Господарка на Империята

8. Разпит

Хокану тичаше.

Улиците бяха пълна лудница — врява и търчащи граждани. Аракаси се плъзгаше между тях като сянка, а Хокану го следваше. Въпреки цялата си воинска твърдост не беше свикнал да върви бос и след като наби пръстите си в издатините на каменната настилка, плъзна се опасно през тинята в една канавка и веднъж падна по задник върху някакви счупени грънци, би се зарадвал и на най-неудобните сандали въпреки пришките, които щяха да му докарат. Но дори да си даваше сметка за затрудненията му, Аракаси не забави ход.

Хокану беше готов да умре, но нямаше да се оплаче. Залогът беше животът на Мара и всяка изтекла минута го плашеше, че тя може вече да е неспасяема, че ужасната бавно действаща отрова може да я е увредила неизцеримо.

— Не мисли — изпъшка той на глас. — Просто тичай.

Подминаха грънчарска сергия, чийто собственик изхвърча навън от дюкяна си по нощна риза и размаха юмрук. Аракаси свърна надясно и измърмори:

— Воини. — Беше останал почти без дъх. — Ако продължим направо, ще налетим на тях.

— Имперски ли?

— Не знам — отвърна задъхано Аракаси. — Видях само пера на шлемове. — Вдиша дълбоко. — Но няма да останем, за да разберем какви са.

Шмугна се наляво в някаква уличка. Звуците от уличните безредици заглъхнаха, заменени от крадливото шумолене на плъхове, провлечените стъпки на сакат фенерджия, запътил се към дома от работа, и скърцането на теглена от дръглива нийдра кола на уличен продавач на зеленчук.

Аракаси се шмугна в обрасъл с мъх вход.

— Стигнахме. Внимавай — сводът е нисък.

Хокану се наведе и влезе.

Зад входа имаше малък вътрешен двор, буренясал, но сред бурените имаше нещо като медицинска градина, пълна с целебни билки. В средата имаше езерце, също обрасло с плевел и острица. Хокану се задържа за миг, за да си измие краката. Водата беше топла като пикня и смрадлива. Зачуди се отвратено дали не използват езерцето за нужник.

— Навремето беше щерна — прошепна Аракаси сякаш в отговор на мисълта му. — Корбарг май изхвърля помията си в нея, ако се съди по миризмата.

Хокану сбърчи нос.

— Що за име е това — Корбарг?

— Турилско — отвърна шпионинът. — Но Корбарг не е родом от планините. По кръв, бих казал, че в него има повече пустинно. Не се заблуждавай, умен е и знае толкова езици, колкото и аз.

— И колко са те? — прошепна Хокану.

Но Аракаси вече бе вдигнал ръка да почука на дъсчената врата.

Тя се отвори с рязко дръпване, което сепна Хокану, и отвътре изръмжа дрезгав глас:

— Кой е?

Аракаси отвърна нещо на гърлената пустинна реч. Онзи отвътре се опита да затръшне вратата, но не успя, понеже шпионинът натика кадилницата в пролуката.

— Пусни ни да видим господаря ти, джудже крадливо, или ще ти изтръгна езика! — рече на гърления цурански диалект, използван от крадците и просяците. Хокану никога не беше чувал този тон, но настръхна от заплахата в него.

Джуджето отвърна с нещо, което прозвуча като мръсна ругатня.

— Лошо — изсумтя Аракаси и с бързо кимване подкани уж покайващия се слуга да помогне да разбият вратата.

Обзет от тревога за жена си, Хокану вложи цялата си воля и сила. Блъсна с рамо вратата с такава сила, че джуджето отлетя назад и кожените панти се скъсаха.

Аракаси и Хокану нахлуха в нещо, което приличаше на преддверие, с теракотен под и украсено с фризове, останали от време, когато кварталът е бил по-процъфтяващ. Джуджето ломотеше на смесица от няколко езика, че си било ударило главата и как така ще къртят вратата.

— Все едно, беше изгнила — отбеляза Хокану и изтърси треските от рамото си.

Джуджето побягна. В преддверието влезе огромен мускулест тип с халат, извезан с птици ли, и избоботи:

— Богове небесни! Ти не си никакъв жрец.

— Радвам се, че го разбра — рече Главният шпионин. — Спестява ни ненужно предисловие. — Вдигна ръце уж за да избута назад качулката от лицето си, при което ръкавите му паднаха надолу и откриха кръстосани кожени каишки. Каниите на ножовете, прикрепени към тях, бяха празни, а самите ножове бяха в ръцете на Аракаси.

Изненаданото ахване на Хокану, че старшият шпионин на Мара притежава оръжия от скъпоценен метал, бе прекъснато от бичия рев на Корбарг:

— Тъй значи! Ти си оня, дето уби чирака ми!

Аракаси се озъби.

— Паметта ти работи добре, както виждам. Това е хубаво. — Ножовете в ръцете му не трепваха, все едно ги стискаше каменна статуя. — Значи помниш, че мога да те поразя в сърцето преди да си помръднал. — Обърна се към Хокану. — Развий ми колана и го вържи, китка за глезен.

Великанът отвори уста да възрази, но спря, щом Аракаси леко вдигна ръце. Много внимателно, за да не застане между двамата, Хокану развърза жреческия колан, върза Корбарг и стегна възлите здраво. Страхът за Мара прогонваше всякаква жалост от сърцето му.

Под тавана минаваше огромна дървена греда с рогови куки за окачане на маслени светилници. Сега по тях имаше само паяжини, но за разлика от кожените клупове, използвани от бедните за същата цел, те нито бяха изгнили, нито разхлабени.

Хокану видя, че Аракаси ги гледа, и се усмихна свирепо.

— Искаш да го провесим ли?

Аракаси кимна, а великанът закрещя на непознат за Хокану език. Старшият шпионин му отговори нещо, след което смени езика от учтивост към господаря.

— Няма помощ за теб, Корбарг. Жена ти и онзи тъп телохранител, когото прати с нея, са задържани. Навън има безредици и Имперските бели са по улиците. Ако е умна, ще се подслони за през нощта в някой приют и ще се прибере на заранта. Слугата ти Мекех в момента се е сврял под кацата с ейл в задния ти навес. Видя как умря последния ти чирак и докато съм тук, няма да посмее да се покаже, да не говорим да повика помощ. Тъй че питам, а ти ще отговориш: каква е противоотровата, която трябваше да напълни стъкленицата, която ще ти покаже моят приятел?

Хокану дръпна силно въжето, затегна го здраво и извади зелената стъкленица, която бяха прибрали от мъртвия търговец в склада.

Вече пребледнелият Корбарг побеля съвсем.

— Нищо не знам! Нищо.

Аракаси повдигна вежди.

— Нищо? — Тонът му бе съжалително кротък. — Ах, Корбарг, разочароваш ме. — После изражението му се втвърди и ръката му се задвижи плашещо бързо.

Стоманата профуча като мълния. Острието забърса покрай бузата на Корбарг, откъсна кичур мазна коса и се заби в гредата.

— Има три знака, на пустинно писмо, на тази стъкленица — каза студено Аракаси. — Почеркът е твоят. Говори. — Щом пленникът вдигна брадичка, за да откаже отново, Аракаси го спря. — Приятелят ми е воин. Жена му умира от твоята зла отвара. Да опише ли по-изобретателните си методи за извличане на информация от пленени вражески съгледвачи?

— Да си ги описва — изпъшка Корбарг уплашен, но все още упорит. — Няма да кажа.

Тъмните очи на Аракаси се стрелнаха към Хокану. Усмивката, която му хвърли, беше безмилостно студена.

— Заради твоята лейди, кажи му как карате пленниците си да проговорят.

Схванал накъде бие шпионинът, Хокану опря рамо на стената.

И сякаш разполагаше с всичкото време на света, заописва методи на изтезание, събрани къде от чуто, къде от стари записи, намерени в къщата на Минванаби, докато я прочистваха за идването на Мара, от приказки, разправяни, за да тормозят нови набори, и по нещичко, доизмислено от него самия. И понеже Корбарг не приличаше на човек с особено богато въображение, Хокану се позадържа с нечестива наслада на по-гадните подробности.

Корбарг започна да се поти и да трепери. Ръцете му се заизвиваха във връзките, не от надежда да се спаси, а в безумен, отчаян страх. Хокану избра подходящия момент да прояви учтивост и се обърна към Аракаси.

— Кой метод да изберем първи според теб — нажежените игли или скрипците и въжетата?

Аракаси се почеса замислено по брадичката. Очите му сякаш погалиха треперещото тяло на алхимика. После се усмихна. Усмивка, от която Хокану едва потисна трепета си. Очите му бяха ледени.

— Знаеш ли, мисля, че…

— Не! — извика хрипливо Корбарг. — Не! Ще ви кажа каквото искате да знаете.

— Чакаме — сряза го Хокану. — Побързай обаче. Знам къде можем да намерим наблизо от онези месоядни насекоми…

— Чакайте! Не! — писна Корбарг.

— Тогава — намеси се Кротко Аракаси, — ще ни кажеш рецептата за противоотровата.

Корбарг закима енергично.

— Листа от сесали, киснати в солена вода два часа. Подсладете сместа с много мед от червена пчела, та дамата да повърне солените билки. Първо само малка глътка. Изчакайте минута. Още една. Пак изчакайте. После колкото може да поеме. Колкото повече изгълта, по-бързо ще се изцери. След това, щом очите й се прояснят и треската я остави, малка чашка от сместа на всеки дванайсет часа, три дни. И ще се оправи.

Аракаси се обърна Към Хокану и каза отсечено:

— Върви. Вземи конете и препускай. Всички лечители имат сесали, а за Мара времето е съществено.

Хокану погледна притеснено вързания Корбарг, който вече хлипаше истерично от облекчение.

— Аз ще се оправя с него — каза Аракаси, но в следващия миг се усети, че говори на празния въздух. Хокану вече бе изчезнал през изкъртената врата.

Нощният въздух лъхна през нея и смрази запотената плът на Корбарг. Отвън двама пияни приятели залитаха по пътя към дома и пееха. Някой лисна гърне мръсна вода от някакъв прозорец. Излая псе.

Аракаси стоеше неподвижно.

Изнервен от мълчанието, Корбарг се размърда и попита:

— Щ-ще ме п-пуснеш ли в-вече? — И довърши енергично: — Казах ти противоотровата.

Аракаси се обърна като сянка до тъмната стена и очите му блеснаха като на хищник.

— Но не каза кой купи отровата в бутилката, маскирана като противоотрова.

Корбарг се размърда във връзките.

— Ще ми струва живота, ако ти кажа това!

Тих като котка, Аракаси пристъпи към пленника си и издърпа ножа от гредата. Неописуемо скъпото в бедната на метал култура на Келеуан острие блесна в сумрака. Шпионинът опипа стоманата с пръст все едно пробваше резеца.

— Животът ти вече не е предмет на сделка. Тепърва трябва да се реши как ще умреш.

— Не — изхленчи Корбарг. — Не. Не мога да кажа повече. Дори да ме обесиш и боговете да изхвърлят духа ми от Колелото на живота за безчестие.

— Ще те обеся — увери го Аракаси, — освен ако не проговориш. Това е сигурно. Но едно острие може да нарани много лошо човек, преди да се стигне до въжето. Въпросът не е чест или безчестие, Корбарг, а милостив край или бавна агония. Знаеш лекарствата, които могат да донесат блажена смърт. — Опря върха на ножа в мекото над лакътя му и продължи: — И знаеш кои лекарства на рафтовете ти карат човек да се гърчи в мъки преди смъртта, онези, които усилват болката, държат те буден и те карат да ти се струва, че времето минава бавно.

Корбарг се облещи от страх.

Аракаси опипа замислено върха на ножа.

— Имам всичкото време, което ми е нужно, но не ми се ще да го хабя в слушане на мълчание.

— Жена ми… — почна отчаяният продавач на отрови. Началникът на шпионите го прекъсна.

— Ако жена ти се върне, преди да си казал каквото трябва да знам, ще замине с теб. Телохранителят ти ще умре още преди да мине през прага и ще гледаш как изпробвам методите си на нея. Ще я упоя с лекарства, за да я държа в съзнание, и ще режа плътта й на ивици! — Корбарг се разрева от ужас, а Аракаси попита: — Чиракът ти джудже ще ограби ли къщата ви, или ще ви почете и двамата с приличен погребален ритуал? — Сви рамене. — Ще открадне всичко, което може да се продаде, знаеш го. — Огледа се и добави: — Предвид мястото и клиентелата ти, съмнявам се, че някой ще бърза да докладва за убийството ви на градската стража. А и едва ли някой жрец ще каже молитва за вас.

Корбарг изръмжа нещо неразбираемо и Аракаси спря да го заплашва. Пристъпи напред, хвана пеша на халата на пленника си, отряза ивица плат и я уви на топка, за да му запуши устата.

— Ако ми запушиш устата, преди да почнеш проклетите си мъчения, как мога да ти кажа каквото искаш, дори да реша да говоря? — възкликна Корбарг.

Аракаси изобщо не спря, а натика плата между зъбите му и стегна краищата на здрави възли.

— Може да съм лош, но не съм глупав — рече тихо.

Остави го да се гърчи, донесе няколко стъкленици и започна да ги вдига пред очите на Корбарг една по една.

— Корен от тайги, да повиши възприятие и болка. Прах от кора на джинаб, който те държи буден цяла седмица. Листа синквои, от които времето тече бавно. Познавам ги не по-зле от всеки лечител, повярвай ми! А на работа с ножа съм се учил от експерт. Няма да ти се позволи да пищиш, когато почне агонията, а и да си искал да си спестиш болката, като първо проговориш, вече пропусна този шанс. — С нежност, която будеше трепет, шпионинът развърза халата на Корбарг, след което се обърна и изчезна за малко в съседната стая.

Корбарг се замята като извадена на сухо риба, но скоро се изтощи и увисна отпуснат. Аракаси се върна с лампата, с която се осветяваше писалището, когато наетият писар дойдеше да направи сметките, и коша, използван от дневния слуга за шиене.

Сложи ги на една малка масичка, която нагласи вляво от себе си, извади ножа и примижа да го огледа. Металният резец беше остър като бръснач.

Търговецът на отрова простена през запушилата устата му кърпа и Аракаси каза:

— Ще започна, без да използвам лекарствата. Можеш да си представиш как ще се усеща болката, когато ги приложа. — Посегна и разряза горния пласт кожа на жертвата си от пъпа косо надолу към слабините. По плочките закапа кръв, а Корбарг нададе приглушен писък, зарита и се замята.

— Стой кротко — предупреди го Аракаси. — Мразя мръсната работа.

Жертвата му не беше в положение да се вслуша в съвета, но на Главния шпионин му беше все едно. Бързата му ръка компенсира дърпанията и подскачанията на Корбарг. Той направи нов срез, смъкна триъгълник кожа и го хвърли настрани. После изряза мазнината и все едно правеше дисекции в училище за лечители, оголи мускула.

— Сега ще говориш ли? — попита небрежно.

Корбарг кривна глава за не. Беше плувнал в пот. Простена изпод парцала, но погледът му остана войнствен.

Аракаси въздъхна.

— Щом държиш. Макар че те предупреждавам, истинската болка още не е започнала. — Ръката му с ножа се задвижи с изключителна точност и мускулът на корема на жертвата му се разцепи.

Корбарг изврещя приглушено. Без да го слуша, Аракаси издърпа прерязаните вени и ги стегна с конец. После ножът му се зае с оголените черва и кръвта затече по-бързо.

Подът под краката му стана хлъзгав като в касапница и въздухът доби същата миризма. Корбарг не можа да удържи повече мехура си и вонящата течност се изля на локва.

— Е? — каза Аракаси и погледна продавача на отрови в лицето. — Имаш ли да кажеш нещо? Не? Тогава, боя се, че се налага да поработим по нервите.

Ножът се вряза в жива тъкан, отдели сноп нерви и остърга много леко.

Корбарг се замята безпомощно. Очите му се подбелиха и той припадна.

След малко обаче главата му се вдигна рязко, понеже лютива миризма изпълни ноздрите му. Докато мигаше объркано, силни ръце изляха смрадлива течност в устата му — Аракаси стисна носа му, за да го принуди да преглътне. Болката се усили до заслепяваща агония.

— Сега вече ще проговориш — каза Аракаси. — Иначе ще продължа това до сутринта. — Избърса лепкавия от кръв нож, грижливо го затъкна в пояса си и се пресегна да развърже възлите, които пречеха на Корбарг да говори. — После, когато дойде жена ти, ще се заема и с нея, да видим тя дали знае нещо.

— Демон! — изпъшка Корбарг. — Дявол! Дано да гниеш телом и духом и да се върнеш в следващия живот като гъба!

Аракаси го погледна равнодушно, бръкна в кървавата рана и щипна.

Писъкът на Корбарг раздра въздуха.

— Името — подкани го неумолимо Началникът на шпионите.

И от устата на Корбарг се засипаха думи, плюс името.

— Илакули — повтори Аракаси. — Продавач на слухове, който може да бъде намерен на Улицата на Скръбните сънища.

Търговецът на отрова кимна. Лицето му бе прежълтяло.

— Мисля, че е от тонга Хамой.

— Мислиш? — Аракаси въздъхна все едно, че поправяше дете. — Аз го знам.

— А жена ми?

— Тонгът може да я издири. Това е риск, за който си знаел, когато си се съгласил да им продадеш отровата. Но аз ще съм на часове оттук, когато се прибере, тъй че в това отношение тя е в безопасност.

Посегна и бързо преряза гърлото на Корбарг.

Отскочи, щом кръвта плисна и жертвата му изрита за последно, и загаси фитила на лампата. Мракът милостиво скри касапницата.

Аракаси — ръцете му трепереха — загърна халата на Корбарг и затегна пояса, за да не бъде посрещната младата му жена на връщане с най-гадните подробности от случилото се. Сряза връзките и положи тялото все едно Корбарг е заспал на пода. За кръвта не можеше да направи нищо. Изтри пръстите си колкото можа в окаченото на стената молитвено килимче, единственото нещо, което можеше да послужи за кърпа. След това, в ъгъла на спалнята на Корбарг, най-после се предаде на нервите си — коленичи над едно неопразнено нощно гърне и заповръща.

Повръща дълго. Не искаше да мине отново през преддверието, затова излезе през един от прозорците.

Улиците бяха почти пусти — безредиците отдавна бяха потушени. Малцина окъснели бързаха към домовете си, а в сенките се спотайваха опасни типове. Един разтреперан опърпан жрец обаче нямаше нищо за крадене, така че го оставиха на мира.

Нощният вятър в лицето му му помогна да се съвземе. Кратко спиране до един фонтан при входа на нещо, което трябваше, да е публичен дом, му позволи да оплакне кръвта от ръцете си. Под ноктите му все пак остана засъхнала кръв, но точно сега не му се искаше да я чисти с ножа.

За Илакули беше чувал. И имаше един човек в града, който щеше да знае местонахождението му.

Аракаси закрачи бързо в нощта.

Хокану тичаше. Двата изтощени коня се тътреха до него на поводите с плувнали в пяна гърди. Страхът за живота на Мара го държеше на крака дълго след като мускул и жили се бяха скапали от умора. Още носеше препаската на разкаялия се грешник. От облеклото, което си беше прибрал от хана, се беше спрял само за да завърже сандалите. Останалото беше натикал в дисагите на дорестия кон и сега приличаше на просяк, полугол и покрит с прах и пот.

Единствената му грижа беше рецептата за противоотровата, която предлагаше последна надежда за жена му.

В низините плъзна мъгла и придаде призрачен вид на дървета и синори в предутринния сумрак. Молитвената порта на Чочокан надвисна тежко от белотата като нещо от земите на духовете, владенията на Туракаму, Бога на смъртта. Хокану влезе под нея, без да обръща внимание на изрисуваните свещени фигури, и продължи да залита напред, воден само от мисълта, че тази порта бележи началото на края на пътуването му. Границите на имението минаваха в следващите хълмове и през дефиле, охранявано от собствените му патрули. Там щеше да има бегач и доверен офицер, с още един човек, обучен за полеви лечител. С малко късмет в припасите му щеше да има от билката за противоотровата, а всяка господарска кухня държеше запас от мед на червена пчела.

Надяваше се Добрият бог да му прости, че е пренебрегнал молитвата за преминаване, която портата трябваше да вдъхнови. Но не му беше останал дъх за молитва и знаеше, че ако спре, ще се просне на земята в не свяст. Капнал от умора, мина под арката и навлезе в перлените мъгли зад нея.

Конете усетиха засадата преди него.

Големият дорест скопец заора на място и изпръхтя, а кобилата се дръпна уплашено. При внезапното спиране Хокану залитна напред и изпъшка безпомощно. Но стрелата, пусната от крайпътния гъсталак, профуча на педя покрай него и изтрака безвредно в камъка.

Хокану мигновено сръга коня с лакът и той се завъртя като обезумял. Пръхтящата кобила заподскача на място, а конят изцвили и зарита. Хокану издърпа меча от ножницата на седлото и под прикритието на побеснелите животни се присви в свода на молитвената порта на Чочокан.

Не посмя да допусне, че дебнещият в засада е само един. Бързо се помоли на Добрия бог дано дебнещите го, които и да са, да не познават конете от варварския свят, защото двете животни бяха единственият му шанс да остане жив.

Все още вързани за повода, конете се замятаха пред арката, скопецът решен да се защити с хапане и ритници, а паникьосаната кобила се въртеше в кръг, дърпаше се и се вдигаше на задните си крака в опит да побегне. Хокану се надяваше, че никой убиец, роден на Келеуан, няма да рискува да скочи под тези тъпчещи и ритащи копита, за да нахлуе през портата и да го порази. Единственият избор за нападателите му беше да го заобиколят през входа от другата страна, а за слава на Чочокан отдавна мъртвият лорд на Минванаби, вдигнал този жертвен дар на бога, беше харчил с щедра ръка. Портата беше масивна, от камък и дърво, с коси опорни стени, за да крепят голямата й тежест. Имаше пищни ваяния, позлатени шпилове и множество вътрешни сводове, ниши и молитвени кътчета. Шестима стрелци можеше да се скрият вътре и сериозно да затруднят движението: несъмнено истинската причина зад посветителния жест на древния лорд.

В този момент Хокану можеше само да е благодарен за това неблагочестие, след като изостави прикритието на подплашените коне, закатери се по канелюрите и започна да се издърпва на ръце по една греда под тавана. Метна се над нея, пъхна се в една ниша с изрисувано на стената блажено лице и се присви. Огледа се и забеляза, че лицето над него е кухо. Задната страна беше направена като амбразура, с дупки, пробити през очите, от които скрит човек можеше да наблюдава всеки, който влиза в молитвената порта, идващ или заминаващ.

Ако не беше останал без дъх и изложен на смъртна опасност от убиец, Хокану щеше да се изсмее на глас. В империята дори в религията не оставаше извън Играта на Съвета. Явно предишните лордове на Минванаби бяха поставяли тук наблюдатели, за да известяват за пристигащи в имението, а също и да шпионират движението и търговията по пътя. Каквито и хитрини да се бяха разигравали от това място в миналото, Хокану се възползва от предимството. Докопа опорната греда, която крепеше маската в нишата й, издърпа се в кухия й гръб и погледна навън през очите-дупки. Конете продължаваха да се въртят на място, вече безнадеждно оплетени в повода. Изведнъж се обърнаха едновременно и загледаха напрегнато в нощта, с изпънати напред уши. Предупреден от конете, Хокану забеляза движение в сенките отвъд молитвената порта.

Видя облечени в черно фигури, разпръснати във ветрило. Тримата отпред носеха лъкове. Следваха ги други двама, като ариергард.

Кобилата дръпна нагоре главата си с такава сила, че юздата се скъса, и с пронизително цвилене затича по пътя. Страхът я подкара в пълен галоп и конският инстинкт я поведе обратно към дом и конюшня. Убийците в черно отскочиха от пътя й. По-мудният скопец гледаше, изпънал уши, после тръсна грива, потърка засърбялата го шия в ръката на една кариатида, притича настрани, наведе муцуна и започна да пасе крайпътната трева.

Черните фигури се шмугнаха в молитвената порта и Хокану потрепери. Жегна го отчаяние. Изтощените му от бягането дробове все още едва поемаха дъх, виеше му се свят. Изправен пред ужасно решение, той все пак предпочете да го открият и да се бие, вместо да припадне и да се остави враговете му да го хванат в безсъзнание.

Петимата нападатели явно го чуха, защото се вцепениха като кучета, на които са посочили дивеча, и се извърнаха към скривалището му. После двама метнаха лъковете си през раменете и започнаха да се катерят.

Хокану обърна меча си и го хвърли като копие. Оръжието порази единия мъж в гърлото, прониза надолу зад гръдната кост и през сърцето. Без дори да успее да изкрещи, мъжът тупна тежко на земята, при което конят се стресна, погледна нагоре и се премести до пилона отвъд портата.

Три стрели изсвистяха към скривалището на Хокану.

Едната изтътна в дърво, а другите две откъртиха парчета от ухото на маската и се забиха в дъските зад нея. Хокану измъкна ножа, който беше скрил в препаската си, издърпа се назад, толкова навътре в нишата, колкото можеше, пресегна се с лявата си ръка и изтръгна едната стрела от дървото.

Появи се облечена в черно фигура, очертана на тъмния фон на гредите. Хвърленият от Хокану нож порази мъжа в гърлото и той се срути долу с гъргорене. Спътникът му не беше толкова глупав, че да го последва, а смъкна лъка си. Хокану видя как върхът на стрелата блесна в тъмното и настръхна при мисълта, че стрелата всеки момент ще полети и ще го порази.

Дрезгав глас извика отдолу:

— Не бързай. Дръж го на прицел. Оридзу ще се покатери на другата статуя и ще стреля по него отгоре.

Изтръпнал, Хокану осъзна, че скривалището му може да го опази само от нападение отдолу. Опиташе ли се да се прикрие от онзи, който щеше да се покатери, щеше да се окаже уязвим за стрелба с лък отдолу. А най-ужасното беше, че знанието за противоотровата, която можеше да спаси Мара, щеше да загине с него. Изруга се за припряността, накарала го да напусне Кентосани, без да отдели няколко минути, за да събере охрана.

Дори да не беше имал време да привика войници от градската къща на баща си или на Мара, можеше поне да вземе наемници.

Но беше зарязал въоръжената охрана в полза на бързината, която можеше да постигне сам, яхнал конете от Кралството. Животните можеха да надбягат и най-бързите бегачи, а Хокану беше поставил заплахата за жена си над риска за собствения си живот.

Сега Мара щеше да плати за глупостта му. Щеше да умре, последната от Акома, без дори да е разбрала колко близо е стигнал мъжът, който я обича, за да й донесе противоотровата.

До ушите му стигна тихо шумолене. Не един, а двама убийци се катереха по статуите. Щяха да стрелят по него от двете страни, а предвид умствената нагласа на старите лордове Минванаби Хокану не изключваше възможността да има скрити амбразури зад други ваяния в молитвената порта. Можеха да го уцелят, без дори да ги види.

Отчаян, хванат натясно и разтреперан от умора и гняв, Хокану стисна стрелата, единственото останало му оръжие. Приготви се да връхлети срещу онзи, който го държеше на прицел. Щеше да умре, но може би щеше да отведе още един от враговете си в залите на Туракаму със себе си.

Но докато се стягаше, за да се избута от стената, една стрела изсвистя. Той залегна, но късно. Стрелата го улучи в бедрото и се загнезди с изтупване и тъпа болка в костта.

Устните на Хокану се изпънаха в безмълвно ръмжене. Животинска болка и нажежен до бяло гняв опариха ума му до свръхестествена яснота. Той хвана пръчката и я откърши. Болката го накара да се присвие. Втора стрела изпращя в дървото, където допреди миг беше тялото му. Паднал на колене, с насълзени от болка очи, той заопипва с окървавените си пръсти за опора, за да може да се изправи.

По някакво чудо ръката му напипа нещо като дръжка. С последни сили той я стисна, изправи се и извика изненадано, щом стената се отвори и той се хлъзна надолу…

Ама разбира се! — помисли Хокану и в последвалия прилив на адреналин се изсмя високо. Безименният стар лорд на Минванаби беше направил изход за бягство за шпионите си и той случайно бе открил спасението. Капакът се отвори навън и го измъкна от тъмнината и кръстосания огън на вражеските стрели в седефеното утро.

Стъпалата му увиснаха безпомощно от гредата, щом двукрилият дървен капак зейна надолу. Скокът не беше нищо за здрав мъж, някакви си десетина стъпки. Но сега, със стрелата в бедрото си, Хокану се опасяваше, че може да припадне. Захвърли безполезната стрела, която държеше, зарита, завъртя се и задращи с другата ръка, но не можа да се хване и с нея. Раната болеше ужасно и очите му се насълзиха.

Воин в черно се появи зад него и опъна лъка си.

Хокану погледна надолу. Още врагове прииждаха откъм пътя, приближаваха се към коня, който невинно поскубваше трева и юздите му се влачеха по земята. Конят не беше опасен, но убийците оставаха нащрек заради показаното раздразнение, което бяха видели току-що. Животното забеляза приближаването им, отдръпна се от тях и застана точно под Хокану.

— Чочокан да те благослови — почти изхлипа Хокану. И се пусна.

Падна тежко върху седлото и болката в бедрото бе засенчена от съкрушителното оскърбление на мъжеството му. Скопецът изпръхтя, тръсна изумено глава й залитна на колене под удара.

— Бягай, месо за псета такова! — изкрещя Хокану, колкото за да го накара да препусне, толкова и за да облекчи непоносимата болка. Наведе се напред и се вкопчи в гривата. Макар задникът му да беше наполовина извън задния лък, а единият му крак да бе увиснал до хълбока на коня, заудря с пета и успя да вдигне коня на крака.

В този момент стрелците пуснаха тетивите. Улучен в шията, рамото и задницата, конят залитна, но щастието все още се усмихваше на Хокану: залитането го изхвърли нагоре и той успя да се закрепи на седлото. Конят препусна в галоп към дома.

Хокану бе замаян от болка. Тръсна глава и стисна зъби. Не беше стигнал чак дотук само за да провали всичко, като падне!

Но неумолимо се хлъзгаше на една страна, а и раненият кон започна да тича на все по-къси отскоци. Един, два, три… после ръцете на Хокану изпуснаха гривата, той залитна и…

И не падна. Две ръце в ръкавици го хванаха здраво.

— Проклятие! — изрева Хокану, докато двамата падаха тежко на земята. От гърлото му се изтръгна агонизиращ вик. Въздухът почерня, след това стана ослепително бял и той чу гласове.

Един от тях беше на Люджан.

— Убийци — изпъшка Хокану. — По дирите ми.

— Вече са мъртви, милорд — каза Бойният водач. — Стой спокойно да ти видя раната.

Хокану отвори очи. Небето сякаш заплува над него, нелепо зелено и изчистено от мъгла. Слънчевият изгрев хвърляше ярка светлина по лицата на патрула.

— Кобилата дойде без ездач — каза Люджан. — Предположихме неприятност на пътя. Аракаси беше ли с теб, господарю?

— Не. — Хокану изпъшка. — Остана в Кентосани. Слушайте. — И въпреки болката успя да изреди рецептата за противоотровата, единствената надежда да се спаси Мара.

С приучената ефикасност на полеви командир Люджан заповяда на най-бързия си воин да смъкне бронята и да изтича до лечителя с дадените от Хокану указания.

Пратиха други мъже за носилка, за да отнесат в имението ранения консорт на господарката.

Светът около Хокану плуваше от накъсано черно до болезнено ярко.

— Милорд — каза Люджан. — Този връх трябва да се изреже много бързо, за да не забере.

Хокану вдиша накъсано.

— Не! — изръмжа. — Не и преди да съм се върнал при милейди и да я видя съживена от противоотровата със собствените си очи.

— Твоя воля, милорд. — Бойният водач на Акома се надигна бързо и енергично. — Ударен водач — извика на подофицера си, — вземи четирима души и направете походна носилка! Милорд Хокану иска да е до господарката колкото може по-скоро!