Гняв

Осма глава

Тя се опита да задържи вика си, но беше твърде късно. Какво беше направила? Света Майко, какво беше направила!

Дали той усети?

Ще може ли да го скрие от него?

Тя отвори очи и го погледна.

Той също закова очи в нейните. Беше вбесен. В погледа му не личеше одобрение, но беше топъл. Да, почти разнежен. След това широко се усмихна, така че се видяха зъбите му, и каза.

— Причиних ти болка, скъпа, но това не можеше да се избегне. Сега… сега ще ти доставя истинското удоволствие.

Когато свършиха, леглото беше опустошено. Възглавниците бяха изчезнали, чаршафите смачкани, а одеялата изритани. Дори и да беше студено в стаята, тя не усети никакъв студ, защото неговото отмъщение за измамата й, както той обеща, беше върховна наслада.

По-висша наслада от това, което тя можеше да понесе.

Имаше чувството, че е като прозорец с изрисувани стъкла, пръснал се в каменна настилка. Както малките кристалчета никога не можеха да се съберат, така и тя, не можеше да събере частиците от себе си. Тя търсеше думи, с които да заблуди Грифит за действителността, думи, зад които да се скрие.

Но той не й остави време да обмисли. Надвеси се на нея, погали шията й и когато тя отвори очи, се пошегува.

— Всичките тези години да яздиш коня като мъж за нищо.

Той беше удовлетворен. Тя не разбра нищо друго, но това със сигурност й стана ясно. Неговият първичен, изпълнен с екстаз рев беше неделима част от величественото изживяване, в което бяха вплели телата си. От очите му струеше нежност и когато тя посегна към одеялото, за да се завие, той задържа ръката й.

Гласът й потрепери.

— Какво имаш предвид?

Той отново се усмихна. Оголи зъби като див звяр, което не беше далеч от неговата същност.

— Язденето по този начин не те е наранило.

Тя нервно подскочи.

— Знам — каза отчетливо.

Отново посегна за завивка и той пак й попречи.

— Студено ми е — проплака тя.

— Аз ще те завия.

Но той нямаше предвид одеялата. Притегли я под себе си и тя усети в тялото му огъня, който подклаждаше блясъка в очите му. Справи се с ужаса, плъзнал в нея, и се приготви да се изправи лице в лице с последствията от собствената си глупост. Но не и срещу последствията на страстта си.

Той почти заповеднически я подкани.

— А сега ми кажи как стана така, че Лайънъл е твое дете?

Тя постави ръка върху устните си. Усещаше как те се движат, докато говори. Но говореше, без да обясни нищо.

— Никога не съм ти казвала нещо, което да е важно.

Начинът, по който тя се измъкна, го вбеси и той я притисна под себе си.

— И в същото време си ме лъгала най-безочливо. Къде е истината в цялата тази история?

— Не съм аз човекът, който може да разкрие истината. Отдадох ти се. Не искай повече.

— Не, ти не ми отдаде себе си. Обладах само тялото ти, а колкото и да е хубаво, то не е всичко — той стисна с пръсти слепоочията й и прошепна почти в ухото й.

— Искам това, което е тук вътре. Искам да знам какво мисли и какво чувства лейди Уентхейвън.

— Не можеш. Ти скоро ще си заминеш, а аз ще остана тук — и когато той поклати глава, тя попита: — Отричаш ли го?

— Да, защото имам намерение да остана много близо до теб, както ми е заповядал моят господар, добрият крал Хенри.

Влажните й длани се плъзнаха, когато понечи да го отблъсне, но той и без това седна покорно до нея. Голото му тяло беше наистина внушително — стоманените му мускули бяха като изваяни и играеха под кожата при всяко негово трепване, лекото окосмяване по цялото му тяло беше прорязано на места от стари и нови белези. Той я проследи с очи, когато тя се надигна на лакти и седна до него. И когато този път Мериън посегна към завивките, не я спря.

Но задължението да прикрие истината беше по-силно от желанието й да го разбере. В гласа й прозвуча ужас и недоверие, когато попита.

— Какво имаш предвид с това, че крал Хенри ти е заповядал да стоиш близо до мен?

— Изпрати ми писмо, в което ми заповядва да остана и да бдя над теб.

Щеше да се почувства по-добре, ако я беше ударил. Щеше да го понесе по-леко, отколкото това предателство. Да, това беше доказателство за собствената й глупост, но и жестока подигравка с любовта.

— Ти си дошъл да ме шпионираш?

— Дойдох да предам златото, изпратено за бившата първа придворна дама на съпругата на Хенри, от съпругата на Хенри. След това останах, за да закрилям нея и нейния син.

— Да ме шпионираш? — възпламенени от мисълта за предателството, страните й болезнено загоряха. — Да ме шпионираш! Като баща ми!

— Да те закрилям…

— Други думи за същия род дейност — всичко пред очите й се размаза от нахлулите в тях сълзи. — Плюя на закрилата, която мъжете като теб ми предлагат. Плюя…

Той закри с длан устата й, когато тя реши да премине от закани към действия. Яростта му не беше по-малка от нейната.

— Недей да ме нападаш, момичето ми. Ти си ме лъгала от момента, в който те зърнах за първи път. В същото време негодуваш в името на някакви твои морални принципи, но от това кървавото петно върху чаршафа не е изчезнало. Ти не си тази, за която се представяше.

Тя рязко бутна ръката му.

— Съм!

— Ти не си майката на Лайънъл.

Тя заяви още по-категорично.

— Съм.

Той отметна с ръка гъстата си разрошена коса от лицето.

— Има едно-единствено раждане, след което майката е запазила своята невинност и то се е случило преди близо хиляда и петстотин години, така че категорично не вярвам, че детето горе е родено от теб.

Като че ли едва сега тя истински, усети мразовития въздух в стаята и той охлади невъздържаността й. Тя осъзна надвисналата над Лайънъл опасност. Беше позволила да я подмами с милото си отношение, с топлината, с нежното докосване на дрезгавия си глас. Тя се беше отдала на един мъж, на когото мислеше, че може да вярва, и той току-що й бе разкрил колко жестоко се е лъгала.

— Не знаеш за какво говориш.

— Може ли да ти напомня, че съм единственият човек, който знае какво говори, когато говорим за теб?

Тя хвана ръцете му и ги изви, докато ставите му изпращяха.

— Само да посмееш да кажеш нещо за мен…

Той бързо измъкна ръцете си и хвана нейните.

— Казах ти, че ще те закрилям и ако кажа на някого за това, значи да ти причиня зло. А, страхувам се, на Лайънъл също. Голямо зло. Трябва да проумееш най-сетне, че като казвам закрилям, имам предвид закрилям.

Упорството му я накара да изпищи.

— Да повярвам на теб? В теб? Не искам закрилата ти. Не ми трябва твоята закрила. Не смятам да приемам помощ от някакъв лакей на Хенри…

— Дори и ако сигурността на Лайънъл зависи от това?

Тя замръзна зяпнала срещу него, а той се наведе и я целуна. Гневът й се стопи.

— Ти имаш нужда от помощ, малката ми, независимо дали признаваш това или не. Баща ти крои някакви планове.

Тя изглеждаше обезпокоена.

— Какво имаш предвид?

— Не си ли се замисляла за броя на наемниците, които баща ти е събрал?

— Уентхейвън никога не е показвал интерес към… мен.

— Не, не към… теб — подигра й се той. — Но има ли по-удобно място, за да се скрие едно кралско дете?

Преливащият й от болка поглед му каза много повече от това, което устата й възнамеряваха да изрекат. Каза му истината. И заедно с нея някои детайли, за които само беше се досещал. Грифит легна и я притегли към себе си въпреки съпротивата й.

— Е, момичето ми, по-добре е да останеш да спиш при мен. Нещата ще изглеждат по-добре на сутринта. Ще поговорим утре и ще видиш, че съм прав.

Обезпокоен от неохотата, с която тя се отпусна до него, той я зави с одеялата и ги подпъхна под брадичката й.

— Ще говорим сутринта — повтори той.

След като се справи с няколко редуващи се вихри на гняв и страст, Грифит се почувства отпуснат и освежен. Не се беше чувствал толкова добре от години.

Никога не се беше чувствал толкова добре и не можеше да спре да се удивлява на чудото, което се появи в живота му. На тази жена. Неговата жена. Неговата любов.

Тя се сгуши като дете и той я погали, опитвайки се чрез допира на пръстите си да й влее увереност — в нейните сили и в тях двамата. Изпод завивките се дочу гласът й.

— Но аз не те познавам.

Той се засмя.

— Познаваш ме по-добре от всяка друга жена от две години насам.

— Само един глупак може да вярва на партньора си в леглото.

— Тогава аз съм глупак.

— Аз съм глупак — изрева на уелски Грифит и гласът му отекна надолу по каменните стълби и изпълни кулата. — Тъп, слабоумен глупак!

Арт го дръпна обратно в стаята на графинята.

— Господ да ни е на помощ, човече, не разгласявай това пред целия свят.

Вратата се залюля на пантите си, когато Грифит я затръшна след себе си.

— Къде може да е отишла? И при това с детето?

— Още по-важен е въпросът защо е заминала?

Този въпрос и тонът, с който Арт го изрече, прозвучаха обвинително и Грифит завря лице в неговото.

— Защото направихме това, което ти ни подтикна да направим.

Арт почервеня от гняв.

— Толкова ли лошо си се държал с нея, че си я принудил да избяга?

— О, Артър — Грифит сви юмруци. — О, Артър, не знаеш как ме изкушаваш да ти извия врата. Държах се с нея по-добре, отколкото тя заслужава. Ще ме помни дълго време. Всъщност — той прекоси стаята, — никога няма да ме забрави.

— Какво самочувствие само! — извика Арт.

— Съвсем не — вече по-спокойно каза Грифит. — Ти самият си казвал, че никоя жена не забравя първия си любовник.

— Да, знам, казвал съм това, но аз… — Арт замлъкна, а очите му едва не изскочиха. — Какво имаш предвид?

Грифит отиде до него, хвана Арт за дрехата и го притегли към себе си.

— Имам предвид, че няма какво да умуваме кой е бащата на Лайънъл, а коя е майка му.

Арт размърда безмълвно устни, след това протяжно изсвири с уста.

— Значи така, тъй ли?

— Да.

Арт освободи дрехата си от ръцете на Грифит, като рязко се отдръпна и каза.

— Към една девственица трябва да се отнасяме с изключително внимание. Ти прояви ли изключително внимание?

Грифит горчиво се разсмя и се надвеси през прозореца, за да погледне навън.

— Проявих изключително внимание, да. Не от тези съображения, но проявих.

Арт отвори шкафа, измъкна дрехите на Грифит и ги стовари на купчина.

— Откъде ще започнем да я търсим?

— Не знам. Виж! — той вдигна роклята й. — Тя е оставила всичко. Виж! — посочи към камината. — Дори меча си.

Арт извади меча от ножницата, обви острието в парцали и го подпря отново до камината.

— Може да се върне за него — отбеляза той. Грифит се втурна към стълбата, която водеше към тавана, и извика на английски с треперещ глас.

— Сесил, слизай тук. Слизай веднага.

Русата глава на Сесил моментално се появи в дупката на тавана — доказателство, че е подслушвала. Лицето на Грифит се разкриви от мрачна усмивка при мисълта, че Сесил не беше разбрала и дума от уелския език, на който бяха разговаряли с Арт. Той посочи с ръка пода пред себе си и тя бързо слезе.

— Милорд?

— Къде отиде господарката ти?

Тя премигна.

— Няма ли я?

Арт каза на уелски.

— Да, и ти добре знаеш това, кучко.

Тя погледна към него, но той пълнеше дисагите с дрехи, без да й обръща никакво внимание.

— Май я чух посред нощ — призна тя.

Ръката на Грифит го засърбя да й зашлеви един. Той никак не харесваше дребнички, глуповати и слабоумни прислужници, особено такива, които лъжеха точно тогава, когато най-полезно беше да се каже истината.

— Защо не я спря? — попита той.

Тя ококори сините си очи.

— Мислех, че сънувам. Милейди никога не е напускала преди стаята през нощта.

— Така ли? — отсече Грифит. — Никога?

Широко отворените сини очи отбягваха погледа му.

— Само веднъж. Само защото лейди Елизабет трябваше да отиде в изгнание и лейди Мериън не ми позволи да отида с тях.

— Защо?

— Защото искаше да си намеря мъж в кралския двор.

— Не това имам предвид — Грифит обузда раздразнението си. — Защо трябваше да отиде лейди Елизабет в изгнание.

— Заради слуховете, че ще се жени за крал Ричард.

Арт се покашля и спря да приготвя багажа. Разбрал посланието му, Грифит избърса внезапно избилата пот по челото си и каза.

— Значи ти си чула снощи лейди Мериън да отива някъде посред нощ?

— Нищо не съм чула — кана тя. — Нищо не съм чула.

— Твърде много си чула — изкоментира Арт отново на уелски.

Сесил се обърна разгневена към Арт.

— Не знам какво казваш по мой адрес, но то не е вярно. Не знам къде е отишла лейди Мериън, нито знам кога, нито защо. Но се обзалагам — тя скочи и погледна наежена Грифит, — че тук има някой, който знае.

Арт почеса сивата брада, която беше набола по брадичката му, и този път каза на английски.

— Това може и да е вярно.

Почувствала се по-смела, Сесил се обърна към Грифит.

— И ако си опозорил лейди Мериън отново, Уентхейвън ще ви убие и двамата. Още едно бебе ще разруши всичките му планове за нея.

Уелският на Арт обикновено звучеше поетично, но не и този път.

— Ти си имаш едно във фурничката, госпожичке. Няма да мине много време и ти самата ще надуеш корема.

Грифит огледа първо талията на Сесил, след това Арт.

Арт кимна.

— Познавам тоя поглед. След две седмици вече всички ще знаят.

Сесил се изчерви, смутена от изучаващите им погледи, и ръката й предателски се плъзна към корема.

— Значи не знаеш кога е излязла? — отново попита Грифит. — Знаеш ли поне къде би могла да отиде?

Начумерена Сесил отвърна.

— О, сигурно се крие някъде в имението. Не би тръгнала оттук, освен ако не е решила, че Лайънъл е в опасност.

— А ако е решила, че Лайънъл е в опасност?

— Тогава трябва да е отишла колкото се може по-далече от опасността. Сигурно се е върнала обратно при лейди Елизабет — промълви Сесил.

Грифит посочи с пръст вратата.

— Върви да закусиш. И запомни, не казвай на никого, че Мериън е изчезнала.

Сесил се измъкна през вратата и мъжете продължиха разговора си на уелски.

— Колко време ще мине, докато целият замък разбере за това? — попита Арт.

— Не много.

— Мислиш ли, че Мериън е някъде в имението?

— Възможно е.

— Мислиш ли, че се е върнала при лейди Елизабет?

Грифит бавно поклати глава.

Арт сниши глас, защото не се доверяваше на защитата на чуждия език.

— Елизабет е майката, нали?

— Така подозирам — Грифит тръгна нагоре по стълбата. — Да видим дали Мериън не ни е оставила някакви следи.

Сър Ейдриън Харботъл седеше сред наемниците в казармите, държеше се за рамото и се усмихваше с удоволствие за първи път след срещата с Мериън в горичката. Това беше първата му усмивка, откакто Грифит му изви ръката, с която държеше меча си, докато костта изпука при ставата и той остана потресен, измъчван от болка и без доход.

Кледуин също се усмихна, горе-долу по същата причина и със същата непринуденост.

Кучката и хлапето й бяха на свобода.

Тя се беше измъкнала в ранни зори, облечена в мъжките си дрехи и беше оставила следи, които всеки глупак можеше да намери. Искаше им се да се втурнат след нея и да се насладят на отмъщението, но здравият разум ги възпря. Тя беше прекалено близо до замъка „Уентхейвън“. Още по-лошо, последствията от едно изнасилване можеха да се окажат смъртоносни за тях, ако Грифит научи. Смъртоносни в смисъла, в който и двамата го разбираха.

Така че те унищожиха следите, които тя беше оставила, и вместо тях прокараха други за заблуда и зачакаха тревогата, която щеше да се надигне в замъка.

— Е, ще ни доставят голямо удоволствие, нали? — каза Кледуин.

Харботъл отново се усмихна.

— Да. Прекрасно ще се позабавляваме.

Мериън огледа поляната сред гората и обърна глава към пътеката, по която беше дошла, за да се убеди, че никой не я преследва. След това се плъзна от седлото, придържайки с ръка Лайънъл, когото беше привързала пред себе си. Преди още да успее да го освободи, Лайънъл сам се опита да се измъкне от въжетата и падна по лице. Тя дори не успя да провери дали се е наранил, защото той скочи на крака и затича по пролетната трева.

— Не ходи далеч, Лайънъл — извика тя.

— Не!

Тя премигна срещу слънцето, свали най-тежката торба от седлото и преметна юздите на коня през един клон, като ги остави достатъчно свободни, за да може животното спокойно да пасе.

Две години беше чакала, за да чуе първата дума на Лайънъл, а сега само след един ден вече й прилошаваше от нея. Но беше прекалено изморена и прекалено разтревожена, за да изисква точно сега подчинение от него. Той не обичаше да играе под дебелата сянка на дърветата, тя го знаеше отпреди, така че щеше да тича по поляната и да й бъде под око.

Под око! Ужасен израз. Някой я държеше под око. Тя прокара пръст по добре наточения кухненски нож, който носеше на кръста си и докосна меча, който висеше на седлото. Щеше да е по-добре, ако беше собственият й меч, но не беше имала възможност да го вземе. Мечът й остана на дървената полица в долната стая — твърде близо до Грифит. Затова беше взела друг от огромната оръжейна на Уентхейвън.

Ако можеше да стреля с прашка или лък, щеше да е по-спокойна както за сигурността на сина си, така и за кожената кесия, която беше привързала към крака си. Е, нямам нужда от цял арсенал, успокои се тя. Беше успяла да заблуди преследвачите си по неверни следи.

Отначало се страхуваше, че Грифит е тръгнал по следите й. Можеше да бъде и Грифит. Нямаше да се учуди, ако е Грифит. Но знаеше, че не иска да застане лице в лице с Грифит. Не и след предишната нощ. Не и след споделения екстаз и болката след това.

След това си даде сметка, че Грифит не би се промъквал дебнешком след нея като крадец. Той щеше да вдигне шум и щеше да изиска от нея да му каже какво всъщност върши. Щеше да говори гръмко, изпълнен с негодувание и обида, и щеше да настоява тя да се подчини на заповедите му, но нямаше да я нарани. Той със сигурност нямаше да нарани нито нея, нито Лайънъл.

Но едва ли щеше да е в същата безопасност, ако преследвачът беше някой друг. Така че, кой я преследваше? Подлизурковците на баща й или някой, който й желае злото?

Тя потъна в тревата до едно дърво и измъкна тапата на стомната с вода.

— Лайънъл, ела да пиеш вода.

— Не!

Тя натисна с юмрук корема си под лъжичката, където я стягаше, и отпи от водата с надеждата, че така ще облекчи глождещата я там болка. Беше изплашена, този път беше ужасно изплашена, защото имаше мнозина, които й желаеха злото.

Глупавият грубиян Ейдриън Харботъл.

Крал Хенри Тюдор.

И баща й, граф Уентхейвън.

Обвиненията на Грифит предната вечер я бяха паникьосали. Дали наистина Уентхейвън не набираше наемници заради Лайънъл? Ако беше така, защо го правеше, без да се посъветва с нея. Дори и да допуснеше Уентхейвън до своите планове, Мериън смяташе, че тя е тази, която взима решенията. Искаше отново да я зачитат. Искаше отново да владее положението.

Сякаш изведнъж контролът над нещата се изплъзна от ръцете й. Лъжите, които тя пазеше, бяха напуснали убежището си. Бяха избягали. Бяха се понесли напосоки през кралството и тя не знаеше къде са се прицелили и кой вече е техният притежател.

Грифит беше прав. Лайънъл беше кралско дете. А едно кралско дете лесно се превръща в залог за тези, които се стремят към властта.

Така че, след като днес веднъж вече беше сменила посоката, наложи й се да я смени повторно. Слухтеше, дебнеше, заглушаваше плача на Лайънъл.

Беше ги заблудила. Беше сигурна в това. Само дето… понякога й се струваше, че чува тихо тътрене на крака и хриптене, сякаш запъхтян мъж сдържа дъха си.

Конят й беше добър, прекрасно обучен, достатъчно як, за да издържи на ужасните английски пътища и достатъчно бърз, за да остави преследвачите далеч зад себе си.

Но изключителната му бързина не й вършеше много работа, защото твърде често й се налагаше да спира. Пътуването на кон с едно палаво двегодишно дете поставяше на изпитание и малкото търпение, което й беше останало. А сигурно и неговото, предположи Мериън.

— Лайънъл — извика тя. — Виж катеричката на това дърво.

Той погледна нагоре, изпляска с ръчички и когато катеричката изчезна в гората, извика.

— Не!

Детето спеше дълбоко и непробудно, когато тя внимателно го взе в ръце от леглото, за да не я усети Сесил, и го отнесе в конюшнята. То не се събуди, дори когато тя придумваше Били да спусне подвижния мост и да й позволи да излезе. Спокойствието обаче беше дотук.

Лайънъл се събуди с изгрева на слънцето, готов за новия ден — изцяло предназначен за опознаване на света и започна да капризничи, когато не получаваше това, което желаеше. Не искаше да язди, а да бяга. Не искаше да гледа дърветата, а да ги пипа. Вместо изсушеното месо предпочиташе засъхналата кал.

Искаше да слиза от коня и тя го пускаше, но по-рядко, отколкото той желаеше, и по-често, отколкото тя можеше да си позволи. Разкъсвана между желанията на детето и пришпорващата я необходимост да бяга, вироглавата решителност на Мериън започнала се разколебава.

Тя забеляза някакво високо четириного червено животно с рога и извика.

— Лайънъл, виж бързо. Ей там. Елен.

Лайънъл се завъртя и започна да търси елена навсякъде другаде, но не и под сянката на дърветата.

— Ей там — повтори тя, но еленът се обърна и изчезна. — Е, замина.

— Не! — каза твърдо Лайънъл.

Защо Хенри беше изпратил Грифит? И какво знаеше Хенри?

Когато той се ожени за Елизабет, Мериън едва издържа на напрежението в изчакване на изобличението. Но явно първата брачна нощ мина без инциденти. Не беше ли разбрал Хенри? Беше ли толкова глупав, че да не успее да различи една девственица от една вече раждала жена? Толкова ли е бил замаян от страст, че не е разбрал, че го мамят? Или пък така отчаяно е жадувал за трона, че си е замълчал и е запазил упреците само за тях двамата, когато са насаме?

— Лайънъл, недей да ядеш буболечките.

Той вдигна очи от щуреца, който беше налапал. Едно пипалце се подаваше между устничките му.

— Не!

Тя стана и отиде при него.

— Да! Изплюй го.

— Не-е!

Щурчето се възползва от отворената уста на Лайънъл и изскочи навън за негово най-голямо огорчение, но същевременно го спаси от гневното избухване на Мериън. Тя му предложи хляб вместо буболечки и той прие, но без охота.

Мериън проследи с очи играта на слънчевите лъчи в косата му и си помисли колко много прилича на баща си и колко малко на майка си. Мислеше си за хилядите неща, които искаше за него, и колко трудно щеше да й бъде да му ги осигури. Мислеше си и за това колко живо дете е и колко е вероятно да не доживее третия си рожден ден. Тя знаеше, че ще защитава живота му със своя собствен живот, защото независимо от това, което беше казал Грифит, той беше неин син. Синът на нейното сърце.

Грифит. Той вече знаеше твърде много. Мислеше си, че знае всичко, но не знаеше. Никой не знаеше всичко, освен Елизабет и Мериън. Останалите, които знаеха, бяха мъртви. Всички.

Защо не й разкри по-рано, че Хенри го е изпратил да пази нея и Лайънъл?

Може би е изчаквал подходящ момент и място. Може би е бил бесен от ярост, че са го натоварили с такава незначителна мисия? А може би е бил вбесен на самата нея.

Тя обаче не само го беше вбесила. Беше го предизвикала, беше му се присмяла, беше му се подиграла. Това беше един ужасен, несръчен флирт, породен от… какво? Пролетта и цветята? Природата и страстта? Или просто две загубени души се бяха открили една друга?

Той успя да я съблазни и това нарани и без това окаяната й самонадеяност. Тя му се бе отдала, но му вярваше, че няма да направи нещо, което би наранило Лайънъл или да рискува сигурността му.

Той не я беше разбрал. И раната от предателството му беше още по-дълбока. Той беше изпратен да я шпионира, може би още по-лошо — той очакваше заповед от Хенри. Заповед да убие нейното дете.

Какво беше казал той?

Трябвало тя да разчита на неговата защита, защото сигурността на Лайънъл зависела от това.

Какво искаше да каже?

Означаваше ли това, че той ще закриля Лайънъл, ако тя се съгласи да му окаже съдействие? Ако го подкупва с услуги и спи с него? Това ли имаше предвид той? Колко време тази сделка щеше да го задоволява? Докато му омръзне? Докато Лайънъл започне да го дразни? Докато Хенри му изпрати заповедта да убие Лайънъл?

Проклет да е със суровото си лице и мускулестото си тяло. Представи се като ужасяваш воин, а след това показа, че има сърце на поет и ум на учен. Беше приспал съмненията й и я беше подлъгал да му се довери. В крайна сметка се оказа изкусен измамник.

Ако беше усетила момента, в който започнаха да се обвързват взаимно, щеше да се замисли. Щеше да устои. Нямаше да падне в леглото му като някоя повлекана, на която плащат два пъти по-висока такса.

Можеше ли нещо такова в един момент да се окаже и прекрасно, и пагубно? Можеше ли мъж, чието наказание е върховна наслада, да се обърне срещу нея? Възможно ли беше тя да не го е преценила правилно?

Мериън рязко вдигна глава и се огледа. Лайънъл го нямаше. Къде ли беше изчезнал за толкова кратко време?

— Лайънъл?

Той не отговори.

— Лайънъл! — тя наостри уши, но не чу нищо. Той се криеше от нея. Двамата често играеха на криеница, но при много по-спокойни обстоятелства. Тревогата сякаш я изстреля от земята и тя скочи на крака. Напевно, почти през смях, тя извика.

— Къде е Лайънъл?

Отговори й веселият му смях и тя се успокои. Не се беше загубил, не беше отвлечен. Сега трябваше да го открие, да го метне на седлото за поредния, разнебитващ кокалите, изтощителен преход.

— Лайънъл? — тя се прокрадваше дебнешком между дърветата. — Къде е Лайънъл? Къде е Лайънъл? — при всяко негово засмиване тя се приближаваше все повече. Миг преди да се озове в ръцете й, той изхвърча от скривалището си и хукна право към потока. — О, Лайънъл — възкликна тя и се втурна след него. Водата покри ботушите и намокри панталона й. Той се спъна и падна. Тя го сграбчи, като намокри ръкавите и краищата на палтото си и го повлече към брега. — Вир-вода си! — започна да опява тя, понесла го в протегнатите си напред ръце. — Остава само да се разболееш. О, Лайънъл!

Това вече й дойде много. Всичко взе да й идва в повече. Тя едва сдържаше сълзите си, докато го преобличаше, изливаше водата от ботушите си и изстискваше ръкавите и палтото.

Когато привърши, тя изчурулика бодро на Лайънъл.

— Време е да тръгваме, момчето ми.

— Не!

Тя се сборичка с него.

— Мама ще те сложи на седлото.

— Не!

— … и ще се качи на коня…

— Лайънъл няма върви — каза ясно той.

Тя трепна. Едва вчера беше казал първата си дума. Днес каза първото си изречение. Тя си спомни разказа на Грифит за това как майка му се видяла в чудо от внезапно появилото му се красноречие, а самият Грифит й беше обещал, че нейният Лайънъл ще говори. И на нея й се прииска Грифит да е с тях, защото птиците бяха замлъкнали и тя отново дочу тътрещите се стъпки на непознат мъж.