Господарка на Империята

15. Тайни

Мара въздъхна.

Уморена след пътуването до именията на Акома, тя намери облекчение от обедното слънце в тунелите на чо-джа, почти забравен пристан. Бракът й с Хокану и близостта помежду им бе заменила нуждата й от такава утеха. Но преди това, в ранните й години на Управляваща господарка, наситеният с миризми на подправки сумрак на подземните проходи, пълни със забързани работници, й бе предлагал усещане за закрила, докато непреодолимите сякаш опасности я бяха притискали от всички страни.

Но опасностите, които я грозяха тогава, идеха от заговори на обикновени противници. Колкото и смазващи да бяха изглеждали затрудненията й, колкото и неприятен да беше първият й брак за син на Анасати, те не бяха нищо в сравнение с изпитанията, на които бе подложена сега. Физическите насилия бяха заменени с рани на духа, предателство от единствения мъж, който наистина бе разбрал сърцето й. Каквото и коварно нараняване да можеше да измисли в бъдещето Джиро от Анасати, истинските й врагове бяха магьосниците, които можеха просто така да унищожат името Акома и дори спомена за съществуването му. И тъкмо техният едикт закриляше Джиро, докато той кроеше коварствата си.

Убийството на Камацу беше оставило стегнат възел на гняв в гърдите й. Страхове, които никога не биваше да се изричат заради честта й, я караха непрекъснато да стиска зъби. Беше се чувствала така и преди, щом застанеше срещу врагове, но никога за толкова дълго и никога срещу толкова висок залог. Всичко, което обичаше, беше изложено на риск. След загубата на Аяки бе забравила какво е да спиш и да не сънуваш кошмари.

Тук подземният сумрак я закриляше. Изолирана в собственото си мълчание, но не и сама, тя се отпусна, щом носилката й навлезе по-надълбоко в познатите тунели. Чо-джа щракаха с хитиновите си крайници за поздрав.

Знаеше, че отдихът е само временен, но се поддаде на илюзията за облекчение. Поне за мъничко искаше да се върне в дните, когато отговорностите и сърдечните й болки бяха малко. Вътрешните й задръжки не издържаха и очите й се напълниха със сълзи. Тя прехапа устна, но не ги спря. В кошера, оскъдно огрян от виолетовосинкавото сияние на светлинни глобуси, слабостта й щеше да мине незабелязана. Грижите й, безсилието, ежедневната болка от безпомощността да поправи злините, причинени на семейството й от Анасати, я смазваха. Не можеше да отрича повече чувствата си. Смъртта на две деца и прекъснатата хармония със съпруга й заплашваха да я сломят.

Годините, през които бе отраснала до увереността и способността да контролира всяка ситуация, изглеждаха празни. Извисяването й до господство в осветената от времето Игра на Съвета се превръщаше във фалшиво постижение, след като едиктът на Събранието с един удар бе предотвратил установените начини да се възмездят злините, нанесени на честта. Политики и интриги бяха тръгнали по нетрадиционни пътища. Предимството, на което винаги се беше радвала, готовността да наруши конвенционалното, сега й се губеха, след като всеки управляващ лорд в империята се стремеше да приложи нови начини за налагане над стари съперници.

Всички стари порядки бяха рухнали.

Дори унищожаването на тонга Хамой и изясняването къде бе истинската вина на Джиро не носеха облекчение. Защото макар една заплаха за Акома да беше премахната, Великите все още й пречеха да отмъсти за дълбокото оскърбената й чест.

Връщането й в земите на предците й се беше оказало жалък опит да остави настрана болката и объркването си, защото всъщност нямаше сигурно място, където да може да потърси решения на проблемите, които я терзаеха.

Затвори очи. Носилката се полюшваше, докато носачите завиваха надолу в тунелите. Въздухът тук беше по-топъл и наситен с чуждите миризми на кошера. Светлинните глобуси бяха разположени на по-големи разстояния и тълпите забързани работници оредяха. Тупкането на човешки сандали стана по-често от щракането на хитинови крайници. Мара знаеше, че свитата й наближава пещерата на царицата. Но маршрутът вече не беше съвсем познат. След последното й гостуване стените и сводовете, които тогава бяха грубо изсечени, сега бяха лъснати гладко и окичени с ярко боядисани пана. Макар подредбата на цветове и ивици да бе необичайна за човешките очи, ефектът бе неоспорим. Различията странно се съчетаваха с недокоснати спомени. Ако не беше посребрялата коса, започнала да се показва на слепоочията й, Мара все едно се връщаше в момичешките си години. Къщата, където бе играла като дете, където за първи път се бе омъжила, бе родила дете и бе разбрала какво е власт, отначало й се беше сторила същата — докато не си спомни с кухо бодване в стомаха, че тук, където някога момчето й бе тичало буйно и неудържимо по коридорите, сега властва тишина.

Жегна я самота. Аяки не беше единственото обично същество, — което бе загубила. Наред с утехата толкова познатата гледка донесе и болка. В името на боговете, колко копнееше да види Накоя, някогашната си дойка и Първа съветничка, чиито укори и мъдри съвети неведнъж я бяха спасявали от непоправима беда. Сълзи закапаха от очите й при мисълта за нейния червенокос варварин, Кевин от Зюн, който я бе научил на смисъла на любовта и женствеността тук, в градините с кекали. Макар Кевин често да я беше разгневявал с упорития си нрав, а дребнавите назидания на Накоя за благоприличие понякога да се оказваха пречка, и двамата й липсваха. Разбирането, което беше споделяла с Хокану и което бе заменило тези изгубени връзки, беше приличало на несъкрушим бастион — досега. Сянка беше паднала между тях след разочарованието му от раждането на дъщеря им. Все още ядосана на съпруга си, Мара избърса страните си с тънките ръкави на робата си. Тъканта щеше да се зацапа, но й беше все едно! Беше се стигнало почти до заличаването на родословната й линия, докато накара Хокану да разбере необходимостта да обяви Джъстин за наследник на Акома. Това, че трябваше да понесе загубата на първородното им бебе, за да го убеди, й беше причинило по-малко болка от това сега!

Непонятната неохота на Хокану да приеме Касума като първородно дете на Шинцаваи вдигаше нова стена между тях. Син и само син щеше да го удовлетвори, както изглеждаше. Сякаш не можеше да роди момче в бъдеще, кипеше от горчив гняв Мара. Или все едно че не беше свободен да упражни правото си на Управляващ господар и да легне с десетина конкубинки, които да му родят. Не, посланието зад поведението му беше болезнено ясно: това, което можеше да приеме в жена си, го намираше за невъобразимо у дъщеря — жена да е достойна да управлява Велик дом.

Както беше правила много пъти в миналото, когато бе обезсърчена и отчаяна, Мара беше влязла в тунелите, на чо-джа да потърси чужда перспектива, различна гледна точка, която можеше да породи нови идеи.

Леко докосване я извади от унеса й. Люджан кимна напред: напомняше й, че са стигнали до залата на царицата.

След като пренесоха носилката през последния свод — редиците ниски стражи бяха толкова неподвижни, че можеше да минат за лъскави черни статуи, Мара се овладя. Докато влизаше в огромната пещера, приложи едно старо безмълвно упражнение за медитация, за да потуши кипящото си негодувание. И когато носачите я смъкнаха пред величествения подиум, беше възстановила напълно сдържаното си благоприличие.

Царицата на чо-джа бе огромна, туловището й бе укрепено с огромен пиедестал от пръст. Мара помнеше колко мъничка беше, когато се бяха срещнали за първи път, далече в кошера, където бе излюпена. Деликатното същество беше съзряло, бе стигнало до пълния си ръст през първата година след връщането й в имението на Акома. Сега се извисяваше многократно над слугите си, дори най-едрите й воини изглеждаха нищожни пред нея, и само горната част на торса и главата й бяха съхранили първоначалната си големина. Около огромното й тяло щъкаха работници и я почистваха, докато снасяше яйцата, осигуряващи различните класи на чо-джа: воини, работници, специализирани за всеки от десетината занаята — и нова царица в случай, че кошерът процъфти до степен да се препълни.

Мара сведе глава в поклон, както се полагаше между равни.

— Поздрави, Господарке на Акома, Слуга на империята — каза царицата с висок писклив глас.

— Почести за кошера ти, царице — отвърна Мара, след като Люджан й подаде ръка да я отведе до чакащите я възглавнички. Бързата комуникация на чо-джа все още беше загадка за нея. Царицата по някакъв начин сякаш винаги научаваше предварително за пристигането й и доколкото можеше да се прецени, владетелката на кошера като че ли се радваше на тези гостувания. Мара беше престанала да се опитва да разбере чо-джа в човешки термини. Животът с варварин от друг свят я бе научил, че настойчивото гледане през цурански очи я прави сляпа за освежаващи прозрения.

Докато Люджан се погрижи за разполагането на почетната й гвардия, слугите й подредиха сладкиши и мидкемийски чай, за да се освежи, както и да ги сподели с представители на чо-джа. Въпреки песимистичните пророкувания на Джикан след отравянето от фалшивия мидкемийски търговец Мара се бе пристрастила към ароматната напитка. И понеже никога не губеше удобна възможност, бе надмогнала личното си нещастие и бе завладяла пазара на чай, кафе и шоколад.

След като баналностите с опитването на чая и обсъждането на търговията приключиха, царицата кривна глава в жест, който Мара бе започнала да тълкува като въпросителен.

— Каква причина те води тук, лейди Мара? Деликатесите, които си ни донесла като мостри, можеше много лесно да се пратят по бегач.

Мара се затрудни с отговора. Колебанието й беше достатъчно необичайно, та Люджан да наруши воинската си официалност и да я погледне накриво, за да се увери, че всичко е наред. Осъзнала, че мълчанието й погрешно може да се изтълкува като притворство, Мара избра искреността, макар да рискуваше, че ще изглежда глупаво.

— Нямам определена цел, освен нуждата от мъдростта ти.

Царицата замълча. Слугите около нея щъкаха по задачите си.

Воините пазачи не помръдваха, но Мара знаеше колко бързо могат да се задвижат при заповед. Притеснена да не би да е нарушила етикета, тя потисна импулса си да добави извинения. Ако бе нанесла обида, а след това покажеше слабост пред силата на чо-джа, можеше изобщо да не се измъкне жива от тези тунели.

Царицата сякаш долови неудобството й и каза:

— Много от вашите понятия са непонятни за нас, лейди Акома. Това, което наричаш мъдрост, е между тях. Вашите човешки понятия обозначават идея, предавана от предишно поколение на ум с по-малък жизнен опит. Прости ми, не желая да намеквам, че нашият вид сме в някакъв смисъл по-висши от вашия, но нашето съзнание не е изолирано. Умът на кошера, който споделяме, според вашите термини обхваща хилядолетия. За нас вашата перспектива е мимолетна, понеже е свързана с продължителността на един човешки живот. Доколкото ние, чо-джа, можем да споделим нещо извън разбирането ни, ще се опитаме да ти дадем помощта си.

И царицата сгъна малките си закърнели предни крайници, за да покаже търпение и готовност да изчака.

Мара заби невиждащ поглед в чашата си. Знаеше, че индивидуалността на чо-джа е част от ума на кошера. Личната автономия не играеше никаква роля в тяхната култура и само столетията взаимодействие между видовете бяха позволили на насекомоподобните да си изградят някакъв усет за човешка идентичност, отделена и сама от цялото. За мисленето на кошера индивидуалността съдържаше озадачаващи и противоречиви иронии. От гледна точка на чо-джа понятието за глупост, за това, че някой действа против собствените си интереси или тези на семейството си, изглеждаше безумие в невъобразими пропорции. А без глупостта, помисли кисело Мара, процесът на човешко обучение нямаше смисъл. Абстрактният термин мъдрост ставаше твърде ефимерен, за да може да го схване умът на кошера.

Мара се намръщи и опита наново.

— В краткия ми опит твоят съвет и този на други човешки същества ме е научил, че живея в един малък свят. Доскоро мислех, че имам някакъв контрол над този свят.

Не беше нужно да повтаря за съдбата на Аяки, нито за което и да било друго събитие. Вестта за намесата на Събранието между нея и Анасати се бе разпространила до най-отдалечената провинция в държавата й, макар чо-джа да не разбираха всички нюанси в човешките дела, изрядно събираха и помнеха събитията.

Може би кошерният ум долови, че в основата на въпросите на Мара лежи възбраната на Събранието. Със сигурност нещо ги беше предупредило: за първи път слугите около царицата преминаха от трескаво движение в пълна неподвижност. Всякаква дейност в огромната зала спря, макар да не беше издадена никаква явна заповед за тишина.

Безпокойството на Мара премина в страх.

Царицата отдавна бе разкрила, че съюзите на чо-джа се продават като стока. Мара беше плащала щедри суми за верността на кошерите и в двете си имения. Потръпна при мисълта, че влиянието на Великите може да се е разпростряло дори тук и че дори само с думи може да си навлече наказанието им. Предизвикано с магия земетресение, дори нищожно по-слабо от онова, което бе разтърсило Свещения град, когато Черният халат Миламбер бе развихрил мощта си, можеше напълно да опустоши тези тунели. Арки и сводове щяха да се срутят на прах и тонове черна пръст щяха да пропаднат… Усетила колко са се разтреперили ръцете й, Мара ги скри в ръкавите си. Не трябваше да мисли! Само да действа. А и царицата не беше проговорила, за да покаже на чия страна може да е верен кошерът й.

Единственото, което можеше да направи, бе да изчака.

Тишината стана злокобна. След малко свръхизпънатите сетива на Мара доловиха смътно жужене, пискливо като биенето на крила на насекоми. Зачуди се дали този звук може да означава някаква широкообхватна комуникация, а след това прецени, че наистина трябва да е така, защото царицата заговори с авторитета на същество, стигнало до решение.

— Мара от Акома, ти изказа мисъл, която, ако мога да си позволя да предположа, твоят вид би нарекъл мъдра. Ти отбеляза, че живееш в малък свят. Би било добре да предефинираш границите на този свят и да погледнеш към други светове, които съществуват успоредно с твоя.

Мара прехапа устна и бързо помисли. Зад предпазливостта във фразата на царицата на чо-джа долови неохота. Усети тук скрита възможност и настоя за повече.

— Какви светове би трябвало да проуча?

Работниците останаха замръзнали в отпуснатите си пози, а царицата каза:

— Този свят на Келеуан, първо. Посещавала си ни често, нещо, което никой благородник от твоя народ изобщо не е правил. Дори в зората на Държавата, когато нашите раси сключиха договора, който все още ни обвързва, никой лорд цурани не опита това.

Мара повдигна вежди. Никои исторически свитъци, които беше виждала, не споменаваха за официално споразумение между чо-джа и хората. Отношенията между чо-джа и цураните се диктуваха от традицията, поне така беше предполагала, както и всички други аспекти на живота и културата. И все пак Държавата водеше началото си от най-древни времена. Както толкова тактично бе напомнила царицата, човешката памет беше къса.

— Никога не бях чувала за този договор, за който говориш. Бих ли могла да ми кажеш повече?

Огромното туловище на царицата бе толкова неподвижно, че можеше да е паметник, покрит с черен лак.

— Това е забранено.

— Забранено? От кого?

— Забранено е.

Сепната от резкия тон на царицата, Мара анализира положението. Дори да беше проявила грубост, все още не й бяха заповядали да напусне залата. Макар ръцете на Люджан да бяха побелели на дръжката на копието му, воините на царицата оставаха отпуснати. Притисната от любопитство и от необходимостта да поеме агресивен риск, Мара рисковано допусна, че потайността на царицата произтича от някакъв външен източник. Доколкото беше преценила, чо-джа нямаха религия и не почитаха никакви богове и сили отвъд земната природа. Ако забраната не идваше от небесата, какво оставаше? Традиция? Отхвърли тази идея. Според човешките стандарти чо-джа бяха наемници във взаимодействията си. Целостта им се дължеше повече на кошерен консенсус, отколкото на навик. Споразумение за мълчание едва ли беше вероятно, след като кошерното съзнание отхвърляше самото понятие: дискретност бе възможна само между индивидуални умове.

Много предпазливо Мара подхвърли:

— А чо-джа, царице? Каква е историята на вашата раса?

Царицата щракна с предните си щипки в отговор на някакъв непонятен импулс. Като се изключеше това, че слугите й стояха като замръзнали, тонът й можеше да мине за безгрижно разговорен.

— Ние идваме от Началото, като всяка раса, с израстване и трупане на знание. Имаше време, преди векове, когато живеехме просто. Бяхме един от многото интелигентни видове, които търсеха място на един богат свят и които имаха свои стремежи до времето, когато дойде първият човек…

— Златният мост ли? — прекъсна я Мара в опит да свърже думите й с това, което знаеше за произхода на своя народ.

— Така казва историята ни — отвърна царицата. — Очи на чо-джа не са видели пристигането, но един ден е нямало хора, а на следващия народ от бежанци вече е бил вдигнал бивак на брега, близо до мястото, което наричате Равнинния град.

Като едва успяваше да скрие възбудата си, Мара попита:

— Имате сказания отпреди Златния мост?

— Сказания? — Царицата помръдна преден крайник като в жест на упрек. — Тази дума намеква за преувеличение или разкрасяване, основано на несъвършен спомен. Моля не се оскърбявай от откровеността ми, но на нашия вид не се налага да драматизираме за потомците. Ние помним.

Мара усети как сърцето й се разтуптя.

— Да не би да ми казваш, че имате този запис в ума на кошера? — почна тя предпазливо, усетила, че тук става въпрос за нещо изключително. — Или че всъщност имаш спомен, все едно виждаш с очите на предците си?

— Ние сме един ум и един народ. — Без никакъв осезаем сигнал от царицата мъжкият върху нея отново се впусна в обичайната си трескава дейност, другите чо-джа също се раздвижиха. — Изпитаното от един е споделено от всички, освен ако някой не умре в изолация, далече от други.

Облекчена, че са се спрели на по-малко чувствителна тема, Мара обмисли изводите от чутото. От много време знаеше, че съобщенията като че ли стигат до други кошери с невероятна бързина. Но и в най-необузданото си въображение не си беше представяла, че такава комуникация може да е мигновена.

— Можете да… говорите с гласа на един, който е бил там? — Умът й се бореше да обхване огромните мащаби на съзнание, което пази пълен спомен за миналото.

Царицата щракна с челюсти развеселено.

— Ние бяхме там, Мара. Както вие, хората, бихте могли да оформите понятието, аз бях там… не това тяло, разбира се, или този мозък, но… ние бяхме там. Каквото видяха моите предтечи, знам го като тях.

Мара даде знак на слугата да напълни пак чашата й. Люджан я гледаше внимателно. Макар умът му да не бе толкова гъвкав като на господарката му, той я беше виждал твърде много пъти как превръща малко известно знание в предимство на политическата арена, за да пренебрегне хрумванията й току-така. Не беше глупав и също можеше да си представи дълбоките последствия от разкритието на царицата. Каквото виждаше един чо-джа, се запомняше от всички чо-джа завинаги. Заинтригуван забеляза как Мара отново върна беседата на деликатен терен.

— А какво стана с чо-джа след идването на човека?

— Ние бяхме първите между много, макар и не толкова многобройни като сега. Принудени бяхме да се надпреварваме с други раси: тюн, нумонгнум, ча-деш, сун. — От тези имена Мара знаеше само за тюните. Устоя на изкушението да отклони разговора в търсене на подробности. Ако успееше да намери начин да гарантира сигурността си от магьосниците, щеше да разполага с години спокойствие да удовлетвори интереса си.

Царицата като че ли долови мислите на гостенката си или навярно по някои други, по-деликатни причини, но фактите, които разкри, останаха общи.

— Нашите воини се раждат, за да бранят. Чо-джа никога не са настроени срещу други чо-джа, освен във времена на глад, когато един кошер може да съперничи с друг, за да продължи само най-жизнената родословна линия. Кошерната борба за оцеляване се извършва без омраза; убийството не е предпочитаната ни природа. Но срещу други раси водехме войни, защото те имат различно чувство за мястото си в световете. Много кошерен живот е бил унищожаван ненужно, защото сред нас идваха същества, които бяха ужасни отвъд всякакъв разумен закон, които избиваха не само за храна или защита. Водят войни от обич към избиването, както ни се струва. Заграбват земя, която не им е нужна, и започват битки, за да се възнаградят с есенция на мисъл, която ние не можем да проумеем, наречена чест.

Мара пребледня.

— Цураните.

— Хората — поправи я царицата с лека тъга. — Теб те виждаме различно, лейди Мара, но кошерният ум знае добре: никоя друга раса на този свят, който наричате Келеуан, не може да се сравни с вашия народ по злоба. Защото хората са готови да се бият без причина. Докато вашата империя растеше през годините, ние, чо-джа, се стремяхме да разрешим всички проблеми между нас и въпреки това отново и отново идваха хора, искаха това или онова, това право или онова. А когато отказвахме да отстъпим пред неразумни условия, следваше кръвопролитие. Много пъти прекратявахме борбата, убедени, че проблемът е решен, но ни нападаха отново по причини, в които нямаше логика. Накрая се примирихме.

Мара потупа с пръсти по чашката си, загледана във вълничките по изстиналия й чай.

— Били сте принудени да сключите примирие?

Обитателите на залата се вцепениха отново, а кънтящият глас на царицата стана леден.

— Това е забранено.

Вече убедена, че не я е обидила, а че царицата е обвързана с някакво условие, което чо-джа не могат или са се заклели да не нарушават, Мара остави мислите си да скочат напред.

— Кой държи силата, която ви принуждава да мълчите? Събранието ли? Императорът?

— Това е забранено.

Мара отпусна ръка, преди да е счупила тънката порцеланова чашка.

— Прости ми за любопитството. Ще потърся отговора другаде. — И разтреперана от предчувствие и безсилие, опита нова атака. — Какви други светове трябва да позная?

Напрежението в залата не намаля. Мара затаи дъх. Най-сетне царицата щракна с челюсти и заговори:

— Има само две неща, които бих могла да ти кажа, без да наруша доверието към мен. Първо, има такива, които за своя лична цел се стремят да ти се противопоставят, срещу които трябва да намериш защита. Чуй добре, защото ние знаем: ще дойде ден, когато ще трябва да защитиш своите Акома срещу сили, смятани за върховни.

Мара рязко пое дъх. Изведнъж й призля. Остави нервно чашката. Единствените сили, смятани за върховни в Цурануани, бяха Небесната воля и Събранието на магьосниците. След като чо-джа не се придържаха към никаква религия, позоваването на царицата не можеше да е по-плашещо ясно. Акома трябваше да надделеят срещу Великите!

Докато Мара се бореше да запази самообладание, царицата продължи:

— Може би се питаш: ако съществуват други светове, къде са те?

Мара се помъчи да помисли, покрай неведомите опасности, зейнали пред нея като пропаст.

— Мидкемия отвъд разлома ли имаш предвид?

— Би могла да минеш през портала, сътворен от Великите, но къде е Мидкемия в космоса?

Мара я погледна изумено. Последната дума не я разбираше. Всяко цуранско значение, за което знаеше, се свеждаше до небесен свод или звездно поле. Нима царицата намекваше, че Мидкемия е на небето при боговете? Но тази представа беше нелепа, дори смехотворна! И все пак Мара се бе научила да не отхвърля с лека ръка убежденията на други култури. Една отдавнашна война в Цубар я бе научила на това, както и много обезсърчителни спорове с варварския й любовник Кевин. Макар тактично да премълча каквото мислеше, съмнението й трябваше да е проличало за острото възприятие на чо-джа.

— По-малко ли предизвикателство щеше да е за вас, ако помислите, че съществуват множество светове, много от които не по-далече оттук, отколкото можете да извървите през живота си? — попита царицата. Прислужниците й отново се бяха събудили от своята неподвижност и пак щъкаха напред-назад през покрития със завеса алков, зад който бяха стаите за яйцата.

Извадена напълно от равновесие, Мара се помъчи да намери смисъл в думите на царицата. Това не беше загадка, сътворена от чужди мисловни шаблони. В човешки термини, царицата почти сякаш я водеше в ката-го, игра на отгатване, играна от цуранските деца, в която намеци и податки водеха двама съперници в надпревара да назоват даден предмет, животно или растение, които можеха да изберат противните им отбори. Мара реши, че съзнателно я отклонява от темата, за която й е забранено да говори, и след дълбок размисъл отвърна:

— Бих могла да отида до много места отвъд границите на тази империя, преди да е дошло времето ми да умра.

— Да. — Челюстите на царицата помръднаха в пародия на човешка усмивка. — Би могла, определено.

Окуражаване, ако не и пряко потвърждение. Възбудата на Мара Се усили.

— Турилците!

Царицата остана предпазливо уклончива.

— Има други. Помисли за границите на вашите народи.

Вече убедена, че информацията, която търси, е забранена, Мара нетърпеливо се наведе напред.

— Отвъд… — Разбира се! Колко наивна беше! Като повечето цурани, тя смяташе, че всички народи лежат под крилото на империята, освен Изгубените земи на юг и турилците на изток. Попита тихо: — Има ли народ, който живее на изток от Турилската конфедерация?

Царицата отвърна мигновено:

— Наричат се чадана.

Едва способна да прикрие възбудата си, Мара прошепна:

— Хора ли са?

— Те са досущ като вас и турилците.

Мара погледна Люджан, който изглеждаше точно толкова изумен, колкото се чувстваше и тя. Колко провинциални бяха сънародниците й — да смятат себе си и империята си за центъра на всички светове. Цуранската философия по-лесно можеше да възприеме хора, живеещи на друг свят отвъд разлом, отколкото на други континенти в Келеуан.

— Какво лежи отвъд земите на чадана?

— Огромно водно пространство — отвърна царицата. — Солено като Кървавото море и е дом на егу.

Мара никога не беше виждала егу, гигантските същества, които обитаваха дълбините на океаните, но беше плавала и беше слушала моряшки разкази как отбивали нападенията на тези чудовища с копия, наострени на огън.

— Има ли земи отвъд тези океани?

— Много. И много народи — призна царицата. — Толкова много, колкото са земите и народите отвъд морето западно от нас.

Изумен до степен да забрави протокола, Люджан рискува с въпрос:

— Защо нашите хора не знаят за тях?

Мара бързо кимна в знак, че приема нетактичната намеса.

— Защо?

— Това е забранено.

Мислите на Мара закипяха. Какво беше забранено? Не знанието за другите народи отвъд Цурануани, иначе царицата нямаше да сподели дори тези оскъдни факти. Дали онези чужденци отвъд моретата притежаваха знание, което Черните халати смятаха за заплашително? Потисна тръпката си. Такива мисли бяха твърде опасни да се изказват на глас дори тук. Двете с огромната царица се гледаха в мълчание, напрегнато от безсилие. Само да можеха двата вида да си говорят ясно, толкова много можеше да се научи и разбере! Все пак неизказаните изводи изостряха любопитството. Мара се почувства съживена от нова надежда. Защото макар силите на Събранието тепърва да можеше да се окажат всемогъщи и фамилното й име да бъдеше забравено във времето, все пак бе осъзнала съществуването на един по-голям свят, свят отвъд империята. Можеше да тръгне на път отвъд границите в търсене на ново знание и навярно да намери отговор на затруднението си. Внезапно осъзнала колко дълго е прекарала в подземните пещери, закопня да си тръгне. Ако възнамеряваше да напусне империята на пътешествие, щеше да е нужна дискретност, както и припаси, и грижливо планиране. Враговете й, особено Джиро, не трябваше да чуят за заминаването й. Докато обмисляше практическите подробности, й хрумна, че в собствената й култура също има неизследвани от нея области. Можеше да започне с храмовете, чието жречество бе посветено в могъщи загадки. И там имаше практикуващи магията на по-низшия път, вещи, както и шарлатани понякога, незаслужили правото да се учат в Града на магьосниците.

Обзета от нетърпение да започне, Мара реши да сложи край на срещата.

— Царице, сигурно Богинята на съдбата ме е насочила тук, защото ми беше предложен свеж нов подход към затрудненията ми.

Царицата махна с преден крайник.

— Ние сме доволни. Макар все още да смятаме за странно, че трябваше да пътуваш толкова мили по реката, след като ти бяхме толкова близо подръка.

Мара повдигна вежди.

— Значи умът на кошерите също е един? Мога да се обърна към теб, като говоря на царицата на кошера в земите, където сега живея?

— Винаги.

Обнадеждена от този начин да поддържа връзка където и да я отведат пътуванията й, Мара попита:

— Ако напусна империята, дали ще е възможно да се съветвам с теб, ако намеря чо-джа в някоя далечна страна?

— Това е забранено.

Мара въздъхна разочаровано.

— Още един въпрос, ако можеш да отговориш. Защо преговаряте с мен и с други, след като сме ваши завоеватели?

Царицата се поколеба. Уплашена, че най-после е нарушила границата на благоразумието, Мара не смееше да вдиша. После, след като трескавата дейност на оплодителя й продължи, се сети: царицата не беше ядосана, а претегляше думите. За известно време Мара очакваше да чуе, че този отговор също е забранен.

Но царицата кривна леко глава и каза твърдо:

— Ние не сме завоюван народ, лейди Акома.

— Договорът? — Мара все още не разбираше.

Царицата се опита да обясни.

— Дори един покорен народ може да се спазари.

Мара се надигна от възглавничките си, за да може слугите, на които бе дала знак да приберат приборите, да могат да си свършат работата, без да я притесняват.

— Защо ми казваш тези неща, царице?

Черните многофасетни очи се впиха в Мара, неведоми като чуждите мисли зад тях. След това владетелката чо-джа заговори, сякаш почти унесена в тъжно възпоминание.

— Преди да се слея с кошерния ум, една млада царица помни едно човешко момиче, което беше добро и което й каза, че е красива. От целия ваш народ само ти дойде при нас с намерението да създадеш хармония. Пазариш се като другите, но си по-… това, което вярвам, че вие хората бихте нарекли приятел. Ако бремето, което потиска моя вид в тази държава, някога се промени… ще ни трябват приятели с храбри умове, като твоя.

Значи договорът не беше постигнато съгласие, в края на краищата, а наложено приемане на условия! Мара вдиша през зъби. Не смееше да настоява за повече, не и след като царицата бе махнала на своя Боен водач да я изведе от родилната зала. Разговорът беше приключил.

Несигурна какви протоколи може да съществуват за признаване на приятелство между две раси, Мара се спря на поклона, изразяващ съюз между домове, като добави и няколко думи от себе си.

— Винаги си била приятелка за мен. Отнасям се към вашия народ със същото уважение, каквото бих предложила на всеки дом в моя клан.

След като царицата чо-джа кимна в своята форма на благоразположение и удостои свитата на Акома с милостивото си позволение да напусне, Люджан предложи на господарката си помощ да се настани в носилката. Нямаше я вече мрачната кротост, белязала връщането в дома на детството й. Сега очите на Мара блестяха. Движенията й бяха нетърпеливи, когато махна на робите да вдигнат носилката.

Спътник от много години, пълководец на армиите й и някогашен разбойник, Люджан не можа да прикрие широката си усмивка. Тук до него бе господарката, за която беше готов да умре без колебание, не просто заради честта и дълга, дължим на която и да е Управляваща лейди, но също тъй и от обич и гордост. Въпреки съкрушителната заплаха от страна на Събранието на магьосниците Мара показваше неуморимия дух, който бе пленил сърцето му от самото начало. Защото докато в тези лабиринти беше влязла уморена жена на средна възраст, от тях щеше да излезе дама със силна и подновена увереност на нивото на своята власт. Колкото и невероятно да беше, Мара беше надвила ограниченията на състоянието си: беше намерила ясен фокус и надежда там, където не съществуваха, открила беше изход от трудностите, за които културата й вярваше, че са непреодолими.

Много бяха цуранските управляващи лордове, които щяха да се пронижат с мечовете си в отчаяние при накърняването на честта, което лейди Акома бе принудена от Великите да преглътне. Покойният й враг Тасайо от Минванаби, някога най-могъщият човек в държавата, се бе самоубил, вместо да понесе срама. Не страх, а собствената й несломима воля бе обвързала Мара към живота.

Събранието, реши Люджан в миг на безочлива самоувереност, по-добре да си гледа своите интереси. Макар че как тази мъничка лейди можеше да намери начин да се противопостави на магия от такъв огромен мащаб, командвана от Черните халати, само боговете можеха да знаят.

Следобедната слънчева светлина падаше през параваните и шареше паркетния под, а лозниците акаси до градинската пътека изпълваха с аромата си стаята, която бе служила на Мара за кабинет в първоначалната къща на Акома. Изработеният от чо-джа часовник все така отмерваше часа с тих звън. Загладено беше с пластове восък петното до паравана, рендосано и поправено след деня, в който първият й съпруг бе нахлул вътре с подковани бойни сандали след лова на саркат. Загъмжаха и още по-стари спомени: за лорд Сезу, поставящ фамилния печат на документи, докато брат й Ланокота драскаше картинки с креда на пода до нозете на баща й. Мара си спомни как ги изтриваше с пухкавите си момичешки ръчички, целите покрити с бяла прах. Миризмата на креда и сега изпълваше ноздрите й също като в онези отдавна отминали дни. Но бебето до коляното й беше Касума. А момчето, което драскаше картинки, които само то можеше да разбере, на огладеното дърво — огнекоско от баща варварин. Нейни бяха ръцете, които топваха печата на Акома в мастилото, за да подпечатат последното писмо за деня. Кош затегнати с ленти свитъци до писалището й чакаше идването на бегача, който щеше да ги отнесе до гилдията за бързо разпращане.

Мара остави тежкия печат и прехвърли наум указанията си за Джикан, Инкомо и Кейоке, които щяха да се грижат за всичко по време на продължителното й отсъствие. Ириланди, вторият й Силов водач, в момента бе заминал при Шинцаваи, в подкрепа на Хокану, докато той консолидира властта си като Управляващ лорд. Имало беше дребни опити за нанасяне на щети от врагове и едно-две нарушения на съюзи, причинени от натиска на традиционалистки фракции. Хокану все още не беше изпратил официален отговор на поканата на императора да приеме имперския пост на баща си. В писмото си до Мара забавянето му беше уловка, предназначена да извади на светло неприятелски съперник.

Беше написал:

Първият съветник на баща ми Догонди е съкровище — дяволски умен и с чувство за хумор. Обича да унизява враговете ни, като ги кара да изглеждат глупаво. Вчера например ми каза: Убиеш ли човек, отстъпваш му чест в очите на боговете. Присмееш ли му се, го засрамваш.

При мисълта за тази истина Мара се усмихна. Но задоволството й помръкна, като се замисли за останалата част от писмото на съпруга си. Макар да беше под голямо напрежение и обект на ежедневни критики от ревнивите си братовчеди, все пак можеше да попита по-задълбочено как е дъщеря му. Това, че Мара обмисляше дълго и вероятно опасно пътуване, докато детето все още се нуждаеше от кърмачка, като че ли изобщо не го притесняваше.

Но пък, честно казано, Хокану не беше мъж, който ще се поддаде на тревогите си. Можеше да е ужасно притеснен, но да не иска да я натоварва. Мара можеше да прикрие пътуването си като поклонничество и враговете й традиционалиста можеше да се излъжат. Анасати можеше да преглътнат заблудата за няколко месеца, докато Първият съветник на Джиро разкрие истината, но Събранието на магьосниците бързо щеше да прозре хитрината, ако доловяха някаква причина да поставят мотивите й под въпрос. Мара затвори очи и избута кичур тъмна влажна коса от челото си. Изтласка от ума си кошмарния спомен за огнения дъжд, изсипал се над Имперската арена, когато Миламбер бе дал воля на гнева си.

Ако Черните халати решаха да я спрат, всичко щеше да е загубено в един разкъсващ, брутален миг. Не трябваше да им дава повод за подозрение, а това означаваше седмици грижливо планиране.

Отново се опита да изхвърли от мислите си ужаса от разрушенията, причинени от Миламбер на Имперските игри. Варварският Черен халат беше непокорен, дори упорит, беше чула. Самото Събрание го беше прогонило след действията му, нарушили Небесния ред с искането робите да бъдат освободени. Хрумна й, че може би този Миламбер гледа на живота по същия чудат начин като любовника й Кевин… че животът означава повече от честта и че религията не управлява живота на хората, а предлага напътствие. Намръщи се. Щом Миламбер беше сметнат за ренегат от своите, не можеше ли да й помогне в сегашната й дилема?

Тласната от вдъхновение, Мара плесна с ръце. Момчето, назначено от слугите й за неин роб бегач, се появи на вратата, светлокосо хлапе едва ли на повече от десет години. Беше повишено от пастирче до домашен роб и все още се чувстваше неловко в униформа. Мара забеляза, че трепери от благоговение, докато й се покланя.

Съжали го, но пък синовете й бяха буйни момчета и тя знаеше колко трудно е да научиш някого на покорство. По-добре беше, че е кротък.

— Кализо — каза строго. — Ела тук.

Момчето се изправи, цялото остри колене и ококорени очи. Приближи се към нея и непохватно се спъна в ръба на килима. Сандалите му бяха нови, с все още твърди подметки.

Мара взе направено от чо-джа бонбонче от вазата до писалището си, подхвърли му го и се усмихна, щом момчето се отърва от непохватността си и го улови.

— Кализо, можеш ли да ми кажеш кога тръгва следващият товар коприна за Равнинния град, за износ в Мидкемия?

— Следващата седмица, господарке — изфъфли момчето заради бонбона в устата си.

Мара помисли за миг, после посегна за перото. Пръстите й леко трепереха.

— Имам писмо, което трябва да замине с представителя. Доведи го тук, защото трябва да поговоря с него.

— Веднага, господарке.

Момчето се поклони, обърна се и напусна с бързина, която оправдаваше назначаването му на новия пост. Мара припряно написа кратко писмо, адресирано до Миламбер, Магьосник, Островното кралство, Мидкемия. Докато капеше восъка и удряше фамилния печат, се зачуди дали това няма да й донесе гибел.

Търговският пълномощник по коприната дойде и опасенията й отстъпиха пред необходимостта да му даде указания, при което той се разтрепери. Явната му нервност разплака малката Касуми и Мара извика дойката. Джъстин захвърли кредата си и гръмко заяви, че е огладнял. Прав и гъвкав, докато Аяки беше здрав и набит, скочи на крака и предизвика Кализо на бягане до кухните. Мара кимна на малкия роб да го освободи и той се ухили — надпреварата изобщо не го притесняваше. Щом двете момчета изхвърчаха навън, Мара почти очакваше да чуе възмутения грак на Накоя… но онези дни си бяха отишли завинаги.

Слънцето вече се спускаше на запад и Мара повика един слуга да отвори параваните. Години бяха минали, откакто беше виждала птици шатра да летят по залез-слънце над земите на Акома. Смятани за щастлив символ на дома й, те бяха източник на радост за нея, докато поздравяваха идващата нощ като в празничен ритуал на полет и песен. Докато очите й следяха танца на птиците на фона на обагрените в злато облаци, отново помисли за съпруга си. Не беше взел никакви конкубинки, нито беше повдигнал повече въпроса с разочарованието си от пола на Касума. Мара подозираше, че проблемът е отложен съзнателно. Единственото споменаване от Хокану съдържаше обещание за задълбочен разговор след връщането му от именията. Лодка, беше казал, само с тях двамата вътре и поднос с лека вечеря и вино са, в спокойни води. Никакви роби, никакви слуги, само фенер и самият той на греблата. Това, че оставяше въпроса неразгледан, говореше много за неудобството му. Мара отпусна брадичка на ръцете си и въздъхна. Каквото и да имаше да каже, щяха да минат месеци, преди да се срещне със съпруга си, било на вода или на суша. Всичко вече бе направено и беше готова да замине на пътешествието си, за да потърси защита от Събранието. Единственото, което я задържаше, беше последно обсъждане с Аракаси, който трябваше да дойде всеки момент.

Много по-късно, когато звездите бяха осеяли небето, където бяха летели птиците шатра, един слуга я извести, че опърпан странстващ поет е дошъл да помоли за милостта на Господарката.

Мара вдигна очи от ръкописа, който четеше.

— Каза ли, че иска да ми рецитира стихове в рима со-му-та?

Слугата се намръщи: терминът бе недостъпен за скромното му образование.

— Да, господарке. Каза, че ги харесвате. — Намръщи се. — Май трябва да го отпратя. Много е дрипав.

Лицето на Мара се огря от усмивка.

— Много дрипав, некъпан и може би води и жена?

Слугата се ококори.

— Познавате го?

— И още как. — Мара нави свитъка, който четеше. — Доведи ги.

Слугата се поклони.

— Твоя воля, господарке.

След малко поетът и жената влязоха в кабинета. Аракаси носеше мантия, която изглеждаше скроена от проядени от молци одеяла и обшита с пискюли, откъснати от мръсен килим. Спътничката му беше скрита под кърпен избелял халат украсен някога с пайети от раковина. Краката й бяха мръсни, а сандалите опърпани.

Мара плесна с ръце на слугите.

— Вода. Кърпи, сапун и дрехи от раклата ми, хубави и чисти. — Надникна под качулката на конкубинката и зърна кичур блестяща коса, толкова тежка и гъста, че сякаш бе изпредена от мед на червена пчела. — И да са зелени — добави и се усмихна на Аракаси. — Колко голям поднос с вечеря желаеш? Изглеждаш прегладнял, както винаги. — Вдигна пръст, щом Началникът на шпионите си пое дъх да отговори. — Стиховете може да почакат, първо трябва да се освежите.

Аракаси се поклони и смъкна качулката си. Личеше му, че е изтощен и го крепи само желязната му воля. След него и жената свали халата си и щом видя как я гледа Аракаси, Господарката на Акома разбра всичко.

— Ти трябва да си Камльо — обърна се тя към момичето. — Добре дошла.

Момичето понечи да се смъкне в дълбокия поклон, обозначаващ низшия й ранг, но Мара леко поклати глава и с бързия си рефлекс Аракаси подхвана Камльо за лакътя и спря унизителния израз на раболепие.

Тя понечи да се дръпне, но Аракаси й заговори кротко:

— Господарката откупи свободата ти, не службата ти. Договорът ти си е твой, можеш да го скъсаш или препродадеш, както пожелаеш. — Ловките му ръце внимателно свалиха качулката на долната й роба и се видя лице със секваща дъха красота и светли очи, искрящи от негодувание.

Мара едва потисна подтика си да потръпне от ужас — толкова много момичето й напомни за една друга куртизанка и шпионка, Теани, която се беше опитала да я убие.

— Богове — промълви тя тихо. — Боговете дано са милостиви. — Думите бяха за Аракаси и изтерзаната жена, която беше спасил от участта да бъде употребявана като вещ.

Камльо заговори с тих и сдържан, съвършено овладял затаената омраза глас.

— Бих искала да чуя това обещание от Господарката, чиито центи ме откупиха.

Мара овладя гнева си от тази наглост.

— Можеш да се довериш на моя слуга Аракаси като на мен по този въпрос. Камльо, аз също му дължа живота си. Приемам този дар от него с радост. Той може да те е намерил, дете. Но никога не забравяй: аз откупих робството ти. Не си доведена тук като награда за службата му. — Напрегнатите очи на момичето блеснаха. Мара въздъхна и продължи: — Ти принадлежиш на себе си, Камльо. Заради теб аз имам син и дъщеря, които могат да оцелеят и да получат наследството си. Благодарността ми е безусловна. Можеш да напуснеш Аракаси, да напуснеш тези имения и да тръгнеш по своя път още сега. Ще ти осигуря достатъчно богатство, за да се установиш в занаята си, като търговка, или просто да живееш в скромно удобство до края на живота си. Или можеш да използваш дара като зестра, ако решиш да си потърсиш съпруг. Но ако пожелаеш да поемеш служба при мен, ще се радвам да останеш.

Последва тишина. Пръстите на Камльо се свиваха и отпускаха на опърпания плат на дрехата й. Не се усмихна, нито се отпусна облекчено, стоеше настръхнала като хванато натясно животно. Мара се взря във враждебните й, студени като драгоценни камъни очи и попита:

— Какво е желанието ти, Камльо?

Камльо явно не вярваше на чуждата добрина. Очите й блестяха твърде ярко, а държането й издаваше непокорство.

— Добра слуга, Велика господарке, бих предпочела да съм сама. Не искам красива роба, а грозна. Не искам да ме гледат мъжки очи. Искам постеля и стая само за мен.

— Ще получиш каквото искаш — каза Мара. Повика личната си слугиня Миса, която от много години бе на служба при Акома, и й нареди да заведе Камльо в стая за гости и да я настани удобно. След като момичето излезе и слугата, влязъл с легени за миене и кърпи, помогна на Аракаси да се освежи, тя покани главния си шпионин да се настани удобно.

Той наистина беше изтощен. Очите му бяха хлътнали, измъчени, устата му бе изкривена в тъжна ирония. Каза тихо:

— Благодаря, господарке.

Мара го погледна с жал.

— Толкова много ли означава тя за теб?

Главният шпионин събра длани под брадичката си — стар навик и жест, който издаваше, че му предстои да даде трудно обяснение.

— Тя ме промени. Когато я гледам, виждам майка си понякога. Когато заговори, ми напомня за сестра ми. И двете можеха да са зли, когато искаха да нараняват. — Помълча и добави: — Обвинява ме за смъртта на сестра си. Съвсем справедливо всъщност.

Мара махна на слугата да поднесе храна и когато останаха сами, заговори на Аракаси:

— Никога не си споменавал за семейството си.

Блесналият му поглед не издаде готовността му да се защити.

— Няма много за споменаване. Майка ми беше жена от Тръстиковия живот, съсипана от болест, изтощена, накрая умря от занаята си. Сестра ми последва стъпките й. Умря на осемнайсет, от ръката на разгневен клиент.

— Съжалявам — промълви искрено Мара. Трябваше да се е досетила, след като Аракаси толкова залагаше на верността си към дома, че е бил роден в безчестно семейство. — Как стигна до службата си при Тускай?

— Имаше един воин, който често посещаваше публичния дом. Често лягаше с майка ни. Бях само на три и бях впечатлен от силния му глас и от меча му, със скъпоценен камък на дръжката. Понякога ми даваше бонбон, разрошваше косата ми и ме пращаше по задачи. Приемах ги много сериозно и чак по-късно осъзнах, че просто е бил тактичен, пращал ме е навън, за да може да остане насаме с платената си жена, без да му се мотае в краката някакво глупаво момченце. По онова време мислех, че той е баща ми.

Мара не го подкани, а изчака. Аракаси откъсна нишка от дрипавото си наметало и продължи:

— Когато майка ми умря и той легна с друга жена, излязох през прозореца и го проследих до казармата му. Беше Ударен водач на Тускай. Жена му беше готвачка. Хранеше ме. Живеех предимно на улиците, промъквах се в ханове и кантори на гилдии и подслушвах. Продавах информация на хадонрата на лорд Тускай и с годините станах безценен за него. Когато предупредих лорд Таскай за заговор за покушение от Минванаби, той ми позволи да се закълна на служба при него.

Мара се зачуди колко ли от шпионската мрежа вече е съществувала, когато Аракаси се е заклел пред натамито на Тускай. Възхити се от това колко високо се бе издигнал човек от толкова низше потекло. А сега се бе появила Камльо и съдбата и се беше оплела с неговата по нежелан начин.

— Пий — подкани го тя. — Имаш нужда.

Началникът на шпионите й отвърна с празен поглед, после се намръщи от отвращение. Не обичаше пиенето: алкохолът притъпяваше реакциите му.

— Господарке — промълви той прегракнало. — Изобщо не съм това, което бях.

— Пий! Това е заповед! — сряза го Мара. — Ти си човек и имаш сърце, което може да страда, дори и да не си го знаел доскоро. И твърдя, че грешиш. Ти си повече, отколкото беше. Промяната е за добро.

— Не и ако желаеш да продължа работата си като Началник на шпионите. — Самото признание сякаш го потресе и Аракаси взе чашата и я изпи до дъно. Погледна Мара гневно. — Какво можеш да знаеш ти за лошото и доброто?

— Всичко — отвърна му тя с укор. — Имах Кевин и го загубих. Имах съвършения съпруг, който разбираше сърцето ми, докато едно глупаво неразбирателство не го отчужди. Имах две деца, сега мъртви.

Засрамен, Аракаси сведе очи и заби поглед в килима.

— Надявах се, че примерът с теб и Хокану може да отвори очите й за нов живот. — Сви рамене смутено. — Вие двамата сте учителите ми, господарке.

Мара се вгледа в напрегнатия мъж пред себе си. Вещината му често я беше изумявала — до този момент, когато осъзна колко много от постиженията му са се коренили в една безрадостна, пресметлива логика.

— Аракаси, освободи я. Позволи й да намери себе си. — Очите му се вдигнаха да срещнат погледа й, питащи, и Мара усети, че и тя има нужда от вино. Взе чашата си и отпи горчиво-сладка глътка. — Помисли, най-умен от слугите ми. Никога не си изпитвал негодувание, защото не си обичал. Камльо може да мрази, може да изпитва горчивина, защото може да бъде наранена. Основната й същност е обичлива — иначе защо ще се самоотбранява толкова пламенно?

Той сведе очи.

— Моля се на боговете да си права, господарке.

— Права съм. — Убедеността и прокънтя в уютния сумрак на стаята. Но никоя истина не можеше да гарантира изхода. Дали Камльо можеше да надрасне миналото си и да оцелее без рани, само времето щеше да каже.

Аракаси седеше и въртеше чашата в ръцете си. Докато го гледаше, Мара си помисли, че е изгубил острата си проницателност. Заговори му с добронамерена убедителност.

— Тя няма да напусне тези имения. Ще остане и ще служи тук. Това поне знам.

— Иначе щеше да си тръгне веднага? — Аракаси се изсмя нервно. — Как можеш да си сигурна, господарке?

— Иначе нямаше да приеме гостоприемството ми. — Мара се усмихна. — Гордостта й е като огън. С годините съм се научила да преценявам човешкия нрав бързо. Ще сте подходяща двойка.

Това го поотпусна. Аракаси остави бокала си на лъскавия под, празен, и си взе плодове, сирене и хляб. После смени темата.

— Получих съобщението ти, господарке. И мисля, че знам защо ме повика. — И макар чувствата му към Камльо явно да го вълнуваха, гласът му не издаде нищо, когато докладва: — Градът на магьосниците е недосегаем. Не си навличай гнева на Събранието. Опитахме седем пъти да намерим достъп. Четирима души са мъртви, другите трима изчезнаха и също ги броя за мъртви. Никой не може да бъде проследен до нас, но още един опит може да ни провали.

— Предполагах го. — Мара го погледа мълчаливо, докато той се хранеше, прехвърли в ума си разкритията в кошера на чо-джа и му каза за плана си да посети Турилската конфедерация.

— Не мислех, че сериозно се каниш да тръгнеш на поклонничество, господарке.

Мара повдигна вежди.

— Защо? Аз съм набожна. Нима не се канех някога да се закълна в служба на храма на Лашима?

В очите на шпионина блесна иронична искра.

— Това беше много преди да срещнеш един червенокос мидкемиец, господарке.

Мара се изчерви.

— Вярно. — След това се засмя. Аракаси винаги беше стимулирал мисълта й. Сърцето, което бе държал скрито през всичките тези години, се оказваше радост за нея.

— Трябваш ми, за да прикриеш следите ми с хитрост. Също така искам да преровиш имперските архиви за исторически текстове, които биха могли да ни покажат какви обстоятелства са довели до тайнствения ни мирен договор с чо-джа.

Аракаси спря да дъвче. Очите му изглеждаха дълбоки като ями.

— Какво има? — попита Мара. — Страх те е да оставиш момичето ли?

— Не. — Началникът на шпионите избута назад кичур тъмна коса. Плитката на поета до слепоочието му се беше измъкнала, виолетовата лентичка, която я стягаше, бе опърпана и избеляла от слънцето. — Вече не съм най-добрият за тази работа, милейди. Сърцето ми вече не е безскрупулно.

— А било ли е изобщо някога? — контрира Мара.

Аракаси я погледна с наранен поглед, който Мара бе виждала досега само веднъж, когато бе повярвал, че я е провалил и е виновен за смъртта на старата Накоя.

— Да, господарке. Да, беше. Някога щях да позволя Камльо да умре от ръцете на тонга без угризения. Като се върнах за нея, увеличих риска за теб. Приложих известно убеждаване и значителни средства, за да я измъкна. Прехвърлянето на договора обаче беше твърде публично.

Мара се замисли за тежестта на признанието му. Загледа се за миг в чашата си с вино, едва докоснато и вече стоплено в мекия вечерен въздух.

— Нямаме кого другиго да пратим — отрони накрая и скри от него цената на това доверие. Имаше да мисли за Джъстин и Касума. Ако, както бе намекнал Фумита, Събранието се въздържаше да я унищожи само защото беше Слуга на империята, трябваше да намери закрила за децата, иначе щяха да са безпомощни и негодни за нищо, освен да бъдат кукли за прищевките на Черните халати, след като тя си отидеше.

— Аракаси, ще ти кажа нещо, което ми намекна царицата на чо-джа. Ами ако не традицията е задържала империята статична през всичките тези хиляди години? Ако нашият народ се е стремял към растеж и промяна, но му се е пречело? Ако Играта на Съвета, нашето кърваво, жестоко наследство на честта, не е била постановена от боговете, а е била използвана като хитрина, която да ни държи на едно място?

Лявата вежда на Аракаси трепна.

— Твърдиш, че си набожна, господарке — каза той тихо. — Знаеш обаче, че това, което казваш, е ерес.

— Допускам — отвърна Мара, — че нашите Велики са правили повече, отколкото само да пазят имперския мир. Ако правилно съм разбрала царицата чо-джа, Събранието е държало цялата ни култура в стагнация. Черните халати са тези, които са ни възпирали от промяна — не богове, не традиция и не нашият кодекс на честта. Затова се намесиха между Акома и Анасати. Защото аз предизвиках твърде много промяна, имам твърде голямо влияние върху императора и като Слуга в твърде голяма степен се превърнах в талисман за късмета на хората. Ако това, което си мисля, е вярно, то магьосниците не само се надяват да наруша забраната им да водя война с Джиро. Те зависят от това. Някои може дори да кроят планове да го предизвикат. Чакат каквото и да е оправдание, за да се намесят и да ме унищожат.

Лампата примига от лекия вятър, лъхнал през паравана, и Аракаси заприлича на сянка, изсечена от тишина.

— Хокану никога няма да се откаже от честта и да позволи убийството на баща му да остане неотмъстено.

— Точно така — почти прошепна Мара. — Това би означавало да се очаква твърде много дори от мъж, отгледан от напредничав мислител, какъвто беше осиновилият го баща. Кръвният му баща, Фумита, почти го предупреди на погребението на Камацу. Вярвам, както и Хокану, че Събранието е знаело за договора на Джиро с убийците тонг. Не се намесиха да го спрат. Съзнателно. Искат да загина и родословната ми линия да свърши. А рано или късно съдбата ще им осигури повод.

Фитилът лумна по-ярко. Аракаси седеше взрян в стъклената си чаша, с неразгадаеми обсидианови очи.

— Значи искаш да преровя имперските архиви и да прикрия отсъствието ти, докато пътуваш извън империята в търсене на отговори. — Пръстите му възбудено забарабаниха по пода, докато продължаваше да разсъждава на глас. — Искаш го не за Акома или Шинцаваи, а за народа на държавата, чиято кауза прие като своя.

— Разбираш. — Мара взе гарафата и напълни отново чашите. — Правя каквото правя не само заради своето име и заради предците ми. А защото тая надежда, че робите може един ден да са свободни и че момчета, каквото си бил ти, и момичета като Камльо, може да имат шанса да печелят чест с личните си достойнства.

— Голяма задача. Поздравявам те, господарке. — Аракаси отпи глътка вино. На лицето му се бе изписало възхищение. — Веднъж казах, че би ми се искало да мога да последвам твоя път към величие. Бях арогантен и самодоволен като човек, които се гордее, че решава загадки. Сега не искам нищо повече от дом и жена, която да се усмихва и да ми дава радост. За жалост това не подпомага работата на един Главен шпионин, който трябва да действа само с разум.

Мара му отвърна с усмивка, която смекчи закоравялото й от изпитанията и годините лице:

— Значи след като разберем как да надвием Великите, ще трябва да те назначим на нов пост.

Аракаси се засмя криво.

— Какъв пост? Опитал съм ги всички. Какво да избера, след като никой не ми подхожда по-добре от заета дреха?

— Когато дойде времето, ще разбереш — увери го Мара. Но думите й прозвучаха банално. Безпокоеше се за Аракаси и за измъченото изстрадало момиче, което сега спеше в покоите за гости.

Аракаси остави чашата си. Нощна пеперуда закръжи обезумяла около пламъка на лампата и замята смътни сенки. Главният шпионин се чувстваше също толкова замаян. Дошъл бе моментът да си тръгне. Погледна Мара и промълви:

— Ще се наема с това, което искаш от мен, защото виждам, че разбираш цената, господарке. Но този път ще дръзна да те помоля за една услуга.

В отговор Мара вдигна чашата си и пи за негово здраве.

— Винаги си получавал от мен каквото ти е трябвало, без оспорване. Това не се е променило.

Главният й шпионин я погледна и за първи път, откакто го помнеше тя видя в очите му изнервена несигурност.

— Вземи Камльо в Турил. Дори случайно някой минаващ търговец да я зърне и да спомене за красотата й в Сулан-Ку, това може да привлече вниманието на тонга. Докато се върнете, тонгът би трябвало да се е разпаднал.

Усмивката на Мара се върна като слънцето.

— И аз исках да предложа това. — Ограниченията на цуранската култура бяха лишили куртизанката от надежда. Камльо беше родена като играчка за удоволствие за мъже, които можеха да я похабят както намерят за добре. Ако се вразумеше, ако избегнеше участта на изкривеното, измъчено същество, каквото беше някога Теани, можеше да преоткрие потиснатата си личност, която бе обучена да крие от дете. Шансът можеше да дойде по-бързо, ако преживееше досег с непозната култура и обичаи.

Аракаси се поклони дълбоко.

— Боговете да те благословят, господарке. — Като че ли не се канеше да каже нещо повече, но добави: — Грижи се за нея. Акома са моят живот, но тя е сърцето ми.

После стана и мълчаливо излезе.

Мара гледа след него дълго след като бе изчезнал в тъмния коридор. Малката пеперуда направи последен самоубийствен кръг и лумна, щом премина през пламъка.

— Боговете дано ги съжалят — промълви Мара на празната стая.

Дали думите й бяха за куртизанката и Началника на шпионите, или за съпруга й, накаран да играе по свирката на Събранието, и децата й, остана неясно.