Гняв

Единадесета глава

Харботъл изпуфтя, след като ключът изскърца в ключалката.

О, Боже, какво удоволствие си достави като удари Грифит. Можеше да го удря и рита, докато отвсякъде шурне кръв от него. Задоволството от тази мисъл почти притъпи болката му. Той опипа с пръсти пулсиращата си челюст, стана и се взря в пълния леген.

Не можеше да види добре в него отражението си, но премигна, когато разбра, че от удара на Райс е станала синина. Потопи шепи в ледената вода и потупа с влажни длани лицето си. Ако имаше късмет, можеше да спре подуването и болката.

Мразеше болката. Това беше тайната на умението му да борави изящно с шпага. Мразеше да му причиняват болка. Не знаеха ли тези глупаци, че когато държиш пленен благородник, има правила, които трябва да спазваш?

Разбира се той не беше точно заложник. Никой нямаше да плати, за да го освободят. Беше се справял обаче и с по-лоши положения. Просто трябваше да се измъкне оттук сам.

Върху лицето му бавно се появи усмивка и той се огледа доволен в легена. Какъв красив мъж. Хубави зъби, квадратна челюст, красива коса, мигли, за които много жени биха се съгласили да убият човек, за да ги имат. Да, жените бяха готови да направят много неща за мъж с неговата външност. Така че той щеше да се измъкне оттук.

Това беше най-лесното.

Но да реши кого да вземе със себе си, не беше толкова лесно.

Мериън? Да, за да иска да вземе Мериън, имаше много причини. Защото отказа на него, а прие Грифит. Защото беше дъщеря на Уентхейвън и чрез нея би могъл да отмъсти на графа.

Искаше я почти до лудост. Разболяваше ли се? Цял започваше да гори, щом помислеше за нея, и тръпки пролазваха по гръбнака му, когато си представяше как я принуждава да съжалява за дързостта си. Представяше си как ще застанат отново един срещу друг със саби в ръка. Тя ще се бие с цялото си умение и сила. Той ще я повали и когато накрая избие сабята от ръката й, ще й покаже какво може да направи сабята на един истински мъж.

Това, от което се притесняваше, беше мисълта, че е готов да се ожени за нея, дори и ако баща й я лиши от наследство. Да, възможността да укроти тази опърничава жена беше цяло удоволствие, но той искаше да получи всичко — Мериън, положението и парите.

Но той трябваше да намери верния път. Трябваше да го намери.

Това нейно хленчещо мъниче беше ключът. Мериън е била в кралския двор, когато го е заченала и по всичко личеше, че Грифит и Уентхейвън считаха детето за важно. А щом Уентхейвън го считаше за важно, то тогава си струваше детето да остане живо.

Ако успееше да се освободи, ако успееше да сложи ръка върху момчето и ако успееше да се измъкне от замъка… е, тогава щеше да притежава Мериън и той щеше да диктува условията.

Харботъл се усмихна. Такава перспектива си заслужаваше страданията.

Страданията на Грифит не бяха по-малки, когато Райс го завлече в господарската дневна на втория етаж — от болките в корема и от неодобрението на баща му. Райс затръшна вратата с крак и му заповяда.

— Свали тези мокри дрехи от гърба си и докато правиш това, разкажи на любящия си баща за тази авантюра с лейди Мериън.

Грифит виждаше, че баща му е бесен и то с основание. Съпругата на един мъж не засягаше само неговите лични интереси, а интересите на фамилията.

Той беше задоволил семейните интереси с първия си брак. Между него и съпругата му нямаше спречквания, защото тя си знаеше мястото. Не се обаждаше, където не трябва, защото жена му не разбираше нищо от политика и военни дела.

Но храната не му беше вкусна и нейното легло не го изкушаваше — това, което един мъж желае повече от всичко друго.

Само преди месец щеше да се смее до сълзи, ако някой намекнеше, че той може да си избере втора жена, воден от някаква друга мисъл, освен от тези, които се въртяха в гащите му.

Но преди един месец не познаваше Мериън.

Господи, Мериън! При възможност да избира сред толкова много жени, той да се спре на най-неподходящата за женитба. Гласът му прозвуча неубедително.

— Тя е хубава, нежна, сдържана…

Баща му го прекъсна с рязко махване на ръката и Грифит си припомни колко несговорчив може да бъде понякога баща му.

— Застани до огъня, когато се събличаш.

Грифит изпълни нареждането на баща си със същото смирение и готовност, с които изпълняваше повелите му като малко момче. Докато Грифит се събличаше, баща му отваряше наредените до стената сандъци, изваждаше и хвърляше във всички посоки дрехите в тях, наредени грижливо от Ангарад. Накрая събра чифт топли дрехи. Взе ги в ръце и се обърна към Грифит.

— Сега опитай отново, но този път ми кажи истината.

Истината? Каква истина? Че Мериън се бие с меч и носи мъжки дрехи? Че след като се възстанови, тя ще бъде също толкова енергична и неудържима като сина си? Не, Грифит не можеше да каже тази истина на баща си.

— Тате, ще я харесаш, когато я опознаеш — Грифит разтри с ръце настръхналата си от студа кожа. — Тя е мила и възпитана — той усети, че кожата му настръхва още повече, но причината вече не беше мразовитият въздух, а присвитите очи на Райс.

— Толкова дълъг ли беше престоят ти в Англия, че да забравиш честността.

Объркай противника си и той ще се огъне. Добра тактика, която Грифит беше използвал много пъти — беше забравил, обаче, от кого я е научил. Повече не можеше да издържа гол на студа и трябваше да помоли.

— Моля те, тате, дай ми дрехите.

Баща му изсумтя.

— Повивал съм те и те научих да пикаеш прав. Нямаш тайни от мен… нали?

— Искаш да ти разкажа за лейди Мериън?

— Не — Райс вдигна панталона, който още държеше в ръката си, като примамка. — Искам да ми кажеш истината за лейди Мериън.

Грифит се замисли. Трябваше да спечели благоразположението на баща си, но как? Беше толкова отдавна, когато дивата му уелска природа се научи да не се подчинява. Спомняше ли си поне малко как?

Той намери думите и нерешително изрече.

— Лейди Мериън. Когато вдигна очи към слънцето, виждам нея. Тя е като исландски сокол, достоен да кацне само на кралска длан. Горда и дива, тя се извисява над утринната чучулига в откритото небе.

Райс му хвърли една долна риза.

Грифит я облече и върза шнура на врата.

— Оперението й е великолепно, дори и на дневна светлина се вижда дирята, която тя оставя след себе си.

Без да го изпуска от очи, Райс му хвърли една туника и го подкани.

— Давай най-после истината.

Грифит млъкна, изненадан от себе си, от поетичността, за която мислеше, че животът отдавна е убил в него.

— Това не е истината — каза той, — това е просто…

— Това просто е уелската душа, която беше заровил толкова дълбоко, че мислех, че никога повече няма да я намериш — Райс хвърли останалите дрехи на Грифит и дръпна един стол до огъня.

Зарадван от себе си и от тихото одобрение на баща си — и в същото време напрегнат до крайност — Грифит се облече и продължи вглъбен с възхвалата на своята соколица.

— Когато някои по-низши смъртни я уловят в капан и я вземат в ръце, тя ги раздира до кръв с ноктите и човката си. Но въпреки че не могат да я удържат в ръцете си, те никога не престават да търсят топлината на крилото й и възторженото въодушевление, което съпътства присъствието й.

— Но ти можа да я укротиш?

— Никой не може — Грифит не скри жестоката истина. — Мога да свиря, докато ми пресъхне устата, но тя идва при мен без охота. Не ме раздира с хищните си нокти, но остава само… — той заекна, — заради удоволствията, от които не може да се откаже. Тогава, само в този миг, когато е изморена и заситена, тя е моя и само моя.

Райс изрецитира:

Смаян от поетичността на баща си, Грифит мина в отбрана.

— Аз й давам себе си.

— Не, не й даваш себе си.

— Онази част, която има значение. Онази част, която е цяла. Тя няма да усети разликата.

— Нима? — Райс постави пръст върху слепоочието си. — И соколите, и жените имат прекрасен инстинкт. И се осланят на него.

Споменът за клетвата, която тя изиска от Арт, прониза сърцето на Грифит. Той си наля чаша вино и я изпи, опитвайки се да преглътне предчувствията си.

— Тя трябва да разбере, че може да ми вярва.

Думите на Райс прозвучаха като мощен боен вик и разбиха на пух и прах претенциите на Грифит.

— Никога няма да ти повярва, ако не й дадеш възможност да те опознае.

Грифит извъртя глава встрани. Райс потупа ръката му, която беше отпуснал на масата, и каза.

— Това, което е станало, вече е минало. Всички сме ти простили — само ти не си.

Горчивината и объркването от спомена за стария му грях вкамениха лицето на Грифит.

— Загубата на крепостта „Пауъл“ не е нещо, което може лесно да се забрави.

— Това беше само временно. Нямаше да предам крепостта, ако не знаех как да си я върна. Имаше и други начини да те накарам да си дойдеш, но не бяха толкова лесни.

— Не е било необходимо. Бях едно глупаво, разглезено момче.

— Не си бил разглезен. Само вироглав. Майка ти беше права тогава, като ми каза, че ако ти бях отделял повече внимание, цялата тази неприятност нямаше да се случи.

Грифит прости някогашната избухливост на баща си.

— Дължеше се на умората от продължителната обсада, снабдяването с вода и страха, че могат да натровят извора, който пълнеше кладенеца.

— Да, и твоята лудория беше в резултат от трудния живот по време на обсадата. В името на небесните светии, човече, кажи на жената какво потиска душата ти и тя с готовност ще се сгуши в едно гнездо с тебе — след като Грифит не отговори, Райс разкрачи крака и се отпусна. — Такива ли са намеренията ги? Да свиеш гнездо с лейди Уентхейвън?

Готов да смени темата, Грифит попита.

— Интересува ли те това?

— Нашето родословие е достатъчно уважавано, за да понесе позора една англичанка да влезе в семейството, но тя ще донесе ли зестра?

— Не знам. Съмнявам се.

— Тогава каква ще е ползата от нея за семейството?

— Има влиятелни връзки в двореца — Грифит внимателно подбираше думите си. — Английската кралица е нейна приятелка.

Това вече направи силно впечатление на Райс.

— Съмнявам се в твоята убеденост в добротата й. Арт сякаш се прекланя пред нея, но на Арт не му е нужно кой знае какво, за да благоговее пред нещо.

Грифит промълви.

— Не знам защо държа този старец.

— Защото му дължиш живота си? — предположи Райс.

— Може и това да е — Грифит напълни чаша е вино и я подаде на баща си.

— Мислех, че отново ще потърсиш жена като Гуенлиан. Самият ти много пъти си казвал, че предпочиташ жени, които обичат да плетат и да си стоят у дома.

— Мериън ще се научи — заяви Грифит. — Да, ще се научи.

Грифит се усъмни, че баща му надига чашата, за да прикрие усмивката си, но когато той я гаврътна и избърса устата си, върху лицето му не беше останала и следа от усмивка.

— Мисля дали съвсем скоро бащата на Мериън няма да застане с войска пред портите ни и да си я поиска.

Грифит седна на една пейка и се наведе към огъня, за да се сгрее.

— Възможно е, ако знаеше къде е. Но обсадата не е предпочитан начин за действие при Уентхейвън. Той по-скоро би ловувал в мрака като копой и би влачил жертвата си за врата.

— Е, това е успокоително. Трябва ли да внимаваме да не изчезне лейди Мериън?

— Тя е в безопасност в замъка „Пауъл“ — в гласа му прозвуча по-скоро надежда, отколкото сигурност, — но може би Лайънъл се намира в голяма опасност.

— Баща му ли го търси?

— Не знам кой е бащата на Лайънъл, но той досега не е проявил интерес. Въпреки това момчето е важен фактор по много причини, някои от които още не са ми ясни.

— Значи съм бил прав. Уентхейвън цени високо Мериън заради сина й.

— Подозирам, че това е така, но не искам Харботъл да го разбере.

— Какво значение може да има синът й?

Грифит искаше да обясни, да поиска съвет от баща си. Но ако направеше това без съгласието на Мериън, това означаваше да предаде доверието й — доверието, което Райс смяташе за недостижимо.

— Тате, не мога да ти кажа истината, но трябва да те предупредя. Приютяването на Мериън и Лайънъл може да постави в опасност замъка „Пауъл“ и всички е него. Ако искаш, можеш да им откажеш убежище и аз ще ги заведа другаде.

— Глупости! — отсече Райс. — Ако им откажа гостоприемство от страх за живота си, майка ти ще ме изхвърли от най-високата кула. И още по-лошо — ще ме изхвърли от леглото си.

Грифит се разсмя. Не беше и очаквал друга реакция, но беше длъжен да предупреди.

— Да, тате, но едно мога да ти кажа със сигурност. Мериън никога не е била любовница на Харботъл.

Райс присви очи и огледа сина си от глава до пети.

— Не те моля да извършваш предателство спрямо собствената си почтеност, но не казвай на майка си. Тя мрази тайните.

Грифит се отпусна назад в стола и осъзна, че засега Райс беше оттеглил възраженията против Мериън. Вярно, дългът към семейството беше дълг на Грифит, понеже Райс вече остаряваше, но романтичната му уелска душа оставаше млада и тя осъждаше всякакво разделяне на Грифит от тези, които го обичаха. Грифит попита.

— И така, какво ще правим с Харботъл? С този навлек?

— Навлек ли го нарече? — Райс бурно се разсмя и изведнъж млъкна. — Не обиждай навлеците, като наричаш Харботъл така.

— Да, дори и един навлек има някаква гордост — съгласи се Грифит. — Тук ли ще го оставим? Той е роден предател и може би е разумно да го държим под око.

— А ако го изхвърлим? — разсъждаваше Райс на глас. — Времето през пролетта е променливо, един ден вали, на другия е студено… Ако остане в околностите, скоро ще го сполети нещастие…

— Много му е удобно в тоя затвор.

Погледите им се срещнаха и те казаха в един глас.

— Ще го изхвърлим.

— Трябва да си изпиеш лекарството — придумваше Ангарад Мериън, като държеше чашата с отвара пред стиснатите й устни. — Обеща на Арт да го направиш.

Мериън стисна носа си, за да се предпази от зловонието.

— Не съм му обещавала, че ще го пия цял живот. Вече съм по-добре.

— Наистина си по-добре. Тази седмица в леглото ти се отрази добре — Ангарад намести ръката на Мериън върху чашата. — След още една ще бъдеш по-добре.

— Още една седмица! — изпищя Мериън и за нейно разочарование последната дума прозвуча възглухо и дрезгаво. Ангарад бързо се възползва.

— Виждаш ли, сама си причиняваш болка — тя погали Мериън по бузата — като майка, която примамва детето си. — Ако го изпиеш, ще разреша да имаш посещения.

Мериън я погледна сърдито. Изгаряше от нетърпение да възвърне силите си. Беше мислила, че ще умре. Изглежда е била на косъм от смъртта. Дните на треската й се бяха видели безкрайни — един тъмен водовъртеж от болка и страх, от ужасяващи кошмари, от които се събуждаше, само за да кашля до припадък.

Болестта като че ли беше изпила до капка енергията, която я движеше. Можеше да вдигне глава от възглавницата, но сякаш нямаше смисъл да прави това. Можеше всеки ден да проверява, че съкровището си стои в торбата, в която го беше сложила, но това сякаш също нямаше смисъл. Можеше да седи, за да вчешат косата й, и да се изправи, за да се погрижи за нуждите на тялото си, но не искаше да излезе навън и да застане с лице пред неизброимите предизвикателства, които бяха изпълнили живота й. Синът й беше в безопасност, грижеха се добре за него и тя се отдаваше на умората. Костите й тежаха от умора.

— Ще ти разтрия гърба предложи Ангарад.

Мериън не беше сигурна дали го иска. Но знаеше, че Ангарад прави всичко, което е добро за нея.

Грифит й беше предложил майка си, като че ли беше най-драгоценният подарък, който можеше да й поднесе. А Ангарад доказа, че е повече от майка. Тя взе Мериън под своя закрила, както квачката прибира под крилото си своето любимо, отдавна загубено пиленце. Според Мериън тя се тревожеше прекалено много за нея, но го правеше с такава любов и загриженост, че Мериън усети как започва да прави всичко, само за да не се безпокои Ангарад. А Ангарад наистина обичаше. Обичаше Мериън, обичаше Лайънъл — и то с такава нежна всеотдайност, сякаш бяха нейни собствени деца. Беше заложила в капана топлината на майчинството и Мериън с желание захапа стръвта, влезе в капана и остана там.

— Тиранка — промълви Мериън и изпи противната отвара. Имаше вкус на изпражнения от прилеп, примесени с билки. Знаеше, че нищо чудно и да е това. Но нямаше какво да мисли по този въпрос, така че взе халбата с бира, която Ангарад й подаде да си изплакне устата, издърпа нагоре широката си нощница и се преобърна по корем. — Разтрий ме, моля те.

Ангарад се настани на дюшека до Мериън, отмести дългите й червени коси и се захвана да разтрива мускулите, които реагираха на дългите часове, прекарани в леглото.

Мериън отрони покъртителен стон на удоволствие, след това попита.

— Лайънъл ще дойде ли да ме види?

— Лайънъл, Райс и Грифит.

— Грифит? — изтощението, което беше повалило Мериън, сякаш се стопи и тя се опита да се надигне на лакти. — Не искам да виждам Грифит.

— Цяла седмица му отказваш. Заприличал е на мечка, която се готви да се изправи срещу бик. Ходи насам-натам, цупи се, говори троснато — Ангарад шляпна леко Мериън по задника, като че ли вината за това беше нейна. — Този път го пусни в стаята и вземи да ни спасиш от тази беда.

— Не се чувствам достатъчно добре за среща с него.

Ангарад натисна главата й във възглавницата.

— Само преди миг беше достатъчно добре, за да станеш.

Мериън се възпротиви доста неубедително.

— Ще ми стане по-зле, ако се срещна с него.

— Ще ти стане по-добре! — Ангарад натисна с длан гърба на Мериън. — Чуй само как бие сърцето ти. Ще ти раздвижи кръвта и ще изхвърлиш всички отрови, от които сега ти е зле.

Мериън зарови глава във възглавницата, за да скрие зачервените си страни. Щом Ангарад забеляза толкова лесно объркването и страха й, дали и някой друг нямаше да ги забележи? Дали Грифит щеше да ги види?

Никога в живота си Мериън не се беше крила заради проблемите, които има. Наистина в онези години лейди Елизабет дори се беше оплакала, че се втурва към тях. Но тогава беше различно. Сега тя не беше на дуел, в който трябва да демонстрира ловкостта на своя меч или дързостта, с която посреща предизвикателството.

Сега трябваше да застане лице в лице с мъжа, който я беше довел до предела на самообладанието й и който я беше накарал дори да премине отвъд този предел. Беше нахлул в душата и тялото й и то с нейна помощ. Беше откраднал нещо, което никога не можеше да бъде върнато — нейната невинност — и на нейно място се беше настанила безизходицата, която я затваряше в един омагьосан кръг.

Тя надигна глава и помоли.

— Не може ли да почакаме до утре.

Мериън подскочи, когато Грифит отговори на въпроса й.

— Нито ден повече.

Само един поглед й беше достатъчен. Грифит приличаше на някой от онези древни побити камъни, които стърчат от земята. Беше ги видяла по време на пътешествието си през Англия. Още повече от тях видя в Уелс. Тук ги наричаха менхири. Обрулени от ветровете и дъждовете, те стояха непоклатими, нерушими, неразгадаеми. Това бяха паметници, които отричаха хода на времето и мълчаливо провъзгласяваха своето величие.

Тишината в стаята изопна нервите на Мериън, за които никога не си беше давала сметка преди, и тя се реши да го погледне още веднъж.

Сега Грифит се бе приближил към нея и вече не беше само една заплашителна грамада, а мъж. Мъж, който беше твърд, разгорещен и огромен — като менхир, топъл като земята, от която е излязъл.

Можеха ли те двамата да общуват без думи? Колкото и да не й се искаше, Мериън трябваше да си признае, че могат. Като че ли той ясно й беше казал каква ярост го изпълва и какви желания го разкъсват. Той я желаеше до лудост и в същото време се ненавиждаше, че я желае.

Дали Грифит имаше някаква слабост? Ако имаше, слабостта му беше тя, и той се бореше със себе си, за да я постави на полагаемото й се място в своя добре организиран живот.

Гласът му беше станал дрезгав от изгарящата го страст, когато я попита.

— Добре ли си?

Тя усети, че за пореден път е загубила дар слово и само кимна.

— Веднага щом обявят годежа ни в църквата, ще се оженим.

Тя моментално възвърна способността си да говори и отсече.

— Не!

Той сякаш изведнъж се извиси над нея.

— Трябва да бъдем отговорни за действията си.

Когато застана лице в лице срещу него, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за скандалната им веселба между чаршафите. Но трябваше да помисли и за друго. Тя беше отговорна за Лайънъл. Като внимаваше да не напряга все още болното си гърло, тя отвърна.

— Аз съм отговорна. Не мога да се омъжа за приближен на Хенри. Не сега. Никога!

Беше странно, че усети болката, която пробяга по грубото му лице, като своя собствена. Беше странно, че изпита срам заради подозренията, които можеха да се окажат жизненоважни за нейното дете.

Грифит се приближи към прозореца, който гледаше към стените на замъка. Подпря рамо на стената и заговори категорично, както един менхир би говорил, ако можеше да говори.

— Ще кажа на свещеника да обяви сватбата ни след три недели.

— Само си губиш времето.

— Ще видим — отвърна той.

— Синко — намеси се Райс с натежал от недоволство глас, — не можеш да я накараш насила да се омъжи за теб.

Мериън едва не подскочи от изненада. Райс стоеше насред стаята с Лайънъл на ръце, като че ли е бил там през цялото време на разговора й с Грифит. Но тя не го беше забелязала. Не беше забелязала и детенцето си, за което беше копняла. Като помисли за това, даде си сметка, че дори не беше забелязала, че Ангарад продължава да разтрива схванатия й врат.

— Трябва да се оженим — настояваше Грифит. — Заради безопасността на Мериън и заради безопасността на детето.

— Ще опазим и двамата — закле се Райс. — Независимо от заплахата за сигурността им обаче, свещеникът няма да обяви сватбата, докато лейди Мериън не даде съгласието си за този съюз.

Грифит вдигна рамене и кръстоса ръце пред гърдите си.

Райс наблюдаваше сина си и очакваше отговора му, но след като Грифит не благоволи да го направи, той попита.

— Чувства ли се достатъчно добре лейди Мериън, за да подържи малко Лайънъл?

— Да, може да го вземе — отвърна Ангарад. Двамата всячески се опитваха да смекчат нажежената атмосфера между Грифит и Мериън. — През последните три дни не е имала температура и момчето е така здраво, както Грифит беше на неговите години. И е палав също като него.

Простенвайки от удоволствие, Мериън пое сина си от Райс и притисна кипящото от живот създание до себе си.

— Много ли грижи ви създаваше?

— Не! — Лайънъл реши да отговори сам.

Райс се засмя.

— Истинско удоволствие е да бъдеш с него. Направила си голямо добро на света, като си отгледала едно толкова будно и любопитно момченце.

— Не! — каза отново Лайънъл и залепи една целувка върху устните на Мериън.

Тя погледна към Грифит и видя, че той ги наблюдава с усмивка. Седмицата, която Грифит беше прекарал в собствения си дом, му се беше отразила добре. Беше се изкъпал и преоблякъл в пъстри дрехи, каквито носеха в кралския двор. Косата му беше подстригана и вчесана, така че блестеше като полирано дърво. Всъщност, точно както Ангарад беше казала, кръвта кипна във вените на Мериън — той беше мъж, дошъл да ухажва и да спечели.

Тъкмо си беше помислила това и той каза.

— Лайънъл е причината да се запозная с Мериън. Момчето спечели моето благоразположение и ще го има винаги.

Докато Мериън се суетеше около Лайънъл — отупа грижливо възглавничката и го зави с одеялото. Ангарад се зае да запълни мълчанието.

— Поне не сте се запознали така, както Райс и аз се запознахме.

— Хей! — възпротиви се Райс. — Не беше чак толкова лошо.

— Не чак толкова лошо? — Ангарад се обърна към Мериън и сподели. — Запознахме се чак на сватбената церемония.

— Родителите ни смятаха, че така е най-добре — гласът на Райс прозвуча гордо и тържествено, след което той самодоволно се усмихна и продължи. — Какво са знаели те! Какво съм знаел аз за тези неща? Това не ме интересуваше. Какво значение имаше някаква си съпруга? Бях на двадесет и една години, току-що посветен в рицарство, мислех си, че целият свят ми принадлежи.

— А аз бях на дванадесет години — каза Ангарад.

Райс вдигна ръка и вирна кутрето си.

— Една торба кокали.

— Ти ме изплаши до смърт.

— Мислех, че това се иска от мен.

— Той влезе в спалнята, видя ме да стоя гола и да треперя и заяви: „С бебе няма да спя!“.

— И излязох.

— Изхвърча с гръм и трясък — уточни Ангарад.

— Нали не искаш да се чувствам виновен за това!

— Не — по устните на Ангарад заигра усмивка. — Тайно в себе си изпитах облекчение. Но бях публично унижена.

Райс се усмихна на жена си и Мериън сякаш видя как той обвива Ангарад в прегръдката си. Между тях съществуваше нещо неуловимо, калено от времето, любовта и отколешното желание, което лесно се възпламеняваше.

Грифит въздъхна и поклати глава.

— Те са лудо влюбени — каза на Мериън той.

Тя не отговори. Лесно й беше да си представи тях двамата с Грифит — същата такава двойка, която разказва с умиление историята на своя живот, като всеки знае какво ще каже другият, преди той да го е изрекъл.

И в същото време си помисли, че и след четиридесет години могат да бъдат все така злочести. Дори самата Мериън усети, че гласът й звучи дрезгаво, сякаш всеки миг ще се разридае, когато попита.

— И какво стана?

— Как се събрахме ли имаш предвид? — Ангарад сключи отрудените си ръце в скута си. — Аз пораснах.

— Много красива при това.

Ангарад каза с насмешка.

— Даже не беше забелязал това. Докато аз се грижех за къщата ти, селската вдовица те задоволяваше и ти нямаше никаква представа за моите скромни прелести.

— Докато не започна да флиртуваш с оръженосеца ми.

— Бяхме на едни години — Ангарад се наведе съзаклятнически към Мериън, — и той беше греховно красив.

— И пълен глупак — добави Райс.

— Мили свети Уинифред! Ако не е запазил това в тайна, то е било само защото е мислел, че не те интересува. И то си беше самата истина, докато не забеляза проявения към мен интерес от друг — Ангарад цялата загоря от отдавнашното си възмущение. — Като куче, което не обръща внимание на кокала, докато не види друго да го глозга.

— Не съм бил чак толкова разсеян, колкото тя ме представя — обърна се Райс към Мериън.

Ангарад кръстоса ръце пред пищната си гръд.

— Ха!

— О, забелязвах я. Тялото й се беше позакръглило… — Райс проточи „р“-то приятно. — Но вече бяхме женени от четири години и не беше толкова лесно да преобърнем порядките си в леглото. Не исках да приличам на глупак, който ухажва собствената си жена — той въздъхна и дълбокомислено заяви. — Но ако бях пробвал с ухажване, щеше да бъде много по-лесно.

Ангарад успя да прикрие усмивката си, но не и Мериън. Гледката на това мъжище, покорно застанало пред дребната си женица, се оказа прекалено голямо изпитание за намерението й да се държи сериозно и тя се разсмя.

— Виждаш ли? — Райс посочи към нея и Ангарад. — Виждаш ли, синко? Една жена никога не уважава своя любим. Аз разказвам историята на собственото си унижение, а те се кикотят.

— Това е ужасно, тате — съгласи се Грифит.

— Да — Райс вдигна вежди и строго изгледа Мериън. — Не виждам нищо смешно в моето нещастие.

Мериън се изкашля и побърза да си придаде сериозен вид.

— Моля ви да продължите. Какво стана с оръженосеца?

— Изпратих го да се прибере у дома в пълна немилост. Бях измъкнал това неблагодарно хлапе от една селска къщурка и го направих свой оръженосец, а той ми се отплати за това, като флиртуваше с жена ми — Райс махна сърдито с ръка. — С моята жена!

Мериън се усъмни, че оръженосецът е бил изхвърлен не особено мило.

— Знаеш ли, че се е върнал? — каза Ангарад, при което Райс почти изкрещя.

— Мислиш ли, че това ме интересува? Глупав млад…

Ангарад го прекъсна.

— Вече не е толкова млад, но е все така красив и разярен и много бих искала да внимаваш къде ходиш.

Явно старата вражда все още възпламеняваше горещи страсти, защото Райс почервеня, при което Мериън побърза да попита.

— И какво направихте двамата е Ангарад, когато останахте сами?

Райс явно сдържа ядните думи, които бяха на устата му, погледна развълнуваната си съпруга и изчака да отмине този напрегнат миг.

— Носех се с гръм и трясък и чаках Ангарад да ме моли.

Ангарад рече възмутено.

— А аз не му се молех.

— И тя беше сърдита — Райс изглежда все още се чудеше на смелостта на съпругата си, дотогава толкова покорна. — Сякаш аз бях виновният.

— Ти беше! — отсече Ангарад.

— И така, и до днес не съм го забравил — тогава моята дванадесетгодишна невяста ми заяви, че е на шестнадесет години и че й е дошло до гуша да се отнасят с нея като с дете.

— А той ми заяви, че щом искам да се отнасят с мен като с жена, трябва да се държа като жена.

— И я отведох в леглото.

Толкова се бяха вживели в спомените си, допълваха се един друг, но все пак острото изявление на Райс ги завари неподготвени. И двамата се смутиха и белязаните им от възрастта лица почервеняха. Размениха си бързи срамежливи погледи, след това Райс се изкашля. Когато отново заговори, гласът му прозвуча по-топло.

— Работата е в това, че не е хубаво да лягаш с почтена девойка ядосан. Никак не е хубаво. Има сълзи…

— Не бяха само моите!

— … и мъжът трябва да поправя сторените грешки, което го поставя в трудно положение — той избърса челото си при спомена за отдавнашното потене и се върна към първоначалната тема. — Разбира се вие няма да срещнете такава трудност, така че трябва да бъдете благодарни.

— Райс! — Ангарад изрази явно неодобрението си.

Обвити в булото на мълчанието, четиримата наблюдаваха Лайънъл, който си играеше на криеница, използвайки за скривалище одеялото. Изглежда никой нямаше желание да каже нещо повече, а Мериън не се осмеляваше да погледне Райс и Ангарад. И категорично не желаеше да погледне към Грифит.

Той пръв наруши мълчанието. Изкашля се и каза.

— Ами… всъщност…

Мериън вдигна гневен поглед. Дълбоко в себе си се надяваше, че греши, убеждаваше се, че той няма да им каже истината.

— Мериън и аз…

Тя едва дишаше и със сетни сили седна в леглото.

— Грифит?

— … вече имахме подобно преживяване…

— Грифит, да не си посмял да кажеш още една дума!

— … и имам нужда от вашата помощ, за да се справим с последствията. — Грифит с цяло тяло се облегна на рамката на прозореца. — Не се тревожи, скъпа, мама и тате винаги са ми давали добри съвети.

В отчаянието си да го накара да проумее, че е длъжен да замълчи, тя каза.

— Това не засяга просто само теб и мен.

— Аз не поставям въпроса за теб и мен — Грифит се приближи към нея, но остана извън обсега на юмруците й. — С Божа помощ ще се справим. Трябва да мислим и за Лайънъл.

— Грифит, забранявам! — Мериън се опита да повиши тон, но за свой ужас установи, че отново е загубила гласа си.

— Момчето не е нейно… — продължи Грифит.

Тя пое няколко глътки мразовит въздух, опитвайки се да възвърне гласа си, но той продължи твърдо.

— Имам доказателството за това преди по-малко от месец.

Ангарад и Райс си размениха смаяни погледи, след това очите им се спряха първо на Лайънъл, после на Мериън и накрая на Грифит.

Райс се овладя пръв.

— Какво имаш предвид, Грифит?

Лицето на Грифит изразяваше противоречиви чувства от гордост и смут, но той бързо се овладя и отвърна достойно.

— Имам предвид, че дойде в леглото ми недокосвана от мъж.

Мериън закри лицето си с ръце и простена. Ето какво стана. Истината, че тя не е майката на Лайънъл, вече не беше тайна.

— Как стана така, че тя да се озове в леглото ти, Грифит? — Ангарад направо заекваше от вълнение.

— Тя… сънуваше кошмарен сън — като че ли осъзнал колко нелепо звучи това обяснение, Грифит побърза да добави. — Наистина сънуваше кошмар. Беше пребледняла и цялата трепереше… същия ден бяха отвлекли Лайънъл и тя се страхуваше… някой да не вземе…

— Разбира се, разбира се — съгласи се сърдечно Райс. — Но ти казваш, че сте се любили с момичето. Че вече не се въздържаш. Нали това казваш?

— Да, тате.

Мериън вдигна глава. Не разбираше нищо от този разговор. Сякаш живееха в различни светове с родителите на Грифит. Тя се безпокоеше за знатния произход на Лайънъл и за ролята, която му е отредена в историята на една нация. Те изглежда се интересуваха единствено от Грифит и нея.

Райс потърка доволно ръце.

— Защо си се любил с момичето?

Грифит провеси глава.

— Не можех да се контролирам, тате.

Ангарад плесна радостно с ръце.

— Не си могъл да се контролираш?

— Да — потвърди Грифит.

— И лейди Мериън е била причината за това? — настояваше майка му.

— Да — отново потвърди той.

Ангарад вдигна ръце към небето и рече.

— Слава на Господа, най-после имаме дъщеря.

— Амин — довърши почтително Райс.

Ангарад целуна бързо Лайънъл, прегърна въодушевено смаяната и ужасена Мериън и скочи от леглото.

— Аз ще организирам сватбата — каза тя.

Райс стана от стола и се присъедини към нея.

— А аз ще отида да кажа на свещеника да съобщи за събитието.

На Мериън й се виеше свят, но тя мигновено възропта.

— Но нали каза, че няма да позволиш това да стане, докато не дам съгласието си за този съюз.

— Това беше, преди да научим необикновената новина — Ангарад хвана Райс под ръка и отмести поглед от Грифит към Мериън. — Ти ни върна обратно нашия син, момичето ми.

Мериън нищо не проумяваше и ако не беше по нощница, щеше да скочи от леглото и да застане срещу Райс.

— А какво ще стане с Лайънъл?

— С Лайънъл? — Райс погледна момчето. Беше заровило главица под одеялото, запратило възглавничката на пода и риташе силно и ритмично с краче таблата на леглото. — Ангарад, вземи Лайънъл и да оставим влюбените насаме.

— Мисля, че Мериън се интересува какво мислиш за него, след като научи, че не е неин син — каза Грифит.

— Искам да знам — избухна Мериън, — дали ще се закълнете да запазите в тайна това, което узнахте.

На Райс и Ангарад сякаш им беше трудно да разберат безпокойството й. Най-после Райс отговори от името на двамата.

— Мисля, че щом си приела момчето за свое дете и си допуснала по този начин да опетниш името си и да загубиш шансовете си за щастие, значи има някаква сериозна, дълбоко скрита причина да сториш това. Ти си знаеш тази причина. Не се съмнявам, че и Грифит я знае. Но не е необходимо и ние да я научаваме, освен ако ти не държиш да ни кажеш каква е тя.

— Закълнете се, че ще пазите това в тайна — прошепна Мериън, разтреперена от страх. — Закълнете се!

Райс замръзна на място, а Ангарад зяпна втрещено.

— Тя не постъпва така от неуважение, тате. Ако познаваше баща й, щеше да я разбереш.

От високомерно лицето на Райс стана напрегнато и Ангарад го докосна по гърдите. Тя вдигна очи към нето и той кимна в отговор на безмълвната й молба, след което се приближи до Мериън и взе ръката й в мазолестите си длани.

— Харботъл ми разказа за баща ти, така че ти прощавам обидата. Но ти се намираш в Уелс и си сред роднини. Щом нямаш доверие на роднините си, тогава на кого можеш да разчиташ?