Гняв

Осемнадесета глава

Лунните лъчи докоснаха изписаните със ситен почерк думи и те прорязаха съзнанието на Грифит като фанфарен звън.

Мериън с удовлетворение наблюдаваше широко отворените му очи и зяпналата уста, докато изненадата превземаше всяка частица от тялото му. Грифит реагира точно така, както беше очаквала. Документът щеше да го убеди в правотата на нейната кауза и щеше да го спечели на страната на Лайънъл.

В следващия миг пергаментът започна да подскача пред очите й. Тя видя как тръпките тръгват от ръката на Грифит и разтърсват цялото му тяло. Разтревожена посегна към него.

— Грифит? Да не ти прилоша?

Болката и ужасът в очите му направо я прерязаха и тя веднага осъзна грешката си. А когато чу разгневения му глас, вече не се съмняваше, че е сгрешила.

— Защо ми показа това? Да не би да искаш аз да го използвам вместо теб?

— Не да го използваш, не! — тя посегна към скъпоценния документ, но той го вдигна високо над главата си. — Показах ти го, за да си дадеш сметка за законните права на Лайънъл върху трона.

Суровият му глас прозвуча като погребален звън.

— Аз съм поданик на Хенри и това, което държа в ръцете си, е доказателство за измяна.

— Не е измяна! — извика тя. — Това доказва законното право на Лайънъл да се качи на престола.

— Това е сигурна смърт за Лайънъл — въпреки вечерния хлад по челото му беше избила пот. — Мога да ти го взема.

Тя погледна безценния документ, вдигнат високо над главата й, и измери с очи ширината на раменете му и силата на ръцете му. Не можеше да направи нищо, за да го спре, ако реши да го задържи или да го унищожи. Беше рискувала и беше загубила. Единственото, което й оставаше сега, беше да опита да предотврати последиците от загубата.

— Можеш да го задържиш — отвърна спокойно тя. — Но няма да го направиш. Прекалено си честен.

Дали го беше убедила или най-сетне се бе научила да разбира правилно характера му? Това нямаше значение, защото той пусна документа и тя се хвърли напред, за да го хване, преди да е паднал в прахта.

Той стисна здраво китката й и промълви.

— Зарови го. Изгори го. Вземи ножа си и го унищожи. Докато съществува доказателството за този брак, винаги ще има злодеи, които ще търсят Лайънъл, за да го използват против краля — както направиха сега, дори и без това доказателство.

Беше длъжна да приеме справедливостта на доводите му.

— А какво ще стане с клетвата, която съм дала на Елизабет?

— Твоята клетва пред Елизабет! — изсумтя той. — Прочетох писмото, което Елизабет ти е написала. Ти не го ли чете?

— Прочетох го. В него ми пише за Лайънъл, за това колко нежно го обича и колко мисли за него.

— И още?

Тя вдигна нетърпеливо ръце, изнервена от този празен разговор.

— Пишеше и за другия си син Артур и за съпруга си Хенри.

— И още? — продължи да настоява той.

Объркана, тя също попита.

— Още?… Какво?

— Не ти ли пишеше тя за своята любов към Артур и за това как той запълва празнотата в душата й след смъртта на братята й?

— Ами… мисля… да.

— Не ти ли пишеше за своя съпруг, краля, и за това как той я поощрява да ти изпраща пари, необходими за благополучието на Лайънъл? — той остро я изгледа и безизразното й лице сякаш го вбеси. Сграбчи раменете й и я разтресе. — Не разбираш ли какво е искала да ти каже с това?

Мериън поклати глава. Не разбираше какво иска Грифит. Не разбираше това, което той считаше за толкова просто и ясно. Въобще нищо не разбираше.

Грифит я отблъсна, като че ли се отвращаваше от нея.

— Нарочно си затваряш очите. Каква стойност може да има клетвата, дадена пред една изтощена от родилни мъки жена, която страда жестоко от загубата на своите братя и е несигурна за своята съдба? Нима не разбираш? Елизабет е намерила утеха и радост при своя син и своя съпруг и иска от теб да забравиш миналото и да погледнеш напред.

Зашеметена от яростните му аргументи, Мериън заекна.

— Тя… не…

— Сигурна ли си, че Елизабет иска да убият единия й син, за да открие пътя към трона за своя първороден син?

Мериън импулсивно се втурна да защитава Елизабет.

— Елизабет е най-любвеобилното същество на земята. Тя не желае смъртта на никого и със сигурност… — тя зяпна от ужас, осъзнавайки истината, но въпреки това упорито не я призна гласно, — няма да се наложи другият й син да умре.

— Престани да се правиш на глупачка, Мериън. Живяла си в двореца. Била си участничка в най-голямата интрига в английската история. Знаеш каква е истината — тя притисна длани към ушите си, за да не то чува, но той отмести ръцете й. — Има само един трон. И само един крал. Ако той е Лайънъл, Артур ще трябва да умре. Хенри също, а той е толкова любящ баща, колкото ти си любяща майка. Това ще бъде безумно кръвопролитие.

Грифит хвърляше фактите в лицето й — фактите, които тя не искаше да погледне открито. Фактите, които я изтезаваха като камшика в ръката на инквизитор.

Той безмилостно продължи.

— За да стане Лайънъл крал, Хенри трябва да бъде пожертван. А заедно с него Артур и твоята скъпа приятелка Елизабет. Това е, което Елизабет се опитваше да ти каже. Това е истината, която трябва да приемеш.

Тя дишаше с усилие. Сякаш от сърцето й капеше кръв, която пълнеше дробовете й. Беше й невъзможно да разсъждава. Безмилостната истина й беше отнела способността да мисли.

Тя се опита да изрече на глас думите, с които бе убеждавала себе си, но усети, че устните й мълвят една от старите молитви, с които крепеше надеждите си.

— Лайънъл е мой син, наследник на трона. Той заслужава по-добър живот от този на едно извънбрачно дете.

Вече по-спокоен, Грифит се обнадежди.

— Да, заслужава. И аз предлагам на Лайънъл точно това. Той ще бъде мой син, ще получи част от състоянието ми и ще го обичам като мое родно дете.

Това беше щедро предложение, великодушно предложение, но тя безкомпромисно щеше да го отхвърли. И той знаеше това, още преди тя да е намерила начин да отбие удара. В изблик на разочарование и горчивина Грифит продължи.

— Ти можеш да осигуриш на Лайънъл само един живот, изпълнен със заплахи — за него самия и за властта му. Живот, който може да бъде отнет всеки миг от някоя заблудена стрела, от един-единствен нож, забит в гърдите му. Това е животът, който трябва да живее това дете — крал. Този ли живот желаеш за него?

— Не, не е така — тя поклати глава по същия начин, както по-рано го беше огорчила. Обвиненията му я бяха изпълнили със скръб. — Мога да го защитя. Не съм такава егоистка.

— Не си ли? — той взе ръката, в която държеше документа, и я вдигна пред очите й. — Може ли да ми кажеш за кого всъщност пазиш това? За Лайънъл или за теб?

— Не за мен! — отрече категорично тя, убедена, че мисли само доброто на Лайънъл, защото много добре знаеше, че никога не беше мислила за личните си облаги. Никога не би сторила този грях — най-черният грях — да използва детето за личното си облагодетелстване. Само някакво чудовище, само някакъв урод можеше да крои такива долни планове. Не и тя!

— Какво тогава? Искаш да отмъстиш на тези, които те наричаха курва? Или искаш властта, която се полага на кралицата майка? Или просто искаш да се върнеш към дворцовия живот — нещо, от което си била лишена?

Блясък на метал проряза лунната светлина и тя видя, че в ръката си стиска дръжката на камата си. Заби върха му в гърдите на Грифит — толкова огорчена и ядосана, че с удоволствие би пробола сърцето му.

— Защо спря? Продължавай — той я пусна и разтвори широко ръце. — Забий дълбоко ножа си. Но го направи, само ако лъжа.

Тя натисна по-силно.

— Не спирай! Но трябва да знаеш, че тази нощ е умряла и истината.

Грифит усещаше всеки мощен тласък на сърцето си, чувстваше пулсирането на кръвта във вените си, докато пълзеше по земята и благодареше на Господ, че това съкрушено сърце продължава да му служи вярно.

Грифит никога не се бе залъгвал, че е неуязвим. Знаеше, че може да свърши като парче месо, нанизано на шиш, но беше уверен, че това ще стане в битка. Никога не му бе минавала мисълта, че собствената му жена може да бъде палачът.

Но сега беше много близо до тази мисъл. Много близо. Мериън беше натиснала ножа и той усети как острието разкъсва туниката му.

След това беше издърпала ножа. Без да каже нито дума, тя го мушна в канията на пояса си и легна. Не се беше наложило да я буди, за да нападнат наемниците — не беше мигнала — и той се питаше какво я държи будна — угризенията или страхът.

Мериън. Защо Бог му беше изпратил Мериън? Дали не си беше направил някаква небесна шега с Грифит, който се бе заклел да се ожени за жена къщовница, която да е привързана към семейното огнище и да прекарва там времето си? Защото, ако беше удържал клетвата си, сега жена му нямаше да пълзи от другата страна на наемническия лагер, докато той се готвеше за нападение. Другата жена щеше да припадне само при мисълта за битката и той щеше да остане сам в тъмнината.

Със съпругата си Мериън знаеше, че не е сам. Имаше боен другар, на когото може да разчита, и той наистина разчиташе на нея.

Като внимаваше да остане в сянката на един голям пясъчен камък, защото защитата на кожените му дрехи не беше достатъчна, той се изправи на крака и огледа района. Наемниците бяха избрали много подходящо място за лагер. Една скала във формата на подкова се издигаше над тях, а Долан и Лайънъл се бяха разположили в извивката, която образуваше пещера. Десетина крачки напред имаше накладен огън и около него лежаха мъже, увити в наметките си. Сигурно не им беше много удобно, защото наклонът беше доста стръмен, но така детето беше защитено. Това, без съмнение, е било и тяхното намерение. Бяха четирима. Един от мъжете липсваше. Дали не беше на пост? Или се облекчаваше в храстите?

Докато чакаше и петият наемник се присъедини към останалите, Грифит измери на око разстоянието от козирката на скалата над Лайънъл до земята. Планът им беше Мериън да скочи между детето и огъня и да грабне Лайънъл. И да мисли само за това.

Той отново погледна към лагера и изви глава. Установи, че е по-лесно сам да се биеш, отколкото да наблюдаваш как другарят ти се сражава. Следеше внимателно придвижването й. Точно пред лагера минаваше поточе, което беше издълбало скалата, и служеше за естествена защита. Но можеше да се използва и за бягство и точно този път щеше да избере Мериън. Негова грижа беше да й осигури време да го направи. Само време, защото знаеше, че смелост не й липсва. Само силите й да стигнеха и късметът да не й изневереше, неговата соколица щеше да излети на свобода с рожбата си.

Напрегнат като струна, Грифит не откъсваше очи от лагера, дори когато зареди със стрела тетивата на големия си лък от тисово дърво. Петият разбойник все още не се появяваше, но времето течеше и луната беше поела пътя си към своето убежище за почивка сред планините. Той вдигна лъка, прицели се в една от заспалите фигури и отпусна тетивата.

Стрелата изсвистя във въздуха и улучи целта, забивайки се дълбоко в тялото. Наемникът се надигна с вик, после се строполи мъртъв на земята. Другите реагираха като опитни бойци — преметнаха се встрани от огъня и скочиха на крака. Грифит насочи лъка си към втори наемник и едновременно притича към прикритието на горичката. Пусна стрелата, но в бързината явно не се бе прицелил точно, защото чу ругатните на мъжа, който се опитваше да изтръгне стрелата от крака си.

Изчака, докато видя Мериън да скача от козирката над Лайънъл и тичешком зае нова позиция.

Мериън се приземи, но стъпалата й се хлъзнаха върху гладките камъчета. Тя съобрази, че това може да й послужи като естествена защита срещу похитителите на Лайънъл. С нож в ръка тя се запрепъва надолу по наклона. Несръчните й движения я изплашиха, но тя продължи, надявайки се Долан да не я чуе.

Това си беше истинска лудост. Трябва да беше оглушал, за да не я чуе. Тя стисна ножа между зъбите си и запълзя нагоре към малката пещера, вече сигурна, че Долан не е оглушал, а просто го няма. Лайънъл лежеше завит и неподвижен в една ниша на скалата и гледаше с широко отворени очи. Наоколо нямаше никой, който да се грижи за него и да го пази. Мериън изтръпна.

Синът й беше жив и невредим. Дори не беше мечтала да успее да си го върне толкова лесно.

— Лайънъл — гальовно прошепна тя. — Ела при мама.

Той се дръпна навътре в нишата.

— Лайънъл, моля те — тя се огледа, но не видя жива душа наоколо. — Миличкото ми, аз съм мама. Ела при мен и ще се махнем далеч оттук.

Чуваше учестеното му дишане и знаеше, че стреснатото в съня си дете не я разпознава и изживява поредния си кошмар. Тя още веднъж хвърли поглед наоколо, пропълзя под козирката и протегна ръце към сина си.

Преди да успее да го докосне, една ръка се стрелна и я сграбчи за китката.

Дойде някъде отстрани, оттам, където беше пусто и тъмно. Но явно не е било толкова пусто. Долан се измъкна от скривалището си и я бутна назад, към скалата.

— Милейди — каза той. — Най-после се появихте.

— Ще си взема обратно Лайънъл — тя измъкна ножа и го насочи към него.

— Я не ми тикай ножа под носа, за да не ти покажа как се борави с него — изръмжа той. — Имаш ли кон? Защото няма да стигнеш далеч, ако нямаш.

Объркана от думите му, които съвсем не звучаха враждебно, тя заекна.

— Аз нямам… да, имам кон. Два коня.

— Грифит ли е с теб?

— Да.

— Значи си късметлийка — той вдигна Лайънъл и го зави плътно в одеялото. След това я поведе към ръба на козирката. Огледа се наоколо. — Върви приведена, докато стигнеш коня, след това го пришпори, докато се махнеш далеч оттук. Тръгни към замъка „Уентхейвън“. Мисля, че така е най-добре, защото тези глупаци вече не са на подчинение на Уентхейвън. Те са изменници, които се опитват да спечелят пари, като продадат горкото момче на дядо му. Я-я! — до ушите им достигна нечовешки писъци. — Твоят Грифит видя сметката на още един. Тръгвай!

Той й подаде Лайънъл, но тя се сопна.

— Защо трябва да ти вярвам? Ти си един от тях.

— Не бъди такава глупачка. Кой, по дяволите, си мислиш, че се грижеше за детето? Трябваше да се присъединя към тях, защото нямаше друг начин да им го взема.

Тя погледна покритото му с бръчки лице и му повярва. И той разбра това. Тикна я напред и нареди.

— Бягай!

Тя се втурна напред, а той й послужи за прикритие, докато тя изчезна между дърветата. До нея достигна викът на Грифит, след това чу и настойчивия глас на Долан.

— Продължавай напред! Не се обръщай!

Тя обаче заби пети в земята и той се блъсна в нея.

— Хайде! — още по-настойчиво нареди той, но тя не можеше да продължи.

Независимо от безценния товар в ръцете си, тя трябваше да разбере. И през една просека между дърветата тя ги видя изправени един срещу друг.

Грифит и Харботъл.

Харботъл държеше в ръка една от шпагите за дуел, които Грифит толкова презираше. В ръката на Грифит имаше боен чук.

— О, Боже — промълви Мериън, Харботъл ще го убие.

— Не бъди толкова сигурна, милейди — но обичайната самонадеяност на Долан не успя да я успокои.

През просеката между дърветата се виждаше как Харботъл сияе от здраве, красота и увереност в победата. До него Грифит изглеждаше грамаден, мрачен, бавен като мечок, като звяр, който се подчинява единствено на първичните си инстинкти да се бие и не приема без съпротива волята на съдбата.

Един крясък от срещуположния край на горичката сепна Мериън.

— Убий го!

Но за кого беше предназначен този окуражителен вик?

Долан я дръпна за ръкава.

— Милейди, трябва да вървим. Останалите наемници са свободни. Могат да ни намерят — той смутено се огледа, — ако пожелаят.

Металното острие на шпагата изсвистя във въздуха към лицето на Грифит. Грифит отстъпи назад. Дали беше достатъчно бърз? Мериън задуши вика в сърцето си и се изпъна, за да посрещне фонтана от кръв, който щете да последва удара.

Нищо. Дори Харботъл се намръщи. За миг само Грифит се беше преобразил от тромав звяр в изкусен боец. Но този миг отмина и той несръчно замахна с бойния си чук към рамото на Харботъл. Смъртоносният чук разцепи въздуха, но пропусна целта си.

От горичката се разнесе подигравателен смях.

Грифит направи няколко незабележими стъпки към пропастта.

— Дай ми детето — нареди Долан. — Ще го задушиш, както си го стиснала.

Тя подаде Лайънъл на Долан, без да откъсва очи от ужасната сцена, която се разиграваше пред нея. Защото тя знаеше, както и Грифит, че ако съдбовна случайност или воинските му умения му помогнеха да спечели тази битка, той щеше да остане открита мишена за стрелите и копията на стаените в горичката наемници.

— Ела, страхливецо! — предизвика го Харботъл. — Опитай меча ми! И бъди сигурен, че ще си имам работа с жена ти — тук, тази нощ — и преди още да е изрекъл докрай думите си, шпагата му се заби в корема на Грифит. И продължи да се забива — все по-навътре и по-навътре.

— О, той бил с кожени доспехи забеляза един наемник.

Неочаквано Харботъл престана да контролира битката. Той скочи към шпагата си. Успя да я задържи в протегнатата си ръка, но бойният чук се стовари върху нея и я премаза. При звука от хрущене на счупени кости и болезнените писъци на Харботъл Мериън стисна очи, като че ли така нямаше да ги чува.

Но продължи да чува. Как чукът се стовари и как черепът на Харботъл изпращя. Близката му победа се превърна в негова последна битка. Тя можеше да се обърне и да продължи, без да поглежда назад, но Долан избухна.

— Проклетият му глупак! Ще го докопа.

Тя отвори очи и видя, че Грифит се стрелна към пропастта, която зееше досами лагера.

— Бягай, човече — окуражи го Долан.

Тя проследи погледа на Долан и се отдели от огромния дънер на дъба, зад който се криеше, за да види как Кледуин се покатери на висок пясъчник и насочи лъка си към Грифит.

Тя изпищя, за да го предупреди за опасността, въпреки че Кледуин вече бе пуснал стрелата и тя летеше към целта. Грифит се отблъсна от края на пропастта, скочи, и се скри от погледите им.

Като хищен вълк, току-що повалил своята жертва, Кледуин вдигна глава и зави към луната, а от близката горичка към него се присъединиха още два виещи гласа и образуваха смразяващ кръвта животински хор.

Лашкана от един кошмар в друг, Мериън залитна, когато Долан леко я побутна.

— Трябва да спасим детето — изръмжа той.

Мериън хукна към конете и усети остра болка да пронизва сърцето й. Дали пък не беше обратното — дали тази болка не излизаше от сърцето й…

Грифит беше или ранен, или мъртъв. Беше скочил в пропастта и нямаше кой да се погрижи за него. Лежеше сам сред камънака на дъното…

Тя се метна на седлото и взе Лайънъл от Долан.

В пропастта…

— Ще взема неговия кон и ще те последвам — каза Долан.

В пропастта…

Тя се обърна на изток и пришпори коня си към „Уентхейвън“, крепена от надеждата, че там, където преди търсеше само помощ, сега ще намери убежище.

Беше измамена от доброто изпълнение на Грифит. Не е бил ранен. Направил е обаче това, което Арт беше направил преди много години — престорил се е на мъртъв пред своите врагове.

Но защо от това не й ставаше по-леко на душата?

Тя знаеше отговора.

Защото думите на Грифит звучаха убедително. Мили Боже, не думите, той беше убедителен.

Кледуин с мъка запази равновесие на ръба на пропастта и нададе победен крясък при вида на неподвижното тяло, което лежеше на дъното на бездната.

— Спипах го. Видях му сметката на предателя на Уелс!

Той се обърна и лицето му грейна при вида на наемниците, които се приближаваха откъм горичката.

— Свършихме добра работа за среднощ. Грифит от рода Пауъл е мъртъв, Харботъл е размазан като буболечка, каквато е, а лейди Мериън ще заведе хлапето при Уентхейвън по възможно най-бързия начин. Хайде, да тръгваме подире й, момчета. Ще бъде много забавно, а и графът ни очаква с добра отплата.

— Едва ходя, камо ли да преследвам тази курва! — заяви един накуцващ наемник.

— Я се стегни, Брайс. Нали си жив! И при това ти беше този, кой го уби омразния предател, дето те улучи. Той пък уби Харботъл и ни спести неприятностите.

— Да, но какво ще правим с Били? Сега нямаше да куцам, ако не ни беше оставил и отишъл в храстите, за да не се върне повече.

Кледуин вдигна крак, замахна и с все сила изрита ранения глезен на Брайс. Мъжът се свлече на земята, без да спре да ругае, и скри глава между колената си, когато Кледуин замахна отново.

— Да не си посмял да кажеш на някого за това, особено на граф Уентхейвън. Ако някой попита за Били, ще казваме, че е бил убит някъде по пътя. Чу ли? — той срита още веднъж Брайс, който се затъркаля от болка, стенейки, че е разбрал. — А ти чу ли? — Кледуин показа юмрука си на другия наемник.

— Да — побърза да каже той.

Кледуин все още не беше успял да излее яростта си и се огледа върху кого да я стовари. Погледът му попадна на Харботъл. Със свирепа усмивка той претърколи тялото и размазаното му от чука лице лъсна на лунната светлина.

— Вече не е толкова красив, а? — Кледуин побутна отпусната безжизнена глава с крак, после преобърна няколко пъти тялото, докато го избута до края на пропастта.

— Мислите ли, че трябва да се помолим? — Кледуин се изкиска и вдигна ръце към небето. — Даряваме този англичанин на дълбините на ада. Нека да гори вечно в него.

При това богохулство наемниците се наежиха, но пропастта погълна тялото на Харботъл с ненаситен апетит. То се сгромоляса и ехото от удара достигна до тях като нежно произнесена заплаха.

Кледуин се обърна с преливащо от самодоволство лице към наемниците и попита.

— Какво ще кажете? Идвате ли с мен за златото? Или ще останете тук да изгниете заедно с Харботъл?

— Конници! — извика Долан. — Приближават се!

Грифит не беше успял да разпръсне конете на наемниците. Въпреки че Мериън беше запомнила всяка пътечка, по която беше минала, а и няколкото просеки, които сама беше проправила, преследвачите нямаха при себе си дете, което да ги задържа.

Яздейки на изток, към „Уентхейвън“, тя пришпори коня в галоп. Луната осветяваше пътя като добронамерен фенер, а слънцето вече багреше небосклона с първите си златни лъчи. Вятърът свиреше в ушите на Мериън и развяваше тъмния воал, с който тя плътно беше обвила светлите си коси.

— Все още имаме преднина, милейди.

Пред себе си тя долови друг звук — слаб кучешки лай. Лай на спаниели.

— Кучетата са ни надушили — прошепна тя.

Конят под краката й сякаш пореше въздуха и тя разбра, че ще пристигнат в замъка преди наемниците. Само вратите да бъдат отворени, и те ще бъдат спасени.

Само.

Тази мисъл трябваше да я ободри, но не стана така. Лайънъл не откъсваше от нея широко отворените си очи, твърде големи очи за малката му главица. Тя не знаеше какво са му сторили наемниците, но той не продумваше и дума. Дали изобщо нямаше да проговори? Тя копнееше да чуе как отказва да й се подчини със своето „Не!“. Притисна го плътно до гърдите си, искаше да го успокои, да му помогне да преживее шока.

Тя напрегна очи да различи защитните стени на замъка и беше възнаградена с гледката на блестяща вода.

Езерото, което служеше за защита на замъка „Уентхейвън“ се ширна пред тях. Тя навлезе в ливадите около него и в галоп се насочи към подвижния мост, викайки името си към стражите. Долан остана назад, движеше се на криволици и изстрелваше с лъка си стрели към преследвачите, като едновременно се опитваше да пресреща техните. Подвижният мост се спусна бавно и величествено. Краят му още не беше докоснал земята, когато Мериън скочи с коня върху него. Тропотът на конските копита върху дървените дъски прозвуча като освобождение. Същото усещане за свобода породи в гърдите й гледката на баща й с неговите лаещи спаниели. Долан беше вече почти до нея и тя извика.

— Вдигайте го. Вдигайте моста, уелсците са след нас!

Конят й се вдигна на задни крака пред Уентхейвън.

— Кледуин ни преследва със своите хора и се е побъркал от алчност — изстреля Мериън към баща си.

— Кледуин? Каква приятна новина — Уентхейвън изглеждаше отпочинал и жизнен. Вестта, която дъщеря му донесе, сякаш събуди интереса му. Той се обърна към стражите.

— Оставете моста спуснат!

— Чуй какво ти казвам, Уентхейвън! Той отвлече Лайънъл!

— Кледуин беше изпратен от мен — графът се обърна отново към стражите. — Побързайте, не трябва да караме Кледуин да чака.

Изгубила търпение, тръпнеща от страх, Мериън извика.

— Но той искаше да задържи Лайънъл и да поиска откуп.

— Кледуин изпълняваше моите заповеди.

Беше толкова спокоен, толкова уверен, че тя внимателно го погледна. Носеше чиста туника с къдрички по врата и модерни разрези на ръкавите. Косата му беше подстригана и подредена, както козината на всеки един от спаниелите му. Всъщност, той изглежда прекрасно — все едно лондонски джентълмен, който отива на градско увеселение.

И чак сега тя проумя. Той е будувал в този ранен утринен час, защото я е очаквал.

Тя е била предадена. Предадена от единствения човек на този свят, на когото би трябвало безгранично да вярва.

Предадена от собствения си баща.