Гората

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

По време на едно пътуване из Италия видях гоблени, които сякаш променят перспективата в зависимост от това къде си застанал. Ако погледнеш отдясно, масата сякаш е обърната към теб. Отидеш ли вляво, тя те следва.

Губернаторът Дейв Марки олицетворява същия феномен. Когато се появи някъде, всеки от присъстващите остава с впечатлението, че гледа именно него. На млади години съм го виждал да сваля толкова много жени не с външния си вид, както вече посочих, а с това, че изглеждаше така дълбоко заинтересуван от тях. В очите му има някакво хипнотично напрежение. Спомням си една приятелка лесбийка от Колумбийския, която каза: „Като те погледне Дейв Марки по този начин, може и да обърнеш резбата за една нощ“.

Ето го сега в моя кабинет. Джосълин Дюрълз, секретарката ми, се киска като малоумна. Лорън Мюз се зачервява като домат. Даже федералният прокурор Джоан Търстън е курдисала на лицето си усмивка, от която ми става ясно как е изглеждала в мига, когато за първи път се е целунала с момче в седми клас.

Повечето хора биха казали, че това се дължи на заемания от него пост. Само че го познавам отпреди това. Постът действа като усилвател, а не като генератор.

Прегръщаме се. В днешно време и мъжете се поздравяват с прегръдка. Това ми харесва. Истински човешки контакт. Нямам много приятели, така че онези, с които разполагам, са от огромно значение за мен. Подбирани са много внимателно и аз ги обичам дълбоко всичките.

— Не ни трябват тия хора — прошепва ми той.

Откъсваме се един от друг. Той се усмихва, но аз разбирам намека. Измитам всички от стаята. Джоан Търстън остава. Познавам я доста добре, федералната прокуратура се намира малко по-надолу на същата улица. Стараем се да си сътрудничим, да си помагаме един на друг. Юрисдикцията ни е една и съща — Есекс може да се похвали с доста активна престъпност, — но тя се интересува само от големите случаи. Понастоящем това ще рече главно тероризъм и политическа корупция. Когато им попадат други престъпления, оставят ги на нас.

В мига, в който вратата се затваря и ние оставаме само тримата, усмивката изчезва от лицето на Дейв. Сядаме около масата за съвещания. Аз от едната страна, те двамата — от другата.

— Толкова ли е зле? — питам аз.

— Много.

Протягам ръце към тях и правя знак с пръстите да започват. Дейв хвърля поглед към Джоан Търстън. Тя се прокашля.

— Докато ние тук разговаряме, моите следователи влизат в офисите на благотворителната институция, позната под името „Джейн лекува“. Разполагат със заповед за обиск. Ще изземем счетоводни книги и документация. Исках да го направим тихомълком, но медиите вече знаеха.

Пулсът ми пропуска един удар.

— Това е безобразие.

Никой от двамата не реагира.

— Работа на Дженрът. Притиска ме, за да оставя сина му да мине между капките.

— Знаем това — отвръща Дейв.

— И?

Той пак поглежда към Търстън.

— Неговият мотив не прави обвиненията по-малко сериозни.

— За какво говориш, по дяволите?

— Хората на Дженрът са се добрали до неща, за които нямаме никаква представа. Открили се нередности. Представили са сведенията пред един от най-добрите ми сътрудници. Той направил допълнителни разследвания. Опитахме се да предотвратим шумотевицата. Знаем какво може да докара тя на един благотворителен фонд.

Това не ми харесва.

— Открихте ли нещо?

— Твоят баджанак бърка в меда.

— Боб? В никакъв случай.

— Отклонил е поне сто хилядарки.

— Накъде?

Тя ми подава два листа. Преглеждам ги набързо.

— Той инвестира в плувен басейн, нали?

Нищо не казвам.

— Преведени са петдесет хиляди на компанията „Басейни Марстън“ по фактури за най-различни строителни дейности по разширяване на сградния фонд. Извършвани ли са такива в „Джейн лекува“?

Мълча.

— Други почти трийсет хиляди са предадени на „Озеленяване Еари“. Разходът е осчетоводен за дейности по облагородяване прилежащите към сградите площи.

Офисите ни са разположени в две преустроени жилищни сгради в централната част на Нюарк. Нямаме никакви планове за тяхното разширяване или разкрасяване. Нямаме никаква нужда от допълнително пространство. Усилията ни са съсредоточени в набирането на средства за осигуряване на лечение. Това е нашата единствена цел. Виждал съм в практиката си достатъчно злоупотреби, при които разходите по набиране на средства далеч превъзхождат тези за конкретна благотворителност. Говорили сме с Боб по въпроса. Вижданията ни съвпадат.

Повдига ми се.

Дейв казва:

— Не можем да толерираме фаворити — това ти е известно.

— Да.

— Дори да искаме да покрием нещата по приятелски, няма как да стане. Някой е подшушнал на медиите. Джоан се готви да даде пресконференция.

— Ще го арестувате ли?

— Да.

— Кога?

Тя поглежда Дейв.

— Вече е задържан. Прибрахме го преди час.

Мисля си за Грета. За Мадисън. Заради един басейн. Боб краде от благотворителния фонд на моята жена заради един посран басейн!

— Спестихте ли му унизителните формалности?

— Не. Ще мине през пълната процедура след десетина минути. Приятели сме, но и двамата сме се зарекли да преследваме подобни явления. Не мога да правя изключения.

Кимвам. Така си е. Не знам какво да мисля. Дейв се надига. Джоан Търстън го следва. Трябва да му намериш добър защитник, Коуп — ще бъде страшно, казвам си аз.

Включвам телевизора и виждам унижението на Боб. Не, не е СиЕнЕн или Фокс, а нашата местна станция Нюз 12 от Ню Джърси, която излъчва двайсет и четири часа в денонощието. Ще има огромни снимки и във вестниците, в „Стар леджър“ и „Бъргън рекърд“. Някои от филиалите на националните мрежи могат да проявят интерес, макар че едва ли.

Цялата работа трае секунди. Закопчават му белезниците. Боб не свежда глава. Като мнозина други и той прилича на объркано дете. Свят ми се завива. Търся Грета на домашния и мобилния. Не отговаря. Оставям съобщения и на двата.

Мюз гледа заедно с мен. Когато започват нова тема, тя проговаря:

— Шибана работа.

— Не ще и дума.

— Ще трябва да се обърнеш към Флеър.

— Би било конфликт на интереси.

— Защо? Заради делото ли?

— Да.

— Не виждам връзката.

— Разследването е започнало по инициатива на Е. Дж. Дженрът — баща на негов клиент.

— Така е. — Тя сяда. — Да пукне дано.

Премълчавам.

— В настроение ли си за разговор относно Джил Перес и сестра ти?

— Да.

— Както ти е добре известно, преди двайсет години намират разкъсаните им дрехи и кръв в гората край лагера.

Кимвам.

— Кръвта е нула положителна. Такава е и на двамата изчезнали. Тук няма нищо чудно — същата имат четирима от всеки десет души. По онова време още не се правят тестове ДНК, така че няма начин да се установи с положителност произходът на кръвта. Проверила съм. Дори да ги натиснем, за по-малко от три седмици резултатите от подобни анализи не могат да излязат. А най-вероятно ще отиде повече време.

Слушам с половин ухо. Лицето на Боб при задържането не ми излиза от ума. Мисля си как всичко това ще съсипе Грета, милата отзивчива Грета. Мисля за моята съпруга, моята Джейн и как това ще съсипе едноименния фонд. Учредих го вместо паметник на жената, която разочаровах приживе. И ето, сега я разочаровам посмъртно.

— Освен това при ДНК анализа има нужда от база за сравнение. За сестра ти бихме могли да използваме твоя кръв, но за Джил ще се наложи да убедим родителите. Трябва да съдействат.

— Друго?

— Всъщност за Джил не ни трябва ДНК.

— Защо?

— Фаръл Линч привърши компютърната екстраполация.

Подава ми два портрета. Първият е на Маноло Сантяго от моргата. Вторият е резултат от компютърно състаряване на снимката, която аз й дадох.

Пълно съвпадение.

— Я гледай — казвам аз.

— Намерих ти адреса на родителите. — Тя ми подава някакво листче. Поглеждам го. Живеят в Парк Ридж. На по-малко от час път.

— Ще ги посетиш ли? — пита Мюз.

— Да.

— Да дойда ли с тебе?

Поклащам глава. Люси вече поиска същото. Една ми стига.

— И друго си мисля — казва тя.

— Какво?

— Техниката за издирване на тела е много по-съвършена в наши дни. Помниш ли Ендрю Барет?

— От лабораторията ли? Оня шантав дърдорко?

— Но гений. Точно той. Както и да е. Барет е може би най-добрият специалист в областта на новата техника за проучване на подпочвени слоеве. До голяма степен тя е негово творение, а сега той твърди, че е в състояние да проучи големи пространства в кратък срок.

— Онова там е прекалено обширно.

— Но можем да опитаме върху част от него, нали? Виж сега, Барет умира да изпробва някъде своята рожба. Иска практическа работа.

— Ти май си говорила вече с него.

— Естествено и защо не?

Свивам рамене.

— Ти си знаеш, нали си следовател.

Поглеждам отново телевизора. Вече повтарят кадрите с Боб. Този път изглежда още по-жалък. Юмруците ми се свиват.

— Коуп.

Поглеждам я.

— Трябва да вървим в съда.

Аз кимвам и безмълвно се надигам. Тя отваря вратата. След няколко минути забелязвам Е. Дж. Дженрът във фоайето. Нарочно е препречил пътя ми и се хили.

Мюз спира и се мъчи да ме отклони.

— Да минем отляво. Можем да…

— Не.

Продължавам право напред. Изгарям от ярост. Мюз подтичва, за да се изравни с мен. Дженрът наблюдава безмълвно приближаването ни. Мюз слага ръка върху рамото ми.

— Коуп…

Не забавям ход. Нищо ми няма.

Е. Дж. продължава да се хили. Срещам погледа му. Препречил е пътя ми. Спирам така, че лицата ни остават на сантиметри едно от друго. Идиотът не спира да се хили.

— Предупредих те — казва той.

Ухилвам се като него и накланям тяло напред.

— Пуснат е слух — казвам аз.

— Какъв слух?

— Всеки пандизчия, който бъде обслужен от малкия Еди, ще се радва на особено отношение. Момченцето ти ще стане курвата на целия блок.

Отминавам, без да дочакам неговата реакция. Мюз плете крака подире ми.

— Беше върхът — отсъжда тя.

Аз не спирам. Това е кьорфишек, разбира се — синовете не бива да опират пешкира заради греховете на бащите, — но ако внушеният образ не напусне главата на Е. Дж. Дженрът, когато я положи върху пухената възглавница, толкова по-добре.

Мюз се изпречва пред мен.

— Трябва да се успокоиш, Коуп.

— Все не мога да запомня, Мюз — отвръщам аз, — ти мой сътрудник ли си или психиатър?

Тя вдига ръце в знак, че се предава, и ме пуска да мина. Заемам мястото си в очакване на съдията. Какво си е мислил тъпият му Боб?

В някои дни залата ври и кипи, без това да има каквото и да било значение за делото. Този е такъв, Флеър и Морт знаят, че са загазили здравата. Искат да се изключи порнографският филм от масата на доказателствата, защото не сме им го били предоставили по-рано. Опитват да пледират за опорочаване на процеса. Прибягват до хватки от всякакво естество, предоставят нови доказателства, експертни становища, документи и доказателствени искания. Стажантите и техническите им сътрудници явно не са мигнали тази нощ.

Съдията Пиърс слуша с отпуснати рошави вежди. Подпрял е брадичка с ръка и има много, ама много, съдебен вид. Не прави коментари. Използва фрази от рода на „за сведение“. Аз не се притеснявам. Те не разполагат с нищо. Но една мисъл не ми дава мира. Като някакъв червей започва да ме гризе отвътре. Те са ми вдигнали мерника. И то яко.

Не могат ли да направят същото със съдията?

Гледам лицето му. То не изразява абсолютно нищо. Наблюдавам очите му, търся някакъв знак. Не откривам нищо, но и този факт нищо не означава.

Приключваме към три следобед. Връщам се в кабинета и проверявам съобщенията. От Грета — ни вест. Търся я пак. Нищо. Опитвам с мобилния на Боб. Още по-голямо нищо. Оставям съобщения.

Гледам двата портрета — на състарения Джил Перес и на мъртвия Маноло Сантяго. После се обаждам на Люси. Тя отговаря след първия сигнал.

— Здрасти — казва и за разлика от снощи долавям в гласа й жива нотка. Това отново ме връща в миналото.

— Здрасти.

Настъпва особена, почти ведра пауза.

— Имам адреса на господин и госпожа Перес — съобщавам аз. — Ще ми се да направя още един опит.

— Кога?

— Сега. Не е далеч от тебе. Мога да те взема пътьом.

— Чакам те.