Гората

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато Лорън Мюз пристига в района на стария лагер, денят отстъпва правата си на сянката.

Голяма табела съобщава: Жилищен комплекс „Лейк Шармен“. Теренът е огромен — тя знае това, — проснат по двата бряга на река Делауер, която разделя Ню Джърси от Пенсилвания. Езерото и жилищните сгради са откъм Пенсилвания. По-голямата част от гората е в Ню Джърси.

Мюз мрази горите. Обича спорта, но ненавижда така наречените природни красоти. Тя мрази насекоми и риболов, газене из реките и ходенето пеша из пресечена местност, издирването на археологически находки и мръсотията, ловните трикове и примамки, отстрелването на трофеи, съборите на открито и всичко онова, което тя привежда под общия знаменател „селяндурщина“.

Тя спира пред будката на охраната. Показва служебната си карта и очаква бариерата да отскочи нагоре. Това не става. Охранителят, един от онези подпухнали типове с осанка на тежкоатлети, прибира картата вътре и хваща телефона.

— Ей, бързам — сопва се тя.

— Не си преваряй опашката.

— Да не си преварям… — Мюз кипи от гняв.

Пред себе си вижда мигащи светлини. Полицейски коли, казва си тя. Много. Сигурно са събрали всички ченгета от петдесет километра околовръст.

Дебелакът оставя слушалката. Седи си в будката. Не идва при колата й.

— Ей, вие — подвиква Мюз.

Той мълчи.

— Ей, приятел, на вас говоря.

Той се извръща бавно към нея. Дяволите да ме вземат, казва си Мюз. Мъжагата се оказва младеж. Това е вече проблем. Ако имаш насреща си по-възрастен охранител, той е обикновено някой добронамерен чичко, който е вече пенсиониран от полицията и всичко му е дошло до гуша. Ако е жена? Най-често това са млади майки, решили да припечелят нещо допълнително. Но мъж в разцвета на силите си? В седем от десет случая той ще се окаже от най-опасните — дървена глава върху мускулна маса, чийто едничък блян е да стане полицай. Поради някаква причина това не се е получило. Мюз не иска да подценява собствената си професия, но когато един мъж жадува да бъде полицай, а не може, най-често за това има причина и е по-добре човек да стои настрана от него.

А какъв по-добър начин да си го върнеш тъпкано заради собствената си безполезност от това да накараш един главен следовател — жена главен следовател — да чака?

— Извинете — опитва пак Люси с една октава по-високо.

— Не можете да влезете сега — казва оня.

— Защо да не мога?

— Трябва да чакате.

— За какво да чакам?

— Да дойде шерифът Лоуъл.

— Шерифът Лобо8 ли?

— Лоуъл. Каза да не пускам никого, без той да разпореди.

Грамадата си повдига панталона.

— Аз съм главният следовател на област Есекс — заявява Мюз.

Онзи се хили.

— Това тук да ви прилича на област Есекс?

— Аз изпратих онези вътре. Трябва да отида при тях.

— Не си преваряй опашката.

— Добре казано. — Кое?

— Това за опашката. Каза го вече два пъти. Много е смешно. Ама много. Мога ли да го използвам някой път, когато — нали разбираш, — когато дяволски ми се прииска да туря някого на място? Ще кажа, че съм го научила от тебе.

Той взема някакъв вестник и престава да й обръща внимание. Мюз обмисля възможността да счупи бариерата с колата.

— Имаш ли оръжие? — пита го тя.

Той оставя вестника.

— Какво?

— Оръжие викам. Имаш ли? Нали се сещаш — за компенсация на други недостатъци.

— Я си затваряй плювалника.

— Аз имам, да знаеш. И ще ти кажа следното: ако отвориш, ще ти дам да го подържиш.

Онзи не отговаря. Какво ще му дава да го подържи. Дали да не го гръмне?

Неосъщественият полицай се блещи насреща й. Тя почесва буза със свободната ръка, като преднамерено насочва кутрето към него. От целия му вид личи, че това го дразни ужасно.

— На много умна ли ще ми се правиш?

— Ей — виква Мюз в отговор, като отпуска ръка върху волана, — не си преваряй опашката.

Глупаво от нейна страна, казва си тя, но пък си е майтап. Адреналинът й се покачва. Няма търпение да разбере какво е открил Андрю Барет. Ако се съди по количеството мигаща светлина, ще да е нещо голямо. Като например някой труп.

Минават две минути. Тъкмо се готви да извади пистолета и да принуди дебелака да й отвори, когато забелязва някакъв в униформа да се тътри към колата й. Носи широкопола шапка и шерифска звезда. На гърдите му пише ЛОУЪЛ.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

— Госпожице? Тоя не ви ли каза коя съм?

— Ами, хм, не, каза само…

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс. — Мюз сочи с пръст будката на охраната. — Картата ми е в оня късопишко там.

— Ей, как ме нарекохте?

Шериф Лоуъл въздиша дълбоко и бърше нос с книжна салфетка. Носът му е топчест и доста внушителен. Такива са и останалите му черти — длъгнест и отпуснат, той има вид на карикатура, оставена да се спаружи на слънце. Вдига ръката със салфетката към дебелака.

— Спокойно, Санди.

— Санди — повтаря Мюз, като гледа към будката. — Това име не е ли женско?

Шериф Лоуъл гледа надолу към нея покрай огромния си нос. Сякаш осъдително. Не може да му се сърди.

— Санди, дай ми картата на тази дама.

Опашки, госпожици, сега пък дама. Мюз полага огромно усилие да не избухне. Намира се само на два часа път от Нюарк и мегаполиса Ню Йорк, а като че ли е сред ескимосите в проклетата Аляска.

Санди подава картата на Лоуъл.

Лоуъл бърше енергично носа си със салфетката. Кожата му е толкова провиснала, че Мюз се опасява да не откъсне част от нея. Шерифът изучава картата, изпуска нова дълбока въздишка и нарежда с печален глас:

— Трябваше да ми кажеш коя е, Санди.

— Но нали поиска да не пускам никого без твое лично разпореждане.

— Ако ми беше казал по телефона коя е, щях да ти дам такова разпореждане.

— Ама…

— Вижте какво, момчета — започва Мюз, — направете ми една услуга. Оставете тази дискусия за следващата сбирка на вашата ложа. Аз трябва да вляза.

— Паркирайте вдясно — отвръща невъзмутимо Лоуъл. — Налага се да отидем до мястото пешком. Ще ви заведа.

Лоуъл кимва към Санди. Онзи натиска бутона и бариерата се вдига. Мюз отново почесва бузата си по познатия начин, докато минава под препятствието. Санди се зачервява безпомощно, което й доставя неимоверно удоволствие.

Тя паркира колата. Лоуъл я изчаква. Носи две фенерчета и й подава едното. Търпението на Мюз започва да се изчерпва. Тя грабва фенерчето и пита:

— Добре, а сега? Накъде?

— Вие наистина умеете да предразполагате хората — отсъжда шерифът.

— Благодаря.

— Надясно. Хайде.

Самата Мюз живее в скапан апартамент в комплекс, който е толкова обикновен, че чак изглежда необичаен, та не е тя, която ще съди, но за аматьорското й око този богаташки комплекс изглежда не по-различно от който и да било подобен, само дето архитектът е направил несполучлив опит да придаде на постройките примитивен вид. Алуминиевата фасада изобразява неодялани стволове на заселническа колиба, което е повече от нелепо предвид огромната маса на триетажните сгради. Лоуъл свърна от паважа по тясна пътечка.

— Санди не ви ли каза да не си преваряте опашката?

— Каза го.

— Не му се връзвайте — повтаря го на всекиго.

— Той сигурно е душата на ловната ви дружинка.

Мюз преброява седем полицейски коли и три други с различно предназначение. Мигащите светлини на всички са включени. За какво им са — никой не може да каже. Обитателите на комплекса — предимно старци и млади семейства — са се събрали наоколо, привлечени от светлините, но няма нищо за гледане.

— Далеч ли е? — пита Мюз.

— Малко над два километра може би. Да ви разкажа ли едно-друго, докато вървим?

— За какво?

— За миналото. Ще минем покрай мястото, където намериха едно от телата преди двайсет години.

— Занимавахте ли се тогава със случая?

— Непряко — отвръща мъжът.

— Какво значи непряко?

— Непряко. С маловажни неща или такива, които нямат пряко отношение към убийствата. Встрани и наоколо. Непряко.

Мюз го поглежда.

Може би той се усмихва, но е невъзможно да се определи поради кожните гънки.

— Нелоша задача за изостанал загубеняк от дивите ловни полета, нали?

— Направо съм зашеметена — отвръща Мюз.

— Бихте могла да се отнасяте една идея по-дружелюбно към мен.

— Това пък защо?

— Първо, изпращате хората си да търсят труп в моя район, без дори да ме предупредите. Второ, това е мое местопрестъпление, а вие сте тук в качеството си на гостенка и в резултат на проявена от мен любезност.

— Нямате намерение да започвате препирня за юрисдикция, нали?

— Хич — отвръща шерифът. — Но обичам да се правя на корав. Как излезе?

— Горе-долу. Ще продължим ли туристическата обиколка?

— Разбира се.

Пътечката постепенно изтънява, за да изчезне напълно. Двамата заобикалят вековни стволове и пъплят по скали. Мюз е била винаги малко мъжкарана. Обича движението. И — каквото и да говори Флеър Хикъри — обувките й си ги бива.

— Почакайте — обажда се Лоуъл.

Слънцето продължава да слиза. Профилът на Лоуъл се е превърнал в силует. Сваля шапката си и отново духа в салфетката.

— Тук намериха момчето на Билингъм. Дъг Билингъм.

При тези думи дърветата сякаш застиват, а вятърът подема старинна песен. Мюз свежда поглед. Хлапак. Дъг е бил само на седемнайсет. Открит със седем рани от нож, главно по ръцете. Съпротивлявал се е. Тя поглежда Лоуъл. Главата му е отпусната, очите затворени.

Мюз си спомня още нещо — нещо от материалите по делото. Лоуъл. Това име…

— Непряко значи? Дръж ми шапката. Вие сте ръководили разследването.

Лоуъл не отговаря.

— Нищо не разбирам. Защо не ми казахте?

Той свива рамене.

— А вие защо не ми казахте, че откривате отново моя случай?

— Всъщност няма такова нещо. Имам предвид — официално. Още с нищо не разполагахме за целта.

— Излиза, че хората ви са попаднали случайно на златоносна жила. Сляп късмет един вид.

На Мюз този разговор не й харесва.

— На какво разстояние сме от мястото, където е намерена Марго Грийн? — пита тя.

— Километър и половина на юг.

— Тя бе намерена първа, нали?

— Ъхъ. Виждате ли мястото, откъдето тръгнахме? Жилищата? Там се е намирала момичешката половина от лагера. Техните бараки. Момчетата са откъм южната страна. Момичето на Грийн е намерено недалеч оттам.

— Колко време след като я намерихте открихте трупа на Билингъм?

— След трийсет и шест часа.

— Бая време.

— И пространството е доста.

— Въпреки това. Просто така ли бе зарязан?

— Не, заровен бе на плитко. Сигурно заради това са го пропуснали при първото претърсване. Нали знаете как става. Всеки е чувал по нещо за изчезнало дете. Всеки иска да се покаже добър гражданин, стичат се отвсякъде да помагат. Минали са точно отгоре му. И никой нищо не вижда.

Мюз впива поглед в земята. Абсолютно нищо забележително. Има забит кръст, подобен на онези импровизирани паметници, поставяни на места, където са загинали хора при автопроизшествия. Кръстът е стар и силно наклонен. Липсва снимка на загиналия. Няма цветя, нито плюшени мечета. Само очукан кръст. Оставен в пълно уединение. Мюз потръпва.

— Убиецът — това сигурно знаете — се казва Уейн Стъйбънс. Възпитател в лагера, както се оказа. Съществуват множество версии относно случилото се през онази нощ, но най-много привърженици има тази, според която той убива най-напред изчезналите — Перес и Коупланд. Заравя труповете. Започва да копае гроб за Дъг Билингъм, но в това време откриваме тялото на Марго Грийн. И той се омита. Според онзи умник от Куентико, заравянето на телата е част от тръпката на цялото престъпление. Известно ви е, че Стъйбънс закопава всички останали жертви. Онези в другите щати.

— Да, знам.

— А знаете ли, че две от тях са заровени още живи?

Тя знае и това.

— Разпитвали ли сте Уейн Стъйбънс?

— Разговаряхме с всеки един от лагера.

Това е казано бавно и обмислено. В главата на Мюз светва червена лампичка.

Лоуъл продължава:

— Впрочем да, от онова хлапе Стъйбънс ме побиха тръпки — поне така ми се струва сега. Но може би си внушавам. Трудно е да преценя. Никакви улики не го свързваха с убийствата. Но такива не съществуваха за когото и да било. А и Стъйбънс бе богатско синче. Родителите наеха адвокат. Както можете да си представите, лагерът се разпадна начаса и децата си заминаха по домовете. Стъйбънс прехвърли океана и остана там за следващия семестър. В Швейцария, ако не се лъжа.

Мюз продължава да не отлепя очи от кръста.

— Готова ли сте да продължим?

Тя кимва и двамата отново поемат пътя. Лоуъл се обажда:

— От колко време сте главен следовател?

— От няколко месеца.

— А преди това?

— Три години в „Убийства“.

Той отново бърше носа си.

— Няма лесно, а?

Въпросът е сякаш реторичен и тя замълчава.

— Не става дума за самото престъпление — продължава той. — Нито дори за смъртта. Те са минало. Нищо не може да се направи в това отношение. Остава обаче отзвукът — ехото. Тази гора, през която вървим сега. Според някои от местните, ехото е запечатано в нея завинаги. Има някаква логика в това. Момчето на Билингъм. Няма начин да не е крещяло. То крещи, звукът се мята насам-натам, става все по-слаб и по-слаб, но никога не заглъхва напълно. Като че ли частица от този звук отеква и сега. След толкова години. Така става при убийствата.

Мюз гледа в краката си, внимава за неравности по пътя.

— Познавате ли някого от близките на жертвите?

Мюз обмисля отговора си.

— Един от тях ми е шеф.

— Пол Коупланд — казва Лоуъл.

— Помните ли го?

— Както ви казах, разпитвал съм всеки един поотделно.

Лампичката отново светва в главата й.

— Той ли ви накара отново да ровите в този случай?

Тя не отговаря.

— Убийството е една несправедливост — продължава шерифът. — Излиза, че Бог има свой план, по който е създал съществуващия ред, а изведнъж се появява някой, който иска да го промени. Ако успеете да разнищите случая, толкова по-добре. Но то е като да разгънеш отново къс алуминиево фолио. Откриването на убиеца ще направи точно това — ще разгъне смачкания станиол, но за родителите той никога няма да добие предишната форма.

— Станиол ли?

Лоуъл свива рамене.

— Вие сте голям философ, шерифе.

— Вгледайте се някой път в очите на своя шеф. Нещо се е случило тогава в тази гора. То е още там. Още отеква. Това е положението.

— Не знам — отвръща Мюз.

— Аз пък не знам дали сега трябва да бъдете тук.

— Откъде накъде?

— Ами аз разпитвах вашия шеф тогава.

Мюз застива на място.

— Да не намеквате за някакъв конфликт на интереси?

— Намеквам точно онова, което казвам.

— Пол Коупланд е бил сред заподозрените?

— Случаят все още не е приключен. Той си остава, независимо от вашата намеса, мой случай. Така че няма да ви отговоря. Но ще кажа следното: онази нощ той излъга за нещо от случилото се.

— Бил е само едно хлапе на пост. Не си е давал сметка колко сериозно е всичко.

— Това не го оправдава.

— Но по-късно излиза напълно чист, нали?

Лоуъл не отговаря.

— Чела съм материалите — казва Мюз. — Изкръшкал е и не е свършил онова, което са изисквали задълженията му на дежурен. Споменахте вътрешно опустошение. А какво ще кажете за чувството на вина, което го мъчи оттогава? Тъгува за сестра си. Това е сигурно, обаче мисля, че чувството за вина го гнети по-силно.

— Интересно.

— Кое?

— Казвате, че го гнети чувство за вина? Каква вина?

Тя тръгва отново.

— А това е любопитно — продължава шерифът.

— Кое?

— Дето е напуснал поста си през онази нощ. Помислете сама. Момче с чувство за отговорност. Всеки го признава. Но изведнъж, точно когато четиримата решават да се измъкнат от лагера, точно в нощта, когато Уейн Стъйбънс възнамерява да извърши убийствата, Пол Коупланд намира за уместно да се изниже.

Мюз мълчи.

— Това, скъпа моя по-млада колежке, винаги ме е озадачавало в качеството си на крайно невероятно съвпадение.

Лоуъл се усмихва и извръща глава.

— Трябва да побързаме — допълва той. — Стъмва се, а Вие сигурно нямате търпение да видите какво е открил Вашият приятел Барет.

След като Гленда Перес напуска кабинета ми, аз не се разплаквам, но съм съвсем близо до това.

Седя сам в стаята, поразен, без да знам какво да мисля, да направя или да почувствам. Цял треперя. Поглеждам ръцете си. И те се тресат. Правя онова, което се прави, когато не си сигурен дали сънуваш, или всичко е наяве. Провеждам всички познати ми тестове. Няма грешка. Истина е. Камил е жива.

Моята сестра е напуснала жива онази гора. Също като Джил Перес. Търся Люси по мобилния телефон.

— Здрасти — обажда се тя.

— Няма да повярваш какво ми каза току-що сестрата на Джил Перес.

— Какво ти каза?

Аз й предавам разговора. Когато стигам до мястото, в което Камил напуска жива гората, Люси ахва.

— Вярваш ли й? — пита тя.

— За Камил ли?

— Да.

— За какво й е да казва подобно нещо, ако не е истина?

— Люси мълчи.

— Какво? Мислиш, че лъже ли? С какъв мотив?

— Де да знам, Пол. Но толкова неща не пасват.

— Това ми е ясно. Обаче помисли сама: не съществува никаква причина Гленда Перес да ме лъже по този въпрос.

Мълчание.

— Какво има, Люси?

— Просто ми е чудно, това е всичко. Ако сестра ти е жива, къде се губи, по дяволите, през цялото това време?

— Нямам представа.

— Какво ще правиш сега?

Опитвам се да разсъждавам, да сложа в ред мислите си. Въпросът е напълно уместен. Какъв е следващия ход? Накъде сега?

— Говорих отново с баща си — обажда се Люси.

— Е?

— Спомня си нещо за онази гора.

— Какво?

— Не ще да ми каже. Само с теб щял да го сподели.

— С мене ли?

— Ъхъ. Айра иска да те види.

— Сега?

— Ако имаш желание за това.

— Имам. Да мина ли да те взема?

Тя се колебае.

— Какво има?

— Айра каза, че иска да те види насаме. Пред мен нямало да говори.

— Добре.

Отново колебание.

— Пол.

— Какво има?

— Вземи ме все пак. Ще те изчакам в колата.

Инспекторите от отдел „Убийства“ Йорк и Дилън седят в „техническата“ и ядат пица. Техническата е стая за срещи, където държат телевизори, видеокасетофони и други подобни. Влиза Макс Рейнълдс.

— Как я карате, момчета?

Дилън казва:

— Пицата е гола вода.

— Съжалявам.

— Нали сме в Ню Йорк, за да го вадиме голям. Царството на пицата. А това тук има вкус на изпаднало от торбичка с кучешки лайна.

Рейнълдс включва телевизора.

— Съжалявам, че предлаганата кухня не задоволява вашите изисквания.

— Що, да не би да преувеличавам? — обръща се Дилън към Йорк. — Кажи ми честно, това тук ли вони на бълвоч, или аз самият?

— Това ти е третото парче — възразява Йорк.

— Но сигурно е и последно. Аз съм последователен в мненията си.

Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Какво си ни приготвил?

— Мисля, че открих нашия човек. Или поне колата му.

Дилън отхапва ново огромно парче.

— По-малко приказки, повече шоу.

— На две пресечки от мястото, където сте намерили трупа — започва Рейнълдс, — има денонощен магазин. — Собственикът се оплаква, че непрекъснато му задигат от изложената на тротоара стока и затова слага видеокамери.

— Кореец — обажда се Дилън.

— Моля?

— Собственикът на магазина е кореец, нали?

— Не знам. Какво общо има това?

— Главата си залагам, че е кореец. Монтира куп камери отвън, защото някой нещастник му отмъкнал един портокал. Вдига вой до небесата за това, че плащал данъци и нещо трябва да се направи, а в същото време за него работят нелегално поне десет души. И полицията е длъжна да се рови в шибаните му долнокачествени записи, за да залови господин Крадеца на портокали.

Млъква. Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Карай нататък.

— Както и да е. Камерата показва част от улицата. Така че започнахме да търсим коли на повече от трийсет години и вижте на какво попаднахме.

Рейнълдс е подготвил записа предварително на нужното място. Пред очите им преминава стар фолксваген-костенурка. Натиска пауза.

— Това ли е нашата кола? — обажда се Йорк.

— Фолксваген-костенурка, модел 1971. Един от експертите ни стига до това заключение въз основа на предното окачване тип „Макфърсън“ и капака на разположения отпред багажник. Но което е по-важно, мокетът от тази кола съвпада с откритите по дрехите на господин Сантяго нишки.

— А така! — отсъжда Дилън.

— Вижда ли се номерът? — пита Йорк.

— Не. Имаме само страничен ракурс. Не можем да кажем дори от кой щат е колата.

— Добре де, колко на брой биха могли да се окажат всичките жълти костенурки от този модел, които са все още в движение? — пита Йорк.

— Започваме проверката от Ню Йорк, после в Ню Джърси и Кънектикът.

Дилън кимва и заговаря, докато в същото време дъвче като крава:

— Трябва да се тръгне отнякъде.

Йорк пита Рейнълдс:

— Нещо друго?

— Дилън има право — качеството на записа не е кой знае какво. Ако увелича този образ обаче — той натиска зума — можем да различим част от водача.

Дилън присвива очи.

— Мяза на битник.

— Дълга сива коса, дълга сива брада — потвърждава Рейнълдс.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Йорк заговаря на Дилън:

— Дай да потърсим в автомобилните регистри. Не ще да е кой знае колко трудно да открием такава кола.