Гордост

ГЛАВА 21

— Господин Синклер — секретарката в Чикаго се приведе до Ник и зашепна, за да не смущава останалите седем крупни американски индустриалци, които бяха насядали около заседателната маса и обсъждаха окончателните подробности по едно международно споразумение, — съжалявам, че ви безпокоя, сър, но на телефона ви очаква някакъв господин на име Джеймс Уилямс.

Ник кимна и отмести стола. Седем души вдигнаха очи към него и го погледнаха с раздразнение. Никой от тях не приемаше телефонни разговори освен в случаите, когато ставаше дума за нещо изключително спешно. Единствено Ник беше викан два пъти за спешен разговор, като първия път срещата трябваше да бъде отменена и преназначена, защото той най-внезапно ги беше изоставил.

Младият мъж бързо излезе от заседателната зала, мислейки си за последния път, когато телефонното обаждане на Джим прекъсна работата му на тази среща.

— Да, какво има? — попита, ядосан от спомена за Лорън, както и от болката, която винаги усещаше при всяка мисъл за нея.

— В организационния отдел цари празник — колебливо започна приятелят му. — Ник, въпреки че Лорън е дала на Уитуърт копия от четирите ни оферти, ние току-що получихме два от четирите договора. Все още не са обявени най-ниските оферти по другите два договора. — Направи пауза, явно изчаквайки го да отговори. — Не мога да проумея какво става, ти какво мислиш?

— Мисля — изръмжа Ник, — че онова копеле е толкова тъпо, че даже и да му дадеш колода с белязани карти, пак няма да може да си вземе и една ръка на покер.

— Уитуърт е и хитър, и лукав, и всичко друго, каквото пожелаеш, но не и тъп — възрази приятелят му. — Смятам да взема папката от Джак Колинс и да прегледам числата, които Лорън…

— Казал съм ти какво искам да правиш — прекъсна го той. — Независимо от това кой ще вземе другите два договора, искам „Синко“ да прави оферти във всяка сделка, с която се захване Уитуърт, и искам при всички случаи те да бъдат най-ниските, та дори да ни се наложи да предлагаме неизгодни за нас цени. Искам това копеле да бъде разкарано от бизнеса в рамките на една година!

Ник затвори и побърза да се върне в заседателната зала. Председателят го изгледа със зле прикрит укор.

— Е, можем ли да продължим?

Ник рязко кимна. Внимателно се съсредоточи върху гласуването на следващите три въпроса, но в ранните вечерни часове започна да му става все по-трудно да мисли за нещо друго, освен за Лорън. През прозорците на чикагския небостъргач се виждаше как вали сняг, а в главата му отекваше гласът на Тони: „Ти я изхвърли на улицата без палто, без пари, без нищо, но обади ли се тя на Уитуърт? Не, прекоси осем пресечки в студа и дъжда, за да се свлече в ръцете ми.“

Осем пресечки! Защо ли охранителите не я бяха спрели, за да й донесат палтото? Той си спомни тънката блуза, която тя носеше, защото сам я бе разкопчал с намерението да я унижи, точно както беше направил всъщност. Спомни си за съвършените й гладки гърди, копринената й кожа, вкуса на устните й, начина, по който го беше целувала и притискала към себе си…

— Ник — обърна се рязко председателят към него, — предполагам, че ти подкрепяш това предложение?

Младият мъж бавно откъсна очи от прозорците. Нямаше представа дори какво беше предложението, което обсъждаха.

— Бих искал да чуя повече подробности по въпроса, преди да мога да реша — започна.

Седем изненадани лица се обърнаха към него.

— Предложението е твое, Ник — смръщи се председателят. — Ти си го написал.

— Естествено тогава, че го подкрепям — изрече хладно той.

Членовете на комитета вечеряха в един от най-изисканите чикагски ресторанти. В момента, в който вечерята приключи, Ник помоли за извинение и тръгна към хотела си. Валеше сняг на едри парцали. Младият мъж крачеше по чикагското Мичиган Авеню и гледаше безразлично към скъпите магазини, чиито осветени витрини бяха украсени за Коледа.

Пъхна ръце в джобовете си и мислено взе да проклина Джим, задето му се обади тази сутрин за Лорън, а едновременно с това проклинаше и нея, задето изобщо се появи в живота му. Защо ли не се беше обадила на Уитуърт да дойде и да я вземе, когато охранителите я изведоха от сградата на „Глобал“? Защо, за Бога, беше прекосила пеш цели осем пресечки под дъжда, за да отиде при Тони?

Защо, въпреки че вече я беше нагрубил и унижил, тя плачеше в краката му подобно на съкрушен ангел? Ник се спря за момент, за да запали цигара. Чуваше Лорън да ридае: „Толкова много те обичам. Моля те, изслушай ме… Моля те, недей да постъпваш така с нас…“

С болка и гняв си помисли, че няма правото да приема Лорън обратно. Никога не биваше да го прави.

Искаше му се да вярва, че Уитуърт я беше изнудил, за да му даде офертите. Искаше му се дори да вярва, че не тя му беше казала за проекта „Роси“. В края на краищата, ако наистина им беше дала някаква информация, хората на Уитуърт нямаше да обикалят из цялото село и да разпитват за дейността на Ник — по-скоро щяха да питат за самия Роси. Очевидно, че дори не знаеха името на химика. Пък и дори да го откриеха, нямаше да има никакво значение. Лабораторните изследвания бяха показали, че веществото на италианеца далеч не беше чак толкова ефикасно, колкото твърдеше самият той, а освен всичко друго то предизвикваше възпаления на кожата и очите.

Спря се на ъгъла, където един мъж, облечен в яркочервен костюм на Дядо Коледа, стоеше до черна метална саксия и натискаше звънеца на някакъв дом. Ник не обичаше коледните празници. Това бе празникът, който задължително извикваше спомена от детството му, когато отиде да посети майка си — всъщност той никога не се сещаше за нея, освен по Коледа.

Покрай него плавно минаваха коли. Тази Коледа можеше да бъде по-различна, тя можеше да бъде началото на нещо ново. Щеше да заведе Лорън в Швейцария. Не, щяха да я прекарат двамата заедно в дома му. Щеше да запали буен огън в камината и можеха да поставят началото на своя традиция. Щеше да я люби пред камината, а светлините от коледната елха щяха да проблясват по меката й като сатен кожа…

Ядосано тръсна глава, за да пропъди тези мисли, тръгна през улицата, без да обръща внимание на клаксоните. Нямаше да има Коледа с Лорън. Желаеше я твърде много, но не биваше и нямаше да й прости, нито пък да забрави факта, че тя го беше предала. Може би след време щеше да успее да й прости за това, че го беше шпионирала, но само ако не беше в полза на Уитуърт.

Ник пъхна ключа си в двойната врата на своя мезонет.

— Къде, по дяволите, се губиш? — поинтересува се Джим Уилямс от изящното бароково канапе, в което се беше излегнал. — Дошъл съм да поговорим за офертите, които Лорън е дала на Уитуърт.

Синклер свали рязко палтото си, вбесен от това, че приятелят му бе нахълтал в апартамента му, че беше нарушено личното му спокойствие и най-вече заради това, че щеше да бъде принуден да говори отново за Лорън.

— Вече ти казах — заяви, — че искам Уитуърт да бъде отстранен от бизнеса, казах ти още и как точно искам да бъде направено това. Когато ми обясни за твоето участие в заговора на Лорън, аз ти простих, но няма да ти…

— Не е нужно да се опитваш да отстраняваш Уитуърт — прекъсна го Джим. — Лорън го върши вместо теб. — От канапето до себе си той взе копията от оригиналите, както и копията, които Лорън беше подправила, и ги даде на Ник. — Тя е променила цифрите, Ник — заяви мрачно.

Срещата на комитета по международна търговия се възобнови точно в девет часа на другата сутрин. Председателят огледа хората, насядали около масата за заседания.

— Ник Синклер няма да присъства днес — информира ги той. — Помоли ме да ви предам неговите извинения и да ви обясня, че е бил спешно повикан по някакъв много важен въпрос.

— Миналия път беше някакъв проблем със служителите. Какъв, по дяволите, може да бъде проблемът на Синклер този път? — запита един мъж.

— Някакво сливане — обясни председателят. — Както сам той каза, щял да прави опит да преговаря за най-важното сливане в живота му.