Господарка на Империята

10. Интервал

Мара се измъчваше.

Изтощението, причинено от отравянето й, минаваше твърде бавно. Два месеца бяха минали, а тя все още беше твърде слаба, за да може да пътува. Погледна слънчевата светлина, нашарила килима в кабинета й, и се намръщи. Трябваше да е в Свещения град и да присъства на свикването на съветниците на императора, което ставаше два пъти годишно. Фрасай от Тонмаргу, Имперският сюзерен, беше болен. Шепнеше се, че бил станал слабоумен от старост. Слуховете бяха безпочвени, но дори в жизнените си години като Боен водач на клан лордът на Тонмаргу беше управлявал с колеблива ръка, опитвайки се да задоволи враждуващите помежду си фракции. Мара се притесняваше. След като авторитетът на Фрасай се сриваше, а Имперският канцлер, бащата на Хокану, Камацу бе затруднен от всички страни от традиционалистките атаки, които застрашаваха не само личното му благополучие, но и това на съюзниците и поддръжниците му, тази есенна среща като нищо можеше да се превърне в бойно поле.

По-кървавите дни, когато Играта на Съвета се разиграваше под управлението на Военачалник, все още бяха твърде скорошни, за да се забравят.

Мара удари с юмрук по писалището в неволен израз на безсилие и се надигна да се поразтъпче. Това, че беше твърде слаба да върви без помощта на бастун, я накара да се изчерви от яд. Слугите, които стояха готови да се отзоват на нуждите й, и дори момчето бегач при вратата извърнаха лица от чувствата, заиграли със смущаваща откритост по лицето на господарката.

Но днес тя беше твърде раздразнена, за да хаби усилие да поддържа полагащата се цуранска фасада. Кевин варваринът, ако беше тук, щеше да я подразни за това. Мара усети жегване на място, което беше мислила, че отдавна се е втвърдило и зараснало.

— Проклет мъж! — измърмори и тупна с бастунчето от яд.

Кротък глас я сгълча от вратата:

— Империята няма да се разпадне само защото любимата й Слуга е твърде зле, за да отиде на съвет. — Облечен само по връхна роба, влажна от пот след упражнението с оръжия, Хокану пристъпи вътре. Вече почти не куцаше. Мара го изгледа с гняв и той я хвана за китките. Пръстите му можеха да обхванат костите й като пранги, толкова беше отслабнала, и той трябваше да внимава, за да не я нарани. Отново заговори с твърдост, която липсваше в хватката му. — Милейди, лорд Хопара ще се справи с положението. Съветът няма да се разпадне, защото няма да си там.

Тя вдигна глава и очите и блеснаха.

— Престани да се държиш с мен все едно съм направена от стъкло. И двамата знаем, че традиционалистите ще интригантстват и че повечето от това, което става, няма да е в залата на съвета. Ще се сключват сделки, ще се налагат условия и много от тези, които иначе биха действали предпазливо, ще са по-дръзки, защото аз няма да съм там!

Хокану се усмихна, пусна едната й китка и оправи паднал от косата й кичур. Докато го навиваше под нефритената игла, скри болката си от това, че тъмните й кичури бяха загубили блясъка си и че кожата й нямаше вече лъскавината на раковина от коркара. Пъргавината й на танцьорка бе изчезнала през седмиците на легло. Лицето й все още изглеждаше изпито, а дори Люджан не можеше да я накара да отдъхва в горещите следобеди.

— Политиката настрана, мила. Позволих си волността да повикам слугините ти. Имаш гост.

— Мили богове, официално облекло? — Гневът на Мара се смени с досада. — Ще се задуша. Чий баща е дошъл този път с надеждата да пипне халата ми за късмет, за да намери добри съпрузи за петте си злочести дъщери?

Хокану се засмя, хвана я за кръста и я вдигна в прегръдката си.

— Колко сме раздразнителни днес. Знаеш ли, че един търговец се обърна към Джикан и му предложи метал за захвърленото ти облекло? Искаше да ушие дрипите на лентички и да ги продава като сувенири.

Мара се вцепени обидена.

— Джикан не ми е казал!

— Защото знаеше… — почна Хокану и изпъшка, щом подобната на призрак жена в ръцете му го блъсна с лакът в корема. — Знаеше, че ще наредиш да изгонят горкия човек с камшици от имението, и прецени, че няма да е гостоприемно.

Мара изтърси дума, която със сигурност щеше да помрачи благоговейната представа, която простолюдието поддържаше за нея. След това перна съпруга си по ръката.

— И кой е този гост, за който Джикан е решил, че ще е безопасно за мен да го видя?

Чаровното лице на Хокану грейна в усмивка.

— Ще се наложи да си сложиш грим. Лейди Исашани от Ксакатекас.

— Тук? — възкликна Мара отчаяно. Вдигна ръка и притеснено заоправя косата си.

За първи път някой я виждаше загрижена за външния й вид след помятането и Хокану мълчаливо благодари на предизвикателната дама, чакаща в най-хубавата дневна на Мара. Може би след този ден Господарката на Акома щеше да се вслуша в разума и да престане да хаби силите си, нужни й за изцеряване, в изтощителни нервни пристъпи. Лекуващият жрец бе преценил, че противоотровата е върнала Мара от самите порти на залите на Червения бог и че с отдих и спокойствие ще трябват три месеца за пълното й телесно възстановяване и още толкова, докато възвърне напълно силата си. Но емоционалното й състояние след смъртта на още едно дете и спасяването на косъм от смъртта не предполагаха спокойствие и отдих. Хокану се боеше, че ще трябват много повече от три месеца, докато жена му се възстанови.

Видимото страдание на жена му му напомни болезнено, че не само нейното здраве беше пострадало. Ако не се поизпотеше хубаво в гореща баня, и то скоро, щеше да се схване ужасно. Тя забеляза гримасата му и я разчете, както винаги.

— Не бива да се бавиш с банята си, скъпи. Щом Исашани е дошла, лукавство и интриги ще лъхат от нея като парфюм. Ще е нужно чаровно мъжко лице, за да измъкне с ласкателство информация от нея, и честта ти на консорт на Акома повелява да присъстваш.

Хокану не беше нито толкова уморен от упражненията, нито глух за нюансите, за да не долови подмолния страх в гласа й.

— Какво те безпокои? Гостуването на лейди Исашани би трябвало да те зарадва.

Мара го погледна с черните си очи.

— Великата игра. Твърде често стига до кръвопролитие, а има слухове за заговор срещу императора.

Лицето на Хокану се вцепени.

— Ще дойда. Но след като се изкъпя и след като имате възможност да подновите женското си познанство.

Опасна политика можеше да е причината зад гостуването на вдовицата Ксакатекас. Но Хокану нямаше да лиши Мара от възможността да се възползва от острата проницателност и ум на бившата Управляваща лейди на Ксакатекас.

Мара приличаше на окаяно безпризорно дете под тежестта, на дрехите и труфилата. Влезе в дневната с малки сдържани стъпки не за да изглежда изящно, а поради слабост. Блясъкът на смарагди и нефрит засенчваше очите й, поклонът, с който удостои високата жена, очакваща появата й в пурпурнозлатистия си халат, по необходимост бе лек и кратък. По-дълбок щеше да я смъкне на колене на пода, а упоритата гордост я спираше да потърси подкрепата на слуга.

Лейди Исашани от Ксакатекас се надигна от възглавничките си сред вихър от фина коприна и парфюми. Очите й бяха леко дръпнати. В косата й имаше сребро, смесено с кестенявото, а пудрата от тиза, с която бе покрила изпъкналите си скули, бе смесена с искрящи късчета раковина. По лицето й блещукаха точици светлина и ефектът усилваше млечнорозовия цвят на кожата й, съхранила блясъка на младостта като с магическо заклинание.

Прочута със своята красота, вдъхваща страх с проницателността си и призната за ненадмината манипулаторка, вдовицата регент лейди Ксакатекас забърза напред и подкрепи Мара за лакътя.

— Явно все още не си се изцелила, скъпа. — Гласът й бе звънък като тона на драгоценен музикален инструмент, поддържан от поколения музиканти. — Формалностите са излишни между приятели.

Мара се отпусна благодарно на меките възглавнички. Собственият й глас зазвуча сух като стържещ пясък, щом започна с осветените от времето слова за поздрав към особа с по-високо социално положение:

— Добре дошла в моя дом, лейди. Добре ли си?

Исашани сведе глава и сладка усмивка образува трапчинки на страните й.

— Благодаря на Слугата за тази незаслужена вежливост — отвърна тя с тон на искрено задоволство при това обръщане на ранговете от Мара. Макар да превъзхождаше Мара по възраст и житейски опит, тя беше само бивша Управляваща лейди, докато Мара бе Слуга на империята. — Съвсем добре съм, но ти приличаш на каша хуает, оставена на слънцето за добитъка. Скъпа, нищичко ли не са ти давали за ядене? — Това, че думите й бяха прями, не изненада Мара, но тази груба прямота беше изваждала от равновесие много противници на дома Ксакатекас, чиито умове бяха размътени от изкусителния чар на Исашани.

Мара наведе очи от замайващия блясък на виолетова коприна, пищно обшита със златна нишка, и също толкова бързо извърна погледа си от подноса с меса и резенчета плодове, оставен от слугите за гостенката й. Заобиколи въпроса с:

— Със сигурност не си дошла тук, за да слушаш оплакванията ми от здравето ми. — Всъщност храната й беше безвкусна. А и отровата бе направила стомаха й нервен и деликатен.

Отговорът на Исашани бе язвителен и прям.

— Определено не съм дошла, за да ти угаждам, като те гледам как се цупиш.

Мара едва се сдържа да не трепне. От всеки друг щеше да се наложи да изтълкува подобен упрек като оскърбление. Но в дълбоките очи на Исашани се таеше съчувствие, което я удари като шамар, защото беше искрено. Въздъхна и чувството, втвърдило се след помятането, леко се притъпи.

— Съжалявам. Не съзнавах, че настроението ми е толкова прозрачно.

— Съжалението не е достатъчно. — Исашани посегна със съвършено поддържаната си ръка, избра от блюдото плод и й го поднесе. — Яж, иначе ще повикам слугините ти и ще им заповядам да те изнесат, да те вържат на леглото и да те хранят насила.

И щеше да го направи, помисли Мара, а вероломните й слугини навярно щяха да се подчинят без да се запитат дали това не е против желанието на господарката им. Исашани налагаше авторитета си като сприхав пълководец и в нейно присъствие хората обикновено маршируваха по свирката й и внимаваха какви ги вършат. Тъй като не се чувстваше достатъчно силна, за да спори, Мара започна да дъвче резенчето джомач. Но пък тя също можеше да е пряма.

— Защо дойде?

Исашани я изгледа преценяващо. После, сякаш успокоена, че вътрешната й същност не е толкова изтощена, колкото физическата й сила, си наля чоча от чайника.

— Лорд Джиро от Анасати се е обърнал с предложения към най-големия незаконен син на покойния ми съпруг. — Гласът й беше твърд като рядка варварска стомана, в противоречие е крехката й красота.

Мара остави недоизяденото резенче плод. Челото й се намръщи.

— Уенасети?

Изящното кимване на гостенката потвърди, че точно това е името на въпросния незаконен син. Това, че Мара изобщо знаеше името, беше впечатляващо, тъй като покойният лорд Чипино бе опитвал конкубинки и куртизанки като хубави вина. Незаконните му деца бяха многобройни като скакалци и макар всички да бяха отгледани равнопоставено и честно от дома Ксакатекас, нравът и характерите им варираха като климата. Старият лорд беше делил охотно постелята си както с красавици, така и с умници, и макар никоя от майките на децата му да не беше успяла да се опълчи на превъзходството на Исашани като господарка и съпруга, сърцата на някои се бяха вгорчили от поражението и те бяха предали негодуванието си на децата. Сегашният наследник, Хопара, разчиташе на проницателния усет на своята вдовстваща майка за фамилна политика, за да държи изкъсо многобройните си незаконни роднини.

— Голямото ни щастие — добави Исашани и очите й заискриха в намек, че трудната ситуация е изгладена, — е в това, че Уенасети е син, верен на бащината си кръв. Отказал е на Джиро.

Мара остана все така намръщена, а блясъкът в погледа на Исашани не се смекчи. Като първи помощник на лорд Фрасай в ролята му на Имперски сюзерен, лорд Хопара от Ксакатекас държеше основна позиция в двора на императора. Това, че беше млад за такъв властен пост, го правеше уязвим. Бързият му усет и точните му съвети често втвърдяваха податливия на внушения нрав на лорд Фрасай, за да действа навреме и да предотврати спънки от страна на традиционалистите, които се стремяха да осуетят реформата и да възстановят премахнатия пост на Военачалника.

Премахването на лорд Хопара означаваше загуба на ключова защита: опасна стъпка по-близо до кръвопролитието и едва удържана заплаха за гражданска война. Нещо в държането на Исашани я предупреди и Мара каза:

— Имало е опит за покушение.

Лицето на Исашани бе неподвижно като порцелан.

— Няколко.

Мара затвори очи. Почувства се слаба до дъното на душата си, внезапно притисната от умора, насмалко да закопнее да се откаже от по-голямата борба и да стесни надеждите и усилията си до оцеляването на Акома пред лицето на опасностите, които се стягаха като пръстен от оголени мечове. Но все пак беше Слуга на империята, а не онова неопитно момиче, откъснато от служба на ордена на Лашима, за да оглави един обсаден дом. Враговете на императора бяха врагове и на Акома, а тя беше основната греда, крепяща тежестта на огромен покрив. За да съборят имперската власт, Джиро и съюзниците му първо трябваше да пресекат нейната подкрепа.

Непосредствено от това последва мисълта, че тонг Хамой са твърде успешни в опитите за покушение срещу приятелите, съюзниците и семейството й. Докато Джиро управляваше, Анасати щяха да продължават да прибягват до низостта да наемат убийци. Тонгът се беше превърнал в пречка, която вече не беше безопасно да се пренебрегва. Мара никога нямаше да забрави ужаса, когато за малко щяха да я удушат, нито болката от помятането, причинено от отровата. До края на живота си щеше да скърби за Аяки. Потънала в мрачни мисли, усети влизането на Хокану само по официалните думи за поздрав от Исашани.

Отвори очи и видя как съпругът и се поклони над ръката на лейди Ксакатекас. Беше стеснителен като момче, странно поведение за мъж, командвал армии в името на императора. Но Исашани умееше да притеснява мъжете с такава лекота, че според слуховете била вещица и омагьосвала обожателите си. Хокану беше един от фаворитите й и тихото й закачливо ласкателство веднага го отпусна. Знаеше се, че мъже, които са й безразлични, остават с вързани езици в присъствието й.

Все още замаян от чара на Исашани, Хокану се настани до съпругата си, хвана ръката й и рече:

— Ние също сме уморени от играта на мо-джо-го срещу тонга. — Имаше предвид игра на карти, често играна срещу големи залози. — Сериозно, би било огромно облекчение за всички ни, ако Ичиндар стане баща на син. Мъж наследник на имперския трон до голяма степен ще потуши огньовете на традиционалистката фракция.

Тъмните очи на Исашани блеснаха насмешливо.

— Ще се съглася, че последните няколко години бяха оскъдни откъм бракове, след като всеки знатен син взима конкубинки вместо жени, с надеждата да спечели имперска дъщеря за брак. При толкова много неомъжени момичета, които се плюят едни други като котки саркат, партиите стават доста озлобени.

Темата се прехвърли на търговската война между съдружие от клана Омечан и група от клана Канацаваи, което създаваше затруднения на бащата на Хокану в пазара на смола. Обезсърчена от предизвикания от това недостиг на втвърдена кожа, гилдията на оръжейниците бе на ръба да се включи в спора, а корабовладелци и докери бяха притеснени от търговските забрани, които нарушаваха транспортните трафици. След като Акома имаха кожи от нийдра, които плесенясваха в складове в Сулан-Ку, всички се съгласиха, че зад тези смущения стоят съюзници на Джиро. Нямаше да е добре да се напомня на Омечан, че тъкмо техните разногласия бяха дали възможност на императора да наложи абсолютната си власт.

Следобедът преля към вечер. След като умората на Мара стана очевидна и тя се извини, за да се оттегли, Исашани най-сетне се сбогува. Седнала в носилката си на двора, с носачите, готови за тръгване, тя вдигна тъмните си очи към Хокану и подхвърли последна язвителна реплика.

— Наистина, млади господарю, няма да е зле да се погрижиш жена ти да се храни, иначе ще тръгне слух, че нарочно я мориш от глад, за да я вкараш преждевременно в гроба, с надеждата да се включиш в кръга ухажори, които пъхтят след най-голямата дъщеря на Ичиндар.

Веждите на Хокану се вдигнаха все едно го бяха боднали с меч.

— Лейди, това заплаха ли е?

Исашани се усмихна с отровна прелест.

— Зависи. Покойният ми съпруг харесваше Мара и не искам сянката му да ме терзае. Също тъй моят Хопара вероятно би те предизвикал на дуел на честта, ако можеше да види съпругата ти толкова тъжна. След геройствата й през Нощта на кървавите мечове той почна да сравнява всички млади жени с нея.

— Мда. — Тонът на Хокану стана сериозен. — Никой мъж в империята не държи толкова на нашата Добра слуга, колкото аз. И твоята визита направи за нея много повече, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Ако не друго, гостуването на лейди Исашани най-малкото вдъхнови Мара да поднови обичайната си грижа за външния си вид. Тя призова уменията на слугините си и макар в началото подобрената й външност да се дължеше единствено на грима, Хокану внимаваше да не я безпокои. Макар все още да се задържаше дълги часове над докладите си, тя поне полагаше усилие да се храни повече. Скоро след като започна да упражнява медитация в една малка лодка в езерото, бледността й изчезна.

— Много е трудно да се тревожи човек с всичката вода наоколо, с целия този мир под небето — каза тя, щом стъпи на брега една вечер, когато сетните лъчи на залеза превръщаха вълничките и целия пейзаж в злато. Задържал я в преградката си Хокану не искаше да прекъсне мига. Но много скоро тя щеше да разбере, и тъй като не искаше да предизвика взрив, той не посмя да забави новината.

— Аракаси се върна.

— Толкова скоро? — Мара вдигна лицето си и целуна мъжа си по устните с разсеяността на вече угрижен човек. — Сигурно е чул за опита за покушение над лорд Хопара.

Мигът на топлина бе прекъснат. Хокану придружи Мара до къщата, по коридорите, помръкнали от вечерните сенки, и покрай слугите, разпръснали се да запалят маслените лампи. Откъм дворовете отекнаха щастливите викове на Джъстин.

— Какво толкова е възбудило малкия? — попита Мара.

Хокану сложи ръка на рамото й.

— Нова игра. Твоят Военен съветник се хвана на бас с момчето, че не може да го издебне от засада, без да го усети. Джъстин е почнал да дебне зад мебелите и слугите вече не искат да използват задните коридори от страх, че ще ги нападне.

— А Кейоке? — Мара зави и тръгна по следващия коридор, покрит със стара изтъркана мозайка. — Джъстин хвана ли го?

Хокану се засмя.

— Няколко пъти. Слухът му не е като някога, а и патерицата му го прави лесна плячка.

Мара поклати глава.

— Само Джъстин да не го тероризира. Старият ветеран е получил достатъчно белези на служба на Акома и заслужава да го пощадим поне в залеза на живота му.

Но Кейоке, знаеше Хокану, нямаше нищо против отоците, защото се радваше на любовта към внук, какъвто никога не беше имал.

Стигнаха до кабинета на Мара и Хокану погледна питащо жена си. Лицето на Мара беше блед овал в сенките, изражението й бе неразгадаемо.

— Ела с мен този път — каза тя. — Новината на лейди Исашани ме притесни и бих искала да чуя твоя съвет.

Хокану долови тревогата в гласа й и попита:

— Да пратя ли за Сарик и Инкомо?

Мара поклати глава.

— Не. Те няма да одобрят това, което замислям, а не искам да слушам възраженията.

Изведнъж изстинал в топлия вечерен мрак, Хокану се пресегна и вдигна брадичката на Мара с пръст.

— Какво точно си мислиш, прекрасна моя съпруго? — Тонът му бе в противоречие с мрачното предчувствие, което стягаше дъха му.

След кратко мълчание Мара отвърна:

— Мисля, че тонг Хамой създава неприятности твърде дълго. Изгубих син и неродено дете от него. Не искам да видя лейди Исашани да понесе същата загуба, а дължа на покойния й съпруг, лорд Чипино, поне това.

Хокану въздъхна, притеснен от напрежението, възникнало между тях по повод децата.

— Не от тонга, а от врага, който го наема, трябва да се опасяваме.

Мара кимна.

— Знам. Точно затова ще помоля Аракаси да проникне в щаба на тонга. Ще науча кой е работодателят им и ще разкрия публично заговорите им.

— Името му вероятно е Анасати — каза Хокану.

— Едно от имената му. — Тонът на Мара беше злокобен. — Искам да науча и другите, за да не губят повече родители младите си наследници за каузата на убийствена политика. Ела да възложим на Аракаси да се заеме с тази трудна задача.

Хокану можа само да кимне. Изпитваше уважение, близко до преклонение, към Началника на шпионите, след като го видя как действа в нощта, когато търсеха противоотровата. Но дори за човек с неговите дарби в хитростите и маскировката да проникне в тонга Хамой означаваше да се иска невъзможното. С нищо не можеше да подкрепи идеята Главният шпионин на Мара да бъде пратен на сигурна смърт във време, когато услугите му бяха най-нужни.

Аракаси напусна кабинета на господарката си угрижен. Гласът му беше пресипнал от говорене. Докладът му тази нощ бе подробен — крайният резултат от месеци труд. Началникът на шпионите беше пришпорил агентите си здраво, подтикнал ги беше да издирят отговори дори пред лицето на опасностите, поставяни от Първия съветник на Джиро, Чумака. Двама мъже се бяха лишили от прикритието си, за да спечелят информация, и бяха избрали самоубийството с меч, вместо да понесат инквизиция и мъчения ида рискуват да предадат господарката си. Но макар да бяха надушили няколко традиционалистки заговора и хитрости в стари съюзи срещу императора, не бяха успели да се доближат до името на поръчителя, изпратил тонг Хамой срещу Мара.

По-притеснителната новина от последния провален опит за покушение срещу лорд Хопара беше, че други няколко опита бяха осуетени от агент на Аракаси в домакинството на Ксакатекас. На два пъти слугинята бе проявила непохватност покрай готвачите и беше разляла блюда с храна, за която подозираше, че е отровена.

Това съобщение накара Мара открито да потръпне. Лицето й бе пребледняло, а след това се зачерви от гняв, какъвто Аракаси никога не бе виждал. Думите й още кънтяха в паметта му, обагрени със скръб, която така й не я оставяше след загубата на Аяки.

— Аракаси — беше казала, — моля те да намериш начин да се откраднат записките на тонг Хамой. Тези атаки срещу нас — и вече срещу съюзниците на нашия император, трябва да бъдат спрени. Ако не само Анасати са зад тях, бих искала да го откриеш.

Аракаси беше приел заповедта й с юмрук на сърцето като войнишки поздрав. След месеци усилия да се проникне в сметките на Анасати и три неуспешни опита да се внедрят нови агенти в имението на Джиро той прие нареждането да тръгне пряко след тонга почти с облекчение. С разочарование беше признал, че Чумака е най-умният противник, срещу когото е заставал. Но дори толкова гениален играч в политиката като Първия съветник на Анасати нямаше да предвиди толкова безразсъден ход като посягане срещу самите убийци. А макар Чумака навярно да не знаеше Главния шпионин на Мара по име, развиваше разбиране, което му позволяваше да предвижда методите на Аракаси. Малка доза неочакваност, особено след като не можеше да се откроят ясни мотиви, можеше да извади Чумака от равновесие за известно време.

Тих като сянка и дълбоко потънал в мислите си, Аракаси по навик вървеше през по-сумрачните проходи, пресичащи най-старата част на къщата. Подовете бяха построени на две височини, наследство от някой забравен лорд, явно убеден, че винаги трябва да стои над слугите си. Той, или може би някоя от жените му, също тъй беше и любител на антики — в стените имаше дълбоки ниши за статуи и произведения на изкуството. Лично Аракаси ги смяташе за глупави, тъй като някои бяха достатъчно големи, за да скрият убиец.

Ето защо не беше съвсем изненадан, когато зад гърба му се разнесе цепещ тъпанчетата рев и някой скочи върху него с намерение да го събори на пода.

Той се завъртя бързо и хвана шестгодишния си нападател, който зарита побеснял, че изненадата му не е успяла.

Началникът на шпионите на Мара духна кичур червеникава коса от устните си и каза спокойно:

— Толкова много ли приличам на Кейоке, че реши да пробваш рефлексите ми?

Малкият Джъстин се закикоти, после се похвали:

— Вече убих Кейоке два пъти днес.

Аракаси повдигна вежди, изненадан от силата, нужна за да удържи енергичното малко момче. Определено беше син на баща си, с дръзкото си държане и крака, дълги като на антилопата корани.

— А колко пъти Кейоке уби днес теб, дяволче?

Джъстин се нацупи.

— Четири.

И добави груба фраза на варварската реч, чута най-вероятно от войник в казармите, който е бил близо до Кевин по време на кампанията в Достари. Аракаси си отбеляза наум, че момчето има слух, остър като ума му. А и не беше толкова малко, че да не подслушва възрастните.

— Имам чувството, че отдавна трябваше да си заспал — укори го Началникът на шпионите. — Дойките ти знаят ли, че си буден?

Джъстин избута с ръка къдрав кичур коса.

— Дойките не знаят къде съм. — Усмихна се гордо, след което го погледна уплашено, обзет от съмнение. — Няма да им кажеш, нали? Понеже ще ме накажат.

Тъмните очи на Аракаси блеснаха.

— Има си условия — каза му най-сериозно. — Ще трябва да обещаеш нещо в замяна на мълчанието ми.

Джъстин го изгледа важно. После, както беше виждал да правят войниците при игра на зарове, за да потвърдят задължение, вдигна стиснатото си юмруче и докосна челото си с палец.

— Държа на думата си.

Аракаси едва се сдържа да не прихне.

— Много добре, доблестни млади господарю. Няма да издадеш звук, когато те пъхна в спалнята ти, и ще лежиш неподвижно в постелята си, със затворени очи, докато не се събудиш и не се е съмнало.

Джъстин нададе вой, възмутен, че са го измамили. Толкова прилича на баща си, помисли Аракаси, докато влачеше дърпащото се момче, към детската. Също като Кевин Джъстин не приемаше нито протокол, нито норми на благоприличие. Баща му беше искрен при откровено затруднение и лъжеше винаги, когато му отърваше. Беше проклятие за всяко добре поддържано цуранско домакинство, но животът определено беше станал по-малко забавен след заминаването му през разлома в Мидкемия. Дори за Джикан, който най-често беше ставал обект на шегите на Кевин, се знаеше, че подхвърля изпълнени с тъга думи за липсата му.

На прага на стаята си Джъстин спря да буйства. Явно съзна ваше, че рискът да си навлече гнева на дойките не си заслужава. Спази воинската си дума, щом Аракаси го пъхна под завивките, но не затвори очи. Гледаше дълго и с възмущение задържалия се на прага Аракаси, докато най-сетне не загуби битката си срещу умората и не се предаде на дълбокия здравословен сън на малко момче.

Шпионинът изобщо не се съмняваше, че момчето щеше да се измъкне от спалнята си, ако не се беше задържал, за да го принуди да изпълни воинската си дума. В много отношения то беше по нрав повече мидкемиец, отколкото цуранин, черта, която майка му и пастрокът му окуражаваха.

Дали тази нецуранска черта щеше да се окаже предимство в пълнолетието му, или щеше да направи името и натамито на Акома уязвимо за Джиро й съюзниците му, не можеше да се предскаже. Аракаси въздъхна и излезе в окъпаните от лунната светлина градини. Щом стигна до покоите, в които отсядаше в редките си престои в имението, смъкна последната си дегизировка на странстващ амбулант на евтини дрънкулки и накити, топна се в хладката вече вода — не искаше да губи време да кара слугите да я сменят с гореща, и се замисли, докато чистеше с гъбата мръсотията от пътя.

Единствените писмени свидетелства за договори, поети от Хамой или от който и да е друг тонг, щяха да са притежание на самия обаджан. Само един доверен негов бъдещ наследник, обикновено син, щеше да знае къде са скрити тези свитъци, като предпазна мярка срещу възможната внезапна кончина на обаджана. За да намери Аракаси тези записки, се налагаше да се доближи на ръка разстояние до водача на Братството на Червеното цвете, най-могъщия тонг в империята.

Затърка енергично боята от косата си, колкото за да се избави от нея, толкова и от безсилие. Да се добере до ядрото на тонга щеше да е много по-трудно дори от последните му набези в Имперския дворец.

Не беше споменал нищо за рисковете. Достатъчно беше да погледне изнуреното лице на Мара, за да разбере, че повече притеснения ще забавят оздравяването й още. Ако научеше какви рискове стоят зад току-що възложената от нея задача, щеше да е пренапрегната и дори да се съмнява в разумността на решенията си.

Аракаси се отпусна във водата, въпреки че тя беше съвсем изстинала. Помисли за срещата си с Джъстин. Тревогата на Мара щеше да се завърти около благополучието на живото й дете, да. Неговият дълг бе да се погрижи момчето да оцелее до пълнолетие. В този момент това означаваше да премахне най-опасно охранявания човек в империята: обаджана на тонг Хамой.

Това, че всеки разумен човек щеше да погледне на тази задача като на невъзможна, ни най-малко не го притесняваше. Находчивият му ум бе притеснен единствено от факта, че за първи път в дългата си и разнообразна кариера нямаше никаква податка откъде да започне. Местонахождението на главната квартира на Братството на убийците беше строго пазена тайна. Агентите, на които се плащаше за определени задачи, не бяха лесна плячка като онзи аптекар, когото беше изтезавал в задната уличка в Кентосани. Щяха да се самоубият, преди да разкрият следващия във веригата. Бяха верни на убийствения си култ толкова, колкото агентите на Аракаси бяха верни на Мара. Обезпокоен Аракаси се измъкна от ваната и се избърса. Облече прост халат. Половината нощ седя в съзерцание и ровеше в паметта си за, факти и лица, които можеха да му дадат отправна точка.

Няколко часа преди разсъмване направи няколко упражнения за раздвижване и събра нещата, които чувстваше, че ще му потрябват. Напусна къщата на имението, без постовете да го забележат, Хокану веднъж се бе пошегувал, че някой път някой воин може неволно да го убие, ако продължава да се промъква из имението нощем. Аракаси бе отвърнал, че страж, който го убие, трябва да бъде повишен, след като е отървал Мара от некадърен слуга.

Утрото го завари на другия бряг на езерото. Аракаси крачеше уверено, повярвал в себе си. Съставял беше планове, обмислял ги беше и ги беше отхвърлял, но не изпитваше никакво отчаяние, а само усилващо се усещане за предизвикателство.

По залез-слънце беше на реката, смесен с другите пътници, чакащи търговската баржа — един от многото безименни, запътили се към Свещения град.