Господарка на Империята

14. Прозрение

Мъглата се вдигна.

Аракаси вървеше през речния квартал на Джамар. Беше уморен — не, беше капнал. Макар да се беше отървал от всякакви признаци за преследване, не смееше да спре за отдих. Тонгът беше някъде зад него, убийците го следваха като кучета дивеч. Щяха да го изгубят в този град, между десет хиляди непознати, но щяха да обърнат по другата си следа — уликата, която водеше до сестрата на Камини. Разполагаше едва с няколко дни, преди да намерят Камльо.

Мара бе в Имперския дворец и той щеше да изгуби скъпоценната преднина, която беше спечелил. Най-бързата платена носилка, с два допълнителни екипа бегачи, го беше пренесла от Онтосет до Джамар за седмица. Не можеше да спи заради друсането, но изтощеното му от лекарства тяло беше изпадало в ступор за няколкото часа на ден, през които носачите почиваха.

Сега, шест дни след като беше убил обаджана, се беше разплатил с изтощените носачи при входа на главния пазар на Джамар, след което се бе слял с тълпата. Джамар беше най-оживеният търговски пункт в империята и пристанищният квартал бе малка общност сам по себе си — тук морските кораби се срещаха с речни съдове. Аракаси намери едно просяче, седнало пред публичен дом, още затворен в този ранен час. Вдигна пред очите му раковина на стойност сто центи — повече богатство, отколкото момчето можеше да изпроси за цяла година.

— Кой е най-бързият път нагоре по реката?

Момчето скочи на крака и с жестове посочи, че е нямо. Аракаси го подкани да му покаже и момчето го заведе до един малък кей и му показа с жестове, че точно това е мястото, което търси. Аракаси му даде раковината.

Сделката не остана незабелязана за лодкаря, който отначало беше взел мръсния мъж за поредния просяк. Като видя раковината обаче промени преценката си и се усмихна широко.

— Бърз превоз нагоре по реката ли търсите, господине?

— Да. Трябва да стигна бързо до Кентосани — каза Аракаси.

— Моята лодка е най-бързата в града, господине. — Лодкарят гордо посочи ниска лодка с малка каюта, вързана до кея. — Речната господарка. Четири пейки за осем гребци и хубаво платно.

Аракаси я огледа преценяващо. Можеше да не е толкова добра, колкото се хвалеше собственикът й, но щеше да загуби всичкото време, което можеше да спечели, докато търси друга, която можеше да се окаже малко по-бърза.

— Изглежда добра — каза сдържано. — Гребците на борда ли са?

— Разбира се — отвърна капитанът. — Чакаме един търговец от Пеш, който иска превоз до Сулан-Ку. Той нае каютата, господине, но ако сте готов да се возите на палубата, може да се настаните в нея от Сулан-Ку до Кентосани. Цената обикновено е петстотин центи, но след като ще сте само за половината път, ще ви взема триста.

Аракаси бръкна в един таен джоб в ръкава си и извади къс сребро с големината на палеца му. При блясъка на метала, повече богатство, отколкото който и да е лодкар можеше да очаква да види на едно място, капитанът се ококори.

— Ще взема каютата — каза Аракаси твърдо. — И тръгваме веднага. Търговецът от Пеш да си уреди друг превоз.

Каквито и морални възражения да можеше да има капитанът, те замряха в устата му. Предлагаха му несметни богатства, така че той бързо качи Аракаси на борда, за да не би пренебрегнатият търговец да се появи и да се развика възмутено.

Зеленият корпус на Речната господарка беше боядисан немарливо, но нямаше гнило или други признаци за небрежност. Капитанът очевидно я поддържаше здрава.

Каютата — ниска колиба насред палубата — се оказа достатъчно голяма за двама души. Бе тъмна и вмирисана на масло за лампи, смесено със задържалия се парфюм от предишния пътник. Прозорчетата бяха покрити с копринени завески и възглавничките бяха изтъркани, но Аракаси беше пътувал и в по-лоши условия.

— Ще свърши работа — каза той. — Значи, държа на едно: никой да не ме безпокои. Всеки, който влезе тук, преди да стигнем Кентосани, ще умре.

Аракаси не беше първият странен пътник, когото собственикът на лодката беше качвал, а предвид цената, която бе платил, нямаше никакви възражения по условията.

Аракаси седна и извади дневника на тонга. Сега, след като имаше първата възможност да огледа страниците, започна да проучва шифрованите записи. Но странните знаци се размиха пред очите му. Навел глава над пожълтелия пергамент, той потъна в уморен сън.

Събуди се на половината път до Свещения град. Беше спал два дни и една нощ. Похапна от кошницата с плодове, оставена сигурно за търговеца от Пеш, и започна да разнищва шифъра на тонга. Беше хитър код, но не и над дарбата на Аракаси да решава загадки, и то при положение, че нямаше нищо друго за правене още три дни. Видя четири колони и предположи, че всеки запис е съставен от четири вида информация: датата на договора, уговорената цена, името на обекта и името на лицето, купило договора. Всички, освен последните няколко бяха с отметки.

Аракаси прегледа назад по записите, докато не откри още един без отметка. Предположи, че е името на Мара от Акома и на лицето, платило цената, Десио от Минванаби. Друг без отметка, още по-назад по редовете, щеше да е пак името на Мара, с бащата на Десио Джингу до него. Сравняването на буквите разкри, че кодът представлява сложно заместване, с ключ, който се променя при всяка употреба.

Четири часа Аракаси проучва страниците, като опитваше едно решение, после друго, после трето. След ден и половина работа започна да различава шаблона на промяната.

Докато стигне до Кентосани, беше превел дневника и го беше прегледал целия няколко пъти. Взе перо и хартия от капитана и направи за Мара ключ, без да преписва текста, за да не би дневникът да попадне в други ръце. Но отбеляза един запис, който бе разкрил с известно притеснение, заради изводите от него, изискващи вниманието на Мара.

Когато лодката стигна до Свещения град, Аракаси скочи на кея още преди собственикът да е привързал съда и изчезна сред гъстата тълпа. Спря се само колкото да се сдобие с подходящо облекло и се запъти към двореца. Там извести за пристигането си и изтърпя мъчителното чакане с Имперските стражи, докато съобщението му стигне до лейди Мара. Ако имаше повече ум или време, можеше да измисли начин да стигне по-бързо до нея. Но свитъкът, който носеше, беше твърде важен и той не можеше да рискува бъде убит като платен убиец от Имперските бели.

Когато най-сетне го заведоха при Мара в личната й градина, тя му се усмихна. Беше натежала още повече от бременността.

Лек ветрец разнесе прах по камъните между сандъчетата с цветя. Началникът на шпионите се поклони.

— Господарке, задачата е изпълнена.

Промяната в гласа му не остана незабелязана. Мара го погледна по-внимателно, махна на слугите да напуснат и го покани да седне.

Аракаси се подчини и връчи на господарката си увит в коприна вързоп. Тя го отвори и видя свитъка с червените ленти и печата с цветето на Хамой.

— Унищожен ли е тонгът?

Аракаси отвърна с необичайна умора:

— Почти. Остана за разрешаване един дребен проблем.

Мара погледна шифъра, видя ключа и остави настрана дневника, за да го проучи по-късно.

— Аракаси, какво не е наред?

Началникът на шпионите заговори с усилие.

— Открих… нещо за себе си… по време на това пътуване, господарке. — Пое дълбоко дъх. — Може би вече не съм човекът, който бях доскоро… Да, наистина не съм човекът, който бях доскоро.

Мара потисна импулса да го погледне в очите. Не се опита да отгатне съмненията му, а го изчака да продължи.

— Господарке, в момент, в който сме най-затруднени, от Събранието и от Джиро от Анасати… не съм сигурен дали съм подходящ за задачите, които ни предстоят.

Мара докосна ръката му с нежност.

— Аракаси, винаги съм се възхищавала на твоята изобретателност и съм се развеселявала всеки път, когато се появяваше тайнствено с най-различно облекло. — Изгледа го сериозно под външно шеговитата топлота. — Но за всяко чудновато облекло имаше история, мисия, в която бе понесъл опасности и болка.

— Едно момиче умря — промълви Аракаси.

— Какво момиче?

— Сестра на друго момиче. — Той се поколеба, болезнено неуверен в себе си.

— Важно ли е за теб това друго момиче?

Аракаси се загледа в зеленото небе над градината, спомнил си едно лице, което сякаш преливаше от това на опитна куртизанка в лице на издъхващо уплашено момиче.

— Не знам. Никога не съм познавал друга като нея.

Мара помълча.

— Често съм казвала, че ти се възхищавам повече, отколкото на всички, които ми служат. — Очите й се взряха в неговите. — Но от най-близките ми служители ти винаги си изглеждал човекът най-малко нуждаещ се от любов.

Аракаси въздъхна.

— Всъщност, господарке, аз също мислех, че не се нуждая от любов. Сега обаче се чудя.

— Струва ти се, че Началникът на шпионите на Акома не може да си позволи връзка, така ли?

Аракаси кимна енергично.

— Да. Не може. Което ни поставя пред проблем.

— Колко сериозен проблем?

Аракаси стана, сякаш ако овладееше неспокойствието си, това щеше да облекчи вътрешния му смут.

— Единственият човек, за когото бих повярвал, че има нужното умение да те опази в безопасност на мое място, е, за съжаление, точно този, който се опитва да те унищожи.

Мара го погледна с весела искра в очите.

— Чумака от Анасати?

Аракаси кимна.

— Да. Трябва да продължа да издирвам агентите му и да ги унищожа.

— А този недовършен проблем с тонга?

Аракаси разбра, че държи да й разкаже цялата история, тъй че й каза за пътуването си на юг, довело до смъртта на обаджана. И за риска, който представлява за тях куртизанката Камльо.

— Докато хамоите хранят някаква надежда да си върнат дневника, ще измъчват и убиват всеки, когото заподозрат, че има информация. Само след като честта им бъде компрометирана публично, ще започнат да вехнат и мрат. Този свитък е единственото им средство да потвърдят с кого са сключвали договори за убийство. Щом се разчуе, че е бил откраднат, всеки може да заяви, че му дължат смърт, а те няма да имат с какво да докажат, че е лъжец. Нещо повече, дневникът е тяхното натами и отсъствието му показва, че Туракаму вече не гледа благоприятно на усилията им.

Аракаси пъхна пръсти в пояса си. Помълча да подбере думите си и добави:

— След като прегледаш записите, ще се погрижа всеки търговец на слухове в Свещения град да научи за кражбата. Щом се разчуе, тонгът ще се разпилее като дим.

Мара за пореден път не се отклони от същинския проблем.

— Тази куртизанка. Тя… предизвика такава промяна в теб, нали?

— Може би. Или навярно е само симптом за това. Все едно, тя е… опасност за сигурността ти, господарке. От благоразумие би трябвало да… замълчи.

Мара го гледаше мълчаливо. После взе решение.

— Иди и я спаси от тонга — заповяда му тя. — Ще замълчи, щом я поставиш под закрилата на Акома.

— Ще са нужни твърде много пари, господарке. — Едва успя да прикрие облекчението и смущението си зад изказаната практична загриженост.

— Повече, отколкото си искал досега ли? — каза Мара насмешливо. Аракаси беше най-скъпо струващият й слуга през годините и щедрите средства, които му бе отпускала, й печелеха много упреци от страна на Джикан.

— Това не е нещо, което правя за Акома — отвърна той и скритата молба някак проби през желязното му самообладание. Не беше увереният слуга, а молител. Мара го беше виждала в това състояние само веднъж, когато я молеше за разрешение да сложи край на живота си с меча. Стана и стисна ръката му.

— Ако го правиш за себе си, правиш го и за Акома. Това е волята ми. Иди при Джикан. Той ще ти осигури всичките средства, които са ти нужни.

Аракаси понечи да заговори, но не намери думи. Затова само се поклони и промълви:

— Да, господарке.

Щом той тръгна Мара се замисли за последствията. Поемаше риск, че бе решила да пощади куртизанката. След това помисли с горчивина, останала от предишни загуби, какво бъдеще би имал всеки човек, ако не отстъпва пред сърдечните проблеми.

Светлината грейна през купола, обагри като пламък златния трон и хвърли триъгълни петна по пирамидалния под. Дванайсет нива надолу огря мраморните подове и блесна по перилото, където молителите идваха и коленичеха за аудиенция с Небесната светлина. Въпреки ветрилата от пера, развявани от малките момчета роби, в тройната зала на императора беше задушно. Висшите служители се потяха под пищните одежди. По-младият от двамата, лорд Хопара, седеше неподвижно. Беше твърде горещо дори да се размърда. Старият лорд Фрасай се беше отпуснал на възглавницата си и от време на време клюмаше, сякаш се бореше да прогони съня.

Петимата присъстващи жреци мърмореха и поклащаха кадилниците си, добавяйки миризмата на тамян към душната атмосфера.

На златния трон, под пластове изящни мантии и короната от пера, Ичиндар изглеждаше твърде изнурен и отслабнал за мъж само на трийсет. Денят бе изпълнен с напрегнати решения и съветът не беше приключил. Веднъж седмично императорът провеждаше Ден на молбите, в който от изгрев до залез беше на разположение на народа си. Трябваше да седи в официалните си одежди и да дава преценки чак докато се стъмни и жреците запеят вечерните химни. Някога, когато Военачалник ръководеше Съвета, Денят на молбите беше церемониален. Просяци, низши жреци, хора от простолюдието с дребни жалби — всички те се бяха събирали, за да чуят мъдростта на владетел, който споделяше тайнство с боговете им. Ичиндар често беше задрямвал в стола си, докато жреците действаха като негов глас и раздаваха помощи и съвети.

Нещата обаче се бяха променили. Сега молителите, идващи за аудиенция, често бяха благородници и много пъти врагове, които се стремяха да отслабят, присвоят или разбият имперското управление. Сега Ичиндар седеше напрегнат на трона и играеше смъртоносната Игра на Съвета със знанието, че залогът е собственото му върховенство. Вечерта винаги го заварваше изтощен и той често дори не можеше да си спомни името на съпругата, избрана да споделя ложето му тази седмица.

Днес не смееше да сведе глава повече от най-леко кимване, за да не би тежестта на официалната корона да огъне врата му. Перна с дългите нокти на напрашените си с позлата пръсти към жената, която седеше на белозлатната възглавница в нозете му.

— Лейди, не трябваше да си тук, а да си почиваш в прохладните градини до пеещите фонтани.

В напреднала бременност и толкова уморена, че кожата й изглеждаше прозрачна, Мара отвърна с усмивка:

— Ако се опиташ да ми заповядаш, ще накърня авторитета ти, като откажа да напусна.

Ичиндар скри усмивката си зад обсипаната си с перли висока яка.

— И ще го направиш, защото си непоносимо упорита. Когато те провъзгласих за Слуга на империята, създадох чудовище.

Усмивката на Мара изчезна, щом тя извърна глава към пода, където бе застанал следващият молител. Очите й станаха твърди като скъпоценен метал, а ръката й на ветрилото в скута се стегна и побеля.

Ичиндар проследи погледа й и измърмори нещо, което можеше да е богохулна ругатня. Един от жреците се извърна притеснено, а после бързо се обърна с лице напред, щом гласът на императора прокънтя в сводестата зала.

— Лорд Джиро от Анасати, знай, че имаш ухото на боговете чрез нашето ухо. Небесата ще чуят молбата ти и ще отговорим. Стани. Имаш разрешение да говориш.

Гласът му издаде раздразнението му. Лешниковокафявите му очи бяха ледени, докато гледаше как лорд Анасати се изправи от раболепния си поклон и застана до перилото: преценяващият му поглед бе вперен напрегнато в златния трон и също тъй в жената, която седеше пред него, в нозете на императора. Джиро направи нов поклон. Макар да спазваше формите на дворцова вежливост, стриктното им изпълнение им придаваше нещо подигравателно.

— На имперския подиум има компания днес — започна той и се обърна към Мара. — Как си, лейди Акома, Слуга на империята? — Устните му се изпънаха в нещо, което приятел можеше да вземе за усмивка. Един враг знаеше по-добре.

Мара усети как я побиват ледени тръпки. Никога преди бременността не я беше карала да се чувства безпомощна. Сега, под хищния поглед на Джиро, усети тромавата си тежест и това я изнерви. Все пак не изгуби самообладание и не захапа стръвта.

Гласът на Ичиндар наруши последвалата пауза, докато лейди Акома и лорд Анасати се гледаха напрегнато. Колкото и отслабнал и изнурен да беше императорът, авторитетът му беше реален, осезаемо излъчване на сила дори в огромната зала.

— Ако си дошъл при нас като молител, лорд Джиро, не хаби времето ни с празни светски приказки.

Винаги безупречен, Джиро отхвърли небрежно упрека с блясък на злато. Носеше метални пръстени, единственото му увлечение, излагащо на показ богатството му. Останалото в облеклото му беше скромно.

— Господарю — възрази той с изящна фамилиарност. — Аз наистина идвам като молител. И поводът ми, трябва да призная, е светски.

Мара устоя на подтика да помръдне притеснено на възглавницата си. Какво ли беше намислил Джиро? Фамилиарният му тон сам по себе си беше обида към Небесната светлина, но не такава, която можеше да бъде отбелязана, без да посрами достойнството на Ичиндар. Да се реагира на арогантността на Джиро означаваше да му се даде тежест като на човек. Никой, който седеше на божествен трон, не можеше да признае такава дребна обида.

Небесната светлина запази ледено мълчание. Обсъжданата тема трябваше да бъде поставена от Анасати.

Джиро кривна глава, сякаш едва сега спомнил си истинската цел, за която е дошъл. Лицето му много дискретно се изкриви в похотлива усмивка и единият клепач многозначително се спусна в намек за намигване.

— Дойдох, защото съм чул много слухове, засягащи прочутата красота на дъщеря ти Джеиля. Моля за благодеяние, господарю, да споделите радостта си от нея със своя народ. Моля да й бъда представен.

Мара едва овладя пристъпа си на гняв. Джеиля беше още момиче, само десетгодишна, и не бе стигнала до женствеността си. Не беше жена от Тръстиковия живот, за да я зяпат мъже, които не са й роднини! Определено беше твърде малка за ухажване и дори за намек, че трябва да приема ухажори. Хитрините на Джиро бяха коварни и дълбоки, за да дойде тук и да дръзне да изрече подобна мисъл публично. Усложненията бяха безкрайни, не на последно място намекнатото оскърбление към мъжеството на Небесната светлина. Без синове той трябваше да осигури имперската родословна линия чрез брак на дъщеря си, но колко нагло беше лордът на Анасати да намекне, че са достоверни уличните слухове, че не може да има син и че деветдесет и вторият император на народите ще бъде мъжът, спечелил ръката на Джеиля.

Но гневни думи не можеше да бъдат изречени. Мара стисна зъби, усетила гнева на стоящите от двете страни на Ичиндар съветници по зачервените им лица. Не й убягна и възмущението на тримата жреци на пирамидалния подиум, също безпомощни да се намесят. Ръката на лорд Хопара се беше спряла на пояса там, където щеше да виси меч, ако оръжията бяха разрешени в присъствието на императора. Като баща на момичето, Ичиндар седеше неподвижен като скала. Накитите по мантията му бяха като замръзнали звезди, сякаш се сдържаше да диша.

В продължение на един дълъг напрегнат и безкраен миг нищо в огромната зала за аудиенции не помръдваше.

С безпрецедентна дързост Джиро с ленив глас добави:

— Прочетох нещо интересно наскоро. Че преди твоето управление няколко императорски дъщери са били представяни на или преди десетия си рожден ден. Мога да ти кажа имената им, ако желаеш… господарю.

Това беше втори шамар срещу мъж, чийто пост доскоро се бе свеждал до запаметяване на родословното дърво и други теми с религиозен контекст, които нямаха нищо общо с управлението. Ичиндар със сигурност знаеше за тези седем момичета и вероятно и за историческите обстоятелства, наложили публичното им представяне преди съзряването им. А сега постът му бе много повече от религиозна церемония.

Слънцето грееше жарко по топаза на мраморните подове. Имперските стражи стояха като статуи. После, с ледена отмереност, Ичиндар отпусна стегнатите си юмруци на облегалките на златния трон. Гняв бе сковал лицето му. Въпреки това гласът му беше сдържан и царствен, когато благоволи да отговори.

— Лорд Анасати — заяви той и думите му отекнаха под високия купол, — бихме се радвали повече да ви представим нашия син, когато боговете решат да ни благословят с наследник. Колкото до нашата дъщеря Джеиля, щом на лорда на Анасати му харесва да се вслушва в клюката на дойките й, които се хвалят, че всяко бебе, над което се суетят, е благословено с необичайна красота, тогава даваме позволение да й се направи портрет от някой от художниците, които покровителстваме, и да се прати в именията на Анасати. Това е нашата воля.

Традиционната фраза отекна в тишина. Ичиндар не беше марионетката, каквато бяха предшествениците му, а император, който се бореше да съхрани авторитета си. Мара се отпусна с облекчение. Справянето му с агресията на Джиро беше великолепно. Портрет на дете! Ичиндар изрядно бе извадил ножа от раната. Но за жалост оставаше по-големият проблем. Джиро беше дръзнал първи да изрече мисълта, че Джеиля ще се превърне в пътя на съпруг към златния трон. Нямаше да остане още дълго хубаво дете — съвсем скоро щеше да се окаже страстно оспорвана награда във Великата игра. Самата Мара бе откъсната от ордена на богинята Лашима още като момиче и бе хвърлена във вихъра на кървавата политика, така че усети как сърцето й е изцяло спечелено за детето.

Юздите на управлението щяха да се изплъзнат от ръцете на Ичиндар в деня, в който най-голямата му дъщеря се омъжеше. Освен ако не успееше да създаде мъжко дете, традиционалистите щяха да използват Джеиля като мощно средство да подронят властта му, особено ако съпругът й се окажеше могъщ благородник.

Долу на пода, зад перилото на молителите, Джиро скръсти ръце над гърдите си в осветения от времето имперски поздрав. Поклони се пред почетната гвардия на императора и се изправи с усмивка.

— Благодаря на Небесната светлина. Портрет на Джеиля, който да окача на стената на стаята си, е голямо благоволение, наистина.

Не се осмели да каже стената на спалнята, забеляза Мара отмъстително. Но това, че се въздържа от толкова низък коментар публично, демонстрира презрението му към мъжа, който седеше на златния трон. И Мара с внезапна интуиция осъзна, че Джиро нямаше да е толкова злобно язвителен, ако не присъстваше и тя. Подигравката към Ичиндар целеше да уязви и нея.

— Опасявам се, че днес не ти бях от полза, господарю — промълви тя, след като лордът на Анасати излезе.

Ичиндар понечи да й подаде съчувствено ръка, спомни си, че дава официална аудиенция, и се въздържа.

— Милейди, грешиш — промълви в отговор. Косата му бе полепнала на челото, толкова влажна от пот, че усилията на момчетата с ветрилата не можеха да я изсушат, юмруците му бяха стегнати на облегалките на трона. — Ако те нямаше, твърда като скала в нозете ми, със сигурност щях да изгубя самообладание! — Завърши с гняв, който беше сдържал пред ядосалия го враг. — Човек трябва да е много безскрупулен, за да се унизи да атакува чрез бащината обич.

Мара замълча. Беше познавала много такива безскрупулни хора. Паметта мъчително я върна към две убити деца, момче и момиче под пет години — децата на покойния лорд на Минванаби, — загинали заради нейните действия. Ръката й се отпусна на корема й, върху нероденото й дете. Стисна зъби решително. Беше загубила син и още едно дете от Хокану, което така й не беше могла да познае. За сетен път се закле смъртта на тези млади и невинни същества да не бъде напразна. Готова беше да умре и името на Акома да стане на прах, но не и да позволи на Джиро да възстанови поста Военачалник и да върне безсмислените кървави конфликти, компрометирали Играта на Съвета в името на честта. И след като първите стъпки към промяната вече бяха направени, нямаше да отстъпи.

Очите й срещнаха погледа на Ичиндар и мисълта й все едно бе изречена на глас. После вратите се отвориха и имперският херолд обяви следващия молител.

До залез-слънце оставаше много време.

Хокану смъкна кожените си ръкавици за езда и попита облечената в бяло особа, преградила пътя му към входа:

— Къде е тя?

Но огромният дебел слуга дори не помръдна. Лъсналото му кръгло като месечина лице се вцепени от негодувание при проявата на такава непристойна припряност от страна на лорд Шинцаваи. Имперският хадонра беше човек грижлив и ръководеше огромния комплекс на личните покои на императора с непоколебима и хладнокръвна ефикасност. Молци не се въдеха в имперските килери, слугите изпълняваха задълженията си като добре смазан механизъм и загрижени съпрузи не нарушаваха сутрешния оглед на хадонрата с команди, по-уместни за бойното поле.

Застанал непоклатимо на входа на преддверието, огромният мъж скръсти месестите си ръце и заяви:

— Не може да влезете сега, милорд.

— Казаха ми, че жена ми е в родилни мъки отпреди два дни. Оттогава яздя, без да спирам, от именията си отвъд Силмани, и не съм спал. Искам да разбера дали жена ми е жива и здрава и дали наследникът ми се е родил здрав. Пусни ме в покоите й.

Имперският хадонра изкриви устни. Миризмата на варварските същества, просмукана в Хокану, беше оскърбителна. Колкото и могъщ да беше лордът, колкото и твърд поддръжник да беше на Небесната светлина, вонеше на плътта на конете си и трябваше да се е изкъпал, преди да се появи в тези коридори.

— Не може да минеш, господарю — заяви слугата невъзмутимо. — Императорът е заповядал представление на собату за тази сутрин. — Имаше предвид форма на класическа опера, на величествения висок стил, в който бяха композирани само десет. След това, сякаш Хокану не беше образован и син на изтъкнат дом, добави: — Имперската трупа Шалотобаку използва стаите зад мен за преобличанията си и не е нужно да ти напомням, че никой не може да ги поглежда, освен най-близките роднини на императора.

Хокану едва сдържа раздразнението си.

— Тогава изпълни дълга си към играчите на императора и ми покажи друг път покрай крилото, което използват те.

Хадонрата вирна тлъстата си брадичка още по-високо.

— Не мога да напусна, милорд. Задължението ми е да пазя този вход и да се погрижа да не мине никой, който не е от имперската кръв.

Коментарът се оказа повече, отколкото търпението на един притеснен баща можеше да понесе. Хокану се поклони уж в съгласие с етикета, а след това без предупреждение скочи напред. Мускулестото му рамо се натресе в корема на дебелия слуга. Последва изригване на въздух и тежко пъшкане. Имперският хадонра се огъна рухна, останал без въздух да извика.

Хокану бездруго нямаше да може да го чуе, понеже вече тичаше напред. Двете нощи и денят, прекарани на конски гръб, не го бяха схванали дотолкова, че да не може да командва тялото си. Затича през гъмжилото от мъже в ярки костюми, някои облечени в предизвикателните халати на куртизанки и всички без изключение с тежък грим. Скочи над извития гръб на саганджан, легендарния звяр, с който се биеха древни цурански герои. Маскираната глава се извърна да го погледне, докато невнимателният торс се беше изпънал тромаво на пътя му. Играчът, предрешен като предните крайници на звяра, се изви, за да предотврати бедствието, но коремната част пристъпи в обратната посока. Съществото се олюля и след миг рухна на пода в бъркотия от ритащи крака и ругатни, приглушени под люспите, ушити от плат и кожа.

Без да обръща внимание на това, че е повалил цял дракон, Хокану се понесе напред, през група момичета певици, облечени само с пера. Перушината им се разхвърча на облак след него. Сниши се пред дървен меч, овързан с лентички, и се дръпна настрани от лъскавата маска на карагабуге, което протегна ръчички и се опита да го спъне.

Изруга и едва успя да не настъпи нещо, което му заприлича на една от имперските дъщери, която смучеше палец и зяпаше суматохата наоколо с ококорените си очички. Детето си го спомни като човека, който я беше забавлявал с приказки за чудовища, и извика името му.

Някои сутрини, заключи Хокану, Боговете на хитрините си нарочват някой човек и никакъв акт на умилостивяване не може да го отърве — един лош миг води до следващия без пощада. Щеше да му се наложи да плати огромен бакшиш, за да компенсира уязвената чест на имперския хадонра, да не говорим за убийствената цена, която можеха да му наложат за нараненото достойнство на саганджана. Стисна зъби и продължи да тича към коридора, който водеше към покоите на съпругата му.

Пред пищно изваяния параван към женските покои срещна Миса, личната слугиня на Мара, и неспособен да сдържи тревогата си, попита задъхано:

— Как е тя?

Слугинята му отвърна с лъчезарна усмивка.

— О, милорд! Ще се гордеете. Детето е прекрасно!

— Разбира се, че ще е прекрасно — отвърна Хокану, оглупял от облекчение. — Нали е мое и на Мара!

Подмина Миса и нахлу в стая, изпълнена със слънчева светлина и лек ветрец, и с нежната песен на фонтан в градините отвън. Хлъзна се по лъснатия с восък под и спря пред жената, за която толкова копнееше.

Мара седеше на извезани възглавнички, тънкото й отново тяло бе загърнато в широка снежнобяла роба. Косата й беше развързана, главата й наведена и усмивка на възторг изви устните й, щом вдигна лицето си и видя, че е дошъл съпругът й. И да, държеше увито в бяло вързопче, с тъмни очи като нейните и устни като розова пъпчица, и с панделките в синьото на Шинцаваи: собственият му кръвен наследник от жената, която обичаше.

— Милорд — каза усмихнато Мара. — Добре си дошъл. Позволи ми да ти представя твоето дете. Бих желала да я нарека Касума, на твоя брат.

Хокану замръзна.

— Касума? — каза по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Но това е момичешко… — Залитна и спря, едва сега осъзнал какво чува. — Момиче?

Мара кимна, очите й светеха от щастие.

— Ето. — Вдигна малкото вързопче и то изгука доволно. — Вземи я и нека види баща си.

Стъписан, той зяпна бебенцето.

— Дъщеря?

Думите не идваха. Можеше само да стои онемял и потресен, обзет от гняв, че боговете са толкова жестоки, че на Мара бе позволено само едно дете и че той е лишен от сина, който му трябваше, за да продължи величието на дома му.

Усмивката на Мара замръзна, Хокану все така не посягаше да вземе новороденото.

— Какво не е наред? — попита Мара и в гласа и се прокрадна отчаяние. Все още беше уморена от раждането и неспособна напълно да се владее. — Не е грозна! След няколко дни лицето й няма да е толкова червено и набръчкано.

Безпомощен и наранен от усилващата се тревога на жена му, а и от възела на гняв в душата си затова, че съдбата е така несправедлива, Хокану поклати глава.

— Не е грозна, любима. Виждал съм новородени и преди.

Все още протегнала бебето към баща му, Мара се вцепени. После избухна, ядосана от Отчуждението на съпруга си:

— Недоволен ли си тогава от нея?

— О, богове — викна Хокану, ядосан на себе си от липсата на всякакъв такт, но и неспособен да прикрие разочарованието си. — Тя е прекрасна, Мара, но ми се искаше да е син! Толкова ужасно се нуждая от наследник!

Очите на Мара блеснаха от болка, която бавно преля в гняв. Тя сгуши до гърдите си малката Касума и попита хладно:

— Намекваш, че жена не може да облече мантията на Велик дом и да възвеличи името на предците си? Смяташ ли, че домът Акома можеше да бъде доведен до по-велика слава от мъж? Как смееш, Хокану! Как смееш да допускаш, че нашата дъщеря ще постигне по-малко от това, което постигнах аз! Не е уродлива и ще порасне умна! Ще има нашето напътствие в отрастването си! Ще въплъти честта на Шинцаваи и не е нужно да е горделиво момче, за да намери пътя си към величието, което й е предопределено!

Хокану вдигна ръце. Седна тежко на една възглавница, объркан, уморен и сломен от разочарование, което не можеше да изрази. Искаше онова, което бе изгубил в Аяки и Джъстин: приятелството в усилието да покаже на едно момче пътя на воина и проницателността и хитростта на Владетеля. Нужна му беше сърдечната връзка, която бе изгубил със своя брат, отишъл си на варварския свят. И мъжката обич, която бе изпитвал към своя баща, заминал в залите на Туракаму. Никога вече не можеше да си върне тези връзки към семейството, но беше копнял да ги предаде наследени след него на син.

— Не разбираш — каза той тихо.

— Какво не разбирам!? — извика Мара. Беше на ръба да заплаче. — Това е дъщеря ти, от моето тяло! Какво повече ти трябва?

— Мара, моля те. Не исках да кажа това. Разбира се, че обичам Касума. — Реагира на болката зад гнева на жена си и посегна да я утеши.

— Не ме пипай! — избухна Мара и се отдръпна. — Вземи дъщеря си и я прегърни.

Хокану затвори очи. Укоряваше се, че острият му обикновено усет го е изоставил в този най-критичен момент. По-добре онзи саганджан да беше паднал отгоре му или имперският хадонра да го беше надвил, отколкото да нахлуе така запъхтян в покоите на Мара и да съсипе всичко. Взе повитото бебе от напрегнатите ръце на жена си и го сгуши до гърдите си. Сърцето му се стопли. Малките розови устни се нацупиха, очите се отвориха — блеснали късчета кехлибар на сбръчканото червено личице. Беше красива — и наистина беше неговата наследничка. Но не можеше да преглътне разочарованието, че не се беше родила момче.

Замисли се за възможностите си, след като Мара не можеше да роди повече. Можеше да си вземе любовница или куртизанка и да се сдобие със син за Шинцаваи. Но от мисълта за друга жена в леглото му го заболя и той я отхвърли яростно. Не, не искаше да има жени, за да му родят. Повечето лордове нямаше изобщо да се замислят при такъв избор, но за Хокану самата мисъл за това беше отблъскваща.

Вдигна глава и видя, че Мара плаче.

— Моя любима — каза тихо. — Дарила си ме със съвършено дете. Нямах право да съм толкова непохватен и да разваля този радостен миг.

Мара сподави хлипа си. След седмиците в Имперския дворец, докато присъстваше на съветите на императора, си беше дала ясна сметка за фракциите, които се стремяха да подронят властта на златния трон. Усещаше кипналите вълни на политиката, напиращи да разстроят промяната и да върнат стария кървав ред с поста на Военачалника. Като острие на шията си усещаше колко близо е държавата до ръба на гражданския конфликт. Сега, повече от всякога, трябваше да се противопоставят на фракциите, които искаха да върнат предишния начин на управление.

— Касума е част от новия ред — каза тя, преглътнала обидата си. — Трябва да носи факела след нас, с брат й Джъстин до нея. Ще предвожда армии, ако трябва, също както той ще се стреми да поддържа мир без силата на оръжието, мир, който ще е нужен, за да се изгради по-добро бъдеще.

Хокану споделяше тази мечта.

— Да, любима. Права си.

Но не можеше напълно да потисне скръбта и разочарованието си, че мечтите му няма да бъдат въплътени от момче, което да споделя любовта му към груби мъжки занимания.

Мара долови полуистината зад тона му. Фактът, че Хокану не можеше да прегърне идеята за своята първородна като наследничка, не беше нещо, което щеше да прости лесно — но пък тя не знаеше за споделеното от жреца на Хантукама, че няма да има повече деца.

Хокану го бе скрил от нея, макар да знаеше, че ако й каже, тя ще разбере защо се държи така. Вгледа се в нея, забеляза колко хлътнали са страните й и колко състарено е лицето й от грижите през престоя й в Имперския дворец и реши, че отчуждението във връзката им ще се поправи само с времето. Но скръбта, която щеше да й причини знанието за бездетността й, можеше да не я напусне никога. Нека се вкопчи в надеждата, реши той, и погледът му стана по-топъл, макар и все така малко отдалечен.

— Всички ще се справим — промълви той, без да се усети, че мисли на глас. Спомни си предупреждението на Великия Фумита и добави: — Слава на боговете, че домът Шинцаваи няма повод за вражда с Джиро от Анасати. Това би създало усложнение, което никой от нас не може да си позволи.

Мара го гледаше странно.

— Какво има, обич моя? — попита Хокану.

Тя отвърна рязко:

— Лоша вест. Аракаси изпълни мисията си срещу обаджана на тонг Хамой и донесе това.

И кимна към дневника, оставен на една масичка встрани. Хокану го погледна и веднага видя цветето на тонга Хамой.

Пронизващият поглед на жена му не се откъсваше от него и лордът на Шинцаваи попита:

— Какво е това?

Мара си пое дъх.

— Скъпи, съжалявам. Баща ти имаше врагове, много. Смъртта му не се дължи на старост или на естествени причини, а на рядка отрова, нанесена от игла стрела, докато е спял. Смъртта на баща ти е причинена от убиец тонг, за което е платено от Джиро от Анасати.

Хокану се вцепени.

— Не — промълви невярващо и все пак с пълното съзнание, че Мара казва истината. Премисли в нова светлина предупреждението на Фумита на погребението и разбра, че кръвният му баща, магьосникът, е узнал по някакъв начин за намесата на тонга в естествения ред. Отново го прониза скръбта, че дните на Камацу са били съкратени, че на един мъдър и проницателен стар човек бяха откраднали последните дни под слънчевата светлина.

Беше наглост! Оскърбление на честта! Лорд Канацаваи бе изпратен преждевременно в залите на Червения бог и въпреки всякакво предупреждение, въпреки всякакво Събрание на магьосници, Джиро от Анасати трябваше да отговаря за това. Фамилната и кланова чест изискваха смърт, за да се поправи равновесието.

— Къде е Аракаси? — попита той дрезгаво. — Искам да говоря с него.

Мара поклати тъжно глава.

— Донесе ръкописа и помоли да го освободя от задълженията му. Въпрос на лична чест. — Не спомена за сумата, за която я бе помолил, нито че причината включва млада жена. — Атентатът му срещу обаджана беше храбро и рисковано деяние. Добре се справи и оцеля. Удовлетворих молбата му. — Намръщи се, спомнила си разговора и мисълта си тогава: че той изобщо нямаше да я помоли за благодеяние в толкова опасно време, ако смутът в сърцето му не беше толкова настойчив. — Ще ни докладва, когато може — завърши Мара. Никой не съзнаваше повече от Аракаси взривния потенциал на свитъка със записите на тонга. Не само смъртта на Камацу бе изредена в него: в записите имаше и други убийства, все още неизпълнени, редом с плащанията, направени от лордовете, пожелали смъртта на съперници или врагове.

Платеното убийство под всякаква форма беше безчестие, както за жертвата, така и, ако се разкриеше, за фамилията, платила за деянието. Откраднатият от Аракаси свитък съдържаше достатъчно информация, за да хвърли империята в хаос от фамилни вражди.

Но това, че Камацу беше умрял от стрела на убиец, беше наглост, която не можеше да се подмине, и тя каза с глас, твърд като варварско желязо:

Съпруже, нямаме избор. Трябва да се намери начин да се заобиколи едиктът на Събранието и лорд Джиро от Анасати да бъде унищожен.

— И заради Аяки също — заяви Хокану.

— Не. — Гласът на Мара бе пълен с болка, но и с решителност. — За Аяки вече отмъстихме. — И със сълзи в очите разказа на Хокану за личната вражда на обаджана към дома Акома, породена от фалшификата на Аракаси, който бе причинил избиването на петима слуги на Минванаби, за да се прекъсне заплаха от вражеско шпиониране. — Тонгът беше оскърбен от Акома — довърши тя. Действа по своя инициатива, за да сложи край на родословието ми, извън обхвата на договора, сключен с Тасайо от Минванаби. — Последната фраза бе пълна с горчивина. — Те се провалиха. Обаджанът е мъртъв, както се полага, от ръката на самия Аракаси.

Хокану се взря в нея — твърда като кремък и забравила за майчинството пред тъмните мисли и кървавата политика. Касума, забравена и от двамата, се разплака.

— Обич моя — промълви Хокану натъжен и ядосан, и обезсърчен от несправедливостите на живота. — Нека се върнем у дома.

Сърцето му бе изцяло с нея, щом тя извърна очи към него, очи, пълни със сдържани сълзи.

— Да — каза Мара. — Да се върнем у дома.

Ала не мислеше за имението на красивия езерен бряг, а за имението с просторните пасища, където бе отрасла. Изведнъж, силно и неустоимо, й се прииска да се върне в земите на своя род. При спомена за баща си и брат си, за времето преди да вкуси упойващото вино на властта. Може би на земята, където се бе родила, щеше да се справи с болката и със страховете за бъдещето на двата дома, Акома и Шинцаваи.