Гордост

ГЛАВА 7

В яркото синьо небе плуваха пухкави бели облаци, вятърът издуваше платното и лодката безшумно се носеше по водата. Тя се загледа в една чайка, после хвърли поглед към Ник. Той се усмихна и Лорън също му отвърна с усмивка, след което отново вдигна лице към небето.

— Можем да пуснем котва тук, за да наловим риба. Искаш ли? — попита Ник.

— С най-голямо удоволствие.

Той се изправи и започна да прибира платното.

— Трябва да си наловим малко костур за вечеря — каза й, докато поставяше две въдици. — Тук има много сьомга, но ще ни бъдат нужни друг тип въдици, пък и освен това ще трябва да ги влачим зад лодката.

Лорън много пъти беше ловила риба с баща си от бреговете на чистите мисурски поточета и рекички, но никога не го бе правила от лодка. Но щом на мъжа, когото обичаше, му доставяше удоволствие да лови риба от лодки, тогава тя също трябваше да се научи.

— Хванах една — извика Ник половин час по-късно, когато неговото влакно шумно се размота.

Лорън пусна своята въдица и се втурна към неговия край на лодката, като даваше нареждания без изобщо да се замисля:

— Дръпни куката! Вдигни пръта нагоре! Не изпускай влакното! Ето, избяга… измъкна се от куката!

— Боже мой, ти да не се побърка! — захили се младият мъж и тя забеляза, че той здраво държеше рибата. Няколко минути по-късно се приведе над лодката и загреба големия прът с дълга ръчна мрежичка. Подобно на гордо момченце, което показва своя трофей на някой важен човек, той вдигна пляскащата риба.

— Е, какво ще кажеш?

При това момчешко изражение върху суровата красота на изваяното му лице цялата любов, която назряваше в гърдите й, избухна с неудържима сила. „Прекрасен си“ — помисли си.

— Прекрасна е — каза му Лорън.

И в този момент тя взе най-важното решение в живота си. Сърцето й вече принадлежеше на Ник, редно беше тази нощ и тялото й да стане негово.

Слънцето вече залязваше в пурпурни пламъци, когато Ник вдигна платното и те потеглиха обратно към „Заливчето“. Лорън отново усети погледа му върху себе си. Започна да захладнява и тя присви колене към гърдите си, а после ги обви с ръце. Вече бе взела окончателното си решение за начина, по който ще прекара нощта, но това, което я притесняваше, беше фактът, че щеше да предприеме подобна съдбоносна стъпка с човек, когото обожаваше, но за когото не знаеше почти нищо.

— За какво мислиш? — попита тихо Ник.

— Мислех си, че знам твърде малко за теб.

— А какво би искала да знаеш?

— Ами да речем, като начало, откъде например познаваш Трейси Мидълтън и всички тези хора.

Сякаш за да забави отговора си, той извади цигара от джоба си и я постави в устата. После запали клечка кибрит.

— С Трейси израснахме врата до врата — каза. — Близо до мястото, където сега се намира ресторантът на Тони.

Лорън остана смаяна. Ресторантът се намираше в район, който днес беше модерно обновен централен квартал. Но петнайсет или двайсет години преди това, когато те са били деца, едва ли е бил особено привлекателно място.

Ник наблюдаваше лицето й и очевидно се досещаше за нейните мисли.

— Трейси се омъжи за Джордж, който е поне два пъти по-възрастен от нея. Искаше да избяга от стария квартал.

Доста предпазливо Лорън отново подхвана въпроса, който той избягваше и който много я интересуваше:

— Ник, ти каза, че баща ти умрял, когато си бил на четири години, и че са те отгледали баба ти и дядо ти. Но какво се е случило с майка ти?

— Нищо. Тя се върна да живее при родителите си още на другия ден след погребението на баща ми.

Странно защо, но именно това негово пълно безразличие разпалваше любопитството на Лорън и я караше да се вглежда съсредоточено в него. Красивото му лице беше прекалено спокойно, прекалено безизразно. Не й се искаше да го разпитва, но усещаше как се влюбва в този завладяващ, загадъчен, страстен мъж и изпитваше отчаяната нужда да го разбере. Неуверено попита:

— Значи майка ти не те е взела със себе си?

Остротата в тона му я предупреди, че тази тема му е неприятна. Въпреки това той отговори:

— Майка ми беше богата, разглезена жена от Грос Поант, която се запознала с баща ми, когато той отишъл в дома на родителите й, за да поправя някаква електрическа инсталация. Месец и половина по-късно тя зарязала своя безличен, но богат годеник и се омъжила за моя горд, но беден баща. Очевидно съжалила за това почти веднага. Баща ми държал да живеят само от средствата, които сам можел да изкарва, и тя го мразела за това. Даже когато бизнесът потръгнал, тя не променила отношението си.

— Но защо тогава не го е напуснала?

— Според дядо — отвърна студено Ник — имало едно нещо у баща ми, което я завладявало неустоимо.

— Ти приличаш ли на баща си? — неволно попита Лорън.

— Казват, че съм негово копие. Защо?

— Нищо, просто така — отвърна, но всъщност смяташе, че разбира какво точно у бащата на Ник е завладявало така неустоимо майка му. — Продължавай да ми разказваш, моля те.

— Няма кой знае какво за разказване. В деня на погребението на баща ми тя заяви, че иска да забрави жалкото съществуване и се върна в дома на родителите си в Грос Поант. Очевидно аз бях част от онова, което искаше да забрави, защото ме изостави при баба и дядо. Три месеца по-късно тя се омъжи за предишния си годеник и след не повече от година роди друг син… моя природен брат.

— Но е идвала да те вижда, нали?

— Не.

Лорън остана ужасена при мисълта за майка, която изоставя детето си и живее в разкош само на няколко километра разстояние от него. Грос Поант беше кварталът, в който живееха и семейство Уитуърт, а той не беше далеч от квартала, в който бе израснал Ник.

— Искаш да кажеш, че оттогава дори не си я виждал?

— Виждал съм я от време на време, но само случайно. Една вечер спря с колата си на бензиностанцията, където работех.

— И какво ти каза?

— Каза ми да проверя маслото на двигателя — отвърна невъзмутимо Ник.

Въпреки че сега той показваше пълно безразличие към тези неща, на Лорън не й се вярваше, че тогава е бил чак толкова неуязвим. Съзнанието, че собствената му майка се е държала така, сякаш той изобщо не съществува, сигурно му е причинявало ужасна болка.

— Само това ли ти каза? — попита напрегнато тя.

Той отвърна:

— Не… мисля, че ме помоли да проверя и налягането на гумите.

Очите й се насълзиха и тя вдигна лице нагоре към пурпурното небе.

— Лорън? — Гласът му прозвуча рязко и сурово.

— Хмммм? — обади се тя, без да откъсва от луната вторачения си поглед.

Той се наведе, хвана я за брадичката и обърна лицето й към себе си. После изумено се взря в насълзените й очи.

— Ти плачеш!

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Не ми обръщай внимание… аз плача и на филми.

Ник се засмя и я придърпа да седне в скута му. Лорън усети странно майчинско отношение, когато обви ръка около него и утешително го погали по гъстата му тъмна коса.

— Предполагам — каза с разтреперан глас, — че брат ти е получавал неща, за които ти си могъл само да мечтаеш. Нови коли и какво ли още не.

Той повдигна брадичката й и се усмихна.

— Баба и дядо бяха прекрасни хора и те уверявам, че поведението на майка ми не е оставило рани в душата ми.

— Не може да не е оставило — всеки на твое място щеше да ги има! Тя те е зарязала, а после буквално пред очите ти е отрупвала с внимание втория си син…

— Стига толкова — пошегува се той, — че ще взема и аз да се разплача.

— Плачех за момченцето, което си бил тогава, не за мъжа, който си сега. Въпреки всичко онова, което се е случило — не, тъкмо благодарение на него — ти си станал силен, независим мъж. Всъщност този, който трябва да бъде съжалявай, е природеният ти брат — отвърна младата жена.

Ник се изсмя.

— Права си… той е пълен кретен.

Лорън не обърна внимание на иронията му.

— Искам да кажа, че си успял да постигнеш всичко сам. Това те прави много по-голям човек от природения ти брат.

— Само това ли ме прави по-голям? — пошегува се той. — Винаги съм мислел, че съм го наследил. Нали разбираш, както баща ми, така и дядо ми бяха доста високи…

— Ник, говоря сериозно!

— Извинявай.

— Когато си бил млад, сигурно си мечтал да станеш богат и преуспяващ като съпруга на твоята майка и нейния син.

— Още по-богат — призна й. — И още по-преуспяващ.

— Ето защо си отишъл в колеж и си получил инженерно образование — заключи Лорън. — А какво си направил по-нататък?

— Исках да започна свой бизнес, но нямах достатъчно пари.

— Истинско безобразие — отбеляза съчувствено тя.

— С което завършваме за днес разказа за историята на моя живот — измъкна се хитричко Ник. — Вече почти се върнахме у дома.