Гората

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Звъня на Рая Сингх по мобилния. Сингъл Шейкър си е отишла, но Мюз остана.

Рая се обажда след третия сигнал.

— Ало.

— Може би имате право — казвам й аз.

— Вие ли сте, господин Коупланд?

Този изговор е толкова фалшив. Как можах да се вържа — или подсъзнателно съм го знаел от самото начало?

— Наричайте ме Коуп.

— Добре, Коуп. — Гласът е топъл. Усещам скрита закачливост в него. — За какво съм се оказала права?

— Откъде да знам, че не сте вие онази? Онази, която ще ме направи щастлив до полуда.

Мюз обръща очи нагоре. След това показва как бърка с показалец в гърлото си и повръща неудържимо.

Правя опит да си уредя среща за довечера, но Рая не ще и да чуе. Не настоявам. Ако го сторя, тя може да се усъмни. Уговаряме се да се видим утре заран.

Прекъсвам и обръщам очи към Мюз. Тя ми клати глава.

— Хич не започвай — предупреждавам аз.

— Ама тя наистина ли използва този израз: щастлив до полуда?

— Казах ти, не започвай.

Тя отново клати глава.

Поглеждам часовника. Осем и половина вечерта.

— Да взема да си вървя — казвам.

— Добре.

— Ами ти, Мюз?

— Аз имам още малко работа.

— Късно е вече. Отивай си.

Тя не ми обръща внимание.

— Тия Дженрът и Маранц наистина са се захванали здравата с теб.

— Ще се оправя.

— Знам, че ще се оправиш. Просто се питам докъде ли може да стигне един родител, когато закриля детето си.

На върха на езика ми е да отговоря, че ги разбирам напълно, че самият аз имам дъщеря и бих направил всичко възможно, за да я предпазя от беда, но си давам сметка, че би прозвучало прекалено нравоучително.

— Нищо не може да ме изненада, Мюз. Сама работиш тук всеки ден и виждаш на какво са способни хората.

— Точно за това говоря.

— За кое?

— Дженрът и Маранц научават, че се гласиш за по-висок пост. Решават, че това е слабото ти място. И ето че се втурват подире ти. Правят всичко възможно, за да ти вгорчат живота. Умно. И други на тяхно място биха се поразровили наоколо. Все пак делото ти далеч не бе в кърпа вързано. Смятали са, че като разбереш с каква информация разполагат, ще се дръпнеш.

— Сбъркали са сметките. И?

— И наистина ли мислиш, че ще се откажат просто ей така? Или ще продължат да те преследват? Или пък съдията Пиърс има някаква причина, за да ви вика всичките в кабинета си утре?

Когато се прибирам у дома, заварвам имейл от Люси.

Зареждам прикачената мелодия. Сравнително рядко изпълнение на Брус Спрингстийн под заглавие „Отново в твоите обятия“. Седя пред компютъра и слушам. Брус пее за равнодушие и разкаяние, за всичко захвърлено и загубено, за желанието да си го върне, а накрая моли да бъде отново приет в нейните обятия.

Започвам да плача.

Седнал тук самичък, заслушан в тази песен, аз мисля за Люси, за онази нощ, и разбирам, че плача за първи път, откакто почина жена ми.

Зареждам мелодията на МП-3 и го отнасям в спалнята. Пускам я отново. И пак. И след малко ме оборва сънят.

На другата сутрин Рая ме очаква пред бистро „Джанис“ в Хохокъс, малко селище в Ню Джърси. Никой не знае със сигурност, дали градчето се нарича Хохокъс или Хоу Хоу Къс, или пък Хо-Хо-Къс. Според някои източници и трите варианта са производни от дума в езика на племето Лени Ленапе, обитавало тези места преди холандците да започнат да ги заселват през 1698 година. Не съществува обаче нито едно убедително доказателство в подкрепа на който и да било вариант, така че любителите на дискусии по повод отколешни времена си имат постоянна тема за спор.

Рая носи тъмносини джинси и широко отворена около шията бяла блуза. Убиец. Абсолютен убиец. Красотата има своя неизбежен ефект независимо от това, че вече са ми известни нейните намерения Аз съм ядосан и допълнително мотивиран от това, но не мога да противостоя на този магнетизъм, заради което ми идва да се напсувам.

От друга страна, макар и така млада и красива, тя не може да се класира до Люси и аз си давам ясно сметка за това. Този извод ми се нрави. Залавям се за него. При мисълта за Люси през лицето ми преминава странна усмивка. Дишането ми се забързва леко. Винаги ставаше така едно време. Ето че става и сега. Иди я разбери любовта.

— Така се радвам, че се обадихте — започва Рая.

— И аз се радвам.

Рая докосва бузата ми с устни. От нея се разнася едва доловимо ухание на лавандула. Насочваме се към едно сепаре в бистрото. Поразителна фреска, изобразяваща обядващи хора в естествена големина, рисувана от щерката на собственика, заема цяла една стена. Всички нарисувани очи сякаш ни гледат. Нашето сепаре е последно в редицата, разположено е под гигантски стенен часовник. Редовен посетител съм на бистро „Джанис“ вече четири години. Досега не съм видял нито един път този часовник да показва точното време. Шегичка на собственика, предполагам.

Настаняваме се. Рая ме дарява с най-ефектната си ослепителна усмивка. С мисъл за Люси парирам ефекта от нея.

— И така — казвам аз, — вие значи сте частен детектив.

Заобикалките няма да свършат работа в дадения случай. Не разполагам нито с време, нито с търпение за тази цел. Доразвивам мисълта си, като й отнемем възможността да отрече.

— Работите в НДКТ, Нюарк, щат Ню Джърси. С индийския ресторант нямате никаква връзка. Трябваше да го разбера още когато жената там не можа да се сети коя сте.

Усмивката й трепва, но запазва киловатите си. Тя свива рамене.

— Как ме изчислихте?

— Ще ви кажа по-късно. Каква част от казаното от вас бе лъжа?

— Не голяма.

— Ще продължите ли с версията, че не знаете кой е Маноло Сантяго?

— Тази част отговаря на истината. Не знаех, че е Джил Перес, преди вие да ми го кажете.

Това ме обърква.

— Как се запознахте с него в действителност?

Тя се обляга назад и кръстосва ръце.

— Не съм длъжна да разговарям с вас, нали знаете? Това си е работа между мен и адвоката, който ме нае.

— Ако Дженрът ви е наел посредством Морт или Флеър, можете да се позовете на подобен аргумент. Обаче има един проблем. Вие разработвате мен. Не съществува никакъв начин да свържете Джил Перес със случая Дженрът-Маранц.

Тя не казва нищо.

— И след като никакви скрупули не ви пречат да правите това, аз пък ще се заема с вас. Допускам, че не е трябвало да бъдете разкрита. Няма нужда и в НДКТ да разберат, че сте. Аз помагам на вас, вие на мен. Танто за танто. Може и вие да добавите някое клише.

Това я развеселява.

— Срещнах го на улицата. Точно както ви го описах.

— Но не случайно.

— Не, не случайно. Задачата ми беше да се сближа с него.

— Защо точно с него?

Джо, собственикът на бистро „Джанис“ — това е името на неговата съпруга и главен готвач, — изниква край масата. Представям го. Той целува ръка. Аз се мръщя насреща му. Той отминава.

— Твърдеше, че разполага с информация за вас.

— Нещо не връзвам. Значи Джил Перес идва в агенцията…

— За нас той бе Маноло Сантяго.

— Добре де, Маноло Сантяго се изтъпанва пред вас и заявява, че разполага с компромати за мен.

— Компромат е малко пресилено, Пол.

— Наричайте ме прокурор Коупланд — отвръщам аз. — Значи такава е вашата задача. Да изровите нещо уличаващо за мен. За да ме принудите да се откажа от делото.

Тя не отговаря, а и не е нужно.

— При това положение няма как да се позовете на професионалната тайна в отношенията доверител-довереник и затова ще говорите с мен. Защото Флеър никога не би допуснал клиентът му да прибегне до това. Дори Морт, който си е тъпанар, не е изпаднал дотам. Е. Дж. Дженрът ви е наел на своя глава всичките.

— Нямам право да говоря по въпроса. Пък и честно казано, няма как да го знам. Аз съм оперативен агент — не преговарям с клиенти.

Пет пари не давам за вътрешните правила на агенцията й, но думите й сякаш подкрепят моята теза.

— И така, Маноло Сантяго пристига при вас с твърдението, че разполага с информация за мен. После какво?

— Той не каза от какъв характер е тази информация. Прави се на недостъпен. Иска пари. При това много.

— И вие съобщавате на Дженрът.

Тя свива рамене.

— И Дженрът е готов да плати. Започнете оттук.

— Ние поискахме доказателства. Маноло започва да дрънка, че трябвало да уточни някои подробности. Но важното е друго. Вече го бяхме проучили и знаехме, че името е фалшиво. Знаехме обаче и това, че той разполага с нещо голямо. Даже огромно.

— Като например?

Помощникът ни донася вода. Рая отпива.

— Той ни каза, че знае истината за онова, което се е случило с четирите деца в онази гора. И е в състояние да докаже, че вие сте излъгали тогава.

Аз мълча.

— Как стигна до вас?

— Какво имате предвид?

Но аз размислям.

— Вие ли заминахте за Русия да ровите около миналото на родителите ми?

— Не бях аз.

— Не, имам предвид ваш човек. Освен това вие сте знаели за онези убийства, както и това, че съм разпитван от шерифа. Така че…

Ето че ми просветна.

— Така че започвате да разпитвате всички, които имат някакво отношение към случая. Знам, че сте пратили човек и при Уейн Стъйбънс. Значи сте ходили и при семейство Перес, нали?

— Не знам това, но би било логично.

— Именно така Джил научава. Вие отивате при родителите му. Майката или бащата му казват. Той съзира възможност да изкара някоя пара. Идва при вас. Не ви съобщава кой е в действителност. Обаче разполага с интересна за вас информация. И те ви изпращат, за да го… хм… прелъстите.

— Да се сближа с него, не да го прелъстявам.

— Не по врат, ами по шия. Той захапа ли въдицата?

— Почти всички го правят.

Сещам се за думите на Сингъл. Не ми се ще да ги чувам отново.

— Какво ви каза той?

— Почти нищо. Че през онази нощ сте били с момиче. Някоя си Люси. Само това знам, казвам ви. На другия ден го потърсих по телефона, но се обади инспектор Йорк. Останалото ви е известно.

— Значи Джил е трябвало да ви набави доказателство, за да си осигури голямата печалба?

— Да.

Мисля върху това. Ходил е при Айра Силвърстейн. С каква цел? Какво би могъл да научи от Айра?

— Джил каза ли нещо във връзка със сестра ми?

— Не.

— Спомена ли нещо например за Джил Перес? Или друга от жертвите?

— Нищо. Правеше се на недостъпен, нали ви казах. Но личеше, че разполага с нещо важно.

— И изведнъж гушва букетчето.

Тя се усмихва.

— Можете да си представите какво си помислихме ние.

Идва келнерът и взема поръчката ни. Аз искам специална салата. Рая — чийзбургер.

— Цял съм в слух — обаждам се аз.

— Някакъв заявява, че разполага с уличаваща информация за вас. Готов е да ни я предостави срещу пари. И ето, че преди да успее да ни я снесе, ритва камбаната. — Рая отчупва парченце хляб и го топи в зехтин. — Вие какво бихте си казали в подобен случай?

Пропускам очевидния отговор.

— А след смъртта на Джил вашата задача се промени, така ли?

— Да.

— Наредиха ви да се сближите с мен.

— Да. Реших, че моята сълзлива калкутска история ще свърши работа. Имате вид на такъв човек.

— Какъв?

Тя свива рамене.

— Ами такъв тих, де да знам и аз. Но не се обадихте, та се наложи аз да ви търся.

— Стаята в онова общежитие, дето уж Джил живял там…

— Ние я наехме. Опитвах се да изкопча нещо от вас.

— И аз ви казах едно-друго.

— Да. Но нямаше как да разберем дали казвате истината. Никой не повярва, че Маноло Сантяго е Джил Перес. Предположиха, че е някакъв роднина.

— А вие?

— Аз ви повярвах.

— Казах ви и това, че Люси ми е била приятелка.

— Това ни беше вече известно. Даже я бяхме открили.

— Как?

— Ами нали сме детективска агенция. Това ни е работата. Но според Сантяго тя също е излъгала относно случилото се тогава. Затова решихме че прекият разговор няма да свърши работа.

— Тогава пробутахте дневниците. — Да.

— Откъде получихте информация, за да ги съставите?

— Не знам.

— След това нареждате на Лони Бъргър да я следи.

Тя не си дава труд да отговори.

— Нещо друго? — питам аз.

— Няма друго. Всъщност това, че разбрахте всичко, ме облекчава в известен смисъл. Нямах никакви проблеми, докато ви смятах за убиец. А сега цялата работа се размириса.

Ставам на крака.

— Може да ви призова като свидетел.

— Нищо няма да кажа.

— Да бе — съгласявам се аз, — все това чувам.