Гняв

Шестнадесета глава

Конят откри Мериън, надвесена над тялото на Арт като над мъртвец, и я бутна толкова силно в гърба, че тя пльосна в реката. Обърна се рязко, но стенанията на Арт привлякоха вниманието й и тя коленичи до него.

— Арт? — тя докосна ръката му и още топлите пръсти се преплетоха с нейните. — Света Богородице! Арт, жив ли си?

Той отвори очи и се взря в нея, като че ли не можеше да разпознае лицето й, след това се надигна на лакти. Тя го сграбчи за раменете и го натисна да легне, но той се възпротиви и отново се надигна.

— Остави ме да изляза от тази вода.

Тя му помогна, доколкото й позволи, и когато той се измъкна от реката, тя му каза.

— Лежи и не мърдай, докато не видя къде си ранен.

— Удари ме само по главата, милейди. Усещам, че кърви, но…

Тя огледа внимателно раната, зейнала от ухото до врата му и силно я притисна с полата си.

— Ужасна е. О, Арт, моля те не умирай!

— Не, милейди, аз…

Положила глава на рамото му, тя се отдаде на своята мъка и тревога, докато Арт остана да лежи съвсем неподвижно. Когато се надигна, забеляза, че той се е вглъбил в себе си — може би мислеше за смъртта, а може би беше затворил очи, за да не вижда нейните — пълни със сълзи. Но сърцераздирателно стенеше, сякаш умираше.

Осъзнала необходимостта да направи нещо, тя скочи.

— Трябват ми превръзки и…

Конят отново навря муцуна в нея и тя бързо сграбчи юздите.

— Няма отново да избягаш от мен — заяви тя. — Сега ми трябваш.

Тя завлече коня до едно дърво и го върза. Направи го толкова трескаво, сякаш от това зависеше животът й. Върна се при Арт заедно с торбите си и го зави с едно одеяло. След това започна да рови и да търси от какво да направи превръзки. Една от дрешките на Лайънъл щеше да свърши работа. Тя високо я вдигна и я заоглежда отчаяно, докато Арт не я върна към действителността със стенанието си. Тя разкъса платното на ивички със зъби и превърза главата на Арт.

— Успя да вземе Лайънъл, нали? — прошепна той.

— Да — тя с гордост отбеляза, че гласът й не трепери.

— Къде е Долан?

— Възползвал се от ситуацията и най-вероятно е избягал.

Арт процеди на уелски нещо, което нямаше нужда от превод.

Мериън заяви с прибързана решителност.

— Трябва да отида при Грифит. Той ще намери Лайънъл. Ще го спаси.

— Грифит? Искаш Грифит да спаси сина ти? — язвителността на Арт й напомни за нейните съмнения и за страховете, които пречеха на истинските й чувства към Грифит. Но сега не изпитваше нито страх, нито съмнение. Бяха ответи като прахоляка, преди да се разрази буря.

Тя вярваше на Грифит. Вярваше му така, както не беше вярвала на никого друг досега.

В следващия миг Арт разтресе една от веригите, които я бяха приковали в затвора на подозрението.

— Трябва да отидеш в Кенилуърт. Трябва да се срещнеш с краля, защото Грифит е при него.

Тя сви рамене и се опита да обмисли какво да предприеме, но в съзнанието й нямаше място за здрав разум и съобразителност. Можеше да се подчинява само на дълбоки, първични чувства. Искаше й се да скочи и да хукне след Харботъл. Искаше да убие Харботъл с голи ръце. Знаеше, че не може, знаеше, че трябва да потърси помощ, но да я търси в Кенилуърт? Крепостта на краля?

— Познавам двама крале. И двамата бяха предатели. Хенри има сериозни основания да причини зло на Лайънъл — олюлявайки се, те каза: — Ще тръгна след Харботъл сама.

Арт простря ръката си и я спъна. Когато тя се надигна на колене, той здраво стисна глезена й в костеливата си длан.

— Не можеш да направиш това сама, момичето ми. Имаш нужда от Грифит. Ако наистина вярваш на Грифит, както казваш, тогава трябва да му вярваш, че ще защити Лайънъл, дори ако се наложи и от краля — Арт постави длан върху очите си, като че ли искаше да се скрие от светлината, докато животът отлиташе от него.

— Ангелът на смъртта в този миг простира своите криле над мен. Скоро ще см отида и не искам да умра с грях на душата.

При мисълта, че Арт ще си отиде от този свят, от очите й бликнаха горещи сълзи и погледът й така се замъгли, че тя направо видя надвесилия се над него ангел.

— Какъв грях?

— Дадох клетва пред теб, че ще закрилям Лайънъл и се провалих позорно. Успокой душата ми, преди да заминеш. Закълни се, че ще отидеш в Кенилуърт при Грифит.

Тя можеше да се закълне. Трябваше да намери сили и за това.

— Заради Лайънъл.

Мериън изтри с ръкав носа си.

— Заклевам се.

— Добро момиче — той бързо я упъти. — Върви от тук до Личфийлд и там можеш да помолиш да ти посочат пътя за Кенилуърт. Ще стигнеш дотам за по-малко от ден.

— Не трябва ли да остана, докато… — тя се задави в сълзи.

Той се закашля мъчително, сякаш дробовете му щяха да се продънят. Гърчеше се от нечовешката болка, заровил лице в студената трева. Тя погали гърба му с треперещи пръсти и когато Арт успя да си поеме дъх, той и отказа.

— Не. Бедната ми душа няма да намери покой, докато не се убеди, че Лайънъл е спасен. Върви, милейди. Тръгвай веднага и на добър път.

Тя се надигна с мъка, защото краката й едва я държаха и се отправи към Джек. Тъкмо развърза юздите и чу немощния глас на Арт.

— Трябва да го яхнеш. Бързо се мятай на седлото, докато не се е усетил.

Тя кимна, сложи крак на стремето и се метна на седлото.

— Точно така, милейди — каза одобрително Арт. — Дръж здраво юздите и всичко ще бъде наред.

С един последен, изпълнен с тъга поглед, тя запомни лицето на Арт, след това заби пети в хълбоците на Джек и препусна.

Арт гледа след нея, докато тя се скри от погледа му, след това бавно се надигна и седна. Главата го болеше, виеше му се свят, но той наплиска лицето си с ледената вода, като внимаваше да не намокри превръзките. След това мъчително бавно се изправи на крака и с ледена усмивка се отправи към гората по следите на Харботъл.

Арт беше подценил решителността и издръжливостта на Мериън. Крепостта Кенилуърт вече беше затворена, но обитателите й още не бяха заспали, когато тя се изправи срещу кралската стража и им каза коя е. Но часовият само вдигна фенера, освети лицето й и поклати глава.

— Наистина говориш като лейди, но никоя дама не би дошла в покоите на краля посред нощ, мокра до кости и развлечена като уличница, без камериерка и охрана. Сега се махай, преди аз да съм те изхвърлил.

Тя размаха пръст пред лицето му и каза.

— Нападнаха ме крадци, глупако, и сам кралят би искал да чуе тази история.

— Кралят? — стражът избухна в силен гръмогласен смях. — Наистина ли мислиш, че кралят го е еня за всеки обир, който става по неговите пътища? Не, ще трябва да измислиш нещо по-добро от това.

— Никой не ме е обирал — тя знаеше, че не трябва да обсъжда положението на Лайънъл с този неграмотен войник и се опита да обясни. — Отнеха нещо много скъпо от мен.

Той я дръпна към вратата на караулката под защитните стени на крепостта.

— Е, значи все пак е било обир.

Тя подпря ръце от двете страни на касата на вратата и продължи да настоява.

— Казвам ти, кралят ще иска да чуе за това.

Нима беше яздила цял ден и половината нощ, за да стигне до Грифит, и накрая да бъде отпратена от един досаден прост войник? Нима беше пришпорвала, коткала и се борила с този опърничав кон, за да бъде спряна на крачка от целта си? В отчаянието си тя се опита да го склони с хитрост.

— Кралят ме познава. Ще иска да ме види тази вечер.

Стражът отново избухна в дебелашки смях.

— Как се казваш? — попита тя.

Държеше се непочтително, но отговори.

— Уорд.

— Уорд, аз съм приятелка на Елизабет. Бях най-скъпата й придворна дама.

— Падението на величията — присмя се той, но спря да я изтиква навън, защото разговорът с нея го забавляваше, а и можеше да я изхвърли, когато пожелае. — И защо не си й вече любимата придворна дама?

Тя внимателно отговори.

— Трябваше да се оттегля в именията си в провинцията.

— Защото си кучка — обобщи той, сложил ръка на гърба й.

— Аз съм лейди Мериън Уентхейвън, годеница на Грифит от рода Пауъл и той ще ти счупи врата за това, че не си ме пуснал.

Той дръпна като опарен ръката си от гърба й и присви очи.

— Тъй ли? Грифит от рода Пауъл ли казваш? — този път очите му внимателно я огледаха. — Господ да ти е на помощ. Ела насам да говорим с моя командир.

Изгаряща от нетърпение, тя хукна пред него.

Беше живяла в Кенилуърт преди това, когато се числеше към дворцовата свита. Познаваше добре и вътрешността на крепостта, и градината. Щом веднъж стигнеха къщичката на вратаря, която се издигаше пред тях, тя щеше да остави зад себе си последното препятствие между себе си и Грифит.

Когато го намери, нямаше да има време за маловажни приказки. Оставаха броени часове до постигането на целта й, стига само Лайънъл да бъде все още жив дотогава.

Нещо повече от това, тя имаше нужда да бъде с Грифит, да чува гласа му, да чувства ръцете му около себе си. Имаше нужда от спокойствие и утеха. Имаше нужда от Грифит. Имаше нужда от любов.

Изглежда Арт е бил прав. Тя обичаше Грифит и тази любов й причиняваше страдания.

Усмихна се печално, когато стражите вдигнаха решетката на портите и ги пропуснаха да минат само при споменаването на името му. Тя съобщи коя е и се изкачи по стълбите към алеята върху защитната стена. От външната страна тясната алея беше оградена от назъбената крепостна стена от по-ниски и по-високи каменни блокове, които придаваха специфичен облик и на укреплението.

Командирът избухна в смях, но Мериън го стрелна с надменен поглед и пресече смеха му, при което той неспокойно се размърда.

— Конят ми е отвън, при моста, и е твърде хубаво животно, за да го оставя под дъжда. Върви да го отведеш веднага в конюшнята, за да го нахранят и почистят.

Докато Уорд се двоумеше какво да направи, командирът я покани да влезе и тя прекрачи прага. Остро изгледа смутения воин и каза.

— Ако бях на твое място, щях да се притеснявам от това какво ще каже сър Грифит от рода Пауъл, когато разбере как се държиш с годеницата му.

Тази заплаха се оказа достатъчна. Уорд се поклони несръчно и тръгна към стълбата. Тя продължи да го наблюдава в гръб и когато той пое надолу, тя за миг се стрелна в тъмнината.

Командирът извика. Уорд, който от самото начало беше изпълнен е подозрения, също извика. Към техните викове се присъединиха и други гласове от мрака. Мериън заби нос в гърдите на облечен в кожени дрехи войник. Той понечи да я сграбчи, но тя го изрита в капачката на коляното и го блъсна в гърдите. Докато войникът дойде на себе си от неочакваната атака, тя отново хукна, като отчаяно се опитваше да внимава къде стъпва, а в същото време да успее да се измъкне от часовите, които безспорно по-добре се ориентираха от нея.

Целта й беше да се добера до ъгъла над ковачницата. Само да успееше да стигне до там, можеше да скочи върху сламения покрив и да се спусне в двора по подпорните стълбове. След това, ако имаше късмет, можеше тичешком да пресече двора и да стигне до Кулата на Цезар.

Знаеше, че може да го направи, защото вече беше изминавала пътя заедно е принцеса Елизабет.

Миг преди да стигне ъгъла, тя се подвоуми, забила пръстите на краката си в перваза, все още здраво стъпила на алеята. Фенерите, които осветяваха двора, не изпращаха светлина до нея. Долу не се виждаше нищо. Ако скочеше… когато скочеше, нямаше да вижда къде се приземява. Да се довериш изцяло на един детски спомен, да се довериш на желанието нищо да не се е променило за десет години това изискваше смелост. Или безразсъдство. Но тя нямаше време за разсъждения, защото виковете се чуваха все по-близо и по-близо. Стражите я настигаха.

Тя скочи.

— Боли ли?

Грифит отмести рязко ръка от раната на лицето си.

— Боли… малко — призна той.

— Ако не беше вдигал забралото на шлема си, както ти бях наредил, нямаше да получиш нови рани и сега нямаше да носиш тази бродерия по лицето си — крал Хенри внимателно наблюдаваше Грифит. — Това, което ни притеснява обаче, е рамото ти. Имаш късмет, че не е гноясало при този силен удар, който проклетият ирландец ти е нанесъл.

— Престани да опяваш и играй. Почти съм те докарал до положението, до което исках. След това мога да отида да си легна — вътрешно Грифит проклинаше желанието на Хенри да играе с него новата модна игра шах толкова късно през нощта в кралската спалня в кулата.

— Мечтата ти е да ме победиш, а? — обвини го Хенри и премести коня.

— По-добре да се задоволиш с победата си при Стоук, защото тази нощ няма да имаш такава — отвърна Грифит и взе коня му със своя офицер.

— Не можеш да направиш това! — възпротиви се Хенри.

— Осмелявам се да не се съглася, господарю, но съм напълно сигурен, че мога.

— Дай да видя в книгата — Хенри протегна ръка и Грифит му връчи почти новото издание „Правила и ходове при шаха“, направено на първата английска печатарска преса и подарено на Нейно Величество от самия издател.

Докато Хенри прелистваше подаръка на Какстън, Грифит попита безгрижно:

— Какво направи с оня самозванец? Момчето, което твърдеше, че е граф Уоруик?

Хенри изсумтя и захвърли книгата чак до купчината цепеници близо до огъня, който ги топлеше през влажната пролетна нощ.

— Няма смисъл да я изгаряш — посъветва го Грифит. — Знам наизуст правилата.

Хенри погледна кисело приятеля си и прокара ръка по изящно изработената корона на кралското величие.

— Претендента за трона? Името му е Ламберт Симнел и няма потекло, като праха по пътищата. Затрих го там, откъдето е произлязъл.

Въпреки че Грифит знаеше, че претенциите за кралската корона трябваше да бъдат смазвани, стана му неприятно при мисълта, че заради това може би е било убито едно момче. Той се загледа в черните и бели квадрати на шахматната дъска, докато цветовете се сляха пред очите му.

— Я се успокой — каза му раздразнено Хенри. — Не съм заповядал да го убият. Направих го мияч на чинии.

Грифит наистина изпита облекчение.

Видя по-голяма милост, отколкото заслужава, но ще послужи за урок на всички, които се осмеляват да помислят, че могат да ме свалят от трона — устните на Хенри се изкривиха. Той приличаше по-скоро на освирепял за кръв вълк, отколкото на краля на животните — лъва. — Синът ми ще бъде следващият крал. Моята династия ще носи короната.

Грифит се надвеси над шахматната дъска и хвана здраво стиснатия юмрук на Хенри.

— Ще бъде така до сетния ми дъх.

Напрежението на Хенри постепенно започна да спада.

— Успокоява ме мисълта, че си ми верен до гроб. Ти можеш да бъдеш опасен враг.

Грифит се облегна отново назад.

— А Ламберт Симнел не е заплаха, така ли?

— Ако се справя добре, може да го направя…

— Готвач? — Грифит се засмя. — Радвам се, че си проявил, снизходителност. Той не е нищо повече от дребна пионка.

Хенри посегна към една от своите пионки с явно задоволство.

— Е, вече е моя пионка. Мъртвият граф Линкълн няма да има повече нужда от него.

— Граф Линкълн ще гори вечно в ада заради предателството си спрямо теб — отвърна мрачно Грифит.

Те се съсредоточиха върху играта и замълчаха, а лекият нощен ветрец донесе до ушите им виковете от двора.

Ръката на Грифит отново се вдигна към лицето му.

— Сърби ли? — попита Хенри.

— Какво да ме сърби?

— Раните ти, човече! — Хенри изцъка с език от досада. — Никога не си се преструвал, че не разбираш какво ти казвам. Сигурно лейди Мериън ги е замъглила съзнанието.

— Не тя! — възпротиви се възмутено Грифит.

— Тогава за какво мислиш?

Грифит се почувства като глупак, наведе се над шахматната дъска и промълви.

— Мислех дали ще й се видя обезобразен.

За негова чест, Хенри не се разсмя. Сякаш дори не намери думите му за забавни. Само въздъхна и приглади назад оредялата си коса.

— Жените ни правят суетни, нали? Никога не съм се притеснявал за това как изглеждам. Но за Елизабет искам да съм — той се подсмихна — красив като момък. И за какво? За една жена, която ме обича такъв, какъвто съм. Която ме обича, както казва, заради добротата ми.

Грифит не знаеше как да му отговори. Никога не знаеше как да се държи, когато Хенри говори за своята съпруга, защото отношенията на Хенри и Елизабет, както и тези на Грифит и Мериън, бяха обвити в тайни. Тайни, които всеки разбираше само отчасти, но които тежаха и върху четиримата. Той неловко каза.

— Лейди Елизабет също е добра и мила.

— Моята Елизабет е велика жена — Хенри не отделяше очи от играта. — Както и твоята лейди Мериън. Съмнявам се, че това как си се подредил в лицето, ще има някакво значение за нея. А ако има…

— Знам. Никога не съм бил красавец. През целия ми живот Арт ми то е набивал в главата.

Мериън също бе разкрила пред него какво мисли за неговата физика. Докато се възстановяваше от раните си, Грифит на няколко пъти се улови да размисля колко очарована беше тя, когато го разглеждаше. Даже на няколко пъти си спомни докосването и удоволствието, което беше изпитала тя с него. Всъщност, напоследък той имаше проблеми със спането, със стоенето, дори със седенето, защото тялото му се сещаше за Мериън много по-често от няколко пъти.

Той погледна Хенри и дръпна стола си към масата с надежда да скрие от него възбудата, в която беше изпаднал, и с копнеж Мериън да пристигне по-скоро.

Ръката на Хенри се колебаеше между един топ и един офицер. Накрая се спря на офицера.

— Той скоро ще се върне с лейди Мериън.

— Моля се да нямат неприятности по пътя.

Всъщност се молеше Мериън да се подчини на заповедта на краля, но не каза на Хенри за съмненията си. Вместо това му взе офицера и самодоволно се ухили.

Хенри се облегна на стола и огледа е отвращение бързо влошаващото се разположение на фигурите му.

— Да, защото ако имат неприятност, ти ще се превърнеш в хванат в капан глиган, който набучва всичко на бивниците си и святка диво с очи.

— Моите благодарности, Ваше Величество.

— А, значи съм в шах.

— Да, Ваше Величество.

— Не знаеш ли, че благоразумието изисква да оставиш победата на господаря?

— Не знаех как да го направя, Ваше Величество.

— Сигурно не си знаел — Хенри му се усмихна. Виковете при външните врати се чуваха вече по-близо и по дървените стълби на кулата затрополиха тичащи крака. — Сигурно са хванали крадец. Честна дума, тази вечер навън е направо лудница.

Стъпките се приближаваха, после някой започна да блъска силно по вратата. Двамата мъже обърнаха погледи към нея, след това се погледнаха един друг и Хенри извика.

— Влез!

Уорд, стражът от защитния ров на крепостта, пристъпи вътре и се поклони непохватно.

— Ваше Височество, простете, но имаме малък проблем. Тя още не е дошла тук, нали?

— Не съм забелязал — благоволи да отговори Хенри, защото се забавляваше. — Коя е тя?

— Някаква луда. Вещица — Уорд махна с ръка. — С изпокъсана пола, изискани маниери и манията да се срещне с Ваше Височество. Ако Ваше Височество не възразява, ще поставя караул пред вратата ви, за да не ви безпокоят.

— Толкова много шум заради една жена — каза Хенри.

— Тя е луда, Ваше Височество, казвам ви. Силна е като истинска луда. Тя преметна младия Боун само е една ръка, а той никак не е дребен.

Подозрения започнаха да глождят Грифит.

— По врата ли го удари?

Уорд се улови за врата, като чу въпроса.

— Не, сър Грифит, изрита го в капачката.

Хенри с лекота проследи мисълта на Грифит.

— Да не би да мислиш, че е някой, когото познаваш?

— Ами май е така.

Уорд беше изцяло погълнат от мисията си.

— Не се тревожете. Ваше Височество. Завардихме стълбите долу и щом има караул пред вратата, не трябва да се безпокоите. Не трябва да се безпокойте, че… — той усети нечие присъствие зад гърба си и рязко се извъртя, но преди да успее да види кой е зад него, някой силно го блъсна вътре в стаята. Той залитна напред и така откри гледката на една парцалива и изпоцапана фигура зад себе си. След това скочи на крака.

Грифит се изправи и застана между разярения часови и едва крепящата се на краката си жена. Спря Уорд с ръка и заяви.

— Тя е моя.

Уорд изгледа свирепо жената, после Грифит и най-накрая краля.

— Не думайте — изтърва той.

— Уверявам те, че тази рана не е размътила мозъка ми. Това е моята годеница, лейди Мериън Уентхейвън. И въпреки че разбирам желанието ти да опазиш своя крал от нея, гарантирам, че и аз мога да сторя това.

Когато Уорд кимна, че е разбрал, Грифит го пусна и посочи с ръка към вратата.

— Можеш да вървиш.

Часовият повлече крака, като заобиколи Мериън. Мериън също се отдръпна, но нито за миг не остана с гръб към него. Той я гледаше с опасения, внимателно и предпазливо, сякаш беше дива котка. При вратата спря и хвърли последен поглед към Грифит.

— Наистина ли сте сигурен, сър?

Грифит кимна.

— Затвори вратата след себе си.

Мериън едва изчака резето да изщрака и се хвърли към Грифит. Сграбчи ръцете му. Ноктите й се забиха в кожата му. Вдигна мръсното си лице към него и го погледна като сираче — сираче, чиито зелени очи направо му разкъсаха сърцето.

— Какво има, любима? Какво се е случило?

— Харботъл ни нападна.

Плътният й глас се пречупи и Грифит силно я притисна към гърдите си, за да я успокои, още преди да е узнал за отвличането на Лайънъл.

— Нарани ли те?

— Мен? Не, мен не. Нещо по-лошо. Отвлече Лайънъл. Той…

— Лайънъл? — Грифит отпусна прегръдката си. — Лайънъл? Какво правеше Лайънъл с теб?

— Той е мой син — тя сграбчи раменете му и го разтърси в отчаян опит да го принуди да разбере. — Чуй ме! Харботъл отвлече Лайънъл. Грифит, трябва да го намерим.

Хенри се изправи до масата, за да привлече вниманието им. Мериън неохотно пусна Грифит и се поклони, защото много добре знаеше кой стои пред нея, без да й го представят. Грифит обаче ги представи един на друг със стегнато от напрежение гърло и кралят и неугледната дама се загледаха жадно, сякаш бяха чисто голи.

След това Хенри посочи пейката до огъня.

— Седнете. Вие сте изморена и мокра, а има и какво да ни разкажете. Нещо, което трябва да знам. Кой е Харботъл и защо е отвлякъл детето?

Мериън се подчини.

— Детето се казва Лайънъл. Той е мой син и не разбирам защо някой би искал да го отвлече. Но що се отнася до Харботъл, той е един истински разбойник, макар че е рицар. Някога е служил на баща ми и аз се страхувам от най-лошото — тя се изправи и видя, че Грифит е застанал до нея. — Трябва веднага да тръгваме. Не ми се мисли какво може да прави Харботъл с него — може да го захвърли някъде, да го бие…

Тя залитна и два чифта ръце се протегнаха да й помогнат да седне.

Хенри каза над главата й.

— Напомня ми на Елизабет, когато с нея е малкият Артур. Тази нежна жена се превръща в тигрица при мисълта, че някаква опасност грози сина й.

Грифит не беше съвсем съгласен, но нито възрази, нито каза нещо друго. В настъпилата тишина Мериън се замисли, че беше дошла при него с надеждата да намери здрава скала, на която да се опре, но вместо това тази скала се оказа само твърда, студена и безразлична.

— Къде е Арт? — попита той.

Тя примря.

— Арт?

— Да, Арт, моят оръженосец и приятел. Единственият човек, на когото имахме вяра да те доведе при мен от Уелс.

Огнени тръпки полазиха гърба й, но те не можеха да я стоплят. Тя цялата се разтрепери.

— Мериън — Грифит се наведе, така че лицето му се изравни с нейното, — къде е Арт?

Тя се опита да му каже. Наистина се опита. Отвори уста, но думите не искаха да излязат. Не можеха. Не можеха да излязат срещу разкривеното от болка лице на Грифит.

— Мъртъв ли е? — промълви Грифит.

— Харботъл го уби.

— Имаше ли скала там, където се случи това?

Тя разбра защо й задава този въпрос.

— Не, аз… не. Аз сама превързах главата му и мислех да остана при него до края, но той настоя да тръгна към теб — Грифит мълчеше. — Заради Лайънъл. Тревожеше се за Лайънъл. Трябва веднага да потеглим, защото с всяка секунда Лайънъл се отдалечава.

Грифит извърна лице от нея и молбата й. Тя не разбираше защо прави това. Защо не проявяваше загриженост за Лайънъл?

Хенри наблюдаваше Грифит до момента, в който очите му се спряха върху смутеното лице на Мериън. С такт, който рядко се среща при кралете, той се намеси, с което помогна в най-критичния момент.

— Лайънъл разбира се ти е много скъп. Това ли е причината Харботъл да го отвлече? За да има власт над теб?

— Или за да й отмъсти — Грифит намери някакво одеяло и го метна върху треперещите и рамене, но когато тя се опита да му благодари, той само махна пренебрежително с ръка и се обърна единствено към Хенри.

— Тя рани тежко Харботъл — порази и тялото, и духа му. Така че отмъщението е една от възможните причини.

Хенри попита.

— Дали продължава да служи на Уентхейвън?

Мериън поклати глава.

— Баща ми каза, че Харботъл сам се е оттеглил от служба. Уентхейвън няма други проклети оплаквания от него.

— Тогава не може ли по този начин да се опитва да отмъсти на баща ти? — предположи Хенри. — Да иска откуп от Уентхейвън?

— Уентхейвън никога не е включвал Лайънъл в плановете си. Харботъл не е толкова луд, че да си помисли, че Уентхейвън може да му даде пари, за да откупи Лайънъл — тя се ужаси от себе си, когато забеляза, че плаче.

Без да обръща внимание на изцапаните й с кал дрехи, Хенри седна на пейката до нея и й подаде кърпичка, за да избърше сълзите си. И я попита с тих и страстен глас?

— Има ли Уентхейвън някакви основания да си мисли, че Лайънъл не е обикновено дете? Дете, което представлява интерес не само за тези, които го обичат?

Тя го разбираше много добре. Какви тайни планове кроеше гой? Каква ли ярост изпитваше? Какъв гняв и унижение се таяха в душата на съпруга на Елизабет при мисълта за детето, което тя беше родила?

Когато не успя да отговори, той каза.

— Лайънъл е кръщелник на кралицата и затова й е скъп повече от скъпоценностите по короната. Никога няма да позволя да му се случи нещо лошо, стига да е в моя власт да му помогна.

Разбира се, помисли тя, той не би искал Лайънъл да попадне в нечии ръце, които биха го използвали като оръжие срещу него. Но нейната мислена дързост не можеше да издържи пред привидната искреност на Хенри. Беше напълно сигурна, че той по нищо не се различава от предишните двама крале, които познаваше самохвалци, властолюбци, жестоки и отмъстителни. Зад привидно добронамерените му думи не се ли криеше, че произходът на Лайънъл му е известен, но само заради Елизабет ще си затвори очите и ще защитава невинното момче? За размътеното съзнание на Мериън нещата стояха така, но ако решеше, последствията щяха да бъдат толкова ужасни, че да може дори да се мисли за тях.

Объркана, тя вдигна очи към Грифит, но той ги наблюдаваше безизразно. Беше я оставил насаме с Хенри, за да си направи сама изводи за личността и намеренията на краля. Подбирайки внимателно думите си, тя каза.

— Никога не съм давала на Уентхейвън основание да си мисли, че Лайънъл е нещо друго, освен мой безценен син.

— Все пак Уентхейвън често знае много повече от това, което човек се надява да знае.

— Лайънъл прилича на баща си — каза рязко тя и в същия мит прехапа устни.

Изобщо не си беше представяла, че може да изтърси това. Хенри имаше основателен мотив да мрази бащата на Лайънъл и неоспоримо право да знае кой е той. Но това беше истина, която тя не можеше повече да крие, която и Уентхейвън може би вече знаеше. Хенри се отпусна назад и въздъхна.

— Това е лошо, разбира се, но повечето деца приличат на единия или на другия си родител. Моят син Артур вече прилича на майка си със своята бяла кожа и руса коса. За нея е върховно удоволствие да подържи собственото си дете на ръце. След като загуби братята си, които толкова много обичаше, кралицата няма сили да понесе да й разказват за такива жестокости. Като чуе каква беда те е сполетяла, сърцето й ще се поболее от мъка, защото ти обичаш сина си. Нали?

— Той е мой син. Мое… — тя описа с ръка кръг във въздуха — … слънце.

— И Елизабет ми каза така — Хенри нервно отметна дългичкия кичур, паднал над очите му. — Може ли този Хартботъл да знае за изключителната значимост на Лайънъл?

— Не. Дори и баща ми да знае, никога не би споделил с толкова ненадежден човек като Хартботъл.

Грифит се намеси:

— Опасявам се, че Харботъл може и да е подозирал нещо. Докато беше затворен при нас в Уелс, той имаше достъп до много повече сведения, отколкото трябваше да има. — Мериън зяпна смаяна. Грифит продължи: Моля за прошка, Мериън, но се страхувам, че е така.

— Предател! — извика тя.

— Аз ли? — устните му се свиха и той се вгледа в тревожните й очи. — Тогава нека аз да ти задам един въпрос. Как си успяла да пристигнеш за толкова кратко от толкова далеч? Няма и девет дни, откакто изпратихме Арт с точни инструкции да те доведе при мен. Крал Хенри лично заповяда Лайънъл да остане при моите родители, за да предотврати всякаква нещастна случайност да ни го отнеме. Как си пристигнала толкова бързо и защо си тръгнала с детето, без да се съобразяваш с кралската заповед?

Изпяло отдадена на мисълта за детето, Мериън не беше помислила за обясненията, които щяха да поискат от нея. Но сега, когато въпросите бяха зададени, тя осъзна цялата трагичност на своето лицемерие.

По ирония на съдбата се обърна за помощ към Хенри, по той стоеше намръщен и объркан.

— Да, бях ангажиран с момчето и не обърнах внимание, че не си изпълнила моята заповед. Защо си тръгнала с него? Кажи ни истината!

— Вече не знам кое е истината — каза отчаяно тя. — Има толкова много лъжи и толкова много истини, че не успявам да направя разлика между тях.

Грифит каза.

— Истината, господарю, е, че тя е напуснала замъка „Пауъл“, преди Арт да отиде там, без да бъде охранявана или попе да се посъветва с някого. Тя е бягала от ужасната участ да стане моя жена. Арт я е намерил и е умрял за нея. Лайънъл е отвлечен, но щом веднъж го открия и го върна, тя отново ще избяга от мен. Нали така, Мериън?

Той почти долепи лице в нейното и очите му запламтяха със същия жълт пламък, с който горяха първия път, когато го беше видяла.

Тя разбра, че той я презира.

Не беше помислила колко предателска е постъпката й, не беше помислила за огорчението, което му е причинила. Той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, на когото можеше да разчита. Беше се потопила в собствената си мъка и не беше помислила за болката на Грифит, който беше загубил най-верния си приятел. Даже не си бе дала сметка, че тя е виновна за всичко. За убийството на Арт. За отвличането на Лайънъл.

Беше се опитвала да избере най-верния път, а беше объркала всичко.

Тя изпъна рамене и погледна горещите му очи.

— Моля те да ми простиш. Трябваше да потърся помощ другаде, но когато Харботъл отвлече момченцето ми, сетих се единствено за теб. Знаех, че ще го спасиш и те моля да го направиш, независимо от прегрешенията на майка му.

— Ти си знаела, че ще го спася? Или Арт ти каза, че ще го спася?

— Аз знаех. Съжалявам. Но е наивно да мисля, че това ще те интересува след всичко, което направих.

— Ти? — плътният му глас трепереше от напрежение и надежда. — Нали не лъжеш? Истина ли е, че ми вярваш, че ще намеря сина ти?

— Вярвам ти.

— Дошла си тук, в Кенилуърт, в кралската крепост, без никакви задръжки?

— Без… — тя се опита да изрече думата, но не можа. — Почти без…

Грифит изруга невъздържано и се извърна от нея. Тръгна с широки крачки към високия тесен прозорец, надвеси се навън и изрева като ранен звяр.

Хенри, който стоеше до нея, се сепна. Тя знаеше, че отвън има тълпа от воини, но в душата й ревът на Грифит отекна като отговор на собствената й самотност. Сълзите, които беше таила и сдържала през всичките самотни години — за Елизабет, за Лайънъл, за себе си — сега рукнаха и се смесиха със сълзите от мъката, че е разочаровала този силен, непоклатим мъж.

Тази нещастна любов вече й причиняваше мъки. Измъчваше и него. Дали наистина той страдаше заради любовта си към нея?

Тя едва виждаше, но тръгна към него, положи глава на гърба му и обви кръста му с ръце. Нямаше какво да каже, така че остана мълчалива, но усети с дланите как той потръпва и бавно преглъща болката от загубата на приятеля и предателството.

Имаше ли някаква надежда за тях? Дали тяхната любов не беше обречена? Можеше ли тя да отсъди справедливо Грифит, да не му причинява болка? Трябваше да опита, заради Лайънъл.

Той жадно вдъхна студения, влажен въздух, сякаш само така можеше да възвърне самообладанието си, обърна се, без тя да отмества ръце от кръста му, и сведе очи към нея.

— Трябва да си починеш.

— Не, трябва да вървя.

— Но ни трябва и време, за да се приготвим за път, а от теб няма да има никаква полза в това състояние.

— Ще тръгнеш ли?

— Съмняваш ли се?

— Не. Винаги съм знаела…

Той пресече опитите й да откаже малка почивка.

— Имаш нужда да се отпуснеш в гореща вода, да хапнеш топла храна и да се наспиш. Ела, Мериън, знаеш, че се налага.

Хенри се обади от мястото си пред огъня.

— Дори и най-издръжливият воин трябва да се приготви преди боя.

Тя погледна загадъчното му лице, след това върна погледа си към безизразното лице на Грифит.

— Нали няма да тръгнеш без мен, докато спя?

— Няма — отвърна Грифит. — Не ми ли вярваш достатъчно, за да се съмняваш в това?

Не искаше да бъде саркастична, но думите й прозвучаха направо равнодушно.

— Вярвам ти. Дойдох при теб въпреки нечовешките препятствия, които трябваше да преодолея. Бих искала да повярваш…

Думите й заглъхнаха. Чак сега беше забелязала раната.

Дълъг, огненочервен, нарязан от кафеникави конци от овчи черва, белегът беше страховито предупреждение за това, че смъртта може да покоси и човека, когото тя считаше за силен и непоклатим като земята. Беше цяло чудо, че той можеше да говори и да вижда. Беше чудо, че е жив. С треперещи пръсти тя докосна раната, която пресичаше лицето му от ухото до носа.

— Ранен си…

Макар че беше в прегръдките й, гласът му прозвуча така, сякаш идваше от много далеч.

— Да, в сърцето.