Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Пролог

„Дали бракът и убийството вървят ръка за ръка?“, запитах се наскоро, когато моят дребен капелан, Бог да благослови дебелия му задник, поиска позволението ми да се ожени.

— Ожениш ли се набързо, дълго ще се каеш! — изръмжах в отговор.

Той се измъкна набързо, оставяйки ме на мислите ми. Пролетта беше дошла. Долавях я в крякането на гъските, които прелитаха през блатата към горите на имението Бърфъм. Вземам бастуна си и, подкрепян от Марго и Фийби (две чудесни девойчета!), заставам на стълбището на къщата. Взирам се в издигащото се слънце. Очите ми са слаби, но аз вдигам лице, търсейки топлината му. Помня тези сладки, просмукани с вино, убийствени дни под слънцето на Тоскана, където преди цяла вечност заедно с господаря ми Бенджамин Даунби, любим племенник на великия кардинал Улси, преследвахме един убиец. Да, Улси, канцлер и първи министър на най-големия негодник, когото това кралство някога е виждало — Хенри VIII, по Божия воля крал на Англия, Шотландия, Ирландия и Франция.

Обръщам се и влизам обратно в коридора на имението. Изучавам малката картина на Холбайн Младия, представяща „Великия звяр“ в целия му блясък — Хенри VIII с тлъстото си румено лице, златисти мустаци и брада, и онези очи. Божичко, онези очи! Като на глиган, преди да нападне. Ами устните му — влажни и лигави! Помня как свитата му уста се притисна до ухото ми.

— Шалот! — изсъска ми веднъж Хенри. — Ще подмокриш гащите на бесилката в Тайбърн и хитрото ти вратле ще се разтегли като парче плат!

Е, той сгреши, както виждате. Старият Шалот оцеля, доказвайки за пореден път, че притежава най-бързия ум и най-бързите крака в целия християнски свят. Роджър Шалот не умря, въпреки усилията на легион зли убийци, с които имах удоволствието да се занимавам през годините. Не, не, също като лавровото дърво от псалмите, също като ливанския кедър, Роджър Шалот растеше и цъфтеше.

Сега той е сър Роджър Шалот, над деветдесетгодишен, рицар на Жартиерата и на бургундския орден на Златното руно, кралски пълномощник за набиране на войски, частен съветник, мирови съдия. Съпруг на четири съпруги, всичките вече покойници, мир на праха им! (О, да, бях щастливо женен! Съпругите ми бяха щастливи, а аз бях женен!) Старият Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм с неговите поля, пасбища, гори, потоци, вирове с шарани, овощни градини, хамбари и житници. Довереник и (да, ще го кажа) бивш любовник на нашата кралица, Бог да я благослови, Елизабет, дъщеря на Ан Болейн. (И двете хубавелки с пищни гърди!)

Каквото и да се сетите, старият Роджър Шалот го е правил. Но това беше дълго пътуване! Роден в Ипсуич по времето на голямата чума, аз израснах, може би не особено почтен в очите на съвременниците си, но поне израснах — с мургаво лице, тъмна коса, черно сърце и леко кривогледство на едното око. Не, греша. Несправедлив съм към себе си — старият Роджър нямаше зло сърце! Обичал съм, и то много! Може би не когото трябва, но по-добре така, отколкото никога да не обичаш. Разбира се, вършил съм и тъмни дела. Срещал съм убийството — на път, по кръстопътищата под есенната луна, в канавките на Венеция, из вонящите лондонски улици, по обветрените шотландски равнини, в изпълнените с шумолене на коприна дворци на Париж и Константинопол, в пълните с плъхове катакомби на Рим и просмуканите от слънце площади на Флоренция. Ах, да, Флоренция! Златният град на река Арно с палатите на принцовете, претъпкани със съкровища, скъпоценни предмети и картини, каквито светът вече няма да види. Сега всичко това го няма. Проклетите французи са виновни. Те изпратиха войниците си през Алпите, за да опожаряват и оплячкосват, и така затъмниха слънцето на човешкото величие.

Сега старият Роджър е сам. Седя в тайната си стая и диктувам спомени на скъпия си капелан. Милият дребосък! Стиснат и ограничен, а иска да се жени! Време му беше! Виждал съм похотливите погледи, които хвърля към задника на Фийби и пищните гърди на Марго. „По-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“, казва свети Павел и предполагам, че ще трябва да му позволя. Ето че се обръща, за да спори с мен. Ако не внимава, ще го ударя през пръстите с бастуна и ще му кажа да продължава да пише.

Гледам слънцето през прозореца. Още е слабо, не като във Флоренция, където пламти като диск от топящ се метал. Ще ми се е да е лято! Да изляза и да седя в тайния си лабиринт с кучетата и каните кларет, да си припомням подвизите си, да разказвам за слизането ми в ада, където видях дяволи с човешки лица. А, да! Ще ми се и Бенджамин да е тук (Бог да го прости!) — Бенджамин с добрите очи и продълговатото, мургаво лице. Имаше прегърбените рамене на роден учен и сърце и душа на светец. Какви дни преживяхме с него! Пътувахме из цяла Европа по работа на негово сатанинско величество кардинал Томас Улси и онзи жив дявол Хенри VIII. Извинете, писарят отново ме прекъсва, продължава да ломоти за сватбата си. Иска аз да я платя. Стиснато малко лайно! Толкова е беден, че кесията му е хванала паяжини. Той е от хората, които биха откраднали умряла муха от сляп паяк! Ако ги ритнеш в сърцето, ще си счупиш пръстите! Да, такъв е малкият ми писар. Винаги е край мен, когато има нужда от мен. От хората, които биха дали и ризата от гърба ти или биха хвърлили на удавник и двата края на въжето.

— Събирай си съкровище на небето! — крещя му.

Честно казано, той е толкова стиснат, че би се опитал да спазари и арфата си в небесните селения. А и трябва да направи нещо за лицето си, преди да легне в брачното легло. И да отслабне. В края на краищата защо трябва да има три брадички, когато всички други имат само по една? Виждам, че раменете му се тресат. Никога не знам дали се смее или плаче. Със сигурност не е лош човек, освен когато ми краде кларета или се опитва да съблазни Марго в плевника.

— Пиеш прекалено много кларет! — вика ми той.

Дребен лицемер! Как смее да ме поучава! Когато е тъмно, не ни трябват свещи — носът му е толкова червен, че осветява стаята! Ще ви разкажа малката шега, която веднъж му изиграх. Наскоро пътувах до Лондон. Старата кралица искаше да се посъветваме в тайните й покои в Тауър. Тревожеше се за нашия син, за скъпото ни момче, което за последно било видяно в Южна Испания. Опитвало се да публикува мемоарите си. Както и да е, отидох не за да легна с нея в плътския смисъл, а за да си поговорим за миналото и така я разсмях, че червената й перука се изкриви, а белилото по лицето й се напука. Не взех капелана. Беше ми омръзнало от поученията му за пиенето. Но в Лондон му изиграх шега. Отидох при един писар пред „Сейнт Пол“. Престорих се, че съм един от онези пуритани, нали ги знаете — отвратителни като греха, с дяволската мисия да направят всички останали нещастни като себе си. Представих се като преподобния Йосая Блекууд и накарах писаря да напише следното писмо на скъпия ми капелан:

Смях се до прималяване. Когато се върнах от Лондон, открих, че нещастният ми капелан умира от ужас да не би Йосая Блекууд да ни посети. Как се смях! Колко се веселих! Минаха седмици, преди да се сети, че е бил излъган. Вдигам глава, поглеждам към дребното му, закръглено лице и се заклевам тържествено, че има позволението ми да се ожени. Ще украся църквата. Ще дам пиршество. Обещавам да не разкривам на булката нищо за миналото му при едно условие — по време на церемонията да носи маска.

Дребосъкът почуква с перото по масата. Изтрезнявам, когато споменът тропа на дверите на душата ми. Те се отварят и призраците ме подканят да се върна назад по коридора на времето, обратно в Лондон, когато Хенри и Улси държаха кралството в алчните си лапи. Да, обратно към изтънчените заговори и хитрите кроежи! Към измяната, убийството и смъртта от хиляди остриета! Там ме чака Бенджамин. Чувам почукването, то не спира. Отварям вратата и виждам, че Убийството, със зли очи и кървави ръце, стои там и ме чака.