Гората

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Лорън Мюз разработва семейство Перес.

В самото начало се натъква на странни неща. Оказва се, че барът е тяхна собственост. Онзи, в който Коуп разговаря с бащата. Това й се вижда интригуващо. Те са семейство на бедни имигранти, а изведнъж се оказват собственици на верига с оценка над четири милиона долара. Разбира се, ако човек започне с капитал от почти милион преди двайсет години, дори ако само разумно инвестира, сумата би изглеждала логична.

Мюз се пита какво може да извлече от всичко това, когато телефонът звънва. Вдига слушалката и я затисва между ухото и рамото си.

— Мюз на телефона.

— Здрасти сладурано, Андрю съм.

Андрю Барет е нейната връзка в колежа „Джон Джей“, шефът на лабораторията. Той трябваше да отиде днес при стария лагер, за да търси заровени трупове с помощта на новото си изобретение.

— Какво ще рече това „сладурано“?

— Аз общувам само с машини — отвръща той. — С хората не ме бива много-много.

— Разбирам. Някакъв проблем ли има?

— Не точно.

В гласа му долавя странна нотка.

— Стигна ли вече до мястото?

— Ти да не се шегуваш? Разбира се, че сме стигнали. Още щом даде зелена светлина, излетяхме. Пътувахме снощи, преспахме в някакъв мотел и рано-рано се хванахме за работа.

— Е, и?

— Е, и сега сме в гората. Започнахме търсенето. ХКО — така се казва апаратът, ХКО отначало тръгна малко накриво, но го настроихме. А, взех неколцина студенти с нас. Не възразяващ, нали?

— Хич не ме интересува.

— И аз така реших. Ти не ги познаваш. Пък и откъде ли? Много добри деца. Умират за практическа работа. Сигурно си спомняш младите години. Истински случай. Цяла нощ са ровили из Мрежата, за да се запознаят с подробностите.

— Слушай, Андрю…

— Имаш право. Извинявай. Както вече казах, бива ме с машини, не с хора. Разбира се, не преподавам на машините. Студентите са все пак хора, хора от плът и кръв, но въпреки това… — Той се прокашля. — Както и да е, нали ти казах, че това ново творение е цяло чудо на техниката?

— Каза ми. И какво?

— Ами, такова. Прав съм бил.

Мюз хваща слушалката с ръка.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че трябва моментално да долетиш. Съдебната медичка е вече на път, но ти сигурно ще искаш да видиш лично.

Телефонът на детектив Йорк звъни. Той вдига слушалката.

— Йорк слуша.

— Макс е. От лабораторията.

Макс Рейнълдс осигурява лабораторно този случай. Това е новост. Към всяко поредно убийство се прикрепя отделен специалист от лабораторията. Йорк харесва този хлапак. Той е умен и знае какво точно се иска от него. Някои от новите му колеги са се нагледали на прекалено много телевизия и си мислят, че пояснителните им монолози са просто задължителни.

— Какво има Макс?

— Разполагам вече с резултатите от анализа на онези нишки. От случая с Маноло Сантяго.

— Добре.

Обикновено лабораторията се задоволява с изпращането на писмен доклад.

— Нещо необичайно ли има? — Да.

— И какво е то?

— Нишките са стари.

— Какво означава това?

— Този тест обикновено е напълно рутинен. Производителите на коли използват едни и същи мокети. Така че най-често откриваш производителя и доста широк времеви отрязък. Понякога имаш късмет. Конкретен цвят е използван само в течение на една година, и то при конкретен модел. Такива работи. И докладът — това ви е известно — най-често изглежда горе-долу така: модел на Форд, сив интериор, година на производство между деветдесет и девета и две хиляди и четвърта.

— Така е.

— Тези нишки са много стари.

— Може да не са от кола. Може да са го завили в нещо друго.

— И ние това си казахме отначало. Обаче като поразровихме, излезе съвсем друго. От кола са. Но колата трябва да е на повече от трийсет години.

— Не думай.

— Точно този мокет е използван между 1968 и 1974.

— Друго?

— Производството — казва Рейнълдс — е германско.

— Мерцедес бенц?

— Не чак толкова високо. Ако питате мен, най-вероятно фолксваген.

Люси решава да опита още един път с баща си.

Когато пристига при него, Айра рисува. При него е сестра Ребека. Тя хвърля кос поглед към Люси при влизането й в стаята. Бащата е седнал гърбом.

— Айра.

Той се обръща и Люси почти отскача назад. Изглежда ужасно. Лицето му е лишено от цвят. Обръснат е надве-натри, така че по кожата стърчат остри снопчета косми. Косата му винаги е създавала впечатление за безпорядък, който обаче му отива. Не и сега. Днес тя внушава представата, че собственикът й е прекарал дълги години сред безпризорни.

— Как се чувстваш? — пита го Люси.

Сестра Ребека я поглежда, сякаш иска да каже: нали ви предупредих?

— Не особено добре — отвръща баща й.

— Какво рисуваш?

Люси приближава платното. Когато вижда рисунката, тялото й се вдървява.

Гора.

Това я връща в миналото. Тяхната гора, разбира се. Тя знае точно къде се намира това място. Айра е уловил всеки детайл. Удивително. Той не разполага с нито една снимка, нито пък някой би заснел мястото под такъв ъгъл. Запомнил го е. Подробностите са останали запечатани в паметта му.

Рисунката представлява нощен пейзаж. Луната огрява върховете на дърветата.

Люси поглежда баща си. Той я поглежда в отговор.

— Бихме желали да ни оставите насаме — обръща се Люси към сестрата.

— Не мисля, че е особено подходящо.

Сестра Ребека е на мнение, че разговорът ще влоши състоянието на Айра. А истината е тъкмо обратната. Нещо е заключено там, в главата на Айра. Днес трябва да се опълчат срещу му. Именно днес, след толкова години.

Айра се обажда:

— Ребека.

— Какво има, Айра?

— Излез.

Кратко и ясно. Гласът му не е студен, но и не предразполага. Ребека оправя полите си без бързане и тромаво се надига с въздишка.

— Ако ти потрябвам за нещо — казва тя, — само ми звънни, нали, Айра?

Той мълчи. Ребека излиза, без да затвори вратата.

Днес няма музика. Това изненадва Люси.

— Искаш ли да ти пусна малко музика? Може би Хендрикс?

Айра поклаща глава.

— Не, не сега.

Затваря очи. Люси сяда до него и взема ръката му в своята.

— Обичам те — казва тя.

— И аз те обичам. Повече от всичко на света. Винаги съм те обичал. Завинаги.

Люси чака. Той остава със затворени очи.

— Мислиш си за онова лято, нали?

Очите остават затворени.

— Когато Маноло Сантяго дойде при теб…

Той стиска още по-силно очи.

— Айра.

— Откъде разбра?

— Какво съм разбрала?

— Че е идвал при мен.

— Записано е в книгата за посещения.

— Но, нали… — Той отваря най-сетне очи. — Нали има и още?

— Какво имаш предвид?

— Той не идва ли при теб?

— Не.

Това, изглежда, го обърква. Люси решава да възприеме друг подход.

— Помниш ли Пол Коупланд? — пита тя.

Той отново затваря очи, сякаш името му причинява болка.

— Разбира се.

— Видях се с него.

Очите се отварят рязко.

— Какво каза?

— Той ме посети.

Челюстта на Айра увисва.

— Нещо става, Айра. Някаква сила връща отново нещата отпреди двайсет години и аз трябва да разбера каква е тя.

— Не ти трябва.

— Трябва. Моля те, помогни ми.

— Защо? — заеква той. — Защо е идвал при теб Пол Коупланд?

— Защото иска да разбере, какво точно е станало през онази нощ. — Тя накланя глава. — Какво си казал на Маноло Сантяго?

— Нищо! — почти крещи той. — Абсолютно нищо!

— Добре, Айра. Виж обаче какво… Аз трябва да разбера…

— Нищо не ти трябва да разбираш.

— Какво не трябва да разбирам? Какво му каза, Айра?

— Пол Коупланд.

— Какво за него?

Очите му изглеждат почти бистри.

— Искам да го видя.

— Добре.

— Сега. Искам да го видя веднага.

С всеки изминат миг той видимо се изнервя. Тя понижава глас.

— Ще му се обадя, искаш ли? Ще го извикам…

— Не!

Той извръща глава към рисунката. Очите му се пълнят със сълзи. Протяга ръка към гората, сякаш му се иска да потъне в нея.

— Какво има, Айра?

— Насаме — отвръща той. — Искам да видя Пол Коупланд насаме.

— Мен не ме искаш, така ли?

Той поклаща глава, все още вперил взор в гората.

— Не мога да ти разкажа тези неща, Люси. Искам, но не мога. Пол Коупланд. Кажи му да дойде при мен. Самичък. Ще му разкажа онова, което трябва да научи. И може би след това духовете ще отидат да си легнат.

Прибирам се в кабинета, за да ме залеят със студен душ.

— Гленда Перес е тук — съобщава Джосълин Дюрълз.

— Кой?

— Тя е адвокат. Но казва, че по-лесно ще си я спомните като сестра на Джил Перес.

Името е избягало от паметта ми. Влизам в чакалнята и я познавам веднага. Гленда Перес изглежда досущ като на снимките от лавицата на онази камина.

— Госпожа Перес.

Тя се надига и ми подава нехайно ръка.

— Предполагам, че ще имате малко време за мен.

— Имам.

Гленда Перес не чака да я поведа към кабинета. Тя просто влиза сама в него. Аз я следвам и затварям вратата. Понечвам да натисна бутона на интеркома и да наредя да не ни смущават, но мисля, че Джосълин е разбрала и без думи.

Давам й знак да седне. Тя остава права. Аз минавам зад бюрото и се настанявам. Гленда Перес слага ръце на хълбоците и ме гледа отгоре надолу.

— Кажете ми, господин Коупланд, наистина ли ви доставя удоволствие да тормозите старци?

— Не, не от самото начало. След това обаче, когато му усетиш сладостта, става голям майтап.

Ръцете падат от хълбоците.

— Намирате го смешно, така ли?

— Защо не седнете, госпожо Перес?

— Заплашихте ли моите родители?

— Не. Всъщност да. Баща ви Казах му, че ако не чуя от него истината, ще разбия на пух и прах целия му свят и ще подгоня както него самия, така и децата му. Ако това ви прилича на заплаха, значи съм го сторил.

Усмихвам й се. Тя е очаквала отричане, извинения и обяснения. Аз не й предоставям нищо от изброеното. Не наливам масло в огъня. Тя отваря уста, затваря я и сяда.

— И така — продължавам аз, — нека прескочим преструвките. Вашият брат се измъкна от гората, в която изчезна преди двадесет години. Искам да знам какво точно е станало.

Гленда Перес е облечена в сив костюм със строга кройка. Чорапите й са прозирно бели. Тя кръстосва крака и се опитва да добие безгрижен вид. Не й се удава. Аз изчаквам.

— Това не е истина. Моят брат загина заедно с вашата сестра.

— Надявах се да прескочим преструвките.

Тя седи и попипва долната си устна.

— Наистина ли възнамерявате да се заядете с моето семейство?

— Говорим за убийството на моята сестра. Вие, госпожо Перес, трябва да разберете добре това.

— Приемам отговора Ви за „да“.

— При това огромно и много неприятно „да“.

Тя продължава да попипва устна. Аз продължавам да чакам.

— Ще възразите ли, ако ви изложа една хипотеза?

Разпервам ръце.

— Умирам за хипотези.

— Да предположим — започва Гледна Перес, — че този мъртъв мъж, този Маноло Сантяго, се окаже наистина моят брат. Пак повтарям, чисто хипотетично.

— Добре, хипотетично. И какво следва?

— Какво, според вас, би означавало това за моето семейство?

— Че всички вие ме лъжете.

— И не само вас.

Облягам се в креслото.

— Кого другиго?

— Всички.

Тя пак се залавя за устната.

— Както ви е известно, и четирите семейства се ангажираха в граждански процес. Спечелихме милиони. Сега излиза, че сме мамили. Чисто хипотетично, разбира се.

Аз мълча.

— Ние използвахме тези пари за инвестиции, за моето образование, за здравето на другия ми брат. Томас щеше да е мъртъв днес или настанен в някой благотворителен приют, ако не бяхме получили онези пари. Разбирате ли това?

— Да.

— И отново чисто хипотетично, ако Джил наистина е бил жив, а ние сме знаели това, то целият процес се е основавал върху една лъжа. Ние ще бъдем подложени на съдебно преследване. А което е по-важно: полицията разследваше четворно убийство. Цялото производство се градеше върху предпоставката, че има четири жертви. Но ако Джил е останал жив, значи ние сме попречили на разследването. Разбирате ли?

Гледаме се един друг. Сега тя е тази, която чака.

— Вашата хипотеза крие един проблем — отбелязвам аз.

— Какъв е той?

— Четирима влизат в гората. Един излиза от нея жив. Той запазва този факт в тайна. Въз основа на вашата хипотеза човек би заключил, че именно той е убил останалите трима.

Попипване на устната.

— Ясно ми е докъде можете да стигнете, ако дадете воля на въображението си в тази посока.

— Но?

— Но той не го е направил.

— Искате да повярвам на честната ви дума?

— Има ли това изобщо някакво значение?

— Разбира се, че има.

— Ако брат ми ги е убил, всичко е свършено, не е ли така? Той е мъртъв. Не можете да го изправите на подсъдимата скамейка.

— Имате право.

— Благодаря.

— Вашият брат ли уби сестра ми? — Не.

— А кой тогава?

Гленда Перес става права.

— В течение на много време аз не знаех, че моят брат е жив. Чисто хипотетично.

— А вашите родители знаеха ли?

— Не съм дошла, за да говоря от тяхно име.

— Трябва да знам…

— Кой е убил сестра ви. Разбрах.

— Е?

— Е, аз ще ви кажа само едно нещо. И край. Ще ви кажа при едно условие.

— Какво е то?

— Че всичко си остане в рамките на нашата хипотеза и вие престанете да разправяте наляво и дясно, че Маноло Сантяго е мой брат. И обещаете да оставите родителите ми на мира.

— Това не мога да обещая.

— В такъв случай аз не мога да ви кажа онова, което знам за сестра ви.

Мълчание. Картината е ясна. Картите са на масата. Гленда Перес се готви да си тръгне.

— Вече сте юрист — започвам аз. — Ако се заема сериозно с вас, ще загубите правата си…

— Стига вече заплахи, господин Коупланд.

Аз млъквам.

— Аз знам нещо относно случилото се със сестра ви в онази гора. Ако искате да научите какво е то, сключваме сделка.

— И вие ще повярвате на думата ми?

— Не, разбира се. Приготвила съм юридически издържан документ.

Гленда Перес бърка в чашата си и вади някакви листове. Показва ми ги. В общи линии, това е споразумение за отказ от разгласяване на сведения. В него се подчертава, че аз нямам право да се занимавам повече с връзката Маноло Сантяго — Джил Перес и се отказвам от преследване на неговите родители.

— Известно ви е, че това нещо няма правна сила.

Тя свива рамене.

— Нищо по-добро не можах да измисля.

— Няма да говоря с никого по въпроса — казвам аз, — освен ако не стане крайно наложително. Нямам никакъв интерес от преследване на вашето семейство. Ще престана да твърдя пред Йорк или когото и да било другиго, че Маноло Сантяго е вашият брат. Ще обещая да направя всичко, което е във възможностите ми. Но ние и двамата знаем, че повече от това не мога да сторя.

Гленда Перес се колебае. След това събира хартиите, натъпква ги в джоба си и се отправя към вратата. Слага ръка върху бравата и се обръща към мен.

— Нали си говорим в рамките на чистата хипотеза?

— Да.

— Ако брат ми е излязъл жив от онази гора, той не го е сторил сам.

Цялото ми тяло изтръпва. Не мога да помръдна. Не мога да проговоря. Опитвам се да кажа нещо, но от устата ми не излиза и звук. Срещам погледа на Гленда Перес. Тя отвръща на погледа ми. Кимва и аз виждам в очите й влага. Тя се обръща и натиска бравата.

— Не си правете шеги с мен, Гленда.

— Не си правя шеги, Пол. Знам само това: моят брат остава жив след онази нощ. Също като сестра Ви.