Гордост

ГЛАВА 3

Изтощена и омърлушена, Лорън спря колата пред триетажната къща в късен готически стил на семейство Уитуърт. Отключи багажника на колата си и извади куфара. Беше шофирала дванайсет часа, за да се появи на уговорената среща с Филип Уитуърт. Беше се явила на две интервюта за работа, беше паднала в калта, беше съсипала дрехите си и беше срещнала най-красивия мъж. А след като умишлено се бе провалила на тестовете в „Синко“, беше унищожила всички възможности да работи близо до Ник…

Утрешният й ден щеше да премине в търсене на жилище. Щом уреди този въпрос, ще се върне във Фенстър, за да си събере багажа. Филип не беше споменал кога точно ще иска тя да започне работа в компанията му, но можеше да се яви на работното си място след не по-малко от две седмици.

Входната врата й беше отворена от дебел униформен иконом, в когото Лорън разпозна един от свидетелите на нейното вечерно представление преди четиринайсет години.

— Добър вечер — започна той, но беше прекъснат от Филип Уитуърт.

Приближавайки с широки крачки през огромното мраморно фоайе, домакинът възкликна:

— Лорън, ужасно се притесних за теб! Какво те забави толкова?

Изглеждаше така разтревожен, че тя се почувства ужасно, загдето го беше притеснила и не беше успяла да оправдае доверието му. Тя му каза само, че нещата с интервюто „не се получиха много добре“. После спомена за падането си пред сградата на „Глобал Индъстрис“ и го попита дали има време да се пооправи малко преди вечеря.

Икономът я заведе в стаята й. Тя взе душ, среса се и се преоблече в бледо оранжева пола и блуза в същия цвят.

Филип се изправи, когато тя се появи на входа на гостната.

— Ти си невероятно бърза, Лорън — каза той, като я поведе към съпругата си, която добре помнеше. — Каръл, сигурен съм, че си спомняш Лорън.

Въпреки предубежденията си, Лорън трябваше да признае, че със стройната си, елегантна фигура и грижливо поддържаната си руса коса Каръл Уитуърт все още беше красива жена.

— Да, разбира се — отвърна тя с любезна усмивка, която обаче не стигаше до сивите й очи. — Как си, Лорън?

— Личи си, че Лорън е много добре, майко — отбеляза Картър Уитуърт, като се ухили и учтиво се изправи на крака. Огледа преценяващо младата жена.

Лорън не промени изражението си, когато отново я представиха на нейния мъчител от детството й. Тя пое чашата шери, която Картър й предложи, после седна на канапето и го изгледа с недоверие, когато той се настани до нея.

— Определено си се променила — отбеляза той с възхитен поглед.

— Ти също — отвърна предпазливо младата жена.

Той преметна ръка върху облегалката на канапето и отбеляза:

— Май не се разбирахме много добре, доколкото си спомням.

— Точно така. — Лорън смутено погледна към Каръл, която наблюдаваше сина си — очите й бяха хладни и непроницаеми, а от лицето й се излъчваше надменност.

— И защо не се разбирахме? — продължи в същия тон Картър.

— Ами… всъщност не си спомням.

— Аз обаче си спомням — усмихна се той. — Държах се с теб като отвратителен грубиян и абсолютен негодник.

Младата жена се вторачи изумено в лицето му и предубежденията й към него взеха да се стопяват.

— Точно така беше.

— А ти… — захили се той — ти се държа безобразно по време на вечерята.

Лорън се усмихна със светнали очи и кимна:

— Да, вярно.

Ето така беше обявено временно примирие. Картър погледна към иконома, който пристъпяше от крак на крак до прага, после се изправи и подаде ръка на гостенката.

— Масата е сложена. Какво ще кажеш да тръгваме?

Тъкмо бяха привършили с последното блюдо, когато икономът се появи в трапезарията:

— Извинете ме, но търсят госпожица Данър по телефона — обажда се някакъв мъж, който се представи като господин Уедърби от „Синко Електроник Къмпъни“.

Лицето на Филип Уитуърт грейна в доволна усмивка.

— Донеси телефона тук на масата, Хигинс.

Разговорът беше кратък — почти през цялото време Лорън слушаше какво й говореха. Когато накрая затвори телефона, тя вдигна глава и погледна Филип със смаяни, засмени очи.

— Е, хайде — подкани я той, — кажи. Както Каръл, така и Картър са наясно какво се опитваш да направиш, за да ми помогнеш.

Лорън малко се стресна, когато научи, че и те са информирани за мисията й, но се подчини:

— Очевидно мъжът, който ми помогна, когато паднах тази вечер, е имал доста влиятелен приятел в „Синко“. Същият този негов приятел се обадил на господин Уедърби преди няколко минути и той току-що си спомнил за една секретарска длъжност, която според него щяла да бъде идеална за мен. Утре ще се явя на интервю за тази длъжност.

— Спомена ли ти името на човека, който ще проведе интервюто?

— Стори ми се, че спомена мъж на име господин Уилямс.

— Джим Уилямс — измърмори тихо Филип. — Ама че работа.

Малко по-късно Картър се оттегли в своя апартамент, а Каръл отиде да си легне. Филип обаче помоли Лорън да остане в гостната заедно с него.

— Уилямс може да поиска от теб да започнеш веднага — каза й, когато другите излязоха. — Не бихме искали да възникват пречки пред възможността да получиш тази работа. Колко време ти е необходимо да отидеш да си събереш багажа и да се върнеш?

— Най-напред трябва да си намеря жилище — припомни му тя.

— Разбира се — съгласи се той. След кратък размисъл добави: — Знаеш ли, преди няколко години купих апартамент в Блумфийлд Хилс за една моя леля. Но сега тя е в Европа и възнамерява да остане там поне още една година. Ще ми бъде много приятно да се настаниш в нейното жилище.

— Не, не, не мога да приема — побърза да откаже Лорън. — Ти вече направи достатъчно за мен.

— Настоявам — каза той с любезна категоричност. — Пък и освен това ще ми направиш услуга, защото така или иначе трябва да плащам на портиера на кооперацията една доста солидна сума всеки месец, за да охранява мястото. Това ще спести пари и на двама ни.

Лорън разсеяно подръпваше ръкава на блузата си. Баща й се нуждаеше от всяко пени, което можеше да му изпрати, и то възможно най-скоро. Тя погледна към Филип с притеснение и нерешителност, но той вече беше извадил химикалка и лист от джоба на сакото си и записваше нещо.

— Ето това са адресът и телефонът на апартамента — каза, докато й подаваше листчето. — Когато утре попълваш документите за постъпване в „Синко“, остави им тези данни. По такъв начин никой няма да може да направи връзка между мен и теб.

Лорън изпита лошо предчувствие при това напомняне за двойствената роля, която щеше да изпълнява, ако започне работа в „Синко“. Шпионаж. Опита се да прогони тази мисъл от главата си. Не, нямаше да върши точно това. Просто трябваше да се опита да открие името на предателя, който изнасяше сведения от компанията на Филип. Погледната от тази страна, нейната мисия беше съвсем благородна. За момент се почувства толкова добродетелна… но само докато си напомни действителната причина, поради която сега изпитваше такова голямо желание и нетърпение да я назначат в „Синко“: Ник Синклер работеше точно от другата страна на улицата и тя търсеше възможност да бъде по-близо до него.

Филип прекъсна мислите й:

— Предложат ли ти утре секретарска длъжност, приеми я и веднага тръгни за Мисури. Ако не ми се обадиш до обяд, ще знам, че си получила работата, и ще се погрижа да ти подготвя апартамента най-късно до една седмица.