Глава четвърта

Честно мога да заявя, че повечето шамбелани са арогантни глупаци. Но за мен нямаше по-приятна гледка от този, който почука на вратата ни с кана вино и две чаши — изпратени от кардинал Улси за скъпия му племенник. Грабнах каната, налях си чашата до ръба и я изпих на една глътка. Погледнах господаря си.

— Копелета! — прошепнах. — Още не сме тръгнали за Флоренция, а някакъв мръсник, облечен в коприна, вече се опитва да ни убие! Стрелят по нас! Забиват ножове в леглата ни!

Бенджамин не ми обърна внимание. Извади камата и внимателно претърси останалата част от стаята. През цялото време седях, ругаех и отпивах от виното. Нищо друго не можех да направя. Бях ужасен. Най-накрая Бенджамин ме успокои.

— Помисли, Роджър — прошепна той, като приклекна до мен. — Мисли внимателно. Ако убиецът искаше да ни убие, можеше да го направи. Мисля, че просто ни предупреждава, а и теб не те заплашва нищо.

Не мислех така. Бенджамин трябваше да бъде убит край потока. Трябваше да се прибера в стаята, разстроен, а вероятно и пиян, и да се хвърля на леглото. В едно бях сигурен — някой от рода Албрици искаше смъртта ни. Продължих да ръмжа, но най-накрая логиката в думите на Бенджамин успя да успокои страха ми. Колебливо се съблякох, измих се, обръснах се и си облякох най-хубавите дрехи (шамбеланът ни беше уведомил, че кардиналът настоява за това). Чухме звук от тръби в голямата градина долу — знак, че слънцето залязва и пиршеството ще започне. Двамата с Бенджамин се присъединихме към останалите поканени на пира, които минаваха през палата и излизаха в градината от другата страна на голямата зала.

Хенри, великият убиец, дебелият негодник, отново се беше отдал на любовта си към театралността и пиршествата. Владетелят с огромен търбух беше поръчал градината, която стигаше чак до езерото, да бъде обградена с факли. Върху малък хълм бе издигната беседка, просторна като зала. Вътрешността й беше скрита от преплетени асми, клонки и гроздове от бели лешници. По стените бяха окачени гоблени, таванът бе украсен с бръшлянови листа, подът беше покрит с току-що отрязани клонки тръстика, поръсени с билки. Великолепното помещение беше осветено от стенни факли и редици восъчни свещи върху масите, които бяха подредени във формата на подкова. Шамбелани с бели жезли внимателно изучаваха списъците с местата за сядане. Естествено, Бенджамин и аз бяхме сложени най-накрая. Други придворни и служители се трупаха около по-предните маси, а масата върху застлания със златоткан килим подиум беше за самия звяр, за негово сатанинско величество, Улси и гостите от Флоренция. Зад тази маса, прикрита от голямо знаме в червено, синьо и златно, на което бе изобразен кралския герб на Англия, се намираше малка врата, през която минаваха готвачите и прислужниците, за да сервират различните блюда на гостите. Войници с извадени мечове пазеха в сенките.

След голямо бутане и блъскане най-после стигнахме до местата си. Бях заслепен от блясъка на масата, покрита с бяла копринена покривка. Ние получихме калаени чаши, но на по-високопоставените даваха по-ценни. Блясъкът на златните, инкрустирани със скъпоценни камъни бокали и блюда от масата на краля, отразяващи светлината от свещите, заслепяваше очите. Иззад голямата беседка (построяването й сигурно бе струвало цяло състояние) прозвуча звук от тръби. Хенри се появи в цялото си великолепие. Върху златните си къдрици носеше украсена със скъпоценни камъни шапка, тлъстото му лице беше зачервено от лова или от лудуването с някоя дама в кралските покои. Почеса златистата си брада. Свинските му очички едва се виждаха сред слоевете тлъстини. Зад него, като Велзевул зад сатаната, стоеше Улси, облечен в пурпурна коприна, с малка шапчица в същия цвят върху сивеещата си коса.

— Лордове и прекрасни дами — кралят разпери дебелите си ръце, целите в пръстени. — Вие сте мои почетни гости.

Той тръгна към подиума. Придворен дръпна назад стола му. Хенри седна, кардиналът също. Прозвуча тръба и всички седнахме.

Загледах се в кралската маса. Хенри беше облечен странно — в обикновена кафява роба. Ако не беше украсената със скъпоценни камъни шапка на главата му и злата усмивка на червендалестото му лице, щеше да прилича на някой весел монах. Флорентинците, разбира се, бяха ужасно наконтени. Гледах красивите им лица и се чудех кой е убиецът. Джовани кондотиерът, разбира се, не присъстваше, не виждах и Мария. Тайно поблагодарих на Бога — дебелият Хенри много обичаше да се подиграва на по-нещастните от него. Кралицата, горката Катерина Арагонска, отсъстваше. Дори аз бях чул слуховете! Дебела, изоставена и безплодна, тя беше изгубила благоволението на краля, който си лягаше с всяка прислужница, която му хванеше окото. Но съдбата на кралицата тепърва предстоеше да се решава.

Онази вечер пих много. Нищо не можех да направя, освен да се тъпча с еленско, лебед, гъска, задушен заек, покрит със златиста коричка дъждосвирец, плодова пита, дюли и желета, които се сервираха с поразителна бързина. Хенри и Улси не ни удостоиха нито веднъж с поглед, но понякога улавях синьор Енрико да гледа замислено към нас. Бенджамин, както му е обичаят, беше мълчалив и внимателно наблюдаваше краля и гостите му от Флоренция. Най-накрая той се обърна към мястото, където седях, притиснат като карфица в кутийка.

— Роджър, забеляза ли?

— Какво? — заекнах, подпрял глава на ръката си.

Пет пари не давах. Отдавна бях престанал да държа на светските обноски. Дебелият Хенри не ме харесваше, а Улси ме мислеше за глупак. Не е ли странно как се върти колелото на съдбата? Хенри умря от отрова, стиснал ръката ми, наричайки ме свой единствен любим приятел! На смъртното легло на Улси държах разпятието, за да може старият Томас, който беше загубил кралското благоволение, да гледа Христос, на когото беше служил толкова зле.

— Трябваше да станеш свещеник, Шалот — изграчи тогава опозореният, умиращ кардинал.

— Като теб, Томас — отвърнах аз.

Това беше последната шега, която Улси чу, преди да премине в отвъдното. Но това тепърва предстоеше. През онази топла пролетна вечер Бенджамин трябваше да ме разтърси и да повтори въпроса си.

— Роджър, забеляза ли? — Той ме раздруса и цъкна ядосано с език. — Кралят и придворните не са облечени разкошно, а в обикновени дрехи.

Огледах се разсеяно. Бенджамин беше прав и скоро разбрах причината. В края на вечерята Великият звяр скочи на крака.

— А сега ще забавляваме нашите гости — обяви той — с една английска игра.

Откъм подмазващите се придворни се дочуха одобрителни ръкопляскания.

— „Пън в блатото“!

— Да! Да! — закрещя хорът от кретени.

Кралят слезе от трона и се отправи към входа на лятната къща. Едва тогава забелязах как смразяващите му сини очи ми хвърлиха бърз, лукав поглед. Хенри свали наметката си и я хвърли на един прислужник. Отдолу беше облечен в тъмноморав панталон, напъхан в кожени ботуши и бяла батистена риза, отворена на врата.

— Трябва да сме осем! — извика той. — Норис, Брандън, Болейн! — помисли малко, преди да посочи още трима други придворни. След това отново замълча, притиснал пръсти към устните си. — И кой ще бъде осмият? — усмихна ми се самодоволно.

Сърцето ми спря.

— Шалот — каза той. — Ти си здрав негодник!

Отместих поглед.

— Шалот! — Гласът на Хенри прозвуча заплашително.

— Стани! — изсъска господарят ми.

Изправих се на крака. Погледнах тлъстото, зло лице на краля и кимнах послушно. Хенри плесна с ръце. Останалите участници свалиха робите си. Всички бяха облечени като краля. Макар и пийнал, разбирах, че съм попаднал в капан. Те носеха панталони, риза и подходящи ловни ботуши. Аз бях в най-хубавите си дрехи и с меки, високи обувки. Щях да стана за смях. Водени от краля, гостите се спуснаха под хълма към едно малко езеро. „Пън в блатото“ е проста игра, обичана от дебелоглавите селяндури и от малоумници като Хенри. Общо взето, един пън се пуска в езеро, осемте играчи скачат след него и който го извади на сухо, е победител. Естествено, другите имат интерес да му попречат. Беше груба, дивашка игра, в която понякога дори умираха хора. Отидох да си сваля жакета.

— Не, не — извика кралят. — Така, както си, Шалот! Не сваляй нищо от себе си.

Зад него зърнах Улси. Ще отдам дължимото на негово високопреосвещенство — съзрях искрица съжаление в хлътналите му тъмни очи. Флорентинците решиха, че това е много забавно, макар че Енрико, късоглед както обикновено, ми се усмихна съчувствено. Останалите бяха като лаеща глутница хрътки, която повтаряше заповедта на краля да не свалям нито една от най-хубавите си дрехи. Те не само искаха да се наслаждават на играта, но и на перспективата за най-любимото забавление на човешкия род — да се надсмеят над някого, да наблюдават как го правят за посмешище.

— Върви, за Бога! — прошепна ми Бенджамин. — Не отказвай, Роджър!

Все още гледах тъпо и леко зашеметен от пиенето към калното езеро.

— Ваше величество, милорди, господа! — Шамбеланът ми се усмихна злобно. — И всички останали. Заемете местата си!

Зачервен от неудобство, се промъкнах в редицата. Сигурно съм изглеждал жалък, облечен в най-хубавите си дрехи и леко пиян, застанал между мъже, подготвени за играта.

— Хвърлете пъна! — заповяда кралят.

Един оръженосец хвърли дървото във въздуха. То падна с шумен плясък в езерото и аз получих първото си кръщение с кална вода.

— Тръгвай! — извика кралят.

Той и останалите се хвърлиха напред, блъскайки се един друг. Аз бях малко по-колеблив и смехът се усили. Какво да ви кажа? След минути бях покрит с черна кал от глава до пети. Блъскаха ме, ритаха ме, потапяха ме във водата под смеха на зрителите. Разбира се, в тези игри дебелият Хари, негово тлъсто величество, винаги трябваше да е победител. И, естествено, той първи извади дебелия, тежък пън на брега.

Отново се подредихме, отново хвърлиха дънера. Когато тръгнах напред, кралят, който беше до мен, ме препъна и аз паднах по очи в тинята. Е, старият Шалот може да е страхливец, но си има гордост. Надигнах се и изтичах във водата. Бях като обезумял. Все пак аз бях Шалот, уличният побойник, царят на съмнителните квартали, господарят на тесните улички. Знаех всички мръсни номера, прилагани в близък бой и, повярвайте ми, използвах ги. Праснах с лакът царственото ухо на Чарлз Брандън, херцог на Съфолк, а ботушът ми се заби в слабините на сър Хенри Норис. После грабнах пъна и го завъртях като древен герой. Излязох от езерото и триумфално го оставих на брега. Познавате тълпата — тя си остава тълпа, независимо дали е облечена в коприна или парцали — настроението й е променливо. Аплодисментите на придворните на Хенри се издигнаха високо към тъмнеещото небе. Погледнах тържествуващо към Бенджамин, но той предупредително поклати глава.

Само че старият Шалот не го беше грижа.

Отново се наредихме и влязохме. Ритах, хапех, щипех и отново изнесох пъна на брега. Заслужаваше си да видите стария Хенри. Почервенял от ярост, той се блещеше към придворните си. Виковете заглъхнаха. Бяха забравили първото правило — Хенри никога не губи. При следващото хвърляне на пъна вече се бях поуспокоил, но нямах избор. Норис и Брандън ме държаха под водата. Дебелият Хенри, чийто мокър задник се тресеше като на глиган, изтича на брега с пъна, после заподскача нагоре-надолу под рева на тълпата. Заприлича ми на дебело, прекомерно израсло бебе със зачервено лице.

Подредихме се за последен път. Който спечелеше сега, щеше да е победител. Бях достатъчно хитър, за да не спечеля, но реших да се позабавлявам. Сборичкахме се, хора се навеждаха, блъскаха и бутаха, потяха се и ругаеха. Най-накрая съзрях удобен случай. Хенри се беше навел с разтворени крака. Клекнах зад него, вдигнах ръка към слабините му и здраво го стиснах за топките. После побягнах като хрътка, преди звярът да успее да се огледа. Той изви като бито куче, но продължи да стиска проклетия пън и се запъти като победител към брега. Докато придворните го аплодираха, аз се усмихвах глуповато в ролята на достойния, но победен противник. Крадешком хвърлих поглед към Хенри и сърцето ми подскочи от удоволствие. Лицето му беше още зачервено, изкривено от болка, и той тайно опипваше предницата на панталоните си.

След това пиршеството приключи. Бенджамин ме завлече в стаята. Съблякох се, отворих прозорец и изхвърлих хубавите си, но кални дрехи през него.

— Нека негодниците вземат и тях! — изревах.

Измих се, допих виното, легнах си и след няколко мига вече спях дълбоко. Събудих се на другата сутрин свеж като маргаритка, вдигнах Бенджамин и двамата слязохме в кухнята, за да закусим.

— Сега какво? — попитах между залъците хляб и сирене.

Междувременно правех неприлични жестове към готвача, който беше отказал да ми даде от свинското, намазано с горчица и подправки, което се печеше бавно на шиш. Миришеше много вкусно.

— Ще чакаме да видим какво иска „скъпият ми чичо“ — отвърна Бенджамин.

„Скъпият чичо“ скоро ни уведоми за присъствието си. Един шамбелан влезе, извика имената ни и без излишна тържественост ни поведе към кралските покои, а оттам — в личните стаи на Улси. Кардиналът и неговият крал се бяха отпуснали в тапицирани кресла пред огъня и си шепнеха, сближили глави, докато прелистваха някакви документи. Шамбеланът съобщи за нас и се оттегли. Знатната двойка не ни обърна внимание. Ние, разбира се, бяхме коленичили, както изискваше протоколът. Двамата негодници продължаваха да си дрънкат. Погледнах към Бенджамин, но той поклати глава, предупреждавайки ме с поглед да бъда търпелив. Още бях бесен от случилото се предишната нощ. Много си харесвах моравия жакет със сребърни ширити и златни копчета, а и не обичам да ме обиждат. Затова направих единственото, което човек може да направи, без да го обвинят. Почувствах как стомахът ми къркори и пръднах. Бенджамин сведе глава, раменете му се тресяха. Хенри леко се обърна, сините му очи проблеснаха като парчета лед. Улси изглеждаше толкова възмутен, че се запитах дали кардиналите пърдят или стомасите им се различават от тези на останалите хора.

— Какво става?! — възкликна кралят.

Знаете, че старият Шалот държи на своето. Повторно наруших благоприличието.

— Негодник! — Кралят скочи на крака и ме изгледа гневно.

Напомни ми на един ужасен учител, който имах някога. Улси продължаваше да гледа в огъня. Години по-късно ми каза, че ако се бил изправил, щял да избухне в смях. Извъртях очи към небето.

— Твое величество — заекнах, — стомахът ми винаги се свива от страх, когато съм в твоето божествено присъствие.

(Винаги съм си бил сладкодумен негодник.)

— Твое величество — продължих с ласкателствата, — ти властваш над ума и сърцето ми, но стомахът ми е друга работа.

— Ще накарам да приготвят бесилката! — изръмжа Хенри.

Той прекоси голямата стая и седна на стола, който приличаше на трон. Сред шумолене на коприна и повей на парфюм Улси се намести до него.

Кардиналът взе сребърно звънче и позвъни, усмихвайки се мило на племенника си. В ламперията се отвори скрита врата и аз подскочих. Агрипа влезе тихо като сянката на смъртта и се поклони на краля, който не му обърна внимание, защото бе вперил яростен поглед в мен. Докторът застана зад господаря си.

— Скъпи племеннико! — Улси се наведе напред и сплете украсените си с пръстени ръце. — Скъпи племеннико — повтори той, — радвам се да те видя пак.

Той побутна стола си назад и се изправи. Заобиколи писалището, изправи Бенджамин и го целуна по двете бузи. Погледна към мен, намигна ми лукаво и се върна на мястото си.

— Седнете, за Бога! — Кралят щракна с пръсти към нас и посочи към два стола пред писалището.

Бенджамин с радост се подчини. Аз се отпуснах до него, чудейки се дали за всеки случай не трябва да пръдна още веднъж. Хенри се размърда в креслото си и изкриви лице в болезнена гримаса. Това стопли сърцето ми — прощалният ми подарък от предишната вечер още му държеше топло. Подозирам, че знаеше кой е бил — свинските му очички се бяха присвили, червените му устни бяха нацупени като на сърдито момиче. Такъв си беше Хенри! Винаги искаше да си играе с момчетата, стига да печели и мразеше да го виждат да плаче публично. Беше изпълнен с арогантност! Веднъж осъди сина на един благородник на смърт. В деня преди екзекуцията спрял бащата в двора.

— Защо не ме молиш да пощадя живота на сина ти? — попитал венценосният негодник.

— Прекалено много ме е срам — измънкал горкият човечец.

— Щом теб те е срам да молиш — изревало чудовището, — нас пък ни е срам да го помилваме!

Можете ли да повярвате? Да пратиш един младеж на смърт, да откажеш да го помилваш, само защото старият баща бил твърде уплашен, за да моли за милост! Имам копие от портрета на Хенри, рисуван от Холбайн. Пазя го в тайната си стая. От време на време, когато съм в лошо настроение, се упражнявам в хвърляне на нож по него — изкуство, което научих от една ханъма в харема на Сюлейман.

В онази стая в Елтъм друга картина привлече вниманието ми. Висеше на стената вляво от краля. Под нея, на маса от кедрово дърво имаше свещник с осем запалени свещи като оброк в светилище. Докато кралят и Улси си разменяха обичайните любезности с господаря ми, аз разглеждах картината. Беше голяма, поне два метра висока и около метър и двайсет на ширина. Привлече вниманието ми с бляскавите си цветове и майсторството на художника. (Вие, млади хора, трябва да знаете, че през 1523 година на Англия тепърва предстоеше да види бляскавите творби на италианските художници.) На тази картина Хенри VIII беше много по-млад, по-слаб и красив. Беше коленичил на молитвено столче, с цвете в ръка пред гробницата на баща си в Уестминстърското абатство. Другата ръка на Хенри беше поставена върху книга и като присвих очи, видях, че е Библията, разтворена на Второзаконието. До гробницата имаше простичък олтар, върху който стоеше сребърно разпятие. В двата му края имаше вази с цветя. До олтара се виждаше малък триптих, който представляваше смъртта на баща му, погребението и коронацията на новия крал. На стълбите на олтара, вляво от младия крал, имаше нещо като малка кошничка с китка, използвана за поръсване със светена вода. Улси забеляза погледа ми.

— Мастър Шалот, харесва ли ти картината?

— Да, твое преосвещенство, много е жива и цветовете са чудесни — поклоних се на звяра. — И твое величество много си прилича.

Кралят направи гримаса.

— Подарък — промърмори той — от покойния лорд Франческо Албрици. Подари ми я заедно с това.

Той бръкна под батистената си риза и извади златна верижка с блестящ изумруд. Издялан във формата на сърце и поставен в обков от чисто злато, той заблестя като огън на светлината на свещите.

— Подаръци от семейство Албрици и град Флоренция — каза Улси. После се усмихна самодоволно. — Негово величество напълно го заслужава. Флоренция има нужда от съюз с нас, от нашата вълна и от нашата подкрепа. — Той замълча, когато Хенри се приведе към писалището и разплиска чашата с вино. — Нашият добър приятел доктор Агрипа — продължи Улси — сигурно ви е осведомил за ужасното убийство на Франческо?

Бенджамин кимна.

— И можеш ли да ни помогнеш, скъпи племеннико?

Бенджамин разтвори ръце.

— Скъпи чичо, това е голяма загадка. Как може някой да бъде застрелян на обществено място и никой да не види убиеца? Особено щом е носел аркебуз, който е трябвало да зареди на място?

Улси направи знак с ръка.

— Разбирам проблема ти, скъпи племеннико — отново се усмихна самодоволно. — Но се доверявам на способностите и уменията ти.

— Кой би убил синьор Франческо? — попита направо Бенджамин.

Улси сви рамене.

— Влиятелните мъже винаги имат врагове.

— Но в Англия, скъпи чичо?

— Може би не. Въпреки това — продължи Улси — не се съмнявам, че убиецът е сред приближените на лорд Франческо, макар че как и защо е било извършено убийството, това трябва да разбереш ти — кардиналът облиза червените си, чувствени устни. — Не можем да си позволим да ни обвинят, че сме мудни, когато трябва да защитим нашите гости, които са и официални пратеници. Какъв по-добър отговор от това да възложа на собствения си племенник да разкрие убиеца?

Той погледна с обич към Бенджамин. Затворих очи и изругах на ум. Кардиналът не би разпознал истината, дори да го ухапеше по тлъстия нос. Знаех, че в тази работа има доста повече от това, което се вижда, както казал старият епископ на гърдестата млекарка.

— Но, скъпи чичо, трябва ли да заминем във Флоренция с тях? — попита Бенджамин.

— А! — Улси вдигна пръст и се усмихна през рамо на доктор Агрипа, който седеше там, стиснал широкополата си шапка, с лице неподвижно като на статуя. — Имаме и други задачи за теб.

— Какви например, скъпи чичо?

Улси не реагира на сарказма в гласа на Бенджамин.

— Първо, негово величество би искал флорентинският художник, нарисувал тази картина, да дойде в Англия. Искаме да му поръчаме подобни портрети на семейството на негово величество и придворните му — Улси прехапа устни. — Останалите въпроси са, как да кажа, по-деликатни.

(Божичко, казах си, ето на: горкият Шалот отива в леговището на лъва. Или, както обикновено, е хвърлен с главата надолу в нужника.)

— Скъпи племеннико, знаеш ли нещо за политиката на Флоренция?

Бенджамин поклати глава.

— Това е голям град — каза Улси, — построен на Арно, който владее ивица земя, минаваща през цяла Италия. Има банкова система, на която завижда цяла Европа, защото му дава влияние далеч извън границите му. Флоренция дължи величието си на фамилията Медичи и по-специално на Лоренцо Великолепни, който умря преди тридесет години. Той превърна града в перлата на Европа — Улси се усмихна. — Имаше някои затруднения, но ги преодоля.

(Старият Улси беше цар на лъжите. Затруднения, как ли не! Лоренцо бил заобиколен със заговори от всички страни. Най-опасен бил заговорът на Паци, който включвал убийството на любимия брат на Лоренцо Джулиано в една от флорентинските катедрали. Лоренцо смазал заговора. Обесил архиепископ Салвиати, един от главните заговорници от прозореца на двореца си, та обутите му в пурпурни чорапи крака се люлеели изпод расото като език на камбана. Останалите били убити в големия двор на палата, който заприличал на касапница с труповете, висящи от прозорци и балкони. Главният конспиратор Джакопо Паци бил измъчван и обесен. Трупът му бил изкопан от флорентински деца, които го влачили по улиците. От време на време спирали, завързвали го за някоя врата и викали: „Отворете на Джакопо Паци!“)

— Лоренцо имал трима сина — продължи Улси, — за които казвал: „Единият е добър, другият е проницателен, а третият е глупак.“ Глупакът Пиеро успял да изгуби Флоренция и това довело до прогонването на Медичите. Проницателният станал папа Лъв X — той се усмихна на Бенджамин. — Да ти напомня ли, племеннико, за отношението на Лъв към Светата майка църква и висшите й служители? Веднага щом бил избран за папа, той написал писмо, в което се казвало: „Бог ни даде папството, да му се насладим.“ — Кардиналът въздъхна драматично. — Лъв вече го няма и съветът на кардиналите избра Адриан от Утрехт, който е решен да реформира църквата и да разчисти клоаката, в която се е превърнал Рим.

(Вече съм писал за това — Рим наистина имаше нужда от прочистване. По времето на Адриан там имаше повече магьосници, проститутки, гадатели и вещери, отколкото във Франция и Англия, взети заедно. Но папството беше завличано в калта от хора като Родриго Борджия, по-известен като Александър VI. Той и любимият му племенник Чезаре бяха превърнали Рим в зловонна яма. Когато Александър изпадна в агония, тръгнаха слухове за свръхестествени събития. Слуги се кълняха, че чули умиращия папа да се моли на някакъв невидим събеседник за още малко време и си спомнили историите, че Александър е продал душата си на дявола, който му обещал да бъде папа точно единадесет дни и една седмица. Казваха, че са виждали дявола да скача из спалнята в образа на маймуна. Един от слугите го хванал, но умиращият Александър изкрещял: „Пусни го! Пусни го! Това е дяволът!“ Същата нощ той умрял. Часове след смъртта му водата вряла в устата му и от всяко отверстие на тялото му излизала пара. Никой не посмял да се приближи до трупа. Лицето му станало мораво и се покрило със синьо-черни петна. Носът му бил подут, устата разкривена, а езикът — почти двоен. Устните му били така подути, че закривали долната част на лицето му. Най-накрая, след като папските апартаменти били плячкосани, група носачи се съгласила да напъха трупа в ковчега. Увили го в килим и го натъпкали вътре с помощта на дървени колове. О, да, Рим имаше нужда от реформи и новият папа Адриан трябваше да изпълни херкулесов подвиг. Малкият ми капелан пак подскача на стола си! „Каква гадост!“, крещи той. „Каква гадост! Защо тогава още си римокатолик?“ Удрям глупака през китките с ясеновия си бастун. Много е просто — църква, която може да преживее подобни на Александър, трябва да е закриляна от Бога. Но ето че пак се отклоних.)

В онази стая преди много години Улси плетеше паяжина, която трябваше да доведе до свалянето на един папа, издигането на друг и унищожението на Рим. Това щеше да предизвика вълнения, които щяха да унищожат онази Европа, която познавахме. Разбрах, че негово сатанинско преосвещенство ще стигне до същността на въпроса, когато нави пурпурните ръкави на расото си и се наведе напред. Наблюдавах го внимателно. Не смеех да погледна към дебелия Хенри, който се беше свил в стола си, сърбаше виното и ми хвърляше убийствени погледи.

Улси снижи глас.

— Медичите се върнаха във Флоренция, която сега се управлява от кардинал Джулио де Медичи. Той вярва, че Адриан е много болен и няма да живее дълго — Улси погледна огромния си пръстен с рубин, в който се говореше, че е затворил могъщ демон. — Кардинал Джулио иска да знае какво ще стане, ако Адриан умре и кардиналите отново се съберат на конклав.

— Искаш да кажеш, скъпи чичо — намеси се Бенджамин, — че кардинал Джулио де Медичи иска подкрепата ти, ако това се случи.

Улси се облегна на стола си.

— Скъпият ми племенник! Умен както винаги.

— И какъв отговор трябва да му дадем? — попита Бенджамин.

Улси сви рамене, сложи лакти на облегалките на стола и преплете пръсти.

— Ще напишем писма до кардинал Джулио. Но истинският отговор ще бъде предаден от теб. Ще му кажеш: „Англия ще каже «да», ако когато Англия попита, Рим каже «да»“ — той се усмихна на озадачените ни лица. — Знаеш ли какво означава това, скъпи племеннико?

Бенджамин поклати глава.

— Чудесно! — каза Улси. — Не е нужно да знаеш. Но когато моят брат во Христе те попита, а той ще те попита, това е отговорът, който трябва да му дадеш — той започна да рови из парчетата пергамент на бюрото. — Времето лети. Утре Албрици си заминават и вие ще тръгнете с тях. Ще ви дадем нужните писма и пари за пътуването. Трябва да пътувате до Флоренция. Ще помогнете на лорд Родриго да открие убиеца на брат си. Ще се срещнете с художника на този прекрасен портрет — Улси вдигна ръка към картината, която висеше на стената зад него. — Ще предадете съобщението ни на добрия кардинал и ще ни донесете отговора му.

— Кое от тези неща е най-важното, скъпи чичо? — попита Бенджамин. — И какво ще стане, ако не успеем да открием убиеца на лорд Франческо?

Улси елегантно сви едното си рамо.

— Не мога да ти кажа. Но лорд Родриго ще държи да получи удовлетворение. Флоренция трябва да разбере, че ръката на английското правосъдие е дълга и безмилостна. На английска земя беше извършено престъпление срещу пратеник в кралския двор. Негово величество настоява най-много на това.

Хенри остави чашата си с трясък и ме повика с пръст. Изправих се.

— Приближи се! Още!

Подчиних се, той сграбчи жакета ми и се оригна силно в лицето ми. Безумните му свински очички ме гледаха яростно.

— Ако не свършиш работа — изсъска звярът, — изобщо не се връщай у дома!

Загрузка...