Гордост

ГЛАВА 16

На следващата сутрин Лорън прекоси мраморното фоайе, понесла внимателно кутията с тортата за рождения ден на Джим, както и един пакет със сивия пуловер в него. Чувстваше се весела и освежена и се усмихна на един по-възрастен мъж в кафяв костюм, който отстъпи навътре в асансьора, за да й направи място.

Асансьорът спря на трийсетия етаж и вратите се разтвориха. Лорън забеляза точно насреща врата, на която имаше табелка с надпис „Глобал Индъстрис“ — отдел „Сигурност“.

— Извинете — каза мъжът в кафявия костюм. — Това е моят етаж.

Лорън се отдръпна и той се промъкна покрай нея. Тя го видя как тръгна право към отдел „Сигурност“.

Главните функции на тези отдели бяха да поддържат сигурността в производствените съоръжения на „Глобал Индъстрис“, и то най-вече в онези отдалечени съоръжения, разположени в различни краища на страната, където се провеждаха проучвания в даден момент или пък бяха свързани с някакви държавни поръчки. Тук обаче, в главното управление, отделът по сигурността се занимаваше най-вече с обработката на писмените материали и документи от различните сфери на дейност. Като директор на управлението в Детройт Джак Колинс намираше задълженията си за доста скучни, но влошеното му здраве и напредналата възраст го бяха принудили да приеме тази чиновническа работа.

Неговият помощник, един прекалено усърден, кръглолик мъж на име Руди, седеше, вдигнал крака върху бюрото си, когато Джак влезе.

— Какво има? — попита по-младият мъж и бързо свали крака.

— Може би нищо. — Колинс издърпа чекмеджето на бюрото си и извади папка с етикет „Доклад по разследването на Лорън Е. Данър: административен номер 98753“. Джак не харесваше особено много Руди. Макар и доста неохотно, той обясни: — Току-що получих доклада по разследването, което провеждаме за една секретарка в сградата.

— Секретарка ли? — В гласа на Руди прозвуча разочарование. — Не знаех, че правим поверителни разследвания и за секретарки.

— Обикновено не. В този случай й е възложена работа по строго секретен, изключително важен проект и компютърът автоматично извадил името й в списъка на хората, за които се изисква допълнително проучване от съображения за сигурност.

— И какъв е проблемът в случая?

— Проблемът е там, че когато следователите в Мисури направили проверка при предишния й работодател, той казал, че работила при него на непълен работен ден в продължение на пет години, докато посещавала колежа. А не на пълен работен ден, както смятал Уедърби от „Синко“.

— Значи е излъгала в молбата си, така ли? — попита колегата му, видимо заинтересуван.

— Да, но не точно за това. Тя всъщност не твърди, че е работила там на пълен работен ден. Работата е там, че е излъгала, като е написала, че никога не била посещавала колеж. Следователите в Мисури проверили в университета и открили, че тази жена не само че е завършила, но е получила и степен магистър.

— Защо тогава й е трябвало да пише, че не е посещавала колеж?

— Тъкмо това е едно от нещата, които малко ме притесняват. Щях да я разбера, ако беше написала, че е завършила колеж, без това изобщо да е вярно. Така би се надявала, че по-високото образование ще й даде по-големи шансове да получи работа.

— Какви са другите неща, които те притесняват?

Джак вдигна поглед към Руди, след което сви рамене.

— Никакви — излъга. — Просто искам да я проверя. През уикенда ще трябва да остана в болница за някои изследвания, но от понеделник започвам работа по този случаи.

— Какво ще кажеш, аз да я проверя, докато ти си в болницата?

— Ако решат да ме задържат за допълнителни изследвания, ще ти се обадя и ще ти обясня какво точно трябва да направиш?

— Днес е рожденият ми ден — обяви Джим, когато Лорън влезе в кабинета му. — Обикновено всяка секретарка носи торта за своя шеф, но ми се струва, че пък ти си прекалено отскоро тук, за да знаеш това. — Гласът му звучеше някак натъжено.

Тя се засмя весело. Досега изобщо не си беше давала сметка какво бреме е бил за нея ангажиментът, който пое пред Филип Уитуърт. И ето, че сега товарът изведнъж се смъкна от гърба й.

— Не само че съм ти направила торта, но имам също и подарък за теб — уведоми го засмяно. — Подарък, който съм направила сама.

Джим разопакова пакета, който тя му подаде, и остана безкрайно доволен от пуловера.

— Не трябваше… Но съм толкова щастлив.

— Това беше начин да ти кажа честит рожден ден и да ти благодаря за помощта, която… за толкова много неща — завърши тя.

— Като стана дума за „много неща“, Мери ми каза, че Ник бил като буренце с динамит, готово да експлодира при първата искра. Каза ми още, че засега издържаш на натиска. Ти си спечелила нейната подкрепа — добави тихо.

— Аз също я харесвам — отбеляза Лорън, а очите й помръкнаха още при самото споменаване на Ник.

Джим изчака, докато тя тръгне към кабинета на Ник, след което позвъни по телефона.

— Мери, какво е положението горе при вас тази сутрин?

— Доста нажежено — засмя се тя.

— Ник ще си бъде ли в кабинета днес следобед?

— Да, защо?

— Защото съм решил да му драсна една клечица и да видя какво ще стане.

— Джими, само това недей! — изрече тя с тих, остър глас.

— Ще се видим малко преди пет, хубавице — засмя се той, без да обръща внимание на предупреждението й.

Когато Лорън се върна от обяд, върху бюрото си видя ваза с разкошен букет от две дузини невероятни червени рози. Тя извади картичката от плика и направо се втрещи от изумление. На нея пишеше: „Благодаря ти, скъпа моя“, последвано от инициала Дж.

Когато вдигна очи, видя Ник да стои на прага, опрял се на рамката на вратата.

— От някой таен обожател може би? — попита саркастично той.

Това беше първата му хаплива забележка, отправена към нея през последните четири дни.

— Не може да се каже, че е чак толкова таен — измъкна се Лорън.

— Кой е той?

Тя настръхна. Изглеждаше й толкова разгневен, че намери за по-благоразумно да не споменава името на Джим.

— Не съм много сигурна.

— Не си много сигурна? Колко на брой са мъжете с инициал Дж., с които се срещаш? И колко от тях смятат, че заслужаваш да ти изкажат благодарност с рози за повече от сто долара?

— Повече от сто долара? — повтори Лорън, толкова ужасена от цената, че изобщо не обърна внимание на факта, че Ник очевидно беше чел картичката.

— Явно добре напредваш в някои неща — присмя и се той.

Тя успя да запази самообладание и вдигна дръзко глава:

— Просто вече си имам доста по-добри учители!

Той й хвърли леден поглед, след което рязко се обърна и си влезе в кабинета. През останалата част от деня не я потърси за нищо.

Точно в пет без пет Джим влезе в кабинета на Мери облечен в сивия пуловер, придържайки две чинии с четири парчета торта. Той остави чиниите върху празното бюро на Мери.

— Къде е Мери? — попита.

— Излезе преди около час — отвърна Лорън. — Каза ми да ти предам, че най-близкият пожарогасител се намира до асансьорите, макар и да не знам какво точно имаше предвид. Ей сега ще се върна. Трябва да занеса тези писма на Ник.

Когато тръгна, тя се загледа в писмата, които държеше, и беше съвсем неподготвена за онова, което се случи.

— Липсваш ми, мила моя — каза Джим и бързо я дръпна в прегръдките си.

Миг по-късно така внезапно я пусна, че младата жена почти залитна.

— Ник! — извика той. — Виж какъв пуловер ми подари Лорън за рождения ми ден. Сама го е изплела. А пък аз ти донесох парче от моята торта — и тя е направена от нея — Преструвайки се, че не забелязва изражението на Ник, Той се усмихна и добави: — Трябва веднага да се връщам. — После се обърна към Лорън: — Ще се видим по-късно, любов моя.

След което излезе.

Вцепенена от ужас и изумление, тя го гледаше втренчено как се измъква. Все още стоеше с широко отворени очи, когато Ник рязко я сграбчи и я обърна към себе си.

— Ти, малка, отмъстителна кучко, ти си му дала моя пуловер! Какво друго е получил той от онова, което принадлежи на мен?

— Какво друго? За какво говориш?

— За твоето прелестно телце, миличка. Ето за какво говоря.

— Как смееш да ме обиждаш, лицемер такъв! — избухна тя, толкова вбесена, че напълно забрави за страха си. — Откакто те познавам, все ми повтаряш, че нямало нищо лошо в това една жена да задоволява сексуалните си потребности с всеки, с когото й е приятно. А сега… — тя буквално се задави от ярост — … сега, когато си решил, че съм направила същото, ти ме обиждаш. Ти, който… тъкмо ти, американският претендент за олимпийския медал по развратничество!

Ник моментално я пусна. С нисък, застрашително сдържан глас той заяви:

— Махай се веднага оттук, Лорън.

Когато тя излезе, той отиде до барчето и си наля чаша чист бърбън, а вътре в себе си гореше от отровата на люта болка и дива ярост.

Значи Лорън си имаше любовник. А може би си имаше дори няколко.

Изпита дълбоко съжаление. Тя вече не беше онази ентусиазирана, наивна душица, която смяташе, че преди да правят любов, хората трябва да бъдат влюбени. Нейното красиво тяло сега беше принадлежало и на други. Представи си голата Лорън в прегръдките на Джим.

Пресуши чашата си и си наля още.

Алкохолът бавно започна да разлива своя вълшебен унес и гневът на Ник поутихна. На негово място обаче се настани болезнена пустота.

— Какво те беше прихванало вчера? — обърна се на другата сутрин Лорън към Джим.

Той се захили.

— Да речем, неудържим порив.

— Аз го наричам безумие! — избухна тя. — Не можеш да си представиш колко разярен беше той. Нарече ме с обидни имена! Мисля… мисля си, че този човек е побъркан.

— Така е — съгласи се Джим със самодоволна усмивка. — Побъркан е по теб. И Мери също е на това мнение.

— Вие всичките, ама всичките сте се побъркали. Аз имам горе да върша работа с този човек. Как изобщо ще мога да се справя сега?

Той се ухили и я посъветва:

— С много внимание и предпазливост.

След не повече от час Лорън вече знаеше какво точно бе имал предвид шефът й и през следващите дни взе да се чувства така, сякаш ходеше по въже. Ник започна да работи с такива бесни темпове, че на всички в сградата — от най-висшите началници до последните куриери — им излизаше душата от бързане и напрежение, за да не изостават и да не предизвикват неговия гняв.

Когато останеше доволен от нечии усилия, той се държеше с хладна любезност. Щом обаче някой предизвикаше недоволството му — което се случваше много по-често — той така се нахвърляше върху виновника, че Лорън направо се вцепеняваше. С най-демократично безпристрастие Ник изливаше своя гняв върху всички — като се започне от телефонистките и се стигне до заместниците му — и ги нападаше с такава свирепа, жлъчна язвителност, че заместник председателите се обливаха в пот, а телефонистките избухваха в сълзи. Влиятелни началници влизаха спокойно в кабинета му и минути след това се измъкваха, отправяйки предупредителни погледи към чакащите пред вратата, които на свой ред хукваха навън, притиснали счетоводни книги и компютърни разпечатки към гърдите си.

До следващата сряда атмосферата на осемдесетия етаж се беше нажежила. Нямаше вече смях пред асансьорите, нямаше ги сладките приказки около ксерокс машините. Само Мери Калахан изглеждаше незасегната от нарастващото напрежение. На Лорън дори й се струваше, че въодушевлението на тази жена растеше с отминаването на всеки следващ мъчителен час. Но пък нали тя винаги успяваше да се измъкне от унищожителния език на Ник, докато за младата жена това беше невъзможно.

Ник винаги се държеше любезно със секретарката си, беше изключително мил и към Вики Стюарт, която му се обаждаше поне по три пъти на ден. Независимо какво точно вършеше и колко зает беше в даден момент, винаги имаше време за Вики. Когато и да му се обадеше тя, той вземаше телефона и се облягаше на стола си. До бюрото на Лорън достигаше провлечената, похотлива дрезгавост в гласа му, докато говореше с онази жена, и сърцето й всеки път се свиваше от болка.

Същата сряда вечерта по план Ник трябваше да замине за Чикаго и Лорън с нетърпение го очакваше да тръгне. След толкова дни на напрежение, през които той се отнасяше с нея така, сякаш се отвращаваше дори само от мисълта за нейното присъствие, тя вече едва сдържаше гнева и сълзите си.

Два часа преди заминаването му Ник се обади да повика Лорън в залата за съвещания, за да помага на Мери при воденето на записки по време на някакво събрание на финансовата комисия. Събранието течеше по установения ред, вниманието й беше приковано към стенографския й бележник, когато Ник изрече подигравателно:

— Андерсън! Ако накрая все пак успееш да откъснеш вниманието си от бюста на госпожица Данър, може би ще успеем да приключим това събрание.

Тя се изчерви, а лицето на възрастния Андерсън придоби такъв морав цвят, сякаш той всеки момент щеше да получи удар.

Щом и последният от присъстващите се измъкна от залата, Лорън, без да обръща внимание на предупредителните погледи на Мери, се обърна яростно към Ник:

— Дано накрая да си останал доволен! Не само че унижаваш мен, но щеше да докараш сърдечен удар и на този нещастен възрастен човек. Какво още смяташ да направиш за финал на твоето блестящо представление?

— Да уволня първата жена, която посмее да си отвори устата — студено изрече Ник. После мина покрай нея и се отправи към вратата.

Лорън понечи да му отговори, но Мери я спря.

— Недей да спориш с него — каза й, загледана след Ник с усмивка. Изглеждаше така, сякаш току-що беше станала свидетелка на някакво чудо. — В сегашното си състояние той наистина ще те уволни и после ще съжалява за това до края на живота си.

Тъй като младата жена се поколеба, тя добави:

— Нали ще се върне от Чикаго чак в петък вечерта, значи имаме цели два дни на разположение, за да се възстановим. Утре ще си направим един дълъг и спокоен обяд извън сградата — да речем в заведението на Тони. Заслужили сме си го.

На другата сутрин президентският кабинет изглеждаше ужасно пуст без Ник. Лорън си повтаряше, че подобна спокойна атмосфера е истинска благодат и че така се чувства много по-добре, но всъщност това съвсем не беше истина.

По обяд двете с Мери се отправиха към заведението на Тони, където Лорън предварително беше запазила маса. На входа към трапезариите стоеше един оберкелнер, облечен в традиционния черен костюм, но собственикът също ги видя и веднага тръгна към тях. Лорън отстъпи изненадана, когато той стисна Мери в грубата си мечешка прегръдка.

— Много повече ми харесваше времето, когато работеше за таткото и дядото на Ник там отзад, в гаража — взе да обяснява той. — Тогава поне можех да ви виждам по-често и теб, и Ник. — После се обърна към Лорън с усмивка. — Е, моя мъничка Лори, сега ни познаваш и тримата: Ник, Мери и мен. Което означава, че вече ставаш част от нашето семейство.

Той ги заведе до масата им, а после се усмихна на Лорън:

— Рико ще се погрижи за вас — каза той. — За него ти си много красива жена — изчервява се всеки път, когато чуе твоето име.

Рико взе поръчката им и лицето му пламна, когато сложи чаша с вино пред Лорън. Мери примигна набързо със светнал поглед, но когато той ги остави, тя погледна младата жена в очите и попита направо:

— Искаш ли да си поговорим за Ник?

Лорън едва не се задави с виното.

— Моля те, нека да не разваляме хубавия обяд. Вече разбрах предостатъчно неща за него.

— Като какво например? — продължи Мери с деликатна настойчивост.

— Разбрах, че е един арогантен, избухлив, властен, тираничен егоист!

— Когото ти обичаш.

Това не беше въпрос, а заключение.

— Да — призна ядосано тя.

Мери успя да сдържи усмивката си.

— Сигурна бях, че е така. Подозирам също, че и той те обича.

Опитвайки се да потисне мъчителната надежда, която припламна в душата й, Лорън сведе очи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами най-вече това, че с теб не се отнася така, както обикновено се отнася с другите жени.

— Да, знам. Към тях се отнася доста по-мило.

— Именно! — съгласи се Мери. — Винаги се е държи към приятелките си с една такава иронична снизходителност… с търпеливо безразличие. Докато трае някоя връзка, той е мил и внимателен. Започне ли обаче някоя жена да го отегчава, веднага любезно, но категорично я отстранява от живота си. Поне на мен доколкото ми е известно, досега нито една жена не е успявала да събуди у него нещо повече от обикновено привличане или желание. Виждала съм ги да опитват какви ли не начини, за да предизвикат ревността му, той обаче винаги само се е забавлявал от всичко това или пък от време на време е проявявал нещо като раздразнение. И ето, че накрая се появи ти.

Лорън се изчерви от това, че беше причислена към останалите любовници на Ник, но знаеше, че нямаше смисъл да го отрича.

— Ти — продължи Мери — събуди у него истински гняв. Ядосан е и на теб, и на себе си. Въпреки това обаче не те отстранява от живота си, дори не те праща да се върнеш обратно в другия си кабинет. Не ти ли се струва някак странно, че не те пуска да работиш за Джим, а просто те кара да стоиш горе като преводачка при евентуалното обаждане на Роси?

— Мисля, че ме държи горе, за да си отмъсти — отвърна мрачно тя.

— Аз също съм на това мнение. Може би се опитва да ти върне за онова, което го караш да преживява. Възможно е също да се опитва да ти намери някакъв недостатък, за да престане да изпитва тези чувства към теб. Не знам. Ник е сложен човек. Джим, Ерика и аз сме му много близки, но въпреки това той държи всеки от нас на известно разстояние. Има една част в душата си, която не би споделил с никой друг, та дори и с нас… Защо ме гледаш така странно? — неочаквано я попита Мери.

Лорън въздъхна.

— Ако си решила да ходатайстваш за него и да му бъдеш посредничка, каквато според мен си, тогава не си попаднала на жената, която търсиш. Трябва да говориш с Ерика, не с мен.

— Не ставай глупава…

— Видя ли статията във вестника за партито в Харбър Спрингс преди няколко седмици? — Сведе очи и добави: — Аз също бях в Харбър Спрингс с Ник и той ме отпрати, защото щеше да дойде Ерика. Той я нарече просто негов „делови сътрудник“.

— Ами да, тя му е тъкмо такава! — отвърна Мери и стисна ръката й. — Те са много добри приятели, както и делови сътрудници — нищо повече от това! Ник е в борда на директорите на корпорацията на баща й, а пък баща й е в борда на директорите на „Глобал Индъстрис“. Ерика смяташе да купува от Ник къщата в „Заливчето“. Винаги много е харесвала тази къща и сигурно е отишла там, за да приключат сделката.

Сърцето на Лорън подскочи от внезапна радост и облекчение, макар и разумът й да я предупреждаваше, че отношенията й с Ник бяха все още безнадеждни. Но нали поне не я беше водил в дома и леглото на своята приятелка! Тя изчака, докато Рико сервира храната им, след което попита:

— Откога познаваш Ник?

— От дете — отвърна Мери. — Когато бях на двайсет и четири, работех като счетоводителка при дядо му и баща му. Тогава Ник беше на четири годинки. Баща му умря половин година след това.

— Какъв беше като малък? — Лорън гореше от желание да научи всичко, което можеше, за този могъщ, загадъчен мъж, който владееше нейното сърце.

По-възрастната жена се усмихна при спомена за онова време.

— Тогава го наричахме Ники. Той беше най-сладкото тъмнокосо дяволче, което някога си виждала — гордо като баща си и много упорито. Беше здраво, жизнерадостно умно хлапе — точно такова момченце, с каквото би се гордяла всяка майка. Освен неговата — добави и лицето й стана сериозно.

— Какво е станало с майка му? — поинтересува се веднага Лорън, като си спомни огромното нежелание на Ник да говори за нея в Харбър Спрингс. — Той ми каза много малко неща за нея.

— Удивена съм, че изобщо ти е говорил за нея. Той никога не говори за майка си. Тя беше необикновено красива жена, но също и много богата, разглезена, капризна и своенравна. Приличаше на играчка от коледно дърво — много красива на вид, но крехка и куха отвътре. Ники я обожаваше въпреки всичките й недостатъци.

Веднага след смъртта на баща му тя си тръгна и остави Ники при баба му и дядо му. Месеци, след като тя напусна дома, той стоеше до прозореца и я чакаше. Разбираше, че баща му е мъртъв, и не може да се върне, но не искаше да повярва, че майка му го е изоставила. Никога не питаше за нея, просто я чакаше. Мислех, че баба му и дядо му не й разрешават да се върне, и да си призная, обвинявах тях за това — съвсем несправедливо обаче, както се оказа.

Така един ден, около два месеца преди Коледа, Ники спря да чака на прозореца и изведнъж се превърна във вулкан от енергия. Вече беше минала близо година от смъртта на баща му. Майка му се бе омъжила повторно и току-що бе родила момченце, макар че никой от нас не знаеше за бебето. Както и да е, Ники не спираше да кипи от енергия; хващаше се за всяка дребна къщна работа, за която знаеше, че могат да му дадат някой цент. Спестяваше всичките си пари и някъде около седмица преди празниците ме уговори да го заведа да купи един „страшно специален подарък“. Мислех си, че търси подарък за баба си, защото ме влачеше от магазин в магазин, търсейки нещо „най-подходящо за жена“. Чак привечер открих, че той искаше да купи коледен подарък за майка си.

На щанда за преоценени стоки в един огромен универсален магазин в центъра на града най-накрая успя да открие своя „страшно специален подарък“ — една чудна, кръгла, емайлирана кутийка за хапчета. Ники изпадна във възторг. Само за пет минути успя да убеди продавачката да му увие кутийката като подарък, а мен самата — да го отведа до дома на майка му, за да й поднесе своя подарък. — Мери хвърли поглед към насълзените очи на Лорън. — Той… той беше решил по този начин да накара майка си да се върне при него, само че аз изобщо не си давах сметка за това. — Преглътна и продължи: — Качихме се на автобуса към Грос Поант, а той беше толкова напрегнат, че едва се задържаше на едно място. Непрекъснато ме питаше: „Добре ли изглеждам, Мери?“

Намерихме къщата — едно богато имение, бляскаво украсено за празниците. Аз понечих да натисна звънеца, но Ники ме спря. Погледнах към него — никога не бях виждала такова отчаяние в детски очи. „Мери, каза ми той, сигурна ли си наистина, че изглеждам достатъчно добре, за да се срещна с нея?“ — Жената извърна глава към прозореца и гласът й затрепери: — Изглеждаше така беззащитен, а беше толкова красиво момченце. Вярвах, че когато майка му го види, ще осъзнае колко много му липсва и ще го посещава от време на време. Както и да е, отвори ни един иконом и ни въведе в красива гостна стая с огромно коледно дърво, което изглеждаше така, сякаш беше приготвено за витрината на някой универсален магазин. Но не това направи впечатление на Ники. Единственото, което видя той, беше лъскавото червено велосипедче с голяма панделка върху него, което стоеше до дървото, и лицето му видимо грейна. „Виждаш ли, каза ми знаех си, че тя не ме е забравила. Просто е чакала аз сам да отида при нея.“ Протегна ръка да пипне колелото, а прислужницата му се скара. Обясни му, че колелото било за бебето. Ники отдръпна ръката си като опарен.

Когато най-накрая майка му слезе от горния етаж първите й думи бяха: „Какво искаш, Николас?“ Той й поднесе подаръка и обясни, че сам го е избрал за нея. Когато тя понечи да го сложи под дървото, той я помоли да го отвори още тогава… — Мери трябваше да избърше очите си, преди да завърши: — Майка му отвори пакетчето, хвърли поглед към изящната кутийка и заяви: „Аз не взимам хапчета, Николас — ти добре знаеш това.“ Подаде кутийката на прислужничката и каза: „Госпожа Едуардс обаче взима хапчета. Сигурна съм, че на нея ще й свърши добра работа.“ Ники погледна как подаръкът му отиде в джоба на прислужничката, след което любезно изрече: „Весела Коледа, госпожо Едуардс.“ После погледна към майка си и добави: „Ние с Мери вече трябва да тръгваме.“

Не проговори нито дума, докато стигнахме до спирката на автобуса. Аз едва успявах да сдържам сълзите си, но лицето на Ники беше… напълно безизразно. Точно на спирката той се обърна към мен и измъкна ръката си от моята. После ми каза сериозно с детското си гласче: „Повече нямам нужда от нея, Мери. Вече съм пораснал достатъчно. Отсега нататък не ми е нужен никой.“ — Гласът й затрепери: — След това никога повече не ми разреши да го водя за ръка. — Настъпи момент на мъчително мълчание, след което Мери продължи: — Оттогава досега, поне доколкото знам, Ник никога повече не е купувал подарък за жена — освен за баба си и за мен. Според онова, което е чувала Ерика от неговите приятелки, той е невероятно щедър по отношение на парите, но никога не им прави подаръци. Вместо това им дава пари и им казва сами да си изберат нещо, което ще им хареса.

Лорън си спомни красивите обици, които й беше дал, както и презрителния начин, по който тя го уведоми, че не ги иска. Сърцето й се сви.

— Защо майка му е искала да забрави за него, защо се е държала така, сякаш той изобщо не съществува?

— Мога само да предполагам. Тя е била член на една от най-прочутите фамилии в Грос Поант. Известна красавица, кралица на красотата. За хора като тях кръвните връзки стоят над всичко. Те всички имат пари, затова общественият им авторитет се гради най-вече върху престижа на техните родови връзки. Когато се омъжи за бащата на Ник, тя беше изолирана. В днешно време нещата се промениха — парите сами по себе си вече са авторитет. Сега Ник се движи в нейните социални кръгове и тотално засенчва и нея, и съпруга й. И, разбира се, никак не му вреди това, че е не само безбожно богат, но и много красив.

Обаче в онези години Ник сигурно й е напомнял за социалното й падение. Нито тя, нито вторият му баща някога са пожелавали да го видят. Трябва лично да познаваш тази жена, за да разбереш колко е безсърдечна. Единственият човек, който има някакво значение за нея, това е доведеният брат на Ник — него наистина го обича.

— За Ник сигурно е доста болезнено, когато я вижда.

— Едва ли. Обичта му към нея угасна още в деня, когато тя даде подаръка му на прислужницата. Беше едва петгодишен, но притежаваше онази сила и непоколебимост, които му бяха нужни, за да го постигне още тогава.

В този момент на Лорън внезапно й се прииска да удуши майката на Ник, след което да го намери и му даде цялата си любов, независимо дали той я желаеше или не.

Точно тогава до тяхната маса се появи Тони и подаде на Мери листче с някакво име върху него.

— Този човек те потърси по телефона. Каза, че са му необходими някакви документи, които били заключени в твоя кабинет.

Тя погледна към бележката.

— Струва ми се, че ще трябва да се връщам. Лорън остани и си довърши спокойно обяда.

— Защо не сте си изяли макароните? — смръщи се Тони. — Не са ли приготвени добре?

— Не, не тази е причината, Тони — каза Мери, докато оставяше салфетката си върху масата. — Просто разказвах на Лорън за Каръл Уитуърт и това съвсем уби апетита ни.

Лорън остана като зашеметена, когато чу името.

— Лори? — Възрастният мъж притеснено я стисна за рамото, докато тя стоеше, парализирана от ужас, и гледаше втренчено към отдалечаващия се гръб на Мери.

— Как? — прошепна като обезумяла. — Какво име спомена?

— Каръл Уитуърт. Майката на Ник.

Лорън вдигна ужасените си сини очи към него.

— О, Боже — прошепна дрезгаво. — О, Боже, не!

Лорън взе такси до сградата. Изумлението й постепенно премина и на негово място дойде вцепенението. Влезе в мраморното фоайе и отиде до гишето на входа, където помоли да използва телефона.

— Мери? — каза, когато чу гласа й. — Не се чувствам добре… Ще се прибера вкъщи.

Същата вечер седеше, загърната в халата си, и гледаше втренчено празната камина. Ледени тръпки я разтърсваха всеки път, когато си спомняше своето последно посещение при семейство Уитуърт: Каръл Уитуърт, която спокойно ръководеше малкото, тайно събиране, където трима души организираха заговор срещу собствения й син. Нейния син. Нейния красив, великолепен син. О, Боже, как беше способна да причини подобно нещо тъкмо на него!

Лорън потръпна от безсилна ярост и вкопчи пръсти в дрехата си, обзета от неудържимото желание да ги впие в царственото лице на Каръл Уитуърт и да издере това суетно, високомерно, прекрасно лице.

Осъзна, че ако изобщо имаше някакъв шпионаж, той се извършваше от Филип, не от Ник. Но даже и да беше Ник, даже той наистина да плащаше на някого, за да измъква информация за офертите на „Уитуърт Ентърпрайсиз“, тя не би го упрекнала. Ако можеше, щеше да помогне „Уитуърт Ентърпрайсиз“ да рухне с гръм и трясък.

Ник можеше и да я обича, така поне мислеше Мери. Лорън обаче никога нямаше да научи това. Щом разбере, че тя е свързана с фамилията Уитуърт, той ще убие у себе си всички чувства към нея, точно както беше унищожил чувствата към майка си. Щеше да поиска да разбере защо е кандидатствала за работа в „Синко“ и никога нямаше да й повярва, че е било просто съвпадение, даже и да се опиташе да го излъже.

Лорън хвърли горчив, презрителен поглед към лъскавото любовно гнезденце, в което се беше настанила. Живееше като разглезена любовница на Филип Уитуърт. Трябваше да се върне в родния си дом — щеше да работи на две места, а също и да преподава уроци по пиано. Не можеше обаче да остане в Детройт. Щеше да се побърка така — където и да отиде, да търси да зърне Ник, да се терзае дали мисли за нея или не.

— По-добре ли си днес? — попита я Джим на другата сутрин. После сухо добави: — Мери ми каза, че ти говорила за Каръл Уитуърт и ти си се почувствала зле.

Лицето на Лорън беше пребледняло, но спокойно, когато тя затвори вратата на Джим и му подаде листа, който току-що беше извадила от машината си.

Той го разгъна и хвърли бегъл поглед върху четирите ясни реда.

— Напускаш поради лични причини. Какво, по дяволите, означава това? Какви са тези лични причини?

— Филип Уитуърт е мой далечен роднина. Едва вчера разбрах, че Каръл Уитуърт е майката на Ник.

Той подскочи стреснато и се изправи на стола си. Втренчи се в нея с гневно объркване, след което попита:

— И защо ми казваш всичко това?

— Защото искаше да знаеш причината за моето напускане.

Взря се в нея, а суровото изражение по лицето му постепенно омекна.

— Значи ти имаш роднинска връзка с втория съпруг на майка му — каза накрая той. — И какво от това?

Лорън се отпусна изтощено на един стол.

— Джим, кога най-сетне ще проумееш, че като роднина на Филип Уитуърт аз може би те шпионирам в негова полза?

Погледна я остро.

— Истина ли е това, Лорън?

— Не.

— Искал ли е Уитуърт подобно нещо от теб?

— Да.

— И ти се съгласи? — попита рязко той.

Лорън не беше подозирала дори, че човек можеше да се чувства толкова жалък и окаян.

— Обмислях го, но на път за интервюто ми тук, реших, че не мога да направя подобно нещо. Изобщо не мислех, че ще ме наемат на работа, то така и трябваше да… — Накратко му разказа как се беше запознала с Ник същата вечер. — И така на другия ден ти проведе разговор с мен и ми предложи работа. — Отпусна глава и затвори очи. — Исках да бъда близо до Ник. Знаех, че той работи в тази сграда, затова приех твоето предложение. Но пред Филип никога не съм казвала и думичка за нашата работа.

— Не мога да повярвам — изрече Джим. Заредиха се минути на пълно мълчание, но Лорън се чувстваше толкова безпомощна и нещастна, че това изобщо не й направи впечатление. Тя просто седеше и го чакаше да произнесе присъдата си над нея. — Все едно — заяви накрая той. — Не можеш да напуснеш. Не ти разрешавам.

Лорън зяпна.

— Какво искаш да ми кажеш? Нима не те интересува, че мога да предавам на Филип всичко, което знам?

— Не го правиш.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Въпрос на нормална логика. Ако беше решила да ни шпионираш, нямаше да дойдеш тук при мен, за да си подадеш молбата за напускане и да ми кажеш, че си роднина на Уитуърт. Освен това ти си влюбена в Ник, а си мисля, че той също е влюбен в теб.

— Аз обаче не мисля така. А дори и да е влюбен, в мига, в който открие с кого имам роднински връзки, той ще се откаже от мен. Ще поиска да разбере как така се е случило да кандидатствам за работа именно в „Синко“, но никога няма да повярва, че е било съвпадение, даже и ако се опитам да го излъжа, макар че не мога да го направя…

— Лорън, една жена може да признае почти всичко на един мъж, стига да избере подходящ момент за това. Изчакай, докато Ник се върне, и тогава…

Когато тя категорично поклати глава, той я заплаши:

— Ако напуснеш просто така, без предупреждение, няма да ти дам добри препоръки.

— Аз и не очаквам такива.

Джим я изгледа как излезе от кабинета му. В продължение на няколко минути той остана съвсем неподвижен, замислено смръщил вежди. После протегна ръка и взе телефонната слушалка.

— Господин Синклер — прошепна секретарката на Ник, за да не смущава останалите седем крупни американски индустриалци, които бяха насядали около съвещателната маса, за да обсъждат международно търговско споразумение. — Извинявайте, че ви прекъсвам, сър, но по телефона ви търси господин на име Джеймс Уилямс…

Ник само кимна, вече отмествайки стола си назад, а по лицето му не се появи и следа от тревогата, която го обзе при това ненадейно прекъсване. Явно нещо сериозно се е случило и Мери е накарала Джим да му се обади. Секретарката го въведе в една изолирана стая и той веднага грабна слушалката.

— Джим, какво се е случило?

— Нищо, просто имах нужда от едно напътствие.

— Напътствие ли? — повтори Ник ядосано, защото не можеше да повярва. — Аз съм в средата на международна търговска среща, а ти…

— Знам, затова ще бъда кратък. Новият търговски директор, когото наех, ще може да започне работа при нас след три седмици, на петнайсети ноември.

Ник гневно изруга.

— И какво от това?

— Ами, обаждам ти се, защото искам да знам дали ще имаш нещо против той да се яви на работа през ноември или предпочиташ да го оставиш да изчака, за да започне през януари, както беше първоначалната ни уговорка Аз…

— Просто не мога да повярвам! — прекъсна го вбесен той. — Не ме интересува кога точно ще започне, и ти много добре знаеш това. Петнайсети ноември е добре. Какво друго?

— Ами това е — отвърна невъзмутимо Джим. — Как е в Чикаго?

— Бурно! — изръмжа приятелят му. — Ако искаш, ела да ми помогнеш, щом ме измъкваш от тази среща само за да ме питаш за…

— Добре, извинявай. Оставям те. А, между другото, тази сутрин Лорън подаде молба за напускане.

Сякаш някой му зашлеви плесница.

— Ще говоря с нея в понеделник, когато се върна.

— Няма да можеш… тя напуска веднага. Мисля, че възнамерява утре да замине за Мисури.

— Явно си започнал да позагубваш неотразимия си чар — отвърна язвително Ник. — Досега обикновено все се влюбваха в теб, та ти се налагаше дори да ги прехвърляш по други отдели само за да ги разкараш от главата си. Лорън обаче ти е спестила този проблем.

— Тя не е влюбена в мен.

— Това си е твой проблем, не мой.

— По дяволите, твой е, и още как! Именно ти искаше да играеш сексуалните си игрички с нея, а когато тя ти отказа, реши да й извадиш душата от работа. Тя е влюбена тъкмо в теб, а ти я караше да ти предава съобщенията на други жени, караше я да…

— На Лорън изобщо не й пука за мен, а освен това нямам време да обсъждам това с теб.

Той тресна телефонната слушалка и тръгна към заседателната зала. Седем души вдигнаха очи към него с израз на нещо смесено между любезна загриженост и укор. Имаха взаимното споразумение никой да не приема обаждания по време на срещите, освен в случаи на крайно спешни повиквания. Ник седна на мястото си и изрече хладно:

— Извинявам се за прекъсването. Секретарката ми е надценила важността на един проблем и е препратила обаждането директно към мен.

Опита се да се съсредоточи върху настоящата сделка, но в съзнанието му непрекъснато беше Лорън. Точно в средата на разгорещена дискусия за пазарните права той я видя как се смее, обърнала лице към слънцето, а косите й се развяваха, докато се носеха по водите на Мичиганското езеро.

Спомни си как вдигна очи към пленителното й лице. „И какво ще стане с мен, ако тази пантофка ти е по мярка?“

„Ще те превърна в красив жабок.“

Вместо това обаче го беше превърнала в маниак! Цели две седмици вече ревността го докарваше до лудост. При всяко позвъняване на телефона й той се питаше кой ли от нейните любовници се обажда. Всеки път, когато някой от подчинените му мъже отправеше поглед към нея, го обхващаше желание да му избие зъбите.

Утре тя щеше да си тръгне. В понеделник нямаше да я види. Така беше най-добре и за двамата. Беше най-добре за цялата проклета корпорация — служителите бързаха да се отстранят от пътя му, щом го видеха да се задава!

Срещата завърши в седем часа и веднага след вечерята Ник помоли да го извинят, за да се качи в апартамента си. Докато пресичаше фоайето на модерния хотел, за да стигне до асансьорите, той мина покрай витрината на луксозен магазин за бижута. Погледът му моментално беше привлечен от великолепен медальон с рубин и искрящи диаманти и той се спря. Погледна към обиците в комплект с медальона. Ами ако купи този медальон на Лорън, може би… Внезапно отново се почувства като малкото момченце, което стоеше до Мери и купуваше емайлирана кутийка за хапчета.

Извърна рязко глава и се отдалечи. Яростно си напомни, че с подаръци не би могъл да спечели любовта й. Нямаше да се моли на Лорън да си промени решението. Нямаше да се моли никога и на никого.

През следващия час и половина остана до телефона в апартамента си, за да отговори на хората, които го бяха търсили, както и да уреди проблемите, възникнали в негово отсъствие. Когато затвори телефона, беше почти единайсет. Отиде до прозорците и се загледа в светлините на Чикаго.

Лорън си тръгваше. Джим каза, че била капнала от изтощение. Ами ако е болна? Ами ако е бременна? По дяволите, даже и да е, какво от това? Дори не можеше да бъде сигурен дали детето е негово или на някой друг.

Някога можеше и да е сигурен. Някога той беше единственият мъж в нейния живот. Сега вече дори той самият можеше да понаучи някои неща от нея, помисли си с яд.

Спомни си за онзи неделен следобед, когато отиде в апартамента й за да й даде обиците. Когато пожела да се любят, тя се вбеси и направо избухна. Повечето други жени щяха да останат доволни от подобно негово предложение, но не и Лорън. Тя искаше от него да изпитва чувства, да бъде свързан е нея не само сексуално, но и емоционално. Искаше някаква вярност от негова страна.

Ник се изтегна на леглото. По-добре, че си тръгваше, реши гневно. Нека да си върни у дома и да си намери някой провинциален мухльо, който да й пълзи в краката, да й обяснява колко я обича и да се обвързва с нея, както тя му поиска.

Срещата се възобнови точно в десет часа на другата сутрин. И тъй като всички участници бяха големи индустриалци, чието време беше изключително ценно, всеки беше изключително точен. Председателят на срещата погледна към шестимата мъже около заседателната маса и каза:

— Днес Ник Синклер ще отсъства. Помоли ме да ви обясня, че тази сутрин бил повикан да се върне в Детройт по някакъв много спешен проблем.

— Всички ние имаме спешни ангажименти, които ни чакат — измърмори недоволно един от присъстващите. — Какъв, по дяволите, може да бъде проблемът на Ник, че да възпрепятства присъствието му тук?

— Каза, че име някакъв проблем е работниците си.

— Това не е извинение! — избухна друг. — Ние всички имаме проблеми с работниците.

— Аз му напомних същото — отвърна председателят.

— И какво ти отговори.

— Заяви, че точно такъв проблем с работниците нямал никой от нас.

Лорън отнесе куфарите до колата си, след което се спря и вдигна очи към покритото с облаци октомврийско небе. Сигурно щеше да завали или дъжд, или сняг, помисли си мрачно.

Върна се обратно в апартамента, но остави вратата леко открехната, за да може да я бутне с крак, когато пак се върне натоварена с багаж. Краката й бяха мокри от газенето през малките локвички по тротоара — тя машинално се наведе и свали гуменките. Мислеше да бъде с тях докато кара към къщи, затова трябваше да ги изсуши по най-бързия начин. Занесе ги до кухнята, сложи ги във фурната, включи я на подгряване и остави вратичката леко отворена.

Качи се горе, обу си други обувки и затвори последния куфар. Единственото, което й оставаше сега, беше да на пише бележка за Филип Уитуърт и после да потегля. Очите й се насълзиха и тя побърза да ги изтрие. След това взе куфара и го понесе надолу.

Чу стъпки, идващи от кухнята зад гърба й. Безкрайно изненадана, тя рязко се обърна и замръзна на мястото си когато видя как от кухнята се появи Ник. Забеляза безумните искри в очите му и си помисли с ужас, че е разбрал за Филип Уитуърт.

Тя изпусна куфара и бързо заотстъпва назад. В бързината обаче кракът й се закачи за крака на канапето, тя загуби равновесие и се приземи право по гръб върху възглавниците.

Очите на Ник блеснаха развеселено и той се загледа в прелестната красавица, просната съблазнително върху канапето.

— Поласкан съм, скъпа, но бих предпочел първо да се нахраня. Какво друго можеш да ми поднесеш освен печени обувки?

Лорън побърза да се вдигне на крака, като го гледаше предпазливо. Въпреки шеговития му тон лицето му беше строго, тялото му — напрегнато. Тя внимателно отстъпи назад, за да бъде по-далеч от него.

— Спри се — нареди й с мек тон.

Лорън отново се вцепени.

— Защо… защо не си на международната търговска среща?

— В действителност аз самият си задавах същия въпрос вече няколко пъти тази сутрин. Зададох си го, когато изоставих седем души, които се нуждаят от моя глас за жизненоважни решения. Зададох си го, когато жената, която седеше до мен в самолета, повърна в торбичка.

Лорън с мъка потисна нервния си смях. Той беше напрегнат, беше ядосан, но не беше разгневен. Сигурно не знаеше за Филип.

— Зададох си този въпрос — продължи — и когато буквално изхвърлих някакъв възрастен мъж от задната седалка на едно такси, за да се кача на негово място, защото се боях, че ще пристигна тук прекалено късно.

Младата жена отчаяно се опитваше да разгадае какво означава това негово настроение.

— Щом вече си тук — изрече с разтреперан глас, — ще ми обясниш ли какво искаш?

— Искам теб.

— Казах ти, че…

— Знам какво си ми казала — прекъсна я нетърпеливо Ник. — Каза ми, че съм прекалено стар и циничен за теб. Нали така?

Тя кимна утвърдително.

— Лорън, аз съм само с два месеца по-възрастен от времето, когато бяхме заедно в Харбър Спрингс. Макар че наистина се чувствам дяволски по-стар сега, отколкото тогава, факт е обаче, че тогава ти съвсем не ме смяташе за прекалено стар за тебе, а истината е, че и днес не ме смяташ за такъв. Сега ще донеса багажа от колата ти и можеш да започнеш да си разопаковаш нещата.

— Прибирам се у дома, Ник — каза Лорън тихо, но решително.

— Не, няма да се прибираш — заяви неумолимо той. — Ти принадлежиш на мен и ако ме предизвикаш, ще те занеса в леглото и ще те накарам да си го признаеш там.

Знаеше, че той наистина можеше да направи тъкмо това. Тя отстъпи още крачка назад.

— Единственото, което ще докажеш, е твоето физическо надмощие над мен. Каквото и да си призная в подобно положение, то няма да има никаква реална стойност. Истината е, че аз не желая да ти принадлежа по абсолютно никакъв начин!

Ник се усмихна мрачно.

— Аз обаче искам да ти принадлежа… по всякакъв възможен начин.

Сърцето й едва не изхвръкна от гърдите. Какво искаше да й каже с това, да й принадлежи. Интуитивно усещаше, че й правеше предложение за женитба, но поне и предлагаше себе си. Какво ли щеше да стане, ако точно сега му каже за Филип Уитуърт?

Ник заговори с тон, в който се усещаше отчаяние:

— Като се има предвид какъв неморален и безскрупулен циник съм аз… помисли си само колко благотворно влияние можеш да имаш върху мене.

Лорън отпусна глава, борейки се със сълзите, а косата й падна като тежка завеса пред лицето й. Този път нямаше да устои и щеше да се превърне във влюбена в своя шеф секретарка, която поддържа тайна любовна връзка с него. Беше на път да заложи гордостта и достойнството си за несигурната възможност да го накара да я обича. Щеше да поеме риска да я намрази, когато най-напред му признае за Филип.

— Лорън — изрече дрезгаво Ник, — обичам те.

Невярваща, тя се втренчи в него с насълзени си очи. Като видя сълзите й, сърцето му се сви от чувството за мъчително поражение.

— Да не си посмяла да плачеш — предупреди. — Никога досега не съм казвал това на друга жена и…

Думите му пресекнаха, защото Лорън най-неочаквано се хвърли в прегръдките му. Той неуверено я хвана за брадичката и се вгледа в лицето й. Гъстите мигли и сините й очи плуваха в сълзи. Преди да му отговори, Ник стана напрегнат, приготви се да чуе отказа, за който мислеше с такъв ужас през целия път от Чикаго.

— Ти си толкова красив — прошепна тя. — За мен ти си най-красивият…

Ник изстена и впи устни в нейните. Вложи в целувката си цялата ненаситна страст, която го беше горяла в продължение на седмици. Целуваше я бурно, ненаситно, нежно, но все не му беше достатъчно. Накрая с мъка успя да откъсне устни от нея, като се бореше с желанието на своето тяло, обгърна я с ръце и я притисна към побеснялото си сърце.

Тъй като той не помръдна в продължение на няколко минути, Лорън се облегна на гърдите му и вдигна глава. Той забеляза въпросителното изражение в очите й и готовността и да приеме всяко негово решение. Беше готова да легне до него не само тук, но и навсякъде другаде, където поиска той.

— Не — промърмори нежно Ник. — Не по такъв начин.

Дръзката красавица в неговите ръце му се усмихна с една от своите пленителни усмивки.

— Наистина ли си гладен? Бих могла да ти приготвя малко задушени чорапи като допълнение към обувките. Или може би ще предпочетеш нещо по-традиционно, като омлет например?

Ник се разсмя и целуна бързо гладкото й чело.

— Ще накарам моята икономка да ми приготви нещо, докато се изкъпя. После ще легна да поспя малко. Цяла нощ не съм спал — добави многозначително.

Лорън го изгледа със съчувствие, с което си спечели още една целувка.

— На теб също предлагам да поспиш, защото когато се върнем довечера от партито, ще си легнем заедно.

Само за петнайсет минути разтовариха багажа й.

— Ще дойда да те взема в девет — каза накрая той, преди да си тръгне. — Имаш ли някакъв по-официален тоалет?

Лорън мразеше да облича тоалетите, които бяха принадлежели на любовницата на Филип, но за предстояща вечер просто нямаше друг избор.

— Къде ще ходим?

— На благотворителен бал за детското здравеопазване в хотел „Уестин“. Аз съм един от спонсорите, така че всяка година разполагам с покана.

— Това няма да бъде особено дискретно — притесни се тя. — Някой може да ни види там.

— Всички ще ни видят. Става дума за едно от най-важните събирания на висшето общество и тъкмо по тази причина искам да те заведа и теб. Какво лошо има в това?

Ако този благотворителен бал беше прием за хората от хайлайфа, там нямаше да присъства никой друг от служи телите на „Глобал“, което обясняваше защо Ник изобщо — не се притесняваше от служебните клюки.

— Нищо лошо. С удоволствие ще дойда — отвърна тя и се надигна на пръсти, за да го целуне. — С теб съм готова да отида навсякъде.