Греховете на бащата

25.

Мейзи още помнеше болката, която бе изпитала, когато съпругът й не се върна от работа. Знаеше, че Артър е мъртъв, макар че минаха години преди брат й Стан да склони да й каже истината за това как съпругът й бе намерил смъртта си в корабостроителницата.

Но тази болка беше нищо в сравнение с новината, че единственият й син е бил погребан в морето след като „Девониън“ бил поразен от германско торпедо часове след обявяването на войната.

Никога нямаше да забрави последния път, когато бе видяла Хари. Беше дошъл да я види в „Гранд Хотел“ онзи четвъртък сутринта. Ресторантът бе пълен, посетителите се бяха наредили на дълга опашка и чакаха да се освободят места. Той също се беше наредил, но като я видя да влиза и излиза от кухнята без секунда свободно време, си беше тръгнал: сигурно си мислеше, че не го е забелязала. От малък беше разумно дете и знаеше, че тя не би одобрила прекъсване през работно време; а и знаеше, че тя не би искала да научава, че е напуснал Оксфорд, за да постъпи във флота.

Сър Уолтър Барингтън мина на следващия ден да й каже, че Хари е отплавал сутринта като четвърти офицер на „Девониън“ и ще се върне след по-малко от месец, за да постъпи на борда на „Резолюшън“ като обикновен моряк, тъй като възнамерявал да поеме на издирване на германски подводници в Атлантика. Онова, което не осъзнаваше, бе, че подводниците вече издирват него.

Мейзи смяташе да си вземе почивен ден за връщането на Хари, но не бе писано така. Не й помагаше знанието колко много други майки са изгубили децата си заради тази жестока и варварска война.

Доктор Уолас, корабният лекар на „Канзас Стар“, я чакаше на Стил Хаус Лейн, когато се върна от работа в онази октомврийска вечер. Нямаше нужда да й казва защо е дошъл. Беше изсечено на лицето му.

Седнаха в кухнята и докторът й каза, че е бил отговорен за здравето на моряците, извадени от океана след потопяването на „Девониън“. Увери я, че е направил всичко по силите си да спаси живота на Хари, но за съжаление той така и не дошъл в съзнание. От деветимата моряци, за които се грижел онази нощ, оцелял само един — някой си Том Брадшоу, трети офицер на „Девониън“, който явно бил приятел на Хари. Брадшоу написал съболезнователно писмо, което д-р Уолас обещал да връчи на мисис Клифтън веднага щом „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Беше спазил думата си. Мейзи се почувства виновна в мига, в който докторът си тръгна. Не му беше предложила дори чаша чай.

Остави писмото на Том Брадшоу над камината до любимата й снимка на Хари с училищния хор.

На следващия ден колегите й в хотела бяха мили и се опитваха да я утешат, а управителят мистър Хърст й предложи да си вземе няколко дни отпуска. Тя му отговори, че това е последното, от което има нужда. Вместо това поемаше колкото може извънредни часове с надеждата, че работата ще притъпи болката й.

Това така и не стана.

Много от работещите в хотела младежи напускаха, за да постъпят в армията. Местата им се заемаха от жени. Вече не се смяташе за позорно петно млада жена да работи и Мейзи откри, че поема върху себе си все повече и повече отговорности с намаляването на мъжкия персонал.

Управителят на ресторанта щеше да се пенсионира на шестдесетия си рожден ден, но Мейзи предполагаше, че мистър Хърст ще го помоли да остане на работа до края на войната. Смая се, когато той я повика в кабинета си и й предложи мястото му.

— Напълно си го заслужила, Мейзи — каза той. — И управителният съвет е съгласен с мен.

— Бих искала да ми дадете няколко дни да си помисля — отговори тя.

През следващата седмица мистър Хърст не повдигна въпроса, а когато най-сетне го направи, Мейзи предложи да я поставят на изпитателен срок за един месец. Той се разсмя.

— Обикновено за изпитателен месец настоява работодателят, а не работникът.

Само за седмица бяха забравили за изпитателния период — макар че работното време бе дълго и новите й отговорности я изтощаваха, Мейзи никога не се бе чувствала по-задоволена. Знаеше, че когато войната свърши и момчетата се върнат от фронта, отново ще заработи като сервитьорка. Би се съгласила да се върне и към проституцията, ако по този начин имаше някакъв шанс Хари да е сред завърналите се.

Не й трябваше да може да чете, за да научи, че японските военновъздушни сили са унищожили американския флот в Пърл Харбър и че гражданите на Съединените щати са се надигнали като един срещу общия враг, защото всички говореха за това.

Не мина много време и тя срещна първия американец.

Хиляди янки пристигаха в Западна Англия през следващите две години и мнозина от тях бяха разквартирувани в армейските лагери в покрайнините на Бристол. Някои от офицерите се хранеха в ресторанта на хотела, но малко след като ставаха редовни посетители изчезваха и никой не ги виждаше отново. Мейзи постоянно и с болка забелязваше, че някои от тях не са по-големи от Хари.

Това обаче се промени, когато един от офицерите се върна. Мейзи не го позна веднага, когато влезе в ресторанта с инвалидна количка и помоли да го настанят на обичайната му маса. Винаги бе смятала, че е добра в запомнянето на имена и още по-добра в запомнянето на лица — трябва да си добър, когато не можеш да четеш и пишеш. И в момента, в който чу провлачения южняшки акцент, нещо прещрака в главата й.

— Лейтенант Мълхоланд, нали?

— Не, мисис Клифтън. Вече съм майор Мълхоланд. Тук съм да се възстановя, преди да ме върнат в Северна Каролина.

Тя се усмихна и го настани на обичайната му маса, макар че той не й позволи да му помогне с инвалидната количка. Майк, както я помоли да се обръща към него, наистина стана редовен посетител и се появяваше два, дори три пъти седмично.

Мейзи се разсмя, когато мистър Хърст й прошепна:

— Знаеш ли, хвърлил ти е око.

— Мисля, че дните ми за флиртуване са отминали отдавна — отвърна тя.

— Не се заблуждавай — възрази той. — Ти си в разцвета си, Мейзи. Казвам ти, майор Мълхоланд не е първият мъж, който ме е питал дали излизаш с някого.

— Не забравяйте, че съм баба, мистър Хърст.

— На твое място не бих им го казвал — отвърна управителят.

След месец майорът се появи с патерици. След още месец патериците бяха заменени с бастуни, а не след дълго и те се превърнаха в минало.

Една вечер майор Мълхоланд се обади по телефона, за да си резервира маса за осем часа; каза на Мейзи, че имал повод да празнува. Тя предположи, че сигурно се връща в Северна Каролина, и за първи път си даде сметка колко много ще й липсва.

Не смяташе Майк за красив мъж, но той имаше невероятно топла усмивка и маниерите на английски джентълмен или, както самият той посочи веднъж, на южняшки джентълмен. Откакто американците се бяха настанили в британските бази, беше станало модно да ги оплюват и мнозина жители на Бристол, които никога не бяха виждали американец, често се подиграваха, че били прекалено похотливи, прекалено високо платени и прекалено надути; братът на Мейзи, Стан, бе сред злословещите и нищо не беше в състояние да промени мнението му.

Когато празничната вечеря на майора приближи към края си, ресторантът бе почти празен. Точно в десет един офицер се изправи, за да вдигне наздравица за здравето на Майк.

Преди да си тръгнат заради вечерния час Мейзи каза от името на целия персонал, че всички се радват, че Майк се е възстановил напълно и вече е достатъчно добре, за да се прибере у дома.

— Не се прибирам у дома, Мейзи — отвърна той със смях. — Празнувахме повишаването ми в заместник-командир на базата. Боя се, че ще се наложи да ме търпите до края на войната.

Мейзи беше приятно изненадана от новината и се стъписа, когато той добави:

— Следващата събота има танцова забава и се питах дали ще ми направиш честта да бъдеш моята дама.

Мейзи изгуби дар слово. Не можеше да си спомни кога за последен път я бяха канили на среща. Не беше сигурна колко време му се наложи да чака отговора й, но преди да успее да отвори уста, той каза:

— Боя се, че това ще е първото ми излизане на дансинга от няколко години.

— На мен също — призна Мейзи.

26.

Мейзи винаги депозираше надниците и бакшишите си в банката в петък следобед.

Не носеше никакви пари вкъщи, тъй като не искаше Стан да научава, че печели повече от него. Двете й сметки винаги бяха на кредит и всеки път, когато парите по някоя от тях достигаха десет паунда, тя прехвърляше пет от тях в депозитната си сметка — малкият й запас, или бели пари за черни дни, както се изразяваше. След финансовия удар с Хюго Барингтън се беше убедила, че подобни дни рано или късно ще се появят.

Въпросният петък тя изпразни портмонето си на тезгяха и касиерът започна да сортира монетите, както правеше всяка седмица.

— Общо четири шилинга и девет пенса, мисис Клифтън — каза той, докато попълваше спестовната й книжка.

— Благодаря — отвърна Мейзи, докато той й плъзгаше книжката под решетката. И тъкмо да я прибере в чантата си, касиерът добави:

— Мистър Прендъргаст пита дали може да поговори с вас.

Сърцето на Мейзи се сви. Смяташе управителите на банките и събирачите на такси за хора, които носят само лоши новини, и имаше достатъчно богат опит в това отношение с мистър Прендъргаст — последния път, когато бе поискал да се срещне с нея, бе да й напомни, че в сметката й няма достатъчно пари, които да покрият таксите за последния срок на Хари в Бристолската гимназия. С неохота тръгна към кабинета на управителя.

— Добро утро, мисис Клифтън — поздрави я мистър Прендъргаст и стана от бюрото си, за да я посрещне. Поведе я към едно кресло. — Исках да поговоря с вас по един личен въпрос.

Мейзи се изпълни с още повече опасения. Опита се да си спомни дали през изминалите две седмици не е подписала чекове, които да изпразнят сметката й. Беше си купила елегантна рокля за танцовата забава в американската база, на която я бе поканил Майк Мълхоланд, но тя бе втора ръка и напълно се вместваше в бюджета й.

— Един ценен клиент на банката — започна мистър Прендъргаст — прояви интерес към вашия участък на Броуд стрийт, където някога се намираше „При Тили“.

— Мислех, че съм изгубила всичко. Нали сградата беше разрушена.

— Не всичко — отвърна Прендъргаст. — По документи земята си остава на ваше име.

— Но колко може да струва тя, след като немците сринаха почти целия квартал? Там няма нищо, освен развалини.

— Може и така да е — отвърна мистър Прендъргаст, — но въпреки това клиентът ми е склонен да ви предложи двеста паунда.

— Двеста паунда? — повтори Мейзи, сякаш беше спечелила от лотарията.

— Това е сумата, която е готов да плати — потвърди Прендъргаст.

— Колко струва земята според вас? — попита Мейзи и въпросът й определено изненада управителя.

— Нямам представа — отвърна той. — Аз съм банкер, не съм търговец на недвижима собственост.

Мейзи помълча, после каза:

— Предайте на вашия клиент, че искам да помисля няколко дни.

— Да, разбира се — рече Прендъргаст. — Но трябва да ви предупредя, че клиентът ми е склонен да изчака само една седмица.

— Тоест ще трябва да взема решение до следващия петък, така ли? — отвърна Мейзи.

— Да, мадам — каза Прендъргаст. — С нетърпение очаквам да се видим следващия петък.

Докато излизаше от банката, Мейзи не можеше да се освободи от мисълта, че управителят никога досега не се беше обръщал към нея с „мадам“. Вървеше покрай къщите със затъмнени прозорци (качваше се на автобус само когато валеше) и си представяше как би могла да похарчи двеста паунда. Мислите й обаче бързо се насочиха към това кой би могъл да я посъветва дали цената е добра.

Мистър Прендъргаст беше представил предложението като разумно, но на чия страна беше той? Може би нямаше да е зле да поговори с мистър Хърст. Но много преди да стигне Стил Хаус Лейн тя реши, че няма да е професионално да занимава шефа си с лични въпроси. Майк Мълхоланд изглеждаше умен и интелигентен човек, но какво би могъл да знае той за цената на земята в Бристол? Колкото до брат й Стан, нямаше абсолютно никакъв смисъл да търси мнението му — със сигурност щеше да й каже: „Вземай парите и бягай, момиче“. Пък и брат й бе последният човек, на когото би казала, че може да получи някакви пари.

Докато минаваше покрай старото начално училище на Хари в съзнанието й нахлуха светли спомени и тя мислено благодари на мистър Холкомби за всичко, което беше направил за сина й. Спря. Мистър Холкомби беше умен човек — все пак беше завършил Бристолския университет. Дали да не се обърне към него за съвет?

Влезе в празния училищен двор и си погледна часовника. Пет и пет. Всички деца вече си бяха тръгнали, така че мистър Холкомби може би също го нямаше.

Мина през двора, отвори вратата и пристъпи в познатия коридор. Тук времето сякаш беше спряло да тече — същите червени тухлени стени, само с още малко драсканици по тях, същите цветни рисунки по стените, само че дело на различни деца, същите футболни шапки, само че носени от различни отбори. Макар че там, където навремето бяха окачени училищните шапки, сега имаше противогази. Спомни си как беше дошла за първи път при мистър Холкомби, за да се оплаче от червените белези, които бе открила по гърба на Хари, докато го къпеше.

Изпод вратата на класната стая на мистър Холкомби се процеждаше светлина. Мейзи се поколеба, пое дълбоко дъх и почука.

— Да? — обади се жизнерадостният глас, който помнеше така добре.

Тя влезе. Мистър Холкомби пишеше нещо сред купчините книги на бюрото си. Щом я видя, скочи и възкликна:

— Каква приятна изненада, мисис Клифтън!

— Ами… — смутено каза Мейзи. — Съжалявам, че ви притеснявам, мистър Холкомби, но ми трябва съвет и не зная към кого другиго да се обърна.

— Поласкан съм — каза учителят и й предложи да седне на мъничък стол, обикновено заеман от осемгодишни деца. — С какво мога да ви помогна?

Мейзи му разказа за срещата си с мистър Прендъргаст и предложението му да продаде участъка на Броуд стрийт за двеста паунда.

— Мислите ли, че цената е добра?

— Нямам представа — отвърна мистър Хол комби. — Нямам никакъв опит в тази област и се боя, че бих ви дал лош съвет. Всъщност си помислих, че идвате при мен по друг въпрос.

— По друг въпрос? — повтори Мейзи.

— Да. Надявах се, че сте видели обявата на таблото пред училището и искате да кандидатствате.

— За какво да кандидатствам?

— За една от новите програми на правителството за вечерно обучение, целяща да помогне на хора като вас, които са несъмнено интелигентни, но не са имали възможност да продължат образованието си.

Мейзи не искаше да признае, че дори да беше видяла обявата, нямаше да може да я прочете.

— Точно сега имам прекалено много работа, за да мисля за допълнителна — каза тя. — Покрай хотела и… и…

— Съжалявам — каза мистър Холкомби. — Защото според мен сте идеален кандидат. Аз лично ще водя повечето уроци и би ми доставило особено удоволствие да обучавам не друг, а майката на Хари Клифтън.

— Просто…

— Уроците ще са само по един час, два пъти седмично — продължи мистър Холкомби, който явно нямаше намерение да се отказва. — Часовете са вечерни и нищо не ви пречи да се откажете, ако решите, че това не е за вас.

— Много мило, че сте сетили за мен, мистър Холкомби. Може би друг път, когато не съм затрупана с толкова много неща.

Стана и се ръкува с учителя.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с вашия проблем, мисис Клифтън — каза той, докато я изпращаше към вратата. — Е, поне проблемът не е от неприятните.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мистър Холкомби — отвърна Мейзи и си тръгна.

Навън спря и загледа таблото за обяви. Ужасно й се искаше да можеше да чете.

27.

Беше много притеснена, когато американската служебна кола спря пред Стил Хаус Лейн 27. Надяваше се, че съседите вече са затъмнили прозорците.

Докато слизаше по стълбището с новата червена копринена рокля с подплънки на раменете и стегната в кръста — подобни тоалети бяха много модни преди войната — видя, че майка й и Стан я зяпат през прозореца.

Шофьорът слезе и почука на вратата. Като че ли не беше сигурен, че това е правилният адрес. Но когато Мейзи отвори, моментално разбра защо майорът е поканил точно тази красавица на танцовата забава. Отдаде й елегантно чест и отвори задната врата на колата.

— Благодаря — каза тя. — Предпочитам да седя отпред.

След като потеглиха, попита шофьора откога работи за майор Мълхоланд.

— Откакто се помня, госпожо.

— Как така? — попита Мейзи.

— И двамата сме от Роли, Северна Каролина. Когато войната свърши, ще се върна у дома и ще продължа старата си работа във фабриката на майора.

— Не знаех, че майорът е собственик на фабрика.

— На няколко, госпожо. В Роли е известен като Краля на царевицата на кочан.

— Царевица на кочан? — повтори Мейзи.

— Такова нещо не сте виждали в Бристол, госпожо. За да оцениш наистина царевицата на кочан, тя трябва да е сварена, намазана с топящо се масло и изядена веднага — за предпочитане в Северна Каролина.

— И кой управлява фабриките, докато Кралят на царевицата на кочан се сражава с германците?

— Младият Джоуи, вторият му син. Сестра му Санди му помага.

— Значи има син и дъщеря?

— Двама сина и една дъщеря, госпожо, но за съжаление Майк младши беше убит на Филипините.

На Мейзи й се искаше да попита ефрейтора за съпругата на Майк старши, но реши, че младият войник може да се смути от въпроси по подобна тема, така че навлезе в по-безопасни води и го попита за родния му щат.

— Най-добрият от всичките четирийсет и осем — отвърна той и не спря да говори за Северна Каролина, докато не стигнаха до портала на базата.

Щом видя колата, дежурният незабавно вдигна бариерата и отдаде чест на Мейзи, докато минаваха през портала.

— Майорът нареди да ви отведа право в квартирата му, за да пийнете по нещо преди танците.

Колата спря пред малка сглобяема къща. Майк стоеше на прага да я посрещне. Мейзи скочи от колата преди шофьорът да успее да й отвори вратата и бързо тръгна към него. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Влизай, скъпа, искам да те запозная с някои колеги. — Взе палтото й и добави: — Изглеждаш страхотно.

— Като някоя от вашите царевици на кочан ли? — попита тя.

— По-скоро като някоя от прасковите ни — отвърна той, докато я водеше към шумна стая, от която се чуваше смях и оживени разговори. — А сега да накараме всички да завиждат, защото ще открият, че съм с красавицата на бала.

Мейзи влезе в помещение, пълно с офицери и дамите им. Посрещнаха я повече от радушно и тя неволно се попита дали ако беше поканена на гости на английски майор от щаба на Уесекския полк на няколко километра по-нататък по пътя, щяха да я третират като равна.

Майк я запозна с всичките си колеги, в това число с командира на базата, който явно хареса избора му. Докато минаваше от група на група, Мейзи забеляза няколко снимки — по масите, лавиците за книги и над камината. Вероятно бяха снимки на жената на Майк и децата им.

Малко след девет гостите тръгнаха към гимнастическия салон, където беше забавата, но не и преди образцовият домакин да помогне на всички дами да облекат палтата си. Това даде на Мейзи възможност да разгледа по-внимателно снимката на прекрасната млада жена.

— Съпругата ми Абигейл — каза Майк. — Невероятна красавица, също като теб. Много я обичах. Умря от рак преди пет години. Да, ракът е онова, на което всъщност трябва да обявим война.

— Съжалявам — започна Мейзи. — Не исках да…

— Недей. Вече знаеш колко много общо имаме помежду си. Разбирам много добре как се чувстваш след загубата на съпруг и син. Но, по дяволите, тази вечер сме се събрали да празнуваме, а не да се съжаляваме. Хайде, скъпа, след като накарахме офицерите да завиждат, време е и низшите чинове да се изядат от яд.

Мейзи се разсмя. Излязоха от къщата и се вляха в групата жизнерадостни млади хора.

На дансинга младите буйни американци я накараха да се почувства така, сякаш ги е познавала цял живот. Непрекъснато я канеха на танц, а Майк не я изпускаше от поглед. Когато оркестърът засвири последния валс, тя не можеше да повярва колко бързо е минала вечерта.

След като аплодисментите утихнаха, всички останаха на дансинга. Оркестърът засвири мелодия, която бе непозната на Мейзи, но напомняше на всички останали в помещението, че страната им е във война. Мнозина от младите мъже, които стояха мирно с ръка на сърцето и въодушевено пееха „Знаме, обсипано със звезди“, нямаше да доживеят да отпразнуват следващия си рожден ден. Също като Хари. „Ама че ненужно пилеене на живот“, помисли си Мейзи.

Майк я покани да се върнат в квартирата му за по чашка, преди ефрейторът да я откара обратно до дома й. Мейзи за първи път в живота си пиеше бърбън и питието бързо развърза езика й.

— Майк, имам проблем — каза тя, след като се настани на дивана. — И тъй като имам само една седмица да го реша, бих искала да се възползвам от здравия ти фабрикантски разум.

— Слушам те, скъпа — каза Майк. — Но трябва да те предупредя, че ако става въпрос за англичани, така и не успях да се настроя на вашата вълна. Всъщност ти си първата, с която мога да се отпусна. Сигурна ли си, че не си американка?

Мейзи се разсмя, отпи от бърбъна и си помисли, че вече е готова да направи много повече от това просто да сподели проблемите си с него.

— Всичко започна преди много години, когато притежавах заведение на Броуд стрийт, казваше се „При Тили“. Сега мястото е цялото в развалини, но някакъв човек ми предлага двеста паунда за терена.

— И какъв е проблемът?

— Нямам представа каква е реалната му цена.

— Е, едно нещо е сигурно — докато немците продължават бомбардировките, никой няма да строи нищо на онова място.

— Мистър Прендъргаст описа клиента си като търговец на недвижими имоти.

— Лично на мен ми намирисва повече на спекулант — каза Майк. — Някой, който купува опустошена земя на безценица, за да може след войната да направи удар. Честно казано, подобни типове са готови на всичко за бързи пари и си заслужават да бъдат ужилени.

— Но не е ли възможно двеста паунда да са почтена цена?

— Зависи от зестрата ти.

Мейзи се стегна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Казваш, че цялата Броуд стрийт е била разрушена и че не е оцеляла нито една сграда, нали?

— Да. Но защо това може да направи малкия ми терен по-скъп?

— Ако онзи спекулант вече е сложил ръка на цялата останала земя на улицата, ти си в силна позиция да се пазариш. Всъщност можеш да му искаш много висока сума, защото твоят терен може да е единственият, който би му попречил да застрои всичко, ако го задържиш — макар че това ще е последното, което той би искал да научиш.

— И как да разбера дали имотът ми наистина е ценен?

— Кажи на банкера си, че няма да се съгласиш на по-малко от четиристотин паунда, и ще разбереш много бързо.

— Благодаря ти за съвета, Майк — каза Мейзи. Усмихна се, отпи още една глътка бърбън и припадна в обятията му.

28.

На следващата сутрин не можеше да си спомни кой я е докарал до вкъщи и как се е качила до стаята си.

— Аз те сложих да си легнеш — каза майка й, докато й наливаше чай. — Докара те един приятен млад ефрейтор. Дори ми помогна да те качим по стълбите.

Мейзи седна и започна да разказва на майка си за вечерта, като ясно даде да се разбере, че харесва Майк.

— Сигурна ли си, че не е женен? — попита майка й.

— Стига, мамо! Това беше първата ни среща.

— Настоятелен ли е?

— Мисля, че ме покани на театър следващата седмица, но не съм сигурна нито за деня, нито за театъра — каза тя.

В този момент влезе брат й Стан, седна и зачака да му поднесат каша. Изгълта я лакомо, а после си отвори една бира и я изпи на един дъх.

— Ще пия още една. Защото е неделя — заяви и се оригна оглушително.

Мейзи никога не говореше по време на сутрешния ритуал на Стан и обикновено тръгваше на работа преди той да успее да изкаже мнението си за всичко, което му мине през главата. Стана да тръгне за сутрешната служба в „Сейнт Мери“, но той изрева:

— Сядай! Искам да говоря с теб!

На Мейзи й се искаше да излезе, без да му отговаря, но Стан като нищо можеше да я удари, ако се ядоса. Така че седна.

— Какво ще правиш с ония двеста лири, които се каниш да гушнеш? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Мама ми разказа всичко снощи, докато ти беше в града да се въргаляш с онзи твой префърцунен американец.

Мейзи се намръщи на майка си, която изглеждаше смутена, но не каза нищо.

— За твоя информация, Стан, майор Мълхоланд е джентълмен и онова, което правя в свободното си време, не е твоя работа.

— Щом е американец, значи ти си тъпа кучка, от мен да го знаеш. Те не питат, мислят си, че всичко им се полага.

— Казваш го от личен опит, не се и съмнявам — отбеляза Мейзи хапливо.

— Янките са си янки — заяви Стан. — Искат само едно и когато го получат, се омитат у дома и оставят нас да довършваме работата. Както направиха през първата война.

Мейзи си даде сметка, че няма смисъл да продължава разговора, така че продължи да седи мълчаливо с надеждата, че на брат й ще му мине бързо.

— Та какво ще правиш с парите? — попита Стан.

— Още не съм решила — отвърна Мейзи. — Във всеки случай това как харча парите си не ти влиза в работата.

— Влиза ми, и още как. Защото половината са мои — заяви Стан.

— И защо да са твои?

— Най-малкото защото живееш в къщата ми, така че ми се полагат. И да те предупредя, момиче, ако си мислиш да ми въртиш номера и ако не си получа дяла, така ще те посиня и почерня, че дори някое американско негро няма да те погледне.

— Гади ми се от теб, Стан — каза Мейзи.

— Ти само гледай как ще ти се догади, ако не снесеш парите, защото…

Мейзи стана, изтича по коридора, грабна палтото си и изхвърча навън, преди Стан да е успял да завърши тирадата си.

Щом погледна резервациите за обяд, Мейзи осъзна, че трябва да се погрижи двама от клиентите й да бъдат настанени колкото се може по-далеч един от друг. Постави Майк Мълхоланд на обичайната му маса, а Патрик Кейси — чак в другия край на салона.

Не беше виждала Патрик от близо три години и се питаше дали се е променил. Още ли беше така неустоимо красив и беше ли запазил ирландския си чар, който така я бе запленил при първата им среща?

Единият от въпросите намери отговора си веднага щом той влезе в заведението.

— Много се радвам да ви видя след толкова време, мистър Кейси — каза тя и го поведе към масата му. Няколко жени на средна възраст се загледаха в красивия ирландец. — Този път дълго ли ще останете при нас? — попита, докато му подаваше менюто.

— Зависи от вас — отвърна Патрик, отвори менюто, но така и не го погледна.

Мейзи се надяваше, че никой не е забелязал как се изчервява. Обърна се и видя Майк Мълхоланд при рецепцията; никога не би позволил някой друг освен Мейзи да го отведе до масата му. Тя забърза към него и прошепна:

— Здравей, Майк. Запазила съм ти обичайната маса. Заповядай.

— Благодаря.

След като Майк насочи вниманието си към менюто (макар че всяка неделя винаги си поръчваше едно и също — супата на деня, варено телешко и йоркширски пудинг), тя мина през салона, за да вземе поръчката на Патрик.

През следващите два часа следеше внимателно двамата мъже, като в същото време се опитваше да наглежда и стотината други клиенти. Когато часовникът в салона удари три, бяха останали само двама души — Джон Уейн и Гари Купър, помисли си Мейзи, дебнещи кой ще посегне пръв към револвера като в каубойските филми. Тя сгъна сметката на Майк, постави я на поднос и му я занесе. Той плати, без да я поглежда, и каза:

— Великолепна храна, както винаги. Надявам се, че уговорката за театъра във вторник вечерта си остава?

— Великолепна уговорка, както винаги — подразни го Мейзи.

— Значи ще се видим в осем — каза той, стана, усмихна й се и тръгна към изхода.

След като Майк излезе, Мейзи занесе сметката на Патрик. Той провери всичко и остави голям бакшиш.

— Заета ли си утре вечер? — попита и й отправи онази усмивка, която тя помнеше така добре.

— Да. Ще ходя на вечерно училище.

— Майтапиш се — не повярва Патрик.

— Ни най-малко. И не бива да закъснявам, защото е първият урок. — Мейзи не му каза, че все още не е решила окончателно дали да се захваща с вечерното училище, или не.

— В такъв случай ще трябва да го отложим за вторник — рече Патрик.

— Вече имам уговорка за вторник.

— Наистина ли? Или го казваш само за да се отървеш от мен?

— Не, ще ходя на театър.

— Тогава сряда? Или това е вечерта за решаване на уравнения?

— Не, тогава се учи писане на съчинение и се чете на глас.

— Четвъртък? — почти отчаяно попита Патрик.

— Да, в четвъртък съм свободна — каза Мейзи.

— Олекна ми — рече Патрик. — Вече бях започнал да си мисля, че ще трябва да остана втора седмица само за да си уредя среща.

Мейзи се разсмя.

— И какво си намислил?

— Мислех си като за начало да идем…

— Мисис Клифтън.

Мейзи се обърна и видя управителя на хотела, мистър Хърст, да стои зад нея.

— Когато приключите с клиента — каза той, — ще бъдете ли така добра да се отбиете в кабинета ми?

Мейзи си мислеше, че е действала дискретно, но сега се уплаши, че може я изхвърлят. Политиката на компанията стриктно забраняваше хората от персонала да фамилиарничат с клиентите. Именно по този начин беше изгубила предишната си работа и тогава въпросният клиент бе не друг, а Пат Кейси.

Беше благодарна, че Патрик се измъкна от ресторанта без нито дума повече, и след като провери касата, се яви в кабинета на мистър Хърст.

— Седнете, мисис Клифтън. Трябва да обсъдя с вас един наистина сериозен въпрос.

Мейзи седна и впи пръсти в облегалките на стола.

— Виждам, че сте имали още един натоварен ден.

— Сто четирийсет и двама клиенти — отвърна Мейзи. — Почти рекорд.

— Не зная как ще ви намеря заместник — рече той, след което добави: — Но тези решения се вземат от управата, а не от мен, нали разбирате. В случая съм безсилен.

— Но на мен работата ми харесва — каза Мейзи.

— Не се и съмнявам, но трябва да ви кажа, че в това отношение съм съгласен с управата.

Мейзи се отпусна, готова да приеме участта си.

— Оттам ясно дадоха да се разбере — продължи мистър Хърст, — че вече не искат да работите в ресторанта, и ми заръчаха да ви сменя колкото се може по-бързо.

— Но защо?

— Защото искат час по-скоро да постъпите в управата. Честно казано, Мейзи, ако беше мъж, вече щеше да управляваш някой от хотелите ни. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Мейзи и веднага започна да си мисли за последствията.

— А сега да приключим с формалностите, става ли? — каза мистър Хърст, отвори чекмеджето на бюрото си и извади някакво писмо. — Ще трябва да го прочетеш внимателно. Вътре са подробностите около новата ти работа. След като го прочетеш, го подпиши, дай ми го и ще го върна в централата.

Именно тогава тя взе решението.

29.

Мейзи се боеше да не се покаже като глупачка.

Когато стигна училището, едва не се отказа — и щеше да го направи, ако не видя някаква друга жена, по-възрастна и от нея, да влиза в сградата. Тръгна след нея през вратата и по коридора и спря пред класната стая. Надникна вътре с надеждата да открие, че стаята е пълна и никой няма да я забележи. Имаше обаче само още седем души — двама мъже и пет жени.

Промъкна се в дъното на стаята и седна зад мъжете с надеждата, че ще стане невидима. Незабавно съжали за решението си — ако беше седнала до вратата, щеше да може да се измъкне по-лесно.

Наведе глава, когато вратата се отвори и в стаята влезе мистър Холкомби. Той зае мястото си зад бюрото пред черната дъска, подръпна реверите на дългата си черна роба и погледна надолу към учениците си. Усмихна се, когато забеляза мисис Клифтън на задния чин.

— Като начало ще напиша всички двайсет и шест букви от азбуката — започна той, — като ще искам да ги казвате, докато ги изписвам.

Взе парче тебешир и се обърна с гръб към класа. Написа буквата A на дъската и няколко гласа я произнесоха едновременно. Буквата B вече бе казана почти в хор, а при C се включиха всички, освен Мейзи. Когато учителят стигна до Z, Мейзи оформи буквата с устни, но без да я казва.

— А сега ще посочвам напосоки някоя буква и да видим дали ще я познаете.

При втория опит Мейзи назова повече от половината букви, а при третия вече водеше хора. Когато часът изтече, единствено мистър Холкомби можеше да се досети, че това е първият й урок от двайсет години. И Мейзи изобщо не бързаше да си тръгва.

— За следващия урок в сряда — каза мистър Холкомби — искам всички да можете да изписвате буквите от азбуката в правилния им ред.

Мейзи смяташе да овладее азбуката до вторник, така че да не се изложи в клас.

— С онези, които не могат да се отбият с мен до кръчмата за питие, ще се видим в сряда.

Мейзи се измъкна от чина си и тръгна към изхода, докато останалите наобиколиха учителя с куп въпроси.

— Няма ли да дойдете в кръчмата, мисис Клифтън? — попита учителят точно когато Мейзи стигна до вратата.

— Благодаря, мистър Холкомби. С удоволствие — чу се да отговаря тя и се присъедини към останалите. Излязоха заедно и тръгнаха по улицата към „Шип Ин“.

Един по един учениците се разотидоха, докато накрая на бара останаха само двамата.

— Имате ли изобщо представа колко сте умна? — попита мистър Холкомби, след като й поръча втори портокалов сок.

— Но аз напуснах училище на дванайсет и не мога нито да чета, нито да пиша.

— Може и да сте напуснали училище прекалено рано, но никога не сте преставали да се учите. А и тъй като сте майка на Хари Клифтън, вероятно накрая вие ще учите мен.

— Нима Хари ви е учил?

— Всеки ден, без да го осъзнава. Но пък аз знаех от самото начало, че е по-умен от мен. Само се надявах да успея да го насоча към Бристолската гимназия, преди да го е открил и той.

— И успяхте ли? — с усмивка попита Мейзи.

— На косъм беше — призна Холкомби.

— Последни поръчки! — извика барманът.

Мейзи погледна часовника зад бара. Не можеше да повярва, че вече е 21:30. Трябваше да спазват вечерния час и да затъмнят всички прозорци.

Изглеждаше естествено мистър Холкомби да я изпрати — в края на краищата се познаваха от толкова години. Докато вървяха по неосветените улици, той й разказа още много истории за Хари, които я направиха щастлива и в същото време я натъжиха. Личеше си, че Хари липсва и на мистър Холкомби, и Мейзи се почувства виновна, че не му е благодарила още преди години.

— Знаете ли, не зная малкото ви име — каза Мейзи, когато стигнаха вратата на дома й на Стил Хаус Лейн.

— Арнолд — отвърна той.

— Отива ви — рече тя. — Мога ли да ви наричам Арнолд?

— Разбира се.

— А вие трябва да ме наричате Мейзи. — Тя извади ключа и го пъхна в ключалката. — Лека нощ, Арнолд. Ще се видим в сряда.

Вечерта в театъра събуди у Мейзи много радостни спомени за дните, когато Патрик Кейси я водеше на театър всеки път, когато посещаваше Бристол. И точно когато споменът за Патрик бе избледнял и тя започна да се среща с друг мъж, с когото като че ли би могла да има бъдеще, този проклетник цъфна отново в живота й. Вече й беше казал, че има причина да иска да я види, и Мейзи не се съмняваше каква точно е тази причина. Не искаше да му позволява отново да внася смут в живота й. Помисли си за Майк. Той бе един от най-милите и свестни мъже, на които беше попадала, и бе така простодушен в опитите си да скрие чувствата си към нея.

Едно от нещата, което бе научила от Патрик, бе никога да не закъснява за театър. Според него нямаше нищо по-смущаващо от това да настъпваш хората, докато се мъчиш да се добереш в тъмното до неизбежните централни места след вдигането на завесата.

Влезе в театъра десет минути преди началото на представлението. Майк я чакаше във фоайето с програма в ръка. Щом го видя, тя се усмихна и неволно си помисли как всеки път той успява да повдигне духа й. Майк отвърна на усмивката и нежно я целуна по бузата.

— Не знам много за Ноъл Кауард — призна, докато й подаваше програмата, — но пиесата била за мъж и жена, които не могат да решат за кого да се оженят.

Мейзи не каза нищо, докато влизаха в залата. Когато стигнаха до центъра на реда, се запита как Майк е успял да се сдобие с такива великолепни места за представление, билетите за което отдавна бяха продадени.

Щом светлините заглъхнаха и завесата се вдигна, той хвана ръката й. Пусна я само когато на сцената излезе Оуен Неърс и публиката избухна в аплодисменти. Мейзи бе завладяна от сюжета, макар приликата със собственото й положение да бе прекалено голяма, за да се чувства комфортно. Магията обаче бе развалена от пронизителния вой на сирената, която заглуши думите на мистър Неърс. Публиката нададе колективен стон, актьорите забързано напуснаха сцената и вместо тях се появи директорът на театъра и бързо и ефективно организира план за евакуация, която би зарадвала сърцето на всеки старши сержант. Жителите на Бристол отдавна бяха запознати с въздушните визити на германците, които нямаха намерение да им възстановят цената на билетите.

Майк и Мейзи излязоха от залата и се спуснаха до мрачното, но познато убежище, което се бе превърнало едва ли не в дом за любителите на театъра. Зрителите заеха всички налични места за представлението без билети.

— Не мога да кажа, че това е точно моята представа за среща — отбеляза Майк и постла сакото си на каменния под.

— Когато бях млада — каза Мейзи, докато се настаняваше, — мнозина младежи се опитваха да ме смъкнат тук долу, но ти си първият, който успя.

Майк се разсмя, а тя започна да драска нещо върху програмата.

— Поласкан съм — каза той и нежно я прегърна през раменете, когато земята започна да се тресе. Бомбите падаха убийствено близко. — Никога не си била в Америка, нали, Мейзи? — попита я, за да откъсне вниманието й от въздушното нападение.

— Никога не съм била и в Лондон — призна Мейзи. — Всъщност най-далечните места, до които съм стигала, са Уестън сюпър Меър и Оксфорд, а тъй като и двете пътувания се оказаха катастрофа, май е било по-добре да си остана у дома.

Майк отново се разсмя.

— С удоволствие бих ти показал Америка. Особено Юга.

— Май ще трябва да помолим немците да си вземат няколко дни почивка, преди да решим да го направим — отвърна Мейзи и в същото време сирената даде сигнал за отбой.

В убежището се чуха аплодисменти по случай края на неочаквания антракт, след което всички се върнаха в залата.

След като заеха местата си, на сцената излезе директорът и заяви:

— Представлението ще продължи без почивка. Но ако германците решат да ни навестят отново, ще се наложи да го отменим. Със съжаление трябва да ви съобщя, че няма да връщаме парите за билетите. Немски правила.

Неколцина зрители се разсмяха.

Секунди по-късно завесата отново се вдигна и Мейзи се унесе в историята. Когато актьорите се поклониха за последен път, цялата публика стана да ги поздрави не само за играта им, но и за поредната малка победа над Луфтвафе, както се изрази Майк.

— „Харви“ или „Пантри“? — попита той, докато вземаше програмата, на която всяка буква от заглавието на пиесата беше зачертана и написана отново отдолу, но в азбучен ред.

— „Пантри“ — отвърна Мейзи, която не искаше да признае, че е влизала в „Харви“ само веднъж в компанията на Патрик и през цялото време се оглеждаше с ужас, очаквайки да види дъщерята на лорд Харви Елизабет да вечеря с Хюго Барингтън.

Майк дълго разучава менюто, което изненада Мейзи, тъй като броят на предлаганите ястия бе оскъден. Обикновено той разказваше оживено за случки в базата или форта, както я наричаше, но не и тази вечер; нямаше го дори често повтаряното мърморене, че англичаните не разбират нищо от бейзбол. Мейзи започна да се притеснява да не би да му е лошо.

— Какво има, Майк? — попита тя.

Майк вдигна очи.

— Връщат ме в Щатите — каза й точно когато сервитьорът се появи да ги попита дали вече ще поръчат.

Чудесно подбран момент, помисли си Мейзи, но поне това й даваше малко време да помисли — и то не какво да избере за вечеря. След като поръчаха и сервитьорът ги остави, Майк опита отново.

— Назначават ме на канцеларска работа във Вашингтон.

Мейзи се наведе през масата и взе ръката му.

— Натиснах ги да ме оставят за още половин година… за да мога да съм с теб, но отхвърлиха молбата ми.

— Съжалявам да го чуя — рече Мейзи, — но…

— Моля те, Мейзи, не казвай нищо, защото и без това ми е трудно. Бог ми е свидетел, че мислих предостатъчно за това тази вечер.

Последва ново дълго мълчание.

— Давам си сметка, че се познаваме от съвсем кратко време, но чувствата ми не са се променили от първия ден, когато те видях.

Мейзи се усмихна.

— И се питах — продължи той, — надявах се, молех се, че може би ще се съгласиш да дойдеш в Америка с мен… като моя жена.

Мейзи изгуби дар слово.

— Страшно съм поласкана — успя най-сетне да каже, но не успя да измисли нищо друго.

— Разбира се, осъзнавам, че ще ти трябва време да си помислиш. Съжалявам, че разрухата на войната е несъвместима с изтънчеността на едно дълго ухажване.

— Кога заминаваш?

— В края на месеца. Така че ако кажеш да, можем да се оженим в базата и да отлетим за Америка като съпруг и съпруга. — Той се наведе и взе ръката й. — Никога през живота си не съм се чувствал толкова сигурен.

Сервитьорът отново се появи до масата.

— За кого беше кълцаният дроб?

Мейзи не можа да мигне през цялата нощ и когато на сутринта слезе на закуска, разказа на майка си за предложението на Майк.

— Изобщо не се замисляй — бе незабавният отговор на мисис Танкок. — Никога няма да ти се отвори по-добра възможност да започнеш нов живот. А и нека си го кажем направо — добави тя, като погледна с тъга към снимката на Хари над камината, — вече няма причина да оставаш тук.

Мейзи се канеше да изрази резервите си, но в същия момент Стан нахълта и викна:

— Слагайте да ям, че ще закъснея за работа.

— И не си мисли, че съм забравил за стотачката, която ми дължиш — подметна след Мейзи, докато тя излизаше.

Когато мистър Холкомби влезе в класната стая точно в седем вечерта, Мейзи седеше на първия ред.

Ръката й полетя нагоре няколко пъти през следващия час, сякаш бе досадна отличничка, която знае всички отговори и иска учителят да я забележи. Дори и да я забеляза, той не го показа с нищо.

— Можеш ли да идваш във вторник и четвъртък, Мейзи? — попита мистър Холкомби, докато вървяха с класа към кръчмата.

— Защо? — попита Мейзи. — Не съм ли достатъчно добра?

— Напротив — отвърна той. — Реших да те преместя в средния клас, преди тази тайфа да е получила комплекс за малоценност — добави, като кимна към съучениците й.

— Но няма ли да се озова в непознати води, Арнолд?

— Надявам се, макар да не се съмнявам, че до края на месеца ще наваксаш и тогава ще те преместя в класа за напреднали.

Мейзи не отговори, макар да знаеше, че скоро ще й се наложи да каже на Арнолд, че има други планове за края на месеца.

Отново останаха сами на бара и отново той я изпрати до Стил Хаус Лейн, само че този път, когато Мейзи извади ключа от чантата си, й се стори, че той се опитва да събере кураж да я целуне. Определено не. Нима си нямаше достатъчно проблеми за решаване?

— Питах се — каза той, — коя ли книга ще прочетеш най-напред.

— Няма да е книга — отвърна Мейзи, докато пъхаше ключа в ключалката. — А писмо.

30.

Патрик Кейси закусва, обядва и вечеря в ресторанта на хотела в понеделник, вторник и сряда.

Мейзи предположи, че ще я заведе на вечеря в „Плимсол Лайн“ с надеждата, че това ще събуди стари спомени. Не беше стъпвала в онова заведение, откакто Патрик беше изчезнал в Ирландия. Оказа се права — и за поканата, и за спомените.

Мейзи бе твърдо решена да не се съблазни отново от чара и красотата му и възнамеряваше да му каже за Майк и плановете им за бъдещето. Но с напредването на вечерта откри, че й е все по-трудно и по-трудно да повдигне темата.

— Е, как я караш, откакто за последно бях в Бристол? — попита Патрик, докато пиеха аперитивите си в бара. — Не че някой би могъл да пропусне факта, че въртиш най-добрия ресторант в града и в същото време успяваш да посещаваш вечерно училище.

— Да, всичко това ще ми липсва, когато… — тъжно започна тя.

— Когато какво? — попита Патрик.

— Курсът е само три месеца — каза Мейзи.

— Обзалагам се, че още след втория ти ще си онази, която ще води уроците — рече Патрик.

— Ами ти? С какво се занимаваше? — попита тя, когато метрдотелът дойде да им съобщи, че масата им е готова.

Патрик не отговори на въпроса й, докато не се настаниха в тихия ъгъл на салона.

— Сигурно помниш, че преди три години бях издигнат до заместник-управител на компанията, поради което трябваше да се върна в Дъблин.

— Не съм забравила защо трябваше да се върнеш в Дъблин — донякъде прочувствено рече Мейзи.

— На няколко пъти се опитвах да се върна в Бристол, но след избухването на войната това се оказа почти невъзможно. По-лошото бе, че не можех дори да ти пиша.

— Е, този проблем може да бъде решен в най-скоро бъдеще.

— Когато ще можеш да ми четеш в леглото.

— А как върви компанията ти в тези тежки времена? — попита Мейзи, за да насочи разговора към по-безопасна територия.

— Всъщност доста ирландски компании се справят доста добре покрай войната. Ирландия е неутрална и това ни дава възможност да поддържаме делови отношения и с двете страни.

— Нима сте готови да правите бизнес с немците? — невярващо попита Мейзи.

— Не, като компания винаги ясно сме показвали на чия страна са предпочитанията ни, но едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че доста от сънародниците ми с готовност въртят бизнес с германците. Заради това преживяхме две трудни години, но след като американците влязоха във войната, дори ирландците започнаха да вярват, че Съюзниците могат в крайна сметка да излязат победители.

Това беше шансът й да каже на Патрик за един конкретен американец, но Мейзи не се възползва от него.

— И какво те води в Бристол сега? — попита тя.

— Най-просто казано, ти.

— Аз? — Мейзи бързо се опита да измисли някакъв убедителен начин да насочи отново разговора към не толкова лични теми.

— Да. Нашият управител ще се пенсионира в края на годината и президентът ми предложи да заема мястото му.

— Поздравления — каза Мейзи, облекчена, че вече са на по-сигурна почва. — А ти искаш да ме наемеш като твой заместник — добави, опитвайки се да го обърне на шега.

— Не. Искам да станеш моя съпруга.

Тонът на Мейзи се промени.

— Патрик, през тези три години не ти ли е минавало поне веднъж през главата, че в живота ми може да има и друг?

— Всеки ден — призна Патрик. — Точно затова дойдох да открия дали има някой друг.

Мейзи се поколеба.

— Да, има.

— И ти е предложил да се омъжиш за него?

— Да — прошепна тя.

— Прие ли предложението му?

— Но, но му обещах да му отговоря, преди да се върне в Америка в края на месеца — по-твърдо отвърна тя.

— Това означава ли, че все още имам шанс?

— Честно казано, Патрик, шансовете са против теб. Изчезна за близо три години, а после внезапно се появяваш най-неочаквано, сякаш не се е случило нищо.

Патрик не се опита да се защити, а докато сервитьорът поднасяше храната им, каза само:

— Де да беше така лесно.

— Патрик, винаги е било лесно. Ако ми беше поискал ръката преди три години, с най-голяма радост щях да скоча на първия кораб за Ирландия.

— Тогава не можех да ти поискам ръката.

Мейзи остави ножа и вилицата си, без да опита храната.

— Винаги съм се чудила дали си женен.

— Защо не ме попита тогава?

— Бях толкова влюбена в теб, Патрик, че бях готова да понеса дори това оскърбление.

— И да си мислиш, че съм се върнал в Ирландия само защото не бих могъл да ти предложа да ми станеш жена.

— Това промени ли се?

— Да. Брайони ме напусна преди повече от година. Срещна човек, който проявяваше към нея по-голям интерес, отколкото аз — нещо, което едва ли може да се нарече трудно.

— Господи, защо животът трябва винаги да е толкова сложен? — промълви Мейзи.

Патрик се усмихна.

— Съжалявам, че отново разстройвам живота ти, но този път няма да се откажа така лесно, не и докато ми остава и най-мъничък шанс.

Наведе се през масата и взе ръката й. Секунди по-късно сервитьорът отново се появи, погледна с безпокойство недокоснатата храна и попита:

— Всичко наред ли е, сър?

— Не — отвърна Мейзи. — Не е.

Отново лежеше будна и мислеше за двамата мъже в живота си. За Майк, така надежден и мил, който щеше да й остане верен до края на живота си, и за Патрик, така вълнуващ, така жив, с когото никога нямаше да изпита скука. През нощта промени на няколко пъти решението си; никак не й помагаше фактът, че разполага с толкова малко време.

На сутринта майка й беше безцеремонно категорична, когато Мейзи я попита за кого би се омъжила, ако е на нейно място.

— За Майк — без колебание отвърна тя. — Той е много по-надежден в дългосрочен план, а бракът е нещо дългосрочно. Пък и така или иначе, никога не бих се доверила на ирландец.

Мейзи обмисли думите й и тъкмо щеше да й зададе друг въпрос, когато Стан нахълта в стаята. Изгълта кашата си и отново започна да й досажда.

— Днес няма ли да се виждаш с банкера?

Мейзи не отговори.

— Така си и мислех. Само гледай да се прибереш направо вкъщи със стотачката ми. Не го ли направиш, ще тръгна да те търся.

— Колко мило, че ви виждам отново, мадам — каза мистър Прендъргаст, докато водеше Мейзи към креслото малко след четири следобед. Изчака я да се настани и продължи: — Успяхте ли да помислите върху щедрото предложение на клиента ми?

Мейзи се усмихна. Само с една-единствена дума мистър Прендъргаст бе издал чии интереси защитава.

— Определено помислих — отвърна тя. — И ще ви бъда задължена, ако кажете на клиента си, че съм съгласна да продам терена за четиристотин паунда и нито пени по-малко.

Мистър Прендъргаст отвори уста.

— И тъй като има вероятност да напусна Бристол в края на месеца, може би ще бъдете така добър да му кажете, че моето щедро предложение ще важи само една седмица.

Мистър Прендъргаст затвори уста.

— Ще се опитам да мина по същото време другата седмица, за да ми кажете какво е решението на клиента ви. — Мейзи стана и му се усмихна сладко. — Приятен уикенд, мистър Прендъргаст.

Беше й трудно да се съсредоточи върху думите на мистър Холкомби — и то не само защото средният курс се оказа доста по-труден от началния, за чието напускане тя вече съжаляваше. Когато вдигаше ръка, то бе по-често за да зададе въпрос, вместо да отговаря.

Ентусиазмът на Арнолд относно работата му беше заразен и той имаше истински талант да накара всички да се чувстват равни и да направи така, че и най-незначителният принос да изглежда важен.

След двайсет минути преповтаряне на „основните неща“, както ги нарече, той каза на класа да обърне на с. 72 на „Малки жени“. Числата не бяха проблем за Мейзи и тя бързо намери нужната страница. След това мистър Холкомби вдигна една жена от третия ред и й каза да прочете първия абзац, докато останалите следяха всяко изречение дума по дума. Мейзи постави пръст в началото на страницата и се опитваше отчаяно да следва текста, но бързо се обърка.

Когато учителят помоли един възрастен мъж на първия ред да прочете отново същия откъс, Мейзи успя да различи някои от думите, но се молеше Арнолд да не я вдига. Въздъхна с облекчение, когато друг ученик бе поканен да прочете абзаца. След като четящият си седна, Мейзи наведе глава, но това не й помогна да се измъкне между капките.

— И накрая ще помоля мисис Клифтън да стане и да прочете същия абзац.

Мейзи се надигна неуверено от мястото си и се опита да се съсредоточи. Изрецитира целия абзац почти дума по дума, без нито веднъж да погледне към страницата. Нямаше нужда да го прави — от години й се налагаше да запомня дълги и сложни поръчки.

Когато си седна, мистър Холкомби й се усмихна топло и каза:

— Имате забележителна памет, мисис Клифтън. — Като че ли никой от останалите не схвана значението на думите му. — А сега бих искал да продължим с разглеждането на смисъла на някои думи от абзаца. Например на втория ред ще видите думата „обручване“, която вече е излязла от употреба. Може ли някой да ми даде по-модерен пример на дума със същото значение?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха и Мейзи щеше да е сред тях, ако не беше чула познатите тежки стъпки, приближаващи класната стая.

— Мис Уилсън — каза учителят.

— Годеж — каза мис Уилсън точно когато вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта братът на Мейзи. Спря пред черната дъска и погледът му зашари от човек на човек.

— Какво ще обичате? — любезно попита мистър Холкомби.

— От теб нищо — рече Стан. — Дойдох да прибера онова, което ми се полага, така че си затваряй устата и си гледай работата, учителю, ако не искаш да си имаш неприятности.

Погледът му се спря върху Мейзи.

Мейзи беше решила да му каже на закуска, че ще трябва да изчакат още седмица, за да разберат дали ценният клиент на мистър Прендъргаст ще приеме контрапредложението й, но докато Стан вървеше решително към нея, разбра, че няма да успее да го убеди, че парите все още не са у нея.

— Къде са ми мангизите? — остро попита той.

— Още не съм ги взела — отвърна Мейзи. — Ще се наложи да изчакаш още седмица.

— Как пък не! — изръмжа Стан, сграбчи я за косата, при което тя изпищя от болка, и я измъкна от чина.

Докато я влачеше към вратата, класът седеше като хипнотизиран. Само един мъж застана на пътя му.

— Разкарай се, учителю.

— Мистър Танкок, съветвам ви да пуснете сестра си, освен ако не искате да си навлечете още по-големи неприятности от онези, които вече имате.

— От теб и от кого още? — изсмя се Стан. — Ако не се разкараш, ще те задавя със собствените ти зъби. Няма да ти е приятно, гарантирам ти.

Не видя летящия към слънчевия му сплит юмрук и се преви надве, така че можеше да бъде извинен, че не бе в състояние да посрещне втория удар в брадичката. Третият го просна на земята като отсечен дъб.

Стиснал корема си, Стан лежеше на пода и очакваше ритник. Учителят се извисяваше над него и го чакаше да се съвземе. Стан най-сетне успя да се изправи и заотстъпва към вратата, без нито за миг да изпуска от поглед Холкомби. След като реши, че е на безопасно разстояние, погледна отново Мейзи, която все още лежеше свита на пода и хлипаше.

— По-добре не се прибирай у дома без парите ми, че лошо ти се пише! — изръмжа той. И без да каже нито дума повече, излезе и затръшна вратата.

Мейзи бе твърде уплашена, за да помръдне. Останалите ученици прибраха книгите си и тихомълком излязоха. Тази вечер никой нямаше да ходи в кръчмата.

Мистър Холкомби приклекна до Мейзи и сложи ръка на треперещите й рамене.

— По-добре да пренощуваш при мен, Мейзи. Ще приготвя легло в свободната стая. Можеш да останеш колкото поискаш.