Господарка на Империята

31. Кентосани

Съзнанието се върна.

Мара примига. Помъчи се да се ориентира, но умът й отказваше да различи нещо повече от съвсем зачатъчни и смътни усещания. Тялото й лежеше отпуснато като че ли на меки възглавници. Въздухът бе топъл, осветлението меко. Нищо друго не можеше да усети. Изгарящият агонизиращ кошмар за магия и унищожение сякаш бе заличен, като всеки кошмар след пробуждане.

— Къде съм? — промълви тя.

— В безопасност — отвърна й глас. От звънливия безплътен тон Мара разбра: беше станало чудо. Беше при маговете чо-джа. В Чака-а й бяха показали способността си да я пренасят от едно място на друго с магия. Тъй че сигурно го бяха направили и сега — бяха я измъкнали от кошера, преди Черните халати да го унищожат. Странно, осъзнаването, че чо-джа са пострадали, не й донесе никаква скръб. Разтревожена, Мара се надигна.

Тревогата й мигновено се разсипа като вода. Маговете Чо-джа се бяха потрудили добре в нейно отсъствие. Подземието вече бе обзаведено с мебели и украса, сътворени от изкуството им. Покоят, който изпитваше, сигурно също се дължеше на влиянието им.

— Вече практикувате изкуствата си, чародеи?

Единият маг отвърна с утешителен жест, извърнал предните си крайници така, че острите им ръбове да не я наранят случайно.

— Аурата ти бе обагрена със страх и гняв. Прости ми, че си позволих да облекча ума ти, но вече е време за ясно съзнание, нали?

Мара преглътна.

— Кошерът беше унищожен от Събранието. Съжалявам.

Вторият маг се размърда и крилете му изшумолиха.

— Необходима жертва — каза съществото с напевен безстрастен тон. — Паметта на царицата е съхранена непокътната и несправедливият договор най-сетне е нарушен. Воините чо-джа са свободни да нахлуят в империята. И ще подкрепят твоята кауза, Слуга на империята.

Нейната кауза! Тези думи я смразиха. Искала беше да осигури сигурността на децата си и да премахне застоя и жестокостта от културата на своя народ. Но цял кошер чо-джа току-що беше пожертван, за да я спасят, а сега я призоваваха да даде най-пълен отчет за обета си пред съвета в Чака-а. Цариците в империята искаха да продължи и да спечели свобода за расата им.

— Да — каза магът чо-джа в отговор на мисълта й. — Документ с имперския печат и с храмово потвърждение, който възстановява пълното гражданство на чо-джа, би трябвало да е достатъчен, за да отхвърли нечестната присъда на Събранието.

— Но първо Великите трябва да бъдат надвити — предупреди Мара. Перспективата за открит сблъсък с магьосниците я ужасяваше.

Маговете кимнаха с влудяващо спокойствие.

— Средствата са налице. Но времето е на изчерпване.

Скоростта, с която я връхлитаха събитията, сама по себе си беше повод за сериозна загриженост. Мара се постара да надвие смазващото я отчаяние. Беше изгубила съветниците си. Само боговете знаеха къде е Аракаси. Съдбата на Люджан й беше неизвестна. Армиите на Акома можеше вече да са на пепел, а съпругът й можеше да е унищожен от Събранието в мига, в който магьосниците я бяха обявили за свой враг. Джиро можеше вече да е в Свещения град и децата й да са мъртви. А дори ако по чудо Имперският район все още беше в безопасност и под защитата на Имперските бели, оставаха армиите на Анасати и Омечан, готови за щурм извън градските стени.

Укори се наум. Изреждането на всяко възможно нещастие не служеше за нищо, а щеше само да премахне дори нищожното предимство, което й бяха спечелили маговете на Чака-а. Виждаше смърт на всеки завой, все едно дали действаше, или не. По-добре беше да се бори и да вземе нещата в ръцете си по най-добрия възможен начин. Дали Джъстин и Касума бяха добре, или не, или дали претендент на Омечан или Анасати вече беше взел златния трон, тя все пак бе длъжница на чо-джа, които я бяха пощадили и сега спасили.

— Трябва ми информация — заяви тя и стана. Цялото тяло я болеше. Пренебрегна обаче болките и се обърна делово към маговете. — Вашата помощ ще е нужна. След като разбера разположението на силите срещу нас, трябва да стигна в Свещения град по-бързо от вятъра.

Маговете от Чака-а също се изправиха. Поклониха й се и застанаха от двете й страни.

— Волята ти е заповед за нас, лейди Мара — каза единият. — Попитай и ще научиш.

— Моят съпруг, Хокану — започна тя с едва сдържан трепет в гласа. — Къде е?

— Затвори очи — казаха маговете в един глас.

Мара се подчини, макар и с мрачно предчувствие. Енергията на магията я прониза. Видя много повече от тъмнина зад спуснатите си клепачи: след лекото замайване видя Хокану, надвесен над тактическа карта на Свещения град. Сочеше редици бели игли на стените му и лицето му беше угрижено. Изглеждаше все едно не е спал от две седмици.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Жив е! — извика и очите й се напълниха с радостни сълзи. Но веднага след това насочи ума си към практичните неща.

Маговете я уведомиха, че Хокану с отряда си бърза конница е преминал градските порти преди обсадата. Пехотните отряди на Шинцаваи продължаваха да настъпват от север, но щяха да са безполезни като подкрепление, разбра Мара, след като маговете й показаха, че Черните халати забраняват на воините в синя броня да влязат в Свещения град.

Самата тя беше обявена за враг и на съюзниците й бе забранено да й окажат помощ.

— Имперските бели — разсъди Мара. — Те ще бранят. Кой, освен Хокану, би могъл да ги командва?

В отговор получи втора гледка на залата, където съветът обсъждаше тактиката. Видя около лорда на Шинцаваи хората, чиито мечти съвпадаха с нейните: Аракаси бе там, тих като сянка и мрачен. Близо до него беше Първият съветник на Шинцаваи Догонди — водеше оживен разговор с друг, в когото Мара стъписана позна Чумака, Първия съветник на Анасати.

Без да помисли, попита на глас:

— Какво прави Чумака там?

В отговор маговете й показаха още образи: поляна в гора, където Хокану извиваше и извиваше кожен ремък и изтръгваше живота от гърлото на Джиро. Избледнелият цвят и размътеният образ издаваха, че гледката е от миналото. Мара видя как Джиро се отпусна в хватката на Хокану. Лордът на Анасати беше мъртъв!

И все пак, ако се съдеше по сегашната дейност на съпруга й, Кентосани бе подложен на обсада.

— Кой командва атаката на Свещения град? — попита тя.

Гледката се завъртя, измести фокуса си и Мара видя армии, обсадни машини и офицер в цветовете на Омечан. Външните стени бяха разбити и завзети. Самият Имперски район беше под атака и перата на шлемовете по стените показваха няколко фракции защитници. Мара ахна, като видя пурпурното и жълтото на Ксакатекас.

— Хопара е в Кентосани?

— Пратен от майка си — отвърна единият маг от Чака-а. — Този, когото наричаш Хопара, стигна в Кентосани преди атаката и организира Имперските бели да бранят двореца. Лордът на Омечан знае за смъртта на Джиро, но мечтае да се възползва от заговора на Анасати. Все още имаш враг, който иска да се издигне на власт през труповете на децата ти.

Мара прехапа устна. Собствените й войски — ако бяха спасени от унищожение и ако магьосниците вече не им бяха забранили да се придвижат — щяха да са твърде далече на юг, за да атакуват силата, застрашаваща Имперския район.

— Другите й съюзници, изглежда, бяха избягали или се спотайваха, уплашени да не би гневът на Събранието да се обърне срещу тях.

Отчаянието й явно бе очевидно.

— Лейди — наруши мълчанието единият маг. — Не си без армия. Всеки воин чо-джа в държавата е под твоя команда.

— Но как? — попита тъжно Мара. — Царицата на кошера, който беше пожертван, каза, че чо-джа никога не могат да нарушат обещание. Воините, които предлагате за каузата ми, вече са се заклели да се подчиняват на други управляващи лордове. Вашият народ има договори за служба, продължаващи от векове.

Маговете забръмчаха в нещо, което Мара бе започнала да тълкува като смях на чо-джа.

— Вече не — каза единият.

— Затвори очи — прикани я вторият. — Ще ти покажем.

Мара затвори очи. И видя сухо поле, на което войските на двама дребни благородници влизаха в битка. Млад дебел мъж в цветовете на Екамчи тъкмо викаше на един от Ударните си водачи:

— Но те не могат да си тръгнат! Нали дължат на мен и на баща ми васалната си вярност!

Ударният водач поклати глава.

— Твърдят, че вече не дължат нищо, господарю.

— Как така? Те са като робите! Никога не нарушават съюз!

— Е, вече го нарушиха. — Ударният водач се извърна към воините чо-джа, които ред след ред напускаха битката и се оттегляха в бърз марш.

— Не може да бъде! — изрева младият благородник, затича напред и препречи пътя на водещия Ударен водач на чо-джа. — Вие сте изменници — обвини го високо. — Нарушавате клетва.

Офицерът отвърна с презрително щракване.

— Три хиляди центи в метал и скъпоценни камъни бяха доставени на съкровищницата на баща ти. Такава е цената, която купи службата ни. Всички предишни сделки и съюзи са приключени. Всички плащания са върнати.

Екамчи запелтечи, но след като офицерът чо-джа се присви застрашително, отстъпи.

Мара отвори очи и се разсмя.

— Каква изненада за повечето управляващи лордове, че чо-джа не са нищо повече от наемници!

— Хората имат много да учат за расата ни — съгласиха се маговете от Чака-а. — Старите порядки се промениха. Вече дори Събранието не би могло да изтръгне от народа ни нов договор като онзи, който беше търпян толкова години. Когато Войната на маговете бе изгубена, нашата магия не се развиваше за отбранителни цели. Бъди сигурна, че тази слабост е поправена в земите извън империята.

Мара видя опасния блясък в очите на маговете от Чака-а и кръвта й изстина. Традиции бяха прекъснати и във въздуха се долавяше опасност. Сега бе моментът да се вкопчи в предимството, ако искаше да осигури следващия век на мир. Овладя вътрешния си трепет и заяви:

— Трябва да се пратят послания и да се предприемат действия, за да наложим правото на Джъстин над златния трон, преди Събранието да успее да се намеси. Да, точно това трябва да се направи.

Мара чакаше, потиснала дълбокия си трепет.

Косата й бе събрана високо на главата, грижливо сплетена и закрепена със скъпоценни метални игли. Златни игли, помисли тя, и наглата дързост да носи имперско злато я накара да се почувства още по-малка и несигурна. И все пак не можеше да има никакви половинчата мерки, щом целостта на империята трябваше да оцелее.

Главата й се замая при спомена за заповедите, които беше дала между къпането и обличането си. Пое си дълбоко дъх и каза на Силовия командир на чо-джа, присвит до лакътя й:

— Къде точно се намираме?

Също като своите колеги в свободна Чака-а, този воин отбягваше парадните украшения на човешките командири. По черната му коруба бе започнала да се показва смътна тюркоазна ивица, навярно украшение или знак за ранг. Мара с нетърпение очакваше да изучи тези разлики, стига боговете да й даряха победа.

Войнът посочи нагоре и рече:

— Точно над нас е имперското преддверие. Онези, които пожела да се съберат за официалната церемония на коронацията, вече чакат в залата за аудиенции. Всички приготовления са направени и хората очакват появата ти.

Мара махна с ръка да освободи слугинята от Имперския дворец, която се беше промъкнала между редиците воини, за да оправи за последно гънките на дрехата й. Беше невъзможно роклята, която носеше, да виси без гънки, след като беше взета от един тавански склад. Беше на последната вдовстваща императрица, по-едра жена от Мара, но беше най-близкото до зеленото на Акома, което можеше да се намери, тъй че трябваше да свърши работа. Няколко бързи бода я бяха посъбрали в кръста и игли придържаха нагоре дългите поли. Тежката тъкан жулеше отоците, оставени от бронята й, а оризовата пудра изобщо не можеше да скрие всички драскотини и ожулвания, които бе изтърпяла в бягството си през горите.

Чувстваше се като мъжкарана, натъпкана в отвратителна грамада труфила. Въздъхна и каза:

— Когато излезете от този тунел, Черните халати ще разберат, че нещо става.

— Готови сме за тях, доколкото е по силите ни.

— Тогава ми доведете Аракаси. Искам да поговоря с него, преди да започнем последния ход.

Все още я смущаваше колко бързо могат маговете да изпълнят всяко нейно желание. Още не беше спряла да говори, когато Главният шпионин бе доставен пред особата й, ядосан както никога досега.

Аракаси се надигна от пода — бяха го хвърлили по очи. За разлика от имперските слугини, донесени с магия преди малко, за да помогнат в обличането на Мара, Началникът на шпионите не изгуби ума и дума. Повдигна намръщено вежди, но лицето му мигновено се изглади, щом видя чо-джа. След това погледът му се спря върху Мара, която бе почти неузнаваема в официалните имперски одежди.

Падна на колене и се поклони.

— Милейди. — Докато някога гласът му щеше да е безизразен, сега в него се долавяше радостен трепет. — Радвам се да видя, че си добре.

— Стани — каза Мара. Щеше да се засмее, ако нервите й не бяха толкова изопнати. — Джъстин все още не носи корона и не ми се дължи такава почит. Обичай, който ще се погрижа да отпадне, ако плановете ни успеят, както се надяваме. — Присви очи в сумрака към толкова дълго липсвалия й шпионин и възкликна: — Носиш облекло на чистач!

Той отвърна със смях:

— Как по-добре би могъл човек да шпионира височайши особи, без да привлича ненужно внимание, милейди? — Сбърчи нос. — Макар че бих предпочел да присъствам на сватбата и коронацията на Джъстин в облекло, което не е чак толкова мръсно.

За миг и двамата замълчаха. Събитията изискваха бързи решения, но и трезв ум.

— Жреците от всички ордени са събрани — каза Аракаси. — Някои може да не са съвсем изрядни в облеклото си, понеже бяха вдигнати от сън. След като всички почитаеми особи бяха събрани в голямата зала за аудиенции, не можехме да разрешим на недоволните да напуснат. Според проученото от Чумака в закона претенцията на Джъстин би могла да се оспори, ако дори само един Върховен жрец не е успял да присъства. Сестрите на Сиби се оказаха най-трудната задача — дори Върховният жрец на Туракаму не искаше да контактува с тях.

— Как успя? — попита Мара.

— Просто отидох лично до храма. Оставиха ме жив, колкото да кажа защо съм го направил. — Усмихна се. Беше може би единственият молител от векове, влязъл неканен в храма на Сиби, и със сигурност единственият, оставен да напусне жив. — Храмовете подкрепят каузата ти, тъй като алтернативата би ги поставила още по-здраво под петата на Събранието. Но чувствата може да се променят, ако гражданският ред не бъде възстановен, и то бързо. Втори шанс няма да получим. Великите са струпали сила в града. Поне десетина наблюдават входа към двореца, тъй като са сигурни, че ще се опиташ някак да прикриеш пристигането си в суматохата.

Мара се намръщи инстинктивно.

— Влезли са в град, подложен на заплаха от гражданска война, и не са направили нищо, за да спрат обсадата на Омечан?

— Не са. Впечатлението ми е, че са се отказали да настояват за мир заради личните си притеснения. — Погледна я твърдо. — Не знам какво си постигнала в Юга, но съм готов да се обзаложа, милейди, че Черните халати се страхуват от теб.

— Не от мен — поправи го Мара. — От тези. — Жестът й обхвана маговете чо-джа, които стояха от двете й страни като стражи.

Аракаси пак изгледа чуждоземните й спътници и многоцветните им криле и каза:

— Изобщо не знаех, че расата ви може да е толкова красива.

Маговете от Чака-а изобщо не се впечатлиха от похвалата му.

— Добра слуга, докато си говорим, опасността нараства — каза онзи отляво на Мара. — Човешки воини навлизат в тунелите по заповед на Великите и търсят къде се криеш.

— Какво? — възкликна Мара, смразена от ужасния спомен за опожарения кошер, от който се бе спасила на косъм. — Има ли кръвопролитие?

— Все още не — отвърна вторият маг. — Воините се подчиняват на заповедта на Събранието да не се бият, освен ако не срещнат съпротива. А чо-джа няма да влязат в конфликт, освен ако нямат друг изход. Засега напускат нападнатите кошери и оставят галериите и тунелите в непрогледен мрак. Човешките войски напредват бавно. В този момент съсредоточават настъплението си на юг, близо до родните ти имения. Но търсенето много скоро ще се разшири. Вашите Велики не са глупави.

— Значи часът е дошъл — заяви Мара и изненада всички с властния си тон. — Тръгваме.

Маговете чо-джа дадоха сигнал. Ударна сила работници закрачи по тунела и започна да рови нагоре. Посипа се пръст, а след нея — парчета хоросан и плочки. Светлината прониза сумрака, жълта и чиста, от прозорците на купола над имперското преддверие.

Един чо-джа провря главата си през отвора, съобщи нещо с кратко жужене и магът вляво от Мара каза:

— Преддверието е чисто от врагове. Съпругът ти и синът ти чакат. — За миг замълча, сякаш разколебан. — Лейди — каза напевно, — желаем ти късмет и храброст. Но действай бързо. Заклинанията ни не могат да задържат Великите безкрайно дълго. Ще разполагаш с малко време, за да постигнеш каквото трябва, а след това ще настане хаос и ще има опустошителен сблъсък на енергии. Искаме да знаеш — ако не успееш или ако ние те провалим — че сме пратени от Чака-а за тази битка. Ние сме нещо повече от твоя защита. Ние сме посланици на новия ред.

Мара се вгледа в лицата на маговете, извисили се над нея с изражения, които никой човек не можеше да проумее докрай. Не й убягна, че и двамата са разгънали крилете си в стойка за бой, сякаш се готвеха да устоят на мощта на цялото Събрание. Куражът им я трогна до сълзи.

— Нека се знае, приятели, че докато съм жива, няма да ви проваля. Ще победим или ще умрем заедно.

И изправила гръб под обшитите със злато одежди, Слугата на империята закрачи към отвора.

Заизкачва се с колебливи стъпки по нападалата пръст, плочки и зидария. Аракаси се приближи и я хвана за лакътя да я подкрепи. Тя му се усмихна благодарно, зарадвана от човешкия допир след компанията на чо-джа.

А след това вече беше навън, замаяна от предвечерната слънчева светлина и от бляскавото великолепие на златна броня.

Затаи дъх. Кичури червена коса се показваха изпод шлема от имперско злато. Червената коса на Джъстин. Сърцето й се разтуптя. Не приличаше вече на момче, облечен в пищните доспехи на император. Стъписана осъзна, че това е часът на неговата женитба.

Спря, щом момчето се поклони, както се полагаше на син пред майка. Целият този блясък на златни одежди й се стори някак не на място — сякаш тя трябваше да се поклони ничком, както някога пред Ичиндар.

После момчето се изправи и нададе непристоен детински вик.

— Мамо! — изкрещя и затича напред.

Забравила за труфилата си, Мара протегна ръце. Синът й се хвърли в прегръдката й, вече по-висок, по-наедрял, впечатляващо близо до мъжеството си. Щом ръцете му се увиха около врата й, осъзна, че вече не се налага да се наведе, за да го прегърне. Раменете му бяха започнали да се разширяват — и й напомниха нещо много познато. Целият се беше метнал на Кевин, осъзна Мара. Щеше да е висок като баща си.

Синът й се отдръпна от прегръдката и я погледна уверено с очи досущ като на Кевин.

— Готов съм, Добра слуга. Принцеса Джеиля ни чака.

Мара онемя. Вече беше изгубила две деца, Аяки и малкото, отровено преди да се роди. Сега единственият й жив син стоеше изпълнен с решимост и готов да отдаде живота си за нейната чест. Мигът трудно можеше да се понесе.

А след това Джъстин се усмихна с такова безгрижие, че отново й напомни за прежните дни и за неукротимия хумор на Кевин.

— По-добре да побързаме — подкани я. — Първата жена на покойния император непрекъснато изпада в истерия и целият й грим ще се размаже.

Мара настръхна.

— А Джеиля? И тя ли е в истерия?

Джъстин сви рамене по момчешки.

— Викаше доста. Заключи се в стаята си. После някой я попита дали предпочита да се омъжи за някой плешив Омечан с шкембе и тя пусна слугините да я облекат.

Момичето беше благоразумно, помисли Мара, докато заставаше до Джъстин, за да влязат в голямата зала. Аракаси застана до нея да я подкрепя от другата страна и никой сякаш не забеляза, че все още носи халата на роб чистач, щом обкованите с желязо врати се разтвориха широко и музикантите подеха тръбния зов, възвестяващ пристигането на младоженеца.

Мара пристъпи твърдо напред, стиснала ръката на Джъстин. Зачуди се, докато преминаваше между редиците на жреците от двайсетте Висши ордена, дали боговете ще я поразят заради гордостта й и заради дръзката арогантност да се осмели да издигне сина си на трона като Небесната светлина, деветдесет и втория император на Цурануани. Но представителят на храма на Джуран, Бога на справедливостта, не изглеждаше недоволен, а Върховният жрец на Туракаму й се усмихна окуражително. Отделени от другите, зад жреца на Червения бог, стояха три загърнати в черно фигури, Сестрите на Сиби, Богинята на смъртта. Дори тези смразяващи привидения сякаш окуражиха Мара с леки кимвания. Върховният жрец на Джастур, Бога на войната, се плесна с металния си юмрук в гърдите за поздрав, щом Мара премина, и ударът му изкънтя върху скъпоценното желязо на гръдната му броня.

Мара направи нова стъпка, и още една. Вътрешната й увереност укрепваше. Докато вървеше, жреците на по-висши и по-низши ордени започнаха да се подреждат пред подиума, по двойки според естеството им, жреците на Лашима, Богинята на мъдростта, редом до тези на Салана, Майката на истината. Жрецът на Туракаму застана със Сестрите на Сиби, а Върховният жрец на Джастур зае място до Върховния жрец на Баракан, Господаря на мечовете.

Отпред, на имперския подиум, чакаше малко русокосо момиче с искрящ воал от златна тъкан. Джеиля. Слугините смъкнаха покривалото й. Момичето все още имаше лунички от многото игра на гоненица в имперските градини. И макар да изглеждаше пребледняло под багрилата и пудрата на грима, се усмихна широко на Слугата.

— Нека вратите се затворят и да започне брачната церемония! — призова жрецът на Чочокан, Добрия бог. Зад него и вдясно Върховният жрец на Томача, Любящия децата поде тиха молитва. Мара се взря в него, спомнила си, че по-малкият брат на Чочокан бе известен и като Носителя на мир. Помоли се наум дано и днес да е така.

Пръстите на Джъстин стиснаха ръката й за последно и тя го пусна, за да заеме мястото си до своята принцеса. Мара застана до чакащия Хокану и щом церемонията започна, пъхна ръката си в неговата.

В Имперския дворец цареше оживление. Вестоносци тичаха насам-натам и слуги притичваха припряно по дворовете, забързани по задачи. Подпрял лакът на перваза на прозореца, Шимоне наблюдаваше шетнята им с непроницаеми очи. Лицето му беше строго повече от обичайното. Кривна леко глава да привлече внимание към необичайната суматоха навън.

Жестът бе забелязан от Хочопепа, който седеше на възглавнички пред ниска масичка с поднос със захаросани плодове. Дебелият магьосник кимна разбиращо и заговори тихо, тъй че само Шимоне да може да го чуе.

— Тази шетня е доста повече от обичайно ежедневие. Преброих петима жреци, скрити под качулки, а ако се съди по миризмата, кухните готвят за пиршество. Странна работа за град под атака.

Сякаш за да потвърди думите му, изстрелян от обсадна машина камък профуча във въздуха и падна в близкия двор. Бездомно куче изквича и побягна, подвило опашка. Хочопепа присви очи.

— Тези проклети неща почват да ме дразнят. Още един камък толкова близо и ще изляза и ще ги… — Спря, понеже го разсея група странно облечени благородници, забързани покрай прозореца. — Очаквахме да се стекат управляващи лордове в залите на стария съвет, но това май е нещо повече.

Шимоне се размърда и се изправи.

— Доста повече. Мотеча няма да се стърпи дълго и ще се задейства.

Хочопепа погледна тъжно остатъците от закуската си.

— Аз няма да се стърпя дълго и ще се задействам — поправи с лек укор колегата си. — Мисля, че тя вече е тук и си губим времето с това чакане.

Шимоне не отвърна нищо, но повдигна вежди и излезе от стаята. Хочопепа се надигна с пухтене от възглавничките и заситни след него.

Слуги, улисани по неясни задачи, се разбягваха или се просваха на пода от страх, щом ги видеха. Макар дворецът да представляваше лабиринт от постройки, добавяни една до и връз друга през столетията, Черните халати нямаха нужда да ги упътват и лесно стигнаха до боядисаната в червено врата, украсена с емайлиран печат. Не почукаха, а направо нахълтаха в кабинета на Имперския канцлер.

Даджало от Кеда бе величествен в одеждите на високия си сан, червени и черни халати, скроени на пластове и със златно везмо, блещукащо по яката и ръкавите. Косата му беше прибрана нагоре и пищно накичена. Изглеждаше сдържан, макар и леко пребледнял. Персоналът му не беше толкова спокоен. Секретарят до лакътя му трепереше от страх, а робът бегач се беше присвил до външния параван. Причината за толкова голямото притеснение беше явна: всички възглавнички, оставени за аудиенции с молители, бяха заети от няколко Велики.

Мотеча, който крачеше нервно, само погледна бегло влезлите си двама колеги и продължи разпита.

— И никаква вест за нея?

Не беше нужно да уточнява кого има предвид.

— Никаква, велики. — Даджало се поклони на новодошлите и ловко като опитен придворен използва движението, за да забърше потта от челото си. Изправи се отново, с привидно безупречна официалност. Дори да се чувстваше притеснен в присъствието на толкова много Велики, успяваше да го прикрие добре.

Хочопепа мина покрай тях, вдигна възглавничката за сядане на канцлера от пода и я премести под прозореца, където ветрецът, лъхащ отвън, освежаваше въздуха. Стаята беше претъпкана цяла сутрин, а слугите бяха твърде уплашени, за да влязат да отворят параваните. Хочо се настани на пода, взе си бонбон от глинената урна, оставена за гостите, и задъвка с опасно напрегнато изражение за човек с толкова кръгло и добродушно лице.

— О, ще дойде тя, няма начин — измърмори с пълна уста. — В момента Висшият съвет се събира и Господарката на Акома не би го пропуснала. Никога не е имало такъв играч във Великата игра като Мара.

— Тя трябва да умре — сопна се Мотеча ядосано. — И ще умре в секундата, в която разкрием къде е.

Шимоне го погледна с лека неприязън.

— Всички ще умрем. Закон на природата.

Имперският канцлер прикри смута си зад изтънчена маска на вежливост.

Мотеча си замълча. Колегите му също мълчаха. Подозрението, че Мара е разкрила някои от най-грижливо пазените тайни на Събранието, тайни, които гарантираха смърт за всеки външен човек, бе натежало във въздуха. Дори Хочопепа и Шимоне не можеха да отрекат, че готовността на чо-джа да приютят Мара намеква за нещо още по-лошо: това, че може да е посяла семето на бунт, нарушаване на договора, който бе устоял хилядолетия. Колкото и убедително да бяха настоявали, че Слугата на империята заслужава пълно изслушване, преди да се отнеме животът й, усилията им бяха напразни.

Събранието беше гласувало. Екзекуцията на Мара вече не подлежеше на обсъждане.

Малцина биха си позволили да действат срещу Слугата на империята, но Тапек го беше сторил и това бе довело до най-лошата неприятност. Черните халати се стряскаха от сенки в подозрението си, че привилегированият им статут е застрашен. Сега на дневен ред стояха по-критични проблеми от безразсъдството на един брат Черен халат. Хочопепа и Шимоне се спогледаха разбиращо. По свой начин се бяха възхищавали на Мара, която бе донесла много добро за империята.

Но вече бе дръзнала твърде много. Дебелият магьосник се чувстваше въвлечен в конфликт: верността му към Събранието и клетвите, който бе положил, когато бе приел Черния халат, срещу съблазънта на свежите идеи, много от които бяха подсказани от ересите, споделени с него от варварина Миламбер.

Хочопепа ценеше наследеното от приятелството си с Миламбер и през годините бе прилагал изкуствата си в полза на обикновените хора. Сега, когато във въздуха се носеха твърде големи промени, за да ги обхване дори неговото напредничаво мислене, съжаляваше, че не бе имал повече време. Копнееше за ясна убеденост кой е правилният курс: да съдейства на фракцията на Мотеча за незабавното унищожение на Мара или да се отзове на повика й за реформа и да приеме немислимото след гласа на мнозинството, тоест да се противопостави на решението на Събранието и дори да спаси живота й.

— Усещаш го, нали? — каза дебелият магьосник на Шимоне. — Всички го усещаме.

— Какво да усещаме? — намеси се Мотеча. И млъкна, доловил онова, което бе накарало другите да настръхнат.

Във въздуха се прокрадваше студ: не простият хлад от сянката, нито дори хладната тръпка, предизвикана от безпокойствието. Всеки присъстващ безпогрешно разпозна смразяващото докосване на могъща магия.

Шимоне се напрегна като куче, готово за скок.

— Някой вдига прегради!

Хочопепа се вдигна тромаво на крака.

— Никой Черен халат не прави това заклинание. — Признанието му дойде с неохота, сякаш дълбоко в себе си искаше да заяви обратното.

— Чо-джа! — извика Мотеча. Лицето му се наля с кръв. — Тя е довела магове от Чака-а!

Останалите Черни халати наскачаха. Израженията им предвещаваха буря. Имперският канцлер се сви зад бюрото си, за да е по-настрана от тях, но никой не му обърна внимание.

— Мара ще умре за това! — продължи Мотеча. — Севеан, веднага повикай подкрепления!

Дори Хочопепа не възрази на тази заповед.

— Бързо — подкани той Шимоне и докато гневът на събраните магьосници кипваше, дебелият магьосник и мършавият му приятел излязоха през вратата.

Коридорът беше пуст. Слугите бяха избягали.

— Не ми харесва това. — Думите на Хочопепа отекнаха от сводестия таван. — Всъщност подозирам, че не само Висшият съвет опитва забранено събиране.

Шимоне не отвърна нищо, а бръкна за телепортиращото устройство, задейства го и изчезна.

— Ех! — възкликна ядосан Хочо. — Ако ми беше казал къде отиваш, нямаше да е чак празно бърборене!

Гласът на Шимоне отвърна от въздуха:

— Намекваш, че може да има избор?

Хочопепа също извади устройството си и го задейства тъкмо когато Севеан, Мотеча и другите в кабинета на Имперския канцлер се развикаха.

— Тя ни направи на глупаци, че и отгоре! — изкънтя гласът на Севеан тъкмо преди Хочопепа да измести точката на трансфера.

По-лошо, заключи дебелият маг, щом се появи запъхтян сред огряното от слънце великолепие на двора пред имперската зала за аудиенции. Мара беше довела сила, за да се пребори с абсолютна сила, и сега нещо много по-лошо от гражданска война можеше да разкъса империята.

Дворът също беше пуст. Разцъфналите дървета покрай стената и подстъпа към широкото стълбище бяха неподвижни в обедната жега. Никакви птици не прелитаха и насекоми не жужаха около цветовете. Врявата на войските, биещи се на стените, и трясъкът на камъните от обсадните машини изглеждаха далечни и смътни.

Шимоне стоеше в центъра на площада, леко кривнал глава.

— Тук — рече той. — Преградата започва тук.

Нищо в обедния въздух не издаваше, че става нещо тайнствено.

— Не можеш ли да я пробиеш? — изпъхтя Хочопепа. Примижа, съсредоточи се и усили сетивата си до краен предел. Най-сетне засече смътно блещукане, което можеше да се дължи на горещината. Само че щом погледна право към него, то изчезна. Той извади кърпа и попи потното си чело. — Не изглежда много сериозна.

Шимоне го изгледа с укор.

— Пробвай ти.

Хочопепа напрегна цялата си мощ и очите му се разшириха, щом във въздуха пред него заигра дъга от цветове. Забърсана сякаш настрани без никакво усилие, силата на магията му се разсипа по преградата, сътворена от чо-джа. Хочопепа зяпна изумен. Зареян във въздуха камък, изстрелян отвън, профуча към главата му и той го отклони небрежно като досадна муха — вниманието му остана съсредоточено върху изкованата от чо-джа защита.

— Здрава е, да. Изумително. Много изпипана работа. Оставя те да натиснеш, а после засмуква енергиите ти и ги заплита в своите… — Увлечен в чисто научното си любопитство, Хочо бавно осъзна факта, че маговете чо-джа са развили значително уменията си, откакто договорът бе наложил възбраната. — Хм, това е обезпокоително.

— Много. — Шимоне предпочете да не уточнява, понеже на площада пристигнаха други магьосници. Броят им вече беше над двайсет и растеше. — Вече не може да има друг аргумент, освен силата — заключи тъжно Шимоне.

— Трябва да изгорим този дворец до основи! — викна Мотеча. — Да изгорим всеки идиотски ум, дръзнал да се вдигне на бунт срещу нас!

Севеан пристъпи напред.

— Възразявам. Да срутим тези незаконни прегради, да, това е наложително. Трябва също да унищожим маговете чо-джа, които действат в нарушение на договора, и да екзекутираме лейди Мара. Но да унищожим Имперския дворец? Това е прекалено. Може да сме над закона, но все пак сме отговорни пред боговете. Едва ли небесата ще одобрят смъртта на жреците.

— Светите ордени може да са съучастници! — заяви един от новопристигналите Черни халати.

— Най-вероятно — намеси се Шимоне. — Или може да са били принудени да служат. По-добре да изслушаме мотивите им, преди да приложим насилие над тях.

— Само преградите значи — обобщи Хочопепа и пак попи челото си с мократа вече кърпа. — Трябва обаче да ги разбием, без да рискуваме живота на хората в залата за аудиенции.

Магьосниците се струпаха в пълно мълчание, като лешоядни птици в очакване на своя пир на бойното поле. Затаиха ум и тяло и въздухът сякаш се разтърси от дълбоко подмолно трептене, щом сляха усилията си.

Небето помръкна, макар да нямаше ни един облак. Дворът се замъгли и сякаш посърна и замря под зеления покров.

— Сега! — извика Мотеча.

Силата се изстреля ярка като мълния, пращящ лъч, който сякаш разсече небесата. Удари с пукот на виолетови искри, но преградата я пое, отклони я по извивката на повърхността си и я погълна. Зноят изригна назад в изпепеляваща вълна. Каменните фасади на зданията почерняха и се пропукаха. Дърветата пламнаха и декоративният фонтан кипна и пресъхна под облак пара.

Неуязвими за ответния удар, защитени от своите прегради, събраните магьосници се спогледаха с мрачно изумление. Стегнаха се за нов удар. Енергиите заиграха на дъга и се засипаха по преградата на чо-джа. В отговор тя изригна непроницаема тъмнина.

Магьосниците усилиха атаката. Искри засвяткаха и се разлетяха, отекна гръм. Огнен дъжд заваля от небето, последван от заряди нажежена до бяло мощ.

— Продължавай атаката — извика Севеан. — Преградите рано или късно трябва да отслабнат.

Завиха ветрове и забушуваха пламъци. Трусове разлюляха земята и настилката се пропука. Защитният мехур от заклинания, запечатал залата за аудиенции, сякаш се огъна и леко се сви навътре.

— Да!

Мотеча удвои усилията си. Мълнии опърлиха невидимата повърхност и ветровете, надигнати от разбушуваните сили, запищяха около шпиловете на Имперския район като вой на освободени от бездната демони.

Един от Черните халати с по-малка мощ рухна на каменните плочи. Останалите стояха твърдо, вече уверени: преградите щяха да паднат, рано или късно. Никоя магическа защита не можеше да устои на такава атака за много дълго. Докато силата биеше отгоре и раздираше, а воят на ветровете заглушаваше шума от войските, щурмуващи външните стени, магьосниците на Събранието потъваха дълбоко в магията си. За яростта им оставаше само една цел: трябваше да проникнат в коридора на имперската зала вече с цената на който и да е живот, дори техния.

Високите прозорци на имперската зала за аудиенции помръкнаха и придворните и жреците се размърдаха неспокойно. Единствената светлина се хвърляше от безумно мигащите светилници, запалени в чест на двайсетте Висши богове. На подиума жрецът на Чочокан, който водеше имперската брачна церемония, прекъсна на средата на фразата си.

Някъде наблизо изтрещя гръм и разтърси стените. Мнозина в залата потрепериха и не един жрец направи жест в защита от гнева на небесата, но гласът на Джъстин се извиси над смутеното мърморене в залата:

— Продължете!

Сърцето на Мара бе готово да се пръсне от гордост. Момчето щеше да се окаже чудесен владетел! После прехапа устна. Първо трябваше да преживее сватбата си и коронацията.

Принцеса Джеиля до него бе пребледняла от страх. Мъчеше се да задържи брадичката си вдигната високо, както се полагаше за царствената й особа. Но повече от всичко искаше да се свие под булото си. Джъстин хвана ръката й и я стисна в отчаян опит да й даде утеха.

В края на краищата бяха само деца.

Подът се разтресе от нов удар. Жрецът на Чочокан се огледа, сякаш търсеше безопасно убежище.

Мара изправи рамене. Не можеше всичко да пропадне само защото един немощен жрец бе изгубил куража си! Напрегна се, готова да се намеси, макар че щеше да е рисковано: жреците навярно щяха да се опълчат на още натиск от нея. Притиснеше ли ги прекалено, можеше да сбъркат мотивите й с амбиция, че и по-лошо: можеше да оттеглят авторитета на службата си и да обявят, че бракосъчетанието на Джъстин с Джеиля е против волята на небесата.

Нямаше време, а обстоятелствата бяха твърде опасни за дълги и пространни обяснения, подкрепени само с косвени доказателства, че щурмът по преградите на чо-джа се нанася от смъртни магьосници и че волята им е продиктувана от небесата толкова, колкото и действията на всеки управляващ лорд, убиващ от алчност или амбиция за власт.

Поредната атака разтърси преградите. Дъги от натрошена светлина заиграха от таванските прозорци и окъпаха залата в свръхестествени цветове. Безпокойството на Мара се усили, щом жреците и присъстващите официални лица се размърдаха неспокойно. Старият Фрасай от Тонмаргу открито трепереше, може би на ръба на срива.

Подкрепата се появи от неочакван източник — Върховният жрец на Червения бог си проби път между храмовите представители, събрани под имперския подиум.

— Братко — окуражи той разколебания си колега, — всички принадлежим на Туракаму накрая. Ако небесата бяха недоволни, трябваше вече да сме поразени, а моят бог мълчи вътре в мен. Моля те, продължи церемонията.

Върховният жрец на Чочокан кимна, облиза потта от горната си устна, пое си дълбоко дъх и звучният му глас поде следващите фрази от ритуала.

Мара въздъхна облекчено. Върховният жрец на Джуран до нея я погледна разбиращо.

— Успокой се, Добра слуга. Имаш съюзници.

Мара кимна. Наистина имаше съюзници. Повече, отколкото беше знаела. Магическата атака можеше да се усилва, но не всички жреци щяха да бъдат сплашени лесно. Извивките и обратите на държавната политика през вековете ги бяха научили на предпазливост. Ако сега се огънеха, ако бракосъчетанието на Джъстин не се осъществеше според закона и ако последващото му коронясване не бъдеше утвърдено, авторитетът на храмовете щеше да бъде отстъпен на Събранието. Това го разбираха много добре дори Сестрите на Сиби, които стояха като същества от селението на мъртвите, без наглед изобщо да се притесняват от възможността Имперският дворец да рухне върху главите им.

Защото да попадне дори мъничка част от полагащото се Небесно влияние и власт в ръцете на смъртни беше гибелен курс, който щеше да предизвика божественото недоволство. Тогава боговете щяха да прокълнат човечеството с нещастия, пред които яростта на разгневеното Събрание щеше да е само детска сръдня.

Отговорът на Джъстин на следващия ритуален въпрос прокънтя силно над шума от поредната атака. Последва оглушителен гръм и заотеква безкрайно от стените на залата. Орнаментално мънисто се откърти от имперския трон и задрънча по стъпалата. Кристалът в прозорците на купола се пропука и парчетата заискриха на светлината на лампите и се разбиха на мраморния под.

За щастие никой не пострада.

Мара затвори очи. Дръжте се, мои деца, замоли се наум. Ръката на Хокану се стегна около нейната.

Отвърна му с полуусмивка, която се стопли, щом Джеиля отвърна на въпроса на жреца. Принцесата бе смирена и сдържана, както подобаваше за положението й. Макар да се беше вкопчила в ръката на новия си съпруг, все пак се държеше царствено. Не трепна, когато плетените от тръстика кафези с брачните птици се вдигнаха за благослов. Тръстиковите врати бяха срязани тържествено от ножа на Върховния жрец.

Мара прехапа устна, мъчейки се да надвие сълзите, щом двете птици излетяха на свобода. Летете — помоли се тя, — летете нагоре и се съберете, и намерете щастието си.

Поличбата с птиците на първото й бракосъчетание беше неблагоприятна. С цялото си сърце копнееше този път да е различно. Двамата с Хокану можеше и да не подчиняват живота си на поличби и традиции, но присъстващите стари жреци се уповаваха на тях.

Птиците излетяха точно когато поредната мълния разтърси въздуха. Запърхаха тревожно с криле, а след това заедно литнаха нагоре и навън през цепнатината в пропукания купол.

— Слава на боговете — промълви Хокану. Ръката му стисна ръката на Мара и от очите му бликнаха неканени сълзи. Тя също не можа да сдържи чувството си. Никой от двамата не видя как двама Имперски бели в церемониалната броня на Силови водачи пристъпиха напред с наметалото, обшито със злато и кожа на саркат — мантията на императора на Цурануани, — и го положиха на раменете на Джъстин.

Колкото и да беше пораснало, момчето сякаш се изгуби под пищната мантия. Мара Изтри очи, поразена от болезнения спомен за Ичиндар, който беше също толкова крехък и който накрая се бе огънал под тежестта на имперския сан.

Джъстин обаче хвана ръката на Джеиля все едно беше роден да е галантен към дамите и я поведе нагоре по стъпалата.

— Син на баща си, наистина — промълви с гордост Хокану.

Послушници с песен последваха нововенчаната двойка, редом с жреца на Джуран, който носеше обшитата със скъпоценни камъни възглавничка с положената на нея корона.

Ударите отвън зачестиха още повече!

Една колона в дъното на залата се пропука и Мара се сепна. С усилие съсредоточи вниманието си изцяло върху гледката на подиума. Не можеше да пренебрегне признаците за назряващото бедствие — въздухът се нагорещяваше. Лакът по дървеното перило, където идваха молители, за да коленичат пред Небесната светлина, се лющеше на пластове. Каменният под се нажежи дотолкова, че пареше, и придворните запристъпваха от крак на крак — кожените подметки на сандалите не можеха да ги опазят от усилващата се горещина.

— Маговете чо-джа са под ужасен натиск — прошепна Хокану.

Нов гръм разтърси залата. Жреци се пресегнаха да укрепят колегите си и не един Върховен жрец на подиума изглеждаше уплашен, но с мрачна решимост всички продължиха церемонията.

Мара видя как жрецът на Лашима, Богинята на мъдростта, пристъпи напред, за да помаже слепоочията на сина й със свещено миро. Ръцете му трепереха и част от свещеното масло се разля по мантията на Джъстин. Джеиля изглеждаше на ръба на паниката: побелялата й ръка стискаше трескаво ръката на съпруга й. След това излезе жрецът на Баракан и поднесе на Джъстин златния меч на императора. Джъстин положи ръка върху святото острие и Мара с болка забеляза, че пръстите му треперят.

Не трябваше да мисли за провал! Ядосана на себе си, тя вдигна брадичка и рисковано се озърна назад. Маговете чо-джа стояха до вратата, но вече не се извисяваха с изпънатите си нагоре величествени криле. Бяха се присвили на пода и пееха противозаклинанията си с монотонно жужене, в дисхармония с грохота на ударите отвън. Силата им беше огромна, но не можеха да устоят безкрайно на обединената мощ на Събранието. Колкото и силно да бяха предизвикани или заплашени обаче, бяха изразили ясно позицията си. Чака-а все още властваше над тях. При никакви обстоятелства нямаше да използват магията си за атака.

Когато най-сетне преградата им рухнеше, Събранието щеше да е свободно да развихри своята ярост над множеството в залата.

Странно, но Мара не изпитваше никакъв страх. Твърде много беше заложено и твърде много — изгубено. Рискът не я плашеше: все едно онази част от нея, която бе познавала ужаса пред предстоящата смърт, беше изтръгната от нея след сполетялото я в Турил. С твърдата си като камък увереност тя излъчваше сякаш неземна сила.

Дори Хокану я гледаше с малко страхопочитание.

Мара се наведе към ухото му и каза бързо:

— Поздрави от мен Небесната светлина, щом му сложат короната.

Съпругът й я изгледа изненадано, стъписан от решимостта в гласа й.

— Какво си намислила? — Гласът му прозвуча измамно твърдо. Дори той трябваше да признае, че маговете, които ги пазеха, изчерпват силата си.

Мара го погледна твърдо и отвърна:

— Хитрост. Какво друго ни остава?

Хокану загледа след нея удивен, докато тя се отдалечаваше към дъното на залата. Реши, че ще запомни този момент и ще пази спомена за несломимия й дух дори когато заклинанията на Събранието разбият преградите и всички бъдат погълнати от огнената стихия.

Мара не направи нищо необичайно. Стигна до сводестите врати на залата и се поклони почтително на маговете чо-джа. Бяха твърде затруднени, за да й благодарят, освен с леко свиване на преден крайник. После спря до крилата на портата и каза нещо на двамата имперски херолди, които стояха там.

Хокану я гледаше озадачено. Какво правеше?

Тя извърна глава и го погледна. Наблюдавай церемонията, сякаш го укори мълчаливо.

Той сви рамене и се обърна напред.

Земята се разтърси. Песнопението на жреците накъса ритъма си, но те все пак упорито продължиха. По параваните засвяткаха искри. Преградите бяха разбити. Разпадаха се. Следващият удар щеше да сломи цялата защита на чо-джа.

Коронацията почти беше приключила.

— Слава! — извикаха жреците. Поклониха се, а подът се разтърси от оглушителен гръм. — Слава!

Върховният жрец на Чочокан вдигна короната и трескаво замълви благословията си.

Блесна мълния. От високия купол падна камък и се разби с трясък в ахатовия под. Короната се хлъзна от изтръпналите пръсти на жреца и кацна накриво върху рижата глава на Джъстин.

Церемонията беше извършена. Наследникът на Акома, дете на роб, носеше свещените имперски регалии на Цурануани и никоя власт, освен небесата не можеше да отмени миропомазаната му власт.

— Слава! — извикаха в хор жреците. — Слава на Джъстин, деветдесет и вторият император и новосътворена Небесна светлина!

Думите се сляха с унищожителния грохот на поредния гръм, а Мара извика на херолдите:

— Сега!

Блестящи в златните си церемониални табарди и притиснати от виещия нахлул през разбития купол вятър, те пристъпиха към големите крила на портата, докато маговете чо-джа рухваха на пода, сграбчиха халките и широко отвориха вратите.

Поклониха се в съвършен унисон пред нахлуващата вълна Черни халати и извикаха:

— Слава на новата Небесна светлина! — С пребледнели лица, но непреклонно твърди, те се изправиха гордо и единият извика: — Велики на Събранието, чуйте ме! Призовани сте на Имперския прием.

Първите редици Черни халати залитнаха и спряха.

— Призовани? — изкрещя смаяно Мотеча. Сажди бяха зацапали халата му и зачервеното му лице лъщеше от пот. — От кого?

Имперските херолди бяха добре обучени да пазят самообладание пред безпардонни придворни. Направиха безупречни поклони.

— От Небесната светлина, велики.

— Какво!?

Херолдите мълчаха, но от подиума до върховните жреци Имперският управител извика:

— От Джъстин! Деветдесет и вторият император!

Мотеча изсъска. Севеан гледаше втрещено. Хочопепа за първи път в живота си изгуби дар слово. Дори непреклонният Шимоне изобщо не помисли да разреши спора с магия, след като всички в залата се преклониха пред върховния си монарх.

Застанала между двамата бавно надигащи се от пода изтощени магове на Чака-а, Мара едва потисна ликуването си. Херолдите се бяха справили възхитително. Увереността им беше толкова безупречна, че дори Великите все още не бяха помислили да си направят неизбежния извод: това, че защитата на съюзниците й не беше изчерпана до пълно изтощение и че преградите всъщност не бяха рухнали, а бяха смъкнати съзнателно.

— Не ни остана никаква сила — промълви магът на Чака-а вляво от Мара с едва доловимо жужене.

А Мара прошепна:

— Великата игра. Сега всички трябва да я изиграем — или да умрем.