Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава десета

Е, знаете как е — кръчмарските свади стават винаги по един и същ начин. Тези самохвалковци бяха изпратени да ни провокират. Водачът им говореше английски. Вероятно бе или някой отлъчен свещеник, или някой от вечните италиански студенти. Опитах се да го пренебрегна, но той започна да се заяжда с Мария, чудеше се дали срамните й части били малки като всичко останало.

— Ела да си поиграеш с нас, малкия! — извика той и ме плесна по врата. — Другият може да се прибере да си поиграе с майка си!

— Е, той поне има майка — казах, — а аз знам кой е баща ми, с което едва ли някой от вас може да се похвали!

И това беше. Те отстъпиха, отметнаха наметалата си и грабнаха саби и ками. Аз също извадих сабята си и с облекчение видях, че кръчмарят е отворил една скрита врата и ни дава знак да се измъкнем през нея. Бенджамин понечи да извади оръжието си.

— Не, господарю — казах аз. — Погрижи се за Мария.

Започнахме да се оттегляме през кръчмата. Аз прикривах с тяло и Бенджамин, и Мария. И тогава стана Бог знае какво. Така и не разбрах дали кръчмарят участваше в заговора или просто се беше уплашил. Той издърпа Бенджамин и Мария през вратата. Тръгнах след тях, но тя се тръшна в лицето ми. Докато тропах по нея, чух как пуснаха резетата от другата страна.

— Пуснете ме! — изкрещях. — За бога, пуснете ме!

Вратата не помръдваше. Обърнах се и вдигнах сабята точно навреме, за да блокирам удара на противника си.

(Виждам, че дребният ми капелан се смее, чак раменете му се тресат. Знам какво си мисли. Старият Шалот сигурно е подмокрил гащите, а сега ще ни излъже! Первам го здраво през кокалчетата с бастуна си. Досадна малка курешка! Да, да, аз съм страхливец! Няма кръчма в Лондон, по чийто под да не съм пропълзявал в отчаяно усилие да стигна до вратата. Много пъти съм казвал на противника си „Внимавай! Зад теб!“ и когато се обърне, съм го удрял по главата и съм духвал!)

Както и да е, в онази флорентинска кръчма положението беше различно. Бях натясно! Знаете какво казват за плъховете в такива ситуации, нали? Нападателите бяха четирима. Двама бяха обикновени побойници, но другите двама, един от които явно водач, бяха професионални бойци. Те се приближаваха с леки стъпки, замахвайки със сабите и камите си. Бях почти в истерия от страх. Острието на камата ми проблесна като коса и, не ви лъжа, отрязах носа на водача! Преди миг беше там, а сетне висеше на парче кожа и кръвта шуртеше като вино от пукнато буре. Той хвърли сабята и камата си на пода и залитна назад. Друг зае мястото му. Окуражен от успеха, отворих и двете си очи. Прободох друг от нападателите в рамото и се чудех дали да не се направя пак на герой, когато в кръчмата нахлуха облечените в черно хора на Осмината.

Побойниците се изпариха като дим, отнасяйки безносия. Хората на Осмината се събраха около мен и започнаха да ме налагат с тоягите си, докато паднах на земята. Съпротивлявах се, защото не можех да забравя кошмарната сцена през деня — трите трупа, които се въртяха над огъня. Един от мъжете с качулки ме възседна и започна да ме удря по главата. Отпуснах се назад и впих зъби в гениталиите му, докато не закрещя. Продължих да се бия, докато след един силен удар по главата изпаднах в безсъзнание.

(Знаете ли, често се сещам как един злочест флорентинец се разхожда със следи от зъбите на Роджър Шалот по топките! Когато Бенджамин кажеше, „Роджър, ти винаги оставяш диря след себе си“, аз си спомнях за онзи нещастник и за учудване на господаря ми избухвах в бурен смях.)

Когато се свестих, лежах върху една каруца с оковани ръце и крака. Главата ме болеше, цялото ми тяло беше натъртено. Надигнах се. Каруцарят и помощниците му бяха облечени в черно, както и мъжете, които вървяха от двете ни страни, размахвайки тоягите си с оловни дръжки. Поглеждайки между ритлите на колата, видях, че прекосяваме стария пазар. Съзрях пъстротата и чух виковете на тълпата, които стихнаха, когато се появиха хората на Осмината. Повярвайте ми, изобщо не им беше нужно да си пробиват път.

Най-накрая каруцата спря. Погледнах встрани и сърцето ми спря при вида на сивата, мрачна сграда, която се извисяваше пред мен. Камшикът изплющя и конете продължиха. Видях голямата, обкована с желязо порта да се затръшва зад мен и надуших вонята, която ме преследва цял живот — миризма на мръсни тела, препълнени канавки и мръсни килии, типична за всеки затвор. На няколко пъти съм бил в Нюгейт — познавам Флийт, Маршалсий и Тауър, дори съм прекарвал две седмици с обитателите на лудницата в Бедлам. Но повярвайте ми, затворът във Флоренция беше от най-лошите. Наричаха го „Смраднята“ и имаше защо! Казах на младия Франсис Бейкън, че оттам произхожда и английската дума „смрад“. Той, разбира се, ми се присмя. Ако хитрецът беше посетил онзи флорентински затвор, сигурно щеше да се съгласи с мен!

Наричаха го „стаята на мъченията“, „бърлогата на Осмината“, „ада на земята“ и — може би най-точно — „бездната на забравата“, защото мнозина влизаха тук и никой повече нито ги виждаше, нито чуваше. Забулените фигури ме извлякоха от каруцата на мръсната улица и ме изправиха на крака. Изтръпнах от ужас при вида на един мъж, когото изтезаваха на двора. Върху тялото му беше поставена голяма врата, обкована с желязо и постепенно върху нея прибавяха още тежести. Инквизиторът стоеше до него с пясъчен часовник в една ръка, потропваше по плочите с бял жезъл и задаваше на затворника въпрос. Когато нещастникът поклащаше глава отрицателно, слагаха върху него нова тежест.

Направо се зарадвах, когато пазачите ме подкараха с тоягите си по широкото и стръмно каменно стълбище и ме вкараха в една кошмарна стая. Беше черно като в рог; таванът и подът бяха боядисани в черно, а стените бяха покрити с пурпурни драперии. В единия край висеше голямо сребърно разпятие. Под него имаше писалище и стол с висока облегалка. Два свещника, поставени в краищата на масата, осветяваха лицето на брат Серафино. Той се усмихна, изправи се и ме покани с жест да се приближа, сякаш бях някой любим, отдавна изгубен роднина.

— Чух, че идваш — изфъфли той. — Говоря отлично езика ти, мастър Шалот. Когато учех в Сорбоната, повечето ми приятели бяха англичани. Заповядай, седни.

Нямах избор. Донесоха пред масата столче с високи крака и бях принуден да се покача на него. Трябваше да балансирам внимателно, за да не падна. Гледах като идиот през застланата с пурпурна покривка маса към брат Серафино. Той плесна с ръце и направи знак с пръсти, за да отстъпят пазачите назад. После се наведе през масата към мен като някакъв доброжелателен чичо.

— Мастър Шалот, ти не си глупав човек, аз също. Арестуван си — той започна да изброява на пръсти — за участие в кръчмарска свада, противопоставяне на задържане и нараняване на един от моите служители — той се ухили — на изключително чувствително място. Но и ти, и аз знаем, че това е само претекст. Побойниците, които те предизвикаха, бяха пратени от мен, за да имам основание да те поканя тук. Споменавам го само, защото мога да докажа моята гледна точка, докато ти нямаш никакви доказателства за противното. Какво ще кажеш за това?

— Разкарай се! — промълвих през спечените си от кръв устни. — Познавам донякъде закона. Аз съм упълномощен пратеник на негово величество краля на Англия Хенри VIII, а господарят ми е…

— Бенджамин Даунби, племенник на прочутия кардинал Улси — довърши брат Серафино вместо мен. — Но те не знаят къде си. Ти се замеси в кръчмарска свада. Мой пленник си, а се държиш много грубо — той щракна с пръсти и изломоти нещо на италиански.

Един от пазачите излезе от сенките с горещо желязо, което беше нагрял на малкия мангал до вратата, и го притисна до задната част на врата ми. Изпищях от болка и паднах от стола. Ръбестите окови се впиха в китките и глезените ми. Всички кости на тялото ме заболяха. Серафино пак каза нещо и пазачите ме вдигнаха и отново ме покачиха на стола. Той ми се усмихна мило.

(Между другото, забелязали ли сте, че инквизиторите винаги се усмихват и говорят благо, сякаш ужасно съжаляват за всяка дребна неприятност, която ти причиняват. Ричард Топклиф, главният инквизитор на Елизабет I, беше същият. Веднъж, докато се възхищавахме на градините в Гринуич, го попитах защо е така. И знаете ли какво ми отвърна? „Скъпи Роджър, това подсилва чувството на страх. Този ярък контраст може да разтърси и най-хладнокръвния човек.“)

Е, брат Серафино със сигурност ме ужасяваше.

— Първото ти име е Роджър, нали? — попита ме той.

Кимнах.

— А добре ли се оправяш с жените, мастър Шалот?

— Така твърдят те.

— Синьора Беатриче? Или синьора Бианка?

В отговор само го изгледах.

— Кой избива семейство Албрици?

— Не знам.

— Защо толкова се интересувате от художника Борели?

Казах му.

— Какви съобщения донесохте на кардинал Джулио Медичи?

Казах му ги, както и отговора на кардинала. Брат Серафино се облегна и сплете пръсти.

— Какво е искал да каже кардинал Улси с тези думи?

Свих рамене.

Брат Серафино се усмихна.

— Не съм сигурен, Роджър — тихо каза той, — дали казваш истината или лъжеш. Ти ни съобщи нещо, но това са парченца от мозайка, които не съвпадат — той пак започна да изброява на пръсти. — Кой и защо избива Албрици и обкръжението им? Какво означава съобщението до кардинала? Защо кралят ви иска да наеме художника Борели?

Дощя ми се да му кажа да пита кардинала, но си спомних за нажеженото желязо и си затворих голямата уста. Едно беше ясно дори на замъгления ми ум: кардинал Джулио се бе оказал прав — във Флоренция осведомеността означаваше власт. Господарят на Осмината по причини, известни само нему, беше решил да участва в тази игра на сенките.

— Е — каза брат Серафино, — ще трябва да ни погостуваш още малко.

Гадният изрод промърмори нещо на италиански на един от моите пазачи, погледна ме, за да установи дали съм разбрал думите му, после кимна с оплешивяващата си глава.

— Ще се срещнем пак — прошепна той.

Завлякоха ме до една от ужасните дупки под затвора — отвратителна, смърдяща килия. Беше нещо като пещера с влажни стени и никаква светлина, освен няколкото лъча, които се промъкваха през процепите на тежкия дървен капак на тавана, откъдето ме вкараха. Хвърлиха ме върху изгнил сламеник и ми дадоха лоена свещ, която да сложа в една ниша на стената. Получих и пукната купа с миризлива овесена каша и тенекиена чаша с неприятна на вкус вода, но и двете миришеха толкова ужасно, че ги изхвърлих. Седнах и се загледах в огромните хлебарки, които изпълзяха изпод сламата и влязоха в купата. Не бях много уплашен. Мастър Бенджамин със сигурност щеше да открие местонахождението ми и да уреди освобождаването ми. Облегнах се на мръсната стена. Отначало ми домъчня за Англия. Ругаех крал Хенри, като започнах с „тлъст негодник“, а след като изброих всичките ми познати обиди, се прехвърлих на кардинал Улси. Сигурно съм викал, защото капакът се отвори и ме заляха с помия, последвана от поток псувни, чиято цел, доколкото разбрах, беше да си затворя устата. Така и направих, а умът ми се върна към събитията, които ме бяха довели в тази мръсна дупка.

Да ви призная, да седя в затворническа килия, без да правя нищо, не ми е любимото занимание, но пък ме кара да се съсредоточавам. Някои образи непрестанно се въртяха в ума ми — градината зад онази кръчма, децата и техните забавления, спотаената заплаха на кардинал Джулио, липсата му на интерес към убийствата в семейство Албрици. Почесах се по брадата и се вгледах във вожда на хлебарките, който триумфираше сред изхвърлената каша.

— Това е странно — промърморих си. — Защо добрият кардинал не ме попита нищичко? Какво означават съобщенията, които си пращат с Улси? Ами художникът Борели? Как може човек да рисува в тъмна стая?

Припомних си картината, която бях видял в покоите на краля в Елтъм и тръснах доволно оковите. Онзи, който я беше рисувал, със сигурност беше десняк, но мъжът, който ни се представи под името Борели, държеше четката в лявата си ръка. Дали ключът към загадката се съдържаше в портрета на стената на двореца Елтъм? Ами убиецът с аркебуза? Кой знае защо непрекъснато си спомнях скелетите, които с Бенджамин бяхме изровили край имението си в Ипсуич.

Бях се задълбочил в размишленията си, когато капакът се отвори и друг затворник бе хвърлен в ямата. Имаше мазна коса и жълтеникаво лице. През първите пет минути размахваше юмруци и ругаеше тъмничарите си, докато те не го накараха да млъкне, заливайки го със студена помия.

— Добре дошъл в ада! — промърморих.

Той застана на четири крака и се втренчи в мрака.

— Англичанин?

— Да.

— Синьор — той протегна ръка. — Казвам се Бартоломео Диала, търговец на реликви, познат в цяла Европа, а сега задържан от флорентинските власти заради дребно недоразумение.

Стиснах ръката му. Той прекоси дупката и седна до мен. Миришеше отвратително. Брадата и мустаците му бяха рошави и неподдържани, но очите му гледаха зорко. Усетих, че дъхът му мирише на вино.

— Какво правиш тук, англичанино?

— Гледам си работата! — изръмжах.

— Ама че си враждебен! — промърмори той.

— Враждебен, но не и глупак! — отсякох. — За Бога, човече, губиш си времето. Не си никакъв продавач на реликви. Ръцете ти са меки. Току-що си изпил чаша ароматно вино. И най-накрая, не смяташ ли, че е прекалено голямо съвпадение, дето аз, англичанинът, съм във флорентински затвор и о, чудо на чудесата, пускат при мен друг затворник, който говори английски — доближих се до него. — Ти си гаден доносник! Мръсен предател! Защо не се разкараш оттук! Кажи на брат Серафино, че трябва да измисли нещо по-свястно!

Човекът сви рамене и се усмихна; после се изправи, застана под капака и извика нещо на италиански.

Спуснаха стълба, той тръгна нагоре, но по средата спря и се обърна към мен.

Не разбрах какво каза, но посочи една решетка в отсрещната стена. После се изкачи догоре, издърпа стълбата и капакът отново се затвори. Отначало седях, доволен от прозорливостта си, и гледах как дневната светлина, процеждаща се през пролуките, постепенно гасне.

Стана ми студено и се зачудих кога господарят ще дойде да ме спаси. Куражът ми, който никога не е бил особено голям, съвсем взе да чезне. Внезапно голямата решетка в стената привлече погледа ми. Какво искаше да каже доносникът? През решетката започнаха да се процеждат капки вода. Чух шум от стъпки, цвърчене и зърнах яростни червени очи, които ме гледаха оттам.

— Боже, спаси ме! — промърморих.

В уморения ми ум се зароди идея, но аз я отхвърлих като някаква нова и жестока игра на Господаря на Осмината. Отначало си помислих, че решетката е забита в стената, но когато напрегнах очи, видях, че е закрепена с въжета, свързани с верига. Чух скърцане. Въжетата се опънаха и решетката започна да се вдига. Свих се в един ъгъл и гледах как големи черни плъхове с дълги опашки се свличат надолу. Не ви лъжа, това не бяха дребните английски животинчета. Повярвайте ми, виждал съм по-дребни котки! Водачът беше поне петдесет сантиметра от върха на носа до опашката; козината му беше черна, загладена и лъскава, а очите му горяха като пламъчета. В слабата светлина на свещта (сега разбрах защо са ми я дали) видях дълги муцуни и жестоки жълтеникави зъби. Това бяха плъхове от каналите, изключително гладни. Вероятно бяха подмамени от някоя подземна река и държани известно време в капан, за да нарасне апетитът им преди да ги пуснат в онази забравена от Бога дупка.

Плъхът водач притича по пода, хлъзгайки се по боклуците и бърчейки муцуна. Обърна се и ме погледна. Към него се присъедини втори, после още един. Вече пет плъха бяха в килията. Стояха един до друг като група демони. Не мърдах, не от лукавство, а от чист ужас. Един от плъховете се протегна и притича до крака ми. Изкрещях и го изритах. Той се отдръпна.

— Синьор! — обади се глас отгоре. — Харесват ли ти новите другари?

Започнах да ругая, колкото ми глас държеше.

— Има още, синьор. Сигурно ще предпочетеш да говориш, вместо да вечеряш с тях. Или по-скоро, да им станеш вечеря.

Боже, не можех да повярвам. Още една скара в другия ъгъл на килията, прикрита с мокра слама, се повдигна и нови космати негодници се появиха от нея. Скъпият ми малък капелан често изнася проповеди за враговете, които ни заобикалят. Знам за какво говори! Повечето хора смятат, че плъховете са хитри гризачи, които цвърчат под балите слама и изчезват като сенки при всеки звук от стъпки. Но ако поговорите с който и да е ловец на плъхове, който си разбира от работата, той ще ви разкаже за онези от тях, които живеят в каналите. Те са свирепи, а когато са гладни — и безмилостни ловци. В килията имаше поне дузина от тях. Отначало душеха из сламата за парченца храна. После се групираха като войници пред атака. Затворих очи. Ако покажех каквато и да било слабост, щяха да ме нападнат. Прекосих килията, взех свещта от свещника и започнах да разкъсвам ризата си. Запалих я и я използвах като факла, размахвайки я към плъховете. Те се отдръпнаха до решетката, но в този момент огънят угасна. От пушека се разкашлях и плъховете отново се появиха. Свещта също гаснеше. Разтърсих оковите си, виках и крещях, но изглежда плъховете бяха свикнали с това. Един от тях тръгна напред, последва го друг. Започнаха да се разгръщат. Не свалях поглед от водача със сивата муцуна. Пъргав и подъл, той внезапно скочи от пода и, сменяйки рязко посоката, ме нападна отстрани. Малкият негодник скочи право към врата ми, жълтите му зъби се стремяха към вената, която пулсира там, сякаш бях някакво пиле в кокошарник. Вдигнах ръце, повече от страх, отколкото от смелост, и почувствах как лигавото му тяло се гърчи в тях. Бог знае как успях. Лапите му бяха обхванали китката и пръстите ми. Ударих ръка в стената на килията в унищожителен гняв. После хвърлих плъха към спътниците му. Божичко, тогава кошмарът стана още по-голям! Плъховете се отдръпнаха. Не знам дали бях убил или само зашеметил водача, но докато лежеше на пода, останалите се приближиха и го разкъсаха на парчета. Няма да накърнявам чувствата ви с описание на звуците, миризмата и гледката. Молех се, когато капакът се отвори и ми спуснаха стълба. Плъховете се разбягаха, когато между тях бяха хвърлени няколко факли. Здрави ръце ме хванаха и издигнаха по стълбата. Когато излязох горе, паднах в краката на господаря си.

— Какво е това? — извика Бенджамин. — Брат Серафино, настоявам за обяснение!

— Синьор Даунби, синьор Даунби, приемете извиненията ми. Имало е кръчмарски бой, задържали са този човек. Не знаех, че е твой прислужник.

Лъжлив негодник!

Пазачите ме изправиха. Намирах се в малка килия. Наоколо имаше мъже в черни дрехи, които държаха факли. Брат Серафино се бе отпуснал на един стол. Господарят ми стоеше до него. Малката Мария, хванала го под ръка, пристъпваше от крак на крак. Тя изохка, когато ме видя, после затича и заскача като момиченце около мен, пляскайки с ръце. Това ми дойде в повече! Погледнах към една от факлите и тя започна да се върти! Мария все още викаше името ми, докато изпадах в несвяст.

Когато дойдох на себе си, седях в малка стаичка в една кръчма. (И в Англия вече въведоха нещо подобно, за да могат хората да се наслаждават на уединението си — отделни ниши, скрити от погледа на простолюдието с дървени прегради.) Лежах на пейка и бях завит с наметката на господаря си. Мария стоеше до мен и държеше под носа ми малка купа с билки, залети с гореща вода. Съвзех се, изправих се и погледнах през масата към Бенджамин. Той побутна голяма чаша вино към мен.

— Пий, Роджър! Пийни от виното на Цезар!

Да пия! Пресуших го на един дъх — толкова бързо, че главата ми пак се замая. Опрях лакти на масата. Познавате ме, бях вън от проклетата яма и далеч от гадните гризачи, затова се чувствах щастлив и много, много гладен. Бенджамин се изправи, наведе се над преградата и изкрещя на ханджията. Скоро се бях облегнал назад с пълен корем и тихичко се оригвах, докато отпивах от поредната чаша вино. Бях се натъпкал със сочни късове месо със сос, в който имаше много пипер, купа зеленчуци и най-мекия бях хляб, който някога бях опитвал. Погледнах към белезите по ръката си. Тя и тилът още ме боляха и кошмарът се върна.

— Защо се забави толкова? — попитах.

Бенджамин сви рамене.

— Кръчмарят ни преведе по тайни тунели до улицата. Но когато се върнахме, видях само кръв на пода, а някакъв флорентинец бърбореше как Осмината те отвели. Отидох в Смраднята. Разбира се, те отрекоха изобщо да знаят за теб. Върнах се в двореца Медичи. Трябваше да заплашвам, да крещя и моля, докато добрият кардинал се съгласи да се намеси. Върнах се в Смраднята със заповед от него. Едва тогава брат Серафино поръча да прегледат прилежно архивите, призна, че е станала грешка, извини се подобаващо и ме отведе там, където беше ти.

Разказах му накратко какво беше станало. Бенджамин тихичко подсвирна и поклати глава.

— Когато се върнем в Англия ще кажа на скъпия ми чичо и…

— И той ще умре от смях! — изревах аз. — Колко време ще мине, докато писмото му стигне до Флоренция? И ако този гаден негодник, Господарят на Осмината, реши да отговори, ще се извини мило като девойка и ще изтъкне опасностите, които могат да сполетят всеки, който наруши реда във Флоренция. Господарю, не съм толкова тъп, колкото изглеждам.

Бенджамин ме потупа по ръката.

— Никой не казва, че си тъп, Роджър.

Отпих от чашата и погледнах към Мария. Тя се бе втренчила в мен.

— Много си смел, Шалот — промърмори джуджето.

— Смел! — изревах аз. — Смел! Стреляха по мен, едва не умрях от морска болест, избягах от горяща стая. Два пъти бях подлъган да се дуелирам. Изгориха ми врата, хвърлиха ме в мръсна яма, където ме измъчваше орда мръсни плъхове! И не говоря само за създанията, които видях в тъмницата!

Мария погали ръката ми.

— Ти не си измамник, Шалот, а просто човек, изгубил душата си.

(Погледнах я любопитно. Какво искаше да каже? Години по-късно един млад свещеник, когото укривах, ми каза същото или поне нещо подобно. Не че съм изгубил навеки душата си, а просто не знам къде е. Бог знае какво означава това!)

Както и да е, в онази приятно миришеща кръчма, която след Смраднята ми се струваше като рай на земята, погледнах към жената-джудже, оригнах се тихичко и отново се обърнах към Бенджамин.

— Какво става господарю? Кога можем да си отидем у дома?

Бенджамин отмести поглед.

— Ти знаеш, че той лъжеше! — изревах. — Всичко е лъжа, господарю. Нищо не е каквото изглежда. Защо добрият кардинал не ни разпита по-подробно за смъртта на Албрици и Пренесте?

Бенджамин погледна към Мария.

— Аз й вярвам — казах усмихнат. — Твърде слаба е, за да е стреляла с аркебуза, ако изобщо са използвали такова нещо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бенджамин.

— Господарю — извиках раздразнено. — Какво правим във Флоренция? Опитваме се да убедим художник, който отдавна е изчезнал, да дойде в Англия? Това не беше Борели — обясних му до какви заключения бях стигнал в затвора.

Бенджамин скри лице в ръцете си.

— Да започнем отначало — каза той. — Имаме лекар, който се самоубива, защото е поканен в двора. Писмото не е заплашително, но бедният стар Трокъл си пълни ваната с гореща вода и си реже вените. Флорентински богаташ е застрелян в главата в Чийпсайд, иконом изчезва от борда на кораб и свещеник-магьосник е убит пред очите на всички ни — той погледна към Мария. — Носим съобщение на могъщ кардинал, което за нас звучи глупаво, но за него има смисъл. И неговият отговор звучи безсмислено. Имаме Господаря на Осмината, който усеща, че някаква тлъста хапка сведения се крие зад тези мистерии и се опитва с мъчения да я изтръгне от Роджър… Но ти не можеш да му я кажеш по простата причина, че сам не знаеш нищо — той замълча — Какво друго имаме, Роджър?

— Художникът.

— А, да, синьор Борели. Нарисувал е картина по идея на лорд Франческо. Сега Хенри иска да го покани в Англия, но откриваме, че той е изчезнал и мястото му е заето от натрапник. Защо? — Той се усмихна мрачно. — Открих още нещо, Роджър. — Бенджамин се наведе през масата и ми прошепна на ухото. Отдръпнах се и го погледнах удивен.

— Накитът?

— Нещо подобно. Спомняш ли си, че кралят ни показа изумруд, подарък от семейство Албрици?

— Да, помня.

— Сигурен съм, че видях същия камък на шията на Джулио Медичи на онази картина.

Погледнах към Мария, която изгледаше озадачена.

— Откъде Франческо е взел този подарък за краля?

Тя сви рамене.

— Не знам, но бях в двора, когато подари изумруда на крал Хенри. Синьор Франческо каза, че бил семейна скъпоценност. Но ако добре разбирам това, което казвате, благородни господа, подаръкът не е бил от Албрици, а от кардинала.

Бенджамин потропа с тънките си пръсти по масата.

— Защо Джулио Медичи, ако разсъждаваме правилно, е дал подаръка на лорд Франческо, за да го предаде на нашия Хенри и защо Франческо е твърдял, че подаръкът е от него?

— Същото се отнася и до картината. Откъде да знаем, че е била подарък от лорд Франческо? Ами ако и тя е била от кардинала?

— Но това е глупаво! — Мария се приведе към нас. — Господарят Франческо беше много богат човек. Освен това беше пратеник. Никога не би излъгал за изпращача на подаръка, особено ако е толкова влиятелен като владетеля на Флоренция.

— Да приемем — каза Бенджамин, — че и изумрудът, и картината са били дадени на лорд Франческо от кардинала, за да ги предаде на английския крал като подаръци от Албрици.

— Но защо? — възкликнах аз.

Бенджамин направи гримаса.

— Да го кажем иначе, Роджър. Ти имаш скъпоценна чаша, направена от чисто злато, инкрустирана с диаманти и пълна с прекрасно вино, в което има отрова. Нима няма да я дадеш на някой друг, за да я предаде той на набелязаната от теб жертва?

— Но как един диамант и една картина могат да бъдат чаша с отрова?

— Не знам, Роджър, но едва след като лорд Франческо е предал подаръците, са започнали убийствата в семейство Албрици. Някой е приел картината и изумруда за знак. Но кого са провокирали да убие?

Погледнах към Мария.

— Не можеш ли да ни помогнеш?

Тя тъжно поклати глава.

— Мария, моля те! — настоях. — Знаеха ли другите от семейството на лорд Франческо за подаръците?

— Не, не мисля — отвърна тя. — Изумрудът стоеше в малко заключено ковчеже, а картината беше увита в платно. Отидохме в Елтъм и вашият крал, когото Роджър нарича „дебелия негодник“ — тя се усмихна дяволито — седеше в тронната зала с кардинал Улси. Господарят Франческо произнесе хубава реч, вашият крал отвърна и после господарят му даде подаръците.

— Забеляза ли нещо необичайно? — попитах аз. — Някой да е извикал или възкликнал?

— При вида на картината не. Но доколкото си спомням, Бианка и Беатриче завидяха, че такъв хубав камък отива при някой друг. Мисля, че бяха ядосани, особено синьора Бианка, че този красив накит е бил крит през годините. Единственият път, когато го видяха, бе, когато премина в чужди ръце.

— А това — прекъснах я — ни връща пак към Албрици. Бог ми е свидетел, господарю, че в това семейство има достатъчно кипящи страсти, за да бъде извършено убийство. Бианка има извънбрачна връзка с брата на покойния си съпруг, а Беатриче точи лиги по всичко, което носи панталони. Родриго е амбициозен, а Алесандро — свих рамене, — Алесандро е просто негодник!

Бенджамин се усмихна и потропа по масата.

— Радвам се да видя, че си в добро здраве, Роджър. Да започнем с художника — той вдигна ръка. — Знам, че е късно, че си уморен и те боли, но никой няма да ни заподозре, ако се върнем там сега. Хайде, изпий си бързо виното!

Не можех да възразя. Утеших се с мисълта, че колкото по-скоро разрешим въпроса, толкова по-скоро ще се върна да гоня момите в Ипсуич. Да знаех какво ме очаква!