Греховете на бащата

1.

— Аз съм Хари Клифтън.

— Да бе, а аз съм Снежанка — отвърна детектив Коловски, докато палеше цигара.

— Не — рече Хари. — Вие не разбирате. Стана ужасна грешка. Аз съм Хари Клифтън, англичанин от Бристол. Служих на един и същи кораб с Том Брадшоу.

— Запази обясненията за адвоката си — посъветва го детективът, издиша и малката килия се напълни с лютив дим.

— Нямам адвокат.

— Хлапе, ако бях загазил като теб, първата ми грижа щеше да е да спечеля Сефтън Джелкс на моя страна като единствена надежда.

— Кой е Сефтън Джелкс?

— Може и да не си чувал за най-добрия адвокат в Ню Йорк — каза детективът и избълва още един облак дим, — но утре в осем той има среща с теб. А Джелкс не напуска кантората си, ако не му е платено предварително.

— Но… — започна Хари, докато Коловски удряше с длан вратата на килията.

— Така че когато утре сутринта Джелкс се появи — продължи детективът, без да обръща внимание на прекъсването, — гледай да измислиш някаква по-убедителна история от тази, че не сме арестували когото трябва. Казал си на имиграционния служител, че си Том Брадшоу, и щом това е било достатъчно за него, ще бъде достатъчно и за съдията.

Вратата на килията се отвори, но не и преди детективът да избълва още един облак дим, от който Хари се закашля. Без да каже нищо повече, Коловски излезе и затръшна вратата. Хари се просна на закрепения за стената нар и отпусна глава на възглавницата, която сякаш бе пълна с тухли. Загледа се в тавана и започна да мисли как се е озовал в полицейски арест на другия край на света, обвинен в убийство.

Вратата се отвори много преди светлината на утрото да се промъкне в килията през решетките на прозореца. Въпреки ранния час Хари беше буден.

Появи се надзирател с поднос храна, която от Армията на спасението не биха предложили и на най-пропадналия скитник. Остави мълчаливо подноса на малката дървена масичка и излезе.

Хари погледна храната и закрачи напред-назад. С всяка крачка се убеждаваше все повече и повече, че след като обясни на мистър Джелкс каква е причината да се представи като Том Брадшоу, въпросът бързо ще се изясни. Не можеха да му наложат по-тежко наказание от депортиране, а тъй като той винаги бе възнамерявал да се върне в Англия, това напълно пасваше на първоначалния му план.

В 8:55 изпълненият с нетърпение Хари седеше на ръба на нара и чакаше появата на мистър Джелкс. Тежката желязна врата се отвори чак в девет и дванайсет. Хари скочи на крака, когато надзирателят отстъпи настрани, за да направи път на висок елегантен мъж със сребриста коса. Хари реши, че човекът е горе-долу на възрастта на дядо му. Мистър Джелкс беше с тъмносин двуреден костюм, бяла риза и вратовръзка на райета. Досадата на лицето му подсказваше, че малко неща на този свят могат да го изненадат.

— Добро утро — рече той и дари Хари с бегла усмивка. — Аз съм Сефтън Джелкс, старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“. Клиентите ми, господин и госпожа Брадшоу, ме помолиха да ви представлявам в предстоящия процес.

Хари му предложи единствения стол в килията, сякаш Джелкс беше стар приятел, отбил се в стаята му в Оксфорд за чаша чай. Самият той седна на нара и загледа как адвокатът отваря куфарчето си, вади жълт бележник и го поставя на масата.

Джелкс извади писалка от вътрешния си джоб.

— Хайде като за начало да ми кажете кой сте, тъй като и двамата сме наясно, че не сте лейтенант Брадшоу.

Дори да беше изненадан от историята на Хари, адвокатът не го показа с нищо. С наведена глава си водеше подробни записки в бележника, докато Хари обясняваше как се е стигнало дотам да прекара нощта в затвора. След като приключи, беше убеден, че и с проблемите му със сигурност е приключено, щом има такъв сериозен адвокат на своя страна — докато не чу първия въпрос на Джелкс.

— Казвате, че сте написали писмо на майка си, докато сте били на борда на „Канзас Стар“, в което обяснявате защо сте приели самоличността на Том Брадшоу?

— Точно така, сър. Не исках майка ми да страда ненужно, но в същото време исках да разбере защо взех подобно драстично решение.

— Да, разбирам какво би могло да ви накара да промените самоличността си, за да решите всичките си непосредствени проблеми, без да подозирате, че подобно нещо може да ви навлече още по-сериозни неприятности — рече Джелкс. Следващият му въпрос изненада Хари още повече. — Спомняте ли си съдържанието на въпросното писмо?

— Разбира се. Писах го и го преписвах толкова пъти, че мога да го възпроизведа почти дословно.

— В такъв случай ми позволете да тествам паметта ви — предложи Джелкс и без да каже нито дума повече, откъсна един лист от жълтия си бележник и го подаде на Хари заедно с химикалката.

Хари спря за момент, за да си припомни точните думи, след което написа писмото си за пореден път.

След като приключи с четенето на писмото, Джелкс отново изненада Хари.

— Лично ли го пуснахте, мистър Клифтън? Или помолихте някой друг да направи това вместо вас?

За първи път Хари изпита подозрение и реши да не споменава, че е помолил д-р Уолас да предаде писмото на майка му, когато се върне в Бристол след две седмици. Боеше се, че Джелкс може да убеди д-р Уолас да му предаде писмото и така майка му нямаше да научи, че още е жив.

— Пуснах го, когато слязох на брега.

Възрастният адвокат помълча, преди да зададе следващия си въпрос.

— Имате ли някакво доказателство, че сте Хари Клифтън, а не Томас Брадшоу?

— Не, сър, нямам — без никакво колебание отвърна Хари.

Много добре си даваше сметка, че никой на борда на „Канзас Стар“ няма причина да смята, че не е Том Брадшоу, че единствените хора, които биха могли да потвърдят историята му, се намират от другата страна на океана, на повече от три хиляди мили оттук, и че няма да мине много време преди да им бъде съобщено, че Хари Клифтън е намерил края си насред Атлантика.

— В такъв случай бих могъл да ви помогна, мистър Клифтън. Разбира се, ако приемем, че все още желаете мис Ема Барингтън да смята, че сте мъртъв. Ако желаете — рече Джелкс и на лицето му заигра неискрена усмивка, — мога да ви предложа решение на вашия проблем.

— Решение? — повтори Хари и за първи път погледна адвоката с мъничко надежда.

— Но само ако смятате, че сте в състояние да продължите да се представяте като Томас Брадшоу.

Хари премълча.

— От Окръжната прокуратура приеха, че обвинението срещу Брадшоу е в най-добрия случай косвено и че единствената реална улика, с която разполагат, е това, че е напуснал страната в деня след убийството. Тъй като са наясно, че тезата им е слаба, те се съгласиха да снемат обвинението за убийство, ако се признаете за виновен по по-малкото престъпление дезертьорство от Въоръжените сили.

— Но защо ми е да се съгласявам с това? — попита Хари.

— Сещам се за три основателни причини — отвърна Джелкс. — Първо, ако не го направите, най-вероятно ще прекарате шест години в затвора заради влизане в Съединените щати под фалшива самоличност. Второ, ако запазите анонимността си, семейство Барингтън няма да има причина да смята, че все още сте жив. И трето, семейство Брадшоу са готови да ви платят десет хиляди долара, ако се представите за сина им.

Хари моментално си даде сметка, че това може да се окаже възможност да се отплати на майка си за всички жертви, които бе направила за него през годините. Подобна сума щеше да промени живота й и би й позволила да се спаси от съборетината на Стил Хаус Лейн и от ежеседмичните посещения на наемодателя. Можеше дори да престане да работи като сервитьорка в хотел „Роял“ и да заживее по-нормално, макар че Хари се съмняваше в това. Но преди да се съгласи да приеме плана на Джелкс, трябваше да зададе някои въпроси.

— Защо Брадшоу са готови на подобна измама, щом знаят, че синът им е загинал в морето?

— Мисис Брадшоу отчаяно иска да изчисти името на Томас. Тя никога няма да приеме, че единият от синовете й може да е убил другия.

— Значи Том е обвинен в убийство на собствения си брат?

— Да, но както казах, доказателствата са неубедителни и косвени и със сигурност няма да издържат в съда, поради което обвинението е склонно да се откаже, но само ако се съгласим да се признаем за виновни в дезертьорство.

— И каква ще бъде присъдата ми, ако се съглася на подобно нещо?

— Прокурорът се съгласи да поиска от съдията една година затвор, така че при добро поведение можете да излезете на свобода след шест месеца. Това е доста по-добро предложение в сравнение с шестте години, които можете да очаквате, ако продължите да настоявате, че сте Хари Клифтън.

— Но веднага щом вляза в съдебната зала ще се намери някой, който да разбере, че не съм Брадшоу.

— Малко вероятно — отвърна Джелкс. — Семейство Брадшоу са от Сиатъл на Западния бряг и макар да са доста заможни, рядко посещават Ню Йорк. Томас е постъпил във флота на седемнайсет и както сам знаете, не е стъпвал в Америка през последните четири години. Освен това, ако се признаете за виновен, едва ли ще останете в залата за повече от двайсет минути.

— Но нали като си отворя устата всички веднага ще разберат, че не съм американец?

— Именно затова няма да си отваряте устата, мистър Клифтън.

Изисканият адвокат като че ли имаше отговор за всичко. Хари опита друг подход.

— В Англия на процесите за убийство винаги гъмжи от журналисти, а публиката се реди на опашка от малките часове с надеждата да зърне обвиняемия.

— Мистър Клифтън, в момента в Ню Йорк се провеждат четиринайсет процеса за убийства, сред които е делото срещу прословутия „убиец с ножици“. Съмнявам се, че на това дело ще бъде изпратен дори някой начинаещ репортер.

— Нужно ми е малко време да помисля.

Джелкс си погледна часовника.

— Трябва да се явим пред съдия Аткинс в дванайсет, така че разполагате с малко повече от час, за да решите, мистър Клифтън. — Извика на надзирателя да отвори килията. — Ако предпочетете да откажете услугите ми, желая ви успех, защото няма да се видим отново — добави, преди да излезе.

Хари се замисли за предложението на Сефтън Джелкс. Макар да му бе ясно, че среброкосият адвокат гони собствени цели, шест месеца звучаха доста по-добре от шест години. Пък и към кого другиго да се обърне, освен към опитния юрист? За момент му се прииска да може да отскочи в кабинета на сър Уолтър Барингтън и да потърси съвета му.

Час по-късно Хари, облечен в тъмносин костюм, кремава риза с колосана яка, вратовръзка на райета и белезници на ръцете, беше изведен от килията до затворническия камион и откаран под въоръжена охрана до съдебната зала.

— Никой не бива да повярва, че сте способен на убийство — заяви Джелкс, след като някакъв шивач посети килията с няколко костюма, ризи и вратовръзки.

— Аз не съм убиец — напомни му Хари.

Срещнаха се отново в коридора. Адвокатът му отправи характерната си неискрена усмивка, мина през летящите врати и тръгна по централната пътека, като спря едва при двете свободни места на масата на защитата.

След като бе настанен на мястото си и му свалиха белезниците, Хари огледа почти празната зала. Джелкс се беше оказал прав. Публиката беше малобройна и като че ли никой представител на пресата не бе проявил интерес към делото. Явно за журналистите това бе поредното битово убийство, при което обвиняемият щеше да бъде най-вероятно оправдан; случаят в Зала номер четири не обещаваше нито заглавия тип „Каин и Авел“, нито перспективи за електрически стол.

Точно когато часовникът започна да бие дванайсет, вратата в отсрещния край на залата се отвори и на прага се появи съдия Аткинс. Тръгна бавно напред, изкачи стъпалата на подиума и зае мястото си. След това кимна към окръжния прокурор, сякаш много добре знаеше какво му предстои да чуе.

Младият юрист на мястото на обвинението стана и обясни, че щатът снема обвинението в убийство, но ще преследва Томас Брадшоу в обвинение за дезертьорство от Военноморските сили на САЩ. Съдията кимна и се обърна към мистър Джелкс, който незабавно се изправи.

— Какво ще пледира клиентът ви по обвинението в дезертьорство?

— Виновен — отвърна Джелкс. — Надявам се Ваша Чест да прояви снизходителност към клиента ми по този случай. Не е нужно да ви напомням, сър, че това е първото му престъпление и че той е с чисто минало преди това неочаквано прегрешение.

Съдия Аткинс се намръщи.

— Мистър Джелкс — каза той, — някои могат да решат, че напускането на пост по време на служба е толкова тежко престъпление, колкото и убийството. И съм сигурен, че не е нужно да напомням на вас, че до неотдавна подобно деяние би изправило клиента ви пред наказателния взвод.

На Хари му призля и вдигна очи към Джелкс, който не откъсваше поглед от съдията.

— Предвид това — продължи Аткинс — осъждам лейтенант Томас Брадшоу на шест години затвор.

И удари с чукчето.

— Следващият — каза още преди Хари да има възможност да протестира.

— Но вие ми казахте… — започна Хари, но Джелкс вече беше обърнал гръб на бившия си клиент и се отдалечаваше. Хари понечи да се хвърли след него, но двамата полицаи сграбчиха ръцете му, извиха ги назад и бързо закопчаха осъдения престъпник, след което го поведоха към врата, която до този момент Хари не бе забелязал.

Той погледна назад и видя Сефтън Джелкс да се ръкува с мъж на средна възраст, който несъмнено го поздравяваше за добре свършената работа. Къде беше виждал това лице? И тогава се сети, по приликата. Това несъмнено беше бащата на Том Брадшоу.

2.

Поведоха го по дълъг слабо осветен коридор, минаха през безлична врата и той се озова в гол вътрешен двор.

В средата на двора чакаше жълт автобус без номера. До вратата му стоеше мускулест мъж с карабина в ръце, който кимна на Хари да се качва. Пазачите се заеха да му помогнат, за да не размисли.

Хари седна и се загледа оклюмало през прозореца. Към автобуса вече водеха рехава колона осъдени. Някои вървяха с наведени глави, но други, явно вече минавали по този път, крачеха почти небрежно. Автобусът вероятно скоро щеше да потегли към целта си, където и да се намираше тя, но Хари беше на път да научи първия си мъчителен урок като затворник — след като те осъдят, никой не бърза за никъде.

Помисли си дали да не попита надзирателите къде отиват, но и двамата не приличаха на услужливи туристически гидове. Обърна се тревожно, когато някой се пльосна на мястото до неговото. Не искаше да зяпа новия си съсед, но тъй като мъжът незабавно се представи, Хари го разгледа по-внимателно.

— Аз съм Пат Куин — заяви мъжът с лек ирландски акцент.

— Том Брадшоу — отвърна Хари. Щеше да се здрависа с новия си другар, ако и двамата не бяха закопчани.

Куин не приличаше на престъпник. Краката му едва достигаха земята, така че бе висок най-много метър и петдесет и пет; докато останалите затворници в автобуса бяха или мускулести, или просто дебели, Куин изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра ще го отвее. Оредяващата му рижа коса започваше да посивява, макар че едва ли беше на повече от четирийсет.

— Новак ли си? — уверено попита Куин.

— Толкова ли ми личи? — отвърна Хари.

— Изписано е на физиономията ти.

— Какво е изписано на физиономията ми?

— Че те вкарват за първи път.

— Значи на теб не ти е за първи?

— Влизам в този автобус поне за единайсети. А може би за дванайсети.

Хари се разсмя за първи път от дни.

— За какво те осъдиха? — попита го Куин.

— За бягство — отвърна Хари, без да се впуска в подробности.

— Не съм чувал да вкарват за такова нещо — рече Куин. — Бягал съм от три жени, но никога не са ме пъхали в дранголника за това.

— Не от жена — каза Хари, мислеше си за Ема. — А от Кралския флот… от флота.

— И колко ти лепнаха?

— Шест години.

Куин подсвирна през двата си останали зъба.

— Доста зле са те насадили. Кой беше съдията?

— Аткинс — горчиво рече Хари.

— Арни Аткинс? Попаднал си на най-гадния проклетник. Ако ти се случи да се изправяш отново пред съда, гледай да си уредиш подходящия съдия.

— Не знаех, че можеш да си избираш съдията.

— Не можеш. Но има начини да избегнеш най-лошите.

Хари се вгледа по-внимателно в спътника си, но не го прекъсна.

— В съда се въртят седем съдии, като двама от тях трябва да избягваш на всяка цена. Единият е Арни Аткинс. Лесно се дразни и още по-лесно лепва дълги присъди.

— Но как бих могъл да го избегна?

— Аткинс води делата в Зала номер четири от единайсет години, така че ако ме поведат натам, получавам епилептичен припадък и надзирателите ме замъкват при лекаря.

— Ти си епилептик?

— Не съм — отвърна Куин. — Не ме слушаш. — Като че ли беше изгубил търпение, сякаш обясняваше на малко дете. Хари се умълча. — Когато настъпи моментът да дойда на себе си, вече са ме разпределили за друг съдия.

Хари се разсмя за втори път.

— Да не искаш да кажеш, че номерът ти минава?

— Е, не всеки път, но ако ми се случат надзиратели новобранци, имам шанс, макар че е трудно да въртиш все един и същи номер. Този път не ми се наложи, защото ме помъкнаха направо във Втора зала, а тя е територия на съдия Ригън. Той е ирландец — също като мен, ако случайно не си забелязал — така че е по-вероятно да лепне минимална присъда на сънародник.

— За какво те вкараха този път? — попита Хари.

— Аз съм джебчия — заяви Куин, сякаш се представяше като архитект или доктор. — Специалностите ми са състезанията през лятото и боксовите мачове през зимата. Винаги е по-лесно, ако целите ти стоят прави — обясни той. — Но напоследък късметът започва да ми изневерява, защото много от разпоредителите взеха да ме запомнят. Наложи се да работя в метрото и по автогарите, където плячката е малка, а вероятността да те пипнат — по-голяма.

Хари имаше страшно много въпроси към новия си наставник и, подобно на ентусиазиран студент, се съсредоточи върху онези, които можеха да му помогнат да мине на приемните изпити. Беше доволен, че Куин не повдигна темата за акцента му.

— Знаеш ли къде ни карат? — попита той.

— В Лейвънхам или Пиърпойнт — отвърна Куин. — Зависи дали ще излезем на магистралата на дванайсети или на четиринайсети изход.

— Бил ли си в някой от тях?

— И в двата, на няколко пъти — прозаично отвърна Куин. — И преди да попиташ, ако имаше туристически пътеводител за затвори, Лейвънхам щеше да получи една звезда, а Пиърпойнт щеше да е закрит.

— Защо просто не попитаме пазача накъде ни карат? — предложи Хари. Страшно му се искаше да има малко повече яснота в мизерното му положение.

— Защото ще те преметне само за да ни направи гадно. Ако ни карат в Лейвънхам, единственото, за което трябва да се безпокоиш, е в кой блок ще те сложат. Ако си новобранец, най-вероятно ще се озовеш в блок А, където животът е доста по-лесен. Старите пушки като мен обикновено отиват в блок D. Там всички са над трийсетте и никой не е осъден за насилие, така че мястото е идеално, ако просто искаш да си кротуваш и да си излежиш присъдата. Гледай да не попадаш в блокове В или С, там е пълно с всякакви изверги и откачалки.

— Какво трябва да направя, за да съм сигурен, че ще попадна в блок А?

— Кажи на приемащия надзирател, че си ревностен християнин, не пушиш и не пиеш.

— Не знаех, че в затворите е разрешено да се пие — учуди се Хари.

— Не е, смотаняк такъв — отвърна Куин. — Но ако можеш да предложиш зелено — добави той, като потърка палец и показалец, — надзирателите изведнъж се превръщат в бармани. Дори сухият режим не промени нещата.

— Какво е най-важното, за което да внимавам първия ден?

— Гледай да си уредиш подходяща работа.

— Какъв е изборът?

— Чистач, помощник в кухнята, санитар в лечебницата, работник в пералнята, библиотеката, градината или параклиса.

— Какво трябва да направя, за да попадна в библиотеката?

— Да им кажеш, че можеш да четеш.

— А ти какво ще им кажеш? — попита Хари.

— Че съм учил за готвач.

— Сигурно е било интересно.

— Още не можеш да чатнеш, а? — рече Куин. — Никога не съм учил за готвач, но това означава, че винаги ме слагат в кухнята, а това е най-добрата работа във всеки затвор.

— Защо?

— Излизаш от килията преди закуска и се връщаш чак след вечеря. Топло е, можеш да избираш най-добрата храна. А, отиваме в Лейвънхам — каза Куин, когато автобусът излезе на магистралата на изход 12. — Това е добре, защото сега няма да ми се налага да отговарям на тъпи въпроси за Пиърпойнт.

— Има ли нещо друго за Лейвънхам, което трябва да знам? — попита Хари, без да се смущава от сарказма на Куин; подозираше, че старата пушка с удоволствие преподава безценните си уроци на ревностен ученик като него.

— Твърде много неща има за казване — въздъхна Куин. — Само гледай да стоиш близо до мен, след като ни регистрират.

— Няма ли веднага да те изпратят в блок D?

— Не и ако на смяна е мистър Мейсън — отвърна Куин без повече обяснения.

Хари успя да зададе още няколко въпроса, преди автобусът най-сетне да спре пред портала на затвора. Имаше чувството, че за два часа би могъл да научи от Куин повече, отколкото от десет лекции в Оксфорд.

— Стой с мен — повтори Куин, докато тежките врати се отваряха.

Автобусът бавно мина през портала и се озова в скръбен пущинак, който никога не бе виждал градинар. Спряха пред огромна тухлена сграда с редици малки мръсни прозорци; през много от тях надничаха глави.

Десетима надзиратели се построиха в коридор, водещ чак до входа на затвора. Двама пазачи с карабини заеха позиции от двете страни на вратата на автобуса.

— Излизате по двойки — каза високо единият. — С пет минути интервал между всяка двойка. Никой да не мърда, докато не наредя.

Хари и Куин останаха в автобуса още час. Когато най-сетне дойде редът им, Хари погледна високите стени с бодлива тел, които обикаляха целия затвор. Дори световен рекордьор по овчарски скок не би могъл да избяга от Лейвънхам.

Тръгна с Куин към сградата. Спряха пред надзирател, седнал зад една маса. Беше облечен в лъснала от носене синя униформа с копчета, които не бяха лъскани от години, и изглеждаше така, сякаш вече е излежал поне една доживотна присъда. Усмихна се и каза:

— А, добре дошъл, Куин. Няма да намериш особени промени от последното ти посещение.

Куин се ухили.

— И аз се радвам да ви видя, мистър Мейсън. Ще бъдете ли така добър да пратите някое пиколо да отнесе багажа ми в обичайната ми стая?

— Не прекалявай, Куин — предупреди го Мейсън. — Иначе ще се изкуша да кажа на новия доктор, че не си епилептик.

— Но, мистър Мейсън, мога да го докажа с медицинско.

— Издадено от същия източник, от който е и дипломата ти за готвач, предполагам — изсумтя Мейсън и насочи вниманието си към Хари. — А ти кой си?

— Това е мой приятел, Том Брадшоу. Не пуши, не пие, не псува и не плюе — каза Куин още преди Хари да успее да отвори уста.

— Добре дошъл в Лейвънхам, Брадшоу — каза Мейсън.

— Всъщност, капитан Брадшоу — обади се Куин.

— Лейтенант — поправи го Хари. — Никога не съм бил капитан.

Куин погледна разочаровано протежето си.

— Новобранец ли си? — попита Мейсън и огледа Хари с по-голям интерес.

— Да, сър.

— Ще те сложа в блок А. След като се изкъпеш и вземеш затворническите си дрехи от склада, мистър Хеслер ще те отведе до килия триста двайсет и седем. — Мейсън отбеляза нещо в бележника си и се обърна към младия надзирател, който стоеше до него с палка в ръка.

— Има ли шанс да сме заедно с приятеля ми? — попита Куин, след като Хари се подписа в регистъра. — В края на краищата лейтенант Брадшоу може да има нужда от ординарец.

— Ти си последният, от когото има нужда — отвърна Мейсън.

Джебчията се наведе, измъкна от чорапа си сгъната банкнота и светкавично я пъхна в джоба на Мейсън.

— Куин също ще бъде в килия триста двайсет и седем — каза Мейсън на младшия надзирател.

Дори да беше видял банкнотата, Хеслер не го показа с нищо.

— След мен — бяха единствените му думи към двамата.

Куин забърза след Хари, преди Мейсън да е променил решението си.

Минаха по дълъг зелен коридор и спряха пред малка баня с две тесни дървени пейки, закрепени за стената и затрупани с използвани кърпи.

— Събличайте се и под душовете — нареди надзирателят.

Хари бавно свали костюма, елегантната кремава риза, колосаната яка и вратовръзката на ивици, които му беше осигурил мистър Джелкс с намерението да впечатли Аткинс. Проблемът бе, че беше избрал неподходящия съдия.

Още не беше развързал обувките си, а Куин вече се бе пъхнал под душа. Завъртя кранчето и върху оплешивяващата му глава неохотно закапа вода. Ирландецът взе парче сапун от пода и започна да се мие. Хари пристъпи под студената вода на единствения друг душ и Куин му подаде сапуна.

— Напомни ми да си поговоря с управата за качеството на услугите — каза Куин, докато вземаше една мокра кърпа с размерите на салфетка, за да се избърше.

Устните на Хеслер си оставаха все така свити.

— Обличайте се и след мен — нареди той още преди Хари да е успял да се насапуниса.

И отново тръгна с бърза крачка по коридора, сподирян от полуоблечения и все още мокър Хари. Спряха пред двойна врата с надпис СКЛАД. Хеслер почука енергично и отвори. Вътре ужасно отегчен надзирател бе опрял лакти на дълъг тезгях и пушеше свита на ръка цигара. Като видя Куин, се усмихна и каза:

— Не съм сигурен, че нещата ти са дошли от пералнята, Куин.

— В такъв случай ще ми трябва нов комплект, мистър Нюболд — каза Куин, наведе се и извади от другия си чорап нещо, което също изчезна безследно и за миг. — Изискванията ми са прости — добави той. — Едно одеяло, два памучни чаршафа, една възглавница, една калъфка… — Надзирателят взе нещата от лавиците и ги постави на спретната купчинка на тезгяха. — Две ризи, три чифта чорапи, шест чифта гащета, две кърпи, една купа, една чиния, един нож, вилица и лъжица, един бръснач, една четка и една паста за зъби. Предпочитам „Колгейт“.

Нюболд не направи никакъв коментар, но купчината на Куин растеше все повече и повече.

— Ще желаете ли още нещо? — попита накрая той, сякаш Куин беше скъп клиент, който най-вероятно ще ги посети отново.

— Да. Приятелят ми лейтенант Брадшоу ще има нужда от същото, а тъй като е офицер и джентълмен, погрижете се да получи от най-доброто.

За изненада на Хари Нюболд започна да трупа втора купчина, като внимателно подбираше всяко нещо. И всичко това заради затворника, който беше седнал до него в автобуса.

— След мен — каза Хеслер, когато Нюболд си свърши работата.

Хари и Пат грабнаха нещата си и забързаха по коридора. По пътя спряха още няколко пъти, тъй като надзирателят трябваше да отключва и заключва решетките с приближаването до килиите. Когато най-сетне влязоха в крилото, ги посрещна шумът на стотици затворници.

— Виждам, че сме на горния етаж, мистър Хеслер — рече Куин. — Няма да ползвам асансьора, трябва да правя упражнения.

Надзирателят премълча и продължи покрай викащите затворници.

— Май спомена, че това крило било най-спокойното — отбеляза Хари.

— Явно мистър Хеслер не е от най-популярните надзиратели — прошепна Куин малко преди да стигнат килия 327.

Надзирателят отключи тежката метална врата и я отвори, за да могат новакът и старата кримка да влязат в дома, отпуснат на Хари за следващите шест години.

Вратата се затвори с трясък. Хари я огледа и видя, че от вътрешната страна няма дръжка.

В килията имаше два нара, един върху друг, стоманен умивалник, закрепен за стената, дървена маса, също закрепена за стената, и един дървен стол. Накрая погледът му се спря върху металното гърне под долния нар. За момент си помисли, че ще повърне.

— Настанявай се отгоре — нареди Куин. — Все пак си новобранец. Ако изляза преди теб, ще се преместиш долу, а новият ти съкилийник ще бъде отгоре. Такъв е затворническият етикет.

Хари стъпи на долния нар и бавно оправи леглото си, после се покатери, легна и положи глава на тънката твърда възглавница. Болезнено си даваше сметка, че ще мине доста време, преди да успее да заспи.

— Мога ли да ти задам още един въпрос? — попита той.

— Да, но след това искам да не се обаждаш, докато сутринта не запалят лампите.

Хари си спомни, че Фишър бе казал почти същото през първата му нощ в „Сейнт Бийд“.

— Виждам, че си успял да вмъкнеш доста пари. Защо надзирателите просто не ти ги конфискуваха веднага щом слезе от автобуса?

— Защото ако го бяха направили — отвърна Куин, — вече никоя кримка няма да внесе пари и цялата система ще отиде по дяволите.

3.

Хари лежеше на горния нар и се взираше в грубо варосания бял таван — можеше да го докосне с пръсти. Дюшекът беше на бучки, а възглавницата бе толкова твърда, че успяваше да задреме само за няколко минути.

Мислите му се насочиха към Сефтън Джелкс и колко лесно го беше подлъгал. Буквално чуваше какво казва бащата на Том Брадшоу на Джелкс — махни обвинението за убийство срещу сина ми, друго не ме интересува. Хари се опитваше да не мисли за следващите шест години, за които мистър Брадшоу не се интересуваше. Дали си струваха 10 000 долара?

Изхвърли адвоката от ума си и се замисли за Ема. Липсваше му ужасно, искаше да й пише и да й съобщи, че е жив, но знаеше, че не може да го направи. Запита се какво ли прави тя в този есенен ден в Оксфорд. Как ли се представяше през първата си година като студентка? Дали я ухажваше някой друг?

Ами брат й Джайлс, неговият най-добър приятел? След влизането на Великобритания във войната беше ли напуснал Оксфорд, за да се бие срещу германците? Ако бе станало така, молеше се приятелят му все още да е жив. Заудря леко по рамката на леглото с юмрук, ядосан, че не му беше позволено и той да изпълни дълга си.

Куин не каза нищо — прие, че Хари страда от „първонощит“.

А Хюго Барингтън? Виждал ли го беше някой след изчезването му в деня, когато Хари щеше да се ожени за дъщеря му? Щеше ли да намери начин да изпълзи отново и да си спечели благоволение, след като всички повярват, че Хари е мъртъв? Изхвърли и Барингтън от ума си. Още не искаше да приеме, че този човек може да е баща му.

После мислите му се насочиха към майка му и Хари се усмихна. Надяваше се, че тя ще намери добро приложение за десетте хиляди, които бе обещал да й изпрати Джелкс, след като Хари се съгласи да се представи за Том Брадшоу. Реши, че с повече от две хиляди лири в банката ще може да напусне работата си като сервитьорка в „Гранд Хотел“ и да си купи онази малка къщичка в провинцията, за която си мечтаеше. Това бе единственото хубаво нещо, което можеше да излезе от цялата тази история.

Ами сър Уолтър Барингтън, който винаги се беше отнасял с него като със собствен внук? Ако Хюго беше бащата на Хари, то сър Уолтър наистина бе негов дядо. В такъв случай Хари се явяваше наследник на имението Барингтън и един ден щеше да стане сър Хари Барингтън. Хари обаче искаше титлата да бъде наследена от приятеля му Джайлс, законния син на Хюго Барингтън. Дори нещо повече — отчаяно желаеше да докаже, че истинският му баща е Артър Клифтън. Така щеше да има някакъв шанс да се ожени за любимата си Ема. Помъчи се да забрави къде ще прекара следващите шест години.

В седем сутринта прозвуча сирена, за да събуди онези затворници, които бяха прекарали тук достатъчно дълго, за да се радват на нощен сън. „Когато спиш, не си в затвора“ — беше измърморил Куин, преди да заспи като пън и да захърка. Хъркането му не тормозеше Хари. Куин нямаше никакви шансове да се сравнява с постиженията на вуйчо му Стан.

През дългата безсънна нощ Хари беше взел решение за няколко неща. За да се справи с вцепеняващата жестокост на изгубеното време, „Том“ щеше да бъде образцов затворник с надеждата, че присъдата му ще бъде намалена за добро поведение. Щеше да започне работа в библиотеката и да си води дневник за случилото се преди осъждането му и за всичко преживяно зад решетките. Щеше да се поддържа във форма, така че ако войната в Европа се затегне, да е готов да постъпи в армията веднага щом го освободят.

Когато Хари слезе от нара, Куин вече беше облечен.

— И сега какво? — попита Хари като нов ученик в първия учебен ден.

— Закуска — отвърна Куин. — Обличай се, вземай чинията и чашата и гледай да си готов, когато надзирателят отключи килията. Замотаеш ли се и за секунда, може да ти затръшне вратата в лицето.

Хари започна забързано да намъква панталоните си.

— И без приказки по пътя към стола — добави Куин. — Така привличаш внимание, а това дразни старите пандизчии. По принцип не бива да заговаряш никой непознат през първите две години.

Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали Куин се шегува. Ключът се завъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Куин изхвърча навън като хрътка на състезание и Хари го последва по петите. Вляха се в дългата опашка мълчаливи затворници, която се точеше по пътеката пред отворените килии към виещата се стълба към долния етаж, където щяха да се присъединят към събратята си по участ за закуска.

Колоната спря много преди да стигнат столовата. Хари гледаше дежурните с къси бели престилки, които стояха зад котлоните. Един надзирател с палка и дълга бяла престилка наблюдаваше никой да не получава по-голяма порция от положеното.

— Много се радвам да ви видя отново, мистър Сидел — тихо му каза Пат, когато дойде неговият ред, и двамата се здрависаха като стари приятели.

Този път Хари не видя да се разменят никакви пари, но отсеченото кимане на мистър Сидел показа, че сделката е сключена.

Хари вървеше след Куин и подаваше чинията си също като него. Сложиха му препържено яйце, картофи, които бяха повече черни, отколкото златисти, и полагащите се две филийки баят хляб. Дежурните го гледаха объркано, докато им благодареше, сякаш е гост на чаено парти у местния викарий.

— По дяволите — измърмори Хари, когато последният дежурен вдигна чайника с кафе. — Забравих си чашата в килията.

Дежурният напълни чашата на Куин до ръба.

— Следващия път не я забравяй — подметна Куин през рамо.

— Никакви приказки по опашката! — извика Хеслер и тупна палката си в облечената си в ръкавица ръка.

Куин поведе Хари към една дълга маса и седна срещу него. Хари бе толкова гладен, че погълна всяка трошица. Яйцето бе най-мазното, което бе вкусвал през живота си. Дори се замисли да оближе чинията — и се сети за приятеля си Джайлс и за един друг първи ден.

Когато приключиха петминутната закуска, ги поведоха обратно по виещата се стълба до най-горния етаж. Щом вратата на килията се затръшна зад тях, Куин изми чинията и чашата си, прибра ги прилежно под нара и обясни:

— Когато живееш години наред в такава теснотия, се научаваш да използваш всяко свободно местенце.

Хари последва примера му, като се питаше колко ли време ще мине, преди той да може да научи Куин на нещо. После попита:

— А сега какво следва?

— Определяне на наряди — отвърна Куин. — Аз отивам при Сидел в кухнята, но първо трябва да се погрижим ти да попаднеш в библиотеката. А това ще зависи изцяло от дежурния. Проблемът е, че парите ми свършват.

В същия миг вратата се отвори отново и на прага се очерта силуетът на Хеслер, все така се удряше по дланта с палката.

— Куин — рече той. — Незабавно се яви в кухнята. Брадшоу, отивай на пункт девет при останалите чистачи на крилото.

— Надявах се да работя в библиотеката, мистър…

— Изобщо не ми пука на какво се надяваш, Брадшоу — прекъсна го Хеслер. — Като главен дежурен надзирател на крилото аз определям правилата тук. Можеш да посещаваш библиотеката във вторник, четвъртък и неделя между шест и седем, както всеки друг затворник. Достатъчно ясно ли се изразих?

Хари кимна.

— Вече не си офицер, Брадшоу, а най-обикновен престъпник като всички останали тук. И не си губи времето да си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш — добави и продължи към следващата килия.

— Хеслер е един от малкото, които не можеш да подкупиш — прошепна Куин. — Сега единствената ти надежда е директорът на затвора мистър Суонсън. Запомни, че се смята за един вид интелектуалец, което най-вероятно означава, че може да пише без много грешки. Освен това е баптист фундаменталист. Алилуя!

— Кога ще ми се отвори шанс да го видя? — попита Хари.

— Когато той реши. Вероятно днес. Гледай обаче веднага да научи, че искаш да работиш в библиотеката, защото всеки нов затворник получава само пет минути от времето му.

Хари се отпусна на дървения стол и подпря глава на ръцете си. Ако не бяха десетте хиляди долара, които Джелкс бе обещал да прати на майка му, щеше да използва петте минути да разкаже на директора истината за това как се е озовал в Лейвънхам.

— А междувременно ще направя всичко възможно да те уредя в кухнята — добави Куин. — Може и да не е онова, на което се надяваш, но със сигурност е по-добре от чистач.

— Благодаря — рече Хари.

Куин, който нямаше нужда от упътване, забърза към кухнята. Хари слезе отново на най-долния етаж и тръгна да търси пост девет.

Дванайсет мъже, всички новобранци, се бяха скупчили на групичка и очакваха инструкции. В Лейвънхам не се гледаше с добро око на инициативата — тя намирисваше на бунт или намекваше, че затворникът може да е по-умен от надзирателя.

— Вземайте по една кофа, напълнете я с вода и си намерете парцали — каза Хеслер. Усмихна се на Хари, докато слагаше чавка до името му в бележника. — Брадшоу, тъй като дойде последен, следващия месец ще работиш в кенефа.

— Не бях последен — запротестира Хари.

— Според мен беше — отвърна Хеслер. Усмивката така и не слизаше от лицето му.

Хари напълни кофата със студена вода и взе един парцал. Нямаше нужда да му казват накъде да върви — тоалетната се надушваше отдалеч. Започна да му се гади още преди да влезе в голямото квадратно помещение с трийсет дупки в пода. Внимаваше да не диша през носа, но непрекъснато му се налагаше да излиза, за да си поеме дъх. Хеслер стоеше на безопасно разстояние и се смееше.

— Ще свикнеш, Брадшоу. Всяко нещо с времето си.

Хари вече съжаляваше, че е закусил така обилно — още през първите минути се прости с погълнатата храна. Около час по-късно чу вика на друг надзирател.

— Брадшоу!

Бял като платно, Хари излезе с олюляване от тоалетната и отвърна:

— Аз.

— Директорът иска да те види, така че се размърдай.

С всяка следваща стъпка Хари можеше да диша все по-дълбоко и когато стигна кабинета на директора, вече се чувстваше почти човек.

— Чакай тук, докато не те извикат — нареди му надзирателят.

Хари седна между двама други затворници, които побързаха да се дръпнат. Не можеше да ги обвинява. Опита се да събере мислите си, докато новите затворници влизаха и излизаха един след друг от кабинета. Куин беше прав — срещите продължаваха около пет минути, някои и по-малко. Хари не можеше да си позволи да изгуби нито секунда от отреденото му време.

— Брадшоу — каза надзирателят и отвори вратата. Дръпна се настрани, докато Хари влизаше в кабинета.

Хари реши да не приближава много мистър Суонсън и остана на няколко крачки от огромното тапицирано с кожа бюро. Макар че директорът беше седнал, Хари виждаше, че не би могъл да закопчае средното копче на спортното си сако. Косата му бе боядисана в черно в опит да изглежда по-млад, но това само го правеше малко нелеп. Какво беше казал Брут за суетата на Цезар? Сложете му венец, възхвалете го като бог и това ще бъде падението му.

Суонсън отвори досието на Брадшоу, прегледа го за няколко секунди, след което вдигна поглед към Хари.

— Виждам, че сте получили шест години за дезертьорство. Досега не бях попадал на подобна присъда.

— Да, сър — отвърна Хари, който не искаше да губи нито миг от безценното време.

— Не си правете труда да ми обяснявате, че сте невинен — продължи Суонсън, — защото това е вярно само за един на хиляда, така че залозите са срещу вас. — Хари неволно се усмихна. — Но ако държите носа си чист — Хари си помисли за тоалетните — и ако не причинявате неприятности, не виждам защо да ви се налага да излежавате целия срок.

— Благодаря, сър.

— Имате ли някакви конкретни интереси? — попита Суонсън, макар да изглеждаше така, сякаш отговорът изобщо не го интересува.

— Четене, изобразително изкуство и хорово пеене, сър.

Директорът го изгледа невярващо, сякаш не бе сигурен дали затворникът не го поднася. Посочи надписа на стената зад бюрото и попита:

— Можете ли да ми кажете продължението на стиха, Брадшоу?

Хари прочете избродирания цитат: „Подигам очи към планините“, и благодари наум на мис Елинор Е. Мънди и дългите репетиции с хора й.

— „Отдето ще ми помощ дойде.“ Псалм сто и двайсети.

Директорът се усмихна.

— Кажете ми, Брадшоу, кои са любимите ви писатели?

— Шекспир, Дикенс, Остин, Тролъп и Томас Харди.

— А от нашите сънародници никой ли не е достоен?

На Хари му се прииска да се наругае на глас заради грешката. Хвърли поглед към запълнената наполовина библиотека на директора.

— Разбира се — рече той. — Франсис Скот Фицджералд, Хемингуей и О’Хенри не отстъпват на никого, но съм на мнение, че Стайнбек е най-добрият модерен американски автор.

Надяваше се, че е произнесъл правилно името. Щеше да се погрижи да прочете „За мишките и хората“ преди следващата си среща с директора.

Усмивката на лицето на Суонсън се върна.

— Каква работа ви определи мистър Хеслер?

— Чистач на крилото, макар че бих предпочел да работя в библиотеката, сър.

— Нима? — рече директорът. — В такъв случай ще се наложи да проверя дали имат свободно място.

И си отбеляза нещо в бележника на бюрото.

— Благодаря, сър.

— Ако има място, ще ви бъде съобщено по-късно през деня — каза директорът, докато затваряше папката.

— Благодаря, сър — повтори Хари. Излезе бързо, осъзнавайки, че е престоял в кабинета повече от отредените му пет минути.

Щом се озова в коридора, дежурният надзирател го върна в крилото. Хари бе благодарен, че Хеслер не се вижда никъде и че чистачите вече са се заели с втория етаж.

Беше изтощен много преди сирената да обяви обедната почивка. Нареди се на опашката в стола и откри, че Куин вече е застанал зад тезгяха и сипва храна на другарите си. В чинията на Хари се появи щедра порция картофи и преварено месо. Той седна сам на дългата маса и зачопли храната си. Боеше се, че ако Хеслер се появи, ще го прати отново в тоалетните и той ще се прости за втори път с храната си.

Хеслер не беше дежурен, когато Хари се яви на работа, и заместникът му прати в тоалетните друг новобранец. Хари прекара следобеда в миене на коридори и изпразване на кошчета за боклук. Единствената му мисъл бе дали директорът е наредил да го преместят в библиотеката. Ако не беше, трябваше да се надява на работа в кухнята.

Когато след вечеря Куин се върна в килията, изражението му беше повече от красноречиво. Хари нямаше да работи с приятеля си.

— Имаше свободно място за мияч.

— Вземам го — каза Хари.

— Но когато мистър Сидел предложи името ти, Хеслер отказа. Заяви, че трябва да останеш минимум три месеца чистач, преди да се замисли дали да бъдеш прехвърлен в кухнята.

— Какво му е на този човек? — отчаяно попита Хари.

— Носи се слух, че е кандидатствал за флотски офицер, но се е провалил на приемния изпит и е трябвало да се задоволи с работа в затвора. Затова се налага лейтенант Брадшоу да понесе последствията.

4.

Хари прекара следващите двайсет и девет дни в чистене на тоалетните на блок А и едва когато се появиха следващите новобранци, Хеслер най-сетне го освободи от задължението му и се зае да превърне в ад живота на някой друг нещастник.

— Този проклетник е абсолютен психопат — рече Куин. — Сидел още е готов да ти предложи работа в кухнята, но Хеслер е против.

Хари не каза нищо.

— Но новините не са чак толкова лоши — продължи Куин. — Току-що чух, че помощник-библиотекарят Анди Саватори ще бъде освободен предсрочно. Излиза другия месец. И което е още по-добре, май никой не иска работата му.

— Дийкинс би я поискал — тихо промълви Хари. — И какво трябва да направя, за да я получа със сигурност?

— Нищо. Дори гледай да създадеш впечатление, че не проявяваш чак такъв интерес. И не се пречкай на Хеслер, защото знаем, че директорът е на твоя страна.

Следващият месец се влачеше мъчително, всеки нов ден изглеждаше по-дълъг от предишния. Хари ходеше в библиотеката всеки вторник, четвъртък и неделя между шест и седем, но старшият библиотекар Макс Лойд не му даваше никакъв повод да смята, че обмислят да го направят негов помощник. Помощникът му Саватори си мълчеше, макар че несъмнено знаеше нещо.

— Мисля, че Лойд не ме иска в библиотеката — каза една вечер Хари, след като изгасиха осветлението.

— Лойд няма думата — отвърна Куин. — Решението се взема от директора.

Хари обаче не беше особено убеден.

— Струва ми се, че Хеслер и Лойд действат заедно и се мъчат да не получа работата.

— Ставаш пара… как беше думата?

— Параноик.

— Да, точно такъв ставаш, не че съм сигурен какво точно означава.

— Човек, страдащ от неоснователни подозрения — обясни Хари.

— И аз не бих могъл да го кажа по-добре!

Хари не беше убеден, че подозренията му са неоснователни. Седмица по-късно Саватори го дръпна настрани и потвърди най-лошите му опасения.

— Хеслер е предложил на директора трима за мястото ми. Твоето име не фигурира в списъка.

— Значи всичко е свършено — каза Хари и се тупна по бедрото. — Ще си остана чистач до края на дните си.

— Не е задължително — отвърна Саватори. — Обади ми се в деня, преди да ме пуснат.

— Но тогава ще е твърде късно.

— Не мисля — каза Саватори без повече обяснения. — А дотогава много внимателно прочети това нещо.

И подаде на Хари дебел том в кожена подвързия, който рядко напускаше библиотеката.

Хари се настани на нара си и отвори заемащия 273 страници затворнически правилник. Започна да си води бележки още преди да е стигнал до страница 6. Планът започна да се оформя в главата му много преди да започне да чете правилника за втори път.

Знаеше, че изборът на подходящ момент е от решаващо значение, и затова трябваше да репетира усърдно и двете си действия — още повече че щеше да бъде на сцената, когато завесата се вдигнеше. Прие, че не може да започне да осъществява плана си преди освобождаването на Саватори, макар вече да имаше назначен нов помощник-библиотекар.

Когато Хари направи генерална репетиция в килията, Куин го обяви не само за параноик, но и за луд, като не пропусна да го увери, че ще изнася второто си представление в карцера.

Директорът правеше месечните си обиколки на всеки блок в понеделник сутрин, така че Хари знаеше, че ще трябва да чака появата му в блок А цели три седмици след освобождаването на Саватори. Суонсън винаги минаваше по един и същи маршрут и затворниците знаеха, че ако искат да отърват кожите, е по-добре да изчезнат веднага щом го зърнат.

Когато в понеделник сутринта Суонсън се появи на горния етаж на блок А, Хари го чакаше с парцал в ръка. Хеслер следваше директора и направи с палката знак на Брадшоу да се разкара, ако му е мил животът. Хари не помръдна от мястото си и се наложи директорът да спре.

— Добро утро, господин директор — поздрави той, сякаш се срещаха най-редовно.

Суонсън беше изненадан, че се е натъкнал на затворник при обиколката си. Изумлението му бе още по-голямо от факта, че затворникът си позволява да го заговори. Вгледа се по-внимателно в Хари.

— Брадшоу, нали?

— Имате добра памет, сър.

— Помня също, че проявявахте интерес към литературата. Много се изненадах, че сте отказали мястото на помощник-библиотекар.

— Мястото изобщо не ми е било предлагано, сър — отвърна Хари. — В противен случай щях да го приема с най-голямо удоволствие — добави той, с което явно изуми директора.

Суонсън се обърна към Хеслер.

— Вие ми казахте, че Брадшоу не иска работата.

Хари се намеси, преди надзирателят да успее да отговори:

— Вероятно вината е моя, сър. Не знаех, че трябва да кандидатствам за мястото.

— Разбирам — рече директорът. — Е, това обяснява нещата. И да знаете, Брадшоу, новият помощник не прави разлика между Платон и Плутон.

Хари избухна в смях. Хеслер стоеше със стиснати устни.

— Добра аналогия, сър — каза Хари, когато директорът опита да продължи. Стори му се, че Хеслер ще се пръсне, когато извади плика от куртката си и го подаде на директора.

— Какво е това? — подозрително попита Суонсън.

— Официална молба към комисията при тримесечното й посещение в затвора следващия вторник, което е мое право според член трийсет и втори от правилника. Изпратих копие от молбата на адвоката ми, мистър Сефтън Джелкс.

Директорът като че ли се смути. Хеслер вече едва се сдържаше.

— Оплакване ли правите? — предпазливо попита директорът.

Хари впери поглед право в Хеслер.

— Според член сто и шестнайсет имам право да не разкривам пред никого от управата на затвора какъв е характерът на молбата ми, както несъмнено знаете, господин директор.

— Да, разбира се, Брадшоу — смотолеви директорът.

— Но смятам наред с другите неща да уведомя комисията за особеното внимание, което отделяте на литературата и религията като част от ежедневието ни. — Хари се дръпна настрана, за да направи път на директора.

— Благодаря, Брадшоу — рече Суонсън. — Много мило от ваша страна.

— Ще се видим по-късно, Брадшоу — тихо изсъска Хеслер.

— Очаквам ви с нетърпение — отвърна Хари достатъчно високо, за да го чуе и Суонсън.

Срещата на Хари с директора беше основната тема на разговор между затворниците на опашката за вечеря, а когато късно вечерта се върна от кухнята, Куин предупреди Хари, че се носят слухове, че след угасяването на светлините Хеслер сигурно ще му види сметката.

— Не мисля — спокойно отвърна Хари. — Разбираш ли, проблемът на биячите е, че ако обърнеш монетата, ще откриеш абсолютен страхливец.

Куин не изглеждаше особено убеден.

На Хари не му се наложи да чака дълго, за да докаже твърдението си. Секунди след угасяването на светлините вратата се отвори и в килията влезе Хеслер, като поклащаше палката си.

— Куин, вън — нареди той, без да сваля поглед от Хари.

След като ирландецът се изнесе, Хеслер затвори вратата.

— Цял ден с нетърпение очаквах този момент, Брадшоу. Предстои ти да откриеш колко много кокали имаш в тялото си.

— Не мисля, мистър Хеслер — каза Хари, без да трепне.

— И какво според теб ще те спаси? — попита Хеслер и направи крачка напред. — Този път директорът не е наблизо, за да ти отърве задника.

— Не ми е нужен директорът — отвърна Хари. — Не и докато разглеждат предложението ви за повишение — добави той, като погледна Хеслер в очите. — Имам сигурна информация, че ще се явите пред комисията във вторник, в два часа следобед.

— И какво от това? — поинтересува се Хеслер, който вече беше на педя от него.

— Явно сте забравили, че аз ще се явя пред комисията в десет сутринта на същия ден. Някои от членовете й може и да се учудят колко кости съм си счупил, след като съм се осмелил да говоря с директора.

Хеслер стовари палката в ръба на нара, само на сантиметри от лицето на Хари. Хари не трепна.

— Разбира се — продължи той, — възможно е да искате да си останете главен надзирател до края на живота си, но малко се съмнявам. Защото дори вие не може да сте толкова тъп, че да съсипете единствения си шанс за повишение.

Хеслер вдигна отново палката си, но се поколеба, когато Хари извади дебелата тетрадка изпод възглавницата си.

— Направих подробен списък на правилата, които нарушихте през изминалия месец, мистър Хеслер. Някои от тях престъпихте на няколко пъти. Сигурен съм, че комисията ще го намери за интересно четиво. Тази вечер смятам да добавя още две нарушения — оставане сам в килия със затворник при затворена врата, което се забранява от член четиристотин и деветнайсети, както и отправяне на заплахи за физическа разправа, когато затворникът няма възможност да се защити, член петстотин и дванайсети.

Хеслер отстъпи крачка назад.

— Но съм уверен, че когато стигне до разглеждането на повишаването ви, комисията ще се повлияе най-много от въпроса защо е трябвало да напуснете така ненадейно флота. — Хеслер пребледня. — Причината определено не е в лошото представяне на изпитите при кандидатстването ви за офицер.

— Кой се е раздрънкал? — едва чуто попита Хеслер.

— Един от бившите ви колеги, извадил лошия късмет да се озове тук. Вие сте се погрижили да си държи устата затворена, като сте го уредили на поста помощник-библиотекар. Очаквам най-малко същото.

Спря за момент, за да може Хеслер да проумее чутото, и му подаде месечния си труд. После добави:

— Ще си държа устата затворена, докато не бъда освободен. Разбира се, освен ако не ми дадете друг повод да се разприказвам. И ако занапред ме докоснете с пръст, ще се погрижа да ви изхвърлят от затвора по-бързо, отколкото са ви изхвърлили от флота. Ясно ли се изразих?

Хеслер кимна, без да каже нито дума.

— Освен това, ако решите да си го изкарате на някой от новобранците, всички уговорки отпадат. А сега се разкарайте от килията ми.

5.

Когато в девет сутринта през първия му ден на новото работно място Лойд стана да го посрещне, Хари осъзна, че досега е виждал старшия библиотекар само седнал. Лойд бе по-висок, отколкото беше очаквал, доста над метър и осемдесет. Въпреки нездравословната затворническа храна беше атлетичен и един от малцината затворници, които се бръснеха всяка сутрин. Със зализаната си назад черна коса приличаше на застаряващ популярен актьор, а не на човек, осъден на пет години за измама. Куин не знаеше подробности около престъплението му, което означаваше, че единствено директорът е наясно с цялата му история. А правилата в затвора бяха прости — ако някой затворник не реши сам да разкаже защо е вътре, не го питаш.

Лойд запозна Хари с ежедневната работа и когато слязоха да вечерят, новият помощник беше наясно с всичко. През следващите няколко дни Хари засипваше Лойд с въпроси по теми като събиране на пресрочени книги, наказания и подканване на затворниците да дарят собствените си книги на библиотеката при освобождаването им. Лойд не се беше замислял за подобни неща. Повечето от отговорите на старшия библиотекар бяха едносрични, така че Хари най-сетне го остави да се върне на мястото си, скрит зад новия брой на „Ню Йорк Таймс“.

Макар в Лейвънхам да имаше близо хиляда затворници, най-много един на всеки десет можеше да чете и пише, а от тях съвсем не всички си правеха труда да посещават библиотеката във вторник, четвъртък или неделя.

Хари скоро откри, че Макс Лойд е мързелив и гледа да изклинчи. Като че ли нямаше нищо против инициативите на новия си помощник, стига те да не означаваха допълнителна работа за него.

Основната задача на Лойд като че ли се свеждаше до грижата винаги да има топло кафе, ако случайно в библиотеката се отбие някой надзирател. След като вчерашният брой на „Ню Йорк Таймс“ пристигнеше от кабинета на директора, Лойд се настаняваше на бюрото си за остатъка от сутринта. Най-напред преглеждаше литературния раздел, след което насочваше вниманието си към обявите за запознанства, следвани от новините и спорта. След обедната почивка започваше да решава кръстословицата, а Хари я довършваше на следващата сутрин.

Тоест когато стигаше до Хари, вестникът вече беше от завчера. Той винаги започваше с международните новини, тъй като се интересуваше от хода на войната в Европа. Така научи за падането на Франция, а няколко месеца по-късно за оставката на Невил Чембърлейн от поста министър-председател и заместването му от Уинстън Чърчил. Той не беше всеобщ любимец, макар че Хари никога нямаше да забрави речта му при връчването на наградите в Бристолската гимназия. Изобщо не се съмняваше, че начело на Великобритания е застанал подходящият човек. Не минаваше ден, в който Хари да не се наругае, че е помощник-библиотекар в американски затвор, а не офицер в Кралския флот.

През последния час от деня, когато дори не можеше да измисли нещо ново за правене, Хари се заемаше да попълни дневника си.

Потрябва му малко повече от месец, за да научи всички книги по съответните им категории — първо художествената, след това техническата и научнопопулярната литература. През втория месец ги раздели на седем по-малки раздела, така че на затворниците не им се налагаше да губят време в търсене на трите книги по дърворезба, с които разполагаше библиотеката. Обясни на Лойд, че когато става въпрос за техническа литература, категорията е по-важна от името на автора. Лойд отвърна със свиване на рамене.

В неделя сутрин Хари тръгваше с количка из четирите блока и събираше просрочените книги — някои не бяха върнати повече от година. Очакваше, че някои от старите кримки в блок D ще недоволстват и дори ще възнегодуват срещу натрапването му, но явно всички искаха да видят човека, заради когото Хеслер беше прехвърлен в Пиърпойнт.

Комисията беше предложила на Хеслер по-висок пост в Пиърпойнт и той прие повишението, още повече че затворът се намираше по-близо до дома му. Макар Хари с нищо да не загатна, че има нещо общо с преместването на Хеслер, Куин не се сдържа и се зае да раздрънка случката от ухо на ухо, докато тя не се превърна в легенда.

При обиколките си из блоковете в търсене на изгубени книги Хари често чуваше истории, които вечер записваше в дневника си.

Директорът навестяваше от време на време библиотеката; една от причините за това бе, че когато се яви пред комисията, Хари беше описал отношението на мистър Суонсън към образованието на затворниците като дръзко, творческо и далновидно. Хари направо не можеше да повярва какви количества ласкателства може да поеме директорът, при това с най-голямо удоволствие.

След първите три месеца броят на заетите книги скочи с четиринайсет процента. Когато Хари попита директора дали може да открие вечерен образователен курс, Суонсън отначало се колебаеше, но накрая, когато помощник-библиотекарят повтори думите „дръзко“, „творческо“ и „далновидно“, се предаде.

На първия курс присъстваха само трима затворници, един от които бе Пат Куин, който и без това можеше да чете и пише. В края на следващия месец обаче класът се състоеше от шестнайсет души, макар неколцина да идваха само защото биха направили всичко, за да се измъкнат от килиите си за един час. Хари успя да постигне един-два забележими успеха сред младите затворници и непрекъснато си припомняше, че ако не си ходил в „подходящото“ училище или изобщо не си ходил на училище, това не означава, че си глупак — или обратното, както отбелязваше Куин.

Въпреки всичките тези допълнителни начинания му оставаше свободно време и затова се нагърби със задачата да прочита по две нови книги на седмица. След като приключи с малцината американски класици в библиотеката, насочи вниманието си към криминалетата, които бяха най-популярната литература сред затворниците и заемаха цели седем от общо деветнайсетте лавици на библиотеката.

Хари винаги беше харесвал Конан Дойл и с нетърпение очакваше да се запознае с американските му съперници. Започна с „Колкото повече порастват“ на Ърл Стенли Гарднър и продължи с „Големият сън“ на Реймънд Чандлър. Чувстваше се малко гузен, че романите му харесват толкова много. Какво ли щеше да си помисли мистър Холкомби, ако научеше?

Пред последния час преди затварянето на библиотеката Хари продължаваше да води дневника си. Една вечер се изненада, когато Лойд приключи с вестника и го попита дали може да го прочете. Хари знаеше, че Лойд е работил като литературен агент в Ню Йорк, поради което и бе станал библиотекар в затвора. Понякога споменаваше имената на авторите, които е представлявал и за повечето от които Хари никога не бе чувал. Лойд спомена как се е озовал в Лейвънхам само веднъж, като гледаше вратата, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Лош късмет — обясни той. — Подлъгах се, инвестирах парите на мои клиенти на фондовата борса, а когато нещата не се развиха по план, аз опрах пешкира.

Вечерта, когато Хари разказа историята на Куин, приятелят му завъртя очи към небето.

— По-скоро е прахосал парите за бавни удоволствия и бързи мадами.

— Тогава защо му е да влиза в такива подробности, щом никога не е споменавал на никого другиго защо е тук?

— Понякога си страшно наивен — отвърна Куин. — Лойд много добре знае, че ако ти си му глашатаят, има много по-голям шанс останалите да повярват на историята му. Само гледай никога да не сключваш сделки с него, защото той има по шест пръста на всяка ръка.

Последното беше джебчийски израз, който Хари веднага записа в дневника си. Въпреки това не обърна особено внимание на съвета на Куин. Просто не можеше да си представи ситуация, в която да му се налага да сключва сделка с Макс Лойд — освен уговорката кой да налива кафето при поредното отбиване на директора.

В края на първата си година в Лейвънхам Хари беше изписал три тетрадки с наблюдения върху затворническия живот и се чудеше колко ли още страници ще заемат хрониките му до пълното излежаване на присъдата му.

Беше изненадан от ентусиазма на Лойд, който винаги искаше да прочете поредната част. Старшият библиотекар дори предложи да му бъде позволено да покаже творбата на Хари на някой издател. Хари се разсмя.

— Не мога да си представя, че някой би проявил интерес към дрънканиците ми.

— Животът е пълен с изненади — отвърна Лойд.