Гняв

Шеста глава

Отблъскващи звуци като порой нахлуха в ушите на Мериън в мига, когато тя излезе от централното крило. Кучетата се зъбеха срещу останките от един глиган и няколко нещастни катерици, които ловджиите бяха уловили. Разчорлени жени крещяха една на друга. Изморени и все още възбудени коне цвилеха и пръхтяха. Мъже се тупаха взаимно по гърбовете и изразяваха гръмогласно неискрените си приятелски чувства. В цялата тази навалица се провираха прислужници, понесли халби бира и отрупани с месо подноси, които пъргаво се насочваха към всеки вик: „Тук, момче. Първо на мен!“

Из целия двор се носеше миризмата на кръв и мъжка пот. Въздухът сякаш тежеше от глад, жажда и готови да избухнат всеки миг страсти. Приятната възбуда от лова все още не беше отминала и нямаше да се уталожи, докато гостите на Уентхейвън не заситеха докрай нуждата си от месо, вино и похот. Носовете на мъжете се насочваха след кръжащите наоколо жени, досущ като ловджийски кучета, попаднали на следа. Един по един всеки от тях си набелязваше избраница от гъмжилото. Масите, коридорите, потайните кътчета — всичко щеше да прелива от изобилие тази нощ.

Мериън обиколи предпазливо тълпата, като внимаваше да не попадне на Харботъл, докато търси баща си. Тя дръпна една прислужница за ръкава и я попита.

— Уентхейвън в кучкарника ли е?

Слугинята подскочи, защото някой здраво я ощипа по задника и каза.

— Къде на друго място може да бъде?

Отвратена от обстановката около себе си, Мериън погледна над главите на обезумелите гуляйджии. „Да, къде другаде?“ От характера на баща си тя най-малко се възхищаваше на тази негова черта. Той организираше пиршества, осигуряваше в изобилие пиене, за да може да се забавлява на гледката как жените разрушават приятелства заради някой наперен глупак, а мъжете се дуелират заради развратници.

На следващата сутрин, седнал на отрупаната със закуски маса, Уентхейвън, привидно благоразположен, щеше да разговаря с всеки един от участниците за лова. Щеше да им посочи всички пропуски, които е можело да бъдат избегнати и да се усмихва, хващайки все по-голям брой нещастници в мрежите на своята щедрост. Защото къде можеха да отидат те? Нито едно уважаващо себе си домакинство нямаше да отвори врати за долнопробната пасмина около Уентхейвън.

Мериън премина дървената ограда на кучкарника и коленичи на земята, за да поздрави мръсните и задъхани спаниели.

— Прекарахте ли добре? — попита ги тя с напевен глас, докато ги галеше по главите.

Шелдън, кучкарят, тръгна към нея, бършейки ръце в един парцал.

— Да, позабавляваха се прекрасно, милейди. Те са с най-доброто потекло в цяла Англия.

Развеселена тя попита.

— Само в Англия?

— Дори безсрамните испанци не могат да се грижат по-добре от нас за тях.

Тя почеса зад ухото едно кутре и го попита.

— Подгони ли някой бекас?

— Поне дузина, ако не и повече — отвърна Шелдън вместо кутрето.

Тежко дишане до самото й ухо я сепна, но тя закъсня да се отдръпне и един дълъг топъл език облиза бузата и ухото й.

— О, не ме целувай — престорено сърдито каза тя и побутна назад голямото куче.

Мейт се свлече на земята и се претърколи по гръб, подчинявайки се на заповедта й. Очите на кучето бяха тъжни, но то доволно махаше с опашка.

Шелдън каза.

— Мейт иска днес да подари на всеки по една целувка. Той подгони една червена сърна и сега е много горд.

— Червена сърна?

— Да, вече не са толкова много, колкото бяха някога.

Омилостивена, Мериън почеса кучето по корема.

— Умно момче. Умник си ми ти. Но защо се търкаляш сега и се подмазваш?

Шелдън заклати глава и защити Мейт с обяснението.

— Той се търкаля само във вашите крака, милейди, това си е естествено за всеки мъжкар щом срещу него застане женска, която е силна като вас.

Мериън бурно се разсмя и се изправи.

— Иска ми се и останалите мъжкари да разберат това. Височайшите представители на мъжкия род — тя определи с жест височина, колкото човешки бой.

— Просто се борят с инстинктите си — каза Шелдън. Той прогони с ритници кучетата от нея. — Баща ви се върна и помага да ги изкъпят, ако търсите него.

Тя благодари на Шелдън с кимване на глава и бавно прекоси двора. Невероятната чистота на кучкарника направо се набиваше в очите. За такъв кучкарник много благородници можеха само да мечтаят, защото Уентхейвън не жалеше средства за расовите си питомци. Спаниелите му, както големите, така и малките, си бяха спечелили славата на най-добрите преследвачи в тази част на островите и единствено на тях се дължаха привидно добросъседските отношения между Уентхейвън и околните благородници.

Това беше и причината, беше го споделил с Мериън, да се грижи така усърдно за кучетата. Но като го видя сега, гол до кръста, с потопени до лактите ръце в мръсната вода, да плакне едно опитващо да се изтръгне от ръцете му куче, Мериън се усъмни, че това е единствената причина.

— Ах, Уентхейвън, да можеха да те видят сега враговете ти.

Графът не беше успял да чуе леките й стъпки по тревата, заглушавани от воя на кучетата, но въпреки това не изглеждаше изненадан.

— Ако можеха да ме видят сега, щяха да поискат да купят този невъзпитан спаниел и аз щях да им го продам — той пусна кучето и продължи да го наблюдава, докато то се мъчеше да се измъкне от каменното корито. Един от кучкарите го пое. — Изсуши го добре и да не съм чул повече да прокашля! — заповяда Уентхейвън.

— Да, милорд — кучкарят се поклони и след това извика. — Момчета, чиста вода за следващото куче! Побързайте!

Двама се втурнаха да изпразват коритата за изплакване и къпане, а други двама хукнаха с кофи за вода от кладенеца. Личеше си, че на момчетата не им е за първи път да вършат тази работа. След като почистиха коритата, вдигнаха ги на високи до кръста дървени магарета и ги напълниха с прясна вода.

Докато оглеждаше мокрите си пръсти със сбръчкана кожа, Уентхейвън измърмори.

— Ако не съм тук през цялото време, няма да се грижат както трябва за кучетата.

— Шелдън си го бива, нали? — попита Мериън.

— Няма по-добър от него в цяла Англия. Затова го ценя.

— Тогава можеш да му имаш доверие.

— Имам му доверие — Уентхейвън се върна при току-що напълненото корито и свирна. Любимата му кучка се изправи на задни лапи и скочи вътре. Пръсна вода и намокри престилката, която Уентхейвън беше завързал през кръста си. С топъл глас, който беше привилегия само за любимците му, той й заговори.

— О, ти си сладурана. Да, истинска сладурана — малкият светъл спаниел запляска по водата, опитвайки се да го лизне по лицето и Уентхейвън се наведе и подложи бузата си. — Най-доброто куче. Най-доброто и най-хубавото — той взе специалния сапун, с който ги къпеше, за да убие паразитите и отчупи едно парче. Кимна на Мериън с глава, посочвайки й да застане от другата страна на корито, за да може да я вижда, и попита.

— Какво те води насам?

Стъпила здраво на крака и сложила ръце на хълбоците, тя смело му отговори.

— Грабежът в къщата ми!

Кучката в коритото излая срещу сърдития тон на Мериън.

— Някой се е опитал да ограби къщата ти? — попита Уентхейвън.

— По твоя заповед, кълна се!

Когато отговори, гласът на Уентхейвън звучеше много благо.

— Правя всичко възможно да имам пръст във всяко дело, което става в замъка, но невинаги успявам. Този случай е точно такъв. Какво са взели?

— Не знам. Знам само… — тя не продължи, защото чак сега се замисли за хаоса, който беше оставила в къщичката. Допреди миг я интересуваше единствено Лайънъл. Сега разбра колко много от личните й вещи бяха унищожени. Спомени от кралския двор, подаръци от лейди Елизабет, съкровища от детинството — всичко беше отишло на вятъра.

— Синът ти успял ли е да избяга?

Тя за миг отърка очи в ръкава си.

— Да.

— Това е единственото, което има значение. Не е ли така? В това отношение си също като майка си. И ти живееш само за детето си.

Тя си пое въздух и го изпусна с въздишка.

— Правилно.

Уентхейвън се надвеси над кучето и натри врата му със сапуна.

— И така, дошла си при мен, за да получиш пари за нови рокли? И дрехите ти ли са унищожени? Няма значение. Този път ще си ушиеш нови.

Мериън вбесена изкрещя.

— Не съм дошла при теб за нови дрехи. Дойдох при теб, за да те питам защо си изпратил някой си да…

— А не може ли просто някой да е търсил нещо?

Тя отмести очи от лицето на баща си.

— Какво могат да търсят?

— Ами това е всъщност въпросът. Ако аз бях изпратил някого да претърси къщата ти, ти никога нямаше да разбереш, макар че недоумявам защо ми е да изпращам някого да я съсипе? Мисли с главата си, Мериън. Това не е в мой стил.

Тя за миг се замисли, после кимна в знак на съгласие.

— И защо ще крада от теб? Всичко, което имаш, е мое?

— Не всичко.

— Да, златото, което кралицата ти изпраща. Но ти го криеш, нали? Чудя се защо.

Леката усмивка, озарила лицето му, разсея тревогата й и тя откровено отговори.

— Лайънъл не трябва да се лишава от нищо, дори трябва да е осигурен с предимство пред останалите, а за това са необходими пари. Открих, че не е толкова унизително да се издържаме от твоята милост. Единственият проблем, с който трябва да се справя, е гордостта ми.

— Отнасяш се доста иронично към положението, в което се намираш, не мислиш ли? Много забавно — но изразът на лицето му опровергаваше думите му. Уентхейвън имаше вид на човек, току-що отхапал червейче с парчето ябълка. — Предлагам ти нови дрехи, да ти призная, не за друго, а за успокоение на собствената си съвест. Очевидно не съм се грижил както трябва за собствеността си.

Ободрена от явно разтревожения му вид, тя каза.

— Може би твоите хора се изплъзват от погледа ти?

— По-добре се надявай да не е така, скъпа, иначе ще настане истински хаос.

— Като стана дума за хаос, ти ли насъска Ейдриън Харботъл срещу мен?

Уентхейвън спря да мие кучето и вдигна очи към нея.

— Е, добре. Много си проницателна. Мислех, че съм успял да скрия това от теб.

Мериън изкрещя, вбесена от откровението на баща си.

— Ти си го насъскал да ме изнасили?

Кучето излая отново и Уентхейвън отново го успокои, без да сваля очи от дъщеря си.

— Да те изнасили? Кога?

— Днес. На лова.

Тя се ужаси от това, че цялата трепери и че предателският изблик на чувствата й не остана незабелязан за Уентхейвън.

— Ти успешно си се защитила, разбира се.

— Не се разбира. Но се защитих!

Той предположи.

— Повечето жени щяха да бъдат поласкани от намеренията на…

— … на един глупак, който има повече амбиции, отколкото положението му позволява.

— Понякога, скъпа, имаш проблясъци на интелигентност, равна на моята. Това предизвиква у мен един вид бащинска гордост. А това чувство ми е чуждо и ме смущава — той разтърка кучето. — Така че, използвай интелигентността си и ми кажи — бих ли подарил дъщеря си на някой мъж?

— О, да, ако по този начин можеш да използваш този мъж, за да имаш власт над мен.

Смехът му прозвуча рязък и сух. Той предпочете да не отговаря конкретно на това обвинение.

— Ти самата си наследница и макар опетнена, а ти си такава, струваш много на пазара за женитби. Мъжете са способни да си затворят очите пред много неща срещу голяма зестра.

— Нещо не си спомням да съм била затрупана от предложения, откакто се върнах от кралския дворец.

Уентхейвън гърлено се изсмя.

— Имаше няколко. Но споменът за греха ти избледнява и те се увеличават. Просто не съм виждал смисъл да те занимавам с тях.

— Не са били достатъчно изгодни?

— Не смятам да продавам дъщеря си за пари.

— Аха. Предложенията не са били от влиятелни фамилии.

— Колко добре ме познаваш.

— Да, познавам те. Познавам те достатъчно добре, за да се съмнявам дали ми казваш истината.

— Съвсем честно, уверявам те, никога не съм смятал да те предлагам на Ейдриън Харботъл.

— Тогава каква сделка си сключил с него?

— А, надявах се да си забравила за това.

Тя чакаше отговора му и нервно потропваше с крак.

— Окуражих го да се дуелира с теб.

Объркана, тя попита.

— В името на Светата Дева Мария! Защо?

— За развлечение.

— Не ми харесва да бъда насъсквана като мечка, която вижда бик.

— Повечето хора не го харесват, ако го осъзнават, разбира се. Когато ти дойде за първи път в замъка „Уентхейвън“, ти се перчеше и критикуваше всичко, от което не беше доволна. С течение на времето започна все повече да се съобразяваш с порядките на обществото тук и… смея да кажа, стана скучна — той махна с ръка, при което пръснаха капки вода. — Сама се досети какви са предложенията за брак, за които ти казах.

— Защо ме подстрекаваше да върша щуротии, когато се върнах от кралския двор?

— Кажи за едно куче, че е бясно и… Скъпа! Ти съсипа своята репутация по най-лошия начин, почти невъзвратимо. За тебе вече се говори, че си бясно куче и колкото да се опитваш да доказваш обратното, няма да успееш. Ти искаше да покажеш на всички, че не се интересуваш от хорското мнение и аз ти помогнах да го направиш.

— Независимо от неприятните последствия за мен?

— За теб? — той се наведе напред, докато челото му почти докосна нейното. — Спомняш ли си, когато беше петгодишно момиченце и те изпратих при лейди Елизабет да й служиш?

Тя го погледна в очите и в този миг годините се стопиха и тя отново беше малкото момиченце, застанало изплашено пред баща си. Детето, което се страхува да напусне своя дом, но още повече се страхува гласно да го изрече и се осланя на надеждата, че ако направи това, което той иска от нея, той ще бъде толкова горд и ще я върне обратно. Дали си спомня?

— Да, спомням си. Каза ми да доразвия способността си да доставям удоволствие, да разпознавам простъпките на моята господарка и да й помагам да се пребори с тях, а ако не ме слуша, да покажа най-висша преданост и да поема отговорността за последствията.

— Добър ли е бил съветът ми?

Тя отговори без колебание.

— Да.

— Сега ще ти дам още добри съвети. Никога не се извинявай за минали събития. Никога не обяснявай, никога не искай прошка за това, което си. Ти си дъщеря на Уентхейвън. Ти си сила, която всеки в Англия трябва да уважава — той се изправи и продължи да къпе кучето. — Никога не забравяй това.

Нещо я накара отново да се почувства като онова уплашено дете, което се опитва да разбере неща извън неговите познания.

— Този млад мъж ще трябва да бъде наблюдаван внимателно — каза Уентхейвън.

— Кой?… О, Харботъл. Не мисля така.

Графът извади кучето от мътната вода.

— Уби ли го?

— Не. Ритнах го…

— Не мога да си представя.

— … по врата…

— Сега пък още повече.

— … но сър Грифит случайно попадна на нас с коня си и ме увери, че повече не бива да се безпокоя.

— Сър Грифит от рода Паул! — кучката изквича, като че ли Уентхейвън я беше стиснал болезнено и той я постави внимателно в коритото за изплакване. — Пауъл е истински рицар.

Не й хареса начина, по който го каза. От устата на Уентхейвън звучеше като обида. Той продължи.

— От чисто любопитство искам да знам защо го премести в кулата?

Дъщеря ми, помисли Уентхейвън, не е достигнала моята ловкост при жонглирането с истината, това я кара да се чувства неудобно и точно това в крайна сметка се оказва предимство за мен. Целият този разговор хвърляше светлина върху намеренията му. Освен това се оказа, че не познава толкова добре хората, колкото си мислеше. Беше решил, че Харботъл е твърде глупав, за да предприеме някакви действия, но беше подценил както младежката му самоувереност, така и размерите на бъркотията, която можеше да предизвика. Трябваше да се направи нещо по отношение на Харботъл. Той беше подценил и дъщеря си.

При всичките му взаимоотношения с дворцови особи и обикновени хора той не беше срещал друг човек с неговата интелигентност и изобретателност при създаването на интриги. Но дъщеря му, по дяволите! — тя беше добра. Това, което отначало беше взел за глуповатост, се оказа наивност. Ако имаше кой малко да я обучи, тя можеше да се състезава с него.

Това би трябвало да го разтревожи. Вместо това обаче той се чувстваше някак си горд — едно непознато усещане. Сега ще трябва да опипа внимателно, за да провери дълбочината на интереса й към Грифит от рода Пауъл. Остана доволен, когато тя се смути.

— Той… той искаше стая, в която ще може да говори, без шпионите ти да го подслушват.

— И как е разбрал, че съм поставил хора да го подслушват?

— Не знам — тя разпери ръце в знак на невинност. — Не знам, Уентхейвън, знам само, че слугата му ме попита за тях. Сигурно крал Хенри знае за тях. Може пък шпионите на краля да шпионират твоите шпиони.

Това беше вероятно. Една тревожна вероятност, която си заслужаваше да бъде проучена. Но той не беше приключил все още с Мериън.

— Какво правеше в стаята на Пауъл посред нощ?

Не скри, че разпитът започва да не й харесва, но отговори без колебание.

— Прибирах си парите.

— Разбира се — той не повярва, но това не беше важно. — Но да се върнем на първия ми въпрос — защо ги настани в кулата?

— Не разбирам какво всъщност ме питаш.

Добро париране, но той удари под кръста.

— Пауъл ли е най-новият ти любовник?

— Не!

Владеещ изкуството на разпита, той я погледна обвинително.

— Искала си да го настаниш в кулата, защото там можеш да му се отдаваш без мое знание — той отново усети този прилив на гордост, когато тя поне външно се овладя.

— Не. Сър Грифит е лош, невъзпитан и грозен. Той ме смята за развратница и ме презира заради моята поквареност. Аз знам, че съм обречена на безбрачие след раждането на Лайънъл. Защо мислиш, че той би могъл да ме изкуши?

Уентхейвън се замисли колко добре е усвоила тя актьорското майсторство по време на престоя си в кралския двор. Дали криеше страстта си към този Грифит от рода Пауъл? По-добре от всеки друг Уентхейвън знаеше колко лишена от логика е страстта. Той взе в шепите си вода от коритото и я изля около ушите на кучето.

— Майка ти не беше най-красивата жена, която съм виждал, нито най-интересната, но никога не престанах да я желая, дори и след като стана моя. Дори сега, когато видя някоя жена да прилича на нея… но се оказва, че никоя не може да я замени.

Както и беше очаквал, това надзъртане в душевните му тайни заблуди Мериън.

— Значи си скърбил за мама, след като почина?

Не разбра защо, но каза истината. Само че отговори с овладян глас, с което се надяваше да скрие старата болка, която беше толкова жива, колкото преди двадесет години.

— Ако можех, щях да изравня със земята кулата, която я уби.

— Би било трудно, но не е невъзможно. Защо не го направи?

— Нямаше да има смисъл — тя няма да ме остави. Веднъж бях решил да направя това и отидох в кулата да обясня на работниците какво трябва да се направи. И тя… — той си спомни шумоленето на коприна, аромата на рози, как бързо се извърна да види… нищото. Той постави едната си мокра длан на челото, след това потопи ръка във водата. — Оттогава не съм се връщал. Не е приятно усещане да ти диктуват каквото и да било от гроба. Особено една жена, която каза толкова малко, докато беше жива.

— Тя не те ли одобряваше.

— Майка ти беше наивна — той се ядоса, че все още си я спомня, че все още копнее за нея. — Тя никога не одобряваше моите действия, моите малки набези за събиране на сведения. Не харесваше хората, които държах около себе си.

Докато говореше, Уентхейвън не гледаше в нея, но с периферното си зрение улавяше как тя събира сили. Той се подготви да отговори на още един въпрос за майка й.

Но тя само попита.

— Защо държиш тези хора тук?

— Какви хора?

— Тези жалки пародии на придворни. Тези окаяни души, които не правят нищо друго, освен да бездействат и да чакат милостиня. Кучетата ти имат повече достойнство от тях.

— От твоята уста чух отговора. Окаяни души — той се наслади на израза. — Ако аз не ги приютя, кой ще го направи?

— Те не смятат ли да свършат нещо полезно в живота си?

— Как? Повечето от тях са благородници, не умеят да вършат нищо. По-младите могат да се сражават в турнири, да рецитират собствената си ужасна поезия, да важничат — един от тях дори може да чете литургия. Бил е свещеник, за когото е имало отреден висок пост в църквата, докато епископът не го спипал да бърника под полата на дъщеря му — полата на дъщерята на епископа — това е то. Никаква политическа прозорливост.

— А жените?

— А, сиромашките дъщери! — той издуха кичур сребърна коса, който беше паднал пред очите му. — Кой плаща за ръкоделия и клюки? Окаяните души зависят изцяло от мен.

— И това ти дава власт над тях?

Той отмести погледа си от нея.

— Колко си умна, скъпа.

— Защо искаш толкова много власт?

— А! Питаш за мотивите ми?

— Да. Мисля, че да.

Той цъкна с език и изрече благо.

— За първи път проявяваш интерес към мен и моето минало. Поласкан съм.

Тя разумно не отвърна нищо.

Той възнагради нейната съобразителност, като й даде възможност да повдигне малко завесата на миналото му.

— Когато бях младеж, аз бях, така да се каже, окаяна душа — той извади кучето от водата и нареди на приближилия се кучкар. — Не пипай Хани, аз ще се погрижа за нея — след това продължи към Мериън. — Бях беден роднина на семейство Уудвил по времето, когато те още нямаха връзки с кралското семейство. Но когато Елизабет Уудвил се ожени за крал Едуард и народи всичките тези деца — най-напред твоята лейди Елизабет Йоркска — нещата се промениха. Братовчедката Елизабет Уудвил — тя сега е вдовстващата кралица на Англия — и крал Едуард ми дадоха титла. Тя ми намери богата наследница, чиито земи не бяха майорат6 и аз се ожених.

— За майка ми?

— За майка ти — той посочи към простора. — Подай ми онази хавлия.

Мериън му подаде кърпата.

— Какво мислеше тя за брака?

Усмивката му помръкна.

— Майка ти не беше жена, която човек може лесно да разбере.

— Обичаше ли те?

— Аристократите не обичат.

— Тогава ти обичаше ли я?

Той я погледна, забелязвайки предизвикателната елегантност на краката й и вирнатата брадичка. За първи път в живота си беше сбъркал. Беше й разкрил прекалено много и тя ликуваше. Беше решила, че може да го засегне без никакви последствия за нея самата. Със студен тон, какъвто често използваше с огромен успех, той отвърна.

— Не съм от толкова незначителен род, както мислиш, лейди Мериън. Поне е по-уважаван от една нещастница, която се прибира бързешком вкъщи с копелето си и ме моли за подслон.

Тя отметна рязко глава назад, сякаш й беше ударил плесница.

— Никога преди не си ме упреквал.

— Да те упреквам затова, че мечтите ми не се сбъднаха? За изпускането на шанса, който ти бях купил?

Тя се надвеси над кучето, за да хване ръката му.

— Направих каквото ми каза да направя.

Хани изръмжа и скочи към нея. Уентхейвън грабна кучето във въздуха. Мериън отстъпи и с вик падна върху тревата. Лаейки като обезумяла, Хани се мъчеше да се откопчи от ръката на Уентхейвън, за да го защити. Той се бореше с кучето, опитваше се да го обуздае, вбесен на Мериън, че го беше предизвикала, и още по-вбесен на самия себе си, че беше допуснал това.

Трябваше да остави Хани да сръфа Мериън. Това нямаше да бъде само урок, от който имаше нужда, но щеше да остави достатъчно белези по това красиво лице, за да възпре Харботъл, Грифит, а и всички останали, с които тя си играеше.

Но инстинктивната му реакция беше да задържи кучето.

Не искаше Мериън да бъде наранена. Не искаше да изпитва болка.

— Проклето куче! — извика Мериън, вперила поглед в острите зъби, които Хани беше оголила срещу нея. — Защо направи това?

Уентхейвън успокои Хани, докато тя притихна и от гърлото й излизаше само леко ръмжене.

— Тя ме защитаваше.

— Аз нямаше да те ухапя — Мериън стана и изтупа палтото си, като се опитваше да го почисти от тревата и калта. — Хани никога не ме е харесвала.

— Разбира се. Хани е нещо като кралица — майка на кучкарника и отвръща на заплахата към владението й.

Запазила предизвикателното си държание, Мериън каза.

— Аз не съм я заплашвала.

— Знам това, но никога няма да успееш да убедиш Хани в същото — той потупа гладката й буза. — Тя познава аромата ти и в крайна сметка настръхва — той широко се усмихна, показвайки всичките си зъби, — защото ти си най-голямата кучка в кучкарника!