствали на литургия в катедралата, когато ги нападнали убийци. Лоренцо се отървал с рана във врата, но брат му бил убит. По-късно Лоренцо открил, че мъртвият му брат имал незаконен син — Мария вече шепнеше. — И сега той е кардинал и владетел на Флоренция. Не вярва на никого! Нито трохичка, нито капка вино не стига до устните му, ако не е била опитана от други.

— А кой е монахът с него? — попита Бенджамин.

Мария лапна един захаросан бадем.

— Ако ви кажа това — промърмори тя, — ще разберат, че не сме говорили само за времето или обичаите във Флоренция.

И като се завъртя на пета, дамата от тисовата горичка се отдалечи.

Ние с Бенджамин още повече се притаихме в обсипаната с цветя колонада. Думите на Мария леко бяха смутили храносмилането ми.

— Мислиш ли, че сме в безопасност, господарю? — прошепнах, сочейки храната.

— Да — отвърна Бенджамин. — Ти как мислиш, защо тук се хранят така, Роджър? — Лицето му разцъфна в усмивка. — Никой не знае кое парче ще избереш, а и виждаш как наливат виното.

Той млъкна, когато в отсрещния край на градината музикантите, скрити в храстите, подхванаха весела и романтична мелодия, която докосваше сърцето и те караше да мечтаеш.

— Рай — прошепна Бенджамин. — И все пак тук има повече демони, отколкото ангели. Какво имаме досега, Роджър? Човек, застрелян на лондонска улица. Друг — убит на борда на кораб и хвърлен в морето от убиец, на когото никак не се нрави нашата намеса — той разклати чашата си и се загледа към облечените в ярки дрехи хора от къщата. — Всички те имат мотиви за убийство. Време е да се сближим с тях. Ако синьор Родриго иска да узнае истината, ще трябва да ги понастъпим.

Канех се да отговаря, когато кардиналът внезапно престана да си шепне със синьора Бианка. Остави чашата си на малка градинска масичка и се запъти към нас. Двамата му странни придружители подтичваха като сенки след него. Ние с Бенджамин отместихме чиниите си.

— Коленичи! — изсъска господарят ми.

Така и направихме. Усетих силен парфюм и видях полите на пурпурната роба над бежовите, украсени с позлата ботуши на кардинала.

— Не, не, станете! — Гласът беше тих, английският — съвършен.

Ние се изправихме.

Кардиналът протегна дългата си хладна ръка. Целунахме пръстена му — първо господарят ми, после аз. Отблизо кардиналът изглеждаше по-дружелюбен и не толкова надменен.

— Синьори, добре дошли във Флоренция — той изучаваше внимателно Бенджамин. — Ти си племенник на кардинал Улси. Виждам приликата.

(Аз никога не съм я забелязвал, но и се стараех да не виждам Улси, освен ако не ми се налагаше.)

Той ни разпита за пътуването и се приближи, все още усмихнат.

— Не променяйте изражението на лицето си — прошепна той и ме погледна косо. — Задръж тази очарователна усмивка. Между нас има убийци. Синьор Франческо ми беше приятел. Съжалявам, че не мога да кажа същото за брат му, синьор Родриго. Имате ли представа кой го е убил?

Бях като хипнотизиран от усмивката му, от тихите думи, които се лееха от чувствените устни.

— Да или не? — попита той.

— Още не, ваша светлост — отвърна Бенджамин.

Кардиналът си пое дълбоко дъх.

— Подозираш ли някого?

— Всеки от присъстващите в тази градина има мотив, ваша светлост.

— Внимавай! — прошепна кардиналът. — Когато си тръгвам, ще ти подам ръка за целувка. Вземи медальона, който държа. Ако имаш нужда от услугите ми, само го покажи, това ще бъде достатъчно — той се отдръпна. — А какво съобщение ми носиш от моя английски брат?

— Англия ще каже „да“ — промърмори Бенджамин, — ако когато Англия попита, Рим каже „да“.

Кардиналът се усмихна по-широко.

— Тогава нашият отговор е „да“ — загадъчно каза той, вдигна ръка и я подаде на Бенджамин да я целуне.

Забелязах проблясването на сребро, докато медальонът преминаваше от единия у другия.

После кардиналът напусна пиршеството, след като благослови всички присъстващи — държеше се по-скоро като семеен свещеник, отколкото като заклет враг на целия род Албрици.

— Какво мислиш за това, Роджър? — прошепна Бенджамин.

— Още една усойница — отвърнах кисело, — при това много опасна.

— Кои бяха спътниците му? Така се криеха в сенките, че дори не можах да различа лицата им.

— Единият му е телохранител — дочух гласа на Мария зад нас. — Другият е брат Серафино. Не, не се обръщайте. Ако кардиналът е опасен, същото се отнася и за Серафино. Той е господар на „Осмината“, тайната полиция. Пийни си спокойно, Мърморко — Албрици имат свой начин да разкриват убийците.

Не знаех какво означава това, но щом кардиналът си тръгна, обстановката стана по-свободна. Синьора Беатриче се приближи към нас с полюшващи се бедра, притиснала чаша към пищната си гръд. Застана пред нас, полюлявайки се изкусително. Личеше си, че е пийнала и се кани да ни подразни. Но господарят ми не се поддаде.

— Добър вечер, милейди — започна той, придържайки се към светските любезности. — Откога си омъжена за лорд Енрико?

— От четири години.

— Щастливи ли сте?

Беатриче се засмя.

— Може ли мъж да направи жена щастлива?

— А баща ви правеше ли ви щастлива? — тихо попита Бенджамин.

Погледът на момичето стана студен.

— Бог ни е дал роднините, мастър Даунби, но, слава Богу, можем сами да избираме приятелите си. Баща ми беше суров човек. Естествено, скърбя за смъртта му и се моля за душата му, но смъртта е част от живота.

Вгледах се в тази жестокосърдечна уличница, разглезена като дамско кученце. Тя забеляза погледа ми.

— Какво виждаш, негоднико?

Поклоних се леко.

— Не съм сигурен, милейди.

Трябваше й известно време, за да усети обидата. Очите й се разшириха, ноздрите й се издуха.

— Забравяш се — изсъска тя.

Усетих, че смята да извика роднините си на помощ.

— Милейди — измърках, — не исках да ви обидя. Със сигурност не тук, в тази красива градина. Исках да сляза, още като пристигнахме — продължих, — но видях, че мастър Джовани здраво копае, затова реших, че е по-добре да не го правя.

Господарят ми изглеждаше озадачен, но разгонената кучка разбра думите ми и прехапа долната си устна.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш, англичанино!

— Никога не съди за книгата по корицата й — отвърнах весело. — Милейди — добавих, — в деня, когато умря баща ти, си разглеждала английските платове, нали?

Хитрушата нямаше друг избор, освен да отговори.

— Да.

— Не видя ли нещо необичайно?

— Вече отговорих на този въпрос.

— Кой друг знаеше, че баща ти ще пазарува в Чийпсайд?

— Казахме ви. Всички.

Вече ми беше все едно — започне ли веднъж старият Шалот, няма спиране.

— А къде беше на кораба, когато убиха Матео?

— Убиха ли? — Очите й се разшириха. — Кой казва, че е бил убит, мастър Шалот? Той се е подхлъзнал и паднал зад борда. А аз спях между майка ми и прислужницата й.

— Неприятно ли ти беше, че баща ти те омъжи за лорд Енрико?

— Не, в тъмното всички мъже са еднакви, мастър Шалот.

Тя се приближи още малко. Признавам, че изглеждаше чудесно в светлината на факлите, която подчертаваше блясъка на очите й и придаваше на кожата й златист оттенък.

— И отсега мога да ти кажа, любопитен англичанино, че мога да стрелям с аркебуз — тя леко ме потупа по рамото. — Трябва да внимаваш. Сега си във Флоренция, не в мръсното бунище, което наричате Лондон.

И преди да успея да измисля подходяща обида в отговор, тя се обърна и рязко се отдалечи.

— Не ми харесва — каза Бенджамин. — Опасна жена е, лекомислена, но хитра. Лицето и тялото й са хубави, но главата й е празна като бедняшка кесия.

— Мастър Даунби! — повика ни Родриго.

Прекосихме градината до мястото, където той бе седнал на тапициран стол, а вдовицата Бианка седеше в краката му и го гледаше с обожание. Макар да бях закоравял мошеник, хладнокръвието на това семейство ме потресе. Родриго беше загубил брат, тя бе изгубила съпруг, а развратната й дъщеря беше изгубила баща. Бях виждал хора да плачат повече и за любимото си куче. Това е проблемът на властта и богатството. Те изсушават душата и превръщат емоциите в сребърни монети, които трябва да бъдат спестявани и раздавани пестеливо.

— Кардиналът изглеждаше доволен да ви види.

— Ние сме пратеници на английския крал — отвърна Бенджамин. — Да не споменаваме негово преосвещенство кардинала.

— Колко дълго възнамерявате да останете във Флоренция?

Имах желанието да го помоля да бъде по-прям — всъщност ни питаше колко дълго ще си пъхаме носовете в неговите работи. Бенджамин стисна лакътя ми, за да замълча.

— Лорд Родриго — отвърна господарят ми, — имаме работа тук, трябва да се видим с различни хора, да предадем съобщения.

Бенджамин очакваше лорд Родриго да го подпитва още, но хитрият благородник отказа да бъде въвлечен в разговор.

— Освен това — продължи Бенджамин — трябва да открием причината за смъртта на брат ти и да изобличим убиеца.

— Това не е нужно — превзето се усмихна лейди Бианка, примигвайки трескаво, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. — Синьор Родриго вече предупреди водача на „Осмината“.

— Синьора Бианка е права — дипломатично се намеси Родриго. — Оценяваме загрижеността на вашия крал и скъпия ти чичо, но това са деликатни проблеми, които е най-добре да се разрешат от флорентинските власти.

— Брат ти беше и официален пратеник в Англия. Това е обида за нашия крал. Той също иска да разбере истината и да бъде въздадена справедливост — отвърна Бенджамин.

Родриго леко сви рамене, сякаш не можеше да възрази.

— А и художникът — обадих се аз. — Крал Хенри иска да му поръча картини в английския двор.

— А, да, синьор Борели.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Разбира се, с брат ми взехме картината от него. Живее на една улица зад Пиаца дел Синьор. Един от прислужниците ми ще ви заведе там сутринта. — Родриго се усмихна мрачно. — Ако предложите на Борели достатъчно злато и му кажете колкото се може по-малко за климата и храната, той ще се вкопчи в предлаганата възможност. Във Флоренция има излишък от художници — той се изправи. — Колкото до убийството на брат ми, имаме други начини да разкрием истината! Флорентински начини! — Той щракна с пръсти и извика към Джовани, който седеше в сянката на вратата, която водеше към къщата. — Наистина ли си тръгна кардиналът?

— Да, милорд.

— Тогава кажи на синьор Пренесте, че сме готови.