Гняв

Четвърта глава

Колко странно, помисли Грифит. Отпуснат в леглото на графиня Уентхейвън, в леглото на майката на Мериън, той тръпнеше от желание по дъщеря й.

Изпитваше някакво смътно неудобство, като че ли духът на графинята четеше мислите му и го сбарваше да посяга към интимните местенца на Мериън. И в същото време… сигурно и графинята нямаше да одобри хала, до който дъщеря й се беше докарала. Тя се дуелираше със сабя, обличаше се като мъж и като капак на всичко имаше извънбрачно дете.

— Ти имаш ли предположение кой е бащата? — промълви Грифит.

Като кукла на конци откъм долния край на леглото се надигна Арт, на когото изобщо не се налагаше да гадае какви мисли вълнуват Грифит, което си беше нормално след толкова години приятелство.

— Чудех се кога ще ти дойде на ум да зададеш този въпрос. И дали отговорът не е свързан с изключителния интерес, който Хенри проявява към Мериън и Лайънъл? Но тази жена умее да пази тайните си.

Грифит се подиря на лакът и огледа стаята. Неуютна и потънала в прах предишната нощ, сега, с настъпването на зората, тя изглеждаше доста по-приветлива. Дори Арт изглежда добре, помисли Грифит, въпреки че не му беше ясно как може едноок дъртак, чието лице е като нещавена кожа, да изглежда добре.

— Изглеждаш по-добре тази сутрин — каза Арт, несъзнателно отвръщайки на мислите на Грифит. — Подутината на хобота ти почти е спаднала.

Грифит внимателно докосна с пръсти счупеното място. Арт проточи мършавия си врат.

— Сигурно графинята те е излекувала през нощта. Дали пък не те е харесала?

— Сигурно — от каменните стени лъхаше хлад, който приятно дразнеше ноздрите му. Грифит дишаше дълбоко срещу отворения прозорец и се наслаждаваше на свежия въздух. — Трябва да е много тъпа, за да не ме хареса.

Арт подпря лакти на колене и огледа критично Грифит с единственото си око.

— Вчера не си ли изяснихме въпроса за твоята красота?

— Не говоря за външния си вид — каза Грифит, — а за характера си. Без да преувеличавам, аз съм улегнал, уважаван, издигнат морално. Съпругът, за който всички майки мечтаят да имат за дъщерите си — добави самодоволно той.

Окото на Арт премигна срещу него.

— Проклет глупак, ето какво си ти! Какво чуват ушите ми? Щял си да се жениш за лейди Мериън?

— Не съм казвал, че ще се женя за нея. Само казах… — Грифит се вторачи в Арт и като разбра, че аргументът му е съвсем неубедителен, промени темата. — Знаеш ли, Уентхейвън е баща на Мериън?

— А! — Арт се почеса зад ухото. — Бях си го помислил. Изглеждаше толкова сигурна, че може да си прави всичко, каквото поиска, в тази къща. Освен това между тях има прекалено голяма прилика, за да са само братовчеди.

— Прилика. Няма никаква прилика между онова надуто магаре…

— … и развратницата, която те изпратиха да пазиш.

Грифит погледна с укор Арт и в гласа му прозвуча намерението да сложи край на остроумията му.

— Тя не е развратница. Може би е малко по-дръзка.

— Я, такава промяна от снощи насам! — учуди се Арт. — Не разбирам какво те е накарало да се извъртиш като фурнаджийска лопата. В усмивката е, да знаеш!

— Какво?

— Приликата е в усмивката. И Уентхейвън, и Мериън се усмихват с готовност и изразяват толкова много с усмивката си.

Грифит се отпусна обратно на възглавницата и отбеляза.

— При Мериън е много по-надменна.

— При лейди Мериън? — изкукурига Арт. — Напротив, по-надменна е при Уентхейвън.

— Чиста проба злонамереност — поправи го разсеяно Грифит. Арт обаче беше прав. Грифит беше променил отношението си към Мериън и изобщо не му се налагаше да се пита защо. Тя беше отговорила на целувките му с плам, сладост и жажда, които дълго беше крила. А след това избяга като подплашена кошута. Това наливаше вода в мелницата на надеждите му, че е живяла целомъдрено от дълго време. Може би от раждането на сина си, а вероятно и преди това. — Не мисля, че е развратница, тя е като соколица, която има нужда от твърда и опитна ръка да я опитоми.

— Какво щастие, че вече си имал възможността да обучаваш соколи — подхвърли Арт.

Грифит не му обърна внимание.

— Днес тя е на лов. Заедно с останалите гости в замъка.

Арт полюбопитства.

— А ти няма ли да отидеш?

— Не, ще изведа сина й на разходка, но я инструктирах много строго за поведението, което трябва да има.

Въпросът на Арт прозвуча плах и пълен със съмнения.

— И как трябва да се държи?

— На първо място да се облича като дама — Грифит си я представи как изглеждаше с панталон и отново се ужаси, когато усети, че се възбужда. — Можеш ли да си представиш каква скандална гледка е, възседнала коня си като мъж?

Арт едва не се задави и се отпусна върху дюшека.

— Да. Общо взето и аз мисля като теб. Трябва само малко да я напътят… — Арт този път се изкашля и Грифит погледна към него.

— Арт?

Гръмогласният смях на Арт почти повдигна завивките и охлади Грифит като ледена висулка, забита в гърба му.

Грифит седна в леглото и се вторачи в своя слуга, който се гърчеше, махаше с ръце и риташе с крака. Арт сумтеше и кашляше, но най-сетне се овладя.

— Ти… си я инструктирал… да се облича като дама? — и когато Грифит кимна, той волно даде израз на веселяшката си неубеденост. — Ти… не си ли… по-умният? Това без съмнение ще я излекува от всичките й налудничави изблици.

Преди Арт да успее да завърши, Грифит беше скочил от леглото и навличаше дрехите, с които бе облечен предишния ден.

Арт най-сетне успя да се успокои, седна и придърпа едно одеяло около раменете си, все още разтърсвани от смеха.

— Отиваш да вземеш момченцето на лейди Мериън за разходка?

Грифит убийствено го изгледа, докато замяташе пелерината върху раменете си. Той се понесе като фурия навън, но миг след това връхлетя обратно. На стената висеше хубаво стъклено огледало, а на масичката под него имаше дамски принадлежности. Разтършува припряно сред прашните вещи, намери един гребен и приглади с него косата си.

Арт отново избухна в гръмогласен смях, но Грифит вече тичаше надолу по стълбите. Чу обаче пожеланието на Арт зад гърба си.

— Весел лов.

Навътре в гората Мериън отби коня, навлезе сред дърветата, дръпна юздите и скочи на земята. Докато завързваше здраво животното за един клон, в главата й се въртяха мрачни мисли. Защо взе участие в този лов?

Или забрави как я оглеждат мъжете, когато седи по мъжки върху седлото, облечена също в мъжки дрехи. Беше забравила как дамите се подхилкват, когато крачеше със своите островърхи ботушки.

Правеше това често, след като се върна у дома от кралския двор. Нейната вече накърнена репутация лежеше разбита в нозете й. Приятелите й я избягваха и единственото, което сякаш имаше значение, беше ревящото бебе, за което се грижеше нощ след нощ. Собственият й баща я поощряваше да възсяда коня като мъж, да псува като хамалин и да върти изкусно шпагата като кавалер. Гневна и дръзка, тя се наслаждаваше на възможността да показва открито пренебрежението си към клюките и живееше, за да подклажда огъня на самоунищожението.

Тя потръпна при спомена за тези дни, хвърли меката си филцова шапка на земята и разроши прибраната си коса. Забрави го, заповяда си тя, като в същия момент много добре знаеше, че това е неизпълнимо.

Тя вървеше по полегатия хребет, забила очи в земята и търсеше нещо. Ако добре си спомняше, някъде тук… С ликуващ победоносен вик тя бързешком коленичи и отмести преплетените струпани клони, които й пречеха. Дивите храсти пълзяха по земята, сред тях узрелите плодове на къпината сякаш я молеха да ги откъсне. Тя пропълзя навътре и напълни шепите си. В същото време в съзнанието й се завъртяха спомените.

Нещо съвсем дребно я вразуми. Писмото от лейди Елизабет, в което й описваше брачната церемония с Хенри. Хенри не беше жалил средства, но пищното празненство било помрачено от едно-единствено нещо най-скъпата приятелка на Елизабет, Мериън, не беше заела мястото си на първа придворна дама на кралицата.

Когато през нощта Мериън четеше писмото, първо се разсмя. След това се разплака, а още по-късно люля Лайънъл до разсъмване. После се облече в скромна рокля и твърдо реши оттук нататък да бъде уважавана дама. Не беше лесно, защото дори и в двореца не сдържаше буйния си нрав. Обичаше да тича дълги мили, да танцува по цели нощи, да приема предизвикателствата, но се ласкаеше от мисълта, че добре се бе справяла.

Разбира се сър Грифит не мислеше така.

Мериън се намръщи. Благодарение на сър Грифит и страстните му целувки не можа да мигне до зори. Устните й пареха не защото той се беше отнесъл грубо с нея, а защото не спря да ги хапе, откакто се оплиташе в догадки защо беше проявил такава страст.

Накрая реши, че изобщо не става въпрос за страст. В яда си той я е целувал така, само за да й даде урок. Беше невъзможно да я желае истински.

За свое голямо разочарование предната вечер тя откри, че не презира сър Грифит. Дори и да забравеше целувките, тя пак му се възхищаваше.

Тези целувки. Не трябва да мисли за тях. И за него.

Мериън сложи една къпина в устата си, затвори очи и опита подранилия сладък вкус на лятото.

От малка ненавиждаше зимата. Особено последната, когато разбра колко много й липсва дворцовият живот. Игрите, смехът, огънят, който пропъждаше студа.

В замъка „Уентхейвън“ се забавляваха със същите игри, но смехът звучеше пискливо и отчаяно. Огньовете на Уентхейвън се кладяха не за да топлят, а за да се види тяхното изобилие в замъка. Хората, които се събираха около пламъците, не бяха приятели, а дебнещи се един друг врагове.

И въпреки това Мериън беше принудена да ползва гостоприемството на централното крило на замъка. Когато бурята виеше отвън, къщичката й се тресеше и вятърът свиреше в комина й. Огънят буйно гореше, а като всяко здраво дете Лайънъл имаше нужда от пространство за буйните си игри. Сесил хленчеше… И като капак на всичко самата Мериън започна да кашля. Кашлица, която можеше лесно да се лекува в сухите помещения на централното крило.

Първата зима изкара добре. Настани се в покоите на майка си и там се чувстваше сигурно. Далече от просителите, които се тълпяха край Уентхейвън. Коликите на Лайънъл намаляха. Започна да сяда, дори се научи да пълзи и настояваше да лази по опасните каменни стълби без перила.

Следващата зима Мериън, Сесил и Лайънъл бяха настанени в едно от най-пищно обзаведените помещения на Уентхейвън, добре снабдено със замаскирани отвори за подслушване и шпиони зад тях.

Неприятното усещане за нещо мокро стресна Мериън и тя отпусна стиснатите си в юмрук пръсти. По дланта й се разля гъста червена каша и тя се разсмя на собствената си глупост.

В крайна сметка толкова ли беше важно дали някой я наблюдава или не. Нямаше никакви тайни, които да крие от Уентхейвън, и скоро отново щеше да замине в двореца и да заживее там. Скоро щеше да бъде сред величията и щеше да бъде величие като тях. Скоро всички щяха да узнаят това, което тя самата знаеше — във вените на Лайънъл, нейния син, течеше кралска кръв.

Тя облиза смачканите къпини от дланта си и си помисли: „Дали и Грифит има подобни тайни?“ Тя не знаеше. Дори не знаеше — а не можеше и да си обясни — защо му беше дала стаята на майка си. Дали защото й приличаше на човек, който не робува на чужда воля и престореност.

Приличаше?

Тя се засмя. Той беше такъв. И най-сигурното доказателство беше нетактичното му поведение към нея самата. Повечето мъже разговаряха с нея като с дама, а се отнасяха като с развратница. Грифит не беше играл никаква игра. Смъмри я на прост език с откровението на надут глупак, а след това се отнесе с нея като с дама.

С едно изключение — когато я целуна. Не целуваше дама, а целуваше жена.

Това ли я бе тласнало към него. Удоволствието, че най-после среща поведение без преструвка? Днес се облече като мъж, само за да се противопостави на неговата заповед, и сега очакваше мига, в който сър Грифит щеше да я открие и тя щеше да има възможност да се наслади на още малко от неподправеното му възмущение.

Дали наистина щеше да тръгне да я търси. Да, тя започна сама да се убеждава, да, ще дойде. А ако не дойде — е, тогава ще си затвори очите и ще занесе малко къпини на Лайънъл. Разхлаби шнура на торбичката на колана си, застла вътрешността с чиста кърпа и започна да я пълни с плодове, докато торбичката се изду.

И когато чу зад гърба си пукот от стъпкани клони, тя се обърна към светлината с усмивка и присви очи срещу високия мъж, който препречи пътя на слънчевите лъчи.

— Изглежда ти трябваше много време да стигнеш до тук — каза тя и продължи да се усмихва.

Мъжът се отдръпна в сянката и тогава Мериън изпищя, разпознала чертите му.

С ръце на хълбоците Ейдриън Харботъл самодоволно се хилеше насреща й, зарадван от топлото посрещане.

— И аз се радвам да те видя, сладка моя.

Мериън едва си пое дъх и с мъка се изправи на крака.

— Не знаех, че говоря на теб!

Ухилената му физиономия се изкриви в гримаса.

— Кого другиго можеш да посрещаш с такива разтворени обятия?

— Не и теб!

Когато той се хвърли върху нея, тя се опита да отскочи назад. Но Харботъл сграбчи ръката й, стисна я до болка и повтори.

— Кого другиго можеш да посрещаш, а? Защо не мен?

Тя се огледа наоколо и попита.

— Къде са останалите от ловната свита?

— Оставих ги, за да те намеря. Кой друг? — гой я разтърси. — Защо не мен?

Тя беше сама с това смехотворно подобие на кавалер, а едва вчера го беше унижила пред всички гости на Уентхейвън. Далече от закрилата на шпагата й той без усилие щеше да я надвие и тогава упреците на Грифит щяха да се окажат правдиви. Тя си беше спечелила един враг със своя нрав, един враг, който жадуваше за отмъщение… и за нея.

Много внимателно тя пусна в ход първото и най-добро от своите оръжия.

— Граф Уентхейвън ще ме потърси, като забележи, че не съм сред основната група.

Харботъл избухна в смях. Мериън опита отново.

— Най-малкото баща ми — звучеше някак необичайно от нейната уста да излиза тази дума, — няма да бъде доволен от теб, когато разбере, че си търсил начин да останеш насаме с мен. Защо да не…

Тя се опита да се измъкне, но той я придърпа отново към себе си.

— Да, защо да не…

Погнуси се от него, като видя как засмуква дебелите си устни.

— Прелестна гледка беше малкото ти задниче, вирнато нагоре, докато търсеше къпини — лицето му цъфна в обиграна усмивка и той вдигна ръка, за да задоволи желанието си, към устните й.

Тя рязко отдръпна глава, но той ги докосна и избърса с пръст полепналото малко парченце от плода, останало върху тях. После засмука дългия си пръст и каза.

— Къпини, а? Обичам къпини. Защо да не си похапнем заедно? Ще ми покажеш ли къде са?

— Ей там.

Тя посочи, а той вдигна вежди и натъкми върху лицето си самото очарование. Беше го усвоил до съвършенство след дълги упражнения пред огледалото.

— Нямам предвид това. Ела — той се опита да я натисне към земята. — Покажи ми.

Покажи ми! Независимо, че най-напред се опитваше да й въздейства с чар, беше готов, ако не я очарова, да използва сила. Тя знаеше това. Щеше да я насили, без да си дава сметка какво прави, може би защото никога в живота си не се бе замислял, когато го прави.

Беше избрал добре времето и мястото. Никой нямаше да го спре. Нито пък някой щеше да забележи, че не се е върнала. Сама беше изоставила ловната свита, а в края на краищата и кой го беше грижа дали развратната щерка на Уентхейвън се търкаля с някакъв нищо и никакъв благородник в горичката. А ако я изнасили? Тя нямаше да посмее да се оплаче, защото направеше ли го, щеше да предизвика парад на мъжкари пред вратата на къщичката си, които търсят ласки.

О, Господи, нямаше да понесе това още един път. С острието на сабята си и с войнствено целомъдрие тя успяваше да се опази след раждането на Лайънъл. Но нищо нямаше да й помогне, ако Харботъл се запънеше да стори това, което си бе наумил.

Така че мисли, Мериън, каза си тя. Мисли.

— С удоволствие ще ти покажа къде са къпините.

Може усмивката й да не беше искрена, но поне изглеждаше така, сякаш е забравила всичко лошо. Погледът му се плъзна към гърдите й.

— Да.

— Но съм толкова навлечена.

Погледът му се спусна по-надолу и той започна да диша тежко като някое от ловните псета на Уентхейвън.

— Няма ли да ми помогнеш поне да сваля ботушите си?

— О, да! — той коленичи в краката й. — Ето, готово!

Мериън чак не можеше да повярва, че е толкова лековерен. Когато посегна към ботуша й, тя вдигна другия си крак и го изрита странично, право в оголения врат. Той се отърколи надолу. Мериън хукна, като се препъваше в неравната земя. Чуваше го зад гърба си. Той се опита да вика, но вместо това издаваше слаби грачещи звуци. Тя се ужаси при мисълта, че може да го е наранила смъртоносно, но моментално задуши естествения порив да му се притече на помощ.

Защото, ако не умре, той щеше да я убие. Тя изобщо не се съмняваше в това.

С разтреперени ръце развърза поводите на коня си и в същия миг се вцепени от ужас. До слуха й достигна тропот на конски копита.

— Грифит! — тя притисна гърдите си с юмрук. Толкова се зарадва, че сълзите едва не рукнаха от очите й. След това я заля вълна на безразсъдна ярост. Къде, по дяволите, беше той, когато имаше нужда от него? И тя извика. — Честно казано, много си закъснял да изпълниш ролята на смелия спасител, сър Рицарю — тя прехвърли крак през седлото и възседна предизвикателно коня, но той издърпа поводите от ръцете й.

— Какво искаш да кажеш? — той се приведе към нея и я погледна къде-къде по-застрашително от Харботъл. — Да те спася от какво?

Вече е твърде късно, за да премисля, твърде късно да се опитам да постъпя мъдро, осъзна Мериън.

Харботъл още беше на земята и се опитваше да си поеме дъх, но когато Мериън видя как гледа към нея и Грифит, косата й настръхна. Той беше намерил отговор на въпроса си „Кого друг очакваш?“. Без да мисли за собствената си безопасност, той изрази враждебността си с див рев и вторачи в тях кръвясалите си очи.

Мериън хвана ръката на Грифит и настоятелно я стисна.

— Не се занимавай с него. Вече си получи заслуженото.

Грифит поклати глава, слезе от коня и продума.

— Не, скъпа. Не! Той е гадина, а гадината заслужава да се смачка.

Мериън сграбчи Грифит за рамото.

— Не е твоя работа.

Той се извърна към нея и тя отдръпна ръката си. Грифит също оголи зъби и изръмжа. Мериън имаше чувството, че е кокал между две освирепели кучета. Гърленият глас на Грифит я стресна.

— От снощи насам е моя работа. Сега си върви в къщи, Мериън. Чакай ме там!

Той побутна муцуната на коня й, за да го насочи към пътя и когато животното се обърна, го плесна по задницата. Жребецът потръпна и се впусна в галон. Дали ще успея да овладея коня си при такова препускане, помисли тя. Проблемът не беше в това, че тя се подчиняваше на Грифит, проблемът се състоеше във факта, че тя не можеше да не се подчини.

Замъкът „Уентхейвън“ се издигаше върху остров сред малко красиво езеро. Тя премина като вихър през висящия мост и спря задъханото животно пред почти празните конюшни. Слава Богу, ловците все още не се бяха върнали. Когато тя влезе, конярчетата се втурнаха към нея. Мериън се плъзна от седлото и им подхвърли юздите с едно гъвкаво извиване на тялото.

Тръгна си бързо от конюшните не защото държеше на всяка цена да избегне срещата с Грифит, а защото искаше да се отърве от любопитството на момчетата.

Преди още да навлезе в овощната градина обаче, тя чу силния тропот на копита и обърканите й мисли прераснаха в паника. Тя хукна с всичка сила между дърветата, чупейки връхчетата на нацъфтелите клони и оставяйки дълбоки следи в меката почва.

Следите можеха да я издадат, но тя не се тревожеше за това. Колкото по-дълго я търсеше Грифит, мислеше тя, толкова повече време щеше да има да се успокои. Щеше да е добре, ако излее част от гнева си върху Харботъл. Но в същото време никак нямаше да е хубаво, ако го убие. Все пак и това не беше толкова важно, когато сравняваше…

Грифит я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

— За къде, скъпа лейди Мериън, сте се запътила толкова нетърпеливо?

Той процеждаше думите, защото се страхуваше, че отвори ли уста да заговори нормално, ще изпусне нервите си и ще избухне.

Тя бързо изрече.

— За дома. Ти ми каза да си вървя у дома, и аз…

Висок, мрачен и яростен, Грифит каза.

— Искам да говоря с теб.

— И аз така мислех.

— Не си прави шеги с мен.

Тя отвори уста, но моментално я затвори, без да отрони звук. Явно това му достави удоволствие и той започна да я гледа с вече по-спокойни очи, докато тя се чудеше, дали да не пусне в ход женските си умения, които беше пренебрегвала напоследък. Можеше да го успокои, но преди това трябваше да разбере какво е станало.

— Харботъл жив ли е?

— Да, жив е. Но това не е твоя заслуга.

Изглежда съвсем погрешно си бе помислила, че Грифит се е успокоил. Тя заотстъпва назад, докато опря гръб в един дънер. Клоните се заклатиха и няколко ябълкови цвята се отрониха към земята.

— Но няма да може да си служи със сабя поне няколко месеца — добави Грифит.

— Не съм го молила да ме гони.

— Някои мъже не чакат да ги молят — той вдигна ръка към нея и сякаш очерта фигурата й с едно рязко движение нагоре и надолу. — И има мъже, за които това облекло си е чиста покана.

С обиграна презрителна усмивка тя заяви.

— Един мъж трябва да е пълен глупак, за да ме хареса в тези дрехи.

Той сграбчи палтото й, придърпа я към себе си и я изгледа кръвнишки.

— Мен ли наричаш глупак?

Усмивката й помръкна. Този мъж. Този грамаден як дъб изглеждаше искрен. Изглеждаше засегнат. Когато се шегуваше, тя много добре разбираше, че се шегува.

— Ти не ме харесваш.

— Нима?

Ти ме презираш, искаше да каже тя, но се задоволи само с изявлението.

— Приличам ти на момче.

— Не е вярно. Не вървиш като момче, нито се държиш като момче. И никога не можеш да заблудиш един мъж, който е поне наполовина с акъла си, че си момче — тази тема като че ли го запали да продължи да говори и той повиши глас, като натъртваше на думите. — Това, с което ти изкушаваш мъжете, не са дрехите. Тялото под тях?… Не!

Тя изви глава към него, докато той занарежда на глас противоречията, които бушуваха в него.

— Не?

— Дори не и тялото ти. Това е вечното предизвикателство, което ти носиш вътре в себе си — той се почеса по брадичката, рейна разсеян поглед в небесата, за да потърси по-точно определение. — Знаеш да четеш. Пътувала си с двора. Какво повече може да ти предложи един мъж? Гледаш мъжете право в очите и се интересуваш не с какви дрехи са облечени или какви коне яздят, а от самите тях. Един мъж винаги разбира, когато го преценяваш и когато откриваш, че нещо не му достига. Това го предизвиква да се докаже. Повечето мъже — той я изгледа с присвити очи — смятат, че се доказват като напъхат една жена в леглото.

Тя не можа да се сдържи и огласи овощната градина с преливащ от презрение смях.

— Никой мъж никога не се е доказвал пред мен в леглото.

— Да, не се съмнявам. Ти дори си им го казвала, докато са лежали задъхани и самодоволни до теб. Цяло чудо е, че някой от любовниците ти не те е убил. Честно ти казвам, Мериън, ако този хубавец днес беше успял да извърши това, което му се е искало, и след това ти му се беше подиграла, той щеше да те удуши, да те зарови под някой храст и след това да те забрави завинаги.

— Знам.

— Затова ти казах да не обличаш — той дръпна жакета й — това.

Вбесена от обвинението, което се съдържаше в думите му, тя каза.

— Аз съм жертвата в случая — тя посочи себе си. — Всеки път, когато мъж изнасили жена, а след това започнат да го човъркат дребнави угризения, той започва да обвинява жената. Тя ме изкуши. Тя си го искаше. Е, аз не съм го искала и не ме интересува какво ще кажеш ти. Нямам намерение да изкушавам никого с тези дрехи.

— Малка глупачка.

— Глупакът не съм аз. Не това как се обличам има значение, нито това как се държа. Харботъл не е дете, той трябва да отговаря за своите действия. Не съм и пожелавала да ме докосне. Може би съм могла да постъпя и по-разумно, но се отвращавам от себе си — за неин ужас гласът й затрепери, но тя веднага го овладя, — когато се държа като монахиня — потръпна цялата, — и заради един минал грях ме считат за лесна плячка. Един грях, който не съм извършила сама, бих казала — по бузата й се търколи сълза и тя я избърса с ръкава си. — Съжалявам, че съм с тези дрехи. Поддадох се на един глупав порив, но…

— Но успя да ме подлудиш.

Искаше й се да го погледне, но не можеше, защото той щеше да види насълзените й очи, а точно това тя не искаше. Вместо това сведе очи към ръцете му, когато те я обгърнаха бавно и той я притегли към себе си, Мериън не отвърна на ласката му, в крайна сметка и тя имаше гордост. Но след миг се отърси от вцепенението, в което я държеше достойнството й, и се отпусна. Съвсем малко. Само тялото. Държеше главата си изправена.

Той я залюля в прегръдката си.

Тя все още държеше очите си широко отворени.

— Права си, момичето ми, разбира се, че си права.

Думите му като че ли не достигаха до съзнанието й. Вместо това забеляза майсторски изтъкания плат, от който беше ушито палтото му и се възхити на кожите, с които беше обточена пелерината му.

— Просто се уплаших, когато разбрах, че за лова сигурно ще се облечеш като мъж. В тези дрехи отвсякъде ти личи, че си жена — той леко стегна прегръдката си и гласът му избоботи близо до ухото й. — Тогава намерих Уентхейвън и гостите му, които се мотаеха насам-натам, докато кучетата вдигнат дивеча, а теб те нямаше сред тях. Никой не знаеше къде си, нито пък някой се интересуваше, и аз вече си те представях със счупен крак в някоя канавка — той говореше все по-бързо и по-бързо и тя усещаше как главата й се накланя все по-близо и по-близо до тези успокояващи гърди. Избликът му беше съвсем естествен, колко пъти й се беше случвало да иска да напляска Лайънъл, когато я плашеше с някоя детска лудория.

Кога е било това — някой да мисли толкова за нея, че чак да се разтревожи?

— Тогава тръгнах да те търся и видях, че този шарлатанин пръв те е открил.

При споменаването на Харботъл тя се вцепени, както се беше вцепенила и първия път, когато Грифит я притисна, и тя сгуши глава на гърдите му. Сърцето му биеше под подплатената жилетка и Мериън се опита да го успокои, както той беше направил.

— Той не ме беше наранил — прошепна тя искрено.

— Не?! — огромното му тяло се разтърси в гневна тръпка. — Искаш ли да те целуна сега?

— Какво?

— Такава гадина като Харботъл сигурно може да отврати една жена от целия мъжки род.

Сега тя разбра и без да се двоуми, вдигна глава.

— Много ми се иска. Нали разбираш, никога не бих те сравнила с него.

В златните му очи заблестяха пламъци.

— А и целуваш много хубаво.

Той изглеждаше обладан от страст и ярост — точно така изглеждаше, когато я отпрати и остана, за да отмъсти на Харботъл. Но когато устните му докоснаха нейните, тя усети само страстта му.

Пламъкът от предишната нощ лумна отново, като че ли никога не беше изгасвал. Като че ли тя беше прекарала цялата нощ и целия ден с мисълта за него, очаквайки този миг. Като че ли той наистина виждаше, както твърдеше, това, което се криеше под дрехите и подигравателните й усмивки.

Устните му нежно докоснаха нейните и интимната съкровеност на този миг я отведе в свят, за който тя дори не беше предполагала, че съществува.

— Той не е успял да те целуне — прошепна той с такава сигурност, сякаш през цялото време е бил свидетел на сблъсъка им.

— Не — потвърди тя.

— Въпреки това трябваше да го убия.

Този път усмивката му не беше толкова нежна, нито ласката му толкова успокояваща. Той пресуши с устни сълзите в ъгълчетата на очите й, като че ли имаше право над тях. Провря ръце под палтото и погали гърдите й. Безпогрешно откри местата, които търсеше, тези места, които тя бе открила за себе си, когато неволно се докосваше.

Той я притисна до дървото и една миналогодишна ябълка падна върху гърба му. Не обърна внимание на това, но тя разтърка удареното място и Грифит замърка като котарак.

Един огромен котарак. Див котарак.

Устните му се разтвориха върху нейните и тя доброволно разчупи гордостта и самотата си. Не я интересуваше дали той ще изтълкува поведението й като възхищение от него самия, нито собствените й предположения, че е в безопасност в ръцете му, нито дори това, че може би и двамата просто задоволяваха някаква потребност.

Той едва-едва се отдръпна от нея и каза.

— Не можем тук.

Трезвият разум я беше напуснал и тя го доказа с предложението си.

— Къщичката ми.

— Лайънъл?

Тя простена.

— Той спи.

— Сам?

— Не — твърде възбудена, тя бързо изрече. — Зад къщичката има едно място между задната стена и защитния зид на замъка. Само мое. Никой не го знае — и макар той да не прояви колебание, тя добави. — Моля те!

Притиснати един до друг — той с ръка на раменете й, а тя плъзнала своята през кръста му — те вървяха бавно, но без да отпускат прегръдката си, и тромаво пристъпваха.

За миг Мериън си помисли дали той щеше да забележи мястото, където тя беше заровила съкровището си. Едва ли би го видял, пък и на нея й беше все едно. Искаше само да вървят по-бързо и се молеше да минат покрай къщичката, без Сесил да ги забележи. Тя го задържа за миг, преди да излязат от овощната градина и го насочи към сенчестата страна на зида на замъка. Мериън хвърли поглед към къщичката си, но след това внимателно се загледа.

Нещо не беше наред. Имаше някакъв сериозен проблем.

— Грифит?

Но той също беше видял.

— Защо прозорците са счупени? Защо из двора хвърчи пух?

Страстта й се изпари за миг и на нейно място се върна разумът.

— Лайънъл? — гласът й изтъня. — Лайънъл?

Без да погледне Грифит, тя хукна към къщичката и прескочи оградата. Вратата зееше, увиснала на пантите. Вътре цареше хаос. Дюшекът беше разпран, а лавиците — изкъртени от стената. Тя усети как по лицето й полепна прахоляк. Малката стая миришеше на подправки, горчица и мед. Всички шкафове бяха разбити, а съдържанието им изсипано и изпомачкано.

Лайънъл го нямаше.