Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава трета

Хората от рода Албрици насядаха, разговаряйки шумно. Канех се да седна на стола, който ми посочи Агрипа, когато едно фантастично на вид същество ме избута. Погледнах с удивление надолу, към малката жена, облечена в синя дреха, обточена със сребро. Косата й беше вдигната и скрита под бялата шапчица. Лицето й беше съвършено и мило като на дете, но във всяко друго отношение тя беше жена, само че миниатюрна.

— Стани, глупако! — извика странното създание.

Честно казано, зяпах я онемял, попивах с поглед малките й гърди, талията, бедрата и движенията й.

— Много ти е кисела физиономията — каза тя. — Ще те наричам Мърморко.

Това предизвика изблик на смях за моя сметка. Продължавах да я зяпам като селянин.

— Мили Боже! — продължи тя.

Гласът й беше изненадващо нисък и звучен. Тя скочи на крака и направи циганско колело. Съзрях полъх от бяла дантела и ботуши с червени токове, после тя се приземи леко на крака, поне на шест метра от мен и ме загледа с ръце на кръста.

— Можеш ли да правиш това, Мърморко? Или това?

Върна се с поредица от идеални салта и стъпи пред мен — леко зачервена, с надигаща се гръд, но нищо повече, отколкото ако бе тичала по коридора. Обърна се с ръце на бедрата и погледна през масата към лорд Родриго.

— Ще се позабавляваме с Мърморко — после повтори фразата на италиански и всички се разсмяха.

Агрипа ме спаси от по-нататъшното неудобство, като се изправи, за да ни представи официално. Бенджамин ме дръпна за ръкава да седна до него, докато Агрипа описа с цветисти фрази посетителите от Флоренция. Той представи мастър Бенджамин, получавайки изпълнени с уважение погледи и кимания от събралата се компания. Името и титлата ми предизвикаха още смехове, особено от джуджето, което Агрипа представи като Мария.

— Шалот?4 — попита тя, бълбукайки от смях. — Това е вид лук. Ти лук ли си, мастър Мърморко? Колко пласта имаш? Разплакваш ли хората?

— Не, мадам — отвърнах рязко. — Отварям им усмивките, само че откъм тила.

Видях проблясък на обида в очите на малката жена и бързо огледах масата. Те ме възприемат като тази жена, помислих си, като някакъв шут. Всички очакваха да бъдат забавлявани. Обърнах се към Мария, хванах ръчицата й и я повдигнах към устните си.

— Мадам — казах, изправяйки се, — извинете лошите ми обноски. Не размерът на тялото ви ме изненада, а красотата ви.

Мария се усмихна леко и преди да отдръпне ръката си, лекичко стисна пръстите ми.

— Мърморко Луков — заяви тя — е ласкател.

Този път и аз се разсмях с останалите. Лорд Родриго почука по масата.

— Мастър Даунби, мастър Шалот, за нас е удоволствие да се запознаем. Лейди Мария — той елегантно посочи към малката жена — винаги се радва на нови запознанства със свои сънародници — лицето му стана сериозно. — Но проблемите пред нас са много сериозни. Брат ми Франческо беше жестоко убит на една лондонска улица. Искаме отмъщение, но не знаем кой е убиецът. Негово величество кралят и твоят чудесен чичо, негово преосвещенство кардинал Улси, ни увериха, мастър Даунби, в уменията ви да откривате и разобличавате убийците. Вие трябва да дойдете в моя дом — Родриго замълча, за да доловим ударението върху думата „моя“. — Колкото и ниско да е положението ви — продължи той, гледайки ме презрително, — вие сте наши гости — той поглади мустаците си. — Очакваме от вас справедливостта да възтържествува.

Последните думи бяха произнесени със заплаха, макар и едва доловима. Огледах семейството — всички седяха като дървени статуи. Независимо от това, помислих си, убиецът трябва да е тук; под дворцовия етикет, тактичния шепот и учтивите усмивки се долавяше скрито напрежение. Хората казват повече с жестове, отколкото с потоци думи. Погледнах бързо надясно. Малката Мария внимателно ме изучаваше. Агрипа, седнал по средата на масата, се изкашля и разпери ръце. Не беше свалил черните си ръкавици.

(Извинете, малкият ми капелан, скъпият ми шишко, пак подскача на мястото си. „Защо е носел ръкавици? Защо е носел ръкавици?“, умолително пита той. Добре, ще му кажа. Виждал съм яркочервените кръстове на дланите му — отворени рани, които трябваше да му напомнят далечното минало.

Капеланът ми още не е доволен, има и други въпроси. „Как разбираха флорентинците Агрипа? Сигурно са знаели малко английски.“ Малкият ми глупак греши. Чуйте стария Шалот. През целия си дълъг и разнообразен живот се забавлявам с това колко зле англичаните говорят чуждите езици, а как бързо другите овладяват нашия език. Не знам защо е така. Обсъждах това с младия Бен Джонсън и Уолтър Рали, когато се срещнахме, за да хапнем в тайната ни стая в къщата на Бетъл. Знаете ли какво им казах? Англичаните смятат, че Бог е англичанин и говори нашия език. Следователно мислим за ненужно да учим който и да е друг, а вместо това настояваме всички други да усвоят нашия.)

Но сега обратно към Агрипа. Той отново лееше обичайните придворни фрази, но накрая стигна до същността на нещата.

— Уведомих мастър Даунби за всичко, което кралят е направил по въпроса — каза той, — а после отидохме в Чийпсайд и видяхме къде е бил убит лорд Франческо. Но трябва да бъда откровен, засега не можем да открием нищо.

— Това е невъзможно! — Енрико почука по масата и ни погледна с присвити очи. — Как може човек да изнесе аркебуз на оживена лондонска улица, да стреля с него, да убие тъста ми и да избяга.

— Това е загадка — отвърна Бенджамин. — Аркебузът е неудобно оръжие — трябва да се зареди с барут и куршуми, да се прицелиш и да стреляш. Цапа дрехите на човека, който го използва и не може лесно да се скрие — Бенджамин сви рамене. — Ако можехме да разберем как е била използвана пушката, щяхме да заловим убиеца и да го обесим в Тайбърн. Но има един по-важен въпрос.

— И какъв е той? — величествено попита Алесандро и ни погледна изпод кривия си нос като че ли бяхме изпълзели от най-близката канавка. Не разбираше защо седим на една и съща маса с него.

Бенджамин направи физиономия и посочи към оръженосеца, който ни беше представен само като Джовани. Той седеше и си играеше с кичурите си дълга коса като някакво момиче. Очите му бяха вперени в моите.

— Мастър Джовани — попита го Бенджамин, — войник ли си?

— Аз съм кондотиер — отвърна мъжът. — Вие, англичаните, наричате това „наемник“.

— Имаш ли опит с огнестрелното оръжие?

— Разбира се.

— Съгласен ли си с това, което казах?

Мъжът направи гримаса и махна с отрупаната си с пръстени ръка.

— Какъв е вашият „важен въпрос“? — настоя Алесандро, правейки жест на Джовани да замълчи.

Очите на кондотиера се присвиха в омраза. Божичко, помислих си, ето двама души, които не се обичат.

— Въпросът ми е съвсем прост — отвърна Бенджамин. — Приемаме в името на спора, че синьор Франческо е бил убит от куршум, изстрелян от уличката в Чийпсайд. Но той е бил прочут флорентински благородник на гости в английския двор, а не човек, който би се шлял из Лондон, където му хрумне. Интересува ме кой е знаел, че ще бъде в Чийпсайд точно онзи ден.

Бенджамин огледа всички. Флорентинците отвърнаха с каменни изражения.

— Какво намекваш? — попита Алесандро злобно.

— Господарят ми нищо не намеква — обадих се. — Въпросът е съвсем прост. Някой е причакал лорд Франческо. Някой е знаел, че той ще бъде там. И е знаел най-удобното място, от което да извърши убийството. Това е лабиринт от улички, който би зарадвал всеки плъх, бил той на два или на четири крака.

Настана объркване. Столове се разместиха. Алесандро забърбори нещо на родния си език на Родриго и ръката му посегна към камата в колана му. Родриго остана неподвижен и почука по масата за тишина.

— Мастър Даунби, прислужникът ви е нагъл.

— Не, нагъл, а откровен, лорд Родриго. Ако търсиш истината, честността е най-прекият път към нея. Мога ли да добавя още един въпрос — защо лорд Франческо е бил сам? — Той погледна към кондотиера, но Родриго беше решил да успокои положението.

— Съгласен съм — каза той спокойно, — че подкупващите любезности няма да ни отведат до истината. Казано направо, брат ми мислеше, че в Лондон е безопасно. Кой тук би му мислил злото? — Ръката му докосна китката на кондотиера, който седеше до него. — Ние сме богати хора и привличаме насилието. Мастър Даунби, сигурно си видял бесилките пред двореца. Ако слугите са готови да крадат от краля си, защо да не нападнат и гостуващи странници? — Той извади копринена кърпичка изпод маншета на жакета си и елегантно избърса носа си. — А дали някой е знаел къде е брат ми? Аз знаех. Защо знаех ли? Всички знаеха. Той не пазеше в тайна разходката си.

— В такъв случай, милорд, имам още един въпрос — заяви Бенджамин. — Къде са били всички останали, когато лорд Франческо е бил убит?

Този път жестът на Родриго не можа да предотврати бъркотията. Алесандро скочи на крака. Беше развълнуван и забърбори високо на италиански, сочейки към Бенджамин и мен. Разбирах малко от езика, но беше ясно, че не ни желае доброто. Енрико седеше и гледаше към нас, а лицето му изразяваше мълчаливо неодобрение. Жените, макар и не толкова възбудени, триеха очи и си шепнеха. Лекарят Пренесте и кондотиерът Джовани останаха спокойни. Съзрях следа от усмивка по лицето на войника, сякаш се наслаждаваше на объркването на богатите си, благородни покровители.

Независимо от това, както вече казах, винаги е интересно да изучаваш хората, когато са развълнувани. Научаваш повече от жестовете, отколкото от гневните думи. Тримата прислужници Пренесте, Джовани и Мария останаха спокойни и невъзмутими, мълчаливо признавайки, че въпросите на Бенджамин вече са хрумнали и на тях. Но семейството? Родриго хапеше устни. Дясната му ръка беше под масата. Дали стискаше ръката на вдовицата на брат си? Тя, между сълзите и хлипанията, го гледаше с обожание. Алесандро несъмнено преиграваше. Енрико изглеждаше по-спокоен, докато младата му съпруга Беатриче, макар да бе увиснала сълзливо на ръката му, гледаше с пламнал поглед суровото лице на Джовани.

И Бенджамин като мен ги изучаваше и оценяваше различните им емоции. После наведе глава и се усмихна, прикривайки устата си, така че само аз да го видя. Най-накрая Агрипа, който седеше прегърбен и отегчен до сълзи, се изправи на крака.

— Синьор Родриго — каза той, — въпросът на мастър Даунби е съвсем основателен. Ако не можете да му отговорите, той си губи времето, а вие отказвате щедрото предложение на краля — той наблегна на последната фраза.

След краткото изказване на Агрипа се възцари тишина.

— Въпросът ми остава в сила — настоя Бенджамин.

— Аз ще отговоря от името на всички — каза Родриго. — Денят, в който Франческо отиде в Чийпсайд, аз и всички останали бяхме в Елтъм — той се усмихна и разпери ръце. — Макар, разбира се, да не мога да го докажа. — Нещо друго?

Бенджамин поклати глава.

— В такъв случай — Родриго се изправи — разбирам, че негово величество и милият кардинал са на лов — развлечение, в което бих искал да участвам — той се усмихна фалшиво. — Макар че, разбира се, мастър Бенджамин трябваше да бъде приветстван.

Останалите също станаха и побутнаха столовете си. Родриго се поклони към Бенджамин.

— Мастър Даунби, извини ме. Сигурен съм, че ще се видим по-късно. С нетърпение чакаме да ни придружите в пътуването до Флоренция.

Лорд Родриго бавно излезе от стаята, докато спътниците му, очевидно забравили за нас, заговориха помежду си и го последваха. Агрипа ги последва през залата. Затвори вратата след тях и се запромъква към нас като черен паяк.

— Какво мислите? — прошепна той.

— Надути са като пауни! — изръмжах. — Знаеш ли, Агрипа, в Норфолк има езера, които са спокойни на повърхността, но дълбините им крият опасни течения и всепоглъщаща кал. Семейство Албрици е като тях. Изобщо не им вярвам. Защо не могат да останат в Англия? — изстенах. — Защо трябва да се влачим след тях в Италия?

Агрипа седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Защото, скъпи Роджър, кралят има и други задачи за вас. И второ, нямаме власт да ги задържим. Трето, какво би могъл да направи кралят? Ако им откаже съдействие, може да излезе, че не проявява интерес.

— Какви други задачи има той за нас? — попитах рязко.

Агрипа ме потупа по рамото и се изправи.

— Нека сам да ви каже — изкудкудяка той и се отдалечи.

Погледнах Бенджамин, който беше подпрял брадичка на юмрука си.

— Е, господарю?

— Макар лорд Франческо да е мъртъв, Роджър, боя се, че малцина скърбят за него. На Родриго му харесва да се изявява като глава на семейството — понася му като вода на патица. Алесандро е изпълнен с гняв и празни думи. Енрико е студен като риба. Лейди Бианка не прилича на скърбяща вдовица, а лейди Беатриче изглежда пленена от семейния телохранител.

— Ами Пренесте? — попитах.

— Свещеник, учен човек. Добре прикрива емоциите си.

— А Мария?

Бенджамин се усмихна широко.

— Тя е слабата брънка във веригата на Албрици. Джудже, интересен феномен. Има остър и гъвкав ум. Англичанка е и не смятам, че много харесва покровителите си.

— Ами убиецът? — попитах.

— Може да е всеки от тях. Или всички заедно — той млъкна, когато из целия дворец проехтяха сребърни тръби. — Хайде, Роджър, да се измием и облечем, за да сме готови за „скъпия чичо“.

Уморено се заизкачвахме по виещото се дървено стълбище.

— Високо е почти колкото стълбата на Яков — промърморих аз.

Бенджамин се канеше да отговори, когато един глас изсъска.

— Мастър Мърморко Луков!

Огледах се.

— Мастър Мърморко Луков!

Видях малък процеп в стената и пристъпих напред.

— Не ставай глупав! — изсъска гласът. — Качи се в стаята си, но когато ударят камбаните, с господаря си слезте в градината с чемширите. Малка е. Хайде, вървете сега.

Бенджамин ме погледна и сви рамене, за да ми покаже, че е готов да изпълни желанието й. Върнахме се на малкото таванче и довършихме виното и хляба, които бях откраднал. Бенджамин се радваше като дете, едва не заподскача от удоволствие.

— Казах ти, Роджър, Мария е слабата брънка във веригата на Албрици.

Седях мълчаливо и се чудех защо малката жена се свърза с нас така бързо. Най-после камбаните прозвучаха и двамата с Бенджамин слязохме долу. След като заплаших един слуга, че ще го сритам в задника (беше по-дребен от мен), той се съгласи да ми покаже градината с чемширите. Беше малък, обрасъл с трева идеален квадрат с каменни пейки от всяка страна. Лехите бяха изчезнали, отстъпвайки мястото на диви цветя и няколко опърпани розови храста.

— Насам! — прошепна един глас.

Отидохме до една от пейките и седнахме. Мария очевидно се беше скрила в някаква дупка в храстите зад нас.

— Мария, ти ли си?

— Не, Ричард Трети е, Мърморко — изсъска тя. — И умът ти ли е крив като очите?

— Какво искаш? — попитах.

— За Бога — изсъска Мария, — престорете се, че говорите помежду си, а не с мен! Мили Боже, какви сладки малки гургулици! Вие няма да оцелеете във Флоренция. Ще бъдете като пиленца в гнездото на усойници!

— Какво искаш? — авторитетно попита Бенджамин.

— Истината.

— И каква е истината?

— Нищо не е такова каквото изглежда.

— Това го разбрахме — отвърнах язвително.

— Млъкни, Мърморко, и слушай. Пази се от кондотиера Джовани. Той обича да убива и не те харесва. Лейди Бианка е леконравна жена. Спеше с брата на съпруга си.

— И защо?

— Защото Франческо беше импотентен.

— Откъде знаеш?

— Няколко пъти е настоявал да го обслужа.

Изревах от смях.

— С ръка. Промъквах се в спалнята им и гледах как се мъчи.

Очите на Бенджамин се разшириха от грубата прямота на джуджето. Направих му знак да си мълчи.

— Защо ни казваш всичко това? — попитах.

— Аз бях вярна на господаря Франческо. Той беше грубиян, но с мен беше добър. Родителите ми бяха пътуващи артисти. Когато умряха от чума близо до Флоренция, господарят Франческо ме прибра в къщата си.

— Ами останалите от семейството? — попитах.

— Синът Алесандро е надут, но много опасен. Има амбициите да направи Албрици велики колкото Медичите във Флоренция.

— Ами Енрико?

— Кротък е, но тихите води са най-дълбоки. Не е Албрици, а член на могъщото семейство Каталина. Майка му умряла в голямата чумна епидемия, точно преди Савонарола да се появи във Флоренция. Баща му и чичо му били убити при загадъчни обстоятелства. Тогава Франческо приел Енрико в дома си.

— И женитбата на Енрико за дъщеря му Беатриче обединила богатствата им.

— Добре казано, Любителю на лук!

— Енрико радва ли се на съюза?

— Понякога негодува, че е в сянката на Албрици, но държи на думата си. Спечелил си е покровителството на Джулио Медичи, кардинал и принц на Флоренция.

— Обича ли лейди Беатриче?

— Обсебен е от нея. А тя е похотлива като разгонена кучка. Виждала съм я в леглото. Би доставила удоволствие на всеки мъж.

— Изглежда виждаш всичко — промърморих.

— Да си малък има и своите предимства!

— Ами Пренесте?

— Хитър и лукав. На всяка манджа мерудия.

— Остава Родриго — каза Бенджамин.

— Жесток, амбициозен мъж — дойде отговорът. — Върховна амбиция и съответстващ талант. Ако може да се наложи, Медичите ще бъдат прогонени от Флоренция и републиката ще бъде възстановена под управлението на Родриго Албрици.

Млъкнахме, когато една слугиня изтропа наблизо с дървените си обувки по чакълестата пътека от другата страна на чемширите.

— Но защо убийство? — попитах.

— Един Бог знае — отвърна Мария. — Може да е работа на всеки от тях или на всички заедно. Господарят Родриго поръча в Лондон от немските аркебузи. И преди да питаш, да, един от тях може да е бил използван при убийството на господаря Франческо.

— Но защо? — попитах.

— Ах, Стъргачо на лук! Джовани е човек на Родриго. Алесандро? Между него и баща му съществуваше вражда. Беатриче ненавиждаше постоянните упреци на баща си за морала й, но вероятно нищо друго не я интересува истински, ако е задоволена в леглото. Пренесте ще подкрепи всеки, който е на власт. Енрико може да е открил какво прави жена му. Но ако си комарджия, Шалот, ти казвам, че аз бих заложила на амбицията на Родриго, според мен тя е в корена на това зло.

— Ами ти, Мария? — попитах.

Чу се шумолене. Повторих въпроса.

— Тя си тръгна — каза Бенджамин. — Ние също трябва да вървим.

Излязохме от градинката и тръгнахме по улицата около двореца. Минахме покрай кухните, където въздухът ухаеше на пай с месо, пилета, скопени петли и кокошки, които се печаха за вечерното пиршество. Канех се да кажа нещо, но Бенджамин сложи пръст на устните си. Минахме през конюшните, пълни с ковачи и коняри, които почистваха конете след лова в малко оградено място. Той спря и погледна внимателно брега. Бяхме сами — беше късен следобед, кралят се беше върнал и всичко се подготвяше за следващото му удоволствие.

— Ти се оказа прав — каза Бенджамин. — Родът Албрици е гнездо на усойници.

— Ами ако Мария лъже? — попитах.

— Възможно е. Не съм сигурен кое е важно и кое не в тази работа.

Бенджамин седна на тревата. Откъсна една иглика и я заразглежда внимателно.

— Колко много красота в нещо толкова малко — прошепна той. — Дали Мария е искрена? Или е лъжкиня, пратена да ни подмами към смъртта ни?

Седнах до него.

— Безпокои ме загадката зад смъртта на тези хора, господарю. Отиваме да вземем Трокъл и се оказва, че се е самоубил без видима причина. После ни водят в Лондон, за да разследваме убийството на флорентински благородник…

— Смъртта на Трокъл може да има връзка с това — каза предпазливо Бенджамин. — Но ме озадачава начинът, по който е убит лорд Франческо. При подобни убийства убиецът и жертвата са винаги близо един до друг — той ме погледна. — Роджър, пълнил ли си някога аркебуз?

— Не, те ме плашат. Този барут, пълненето — вечно ме е страх, че могат да избухнат в лицето ми. Смяташ ли — попитах, — че Родриго може да е използвал един от аркебузите, които е поръчал?

Бенджамин поклати глава.

— Не. Агрипа ми каза, че са били проверени.

— И как е постъпил убиецът?

— Видяхме къде е бил убит Франческо — отвърна Бенджамин. — Бил е застрелян в главата, обърнат с лице към уличката, където е бродел убиецът му. Аркебузът, независимо дали е с прав или с по-сложния извит затвор, каквито са италианските, е тежък и неудобен. Дълга пушка е, стига поне до гърдите ти. Как някой би могъл да пренесе подобно оръжие през центъра на Лондон и да не бъде видян? Трудно ми е да приема и че убиецът е стоял в уличката и хладнокръвно го е пълнил. Нужно е време, за да подготвиш аркебуза за стрелба. Помисли какво би направил убиецът. Сигурно е носел рог с барут. Изправил е пушката, опрял е стабилно приклада на земята и я е напълнил през дулото, затиснал е барута с хартиен фишек и я е затворил. След това е поставил куршума върху барута и фишека. Трябвало е да вдигне пушката, да се прицели и да стреля — Бенджамин поклати глава. — Не мога да повярвам, че никой не е видял това. А дори да не са го видели как стреля, как е могъл да избяга с такова тежко оръжие, и то пак без да го видят.

— Но изстрелът е бил чут — напомних му. — И куршумът е улучил главата на лорд Франческо.

— Е, и?

— Може би убиецът не е бил на уличката. Може да се е криел някъде другаде.

— Невъзможно — отвърна Бенджамин. — Стоях там, където е паднало тялото на лорд Франческо, обърнато точно към уличката. От двете страни има магазини и къщи. Нито един убиец не би могъл да се скрие в тях, без да го забележат. Нещо повече, ако може да се вярва на Агрипа, изстрелът се е чул откъм уличката — Бенджамин се изправи. — Това е загадка, ребус, енигма. Но хайде, Роджър, „скъпият ми чичо“ ни очаква.

Не мога да опиша какво точно стана после — подробностите ми се губят. Бенджамин стисна ръката ми, за да ме изправи на крака. Надигнах се наполовина, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта, паднах назад и повлякох господаря си надолу. И добре, че стана така. Спасих живота му. Чух гръм и свистенето на куршума, който прелетя във въздуха там, където бе стояла главата на Бенджамин.

— Какво става? — извика господарят ми.

Дръпнах го надолу.

— Господарю! — изсъсках. — Някой се опитва да ни убие.

(Бог да го прости, Бенджамин Даунби можеше да бъде много наивен!)

Лежахме проснати на тревата. Стомахът ми се свиваше, та поблагодарих на Бога, че панталоните ми са кафяви.

— Роджър, плачеш ли? — прошепна господарят ми.

— Не, това е само пот.

Притиснах лицето си в студената трева и си спомних колко дълго време беше нужно, за да заредиш аркебуз. Това пробуди героизма ми. Скочих на крака, извадих камата си и без да обръщам внимание на възраженията на господаря ми, хукнах с крясъци през оградената ливада, като някой от рицарите на Артур. Няколко овце, които пасяха там, вдигнаха глави, погледнаха ме със стъклени очи и продължиха да преживят. Най-накрая стигнах до оградата. Убиецът трябваше да е стоял там, когато е стрелял, но не открих нищо — нито следи от стъпки, нито барут, нито дори мирис на барут в пролетния въздух. Може би миризма на изгоряло, но нищо друго.

— Хайде, господарю! — извиках, застанал с разкрачени крака като Хектор. — Прогоних негодника.

Бенджамин прекоси ливадата с дългите си крачки. И той беше извадил камата си. Страхът ми се върна, когато видях колко бледо беше лицето му.

— Господарю — уверих него и себе си, — негодникът е избягал.

— Може просто да е сменил позицията си — нервно каза Бенджамин.

Моментално се хвърлих на земята. Бенджамин отиде до портата и се взря в редиците дървета от двете страни на пътя, който водеше до конюшните и главните дворцови сгради.

— Мисля, че сме в безопасност, Роджър.

Изправих се. Когато разбрах колко съм бил глупав, ръцете ми така се разтрепериха, че не можех да прибера камата в канията си. Все пак убиецът можеше да е имал два аркебуза, напълнени и заредени. Ами ако убийците бяха двама? Краката ми бяха омекнали като желе, затова отново клекнах, отскубнах един чим и го допрях до горещите си страни.

— Роджър, добре ли си?

Изправих се.

— Господарю, кой може да е негодникът?

— Някой, който се опитва да ни уплаши или да ни убие.

Бенджамин се усмихна и ми стисна ръката.

— Колко си смел, Роджър! Не казвай на никого за случилото се.

Той ме хвана за лакътя и ме поведе бързо към двореца.

Щом страхът обхванеше стария Роджър, нямаше мърдане. Стреляли са по мен, промушвали са ме, кълцали са ме, давали са ми отрова, качвали са ме на бесилката, коленичил съм на ешафода, а четири пъти едва не се удавих. Но всеки път се отървавах. Агрипа казва, че или имам късмета на самия дявол, или се ползвам с особено Божие благоволение. Казвам ви го, за да разберете, че не съм страхливец. Просто имам дълбоко вроден инстинкт за самосъхранение, по-силен от този на останалите хора.

Когато се върнахме в стаята си, все още треперех. Бенджамин беше забравил за инцидента. Започна да се чуди кога чичо му ще прати да ни извикат. Аз бях по-уплашен или по-хитър. Когато изляза от стаята, винаги хвърлям на леглото нещо — кърпа или някаква дреха. Този път онова, което бях оставил, беше преместено. Стиснах ръката на Бенджамин.

— Чакай, господарю!

Отидох до леглото си и отметнах одеялата. Едва не припаднах, когато видях голямото, грозно острие на кама, което някой беше забил изпод дюшека точно там, дето щях да се хвърля, ако бях полупиян или твърде уморен.