Господарка на Империята

25. Събрание

Чумака се усмихна.

Потри енергично ръце, както би направил човек, за да ги стопли, макар че беше горещо. Но Първият съветник на Анасати реагираше на хладната тръпка на възбудата.

— Най-после, най-после — промълви тихо.

Погледна купчината документи и писма и взе нещо, което приличаше на невзрачна счетоводна бележка върху смачкан лист. Написаното върху листа обаче бе кодирано със сложен шифър и беше точно това, за чието получаване беше подбуждал, заговорничил и увещавал.

Без да обръща внимание на повдигнатите вежди и питащия поглед на чиновника си, Чумака бързо излезе, за да потърси господаря си.

Джиро обичаше да прекарва обедните си часове в безделие. Никога не лягаше за следобеден сън, нито, като толкова много управляващи лордове, се забавляваше в дневния зной с лъстива игра с конкубинки. Вкусовете му бяха аскетични. Смяташе женското бъбрене за разсейващо дотолкова, че по прищявка веднъж бе заповядал всичките му братовчедки да бъдат пратени на целомъдрена служба в храмовете. Чумака се изкиска при спомена за това. Момичетата нямаше да имат синове, за да станат съперници, с което сприхавото решение на господаря му се оказваше наистина мъдро. Джиро инстинктивно предпочиташе самотата. В този час човек можеше да го намери в банята или да чете в прохладния ветровит портик, който свързваше библиотеката със стаята на писарите.

Чумака се спря на пресечката на два вътрешни коридора и ноздрите му потръпнаха.

— Не са баните днес — промърмори той, тъй като не можа да подуши миризма, останала във въздуха от преминаването на слуги за банята на Джиро. Господарят му беше придирчив до дребнавост. Обичаше храната му да е силно подправена, та дъхът му да е приятен, и държеше да има благоухания във водата за къпане.

Старите дървета уло от двете страни на портика хвърляха прохладна сянка и в най-горещото лятно време. Джиро седеше на каменна скамейка със свитък в ръка, други бяха струпани краката му. До него седеше глухоням слуга, готов при едно мръдване на пръста на господаря да удовлетвори и най-малката му потребност. Но потребностите на Джиро бяха забележително малко. Освен да поиска понякога студена напитка, той често седеше над четивото си до късно следобед, когато се срещаше с хадонрата, за да обсъдят финансите на имението, или да уреди поетичен рецитал, или да се поразходи из градините.

Погълнат от четенето, Джиро не реагира веднага на потрепването на сандалите на Чумака по теракотените плочки. След миг все пак вдигна глава все едно, че му се натрапват, и свъси раздразнено вежди.

След още един миг изражението му се промени в примирение. Чумака беше най-трудният от слугите му за разкарване без суетата да налага ранга си на Управляващ господар. Джиро някак си чувстваше, че е някак си унизително да налага исканията си. Беше грубо, а той се гордееше със своята деликатност — суета, която Чумака добре се беше научил да използва.

— Какво има? — въздъхна Джиро и побърза да промени отегченото си изражение, осъзнал, че Първият съветник му поднася невъзмутимата си зъбата усмивка, която пазеше за благоприятни новини. Лордът на Анасати също се усмихна. — Мара, нали? Върнала се е и е разбрала, че е в неизгодно положение, надявам се.

Чумака размаха кодираната бележка.

— Точно така, господарю, и много повече. Току-що получих съобщение пряко от шпионите ни, внедрени в куриерската служба на Хокану. Имаме точни описания как смята да разположи войските си.

Сякаш усетил, че може би предстои лекция по редица досадни тънкости, Джиро попита:

— И?

— И? — Чумака за миг като че ли се разсея, изненадан от едносричния въпрос. Но погледът му изобщо не загуби остротата си, а умът му заработи впечатляващо бързо. — И нашата уловка подейства.

Джиро едва се сдържа да не се намръщи. Чумака като че ли винаги очакваше от него да проследи най-смътните му намеци, без да ги придружи с обяснение.

— За коя уловка по-точно говориш?

— Ами, онази с инженерите на обсадните машини и плановете на майстора на играчки. Лейди Мара вярва, че сме изиграни, понеже сме наели фалшивите й работници. Не е организирала никаква атака срещу нашите сили, които би трябвало да щурмуват Кентосани. — Чумака махна пренебрежително с ръка. — О, склонила е мъжа си да отзове войските на Шинцаваи от Севера. Те ще атакуват северния ни фланг, както е убедена, докато ние сме разстроени и все още се мъчим да се съвземем от загубите, които очаква да претърпим в бъркотията от първите залпове на балистите ни.

— Но те ще стрелят точно — каза Джиро и едва сега изражението му се смекчи. — Ще разбият укрепленията и нашите хора вече ще са вътре. — Изсмя се. — Войските на Шинцаваи ще пристигнат само за да се поклонят на новия император!

— И да погребат своето момче наследник — добави Чумака. Отново потърка длани. — Значи, Джъстин. Да кажем ли, че е бил убит от паднала зидария, или че са го сбъркали със слуга и са го дали на надзирателя на робите като плячка? Има много неприятни начини едно момче да загине в робските кошари.

Джиро присви неодобрително очи. Не понасяше грубости и жестокости — след детството си, преживяно под насилието на по-малкия му брат Бунтокапи, не можеше да ги търпи.

— Искам да се направи бързо и чисто, без ненужна болка. Погрешно хвърлено копие ще е напълно достатъчно. — После тонът му стана замислен. — Но виж, Мара… Ако Слугата на империята попадне в ръцете на войниците ни… това е друга работа.

Този път беше ред на Чумака да се притесни. Макар често да заповядваше хора да бъдат изтезавани или убити, когато подобни мерки бяха необходими, все пак не му допадаше идеята за гавра със Слугата на империята. Погледът на Джиро всеки път, когато размишляваше за лейди Мара, неизбежно му даваше повод да потръпне вътрешно.

— Ще уредя Боен водач Омело да научи за разположението на Акома и Шинцаваи, господарю.

Джиро махна лениво за разрешение, все още потънал в мисли за отмъщението.

Чумака отстъпи с поклон и духът му се съживи почти мигновено. И още преди Джиро да се върне към четенето, Първият съветник на Анасати бързо се отдалечаваше, като си мърмореше нови идеи и планове.

— Ония воини от Минванаби, дето не се заклеха в служба при издигането на Мара… — Очите му блеснаха лукаво. — Да. Да. Мисля, че моментът е подходящ да ги отзовем от онзи граничен гарнизон, за да объркат още повече враговете ни.

Ускори крачка и си заподсвирква, а после изведнъж спря и прошепна:

— Богове! Какво ли щеше да е животът без политика?

Империята беше в траур. След огласяването на смъртта на Ичиндар портите на Имперския квартал бяха затворени с грохот и от стените се разгънаха традиционните червени траурни знамена. Сухоземните и водни пътища по Гагаджин загъмжаха от куриери. Метални гонгове и камбани на храмовете на Двайсетте висши богове закънтяха в почит към починалия Ичиндар, деветдесет и един удара, по един за всяко поколение от родословната му линия. Градът щеше да остане затворен за търговия за традиционните двайсет дни на траур и всички дюкяни и щандове, несъществени за поддържането на живота в града, бяха затворили врати, покрити с червен плат.

Улиците бяха затихнали, виковете на улични продавачи на храна и вода — заглъхнали. Молитвените песнопения на жреците за светия покойник ехтяха в утринната тишина. По традиция разговорите по улицата бяха забранени и дори узаконените градски просяци трябваше да изпросват храната си тихомълком. Червения бог Туракаму беше усмирил Небесния глас на земята и докато балсамираното тяло на Ичиндар лежеше в пищните одежди, обкръжено от горящи свещи и жреци, Свещеният град също спазваше мълчанието си на почит и скръб.

На двайсет и първия ден Небесната светлина щеше да бъде поставен на погребалната клада, а избраният приемник, помазан от жреците на Висшите и Низши богове, щеше да се възкачи на златния трон, след като пепелта изстинеше.

А в очакване на този ден кипяха заговори и се трупаха войски. Събранието не можеше да остане безразлично към неспокойствието на масите.

Извън градските порти, закотвени покрай речния бряг или струпани по кейовете на Силмани и Сулан-Ку, стояха търговски баржи, останали извън портите заради спазването на имперския траур. Цените за наем на складове хвърчаха към небесата, след като търговците се надпреварваха да осигурят подслон за нетрайни стоки или за твърде отбрани ценности, за да се оставят на лодките под недостатъчна охрана. Не толкова богатите търговски представители наддаваха за място в частни мазета и тавани, а най-нещастните губеха стоката си пред надигащите се вълни на войната.

Кланове се събираха и отряди на домове се снаряжаваха. Пътищата се загърнаха в облаци прах от хилядите тъпчещи в пръстта на късното лято крака. Реките се задръстиха от флотилии, превозващи воини. Търговците страдаха, понеже стоките им се изхвърляха в реката, за да се отвори място за жив товар от хора, и в градовете настъпи оскъдица, понеже продуктите, карани с коли, обикновено се разпродаваха преди да са стигнали до градските пазари. Пазаренето край пътя често ставаше на върха на копието. Селяните страдаха. Богатите се оплакваха от високи цени. Търговците — от ужасен недостиг. А най-бедните ходеха гладни на тълпи и улиците ставаха все по-размирни.

Управляващите лордове, които можеха да заемат патрули и да укротят човешките маси, бяха заети с друго — пращаха воините си да подкрепят тази или онази фракция или се възползваха от безредието, за да устройват набези срещу врагове, чиито гарнизони бяха пратени за бойното поле. В бедните квартали нарастваше опасността от метежи, а търсачите на бърза печалба дебелееха от раздутите цени.

Различните фракции на империята се въоръжаваха и сливаха в огромни военни сили, но въпреки всички цветове на домове, стичащи се към Кентосани, знамената на три Велики дома се набиваха в очи със своето отсъствие: зеленото на Акома, синьото на Шинцаваи и червено-жълтото на Анасати.

В една висока кула в Града на магьосниците, затворен в кабинет, затрупан с книги и ръкописи, над които господстваше очукан здраво изпечен глинен самовар от чужд произход и направа, Великият Шимоне седеше, обвил с костеливите си пръсти чашата чай. Беше заобичал мидкемийския деликатес в безбройните му варианти и слугите поддържаха мангала под самовара горещ ден и нощ. Възглавничките, на които бе седнал Черният халат, бяха тънки като аскетичните му вкусове. Пред него стоеше ниска трикрака масичка с инкрустиран на нея виждащ кристал, по който пробягваха образите на трупащи се войнства. За кратко можеше да зърне Мара и Хокану в разговор със съветници, последвани от гледка на Джиро, жестикулиращ, за да внуши нещо на лорд Омечан, който не изглеждаше склонен да го приеме.

Шимоне въздъхна. Пръстите му зачукаха в нервен ритъм по изстиналата чаша.

Но този, който изрече на глас явната мисъл, беше Фумита, седнал почти невидим в сенките насреща му.

— Не лъжат никого, най-малкото нас. Всеки изчаква другият да направи първия ход, тъй че щом се появим ние, да могат да кажат с чиста съвест: Ние само се защитаваме.

Никой от двамата магове не изказа очевидното заключение: това, че въпреки личната им подкрепа за радикалните идеи на Мара преобладаващото настроение в Събранието бе против нея. Акома и Анасати бяха надули роговете на войната. Все едно дали Мара и Джиро официално бяха развели знамената си, или не, все едно дали официално бяха заявили намеренията си и помолили жреците на Бога на войната да разбият Каменния печат на храма на Джастур, или не, съвсем нищожна част от фракциите взимаха по някакъв начин пример от Анасати и Акома. На Събранието на магьосниците неизбежно щеше да се наложи да предприеме действия.

В последвалата тъжна и напрегната тишина зад вратата се чу тихо бръмчене. Последва го тежко изтупване, бързи стъпки и дървеното резе се вдигна.

— Хочопепа — каза Шимоне, привидно притворил лениво дълбоките си очи. Остави чашката си, перна с ръка и гледките във виждащия кристал се размътиха и угаснаха.

Фумита се надигна.

— Забързан Хочо може да означава само че са се събрали достатъчно от нашите за кворум — разсъди той. — Най-добре ще е да идем с него в голямата зала.

Вратата на личните покои на Шимоне се открехна със скърцане и зачервеното лице на Хочопепа надникна вътре: дебелото му тяло трудно щеше да се провре в теснотията.

— По-добре да побързате. Един идиот долу в съвета току-що предложи да изпепелим половината население на провинция Сцетак.

Фумита цъкна с език.

— Никаква разлика ли не се направи между носещи копия войници и селски семейства, бягащи от пътя на армиите?

— Никаква. — Хочопепа се отдръпна от прага и подкани двамата си приятели да го последват. — И точно това беше единственият аргумент, който спря вота. Иначе някой глупак щеше да е там още сега и да превърне всичко в димящи въглени! — Обърна се и закрачи запъхтян по коридора, без да чака да види дали ще тръгнат след него.

Фумита забърза по петите на дебелия маг.

— Е, мисля, че ние тримата ще намерим достатъчно въображение, за да им тупнем още няколко възражения и да ги задържим още малко. — Озърна се през рамо да подкани Шимоне, който понякога изпитваше такава неохота да се движи, каквато и да говори. — Не може да се избегне, приятелю. Този път ще трябва да говориш колкото нас двамата, за да помогнеш на каузата.

Очите на аскетичния маг се отвориха рязко, блеснали от обида.

— Говоренето е доста различен разход на енергия от празното дърдорене!

Беше ред на Хочопепа да се обиди. Но преди да е успял разпалено да каже нещо в своя защита, Фумита го подкара напред.

— Спестете си енергията — посъветва ги той, като прикри усмивката си зад външна сериозност. — Вдъхновението ще ни трябва за съвета. Долу сигурно вече се дърлят като мидкемийски маймуни, а ние тук бързаме само да влошим нещата още повече.

Без повече приказки тримата забързаха по коридора към входа на Голямата зала.

Дебатът, в който тримата поддръжници на Мара бързаха да се включат, продължи дни наред. Много пъти в имперската история спорове бяха разделяли Събранието, но никога досега страстите не бяха кипели толкова дълго и разгорещено. Все повече и повече членове пристигаха в голямата заседателна зала в Града на магьосниците, раздирана от многопосочни ветрове. Високите галерии с балкони бяха пълни почти до пръсване, събитие, сравнимо в последно време само с дебата по изгнанието на Миламбер и премахването на поста Военачалник. Отсъстваха единствено Великите, изпаднали в старческо слабоумие. Въздухът ставаше все по-душен от прииждащото множество, а тъй като нито едно заседание на Събранието не завършваше без окончателно решение, процедурата се точеше денонощно.

Поредната зора разсипа сиво през високите прозорци на купола, посребри лъскавите подове и разкри умората, изписана на лицата на всички присъстващи. Огря в убити цветове единствената дейност в залата: в средата на огромното сводесто пространство нисък въздебел магьосник крачеше напред-назад и ораторстваше.

Лицето на Хочопепа изглеждаше изнурено и унило. Той махна с едната си дебела ръка и гласът му застърга хриплив от часовете неспирно витийстване.

— И настоявам всеки от вас да помисли. Започнаха велики промени и няма да бъдат отменени! — Вдигна другата си ръка, плесна с длани, за да подчертае мисълта си, а няколко от по-старите Черни халати се стреснаха на столовете си и се събудиха от дрямката. — Не можем просто да махнем с ръка и да накараме империята да се върне към старите порядки! Дните на Военачалничеството свършиха!

Викове на несъгласие се опитаха да прекъснат аргумента му.

— Армии се трупат, докато ние тук разсъждаваме — извика Мотеча, един от най-витиеватите Велики, които не одобряваха политиката на покойния Ичиндар.

Дебелият магьосник вдигна ръка за тишина, всъщност благодарен за кратката пауза. Гърлото му се беше раздрало от говорене.

— Знам! — Изчака залата да затихне напълно и продължи. — Опълчили са се на волята ни. Това чувам мнозина от вас да повтарят, отново и отново… — озърна се из залата, усетил промяна, която се разнесе като вълна през публиката му, — и пак, и пак. — Дори и по-спокойните членове на съвета вече се бяха размърдали в столовете си. Гърбовете им се бяха схванали от седенето и вече не можеха да се отпуснат и да слушат учтиво. Някои от по-нетърпеливите започваха да викат, за да го прекъснат, и не малко вече ставаха войнствено на крака. Хочопепа си призна, че най-после трябва да отстъпи пода на говорещия; можеше само да се надява, че Фумита или жилавият Телоро ще измислят някаква стратегия, за да проточат обсъждането още.

— Ние не сме богове, братя мои — резюмира Хочопепа. — Могъщи сме, да, но все пак сме само хора. Да се намесим безразсъдно със сила от гордост или от страх пред неизвестното би означавало да увеличим възможността държавата, да бъде сполетяна от дълготрайни щети. Предупреждавам всички, че колкото и разгорещени да са страстите, ефектът от нашите действия ще е дълготраен. Когато емоциите най-сетне се охладят, ще съжаляваме ли, че сме направили онова, което вече няма да можем да променим? — Завърши речта си с бавно навеждане на ръцете и още по-бавно изнизване по пода. Тежестта на умората, когато се смъкна в стола си, не беше престорена. Успешно бе задържал пода на оратора за два дни и половина.

Водещият съвета излезе на пода и примига малко объркано.

— Благодарим на Хочопепа за мъдростта му.

Докато огромната зала ехтеше от усилващото се бръмчене от възбудени разговори и десетки Черни халати се надпреварваха кой да вземе думата, Фумита се надвеси над Шимоне и прошепна на уморения си приятел.

— Браво, Хочо!

Шимоне подхвърли сухо:

— Може би през следващите няколко дни ще сме благословени с не толкова речовит приятел, когато се съберем над виното си.

— Ще изслушаме Мотеча! — заяви говорителят Ходику.

Ниският кривонос старец, чиито двама братовчеди бяха известни преди като Галениците на Военачалника, се надигна от стола си, тръгна с чевръсти стъпки по пода и се завъртя с пърхане на халати. Острите му присвити очи обходиха за миг събранието и той заговори:

— Макар да беше в не малка степен интересно да изслушаме описанието на нашия брат Хочопепа на историята на събитията в най-големи подробности, това с нищо не променя факта. Две армии в този момент маневрират, за да влязат в сражение. Между тях вече възникнаха малки схватки и само глупците сред нас не виждат преструвката с прикриването на домашните им цветове зад знамената на кланови братовчеди или съюзници! Мара от Акома се е противопоставила на нашия едикт. Докато ние тук си говорим, воините настъпват и влизат в забранена война!

— Защо споменаваш нея преди Джиро от Анасати? — извика импулсивният Севеан.

Телоро използва удобната възможност с прекъсването, за да разпали спора още повече:

— Наричаш действията на тези две армии противопоставяне. Държа да напомня на всички ви: Небесната светлина беше убит! Трябва да се възрази, Мотеча, че обстоятелствата наложиха сбор на оръжие. Лорд Хокану от Шинцаваи естествено иска да защити височайшата фамилия. Мара беше най-твърдият поддръжник на Ичиндар. Джиро, заявявам аз, строи обсадни машини и наема инженери в угода на амбицията си, а не за да стабилизира империята.

Мотеча скръсти ръце.

— Дали обстоятелствата накараха Джиро от Анасати и Мара от Акома с консорта й да изкарат армиите си на полето? Домашните имения на никой от тях не бяха застрашени! Наистина ли е неизбежен този конфликт? Дали предполагаемото Добро на империята принуди Мара да изкара вторичен гарнизон от родното си имение да попречи на силите на Анасати и съюзниците им да използват обществените пътища до Сулан-Ку?

— Хайде сега! — изграчи Шимоне. Имаше властен глас, когато решеше да го повиши, а в спокойствието му сега се долавяше едва сдържан гняв. — Откъде знаеш, че Мара е предизвикала атаката, Мотеча? Не чух за никаква атака, а само за малка схватка, завършила с очертаване на граници. Нима ще хленчим за гражданска война, когато е имало само размяна на обиди и спорадична стрелба с лъкове?

Телоро изтъкна втори аргумент:

— Държа да отбележите: знамето в челото на бойните линии близо до Сулан-Ку не беше на Акома, а на лорд Джиду от Тускалора. Той може да е васал на Мара, но имението е точно на пътя на Джиро. Лордът на Тускалора може законно да е защитавал земите си от нашествие.

Мотеча присви очи.

— Нашият колега Тапек отиде на полето и наблюдава, Телоро. Може да не съм вещ историк като нашия приятел Хочопепа, но определено мога да направя разлика между отбранителна позиция и атакуваща армия!

— А обсадните машини на Джиро в горите край Кентосани за защита ли са? — викна в отговор Шимоне, но аргументът му бе удавен от врявата на други гласове.

Говорителят призова високо за тишина.

— Колеги! Текущият проблем изисква ред.

Мотеча се изпъчи и изпъна халата по тялото си, както петел джига бухва перата си. Посочи с пръст към галериите.

— Хвърляни са стрели между васал на Мара и воини на Анасати, скрити под знамето на клан Йонани. Нима ще седим тук и ще спорим, докато се противопоставят на едикта ни за втори път? Тапек съобщава, че войници са секли дървета за стени, за да имат стрелците им по-добро укритие.

Хочопепа се покашля и изграчи хрипливо:

— Добре де, Тапек е можел да заповяда да спрат стрелбата. — Това предизвика смях и вълна от насмешливи коментари. — Да не би това, че случайните стрели не зачитат особено величието на един Черен халат, да е спряло нашия приятел Тапек?

При тези думи Тапек скочи на крака — червената му коса блесна на фона на черните халати зад него — и извика:

— Вече казахме веднъж на Мара да спре! Толкова бързо ли е забравила отряда воини, който унищожихме за назидание на полето?

— Мотеча има думата — възрази говорителят. — Ще стоиш на мястото си, освен ако официално не ти се разреши да водиш дискусията, приятелю Тапек.

Червенокосият магьосник седна примирено на стола си и замърмори недоволно.

Мотеча поднови аргументите си:

— Заявявам, че Джиро от Анасати не е направил никакъв агресивен ход. Неговите обсадни машини може да обкръжават стените на Кентосани, но не стрелят! И може никога да не го направят, ако се попречи на Мара да се свърже с подкрепата си вътре в Имперския квартал.

— Каква подкрепа? Да не би да намекваш, че Мара е съучастник в измяната? — извика Шимоне. — Това, че тя не е съпричастна в заговора за убийството на Ичиндар, е документирано!

Събранието отново избухна. В продължение на няколко минути говорителят Ходику трябваше да държи ръцете си вдигнати високо, за да въдвори ред. Мърморенето бавно заглъхна. Само Севеан продължаваше да жестикулира, докато убеждаваше в нещо седящ до него колега. Сниши глас и се озърна виновно.

Хочопепа попи потта от челото си.

— Май нямаше нужда да хабя гласа си в държане на речи. — Изкиска се тихо. — Нашите опоненти вършат чудесна работа, като сами протакат.

— Боя се, че няма да е задълго — каза мрачно Шимоне.

Мотеча добави още обвинения, по-открити от тези на предшествениците му.

— Твърдя, че Мара от Акома е виновникът! Нейното пренебрежение, не, презрението й към традициите е добре документирано. Как стигна до това да носи титлата Слуга на империята, оставям на други да разсъждават. Но предполагам, че между нея и покойния император имаше… разбиране. Този, когото Мара иска да издигне за претендент за златния трон, е Джъстин, синът й, и аз подкрепям правото на Джиро да се защита срещу тази безскрупулна проява на амбиция на Акома!

— Това вече е краят — каза мрачно Фумита. — Рано или късно въпросът с привилегията по осиновяване на децата на Мара трябваше да се повдигне.

В тона му имаше искрена тъга, може би заради личния му спомен със сина, когото бе отхвърлил след призива да се присъедини към Събранието. Но каквото и да добави след това, удави го вълната от викове. Магьосниците скачаха на крака и някои сякаш засияха със светлината на вътрешен гняв. Говорителят Ходику размаха жезъла си, за да спре бъркотията, а когато го пренебрегнаха, отстъпи ораторския под на един млад маг, Акани.

Това, че много опитни стари магьосници бяха подминати в полза на Черен халат, едва-що издигнал се от чирак, предизвика незабавно мълчание.

Акани го овладя с гласа на могъщ оратор.

— Предположение за факти без доказателство — каза той високо. — Не знаем нищо за какъвто и да било заговор на Мара от Акома. Не можем да отречем, че тя загуби първородния си син. Джъстин е единственият й наследник. Ако тя беше замесена в заговор, за да го издигне на императорския трон, едва ли щеше да задейства такава интрига, докато отсъстваше от двора. Само глупак би оставил момчето да се защитава само при промяна във властта и наследяване без защитници Акома или Шинцаваи. Джъстин е настанен с децата на Ичиндар, в имперските детски покои, които, напомням ви, бяха под карантина след смъртта му в течение на двайсет дни траур! Едно дете може да загуби живота си от хиляда злополуки за такъв отрязък от време. Ако войските на Акома настъпват, то е за да спасят бъдещия си владетел. Приятели, предлагам — завърши твърдо Акани — да не се подвеждаме по спекулации и улични клюки при взимането си на решение.

Шимоне повдигна рунтавите си сиви вежди.

— Добър избор на аргумент. Момчето разсъждава като имперски дворцов съдия.

Хочопепа се изкиска.

— Акани учи за този пост, преди магическите му сили да наложат признаването му като Черен халат. Защо мислиш помолих Ходику да избере него, когато обсъждането тръгна към насилие? Не трябва да позволим поддръжниците на Джиро, като нашия речовит Тапек, да ни тласнат към безразсъдни действия.

Но дори уменията на Акани не можеха да задържат ораторския под задълго. Чувствата се нажежиха и вече дори Черните халати, които бяха неутрални в спора, настояваха за решение, та макар и само дългата уморителна сесия да приключи.

Натискът от всички страни заседанието да се приключи се усили. Акани беше изчерпал красноречието си и в името на честното си ръководене говорителят Ходику трябваше да отстъпи пода, за да може Тапек да каже думата си.

— Следва неприятност — каза мрачно Шимоне.

Хочопепа се намръщи, а лицето на Фумита застина като статуя.

Тапек не си губи времето с убеждаващо красноречие.

— Факт е, приятели, че Събранието вече действа като единно тяло веднъж и заповяда на Мара да не напада Джиро. За Доброто на империята — настоявам животът й да бъде отнет!

Хочопепа скочи изумително бързо за човек с неговата дебелина.

— Възразявам.

Тапек се завъртя към дебелия маг.

— На кой смъртен в цялата ни дълга история е било позволявано да живее, след като се е противопоставил на наш едикт?

— Мога да изброя няколко — отвърна рязко Хочопепа, — но се съмнявам, че това ще реши проблема. — Гласът на дебелия магьосник бе груб и рязък и този път той изостави цветистите витиевати фрази. — Нека не действаме импулсивно. Можем да убием Мара когато намерим за добре, ако решим. Но в този момент трябва да решим по-належащи проблеми.

— Ще наложи вот — измърмори с тревога Фумита на Шимоне.

— Това би могло да доведе до катастрофа.

Веждите на Шимоне се свъсиха кръвнишки.

— Нека. Катастрофата бездруго е неминуема.

Хочопепа тръгна надолу по пътеката. Подобен на клоун в обемистия си халат, със зачервено лице и добродушно усмихнат, изобщо не изглеждаше настроен за спор и тази ведра поза пред лицето на напрегнатия дебат му придаваше нещо комично. Говорителят Ходику не го порица, когато излезе на пода и започна да крачи в стъпка с Тапек. Беше принуден да разтегли характерната си къса крачка до нелепа дължина, за да не изостава от по-високия магьосник. Тлъстините му заподскачаха под халата му и бузите му се зачервиха. Завърши нелепата си поява, като махна с пухкавата си ръка точно под носа на Тапек в енергичен жест.

Когато Тапек дръпна брадичката си, за да не го одраскат с нокът, Хочопепа каза:

— Предлагам да опитаме други средства, преди да премахнем Слугата на империята. — Неколцина членове на Събранието трепнаха при това недвусмислено повторение и Хочопепа храбро се вкопчи в удобната възможност да наложи аргумента си. — Преди да извършим акт, какъвто никога не е извършван в историята на нашите народи — да унищожим притежателя на най-почетната титла, която един гражданин може да получи — нека обсъдим.

— Ние обсъдихме… — прекъсна го Тапек и спря.

Хочопепа продължи да върви и с привидна непохватност се блъсна в по-младия си колега и го извади от равновесие. Тапек беше принуден да отстъпи или да падне, Хочопепа спокойно продължи монолога си.

— Първо би трябвало да спрем кръвопролитието, а след това да заповядаме Мара и Джиро да се явят в Свещения град. Там може да бъдат задържани, докато преценим този проблем с не толкова размътени глави. Ще гласуваме ли?

Говорителят извика:

— На пода е поставен въпрос.

— Аз държа пода! — възрази Тапек.

В този момент Хочопепа стъпи тежко върху пръстите му. Тапек зяпна. Бузите му пребледняха, след което пламнаха червени. Извърна се гневно към Хочопепа, който стоеше сякаш без да е забелязал и натискаше с цялата си тежест. И докато Тапек беше разсеян от болката, Ходику наложи процедура.

— Виж, сесията беше дълга и досадна — прошепна Хочопепа на Тапек. — Защо не си седнем двамата и да се поуспокоим преди сериозния въпрос с гласуването?

Тапек изръмжа, стиснал зъби. Знаеше, че е много късно да наруши протокола и да отмени искането за формално гласуване. И когато Хочопепа вдигна крака си от пръстите му, обиденият магьосник нямаше кой знае какъв избор, освен да заръмжи недоволно и да се върне при младите си приятели. Говорителят вдигна ръка.

— Гласуваме с да или не. Да заповядаме ли боят да спре и Мара и Джиро да се явят в Свещения град за съд пред нас?

Всички в огромната зала вдигнаха ръце. Светлина лумна от вдигнатите им длани, синя в знак на съгласие, бяла за въздържане и червена за несъгласие. Синята явно преобладаваше и говорителят обяви:

— Въпросът е решен. Нека Събранието се оттегли за храна и отдих и да се събере отново на по-късна дата, за да реши кой трябва да се изпрати, за да извести за това, че призоваваме Мара от Акома и Джиро от Анасати.

— Гениално! — възкликна Шимоне, привидно без да забелязва мрачните погледи на Тапек и Мотеча.

Около тях магьосниците се вдигаха сковано на крака и въздъхваха блажено в очакване на храна и почивка. Сесията се беше проточила толкова дълго, че можеше да минат дни, докато се върне ентусиазмът, за да се събере отново кворум и да се избере нов говорител. А докато един въпрос не бъдеше официално гласуван от пълното Събрание, индивиди като Тапек бяха лишени от възможност да действат независимо. Тънките устни на Шимоне се изпънаха в подобие на усмивка.

— Лично аз мисля, че бих могъл да поспя поне седмица.

— Няма — упрекна го Фумита. — Ще се свреш горе с бутилка вино и изгърбен над гледащия кристал точно като всички нас.

Хочопепа въздъхна дълбоко и рече:

— Едва избегнахме може би най-унищожителното действие в цялата ни дълга история. — Огледа се да се увери, че никой не им обръща ненужно внимание, и прошепна: — И спечелихме няколко дни благодат. Моля се Мара да е задействала някой хитър план или пътуването й до Турил да е донесло някаква защита, която да може да приложи бързо. Ако не, ако я загубим, пропадаме отново в безумните жестокости на Играта на Съвета за още няколко века…

Фумита беше по-откровен:

— Хаос.

Хочопепа изправи гръб.

— Имам нужда от нещо течно и утешително за гърлото ми.

Дълбоките очи на Шимоне заискриха.

— Скътал съм малко от онова кешийско вино, което толкова обичаш.

Веждите на Хочопепа подскочиха в искрена изненада.

— Не знаех, че имаш вземане-даване с мидкемийски търговци!

— Нямам — изсумтя Шимоне. — Има обаче един дюкян близо до кейовете в Свещения град, където като че ли винаги се намира запас. Слугата ми не пита как собственикът се измъква без имперски данъчни печати на всяка бутилка — а и кой би възразил при тази разумна цена?