Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава единадесета

И така, потеглихме в нощта. Мария ме стискаше за пръста, подскачаше и подтичваше като младо момиче, което отива на танци по случай Майския празник. Беше в навечерието на празник и тълпата вече се събираше, но за щастие, улиците на Флоренция са спокойни нощем. Мария ни водеше по задни улички, където единствената изненада беше мяукането на някоя котка или неразбираемото бръщолевене на просяк. До един прозорец спрях и надникнах вътре. Младо момиче свиреше на виола нежна мелодия и сладкият му глас пееше думи, които не разбирах. Въпреки това музиката възбуди въображението ми и аз изругах наум всички могъщи владетели и подкупни кардинали, които ме лишаваха от подобни радости и ме въвличаха в мръсната кал на своите зловещи игри.

Най-накрая стигнахме до къщата на Борели. Голямата врата беше затворена и заключена. Бенджамин чука с ефеса на камата си, докато един старец със сълзливи очи и разлигавена уста не отвори. Мария му каза нещо, после погледна към нас.

— Не знае дали мастър Борели е тук, макар че може би ще намерим приятеля му.

Бенджамин извади монета от торбата си и я размаха пред лицето на стареца.

— Мария, помоли го да опише мастър Борели.

Старецът, който не можеше да откъсне очи от монетата, избърбори нещо в отговор. Мария ни погледна тъжно и поклати глава.

— Мастър Даунби, нещо не е наред. Според стареца Борели е с кестенява коса.

— Кого видяхме ние тогава?

Бенджамин извади още една монета от кесията си. Пъхна я в мръсната ръка на стареца и се промъкна покрай него през отворената врата. Мария и аз го последвахме. Старецът не възрази, а запристъпва от крак на крак, гледайки учудено монетите, които така лесно беше спечелил. Вратата към стаята на Борели беше заключена. Бенджамин я отвори с камата си и влязохме вътре. Беше тъмно. Взирайки се в мрака, видях, че платното, върху което работеше художникът, беше захвърлено на земята.

Известно време се препъвахме наоколо, ругаейки. После Мария откри някакви свещи и аз ги запалих. Но продължавах да пристъпвам внимателно, защото от страх косата ми беше настръхнала и стомахът ми се свиваше — в стаята се усещаше ужасният мирис на смърт. Тогава видях една ръка да стърчи между летвите, струпани в ъгъла на стаята.

— Господарю! — извиках, докато ги разчиствах.

Зад тях, проснат до влажната, ронеща се стена, лежеше мъжът, когото бяхме видели по-рано същия ден. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо; натруфеният му жакет беше покрит със засъхнала кръв. Лицето му изглеждаше жълтеникавобяло в танцуващата светлина на свещта.

— Открихме единия художник — прошепна Бенджамин. — Сега да видим къде може да е другият.

Не беше далеч. В малката съседна стая, тясно мансардно помещение, което служеше за спалня, лежеше мъжът с кестенявата коса с отметната глава и широко отворени изцъклени очи. И неговото гърло беше прерязано. Двамата бързо излязохме. Бенджамин седна на едно столче.

— Борели — замислено каза той — рисува за краля на Англия портрет, поръчан или от лорд Франческо Албрици, или от кардинал Джулио Медичи. Картината е подарена в Англия. Нас ни изпращат във Флоренция, за да отведем художника в английския двор. Но човекът, който лежи зад летвите, го убива и заема мястото му, за да ни заблуди. Сега той също е мъртъв. Значи за някого е било важно да не говорим с истинския Борели и може би още по-важно — да не го поканим в Англия.

— Тогава, господарю, трябва да се запитаме кой е знаел, че ще дойдем тук? Кралят негодник в Лондон и твоя скъп чичо, макар че Флоренция е твърде далеч дори за тях, за да се намесят тук. Знаеха също Албрици, кардинал Джулио Медичи и онзи мръсник, Господарят на Осмината.

— Аз бих изключил последния — каза Бенджамин. — Ти видя как действа той, Роджър. Щеше да арестува Борели по някакво скалъпено обвинение и щеше да го разпита. Остават само Албрици и кардиналът. Кой от тях?

Той се изправи.

— Да претърсим жилището.

— Какво търсим, господарю?

— Всеки истински художник прави рисунки с въглен и скици, преди да рисува върху платно. Да ги потърсим. Може би дори ще намерим писмото, с което му се възлага поръчката.

Претърсихме стаите най-старателно. Дори Мария тичаше наоколо като малка катеричка, без да спира да бърбори. Но не намерихме писмо. Старият вратар се качи да провери какво става, но си тръгна доволен, когато Бенджамин му подхвърли още една монета. Най-накрая спряхме, потни и задъхани, в средата на жилището и огледахме бъркотията, която бяхме сътворили.

— Нищо! — възкликна Бенджамин. — Който и да е поръчал тази картина, сигурно е настоял всички скици да бъдат унищожени — той се плесна по бедрото. — А оригиналът е в Англия.

— Намерих нещо! — Мария стоеше на вратата на спалнята. — Ето го и скицника — тя ми подаде грубо пришитите листа. — Стигнал е до средата.

Седнахме на пода и в светлината на свещта внимателно разгледахме скицата с въглен, която според мен беше ключът на загадката. Ето го крал Хенри, коленичил пред гробницата на баща си, с ръце събрани за молитва и набожно изражение върху пълното гладко лице. На фона имаше драперии, статуята на свети Георги, вази с цветя и някакви странни завъртулки.

— Говори ли ти това нещо, Роджър? — прошепна Бенджамин.

Разгледах рисунката, търсейки някаква следа. Бях сигурен, че Борели, очевидно талантлив художник, е бил жестоко убит, само защото може би е знаел прекалено много.

Бенджамин почука по скицата.

— Не е картината, но освежи паметта ми. Елате! Да се върнем във вилата. Албрици ни чакат, както и убиецът!

Погледнах го с отворена уста.

— Господарю, знаеш ли кой е?

— И да, и не, драги ми Роджър. Чувал ли си за les luttes de la nuit, нощните битки? Това са дуели, в момента на мода в Париж. Три-четири луди глави, понякога и повече, се събират в тъмна празна стая. Вратите се затварят и дуелът започва. Този случай е нещо подобно. И преди сме преследвали убийци, Роджър, но този път е малко по-различно.

— Искаш да кажеш, че убиецът не е само един?

— Да — съществуват и онези, които му дърпат конците.

— Кажи ми — прошепна Мария. — Моля те, кажи ми.

Бенджамин я погледна и се усмихна.

— Не мога. Но когато се върнем във вила Албрици, трябва да оставим убиеца да разбере, че знаем малко повече от него — той се усмихна по-широко. — Или нея.

Излязохме от къщата и тръгнахме обратно по улиците. Бенджамин нае две момчета, които да носят фенери пред нас, докато стигнахме кръчмата, където бяхме оставили конете си. Градските порти бяха затворени, но един мърморещ пазач ни пусна да излезем през страничната врата. Тръгнахме по пътя, който водеше вън от града. Беше красива нощ — небето бе ясно и звездите блестяха като диаманти над нас. Лек топъл вятър се носеше от хълмовете, носейки уханието на бор и лозя.

Мария досаждаше на Бенджамин да й каже какво знае, но накрая се отказа и връщайки си доброто настроение, пое пред нас на магарето си. Приведох се към господаря си и го попитах за името на убиеца. Когато ми го прошепна, бях удивен.

(Извинете, ето че дребният ми капелан отново се върти на стола и хвърля перото на масата — трябвало да разбере веднага! Едно хубавичко перване през кокалчетата го вкарва в пътя. Хиляда пъти съм му казвал, че докато му диктувам спомените си, няма да избързвам! Още няма да разкрия какво предстои. Същият беше, когато го заведох да гледа „Ричард III“ на Уил Шекспир преди около година. Между действията непрекъснато ме питаше: „Какво ще стане сега, господарю? Какво ще стане?“, пречейки на философските ми разговори с младата красавица, която ме придружаваше онзи ден. Голям досадник е! Но аз си отмъстих. В края на пиесата, когато всички останали замеряха с гнили плодове нещастния Бърбидж, изпълняващ ролята на злодея, аз метнах всичко, което имах, по капелана си!)

Господарят ми обясни сбито основанията за заключенията си и млъкна. Заинтригувана от нашето шушукане, Мария изостана, за да се изравни с нас.

Когато пристигнахме, вила Албрици се къпеше в светлина и музика. Както казах, беше празник и семейството се забавляваше. Бяха седнали отново в красивата градина и вечеряха агнешко, задушено в масло и гарнирано с ароматни треви. Всички бяха добре подпийнали. Алесандро също беше тук, държеше се за раненото рамо и ме гледаше нацупено. Но аз се зарадвах да видя в очите на дамите обожанието към героя, което нарасна, когато Мария описа как съм се бил в кръчмата. По изрично настояване на Бенджамин тя не спомена кардинала, Борели или Господаря на Осмината. Аз, разбира се, веднага забравих за болките в главата и ръката и започнах да се държа като герой. Синьор Родриго беше много любезен.

— Елате, присъединете се към нас.

Бях трезвен като съдия. Ефектът от виното, което бях изпил в кръчмата, отдавна бе преминал и аз унило играех ролята на Хектор, който се е върнал от война. Извиних се за мръсните си дрехи. Докато Бенджамин и Мария миеха ръцете и лицата си с розова вода, отидох в конюшните да проверя как са конете ни, преди да се върна в стаята си и да се преоблека. Докато се събличах, тихо ругаех всички владетели, защото откакто беше започнала тази история, бях загубил повече хубави дрехи, отколкото цялата минала година. Бях чисто гол, когато някой почука на вратата.

— Влез! — извиках.

Помнейки, че убиецът е наблизо, отидох до дисагите си и увих една кърпа около най-ценната част от тялото си. Когато се обърнах, видях Бианка, застанала на прага с блеснал поглед. Облизваше устни, сякаш беше юница, а аз най-надареният бик в Смитфийлд.

— О! — каза тя с престорено съжаление. — Мастър Шалот, целият си в рани.

Приближи се, полюлявайки се леко от чашите вино, които беше обърнала, притисна тялото си, стегнато в копринената рокля, плътно до моето, вдигна пълничкото си хубаво лице, запърха с мигли и отвори леко устни.

— Да те превържа ли? — попита гърлено и се засмя. — Когато се върна, те подуших, преди да те видя. Мастър Шалот, ти си истински мъж — ръката й се спусна надолу и сграбчи гениталиите ми. — О, да!

(Извинете ме, раменете на малкия ми капелан застинаха — не записва всичко. Знам какво се върти в мръсното му подсъзнание! Ето, старият Шалот пак се забавлява с всичко живо във фуста! Само че това не стана. „А!“, възкликва той разочаровано.)

Лейди Бианка беше възбудена, аз също, макар и да стоях като вкаменен. Два дуела за един ден ми стигаха. Не исках вбесеният Родриго да реши да ми пусне кръв. Но в случая добродетелта ми беше спасена от друго почукване на вратата. Лейди Бианка отстъпи назад. Точно оправих кърпата, когато вътре влетя Беатриче.

— Мамо, мога ли да помогна?

Ако не бях така ужасен, щях да избухна в смях.

Бианка зае позата на оскърбена херцогиня.

— Мастър Шалот е ранен, може би има нужда от помощта ни.

Бианка погледна издутината под кърпата.

— Да — каза тя сухо, — виждам. Но синьор Родриго те чака.

После отвори вратата и майка й излезе. Беатриче затвори зад нея и ми се усмихна.

— Може би утре, мастър Шалот? Вечерта слугите ще са на празненството. Бих могла да ти помогна за раната.

Кимнах мълчаливо. Тя се усмихна още веднъж и тръшна вратата зад себе си. Горката Беатриче! Горката Бианка! Горките Албрици! Години по-късно господарят ми призна, че същата нощ направил голяма грешка и аз съм принуден да се съглася. Върнах се на масата облечен. Бенджамин седеше и забавляваше всички с измислени истории за посещението ни във Флоренция. Беше прекрасна нощ, доста след полунощ, часът на вещиците, когато стават убийствата. Бенджамин изчака да седна до него, а после започна да сравнява Флоренция с Лондон.

— А как ви се стори кардиналът? — прекъсна го Енрико.

— Беше много любезен.

— Ами Борели? — запита лорд Родриго.

— Обеща да обсъди предложението ни — излъга Бенджамин. — Струва ми се вероятно да ни придружи до Англия.

Забих нос в дълбоката чаша от неудобство, макар да се чувствах доста поласкан от начина, по който Бианка и Беатриче ме гледаха.

— Значи ще се върнете в Англия — провлечено каза Алесандро, — без да сте разкрили убиеца на баща ми?

— Нима казах подобно нещо? — попита Бенджамин.

Бързо огледах масата. Лъжите, които господарят ми беше разказвал до този момент, не бяха предизвикали нищо повече от леко учудване или объркване, но тези думи повяха като леден вятър над ухаещата градина. Беатриче го гледаше, приведена над масата. Тя го докосна по китката.

— Какво каза?

Бенджамин заяви, подчертавайки думите:

— Мисля, че знам кой е убиецът.

— Кажи ни веднага! — изсъска Джовани, направи рязко движение и бутна чашата си с вино. — Кажи ни всичко!

— Не мога — отвърна Бенджамин. — Още не сме събрали всички доказателства — той вдигна чаша. — Казах достатъчно. Никой на тази маса няма защо да се бои от нас.

Боже, колко е глупава младостта! Бяхме толкова прозрачни! Но пък, честно казано, кой би могъл да разбере как работи умът на един убиец? Да следва зловещите пътища на сърцето му? Да вижда ясно в мрака на душата му? Бенджамин веднъж вече беше използвал този похват, за да разкрие убиец. Но този път беше различно. Играехме си на шах с човешки живот, а убиецът действаше по-бързо от нас. Бог ми е свидетел, още се виня. А може би кървавата и ужасяваща кулминация на онази флорентинска история е била предопределена и щеше да се случи при всяко положение.

Оттам нататък разговорът стана несвързан. Ние с Бенджамин се оттеглихме. Бях полумъртъв от умора и усещах въздействието на виното. Пуснахме резето и въпреки че вечерта беше гореща, залостихме здраво прозореца. После проверихме леглата си за капани. Спах като бебе до късно на следващата утрин. Двамата с Бенджамин прекарахме остатъка от деня в стаята си, отпратихме дори Мария, докато се опитвахме да обмислим всичко случило се и да отделим истината от измамата. Нямахме доказателство, нищо конкретно, само логично на вид решение на загадката, срещу която бяхме изправени.

По-късно следобед слугите от вилата бяха освободени, за да идат на празненството в града. Останаха само старата готвачка и съпругът й. Във вилата настъпи тишина. Чухме как Енрико заминава, викайки в двора, че отива в града и няма да се върне до другия ден. Дочухме и други шумове, но после къщата постепенно затихна. Различни хора влизаха в столовата, за да се подкрепят със студените меса и плодовете, които прислугата беше подредила, преди да излезе.

Бенджамин слезе долу и се върна с Мария.

— Семейство Албрици — каза той — ползва услугите на местна билкарка, една старица от селото. Може би тя ще ни помогне.

Мария почти танцуваше от възбуда, пляскаше с ръце и очите й блестяха.

— Ще заминем, скоро ще заминем! Знам го! — извика тя. — Ще се измъкна от това гнездо на усойници и ще се върна в Англия! Може ли да остана с вас? Имам спестени пари.

Погледнах към Бенджамин, той се усмихна и кимна.

— В моето имение, Мария, има място за жизнени и весели хора като теб. Но преди това трябва да приключим с тази история! — Той ме погледна предупредително. — Ще отидеш с Мария до селото. После ще се срещнем с лорд Родриго.

Взех наметалото и сабята си и слязох в конюшнята. Джовани беше там, седеше на една пейка и играеше на зарове срещу самия себе си. Погледна ни изпод вежди, черната му коса падаше върху лицето и го скриваше почти напълно. Не каза и дума, аз също не го заговорих. Оседлах магарето на Мария и взех за себе си един кротък кон. Излязохме от вилата и поехме към близкото селце. Малки белосани къщи блестяха на късното следобедно слънце. Прасета, пилета и кучета се тълпяха по изровените улици. Жени с престилки върху роклите стояха в сенките на вратите и ни наблюдаваха. Мария спря пред селската църква и почука на вратата на една близка къща. Старицата, която ни отвори, беше дребна и весела, не много по-висока от Мария. Тя разпозна спътницата ни и дружелюбно ни покани да влезем. Беше местната знахарка, на име Риколда. Къщата беше простичка, с глинен под и белосани стени. Дълга маса и няколко стола бяха единствените мебели. Сушено месо и нанизи зеленчуци висяха от гредите, в огнището имаше купчина пепел. Единственото, по което тази къща се различаваше от останалите, беше сладкото ухание от множеството билки и подправки, счукани и прибрани в малки гърненца или натрупани по рафтовете. Риколда ни покани да седнем и с помощта на Мария започнах да й задавам въпроси за растенията и цветята. Окуражена от вида на монетите, които сложих на масата, тя отговаряше подробно и през повечето време кимаше утвърдително на това, което й казвах. Мария изглеждаше объркана и по едно време се заинтересува защо питам всички тези неща.

— Ще разбереш — казах й. — Най-накрая ще разбереш.

Мисля, че поостанахме малко повече, отколкото възнамерявахме. Риколда ни приготви напитка от билка, смесена с портокалов и лимонов сок, която беше студена и освежаваща. После, когато мракът се спусна, взехме конете си и се отправихме обратно към вила Албрици. Мария оживено бърбореше, обясняваше ми как ще ни помага, когато дойде в Англия и обещаваше, че никога няма да ни досажда.

(Господи, трябва да спра. Сълзите напират в очите ми. Дори сега, седемдесет години по-късно, още си спомням онзи кошмар. Ужас връз ужас, както казва Уил Шекспир.)

Но аз избързвам. Нека ви върна отново на прашния път в здрача. Помня синьо-черната красота на тосканската привечер, звездите над нас, които озаряваха небето със светлина; сладкото ухание на лозята, лекото полюшване на кипарисите под топлия вечерен вятър, тропането на конските копита, бърборенето на Мария, докато влязохме във вила Албрици и се озовахме насред адски кошмар.

Когато слязохме от конете в конюшнята, косата ми настръхна, студени тръпки пробягаха по гърба ми и стомахът ми се сви от лошо предчувствие — всички признаци, че наоколо има опасност и трябва да бъда нащрек. Тишината беше тежка и зловеща, сякаш самият сатана ни дебнеше в сенките. Отпуснах юздите и разхлабих сабята и камата в ножниците им.

Оживеното бърборене на Мария замря, тя стана неспокойна. Прошепнах й да не мърда, после влязох във вилата през кухненския прозорец. (Научил съм се, когато има опасност, да не влизам в къща през нормалния вход, а да мина оттам, откъдето най-малко ме очакват.) Старата готвачка и съпругът й лежаха на пода. Гърлото й беше прерязано и тя седеше, подпряна на масата с отворени очи. Мъжът й лежеше в ъгъла и стрелата от арбалет, която го беше запратила по очи срещу стената, все още стърчеше между раменете му. Смъртта им трябва да е била внезапна, бърза и тиха. Свещите на масите още горяха.

Извадих камата си и тръгнах по галерии и коридори. Алесандро седеше на един стол — ръкописът, който е четял, още лежеше в скута му. Той също беше умрял бързо. Някой бе го дръпнал за косата и прерязал гърлото му от ухо до ухо. Глупавият младеж седеше полуприведен, сякаш, умирайки, е гледал изненадано кръвта, пропила се в ризата и панталона му. Беатриче беше на стълбите, устата й още беше разтворена в агония и болка, красивите й очи бяха полуотворени, а едната ръка — протегната към забитата в гърдите й кама. Попипах лицето й — все още беше топла. Предположих, че е била убита преди не повече от час.

Спрях на стълбите и се взрях в мрака. Повярвайте ми, исках да избягам, уплашен от онова, което ме очакваше, ужасен от онова, което може би се бе случило с Бенджамин. Събух ботушите си и ги хвърлих през парапета. Те паднаха шумно на пода и аз се надявах, че ще отвлекат вниманието на убиеца. Продължих нагоре. Синьор Родриго беше проснат гол на леглото си, в гърлото му беше забита стрела. Бианка, също така гола, очевидно се бе опитала да избяга. Лежеше по очи на пода и голяма тъмна локва се бе стекла от раната в главата й.

Побързах нататък и нахлух в стаята ни. Едва не се изсмях от облекчение — господарят ми спеше дълбоко. Зърнах чашата от вино на пода и голямото петно на килима. Ръката на Бенджамин висеше от леглото. Прибрах камата, влетях вътре и забелязах бялото му лице и положението на главата му. Беше упоен, отровен. Вдигнах чашата и я помирисах. Разбирах малко от билки и отвари, но в чашата нямаше никакви останки, от които да разбера какво е съдържала. Разтърсих господаря. Той се размърда, клепачите му трепнаха. Избърсах слюнката от устните му, взех една от възглавниците и я разпорих. Гъшите пера се изсипаха навън. Взех две от тях, хванах ги заедно, наклоних назад главата на Бенджамин и ги пъхнах в гърлото му. Той се задави, тялото му се сгърчи. Грабнах каната и плиснах водата в лицето му. Той започна да стене. Отново взех перата и докоснах задната част на гърлото му. Той се сгърчи, претърколи се и повърна малко от това, което беше изпил. Без да губя повече време с перата, бръкнах с пръст в гърлото му, докато той повърна така силно, че се свести. Накарах го да пие, наливайки силом вода в устата му, наплисках лицето му и извиках името му. Най-накрая той отвори очи и ме погледна със замъглен поглед.

— Корени от дилянка — прошепна той. — Във виното имаше отвара…

— Кой беше? — попитах.

— Джовани.

Разтърсих го за раменете.

— Джовани ли? — извиках. — Джовани! Сгрешили сме, господарю!

Спомних си злобния поглед на наемника, докато с Мария се приготвяхме да тръгнем. Сигурно той беше убиецът. Не бях видял неговия труп. Навярно се бе промъкнал в стаята на господаря ми, беше го упоил и докато останалите Албрици довършваха сиестата си, осъществил кървавото си отмъщение. Но защо?

Бенджамин вече идваше на себе си — беше замаян и не съвсем на себе си, но нищо не го грозеше. Настаних го удобно и си спомних, че Мария още ме чака в двора на конюшнята.

Изтичах надолу, сритах ботушите си встрани, претичах през окървавената кухня и излязох на двора.

— Мария! — извиках. — Мария!

Взрях се в мрака. Конете ни бяха там, завързани за стълба. Бяха неспокойни и подплашени. Приведох се, за да преодолея паниката и видях нещо бяло до вратата на конюшнята. Промъкнах се тихо натам по чорапи и замръзнах.

— О, не! — изстенах! — Не може да бъде!

Мария лежеше като малка кукла с отпуснати ръце. Мъничките обувки с рози се подаваха изпод роклята й. Лицето й беше извърнато, но видях струйката кръв, която се стичаше от устата й. Бялата якичка на роклята й беше поаленяла. После ми се стори, че ръката й помръдна. Приближих се още. Докоснах мъничкото бледо лице и го обърнах към себе си. Бог ми е свидетел, очите й, някога толкова палави и пълни с лукавство, се отвориха. Тя се насили да се усмихне.

— Роджър, Роджър! Трябваше да замина с теб. Той дойде и… — тя се закашля и от устните й рукна кръв. — Той дойде… удари главата ми в стената — ново покашляне. — Много ми е студено. Искам да заспя — главата й клюмна. Беше мъртва.

Известно време останах на колене. По бузите ми се стичаха сълзи.

— Господи, ще го убия! — промърморих. — Джовани, копеле мръсно!

Видях, че малката ръчица на Мария сякаш сочи към нещо. Проследих я и видях бял маншет, ръкав на кожен жакет и евтини пръстени върху мъртвите пръсти. Трупът на Джовани лежеше в една от конюшните. Чух шум зад себе си.

Стиснах устни и се опитах да обуздая гнева си. Изправих се бързо, извадих сабята и камата. Погледнах през двора към забулената фигура. Гънките на наметалото й се развяха и в слабата светлина от кухнята долових блясък на метал.

— Приближи се! — изкрещях.

Мъжът пристъпи напред и свали качулката си. Видях лицето на Енрико — гладко, открито, очите му вече не се присвиваха срещу светлината. Той стоеше там като Ангела на смъртта.

— Ти си виновен! — измънках.

Той се приближи с учудено вдигнати вежди.

— Мастър Шалот, какви са тези глупости?

— Не беше ли във вилата? — извиках.

Той кимна.

— Да, бях. Всички са мъртви, мастър Шалот. Джовани ги е убил.

— Джовани ли?! — възкликнах.

— Да — промърмори той и наклони глава на една страна. — Върнах се неочаквано от Флоренция. Джовани беше извършил кървавото си дело. Видях готвачката, клетия Алесандро и Бианка на стълбите. Излязох и убих Джовани в двубой — меч срещу меч, кама срещу кама.

Гледах го невярващо.

— А качи ли се горе?

Той поклати глава.

— Не, когато видях Бианка, чух шум в градината. Излязох и открих Джовани. — Енрико се вгледа в мрака. — Убих го тук. Върнах се, защото можеше да има съучастник, който е още тук. Чух да идвате с Мария, но не посмях да се покажа.

— Ти си лъжец, Енрико! — отвърнах. — Долен лъжец! — Отстъпих назад. — Ти си луд, зъл и убиец!

Негодникът ме гледаше с широко отворени очи.

— Само това ли можа да измислиш? — попитах го. — Че си променил решението си и си се върнал от път. Дошъл си и си открил, че Джовани в пристъп на лудост, за отмъщение или защото са му платили, е избил цялото семейство. Упоил е господаря ми и е щял да се измъкне, ако за щастие не си пристигнал ти.

Енрико се усмихна.

— Стига глупости, мастър Шалот. Защо да избивам семейството си? Защо да убивам? — Видях в очите му да проблясва лудост. — Защо да убия моята прекрасна съпруга?

— За отмъщение — отвърнах. — Също както уби синьор Франческо, иконома Матео и мага Пренесте — отстъпих още една крачка. — Доста хитър план. Кой би си помислил обратното? Все пак Джовани беше само кондотиер, наемник, платен убиец. Кой би заподозрял дори насън Енрико, лудо влюбен в Беатриче Албрици, верният кръщелник, кроткият принц на търговците. Господарят ми? — Усмихнах се. — Хитър ход, Енрико. Объркваща и подла постъпка. Какво стана? Върна се във вилата, остави коня си, отиде в кухнята и приготви чаша вино с отвара от дилянка? Каза ли на Джовани да я занесе горе на господаря ми? Все пак кардинал Улси от Англия можеше да се разгневи от смъртта на племенника си, а така Бенджамин не само ще остане жив, но и ще бъде главният ти свидетел. Ще си спомни, че Джовани му е поднесъл виното и ще потвърди историята ти. Ти ще се измъкнеш, единствен наследник на цялото богатство на Албрици и извършител на кърваво отмъщение. Е, какво възнамеряваш да правиш с мен?

— С теб ли, мастър Шалот?

Зърнах полуусмивката на лицето му.

— Смяташ да убиеш и мен, нали? Как?

Енрико поклати глава.

— Ти си смахнат, англичанино. Нямаш никакви доказателства.

Застанах между него и бедната Мария.

— Имам свидетел — казах тихо. — Жената-джудже. Не е мъртва, а в безсъзнание. Тя ми каза, че си скрил тялото на Джовани в една от конюшните.

Енрико потръпна, сякаш нощта внезапно бе застудяла.

— Трябва ли да говорим тук? — попита той и извърна лице.

— Можем да говорим тук — казах му — или в двореца на кардинал Джулио Медичи, или в покоите на онзи кръвожаден негодник, Господарят на Осмината!

Енрико погледна назад и прехапа устни, сякаш изправен пред някакъв досаден проблем.

— Може да има и друго решение — каза той. — Ами ако обвиня теб в убийствата?

— Забравяш за Мария.

Вече бях много уплашен. Какво можех да направя? Ако го последвах в къщата и оставех Мария на двора, щеше да разбере, че лъжа. Ако останех, можеше да ме убие на място. Ако се обърнех с гръб и се престорех, че Мария е в безсъзнание, щях да бъда уязвим. Умът ми гъмжеше от планове и хитроумни стратегии.

— Ще влезем вътре — казах бързо.

— Добре, англичанино.

— При едно условие. Аз ще вляза първи. Свали сабята, синьор Енрико, и я остави заедно с камата на земята. Както и прашката, която несъмнено носиш.

Той се усмихна мрачно.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— В Англия имаме поговорка: „Не съди за книгата по корицата“. Изборът е твой. Или ще говорим в къщата, или ще се бием тук до смърт!

Енрико отстъпи и остави сабята и камата си на земята. Изпод наметалото си извади яка на вид прашка и я сложи до другите оръжия.

— Нещо друго? — попитах.

Той вдигна ръце.

— Имаш честната ми дума, че друго няма!