Гората

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

За късмет на Люси, днес няма часове преди обед. Притисната към постелята от изпитата водка и среднощните вълнения със Силвия Потър, тя остава там до пладне. Когато най-подир се надига, звъни на Катрин Лукас, една от най-добрите психиатърки в колежа. Обяснява й положението със Силвия. Лукас най-добре знае как да постъпи.

Мисли за дневника, от който тръгна всичко. За гората. За писъците. За кръвта. Силвия Потър не го е изпратила. Кой тогава? Нито намек за някаква следа.

Снощи бе решила да се обади на Пол. Сметнала бе, че той трябва да знае. Но дали това решение не е мотивирано от алкохола? Сега, посред бял ден и на трезва глава, дали мисли пак така?

Час по-късно вече е открила служебния номер на Пол. Той е прокурор на Есекс и, за съжаление, вдовец. Джейн е починала от рак. Пол е учредил благотворителен фонд на нейно име. Люси се пита какво ли изпитва наистина по повод всичко това, но точно сега не е в състояние да се ориентира в собствените си чувства.

Набира номера с треперещи пръсти. Обажда се телефонистка и тя иска да я свърже с Пол Коупланд. Чак я заболява, когато произнася на глас това име. Не го е правила двайсет години.

Пол Коупланд.

Женски глас казва:

— Областен прокурор.

— Бих искала да говоря с Пол Коупланд, моля.

— За кого да съобщя?

— Аз съм стара приятелка — отвръща Люси.

Никаква реакция.

— Името ми е Люси. Кажете му, че се обажда Люси. Отпреди двайсет години.

— Имате ли си фамилно име, Люси?

— Кажете му само това.

— Прокурор Коупланд е извън службата в момента. Ще оставите ли телефон за връзка, за да ви потърсим, когато се прибере?

Люси дава номерата на служебния, домашния и мобилния телефон.

— Мога ли да му съобщя по какъв повод го търсите?

— Кажете само, че го е търсила Люси. И че е важно.

Двамата с Мюз сме в моя кабинет. Вратата е затворена. За обяд сме поръчали сандвичи от деликатесния магазин. За мен пилешка салата върху пшеничен хляб. Мюз нагъва фалшиво кюфте колкото дъска за сърф. Факсът е в ръката ми.

— Къде ти е частният детектив Сингъл как й беше името?

— Шейкър. Сингъл Шейкър. Скоро ще бъде тук.

Сядам и започвам да преглеждам записките си.

— Искаш ли да го обсъдим? — пита тя.

— Не.

Лицето й е заето от необятна усмивка.

— Какво има? — питам аз.

— Не ми се ще да го призная, Коуп, щото нали си ми началство и така нататък, но ти си гениално копеле.

— ЪХЪ — казвам аз. — Така си е. Отново се заемам с бележките. Мюз се обажда пак:

— Да изляза ли?

— Не. Може да ми хрумне някаква задача за теб.

Тя се залавя за сандвича. Изненадва ме обстоятелството, че е в състояние да го стори без помощта на монтажен кран.

— Твоят предшественик — започва Мюз през впити в сандвича зъби — имаше навика да се затваря тук при тежки процеси, вторачен в пространството. Разправяше, че заемал позиция. Същински Майкъл Джордън. Ти правиш ли такива неща?

— Не.

— Тогава — още малко дъвчене, после трудно преглъщане — няма да те разсея особено, ако повдигна един друг въпрос, надявам се?

— Имаш предвид нещо, което няма отношение към делото ли?

— Точно такова нещо имам предвид.

Поглеждам я.

— Всъщност малко разнообразие може да ми е от полза. Какво ти тежи на сърцето?

Тя поглежда наляво, замълчава за малко. После казва:

— Имам приятели в отдел „Убийства“ на Манхатън.

Сещам се накъде отиват нещата. Отхапвам деликатно от сандвича с пилешко.

— Сухо — отбелязвам аз.

— Кое?

— Пилешката салата. Много е суха. — Оставям сандвича и бърша пръсти със салфетката. — Познавам едно от три: някой от твоите убийствени приятели ти е казал за случая с Маноло Сантяго.

— Точно.

— Съобщиха ли ти за моята версия?

— За това, че той е една от жертвите на Летния касапин край оня летен лагер, макар собствените му родители да отричат?

— Тази ще да е моята версия.

— Да, казаха ми.

— И?

— И те мислят, че си луд за връзване.

Усмихвам се чаровно.

— Ами ти?

— И аз бих помислила същото. Сега обаче — тя сочи факса — виждам на какво си способен. Така че искам да вляза в играта.

— В коя?

— Знаеш в коя. Ти вече разследваш, нали? Имаш намерение да откриеш истината за случилото се в онази гора.

— Така си е — признавам аз.

Тя разперва ръце.

— Искам и аз.

— Не мога да допусна служител на Областната прокуратура да се занимава с мои лични въпроси.

— Първо на първо — започва тя, — след като всичко живо е убедено в това, че Уейн Стъйбънс е убил и четиримата, формално погледнато случаят не е приключен. Четворното убийство си остава неразкрито докрай.

— Случаят не е в нашия район на действие.

— Това не можем да знаем. Знаем единствено къде са намерени телата. А една от жертвите, твоята собствена сестра, е живяла в нашия град, нали така?

— Малко е пресилено.

— Второ: назначена съм, за да работя по четирийсет часа седмично. Аз правя по-скоро осемдесет. Това ти е добре известно. Точно заради това ме повиши. Така че какво върша извън ония четирийсет часа си е лично моя работа. Може да ги направя и сто, хич не ми пука. И преди да си отворил уста, това не е просто услуга за моя шеф. Дай да разсъждаваме трезво. Аз съм следовател. Разнищването на този случай ще се превърне в огромна червена точка за моята професионална репутация. Та какво ще кажеш?

Свивам рамене.

— Ами, майната му.

— В кюпа ли съм?

— В кюпа си.

Видът й е изключително доволен.

— Каква е първата стъпка?

Обмислям отговора си. Има едно нещо, което трябва непременно да направя. Все го избягвах. Повече не мога.

— Уейн Стъйбънс — казвам аз.

— Летния касапин.

— Искам свиждане с него.

— Познаваш го, нали?

Кимвам.

— И двамата бяхме възпитатели в този лагер.

— Чела съм някъде, че не допуска посетители.

— Ще трябва да го убедиш да промени становището си.

— Той се намира в заведение с усилено строг режим във Вирджиния. Ще завъртя един-два телефона.

Мюз вече знае къде е затворен Стъйбънс. Да не повярва човек.

— Ами завърти.

На вратата се почуква и секретарката ми, Джосълин Дюрълз, провира глава през процепа.

— Има съобщения. Да ви ги оставя ли на бюрото?

Шавам с пръсти насреща й в израз на желанието ми да ги получа лично.

— Нещо съществено? — интересувам се аз.

— Няма. Повечето са от журналисти. Би трябвало да знаят, че сте в заседание, но пак се обаждат.

Вземам съобщенията и започвам да ги преглеждам. Вдигам поглед към Мюз. Тя зяпа наоколо. В този кабинет почти липсват лични елементи. Когато се нанесох в него, поставих снимка на Кара върху кантонерката край бюрото. Два дена след това задържахме педофил, който бе извършил нечувани неща с момиченце горе-долу на нейната възраст. Разпитвах го подробно в същия кабинет, като поглеждах от време на време към снимката на дъщеря ми, и накрая се видях принуден да я обърна с лице към стената. Същата вечер си я прибрах у дома. Това не е място за Кара. Не е място дори за снимката й.

Продължавам да ровя из съобщенията, когато нещо внезапно привлича вниманието ми.

Моята секретарка използва излезли от мода бележници с розови страници, върху които пише на ръка, а при нея остава жълто копие. Почеркът й е безупречен.

Обадилият се, съгласно розовото съобщение, се казва Люси??

Пуля се известно време в написаното. Люси. Това не може да бъде.

Има служебен номер, домашен и мобилен. Кодовете и на трите показват, че Люси с две въпросителни работи, живее и се движи в района на Ню Джърси. Грабвам слушалката и натискам бутона на интеркома:

— Джосълин?

— Да?

— Гледам тук повикване от някоя си Люси.

— Да, обади се преди около час.

— Не си записала фамилно име.

— Не пожела да го съобщи. Затова съм сложила въпросителни.

— Не разбирам: ти искаш да ти го съобщи, а тя не ще, така ли?

— Точно така.

— Каза ли нещо друго?

— Записано е долу на същото листче.

— Какво?

— Прочетохте ли написаното от мен най-долу?

— Не съм.

Тя замълчава, за да не облече с думи очевидното. Аз поглеждам към края на бележката и чета:

Чета отново написаното. И пак.

— Център за управление вика майор Коуп7.

На Мюз историите. Пее по отколешната мелодия на Боуи. Стряска ме.

— Пееш нежно като гатер.

— Много смешно. — Тя сочи с поглед бележката. — Та коя е тая Люси, мъжки? Стара любов?

Замълчавам.

— Мътните да ме вземат! — Вдигнатите й вежди се изравняват. — Майтапех се. Не исках да те…

— Не се тревожи, Мюз.

— И ти не се тревожи, Коуп. Поне засега.

Погледът й се отмества върху стенния часовник зад гърба ми. И аз се извръщам към него. Тя има право. Обедната почивка свършва. Това ще трябва да почака. Не знам какво иска Люси. Нито пък аз. Миналото се завръща. Цялото. Мъртвите, както изглежда, си пробиват път насам. Но всичко това — по-късно. Грабвам факса и се изправям на крака.

Мюз също става.

— На сцената — командва тя.

Кимвам. За финала. Мамицата им ще разкатая на тия кучи синове. И ще положа всички усилия да не се наслаждавам прекалено много на това.

Седнал на свидетелското място след обяда, Джери Флин изглежда доста поуспокоен. Сутринта не съм успял да нанеса кой знае какви поражения. Няма причина да се очаква друго сега.

— Господин Флин — започвам аз, — обичате ли порнография?

Хич не чакам да се случи неизбежното. Обръщам се към Морт Пъбън и правя саркастичен жест с ръка, сякаш току-що съм го представил и сега го каня на сцената.

— Възразявам!

Няма нужда от повече. Съдията ме гледа осъдително. Свивам рамене и казвам:

— Отдел за възрастни. — Вземам един лист хартия. — Сметка на братството за услуги по Мрежата. Позната ли ви е?

Той я поглежда.

— Не аз плащам сметките. Има си ковчежник.

— Да. И той се казва господин Рич Девън, който потвърди, че сметката е на братството.

Съдията поглежда към Флеър и Морт.

— Някакви възражения?

— Ще се съгласим, че това е сметка на братството — казва Флеър.

— Виждате ли тази отметка тук? — Посочвам ред в горния край.

— Да.

— Можете ли да прочетете, какво пише там?

— По пощата.

— По пощата — повтарям аз. — Какво е това, знаете ли?

— Това е пощенска служба за ОУП. По всяко време трябва да имаш у себе си минимум три филма. Върнеш ли един, изпращат друг на негово място.

— Добре, благодаря. — Кимвам и соча с пръст малко по-надолу. — Ще прочетете ли това тук?

Той се колебае.

— Господин Флин — насърчавам го аз.

Той се прокашля.

— По горещата поща — прочита накрая.

— Г-о-р-е-щ-а-т-а — повтарям аз буква по буква. — Така ли?

— Да.

Има вид, сякаш ще повърне всеки момент.

— Ще ми кажете ли каква е тая гореща поща?

— Ами като другата.

— Също за ОУП под наем ли?

— Да.

— По какво се различава от „По пощата“, ако ви е известно?

Той се изчервява.

— Дават под наем, ъъъ, малко по-инакви филми.

— Какви именно?

— Като за възрастни.

— Ясно. Може би вместо да ви питам преди малко дали обичате порнография, трябваше да поставя въпроса: гледате ли понякога порнографски филми?

Той присвива очи.

— Само понякога.

— В това няма нищо лошо, моето момче. — Без да поглеждам назад, убеден че противникът е вече изправен, аз соча към неговата банка с думите: — Обзалагам се, че господин Пъбън вече е станал, за да ни съобщи, че той самият много ги обича и е запленен най-вече от сюжетите.

— Възразявам! — чува се гласът на Пъбън.

— Оттеглям въпроса — реагирам аз. Обръщам се към Флин: — Има ли някой порнографски филм, който да ви допада особено много?

Върху лицето му не остава и намек за цвят. Сякаш въпросът отвърта някакво кранче под него. Главата му се извърта към банката на защитата. Аз пристъпям встрани, колкото да застана пред погледа му. Флин кашля в шепа и пита:

— Мога ли да се позова на Петата?

— С каква цел? — питам аз.

Сега става Флеър Хикъри.

— Свидетелят иска съвет от адвокатите си.

— Ваша чест — започвам аз, — в юридическия факултет на учеха, че Петата поправка към Конституцията на Съединените щати се използва, когато съществува опасност свидетелят да се уличи в престъпление чрез собствените си показания. Докато в нашия случай — поправете ме, ако греша, — в никой закон не пише, че притежаването на порнографски филм представлява престъпно деяние.

Флеър пита:

— Мога ли да помоля за десетминутно прекъсване?

— Ваша чест, категорично съм против.

— Свидетелят — не се предава Флеър — помоли за съвет.

— Не, не е сторил това. Той попита, дали може да се позове на Петата. Вижте какво, господин Хикъри, ще се съглася на имунитет за вашия свидетел.

— Имунитет срещу какво? — интересува се той.

— Срещу каквото си поиска. Този свидетел ми трябва на мястото, където се намира в момента, а не на подсъдимата скамейка.

Съдията Пиърс наблюдава Флеър Хикъри. Не бърза. Ако Флеър се добере до Флин, загазил съм. Все ще измислят нещо. Хвърлям поглед назад към Дженрът и Маранц. Те не помръдват, не се опитват да говорят с адвокатите си.

— Няма да има прекъсване — отсича съдията.

Флеър Хикъри се свива на мястото си. Залавям се отново с Джери Флин:

— Имате ли си любим порнографски филм?

— Не — отговаря той.

— Чувал ли сте някога за порнографски филм със заглавие — правя се че търся в някакъв списък, но знам заглавието наизуст — „Мечтания за Коравия“?

Сигурно го е очаквал, но въпреки това въпросът го заковава като бръмбар в хербарий.

— Ъ-ъ, може ли да повторите заглавието?

Повтарям го.

— Гледали ли сте го или чували ли сте за него?

— Не мисля.

— Не мислите — повтарям аз. — Значи може и да сте го гледали.

— Не съм сигурен. Не ме бива особено в помненето на филмови заглавия.

— Добре тогава. Да видим, дали не мога да ви помогна.

Държа копие от факса, получен току-що от Мюз. Подавам го с театрален жест на противната страна. Според представената преди малко сметка, копие от това ОУП е било на разположение на братството в течение на последните шест месеца. И пак от този източник става ясно, че същото копие им е върнато в деня след оплакването на госпожица Джонсън пред полицията.

Тишина.

Пъбън има вид като да си е глътнал езика, Флеър е твърде добър, за да допусне каквото и да било изражение на лицето си. Разглежда факса така, сякаш е страница от популярен комикс.

Пристъпвам към Флин.

— Това опреснява ли спомените ви?

— Не знам.

— Не знаете ли? Тогава нека опитаме другояче.

Поглеждам към дъното на залата. Лорън Мюз е застанала край вратата. Усмихва се. Леко накланям глава. Тя отваря вратата и една жена с величествената осанка на амазонка от нискобюджетен филм се появява в съдебната зала.

Частният детектив на Мюз, Сингъл Шейкър, пристъпя важно в помещението, сякаш е любимата й квартална кръчма. Публиката ахва. И чува моя глас:

— Познавате ли жената, която влезе току-що?

Няма отговор.

— Флин? — подканва го съдията.

— Да. — Флин се прокашля, за да спечели време. — Познавам я.

— Откъде я познавате?

— Срещнах я снощи в един бар.

— Така. А разговаряхте ли двамата за филм със заглавие „Мечтания за Коравия“?

Сингъл се представила като бивша порнозвезда. На бърза ръка разприказвала неколцина от братството. Както отбеляза Мюз, не било трудно. Жена с достоен за корица на списание външен вид лесно може да развърже езиците на момчетата от братството.

Флин отговаря:

— Може да сме разменили по някоя дума за него.

— Под „него“ разбирате филма?

— Да.

— Хм — мънкам аз, сякаш съм силно озадачен. — Е, след като госпожица Шейкър е вече тук в ролята на катализатор, спомняте ли си филма „Мечтания за Коравия“?

Прави опит да не свежда глава, но раменете му увисват.

— Да — казва Флин, — спомням си го.

— Радвам се, че успях да ви помогна — казвам аз.

Пъбън се готви да възрази, но съдията го усмирява с жест.

— Всъщност — продължавам аз — казали сте на госпожица Шейкър, че „Мечтания за Коравия“ е любимото порно на цялото братство, нали така?

Той се колебае.

— Няма страшно, Джери. Трима от вашето братство са казали пред госпожица Шейкър абсолютно същото.

Ред е на Морт Пъбън:

— Възразявам!

Обръщам поглед към Сингъл Шейкър. Цялата зала го проследява. Сингъл се усмихва и маха с ръка, сякаш е току-що представена на публиката знаменитост. Избутвам пред журито и публиката статив с телевизор и ОУП плейър. Нужният диск е вече поставен, а Мюз го е нагласила на интересуващата ни сцена.

— Ваша чест — започвам аз, — снощи един от моите сътрудници посети „Порно Палас“ в Ню Йорк. — Обръщам поглед към журито и казвам: — Там е отворено двайсет и четири часа в денонощието, макар че поради каква причина би хрумнало някому да се завре там в три сутринта например е нещо което не мога да…

— Господин Коупланд!

Съдията ме прекъсва напълно справедливо с неодобрително изражение на лицето, но членовете на журито се усмихват. Това е добре. Искам да се отпуснат. А след малко, когато настъпи контрастът, когато видят съдържанието на това ОУП, тогава ще нагнетя атмосферата.

— Както и да е, моят сътрудник купува всички филми, поръчвани от братството през последните шест месеца, включително „Мечтания за Коравия“. И сега искам да ви покажа една сцена, която според мен има пряко отношение към случая.

Всички застиват. Погледите са насочени към банката на съдия Пиърс. Той не бърза с решението си. Поглежда ме и разтрива брадичка. Аз не дишам. В залата — ни звук. Всички са се надвесили напред. Пиърс не спира да търка брадичката си. Ще ми се да изстискам отговора му.

После той просто кимва с думите:

— Давайте, допускам го.

— Чакайте! — Морт Пъбън протестира, дава всичко от себе си. Флеър Хикъри присъединява своите усилия, но напразно. В крайна сметка завесите са спуснати, за да няма отблясъци върху екрана на телевизора. И тогава, без да обяснявам какво предстои, аз натискам бутона.

Обстановката е лишена от каквато и да било индивидуалност. Огромно легло. Трима участници. Започва долнопробна тройка. Двама мъже. Едно момиче.

Мъжете са бели. Момичето — чернокожо.

Белите мъже я търкалят като гумена играчка. Те се хилят и подмятат един другиму:

— Обърни я, Кал… Да, Джим, точно така… Плесни я, Кал…

Аз наблюдавам журито, не екрана. Детско представление. Дъщеря ми и братовчедка й си играят на Пътешественичката Дора. Дженрът и Маранц, колкото и да е извратено, изпълняват сцена от порнографски филм. В съдебната зала цари мъртва тишина. Виждам как лицата на хората от публиката се издължават, включително и на застаналите непосредствено зад подсъдимите, докато чернокожото момиче от филма пищи, а двамата бели се наричат по име и се смеят жестоко.

— Извърни я малко, Джим… Уха, Кал, на кучката й харесва много… Заври й го, Джим, браво…

И така нататък. Кал и Джим. Все в тоя дух. Гласовете им са ужасяващи, нечовешки. Търся с поглед Шамик Джонсън в дъното на залата. Тя седи изправена с високо вдигната глава.

— Оох, Джим… Добре… Сега е мой ред…

Шамик среща погледа ми и кимва. Аз кимвам в отговор. По бузите й се стичат сълзи.

Не съм сигурен, но моите очи май също овлажняват.