Гняв

Първа глава

Замъкът Уентхейвън

Шропшир, Англия, 1487

Звънтенето на мечовете ехтеше в дългата галерия на новопостроената централна кула на замъка. Грифит от рода Пауъл изкриви лице от отвращение.

— Дуел? — обърна се той към своя домакин. — Вие ме доведохте тук, за да гледам битка?

Сребристата коса на Уентхейвън беше гладко вчесана назад, а чертите на лицето му издаваха благородна кръв. Цяла купчина дребни спаниели1 джафкаха в краката му. Уентхейвън беше образец на артистичното гостоприемство, когато отвърна.

— Опитвам се да изпълня молбата ти.

Гръмогласен смях и престорено уплашени викове оглушиха Грифит, когато дуелиращите си запробиваха път с рамене през външния кръг на публиката.

— Няма уважение към войната в тази страна — каза Грифит. — В Уелс се бием до смърт, стиснали в ръка тежък двуостър меч и с истински противник срещу себе си. И това няма нищо общо с този така наречен спорт — дуела.

С присъщата си изисканост Уентхейвън отхвърли темата за Уелс и тамошните обичаи.

— Това се практикува във Франция — каза той. — Модно е. Младежите от замъка вече се бият с повод и без повод. Бият се дори заради самото удоволствие от състезанието и аз ги насърчавам. Рапирите са леки и с изтънени върхове. Те се обучават да овладяват буйните си натури. Освен това, ако искате да разговаряте с лейди Мериън, бившата придворна дама на нашата некоронована кралица, то просто трябваше да дойдете тук.

Вълна от гняв и негодувание заля Грифит, но вече се бе нагърбил с тази мисия. Той изрече рязко.

— Харесва ли й на тази лейди Мериън да наблюдава как младите глупаци се кълцат един друг?

Ироничната усмивка на Уентхейвън оформи върху бузите му две трапчинки.

— Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш какъв дял се пада на лейди Мериън от това забавление.

Грифит беше достатъчно висок, за да вижда всичко, което се разиграваше пред очите на въодушевената публика, застанала между него и дуелиращите се. Двама от тях, с изтънени специално за дуел рапири в ръце, танцуваха върху гладкия каменен под. Биеха се настървено, но и с умение, което предполагаше младежки дух в млади и силни тела.

Грифит прокара ръка през очите си.

— Единият от двамата е жена. И тази жена борави майсторски с рапира.

Червените й коси се изсипаха изпод шапчицата и огряха бледото й лице. Преметнала през свитата си пред гърдите ръка края на меката си копринена пола, тя беше открила част от силните си прасци и глезените, обути в копринени чорапи. Леката й стъпка отвлече вниманието на Грифит от рапирата в ръката й.

Мили Боже, тя беше висока. Мериън погледна дръзко, право в очите, красивия едър мъж.

Тя започна да тананика някаква мелодия и изненада противника си, като светкавично изтегли сабята си изпод неговата и застана в цял ръст срещу него.

Освободил и двете си ръце, сега съперникът й демонстрира такова умение и ловкост в боя, което би принудило много други да отстъпят. Но вече се задъхваше и в очите му се стичаше пот от челото. Нахвърли се настървено напред, нещо, което не бе прието в приятелските двубои.

Той губеше.

Застанал съвсем близо до Грифит, Уентхейвън каза.

— Добра е, нали?

Грифит изсумтя в съгласие, като че не искаше да придаде особено значение на одобрението си.

Без да може да откъсне очи от прекалено високата, прекалено дръзката и прекалено предизвикателната красавица, Грифит каза.

— Ти си луд. Защо ви е притрябвало мъж да обучава жена да си служи с рапира?

Уентхейвън се разсмя буйно и отвърна.

— Жена като нея трябва да разполага със средства, за да се защитава от… ако можем да кажем… нежелани намерения.

Гъвкавите саби се срещнаха. Когато остриетата се удариха, се понесе звук от стържещо едно в друго желязо и пръсна дъжд от ситни искри.

— Жена като нея?

— Да — доволен, че е успял да възбуди любопитството му, Уентхейвън разкри самоличността й. — Това е лейди Мериън Уентхейвън.

Извръщайки се към графа, Грифит пропусна смъртоносния удар на Мериън, но бурните хвалебствени викове на тълпата го накараха отново да съсредоточи вниманието си към сцената на боя. Победоносният вик на жената се сля с полета на сабята на противника й, избита от ръцете му. Въодушевена от успеха, тя вдигна юмруци и ги размаха победоносно. Грифит присви очи. Никога не беше харесвал жени, които излагат на показ достойнствата си. Напротив. Смяташе това за най-отблъскващата женска черта.

Как искаше да убеди и воина в себе си в това, в което вярваше с разума си.

Уентхейвън цъкна с език и рече.

— Мисля, че Ейдриън Харботъл никога не е имал шанс. Той просто е един от рицарите без земя, а това го приравнява, с който и да е обикновен селяк.

Грифит погледна мъжа, за когото Уентхейвън говореше с пренебрежение. Надарен със златни коси, равни бели зъби и мускулести ръце и крака, Харботъл не приличаше на селяк. Беше толкова красив, че красотата му напомняше за нещо на Грифит толкова настойчиво, че зъбите го заболяха от напрежението, с което се опитваше да си спомни. Нещо познато. Нещо, което му вдъхваше доверие и сигурност.

Да. Харботъл приличаше на позлатеното изображение на ангела в молитвеника на майка му.

Но Грифит би се обзаложил, че Хартботъл далеч не беше ангел. Все още задъхан, той не успяваше да обуздае накъсаното си дишане, от което гръдният му кош се издуваше до пръсване, и яростния си поглед, втренчен в Мериън. Грифит го наблюдаваше, без да се смущава от надигналата се у Харботъл злоба. Колкото и да се опитваше да я скрие, стиснатите му юмруци го издаваха.

Мислите на Уентхейвън скачаха от тема на тема.

— Беше много глупаво от негова страна да си въобразява небивалици и да я предизвиква…

Харботъл скочи към Мериън, хвана рапирата й и я извъртя срещу нея. Преди още да схване с разума си това, което се разиграваше пред очите му, Грифит се втурна към тях. Без да мисли за последствията, той скочи върху Харботъл. Жените се разпищяха, а мъжете възнегодуваха, когато Грифит повали яростно съпротивляващия се Харботъл на земята. Разнесе се пукот на кости и сухожилия. Грифит се изтърколи встрани от Харботъл и се изправи на крака. Миг преди рапирата да се озове в ръцете му, друга ръка я грабна изпод неговата. Една тънка и женствена ръка я насочи към гърлото на Харботъл и плътният контраалтов глас на Мериън заплашително прозвуча.

— Страхлив негоднико, застани с лице срещу наказанието за предателство.

Харботъл се изправи. Ангелското му лице беше изкривено от ненавист, а дъхът явно все още не му стигаше.

— Кучка. Няма и капчица женска милост в теб.

— Защото не ти позволявам да ме победиш ли? Да ме убиеш? Трябва ли да загина от ръката на някакъв презрян и подъл рицар, за да докажа, че съм истинска дама?

Тя допря блестящия връх на сабята в разголеното му от разтворената риза гърло.

— Стани! — заповяда му Мериън. — Стани и застани с лице срещу дамата, на която си причинил зло.

Тя беше величествена в тържеството на своята победа и гневът й подхождаше така, както кралските одежди на една кралица. Грифит се приближи. Ако това, една жена да излага на показ достойнствата си, беше отблъскващо, то защо тогава нейният плам го привличаше.

Харботъл се олюля и погледна към Грифит.

— Криеш се зад най-новия си любовник?

Без изобщо да прояви някакъв интерес към Грифит, Мериън го отпрати с жест и отново се обърна към Харботъл.

— Мога да те убия и без чужда помощ, Харботъл — каза тя и изтегли назад ръката си с рапирата, готова да нанесе последния удар.

Сините очи на Харботъл щяха да изскочат, бялото им стана червено от напрежение, а лицето му се изкриви от страх.

— Ти няма… не можеш…

— Кой би ме обвинил?

Кръвта се бе отдръпнала от лицето й, но Харботъл не го забеляза. Той не можеше да откъсне погледа си от неподвижното острие на рапирата.

— Имам пари, ако искаш пари…

Кръвта отново нахлу в лицето й.

— Ако те убия, светът ще се освободи от една гадина.

Тя пое дълбоко въздух и Грифит помисли, че ще забие острието в сърцето на Харботъл.

— Имай милост! — изхленчи той.

Суровостта й се смекчи и тя посочи с рапирата към вратата.

— Върви да лижеш пода пред свещеника. Може би той ще опрости греховете ти. Това е най-доброто, на което можеш да се надяваш, защото тези благородници тук няма да ти простят.

Харботъл бързо отстъпи назад и когато се озова на безопасно разстояние от обсега на рапирата й, извика.

— Курва! Срамиш семейството си като носиш неговото име. Малкото ти копеле изкупва наказанията за твоите грехове.

Грифит замръзна, изненадан от дързостта на тези думи, но Харботъл не спря дотук.

— Хлапето, което роди, е идиот!

Тя вдигна сабята си, готова да я запрати по него. Зяпналите от изненада придворни се снишиха, за да се предпазят. Грифит сграбчи ръката й, преди тя да успее да хвърли рапирата, извъртя я и придърпа жената към себе си, така че лицето й се зарови в гърдите му.

Копеле, помисли той мрачно. Родила е дете без брак. Няма нищо чудно тогава, че са я изгонили от кралския двор.

Копеле. Дете, непризнато от своя баща. Мериън се бе унижила и обрекла на изгнаничество, подвластна на своята неукротима страст, и точно тази неспособност да се въздържа сега тя демонстрираше в ненужни дуели.

Приличащ на полуразмазано насекомо, като накуцваше и залиташе, Харботъл напусна залата.

Мериън с усилие запази самообладание, вбесена, че някой си бе позволил да застане между нея и тази отвратителна твар, която злословеше за сина й. В ушите й боботеше един дълбок плътен глас.

Яростта е звярът, който гаси светлината на разума и ти си доказателството за това. Никога не заплашвай един мъж със смърт, освен ако твърдо не си решила да го убиеш. Създаваш си враг за цял живот, който няма да се примири, докато не те види унижена и съсипана.

Опитвайки се да заглуши този глас, тя вдигна очи — все по-нагоре и по-нагоре.

Мъжът беше огромен и не изглеждаше благоразположен. Черната му коса беше подстригана наравно с брадичката и беше вчесана назад, но това нито смекчаваше, нито разкрасяваше чертите му. Загорялото му лице издаваше прекараното на открито и на слънце време, говореше за многобройни битки. Челото му бе прорязано от бръчките на премеждията, които бяха толкова много, колкото и белезите по страните му. Тънкият нос явно беше чупен неведнъж, а по волевата брадичка бе набола еднодневна брада. Единствено в златистите очи тя откри някаква хубост, но те излъчваха такова отвращение и погнуса, че тя направо се вледени.

— Моите благодарности към вас, но не се нуждая от защитата ви.

Той изпусна насъбралия се в гърдите му въздух и разроши с дъха си разпилените къдрици, които се спускаха върху челото й. Тя отстъпи встрани и го чу да мърмори.

— Само да беше вярно това.

Зад нея Уентхейвън каза.

— Този огромен уелски звяр е най-новият пратеник на кралицата до теб.

Мериън се извърна към Уентхейвън.

— Наистина ли, Уентхейвън? Защо не ми каза веднага?

Разпервайки ръце, за да изрази неподкупна невинност, Уентхейвън отвърна.

— Мислех, че съм ти казал.

Мериън пренебрегна думите му и като наклони глава на една страна, огледа изпитателно Грифит, обръщайки особено внимание на демодираните му, кафеникави дрехи.

— Прилича на звяр. Има ли звярът име?

Грифит се поклони, при което приближи лицето си към нейното.

— Грифит от рода Пауъл, с ваше позволение.

Гласът му беше приятен, но едва чула името му, тя усети червенина да избива по страните й.

— Грифит от рода Пауъл? Грифит от рода Пауъл не може да е пратеник на моята кралица. Грифит от рода Пауъл е от хората на краля.

Грифит изпъна тялото си. Плътните му устни се изпиха в знак на одобрение.

— Аз съм човек на краля. Следователно и на кралицата. След като те са свързани и съединени от свещената церемония на църквата.

Мериън се огледа около себе си и видя, че събралата се да поощрява играта й с рапира тълпа, сега поглъщаше жадно всяка дума. Тя повика с ръка един паж, подаде му рапирата си и му нареди да я излъска и да я върне на мястото й. Мериън печелеше време, за да овладее буйния си нрав.

— Как е Елизабет Йоркска? Добре ли е моята господарка?

Грифит от своя страна също забеляза наплива на любопитни наблюдатели и й предложи ръката си.

— Съпругата на краля е добре. Както и нейният син Артур, наследникът на трона.

— Наследникът на английския трон! — усмивката на Мериън преливаше от ирония. — И Хенри Тюдор е бащата.

— Крал Хенри Тюдор е бащата.

На Мериън й идваше да се изсмее на прекомерната важност, която си придаваше Грифит, но през годините, прекарани в двореца, се беше научила да се отнася с уважение към кралската институция, въпреки че не хранеше уважение към мъжете, които преследваха целта да я оглавят. Тя пое предложената ръка и се съгласи.

— Разбира се. Крал Хенри, седмият с това име, е бащата на това дете. Нареди ли вече крал Хенри неговата съпруга да бъде коронована?

— Не още.

— Когато архиепископът миропомаже Елизабет и постави короната на благородническото й чело в Уестминстърското абатство, тя ще бъде поставена над простосмъртните — Мериън се приближи плътно до Грифит, доволна, че може да го използва като клин, за да разцепи тълпата. Когато насъбралите се благородници останаха зад гърба им, тя каза.

— Кралят се страхува. Страхува се, че всички ще кажат, че дължи трона си на своята кралица.

Грифит я поправи, без да се смути нито за миг.

— Той е предпазлив и има основания за това.

— Тронът все още се клатушка под кралския му задник.

— Клатушка се? Не. Не се клатушка и само един глупак може да каже това. Но същите тези глупци, които заявяват, че тронът се клатушка, могат и да продължат, че без подкрепата на родството си с Елизабет Йоркска кралят не може да задържи трона си.

— Ти не си придворен, нали? — попита Мериън с усмивка, повече развеселена, отколкото объркана от почти открито насоченото към нея определение, че е глупачка.

— Аз съм това, което Хенри има нужда да бъда.

— Лакей, тогава — каза тя, очаквайки с нетърпение как ще реагира на обидата.

— В момента може да се каже и така. Аз съм пратеник, който предава съобщения от едно глупаво момиче на друго — и без да я попита дали желае, той я поведе към една врата, през която минаха и се озоваха в градина, ухаеща на напъпили рози, окъпани от топлината на пролетното слънце. — Наградата за изпълнението на тази мисия, ще бъде посещение на родителите ми в Уелс.

Следобедното слънце не е в услуга на Грифит, помисли Мериън. Огряна от неговата светлина, косата му вече не изглеждаше черна, за каквато я беше взела Мериън в началото, а тъмнокафява и лъскава. Отметната назад, тя оформяше клин в челото му, което придаваше на тясното ми лице дяволито изражение, но в същото време блестеше заплашително като лъвска грива и с нея той създаваше представата за освирепял див звяр. Слънчевата светлина подчертаваше суровите му черти и огромния ръст и тя се чудеше с какъв акъл Хенри беше изпратил точно него.

Дали Хенри не се опитваше да я сплаши? Какви подозрения таеше той? Какво знаеше? Дали беше споделил това, което знаеше, със своя пратеник?

Кичур яркочервена коса падна върху очите й и тя безуспешно се опита да го напъха обратно под прилепналата към главата й шапчица.

Той я наблюдаваше с полуотворени, свити в иронична гримаса, устни.

— Боядисваш ли си косата? — попита Грифит.

Тя отпусна ръце и свирепо го изгледа. За всичките си двадесет и две години никога не беше срещала такъв грубиян!

— Ако я боядисвах, точно този цвят ли щях да избера?

Той не се усмихна, не трепна, с нищо не показа дори престорено възхищение от отговора й. Вместо това хвана кичура и с опитно и бързо движение го прибра под шапчицата.

— Възможно ли е да бъдем подслушвани тук? — попита той.

Колкото и да се опитваше, тя не успяваше да разчете по изражението на лицето му какво става в главата му, с изключение на огромното му отвращение към нея и към собствената си мисия. Толкова по-добре, помисли тя. Замъкът на Уентхейвън беше олицетворение на пищния извънградски живот, но тя беше свикнала с бурния живот в двореца. Сега пред нея се разкриваше шансът да премери остроумието си с един надут уелски лорд.

— Никой не може да ни чуе, но това няма значение. Всички знаят, че някога бях първата придворна дама на лейди Елизабет, както и това, че винаги, когато имаме такава възможност, ние общуваме помежду си, въпреки че обикновено пратеникът е по… — тя го изгледа от глава да пети и довърши мисълта си — … весел. — Мериън протегна ръка към него с обърната нагоре длан.

— Имаш ли писмо за мен?

Той бавно извади от колана си пергаментов свитък, запечатан с печата на кралицата и разчупи восъка.

— Да ти го прочета ли?

Тя здраво сграбчи посланието и го напъха в ръкава си.

— Сама ще си го прочета. Носиш ли ми още нещо?

Още по-бавно той измъкна от колана си тежка кесия. Тя я взе, прецени тежестта й на ръка и въздъхна облекчена.

— Добрата Дева Мария ме е благословила.

— Кралицата ти изпраща почти всичко от оскъдните средства, които са й отпуснати.

— Да — съгласи се тя, мислейки за двегодишното си дете в една от къщичките към замъка. — Тя винаги е била много загрижена за моето благосъстояние. — Мериън видя възмущението, което се изписа върху лицето му и което той дори не си направи труда да прикрие. Тя седна на една каменна пейка, вдигна гордо глава и надменно се усмихна. — За какво си мислеше, Грифит от рода Пауъл?

— Чудех се дали имаш някаква представа, че кралицата лишава себе си, за да можеш ти да напъхаш дълбоко ръката си в джоба й.

Дързостта му доказваше неговото очевидно пренебрежение към нея и гневът, който с мъка бе потиснала, отново се разгоря в кръвта й. От лекия ветрец, полъхващ откъм езерото, червенината по бузите й се сгъсти и тя свирепо го изгледа. След това си спомни за тайната, която не беше само лично нейна, и сведе очи. Подбирайки думите си, тя изрече с равен глас.

— Никога в характера на лейди Елизабет не е имало и следа от изнудвачество. Нейният живот е образцов. И как би могло да бъде другояче? Отначало за нея се грижеше с огромна любов баща й, крал Едуард. След това чичо й, крал Ричард III, изпълняваше своя дълг редом с нея.

— Крал Ричард? — изрече с насмешка Грифит. — Имаш предвид узурпатора. Ричард беше брат на Едуард. Синовете на Едуард трябваше да наследят престола, но къде са те сега? Къде са те?

Тя здраво стисна кожената кесия, усещайки кръглите монети под пръстите си и отново потисна желанието си да му покаже своята неприязън.

— Не знам. Знам само, че Елизабет е тяхна сестра и няма нищо общо с изчезването им.

— Ричард беше този, който ги затвори в кулата, откъдето те повече никога не излязоха — той се подпря с крак на пейката, отпусна ръка върху коляното си и сведе глава, за да се приближи към нея. — Те изчезнаха и никой повече не ги видя. Аз се бих за Хенри и молех Бог да му даде възможността да обедини родовете Йорк и Ланкастър, но едва когато отидохме в Лондон, разбрах истината. Там научихме, че лейди Елизабет беше танцувала с техния убиец. Тя живееше в двора на Ричард, носеше дрехите, които той й подаряваше, и в същото време му осигуряваше правата, които той никога не би имал без нея. Елизабет се оказа склонна да приеме разрухата, която прояде рода на Йорк, и сега тази й склонност премина в жилите на Тюдорите.

Без да обмисли постъпката си, тя замахна с кесията жълтици към лицето му. Носът му изхрущя. Тялото му се лашна назад и той закри лице с ръка. Тя го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си, без да обръща внимание на кръвта, която започна да се стича между пръстите й.

Платното се сцепи. Тя и на това не обърна внимание, а изрече с нисък и напрегнат глас.

— Моята господарка Елизабет пожертва всичко, за да спаси братята си. Всичко! И аз категорично те предупреждавам, че ако още веднъж посмееш да злословиш по неин адрес в мое присъствие, ще пронижа гърдите ти с рапирата си.

Тя го отблъсна и се втурна по пътеката, забравила кесията, подчинена единствено на желанието да се махне колкото се може по-скоро. Когато вече беше сигурна, че е извън обсега на очите му, тя повдигна полите си, за да се движи по-бързо, и тръгна с широка крачка. Искаше да се махне далеч от този грубиян, от този тъпанар, от този умопобъркан, изпратен от Хенри.

Сигурно не беше много разумно да го удря. Особено с тази тежка кесия. Беше чула изхрущяването. Дали не му беше счупила носа?

И все пак той се бе осмелил да обвинява Елизабет, че е заговорничела с Ричард за убийството на своите братя? Мериън знаеше истината. Служеше при Елизабет от петгодишна, защото бяха на една възраст и имаха родствена връзка. От самото начало на Мериън й бяха дали ясно да разбере, че трябва да бъде безпределно вярна на Елизабет във всичко.

В същото време на самата Елизабет й дадоха да разбере, че ще бъде принесена в жертва за династията. Всяко движение, всяка дума, всяка усмивка бяха претегляни и преценявани дали отговарят на една принцеса от рода Йорк. Мило и обичливо дете, Елизабет се стремеше всячески да получава одобрение и макар че съобразителността не беше нейно отличие, това не беше кой знае каква вреда, защото не беше задължително една принцеса да има необикновен ум.

Не беше задължително, докато баща й, крал Едуард IV, беше жив. След смъртта му се заредиха дни на предателства, а Елизабет не беше подготвена да участва в политическите интриги, които доведоха страната до война. Обичният й чичо взе под своя опека братята й, като заяви, че желае единствено да ги защити. По-късно той отправи към тях налудничавото обвинение, че са незаконородени. И обяви всички деца на Едуард за незаконни.

И когато Ричард пожела, парламентът го провъзгласи за крал.

Мериън беше държала в прегръдките си своята господарка, докато тя безутешно ридаеше за братята си, за свободата и честта, които сега бяха стъпкани в калта. Двете заедно обмисляха планове за действията, които трябваше да предприеме Елизабет, когато Ричард и съпругата му я поканиха в кралския двор. Отначало Мериън и Елизабет възроптаха, но после осъзнаха, че Елизабет трябва предварително да обмисли поведението си. Дали трябваше да приеме ролята на послушна племенничка, за да разбере истинската участ на братята си, или да се опита да повлияе на чичо си и така да помогне на братята си да избягат.

Двете прехвърляха всевъзможни планове. Опитваха се да предвидят всяка стъпка и всяка случайност, но и двете никога не биха могли да си представят каква ще бъде тяхната последна роля по време на мрачното царуване на Ричард. Само ако…

Мериън въздъхна. Можеше да се побърка от тези „само ако“.

Отредената за нея къщичка се намираше близо до защитната стена с извисяващи се в небето бойни кули, която ограждаше замъка и го предпазваше от нападения. В същото време беше достатъчно отдалечена от покоите на Уентхейвън. Тук не живееше в непосредствена близост с лорд Уентхейвън и така й харесваше. Далече от политиката, с която той се занимаваше, далеч от плановете, които тайно кроеше. Тук тя намираше сигурност за себе си и за сина си Лайънъл. Дали беше все още буден? Тя отвори портичката на предната градина и го извика. Засмя се, когато видя пълничкото чернокосо момченце патешката да се втурва към нея. Тя го прегърна, залюля го в ръцете си и възкликна.

— Целият си в пясък. Там ли си играл?

Детето кимна с грейнало личице и потупа бузки с изцапаните си ръчички.

— Замък ли строи?

Детето отново кимна.

— Заобиколен с ров?

— О, не му напомняйте за това — каза бавачката, която се появи откъм къщичката. — Ще започне да настоява да отидем до кладенеца за вода и след това тук ще стане една такава кралска каша.

Сесил беше красиво момиче, а приликата й с майката на Мериън беше поразителна. Но, докато майката на Мериън беше един мил спомен, Сесил се оказа едно глуповато момиче, което лесно се увличаше по модата, беше особено податлива на чуждо влияние и особено на комплиментите на някой мъж. На който и да е мъж.

И въпреки всичко тя последва Мериън, без нито веднъж да се оплаче, в затънтения замък Уентхейвън.

— Той спа ли? — попита Мериън.

Сесил духна косите си, които бяха паднали пред очите й и й пречиха да вижда.

— Спа малко, но доста буйно игра през целия следобед.

Мериън го притисна към себе си, целуна го и се съгласи.

— Да, той е едно здраво момченце.

— Никога няма да можеш да си представиш колко много плачеше, докато навърши годинка.

— Това сигурно е било от коликите — отвърна Мериън, без да изпуска от очи Лайънъл, който се опитваше да се измъкне от ръцете й и да стъпи на земята.

— Беше направо ужасно — отвърна Сесил без заобикалки.

Мериън не отговори. Имаше много неща, които тя пазеше само за себе си, но най-важното от тях беше антипатията, която изпита към Лайънъл още първия път, когато го видя, и която оттогава не я напускаше.

Нито един от плановете й не беше свързан с това да става майка. Още повече, че никога не бе изпитвала интерес към деца. Когато акушерката постави този окървавен восъчен вързоп в ръцете й, тя реагира с неприсъщо за една майка отвращение.

— Новородените бебета винаги са слабички, ревливи и грозни, така са ми казвали — Сесил сякаш не се съмняваше, че Мериън може и да не бъде съгласна с нея. — Понякога си мислех, че няма да оцелее през първите няколко месеца.

Понякога, когато късно вечер той пищеше часове наред, Мериън не знаеше дали иска той да оцелее. Тя сви рамене при спомена за вината си и последва Лайънъл до купчинката речен пясък, който бяха докарали тук специално за него.

Сесил вяло ги последва.

— Но за вас, милейди, щях да се побъркам.

Угризенията на Мериън я подтикваха самата тя да полага все повече и повече грижи за Лайънъл и тогава… о, тогава един ден той й се усмихна.

До този ден тя никога не беше имала основания да вярва в любовта. Никога не беше вярвала в някакви кратки мигове на пламенни обяснения. Но първата беззъба усмивка на бебето, което държеше в ръцете си, я промени. С всяка следваща усмивка, с всяка детска болест и всяка победа на живота, той я привързваше към себе си. Сега тъмнокосата му главица подскачаше, докато той гребеше пясъка, и тя ликуваше заради силата на собствената си преданост. Тя беше готова да жертва живота си за него — не от чувство за дълг или вярност, а защото го обичаше.

Сесил въздъхна шумно, както Лайънъл правеше, когато искаше да му обърнат внимание, и каза.

— Така ми се иска да съм била до теб, когато си раждала, за да ти помогна.

Мериън я погледна недоверчиво.

— Ти? Та на теб ти се завива свят, когато някой мъж се изплюе.

Сесил провеси глава и се съгласи.

— Знам, че е така, но съм сигурна, че женският ми инстинкт щеше да ми помогне да го преодолея.

Мериън се съмняваше в това, но предпочете да не го коментира.

— Разбира се, ти трябваше да придружиш лейди Елизабет в изгнаничеството й. Тя едва ли можеше да остане в кралския двор при всички слухове, които се ширеха — Сесил погледна изпод края на качулката си, огромните й очи бяха открити и невинни. — За женитбата й с краля, нейния чичо, имам предвид.

Докосвайки с пръст писмото, скрито в маншета на ръкава й, Мериън каза.

— Добре, знам какво имаш предвид.

— Още не мога да се начудя защо не сподели с мен. Да се изправиш сам-самичка срещу такова безчестие, без подкрепата на скъпата си братовчедка — Сесил изсумтя. — В крайна сметка аз бях прислужница на господарката ти.

— Сесил — Мериън обърна лице към нея. — Кой ти е говорил за това?

Върху лицето на Сесил се изписа виновност и тя неуверено каза.

— Защо мислиш, че някой трябва да ми е говорил?

— Защото много добре знаеш, че никога не си искала да присъстваш на раждането на Лайънъл. Някой от приятелите ти те е подучил…

Смущение, ужас, объркване — Сесил не можа да скрие всичко това, докато се опита със заекване да отрече.

— Н-не.

Пряма както винаги, Мериън продължи.

— Ако си се похвалила пред някоя жена, че си ми помагала при раждането, и си обещала да помогнеш и на нея, по-добре е да си признаеш веднага лъжата.

Устните на Сесил се сгърчиха, като че ли беше захапала лимон.

— Никого не съм лъгала, но ми е трудно, когато се опитвам да обясня защо си ме оставила в двора и си отишла да родиш Лайънъл без мен. Ъ-ъ… другите прислужници подхвърлят, че ми нямаш доверие.

— Че ти нямам доверие? — едва сега проумяла, Мериън привлече дребничката Сесил към себе си и я притисна в прегръдката си. — Разбира се, че ти имам доверие — Мериън закрепи лъжата с още една прегръдка.

— Ако другите прислужнички те дразнят, кажи им истината. Заминах без теб и те оставих в двора, защото се притеснявах за теб. Исках да си намериш съпруг, да създадеш свой собствен дом, а не бъдещето ти да бъде опропастено с мен, както и стана.

— Не — пророни Сесил.

— Да, опропастено е и дори една обвинителна дума не съм чула от теб. Аз съм една неблагодарна нещастница, ако по някакъв начин не съм успяла да те накарам да разбереш колко високо ценя твоята жертва.

Сесил се отдръпна и отвърна.

— Не, не си неблагодарна нещастница. Ти винаги си била добра с мен. Викаш ми „братовчедке“…

— Ти си ми братовчедка.

— Но незаконородена — навярно осъзнала нетактичността си, Сесил погледна към Лайънъл и шепнешком добави. — Не че има нещо лошо в това. Но аз не съм като теб. Не мога да пиша остроумни писма и въобще… И не мога да си служа със сабя.

Мериън се засмя и коленичи до ликуващото двегодишно момченце. Събирайки пясъка на купчинка, тя каза.

— Има хора, които смятат това за твое предимство.

— Мъжете приказват и аз чувам тук-там какво си говорят. Някои те намират много смела.

— А други не — каза Мериън, припомняйки си внезапното объркване, мрачното лице на уелсеца и гъстата червенина, която го заля, когато му даде урок по уважение към по-високопоставените. Сър Грифит я привличаше с грубата си сила подобно на непристъпен планински връх, стръмен и скалист, обвит със загадъчна тайнственост, и на нея в този момент й се искаше да не го беше удряла.

Но той си го бе заслужил! И освен това вината да изтърве кесията беше негова!

Сега трябваше да върви и да се моли за нея. Той без съмнение щеше да я накара да се моли. Мериън потръпна. Тя трябваше на всяка цена да получи тези пари, но не искаше да вижда отново чернокосия висок мъж. Не искаше да слуша този кадифен глас да дава свободно израз на неодобрението му към нея. Тя наистина не искаше да се извинява и нямаше да го направи. Трябваше да потърси някакъв друг изход. Сигурно имаше такъв. Може би… Тя присви очи. Да, ще помисли за друг начин.

— Например този мъж днес те мислеше за много смела.

Вниманието на Мериън бе все още насочено към Грифит и тя се намръщи.

— О, не, не мислеше така.

— Така мислеше. Защо иначе щеше да се дуелира с теб за правото на леглото ти?

— Какво? — отначало Мериън се обърка, но после разбра, че Сесил има предвид онзи глупак Харботъл. Тя отхвърли темата за него с едно махване на ръка. — Той ли? Той не е нищо повече от един от цялата рота мухльовци, които ме смятат за лесна плячка. Добре го научих.

— Аз говорих с него. Той ще се ожени за теб.

Предложението, направено чрез устата на братовчедка й с явната цел по-късно тя да получи благодарност за това, направо вбеси Мериън и тя се овладя с усилие.

— Разбира се, че ще иска, за да се издигне в обществото с тази женитба, докато в същото време аз да падна по-ниско.

— Ако не се ожениш, няма да можеш да имаш законно дете.

Мериън се смути.

— Значи според теб съм обречена да родя още едно извънбрачно дете.

— Не! — пълничките устни на Сесил се нацупиха. Ужасена от собствената си глупава откровеност, тя измънка. — Не, аз…

— В Англия е възможно да се рои изобилие от копелета и някои от тях дори могат да живеят в разкош. Но това са тези, чиито бащи ги признават. Това доказва мъжествеността и силата на тези джентълмени. — Мериън погледна към братовчедка си и тя сведе очи. — Бащата на Лайънъл не е от тези, които ще го признаят, детето има само мен и аз ще го закрилям, както никой друг не би могъл…

Едно дръпване на полата й я прекъсна. Лайънъл стоеше, вкопчил пръсти в полите на роклята й, отправил тъжните си кафяви очи право в нейните, и в същия миг нападките замряха в гърлото й. Тя коленичи, прегърна го и подложи лицето си на лекия ветрец. Когато отново беше в състояние спокойно да говори, тя го попита.

— Искаш ли да ти помогна да построим път?

Той кимна и обърна поглед към Сесил. Все още ядосана на прислужницата си, но много повече на самата себе си, че бе изгубила самообладание, Мериън каза.

— Сесил вече може да нареже хляба за нашата вечеря, миличък мой, искаш ли и мед?

Той кимна отново, а Сесил плесна умолително с ръце.

— О, лейди Мериън, надявах се…

Мериън добре знаеше на какво се надява тя.

— Да? — попита, въпреки че вътрешно бе решила да изпълни желанието на Сесил и да й позволи да отиде, където иска. Просто не желаеше да е близо до нея.

— Надявах се, че ще мога да отиде в замъка и да се присъединя към другите, които празнуват.

— Да се присъединиш към другите? — Мериън знаеше, че не трябва да се дразни, но все пак гордостта й беше засегната от нетактичността на Сесил. — Мислех, че вече си се присъединила към един човек?

— Няма да остана цялата вечер, милейди, ако имате нужда от мен.

— О, Сесил — сърцето на Мериън се сви при мисълта за участта, на която прислужничката й се обричаше, и тя не можа да се въздържи и попита. — С кого се срещаш?

Зъбите на Сесил блеснаха, когато тя се усмихна.

— С един мъж, когото ще одобриш. Той е умен и красив.

— Тогава върви, разбира се — Мериън се загледа след Сесил, която веднага тръгна с наперена походка и добави сериозно. — Но внимавай, Сесил, да не вземеш да се озовеш самата ти с бебе без баща в ръце.