Гняв

Петнадесета глава

В горичката край пътя изпращя счупена вейка, при което Мериън моментално спря и обърна глава по посока на звука. Тя заповяда на Лайънъл със знаци да мълчи, но момчето върху седлото продължи да настоява.

— Защо, мамо? Защо?

Тя здраво стисна юздите в ръцете си, защото старата кранта усети моментното й разсейване, видя в това възможност да се освободи и се задърпа. Мериън вече й беше свикнала с номерата и задържа опънати поводите, докато оглеждаше внимателно сенките между дърветата. Не видя нищо, но разбра, че е лесна плячка за крадци, разбойници и всякаква друга опасна измет.

Въпреки че не чу повече нищо подозрително, тя поведе коня към шубрака от другата страна на пътя и здраво го върза за един клон. Всяко вдишване на коня звучеше като предсмъртно изпръхтяване и Лайънъл продължи да пита.

— Защо, мамо? Защо?

— Млъкни, Лайънъл — тя го дръпна от седлото и навлезе навътре между сенките. — Нека мама да те поноси.

Той нямаше нищо против. Горкото момченце, как можеше да има нещо против да го поносят. Беше откъснат от единствения дом, който беше имал, бяха го влачили до Уелс, бяха го поверили на грижите на Райс и Ангарад, докато тя беше болна, и тъкмо когато беше вече свикнал с тях, тя отново го помъкна по пътищата. Двата дена по море го измориха, изтощителната езда цял ден след това го беше изплашила и вече нищо не можеше да го убеди, че може да е спокоен при нея.

Той зарови личице в гърдите й и сърцето й едва не се пръсна от болка, когато усети, че целият трепери. Тя се напрегна и отново наостри уши, за да долови дали някой не ходи наоколо. Единствените звуци, които достигнаха до нея, бяха изцвилванията на коня, който се опитваше да се освободи и да се втурне обратно към своя дом.

— Мамо… — прошепна Лайънъл.

Тя гальовно потърка гръбчето му.

— Тихо. Лайънъл.

— Мамо, Арт…

— Не, детенцето ми, няма Арт. Той е далеч.

Лайънъл вдигна главица и посочи към дърветата.

— Арт! — настоя той. — Арт. Арт!

Гласът му ставаше все по-силен при всяко следващо повтаряне и той подскочи в ръцете й.

— Арт! Арт!

Невярваща, но със стаена в душата капчица надежда, тя обърна лице към сенките. Нямаше нищо. Нищо друго, освен един изсъхнал дънер с две малки хралупи по него, които приличаха на очи. Тя отново потупа Лайънъл и се придвижи към дънера.

— Не, Лайънъл. Виждаш ли? — Това е само…

Като дух, превърнат от магическа пръчица в живо същество, дънерът се надигна. Тя заотстъпва панически назад, препъна се в един щръкнал от земята корен, и падна — както държеше Лайънъл на ръце. Стоварилото се върху стомаха й дете изкара въздуха й. То живо се изправи на крачета, преди още тя да успее да го хване.

— Арт! — изпищя момчето.

— Лайънъл — извика тя, когато човекът — дънер се наведе и взе на ръце сина й.

Оживелият дънер се придвижи напред и тя се опита да се изправи на крака, готова да се бие с духа, за да освободи сина си. Но дънерът проговори с човешки глас — един добре познат глас.

— Привет, милейди! — Арт се изправи в цял ръст под ярките слънчеви лъчи и бодро се разсмя, като че ли срещата им беше в голямата зала на замъка „Пауъл“. — Виж ти каква изненада, да ви срещна тук!

Мериън притисна гърдите си с ръка. Сърцето й щеше да изхвръкне и от ударите му чак пръстите й се тресяха.

Дали пък пръстите й сами не трепереха?

— Арт, къде е?… — тя се запъна и хвърли поглед към мъжа, който стоеше зад него.

Не беше Грифит. Въпреки че не можеше да го види добре, тя вече знаеше, че за нея съществуват само две категории мъже на света. Те бяха или Грифит — висок и тъмнокос, или не бяха. Никога не й беше необходим втори поглед. Независимо дали това й харесваше или не, но тя разпознаваше Грифит с нещо далеч по-различно от своето зрение. Тя го разпознаваше с душата си.

Долан направи крачка встрани и й се поклони подигравателно. След това каза.

— Ще се погрижа за благородния ви кон, нали разрешавате?

— Защо си тук? — попита го Мериън, но вместо да й отговори, той й обърна гръб и се отдалечи. Тя повтори въпроса си към Арт.

— Защо си тук?

Той й отговори, но думите му бяха последното нещо, което беше очаквала да чуе.

— Идвам от замъка „Уентхейвън“.

— От „Уентхейвън“? Каква работа си имал там?

— Търсих теб.

— Света Дево! — Мериън сграбчи китката му. — Да не би Грифит да е ранен?

Доволна усмивка отпусна устните на Арт.

— Беше добре, когато го оставих при Стоук — той не си направи труда да изчака сърцето й да се успокои, а избърза да добави. — Разбира се това беше преди битката.

— Ти си го изоставил преди битка? Арт, как си могъл да го направиш?

Арт позволи на Лайънъл да се плъзне на земята и пристъпи крачка напред, за да погледне Мериън право в очите.

— Вие ли сте тази, която ме обвинява, че съм го изоставил в мига, когато е имал нужда от мен, милейди?

— Аз… — погледът й се отклони от очите му. — Не, Арт, разбира се, че не.

— Радвам се да чуя това. Защото иначе би било неудачно вие да ми отправяте такова обвинение, нали?

В тона на Арт звучеше язвителност, каквато тя не беше чувала досега, и чувството за вина, което я беше преследвало през цялото време, достигна застрашителни размери.

— Дошла ли е до теб някаква вест за сражението?

— Слуховете са, че армията на Хенри с лекота е сразила противника и се е върнала в Кенилуърт, за да си почине.

— Но нямаш никаква вест от Грифит?

— Какви вести може да има за един отделен човек?

— Да — едва крепяща се от безсилие и несигурност, тя се примъкна до един дъб с олющена кора и го обгърна с ръце, като че ли дървото беше нейният любим. — Ти… как си разбрал, че съм напуснала „Пауъл“?

— Лорд Райс и лейди Ангарад ми казаха. Бяха много наскърбени, че си заминала, без да им се обадиш, и страшно се тревожеха за твоята безопасност — Арт погледна към Лайънъл, който тичаше в кръг, окрилен от свободата си. — Също така и за безопасността на Лайънъл.

— Не е възможно да си отишъл от „Пауъл“ до Стоук, след това да си се върнал в „Пауъл“ и най-накрая да си достигнал до тук само за девет дни. Това е… — тя искаше да каже невъзможно, но когато той я стрелна с поглед, замълча. Той можеше да й каже, че се е слял с пейзажа, защото е уелсец и като такъв може да твори горски чудеса, но истината беше, че имаше толкова прахоляк върху себе си, та по естествен начин се сливаше с природата. Освен това изглеждаше изморен, отслабнал и години по-стар, отколкото беше. Дори няколкото косъма, които иначе стърчаха наперено върху лисото му теме, сега унило висяха. Да, той беше пропътувал това разстояние.

— Къде мислеше да отидеш? — Арт й зададе по такъв начин въпроса, сякаш имаше право на това. — Като бягаш и се криеш като крадец през нощта.

Упрекът му я вбеси и тя рязко отговори.

— Ти не си различен от останалите мъже. Разпитваш ме закъде съм тръгнала и какви са били намеренията ми, сякаш аз не съм дъщеря на граф и приятелка на кралицата.

— Оу-у, какъв голям провал си претърпяла, нали? — Долан стоеше на пътя, хванал юздите на окаяната кранта и се беше вторачил злобно в тях.

Тя изправи рамене и свирепо изгледа нахалния стар пират.

— Добре се справям и сама.

— Разбира се, че се справяш. Това обяснява кръвта, с която е изпръскана цялата ти пола, и раната на брадичката, която зее като втора уста — той отстъпи крачка и я огледа внимателно. — Само дето е малко по-ниско от истинската.

Арт повдигна обезпокоен брадичката й.

— Как е станало това, момичето ми.

— Паднах.

Долан се изсмя, а Арт предложи.

— Опитайте още веднъж, лейди Мериън. Но този път изберете истината.

Не й харесваше да се отнасят с нея като с дете, но под привидно грубото отношение на Арт се криеше топла загриженост и след кратък отказ да отговори, тя се предаде.

— Попаднах на двама разбойници…

Дори самият Долан не можа да сдържи възклицанието си, когато чу това.

— О, не беше чак толкова страшно, както звучи. Опитаха се да ми откраднат коня — странно, но тя трепереше като измръзнало кутре. Беше по-спокойна дори предния ден, когато това се случи. — Трябваше да ги… ъ-ъ… убия.

Арт стоеше зяпнал насреща й, увесил ръце. След като го видя как изглежда, Долан попита.

— Убила си двама мъже?

— Ами… не точно това — по челото й изби пот, която се стичаше на капчици над горната й устна. Тя я изтри с ръкав. — Конят уби единия. Ритна го в главата. Оказа се жесток звяр.

— Крадецът ли? — изграчи Арт.

— Конят.

Долан стисна по-здраво поводите.

— А другият крадец?

— Ами… имах нож, както знаеш.

Беше забила камата си в гърдите му без никакво чувство за вина, защото крадците преди това я бяха изтезавали със своите истории за ужасени, ридаещи жени и изпечени на огън дечица. Бяха й описали участта на последната жена, попаднала в ръцете им. Бяха оглеждали Лайънъл и бяха обсъждали каква ще бъде цената, която могат да получат за него на пазара.

Не изпитваше никакво съжаление, никакви угризения на съвестта. До нея, много отдалече, достигна гласът на Долан.

— Тя пада…

В следващия мит тя разбра, че се е свлякла до пътя и е заровила глава между коленете си.

Когато я изправиха, тя жадно пое въздух и каза.

— Не съм гнуслива, но когато си спомня как мускулите му се отпуснаха и сивата сянка на смъртта премрежи сините му очи, просто ми…

— Е, добре, момичето ми, на всички ни става така след първия път, когато пролеем кръв — гласът на Долан прозвуча почти мило. — А с повечето от нас така е и след всеки следващ път. Но има хора, на които това им доставя удоволствие. По всичко изглежда, че ти си попаднала точно на такава двойка храбреци.

— Ако не ги беше убила, сега ти щеше да си мъртва или да ти се иска да бъдеш мъртва, а това момче… — Арт вдигна Лайънъл, който се бе вкопчил за крака му и притисна детето в прегръдката си, докато то не зарита с краченца да го пусне на земята.

— Знам — Мериън подпря лакти на колене и притисна с длани главата си. И сякаш нещо в нея я насилваше да признае за преживяванията си, тя продължи. — Приключенията не се оказват толкова забавно занимание, както си представях.

Думите й бяха посрещнати с мълчание и тя не посмя да вдигне поглед. Не искаше да се сблъска със самодоволството в очите им, нито пък да ги слуша да й обясняват назидателно какъв живот трябва да води една жена и колко по-сигурно би се чувствала зад стените на някой замък с гергеф, игла и конец в ръка. Това не беше нейната представа за живота, който искаше за себе си. Единственото, от което имаше нужда, бяха малко повече пари, повече храна, мъжките й дрехи и меча в ръката й, за да може да защити Лайънъл от всичко и от всеки.

Имаше обаче един миг предишния ден, един миг, в който тя щеше да бъде щастлива… Ако Грифит беше до нея. Но Грифит беше далеч, биеше се за краля, когото тя презираше, а лейди Мериън Уентхейвън никога не би допуснала да бъде зависима от някой мъж за каквото и да било.

Това беше признак на слабост. Признак за вредното влияние на Грифит върху нея… И поредната причина да следва неотклонно пътя, който беше поела.

С най-враждебния тон, на който беше способна, тя попита.

— За какво си тръгнал да ме преследваш?

Изразът на съчувствие и любов, който бе зърнала върху лицето на Долан, се превърна в омраза.

— И аз искам да знам това. Тя е само една англичанка и при това глупава.

Слабостта на Мериън се изпари за един яростен миг.

— Не, съм глупава.

Долан се взря в нея.

— Накъде си тръгнала?

— Към „Уентхейвън“. В къщата на баща ми. Имаш ли нещо против това?

— Съвсем не — Долан започна най-спокойно да човърка с нокът зъбите си. — Но си поела друг път.

— Не съм възрази — автоматично тя, но се огледа наоколо.

— На цели тридесет мили на изток от „Уентхейвън“ си. Не си ли забелязала, че си отминала Стафорд?

— Внимавах да не минавам близо до градовете.

— Щяхме да те намерим още вчера, ако не беше объркала пътя — отсече Долан. — Това си е типично по женски.

Мериън погледна Арт и той кимна.

— Тъжно е, но е така. Подминала си „Уентхейвън“ — той вдигна Лайънъл и го намести върху седлото. — Но ако желаете да се върнете в „Уентхейвън“, милейди, тогава и ние също идваме — Арт посочи верния път. — След вас.

Тя направи няколко крачки.

— Но вие защо сте тук?

— Едва ли бих могъл да изпълня клетвата, която съм дал, ако не съм с вас.

Арт явно се занасяше с нея, дразнеше я, а тя се хващаше на номерата му. Първо, тя прояви загриженост за Грифит, докато трябваше да демонстрира безразличие. Сега пък се опита да задоволи любопитството си и се провали.

— Каква клетва?

— Да закрилям малкия Лайънъл, разбира се. Не си ли спомняте как изискахте от мен да се закълна, че ще го правя?

Не му вярваше. И той съвсем не се заблуждаваше, че ще му повярва, защото въпреки усмивката върху устните му, веждите му бяха свъсени и очите му гледаха тревожно.

— Ти си се заклел да защитаваш и Грифит — заяви тя недоволно.

— Грифит е мъж и може много добре да се защитава и сам.

— А какво ще стане, ако е ранен? — тя се поколеба. — Няма ли да има нужда от теб?

— Ако е ранен, едва ли ще му се иска да гледа моето грозно лице — отвърна Арт.

Тя не намери думи да му отговори, докато Долан не попита.

— Какво смятате да правим? Да дърдорим цял ден или да вървим?

— Тръгваме веднага, драги — саркастично каза тя.

Долан само кимна.

— Най-после налучка държанието, което трябва да има една жена.

— Кой си ти да ми казваш как трябва да се държат жените? Ти ме предаде.

— Аз? — заби пръст в гърдите си Долан и поклати глава. — Мислиш ли, че парите ти могат да купят верността ми?

— Но, но мислех, че злобата ще запечата устата ти.

— Да, щеше, но приятелите ти бяха много разтревожени, че си избягала. Толкова разтревожени, че да ме заплашат с изгнание, ако им откажа съдействие — конят отново се опита да избяга и Долан го перна с поводите през муцуната. — Достатъчно се наскитах. Няма да се оставя да ме изхвърлят още веднъж от „Пауъл“. Най-малко заради някаква си женичка като теб.

С разтреперен от ярост глас тя рече.

— Ти си жалък.

Той се усмихна и красотата му се сля със злобата.

— Да, такъв съм. Чак сега ли го разбра?

Мериън тръсна глава и гневно отстъпи назад. Арт я последва с Лайънъл на ръце, а след тях тръгна, справяйки се с лекота с коня, и Долан. Той попита.

— Откъде си намерила този прекрасен кон?

— Името на коня е Джек.

— Съкратеното на Джек Глупака ли? — предположи Долан с необичайна точност. — Има голяма задница като всички глупаци, които съм срещал. Сигурно силиците му едва стигат да носи собствените си бълхи — той удари Джек по хълбока, — но нека да видим колко бързо можем да го накараме да размърда тази задница.

Ентусиазираният вик на Лайънъл заглуши несъгласието на Мериън, която извика.

— О, не!

Арт сложи ръка на рамото й.

— Не се тревожи. Долан ще пази момчето.

— Долан не обича деца — отвърна раздразнено тя.

Арт промърмори.

— Възможно е.

Мериън наблюдаваше замислено как синът й и новите му приятели се носят напред и си мечтаеше да може да бъде като тях — щастлива, безгрижна, със задоволена душа.

— Какво е мнението на Грифит за талисмана му?

— Талисман ли? — Арт се направи, че не разбира, но после сякаш си спомни. — А, талисманът му! Камъче и кичур коса. Невероятен талисман си му изпратила, момичето ми.

— Той разбра ли?… — тя си пое въздух. — Хареса ли го?

— Разбира се не мога да отговоря от негово име. Да бъда категоричен, имам предвид — той изви гъстите си вежди. — Но беше като сърдит мечок, докато не го пуснах в дисагите му. Да, сърдит като мечка, току-що събудена от зимния й сън.

— Не мога да повярвам, че му го изпратих. Ама че глупава работа. Типично женска — тя заби свитата си в юмрук ръка в дланта на другата. — Но изглеждаше толкова засегнат, когато ме остави и не можех да спра да мисля, че ще се бие по-уверено, ако има частица от мен до себе си.

— Когато видя камъчето, което предполагам символизира него самия, и твоята коса, част от теб самата, той се усмихна толкова мило и се зачуди как си могла да му пратиш такова открито послание. Мисълта, че ще го чакаш да се върне, направо го ощастливи.

— Не си е мислил така — тя заора с крак пръстта. — Нали?

— Щеше да бъде по-благородно, ако не беше изпратила нищо — каза сурово Арт.

— Е, добре, не мисля, че той има право да си въобразява, че ме познава много добре само защото е вълшебник в леглото.

— Сигурно е такъв. Старателно се упражняваше, докато беше сам, а той прекара дълго време сам през последните две години.

Тя възмутено възропта.

— Арт! Не трябва да ми говориш такива неща.

— Аз съм един изморен стар човек и ще говоря това, което искам — беше безжалостно искрен, едва се държеше на крака от умора и изобщо нямаше желание да се шегува. — Ти ме загуби като приятел, когато избяга от Грифит и любовта, която той ти предложи.

— Имам основания! — макар че упреците на Арт я блъснаха в лицето, беше й трудно да си спомни за какви основания говори, затова борчески продължи. — И те са много по-важни от Грифит и мен и баналните чувства, които изпитваме.

Тогава кажи това открито в лицето на Грифит, а недей да бягаш.

— Опитах се да му кажа, но той не желаеше да слуша.

— Значи не си опитала достатъчно настоятелно. Ужасно трудно е човек да захвърли любовта, нали, милейди? Особено, когато знаеш, че и ти го обичаш.

Беше толкова зашеметена от думите му, че дъхът й секна.

— Не го обичам.

— Всички признаци са налице, момичето ми — Арт започна да изброява на пръсти. — Не спиш нощем, за да се тревожиш за него, нали? Мислиш дали си постъпила правилно, нали? Мислиш дали не си забременяла и тайно се надяваш да си, нали?

Арт беше прозрял мислите й и това не й харесваше. Нищо от това, което й каза, не й хареса, особено твърдението, че е влюбена. Защото, ако тя обичаше Грифит… За Бога! Та тя обичаше Грифит и болката, която беше изпитвала някога, щеше да е дребно убождане в сравнение с болката, когато се изправи лице в лице с него на бойното поле.

Какво щеше да направи той? Дали щеше да се подчини на крал Хенри и да се опита да убие нея и детето й? Дали щеше да остане безразличен и безучастен, когато ги екзекутираха? Дали щеше да се опита да ги залови, когато те тръгнат да се спасяват?

А ако крал Хенри бъде сразен, дали тя нямаше да гледа как той умира пред очите й?

Пипалата на страха стегнаха душата й и тя сграбчи дрехата си над стомаха.

— Не съм забременяла.

— Това е добре. Никак не ми ще да видя Грифит обвързан с още една слаба жена, която не може да го обича така, както той заслужава. Която се жени за него, само защото е надула корема, а след това цял живот въздиша за славния живот, който е пропуснала. Която да му роди дете полуангличанче.

Тя се закова насред пътя.

— Как смееш? Да ми говориш такива неща? Ти не си нищо друго, освен един…

— Слуга? Уелсец? — той завъртя изкривения си пръст пред лицето й. — Да, точно това съм аз, но струвам два пъти повече от теб, моя прекрасна, страхлива лейди. Струвам два пъти повече от всяка жена, която обръща гръб на мъж като Грифит.

Тя перна пръста му и каза.

— Мъж като Грифит? Такъв достоен, справедлив, възпитан и смел мъж! Мъж, който се срамува от страстта си по мен, сякаш това е най-долният порок. Ти ме обвиняваш, че съм слаба? Съгласна съм. Сигурно съм слаба, защото нямаше да отстъпя от думата, която бях дала, ако Грифит ми се беше отдал целият. Това щеше да бъде адско изкушение. Но да наруша дадения от мен обет заради един мъж, който иска да ме свре в някой ъгъл, където да може да се справя с мен и със своята любов на казармени начала — със строгост и дисциплина? Не! Благодаря, това няма да стане!

Арт беше колкото учуден, толкова и успокоен, когато каза.

— Значи това било, така ли? — той вдигна поглед към небето и зачеса четината по брадата си толкова продължително, че тя се сгърчи от притеснение. Най-после той стигна до някакъв извод и сведе поглед надолу, към пътя. — Мисля, че е по-добре да потърсиш някакво обяснение за онова нищожество, което те ухажва, милейди. Знаеш ли как загубих окото си?

Тя не само не знаеше, но и не я интересуваше. Все пак предположи.

— В битка?

— Нещо такова — прие Арт. — По-живо, милейди, изглежда, че Долан и момчето доста са ни изпреварили. Не, загубих окото си, когато Грифит постъпи така, както ти сега постъпваш. Той избяга.

Макар че Арт успя да завладее цялото й внимание, тя не искаше той да разбере това.

— Избягал? И каква е била причината един толкова силен и смел рицар да избяга?

— Тогава още не беше рицар. Дори и оръженосец не беше. Просто едно непослушно момче, палаво и шумно, което боготвореше своя баща.

Спомняйки си за привързаността между баща и син, Мериън каза.

— Той още го боготвори.

— Да, въпреки че лорд Райс винаги открито му е посочвал къде греши. Но Грифин никога не слуша. Нито тогава, нито сега.

— Тогава? Кога?

— Замъкът беше в обсада, разбираш ли. Тревор, най-жалкият уелски разбойник, когото дяволът някога е изпращал на земята, реши, че му харесва гледката от замъка „Пауъл“. Реши, че му харесва и обзавеждането — Арт погледна Мериън изпод рунтавите си вежди. — Харесваше лейди Ангарад по най-мръсния възможен начин, нали разбираш…

Тя кимна. Съвсем не беше изненадана, че някой друг мъж е поискал Ангарад за себе си, след като е зърнал миловидното й лице.

Арт се увлече в ролята си на разказвач и продължи.

— Грифит се измори от обсадата, която продължаваше месеци наред. Лорд Райс стана избухлив и крещеше за щяло и не щяло на малкия Грифин. И следващото нещо, което зная, е, че Грифит мина през тунела и се озова отвън крепостните стени.

— Тунел?

— Построили го за убежище на семейството още по времето на крал Едуард. Най-обикновен тунел. Защитен срещу нахлуване на враг, но без никаква защита, ако някой глупав хлапак реши да излезе. Аз отговарях за Грифит, така че го последвах и се опитах да го придумам да се върне — Арт поклати глава. — Тогава и аз бях по-млад, а следователно не толкова умен да използвам примамките си по-късно, когато се върнем в тунела и бъдем в безопасност. И така хората на Тревор ни заловиха, а онова мръсно чудовище ми извади окото.

Тя ахна, а той се наслади на удоволствието да ангажира цялото й внимание.

— О, да. Той искаше Грифит да застане пред стените на замъка и да се разреве, за да се предаде баща му. Младият Грифит отказа — опитваше се да бъде герой и Тревор ми извади окото, и щеше да ме убие, но аз успях да се отърва, като направих един славен лъжлив скок в пропастта.

— Славен… лъжлив… — тя се отпусна и се усмихна. — Ти се шегуваш.

Той се засегна от думите и рече.

— Не се шегувам. Когато си в капан и мислиш, че нямаш изход, впрягаш целия си ум, защото винаги може да се намери някакъв изход. Може малко да те заболи, но винаги има изход за тези, които го търсят. За мен също имаше изход, въпреки че го открих чак след като ми изчовъркаха окото с…

Тя потръпна и той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Няма значение. Но Тревор искаше да избоде и двете ми очи. Искаше Грифит да гледа как ме измъчва. Така че заповяда да ме пуснат, за да мога да се тръшкам, да стена и да стискам глава от болката. Тогава аз бързо изтичах към пропастта и скочих точно в мита, в който те пуснаха една стрела по мен, за да ме спрат.

— За да те убият.

— Тревор не се славеше с любезност и мисля, че още не беше се насладил достатъчно на мъчението. Те погледнаха надолу в пропастта, а аз кротувах като мъртвец. Те помислиха, че наистина съм мъртъв и, слава Богу, не изстреляха още една стрела в тялото ми, за да са сигурни, че не съм жив. И така Грифит направи това, което му заповядаха, и той убеди баща си да предаде крепостта — Арт се замисли. — Това всъщност се оказа добър начин да се сложи край на обсадата.

— Как така?

— Лорд Райс, заедно с най-добрите си бойци, излезе от замъка без лейди Ангарад, в което Тревор лично се увери. Но щом нахлу в замъка, той не можа да я открие никъде, защото тя и останалите мъже от гарнизона се бяха скрили в тунела. Когато Тревор и шайката му от разбойници се умориха да празнуват — изпотрошиха всичко в замъка и изпиха всичката бира — лейди Ангарад изведе своите мъже и ги размазаха от бой — Арт се подсмихна. — От нея се искаше само да отвори портите за лорд Райс, но тя никога не е била жена, която точно изпълнява заповедите на мъжа си.

— Райс разсърди ли й се?

— Беше направо бесен.

— И сърдит на Грифит?

— Не, на него не. Не можеше да му се сърди, след като виждаше, че Грифит направо се ненавижда — Арт сложи ръка на рамото й и я задържа. — Виж там.

Страховитият пират и крехкото момче скачаха и цапаха в рекичката, която пресичаше пътя. Мериън се усмихна, когато чу отново смеха на Лайънъл, но сърцето я болеше за Грифит, преживяваше колко неутешим е бил, как е страдал от това, че по негова вина майка му и баща му са загубили дома си. Всъщност сърцето й направо се пръскаше от болка, но тя не смееше да мисли каква е причината за това.

— Грифит?… — подтикна го тя да продължи.

— Мислехме, че сме се измъкнали невредими от всичко. Мислехме, че Грифит си е научил урока, без да пострада по един или друг начин. Но времето си течеше и в един момент стана ясно, че Грифит не може да мисли за нищо друго. Разяждаше го чувството за вина. Искаше да стане непоклатим мъж, като камък — Арт закима с глава. — Така че талисманът, който му изпрати, е много подходящ, момичето ми, повече от подходящ.

Тя унило отпусна глава, като си помисли колко студен е изглеждал нейният камък — талисман.

— Той непрекъснато се контролираше. Никога не се смееше на глас, никога повече не заплака, никога не показа дали го боли или му тежи нещо… не показа обичта си към никого.

— Но той обича баща си и майка си.

— В тази обич няма рискове. Не се налага да контролираш тази обич. Да, той запази за себе си синовните чувства, а остави страстта на нас, останалите.

— А жена му?

Арт вдигна рамене.

— Беше хубавко момиче. Тиха, покорна… Когато умря, почти не забелязвахме, че я няма.

— Никога ли не е намерил нещо, което да събуди страстта му?

— Комплимент ли търсите, лейди?

Тя нетърпеливо отвърна.

— Освен мен.

— Уелс… — Арт наклони глава и не откъсна очи от лицето й, когато добави — и Хенри Тюдор.

— Да, това също го знам. Моят най-голям съперник е кралят на Англия.

— Нима искаш Грифит да бъде нещо по-малко от това, което е? Да, той се превръща в изплашено седемгодишно хлапе, когато стане дума, че те обича безрезервно, но той е справедлив, достоен и смел рицар, доблестен мъж, и тази част от него иска справедливост за родината му и мир за Англия. Какво право имаш да роптаеш срещу това?

Какво право? Правото на майка, която иска най-доброто за своя син, дори ако това означава връщане към нескончаемите войни от миналото.

— Ще заведа Лайънъл при Уентхейвън и този път няма да се моля. Имам подарък за него — тя си помисли за безценния документ, който пазеше до гърдите си. — Голям подарък. Ще ми остане длъжник.

Арт се беше замислил за нещо и погледът му се плъзна към момчето на коня.

— Лайънъл ли смяташ да му подариш?

— Да, Лайънъл, но не Лайънъл такъв, какъвто ти го знаеш.

— Не и какъвто ти го знаеш, ако оставиш детето в ръцете на баща си. Нямам претенции да разбирам от кралски работи, но въпреки това ми е ясно, че си затънала до гуша в някакви кроежи с кралицата на Хенри. Помисли си обаче, ако продължиш със своите планове, кой ще пострада? — той махна към Лайънъл. — Погледни го. Единственото, от което има нужда, е сигурност. Просто има нужда от баща. И ако Лайънъл свири по меките струни на Грифит от една страна, а ти от друга, тогава със сигурност ще успеете да разплетете кълбото, което Грифит сам е омотал около себе си.

Тя беше изкушена. Толкова изкушена. Арт представи нещата по-възвишени от едно буйно желание. Накара всичко да изглежда логично. Разбира се, тя също щеше да загуби от това. Щеше да загуби възможността да живее в двореца, но нямаше да направи това заради себе си. Въобще не.

— Ей! — извика Арт. — Ей ти, какво правиш?

Тя се стресна и го погледна. После проследи погледа му.

В първия миг си помисли, че Долан се е надвесил над Лайънъл и не можа да разбере тревогата на Арт. Чак след това различи, че това е някакъв непознат.

— Как смееш… — Арт хукна към мястото, където Лайънъл играеше. — Махай се от него!

Къде беше Долан? Мериън хукна след Арт. Къде…

— Остави го! — изпищя тя, когато непознатия взе Лайънъл на ръце. — Остави го!

Арт вече ги доближаваше и тя видя как една сабя профучава във въздуха.

— Не-е! — тя се хвърли върху мъжа и детето си, като ги събори в прахоляка. Лайънъл писна от болка и страх, но сабята се търкулна от ръката на непознатия. Тя го заблъска с юмруци, но най-силният и удар не попадна в целта, когато той обърна лице към нея и тя го позна.

Харботъл.

Нападението й загуби предимството на изненадата. Мериън вдигна отново ръка, но юмрукът на Харботъл блъсна главата й и тя падна — не в безсъзнание, но пред очите й причерня и ушите й запищяха. Той сграбчи сабята си, когато Арт се нахвърли върху него. Двамата мъже се затъркаляха по земята.

Мериън бързо се окопити и изпълзя до Лайънъл. Шепнешком го попита.

— Удари ли те? — тя отметна косицата му от челото и риданията му като че ли стихнаха. Успокоена, тя се изправи на крака и го хвана за ръка. — Ела.

Оказа се, че е закъсняла. Харботъл профуча покрай нея и го изтръгна от ръката й.

Тя се завъртя и отново се свлече на земята, след това се изправи и хукна след тях в гората. Залиташе и се удряше в дърветата, викаше Лайънъл по име, чуваше как писъците му заглъхват в далечината. Със сетни сили тя се добра до една полянка тъкмо на време, за да види, че Харботъл се мята със сина й в ръце на един прекрасен, бърз жребец.

Тя продължи да вика след тях, но й отговори само победоносният смях на Харботъл. Мериън събра всичките си сили и направи един последен опит да ги догони. Един безполезен опит.

Не можеше да продължи. Тялото й не издържа и тя рухна на земята, победена от страданието и изтощението.

Бавно се надигна и тръгна обратно по пътя, за да намери проснатото тяло на Арт — наполовина в реката, наполовина на пътя.