Гората

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато очаква Силвия Потър, Люси пуска името на странния посетител при Айра в търсачка на Интернет. Маноло Сантяго. Излизат множество резултати, но нито един, който да е от полза. Не е репортер или поне няма такъв в Мрежата. Кой е тогава? И какво търси при нейния баща?

Би могла да попита самия Айра, разбира се. Стига той да си спомни.

Минават два часа. После три, а след това — четири. Звъни в стаята на Силвия. Никой не отговаря. Опитва отново с пейджъра. Няма отговор. Това не е добре.

По какъв начин, по дяволите, е успяла Силвия Потър да се добере до нейното минало?

Люси преглежда студентския справочник. Силвия има стая в Стоунхаус — битовия район на комплекса. Решава да отскочи дотам.

В атмосферата на един студентски комплекс винаги присъства някаква магия. Надали има друго място, което да внушава подобно усещане за сигурност, защитеност от външни влияния, за изолираност от останалия свят и макар това да предизвиква протести, именно така трябва да бъде. Някои неща виреят по-добре във вакуум. Това е място, в което се чувстваш защитен, докато си млад, а когато поостарееш — като нея и Лони, — в него можеш да намериш уютно скривалище.

Стоунхаус е бил мъжко общежитие в миналото. Преди десетина години университетската управа слага край на студентските братства и ги заклеймява като „антиинтелектуални“. Люси е съгласна с твърдението, че тази институция е свързана с множество негативи, но решението да се обяви извън закона е прекалено авторитарно и с видим фашистки уклон. В един съседен комплекс понастоящем тече съдебен процес по повод извършено в такова студентско братство изнасилване. Но ако не е братство, ще се окаже някое спортно дружество, банда грубияни в стриптийз бар или рокери в нощно заведение. Люси не знае отговора на задачата, но той положително не се състои в това да забраниш всяка структура, която не ти харесва.

Трябва да се наказва престъплението, смята тя, а не свободата.

Фасадата на сградата продължава да си бъде величава тухлена зидария. Интериорът е лишен от всякакъв намек за индивидуалност. Няма ги килимите, дървените ламперии и махагонови орнаменти от славното минало. Мястото им е заето от белезникави бежови оттенъци, пример за пълно обезличаване. Срам и позор.

Наоколо се шляят студенти. Нейното появяване привлича няколко погледа, но не много. Гърмят стереоуредби или по-скоро компютърни аудио-системи. Вратите на стаите зеят. По стените забелязва плакати с образа на Че Гевара. Може би прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка. Университетските градчета също попаднаха в кипежа на шестдесетте години. Стилове и музика могат да се променят, но онова усещане си остава.

Тя поема по централното стълбище, също така лишено от някогашния си облик. Силвия Потър живее в единична стая на втория етаж. Люси застава пред вратата й. Върху нея е закована една от онези дъсчици, които се използват за оставяне на съобщения, но тази е съвършено чиста. Тя е монтирана точно по средата на вратата. Над нея е изписано с калиграфски почерк „Силвия“. До името е закрепено розово цвете. Цялата врата изглежда съвсем не на място, изолирана и взета като че ли от друга епоха.

Люси чука. Няма отговор. Опитва дръжката. Заключено е. Понечва да остави бележка — нали точно затова са тия дъсчици, — но й е жал да наруши идеалната чистота на повърхността й. Освен това цялата работа й се вижда малко пресилена. Вече звънна по телефона, пусна текстово съобщение. Пристигането й тук лично сякаш прехвърля малко границата.

Тя се спуска назад по стълбището, а входната врата пред нея се отваря внезапно. Влиза Силвия Потър. Забелязала Люси, тя застива на място. Преподавателката се спуска долу и опитва да срещне погледа на своята студентка. Силвия гледа навсякъде другаде, само не към Люси.

— О, здравейте, професор Голд.

Люси мълчи.

— Часът се проточи. Много съжалявам. А след това се сетих за още една работа. За утре. Рекох си, че така и така е вече късно, сигурно сте си тръгнали и е най-добре да оставя разговора за по-късно.

Тя дърдори неудържимо. Люси не я спира.

— Да се отбия ли утре? — пита Силвия.

— Сега не можеш ли?

Силвия поглежда часовника си, без да го вижда.

— Побъркала съм се с тази задача за утре. Наистина ли не може да почака?

— За кого е работата?

— Моля?

— Кой професор ти е поставил задачата, Силвия? Ако отнема прекалено много от времето ти, ще те извиня.

Мълчание.

— Можем да отидем в стаята ти — продължава Люси. — Да си поговорим.

Най-накрая Силвия вдига поглед към лицето й.

— Професор Голд…

Люси изчаква.

— Мисля, че не ми се говори с вас.

— Става дума за твоя дневник.

— За моя… — Тя поклаща глава. — Нали го изпратих анонимно. Откъде ще знаете кой точно е моят?

— Силвия…

— Вие ни казахте! Обещахте! Казахте, че са анонимни. Вие го казахте.

— Знам какво съм казала.

— Как можахте? — Тя изправя снага. — Не желая да разговарям с вас.

Люси казва неумолимо:

— Налага се.

Но Силвия не се предава лесно.

— Не, не се налага. Не можете да ме принудите. И освен това… Боже мой,… как можахте да го направите? Да ни кажете, че всичко е анонимно и поверително, а след това…

— Наистина е много важно.

— Не, не е. И не съм длъжна да разговарям с вас. И ако кажете една дума по въпроса, ще съобщя всичко на декана. Ще ви уволнят.

Студентите наоколо започват да хвърлят любопитни погледи. Люси губи контрол над положението.

— Моля те, Силвия, трябва да знам…

— Нищо не трябва да знаете!

— Силвия…

— Не съм длъжна да ви казвам нищо! Оставете ме намира!

Силвия Потър се завърта назад, отваря вратата и бяга навън.