Господарка на Империята

7. Виновник

Бегачът сви настрани.

Едва осъзнал, че за малко щяха да го прегазят, Аракаси застина насред пътя. Слънцето се беше издигнало високо, бе твърде близо до пладне, за да тича толкова бързо пратеник на Акома, освен ако работата му не беше крайно спешна. Аракаси се намръщи, спомнил си мрачното изражение на куриера, обърна се и затича обратно към Сулан-Ку.

Краката му бяха пъргави и беше облечен като бегач на дребен търговец. Все пак му отне няколко минути, докато догони бегача. Но като чу припрения му въпрос, мъжът не забави стъпките си.

— Да, нося съобщения от дома Акома — отвърна задъхано. — Съдържанието им не е твоя работа.

Въпреки горещината, прашния неравен път и усилието, което му струваше да не изостане от мъжа, който не искаше да се забави нито за миг, Аракаси се задържа до него. Погледна присвитите очи на бегача, големия нос и широката брадичка и измъкна името му от паметта си.

— Хубаксачи — каза задъхано. — Аз съм верен слуга на Мара и определено е моя работа да знам каква нужда те праща да тичаш презглава за Сулан-Ку по пладне. Господарката не иска от бегачите си да рискуват слънчев удар току-така. От което следва, че нещо не е наред.

Бегачът го погледна изненадано, позна го и най-сетне забави ход.

— Ти? — възкликна изненадано. — Как да те позная в това облекло?

— И не трябва — сряза го Аракаси. — Какво е станало?

— Господарката — изпъшка бегачът. — Имаше лошо раждане. Синът й не оцеля. — Овладя се и добави: — Кърви опасно. Пратиха ме да намеря жрец на Хантукама.

— Богове! — извика Аракаси, обърна се и затича към имението на Акома.

Щом най-бързият бегач на Господарката беше изпратен да доведе жрец на Хантукама, това можеше да означава само, че Мара умира.

Ветрец раздвижваше завесите и слуги пристъпваха безшумно из стаята. Седнал до постелята на Мара, със стегнато в безизразна маска лице, за да скрие мъката си, Хокану съжаляваше, че не можеше да се изправи срещу мечовете на хиляда врагове, вместо да разчита на надежда, на молитва и на колебливата суетня на лечителите. Не можеше да мисли за мъртвороденото дете и за безжизненото му посиняло телце. Бебето беше изгубено, бе отишло при Туракаму, без да е поело дъх. Мара все още живееше, но на ръба.

Лицето й беше бледо като порцелан, а превръзките и студените компреси, с които акушерките се опитваха да намалят кървенето, като че ли не помагаха много. Бавното червено течение продължаваше неумолимо. Хокану беше виждал на бойното поле фатални рани, които го притесняваха по-малко от това пълзящо коварно петно, което се подновяваше с всяка смяна на превръзките. Хапеше устни в тихо отчаяние, без да забелязва слънчевата светлина навън, и шепнеше:

— Мара, прости на упоритото ми сърце. — Макар да не беше дълбоко религиозен, се придържаше към храмовата вяра, че уал, вътрешният дух, ще чуе и запамети онова, което ушите и съзнателният ум не могат. Говореше все едно Мара е будна и слуша, а не е застинала като статуя в постелята.

— Ти си последната Акома, мила, само защото не отстъпих на молбата ти да закълнем Джъстин като твой наследник. Наистина съжалявам за егоизма си и за желанието си да призная опасността за името Акома. — Замълча, за да овладее треперещия си глас. — Аз те обичам и не можех да си представя враг, който ще дръзне да посегне покрай мен, за да ти нанесе удар. Не го допусках и за самата природа и опасностите на раждането.

Миглите на Мара не трепваха. Устата й не потръпна, нито се усмихна, дори бръчицата от мръщене между веждите й я нямаше. Хокану погали тъмната й разпусната коса, разпиляна по копринените възглавници, и надви плача си.

— Заклевам се — продължи той и този път гласът му не му изневери. — Живей, моя силна, красива съпруго. Живей, за да можеш да закълнеш нов наследник за Акома над своето фамилно натами. Чуй ме, моя любима. В този момент освобождавам сина на Кевин, Джъстин, от задълженията му към дома Шинцаваи. Той е твой, за да укрепи името и наследството на Акома. Живей, любима, и заедно ще направим други синове за бъдещето на двата ни дома.

Очите на Мара не се отвориха за светлината на победата й. Отпусната под завивката, тя не помръдна, когато съпругът й сведе глава, най-сетне загубил битката да сдържи сълзите си. Нито се сепна от безшумните почти стъпки и глас като коприна, който промълви:

— Тя има враг, който я е поразил, както и детето в утробата й, хладнокръвно.

Хокану се присви и се извърна рязко срещу внезапно появилия се Аракаси. Очите на Главния шпионин бяха непроницаеми като оникс.

— Враг? Какъв враг? — Гласът на Хокану бе остър като нож. — Искаш да кажеш, че помятането не е случайност?

Главният шпионин поднесе новината, без да трепне.

— Джикан каза, че дегустаторът за отрова на господарката не се е събудил от следобедната си дрямка. Лечителят го прегледал и казал, че е в кома.

За миг Хокану заприлича на човек, направен от стъкло — цялата му уязвимост бе станала прозрачна. След това мускулите на челюстта му се стегнаха. Заговори с глас, твърд като варварско желязо:

— Намекваш, че жена ми е отровена?

Аракаси — гледаше безпомощно лежащата Мара — можа само да кимне безмълвно.

Хокану пребледня, но бързо се овладя и прошепна:

— Един търговец на подправки отвъд разлома дойде вчера. Предложил е на Мара концесии за екзотични напитки от Мидкемия.

— Господарката опитала ли ги е?

Хокану кимна — и двамата моментално скочиха към вратата.

— Кухните — изпъшка Хокану, след като едва не събориха акушерката, идваща да смени компресите на Мара.

— И аз си го помислих — отвърна Аракаси. — Има ли някакъв шанс приборите да са останали неизмити?

Къщата беше огромна, с помещения, пристроявани столетия наред. Докато тичаха презглава през лабиринта от слугински проходи, сводове и къси стълбища, Хокану се зачуди как Аракаси може да знае най-късия път до кухните, след като толкова рядко се задържа у дома. И все пак Главният шпионин тичаше уверено напред.

Стигнаха фоайе с петорна пресечка между крилата и Аракаси безпогрешно избра правилния вход. Хокану възкликна изумено.

— Карти — обясни задъхано Аракаси. — Все пак преди това беше жилището на най-големия враг на Мара. Всеки Главен шпионин трябва да знае плана на къщата на такъв човек. На агентите трябва да се казва на кои врати да подслушват, да не говорим за момента, когато на убиец от гилдията трябва са се дадат изрични указания кого точно да убие…

Млъкна и се намръщи.

— Какво има? — настоя Хокану. — За какво мислиш? Знам, че е свързано с Мара.

— Имам едно подозрение. Когато успея да го потвърдя, ще ти кажа повече.

От уважение към компетентността му Хокану не настоя за отговор. Затича още по-бързо и стигна до кухнята на половин стъпка пред Началника на шпионите.

Стъписаните слуги вдигнаха глави от вечерята, която приготвяха за работниците на полето, видяха появилия се разчорлен и задъхан господар и моментално се проснаха на пода.

— Чинии, чаши — викна задъхано Хокану. — Всеки прибор, който е използвала Господарката, когато чуждоземният търговец на подправки е бил тук. Донесете всичко за оглед на лечителя.

Главният готвач пребледня.

— Господарю… Чашите и чиниите от вчера са почистени и прибрани както винаги, още снощи.

Аракаси и Хокану се спогледаха отчаяно.

Никаква следа не беше останала от отровата, която можеше да е носил търговецът на билки от Мидкемия. А ако не можеха да открият каква отвара е поразила Мара, не можеше да има надежда, че ще намерят противоотрова.

Осъзнал, че Хокану е на ръба да избухне, Аракаси го стисна за раменете.

— Чуй ме! — заговори Главният шпионин с тон, който накара проснатите на пода слуги да потръпнат. — Тя умира, да, и бебето е мъртво, но все още не всичко е загубено.

Хокану не отвърна нищо. Тялото му бе изпънато като струна в хватката на Аракаси.

Началникът на шпионите продължи по-меко:

— Използвали са бавна отрова…

— Искат да страда! — извика измъчено Хокану. — Убийците й искат всички ние да гледаме и да сме безпомощни!

Аракаси, поел риска за неописуеми последствия, както затова, че си бе позволил да сложи ръце на благородник, така и защото го предизвикваше да изригне от гняв и болка, грубо разтърси господаря си и ревна:

— Да! И точно тази тяхна жестокост ще спаси живота й!

Това вече привлече вниманието на Хокану. Запотен и съзнаващ опасността, на която се е изложил, Аракаси продължи:

— Никой жрец на Хантукама не може да бъде намерен навреме. Най-близкият…

Хокану го прекъсна:

— Кървенето ще я довърши много преди отровата да свърши работата си.

— А, не — заяви грубо Аракаси. — Говорих с акушерката. Пратила е човек до храма на Лашима за венчелистчета от златна корона. Лапа, приготвена от тях, ще спре кървенето. Това ми оставя поне малко време да проследя търговеца на подправки.

Разумът се върна в очите на Хокану, но лицето му остана напрегнато.

— Търговецът имаше носачи варвари.

Аракаси кимна.

— И е бил облечен така, че да привлече внимание. Златото е именно за да бъде забелязан и запомнен.

— Откъде знаеш за златото? Да не си срещнал търговеца на пътя?

— Не — отвърна Аракаси с лукава усмивка й пусна консорта на Мара. — Чух клюките на слугите.

— Има ли някоя подробност, която да ти убягва? — попита удивено мъжът на Мара.

— Много, за мое постоянно разочарование. — Аракаси погледна смутено към пода: двамата с господаря чак сега си спомниха, че кухненският персонал продължава да лежи проснат в краката им.

— В името на добрите богове! — възкликна Хокану. — Всички, станете и се заемете със задълженията си. Бедите на господарката не са по ваша вина.

Докато робите и слугите се вдигаха от пода, Аракаси се смъкна на колене пред Хокану.

— Господарю, моля за официално позволение да проследя този търговец на чужди подправки и да намеря противоотрова за милейди Мара.

Хокану отвърна с отсечено кимване, каквото командир можеше да даде на воин на бойното поле.

— Направи го и не губи повече време в поклони, Аракаси.

Началникът на шпионите се изправи и след миг беше навън.

Едва когато се отдалечи на безопасно разстояние и се сля със сенките в коридора, желязното самообладание го напусна. Видимо притеснен, той обмисли предположенията, които бе премълчал пред Хокану.

Продавачът на подправки наистина се беше появил, така че да се набива на очи, с носачите варвари и ефектния си накит. И със сигурност неслучайно. Човек, роден на Келеуан, никога нямаше да носи метал на публично място без наложителна причина. Аракаси вече знаеше, че следата му ще е лесна за проследяване: мъжът беше искал да бъде проследен. Главният шпионин щеше да намери само това, което господарят на мъжа искаше, а противоотровата за Мара нямаше да е част от разкритието.

В портика между голямата зала и стълбището към слугинските жилища Началникът на шпионите на Мара изведнъж затича. Вече имаше подозрение: очакваше да намери търговеца на подправки и всичките му носачи мъртви.

Качи се в малката си спалня на тавана над складовете и отвори един капак на кожени панти. Бръкна в отвора в тънката гипсова стена и измъкна халат на странстващ жрец на дребно божество, Алихама, покровителката на пътниците. Тъканта беше зацапана със стари петна от мазнина и пътна прах. Главният шпионин на Мара бързо го облече и затегна кожените връзки. След това издърпа напукани сандали, пояс на тъмночервени ивици и дълга качулата шапка с пискюли. Най-сетне взе керамична кадилница, накичена с глинени звънчета и хлопки.

Маскировката му като жрец на Алихама вече беше пълна. Но маскировката не стигаше и той добави и седем скъпоценни метални ножа за мятане, всеки точно балансиран и остър като бръснач. Пет от тях скри под широкия пояс. Последните два пъхна в подметките на сандалите от кожа на нийдра, под редиците фалшив шев.

Излезе и тръгна с клатушкаща се походка. Заслиза предпазливо по стълбището, защото едното му око като че ли беше станало късогледо.

Толкова дълбоко беше преобразяването му, че когато излизаше от къщата, Хокану за малко щеше да го изтърве. Но широкият ярък пояс привлече погледа на наследника на Шинцаваи и тъй като не беше виждал жрец на Алихама да го хранят в кухните, стъписан осъзна, че Аракаси почти му се беше изплъзнал.

— Чакай! — извика той.

Началникът на шпионите не се обърна, а продължи да слиза към кея е намерението да хване следващата пощенска баржа до Кентосани.

Хокану, обут с високи ботуши, каквито мидкемийците носеха при езда, затича да го догони. Хвана го за рамото и отскочи, щом жрецът се извърна с почти невероятна бързина. Ръката на Аракаси се отдръпна от пояса му, той примижа към Хокану и каза с глас като кадифе:

— Стресна ме, господарю.

— Видях. — Хокану посочи жреческия халат. — Баржата и пътищата пеш са твърде бавни. Идвам с теб. Ще яздим коне.

Началникът на шпионите се вцепени.

— Твоето място е до господарката, господарю.

— Знам. — Хокану гледаше измъчено, ръката му стискаше нервно дръжката на затиснатия в пояса му камшик. — Но какво мога да направя тук, освен да гледам как чезне? Не. Идвам. — Премълча онова, което се таеше в умовете и на двамата — Аракаси беше слуга на Акома. Като консорт на Мара Хокану не му беше законен господар и Аракаси не му беше подчинен под клетва за вярност. — Принуден съм да помоля — каза той с усилие. — Моля, разреши ми да дойда с теб. Заради твоята господарка и моя съпруга.

Тъмните очи на Аракаси прецениха Хокану, след което се извърнаха настрани.

— Разбирам какво ще ти причини, ако откажа молбата ти — каза той тихо. — Но конете не са подходящи. Може да дойдеш, ако желаеш, като мой послушник.

— Извън тези имения колко души са виждали кон от варварските земи отвъд разлома? — отвърна рязко Хокану. — Мислиш ли, че някой изобщо ще гледа ездачите? Докато престанат да зяпат животните, ще сме подминали в облак прах.

— Добре — отстъпи Аракаси, въпреки че несъвместимостта между маскировката му и предпочитания от Хокану транспорт го притесняваше. Достатъчно беше един умен човек да свърже лицето му с жрец, който нарушава доктрината, и със същество, докарано отвъд разлома, и всичката му работа щеше да е компрометирана. Но след като премисли рисковете за Мара, осъзна: обичаше я повече от работата си, повече от собствения си живот. Ако тя умреше, надеждите му за създаването на по-добра, по-силна империя ставаха на прах.

Така че отвърна:

— Ще бъде както желаеш, господарю. Но ще ме вържеш за седлото като пленник.

Хокану го погледна изненадано.

— Какво?! Никога не бих те унизил така!

— Ще го направиш. — Аракаси го погледна с все още късогледото си око. Като че ли нищо не можеше да го извади от маскировката. — Трябва. Този жречески халат ще ми трябва за по-късно. Тъй че трябва да се пригодим към обстоятелствата. Аз съм свят човек, който се е опозорил при опит за кражба. Слугите са ме заловили. Караш ме в Кентосани, за да ме изправиш пред храмовото правосъдие.

— Това е хитро. Но няма да те вържа. Това ще накърни честта ти.

— Трябва — каза Аракаси и се усмихна. — Освен ако не искаш непрекъснато да спираш, за да ме вдигаш от прахта. Господарю, опитвал съм всяка маскировка в тази империя и не малко чужди държави, но никога не съм яздил. И си признавам, че ме е страх.

Стигнаха двора, където по заповед на Хокану един нает свободен работник от Мидкемия чакаше с два оседлани коня. Единият беше сив, другият дорест, и макар да не бяха толкова буйни като черния на Аяки, Хокану видя как Аракаси ги гледа с боязън. И въпреки притеснението си за Мара забеляза, че кривогледството на Главния шпионин си е останало.

— Лъжеш — каза Хокану, но симпатията в тона му притъпи обидата в думите. — Имаш ледена вода вместо кръв и ако не беше неловък с меча, щеше да си станал страховит командир на армии.

— Нека донесат въже — отвърна Аракаси. — Ще ти покажа как моряците правят възли, господарю Хокану. И заради двама ни, надявам се да ги вържеш стегнато.

Конете препускаха в галоп, вдигаха охрени валма прах в обедния въздух и объркваха движението по пътя. Теглещи фургони със стока нийдра пръхтяха и се дърпаха боязливо на шестте си крака встрани. Коларите викаха разгневени, а след това се ококорваха с удивление и страх, докато четирикраките зверове, докарани отвъд разлома, профучаваха покрай тях. Бегачи скачаха встрани от пътя, ококорили очи, и търговски кервани нарушаваха колоната, докато коларите и водачите им зяпваха като селяци.

— Тези същества никога не са изкарвани извън именията — подвикна Аракаси. Беше вързан за китките към рога на седлото, глезените му също бяха вързани под седлото, и търпеше неописуемо неудобство, докато се мъчеше да съхрани самообладанието и достойнството си. Жреческият му халат плющеше като знаме, а кадилницата го пердашеше по прасеца при всяка крачка на коня.

— Опитай да се отпуснеш — подхвърли Хокану в желанието си да помогне. Седеше на седлото с лекота, тъмната му коса се вееше, ръцете му държаха юздите хлабаво. Не приличаше на човек, страдащ от пришки на деликатни места. Ако не беше тревогата за жена му, сигурно щеше да го забавлява суматохата, която, чуждоземните му зверове предизвикваха на пътя.

— Как разбра, че трябва да започнеш от Кентосани? — попита Хокану, след като спряха под някакви дървета край пътя, та конете да си поемат дъх.

Главният шпионин въздъхна, размърда крак да махне кадилницата от натъртения си прасец и се намръщи. Но в гласа му не се таеше неприязън, когато отговори на въпроса.

— Свещеният град е единственото място в империята, където вече живеят мидкемийци и където турилците и дори пустинните хора ходят с родните си носии. Мисля, че нашият търговец на подправки е пожелал да се набива на очи, а след това да влее дирята си в друга, по-трудна за проследяване, но такава, че все пак да го намерим. Но не бързо. Защото вярвам, че има господар, който му е дал заповеди за лейди Мара, и че този мъж, този враг няма да иска да се крие в тайна.

Главният шпионин премълча втори, по-важен извод. Най-добре беше да не изказва подозренията си, преди да има доказателство.

Продължиха да яздят мълчаливо под балдахина на дървета уло. Птици се пръсваха от клоните при гледката и миризмата на чуждите зверове. Конете махаха опашки да пъдят мухите.

Удобството на Хокану на седлото оставаше в странно противоречие с чувствата, което се бореха вътре в него. При всеки завой на пътя, под сянката на всяко дърво, той си представяше заплаха. Мъчеше го споменът за бледото лице на Мара на възглавницата и ръцете й, тъй неестествено неподвижни върху завивката. Колкото и да се укоряваше за тревогата, която хабеше енергията му, не можеше да владее мислите си. Гризеше се под воинското си спокойствие, че не може да направи нищо повече, освен да осигури коне, та Аракаси да стигне по-бързо до града. Началникът на шпионите беше вещ в занаята си и един неопитен придружител най-вероятно щеше да му попречи. Но Хокану знаеше, че ако беше останал при безпомощно лежащата Мара, вече щеше да е вдигнал воините и да ги е повел срещу Джиро, и по дяволите да върви едиктът на Събранието. Намръщи се. Дори сега се налагаше да се сдържа да не сграбчи камшика и да запердаши коня. За да даде изблик на вътрешния си гняв, на вината си и болката си, беше готов да накара коня да препуска в галоп, докато не падне.

— Радвам се, че си с мен — каза изведнъж и най-неочаквано Аракаси.

Хокану се отърси от неприятните мисли и видя, че загадъчният поглед на Главния шпионин е впит в него. Изчака и след пауза, изпълнена с шумоленето на вятъра в дърветата, Аракаси обясни.

— С теб мога да си позволя да съм непредпазлив. Споделената отговорност ще ме укрепи сега, когато за първи път в живота си изпитвам подтик да съм безразсъден. — Намръщено погледна вързаните си ръце. Пръстите му се извиха, опитвайки възлите. — Лейди Мара е… Изпитвам към нея нещо, каквото не бях изпитвал с предишния си господар, дори когато домът му беше заличен от враговете му.

Хокану се изненада.

— Не знаех, че си служил на друг дом.

Сякаш едва сега осъзнал, че е споделил нещо поверително, Аракаси вдигна рамене.

— Първоначално създадох мрежата си за лорд Тускай.

— Аха. — Хокану кимна. Това обясняваше много. — Значи си поел служба при Акома по същото време като Люджан и другите бивши сиви воини?

Шпионинът кимна. Напрегнатият му поглед следеше всеки нюанс в държането на консорта на Мара. Като че ли стигна до някакво вътрешно решение и каза:

— Споделяш мечтите й.

Хокану отново се стъписа. Проницателността на Аракаси беше почти неудобно остра.

— Искам империя без несправедливост, узаконено убийство и робство, ако това имаш предвид.

— Нейният живот е по-важен от този на двама ни — отвърна тихо Аракаси. — Ако продължиш с мен, господарю, трябва да разбереш: ще рискувам твоя живот заради нея също толкова лесно, колкото и моя.

Усетил, че думите на шпионина са искрени и че Аракаси изпитва неудобство да сподели нещо толкова доверително, Хокану каза само:

— Да побързаме.

И смуши коня в галоп.

Задните улички на Кентосани воняха.

Шпионинът и лорд Шинцаваи оставиха конете при един разтреперан ханджия, който се поклони и заломоти притеснено, че е недостоен да се грижи за такива редки животни. Лицето му издаваше неприкрит страх, щом двамата напуснаха, а вълнението, причинено от присъствието на конете сред слугите на странноприемницата, прикри тръгването на Аракаси и Хокану. Всички слуги все още бяха навън с всички гости, зяпаха и сочеха мидкемийските коне, и двамата се измъкнаха незабележимо.

Бяха си разменили ролите и сега Главният шпионин беше началникът, а Хокану, само по набедрена препаска, играеше разкаял се грешник на поклонение като слуга на жреца, за да умилостиви дребното божество, което уж беше оскърбил.

Вляха се в следобедната тълпа.

Пеша, вместо да го носят на носилка, и за първи път в живота си без почетна гвардия, Хокану осъзна колко много се е променил Свещеният град, откакто императорът беше наложил абсолютната си власт на мястото на Висшия съвет. Велики лордове и дами вече не обикаляха охранявани от воини, защото Имперските бели патрулираха по улиците, за да пазят града. Докато главните пътища бяха общо взето безопасни, макар и претъпкани — селски коли, храмови процесии и забързани вестоносци, — по-тъмните и тесни задни улици, където живееха хамали и просяци, или вмирисаните на риба улички зад складовете при кейовете не бяха място, където да дръзне да стъпи мъж или жена без въоръжена охрана.

И все пак Аракаси разполагаше със знание за тези сумрачни странични пътища, знание, придобито години преди премахването на поста Военачалник от Ичиндар. Пътят им залъкатуши през влажни и обрасли с мъх входове, между жилища, струпани толкова нагъсто, че не проникваше слънчева светлина, минаха дори през зловонен, задръстен със смет канал.

— Защо този заобиколен маршрут? — попита Хокану, докато врещяща тайфа улични хлапета притича покрай тях, подгонила дръгливо куче.

— Навик — подхвърли Аракаси. Димящата кадилница се люшкаше до коленете му — тамянът й бе съвсем нищожен цяр срещу ужасната смрад, вдигаща се от канала. Подминаха прозорец, на който старица белеше джомач с костен нож. — Ханът, в който оставихме конете, е съвсем почтен, но там се събират продавачите на клюки да си разменят новини. Не исках да ни проследят. Когато напуснахме, един слуга на Екамчи ни се закачи на опашка. Видя конете при главната порта и разбра, че сме от домакинствата на Акома и Шинцаваи.

— Откъснахме ли опашката? — попита Хокану.

Аракаси се усмихна и тънката му ръка се вдигна в благослов над главата на някакъв просяк. Мъжът беше с помътен поглед и ломотеше несвързано, явно бе докоснат с лудост от боговете. Шпионинът завъртя кадилницата на връвта, разпръсна във въздуха облак тамян и отвърна:

— Да. Явно не искаше да си цапа сандалите в ямата за смет, през която минахме. Заобиколи, изтърва ни от поглед за секунда…

— И ние се шмугнахме през оня канал — завърши с кикот Хокану.

Подминаха закритата с капаци предница на тъкашки дюкян и спряха пред пекарница. Аракаси купи кифла и намаза сладко от са̀ върху маслото отгоре. Хлебарят обслужи друг клиент и махна на чирака си, който отведе жреца и покаяника в скритата зад завеските задна стая. След няколко минути се появи и самият хлебар. Изгледа остро двамата посетители и се обърна към Аракаси.

— Не те познах с тая дреха.

Главният шпионин облиза сладко от пръстите си и рече:

— Искам новини. Спешно е. Търговец на подправки, показно, облечен и е метален накит. Имал е варвари носачи. Можеш ли да го намериш?

Пекарят изтри потта от дебелия си врат.

— Ако можеш да почакаш до залез-слънце, когато хвърляме остатъците на просячетата, може да имам отговор.

Аракаси не остана доволен.

— Много е късно. Искам да използвам бегача ти. — Врътна ръка и като по магия между пръстите му се появи навито парче пергамент. Може би: Главният шпионин го беше крил през цялото време в ръкава си, помисли Хокану, но не можеше да е сигурен.

— Прати това на сандалджията на ъгъла На Бъчварска и Табакчийска. Собственикът се казва Чимичи. Кажи му, че питата ти гори.

Хлебарят изглеждаше разколебан.

— Направи го! — изшепна Аракаси с тон, от който Хокану настръхна.

Хлебарят вдигна брашнените си ръце с дланите нагоре в знак на покорство, а после ревна на чирака си. Момчето изтича навън с пергамента, а Аракаси закрачи из стаята като саркат в клетка и не спря през цялото време, докато го нямаше.

Кожарят се оказа слаб като клечка мъж с пустинна кръв, носеше мазни от пот пискюли с талисмани под робата си. Провисналата му коса падаше на очите му, които шаваха неспокойно. Ръцете му бяха покрити с белези, които можеше да са от изплъзналия се нож в занаята му, но по-вероятно, помисли Хокану, ако се съдеше по броя им и по местата, от опитната ръка на мъчител. Шмугна се през завеската още мигайки от слънчевата светлина, с намазана със сладко кифла в едната ръка също като тази в ръката на Аракаси.

— Глупак — изсъска на жреца. — Излагаш ме на риск с този спешен сигнал, а после ме викаш тук. Началникът ще те изгори за такова нехайство.

— Началникът определено няма да го направи — сухо каза Аракаси.

Майсторът кожар подскочи.

— Но това си самият ти! Богове, не можах да те позная в тези храмови дрипи. — Веждите му се сбраха в мръщене, достойно за цубарското му потекло. — Какво толкова е станало?

— Търсим един търговец на подправки, натруфен със златна верижка и с носачи варвари.

Лицето на Чимичи светна.

— Мъртъв е — отвърна той. — И носачите му също. В един склад на улица Хуает, ако може да се разчита на крадеца, опитал се да размени брънки от верижка при сарафите, че е казал истината. Но след като такъв човек изобщо е имал злато, едва ли си го е измислил.

— Имперският патрул знае ли вече за труповете?

— Вероятно не. — Чимичи остави кифлата и избърса оцапания си със сладко пръст в престилката си. — Да си виждал някога сараф да докладва нещо, което не е длъжен? Данъците на метали не са малки напоследък, след като Небесната светлина трябва да подсили армията си срещу заплахата на твърдите традиционалиста.

Аракаси вдигна ръка да прекъсне дърдоренето му.

— Секундите ни са ценни, Чимичи. Двамата със спътника ми ще отидем да огледаме телата. Задачата ти е да отвлечеш императорския патрул достатъчно дълго, докато влезем и излезем. Не искам Имперските бели да разследват тези убийства преждевременно.

Чимичи отметна черната си коса и се ухили, — зъбите му бяха удивително съвършени и бели. Предните бяха изпилени като игли по обичая на дълбоката пустиня.

— Кебурчи, Боже на хаоса — изруга той с явно задоволство. — Отдавна не сме имали хубава улична бъркотия. Животът взе да става скучен.

Но докато свърши фразата си, вече говореше на празна стая. Примига стъписано и измърмори:

— Майката на този човек е била проклета сянка.

После се намръщи съсредоточено, бързо излезе и се запъти да превърне обикновения мирен делови ден в търговския квартал в пълен хаос.

Падна здрач и сумракът в полутъмния и без това склад се сгъсти. Хокану се наведе до Аракаси. В ръката му гореше навит парцал. Навън ехтяха викове и трясъци от чупене на грънци, някой ревеше мръсотии.

— Складовете на търговците на вино — измърмори Хокану. — До няколко минути ще си имаме компания. — Замълча и намести навития парцал, изгорял почти до пръстите му.

Аракаси кимна. Пръстите му бързо се задвижиха по тялото на носача, отдавна минало фазата на трупно вкочанясване и вече започнало да се подува.

— Удушен е — измърмори той. — Всички са така.

През пролуките в дъсчените стени проблясваха резки ярка светлина от пожар или от факли. Нищо не отклоняваше вниманието му обаче.

Започна да претърсва трупа на търговеца на подправки.

Верижката и финия копринен халат вече ги нямаше, плячкосани от уличния крадец, за когото Чимичи бе споменал. Светлината, хвърляна от навития парцал, открои достатъчно детайли, за да се види, че мъжът не е удушен. Юмруците му бяха стиснати и очите му не бяха изцъклени, а обкръжени с бели кръгове. Устата бе отворена, а езикът беше прехапан. Кръв беше зацапала с черно дъските под него и все още сресаната му напарфюмирана брада.

— Какво виждаш? — попита Хокану.

Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха смътно под качулката.

— Много неща. — Обърна дланта на мъртвия и се видя татуировка. — Той е от тонг Хамой. Носи знака им. Това, че се е представял за човек, пребиваващ отвъд разлома, говори за дългосрочно планиране.

— Не е стилът на Джиро — заключи Хокану.

— Определено не е. Но е трябвало да помислим така.

Вън в нощта прокънтя ругатня, някой изрева гневно в отговор. Врявата на вбесената тълпа се усили, вече по-близо, чу се зовът на рог на някой от Ударните водачи на императора.

Хокану също бе решил, че пергаментът с печата на Анасати е фалшификат. Никой син на Текума и никой лорд, съветван от толкова умен хитрец като Чумака, нямаше да се унизи толкова очевидно.

— Кой? — промълви той отчаяно. Всяка изтекла минута увеличаваше вероятността да не види Мара отново жива. Споменът за нея, както я беше оставил — пребледняла, в безсъзнание и плувнала в кръв — почти парализираше ума му. — Може ли тонгът изобщо да бъде купен, за да направи нещо повече от убийство? Нали поемат договорите си в анонимност.

Аракаси претърсваше долните дрехи на търговеца на подправки. Това, че бяха вмирисани на смърт, не го разколеба.

— Важната дума тук, подозирам, е договор. А има ли някой твърдолинеен традиционалист в тази империя достатъчно богатство, за да подхвърля златни верижки на просяци само за да е сигурен, че ще имаме диря, която да проследим? — Ръцете му се спряха, после заопипваха бързо и измъкнаха малък предмет.

— Аха! — В гласа на шпионина прозвуча триумф.

Хокану се взря и видя зелен проблясък. Доближи горящия фитил към ръката на Аракаси.

Беше малка стъкленица. Тъмна лепкава течност бе покрила вътрешността. Тапата, ако бе имало такава, липсваше.

— Стъкленица с отрова ли? — попита Хокану.

— Това вътре е отрова, да. — Аракаси му подаде стъкленицата да я подуши. Миризмата беше смолиста и парещо остра. — Но стъклото е зелено. Аптекарите обикновено слагат в стъкленици с този цвят противоотрови. — Погледна лицето на търговеца на подправки, замръзнало в грозна усмивка. — Горкият. Мислел си, че ще получиш живот от ръката на господаря си.

Обърна се към Хокану.

— Точно затова дегустаторът на Мара изобщо не е заподозрял. Този човек е погълнал същата отрова като нея, като е знаел, че е бавно действаща, и е бил сигурен, че ще получи противоотрова.

Ръката на Хокану потрепери и пламъкът замига. Виковете навън се усилиха.

— Трябва да се махаме — каза Аракаси.

Силните му пръсти стиснаха китката на Хокану и той го дръпна да се изправи.

— Мара — промълви Хокану в изблик на неудържима мъка. Мара…

Аракаси го затегли напред.

— Спри! Вече имаме надежда.

Хокану го погледна с помръкнали очи.

— Как така? Продавачът на подправки е мъртъв. Каква надежда можем да имаме?

Зъбите на Аракаси блеснаха в победоносна усмивка.

— Защото знаем, че има противоотрова. А стъкленицата с отрова има знак на производителя на дъното. — Повлече Хокану към разхлабената дъска откъм кея, през която бяха влезли, и продължи: — Познавам аптекаря, който използва този печат. Купувал съм информация от него. — Присви се и се измъкна, в мъгливия вмирисан сумрак на уличката зад рибарския пазар. Хокану го последва. — Трябва само да избегнем тази суматоха, предизвикана от Чимичи заради нас, да намерим човека и да го разпитаме.