Греховете на бащата

20.

Първото, което забеляза, бе, че десният му крак е в шина и гипсиран.

Смътно си спомняше дълго пътуване, по време на което болката бе станала почти непоносима и беше приел, че ще умре много преди да го отнесат в болница. И никога нямаше да забрави операцията — но и как би могъл, когато упойката свърши малко преди докторът да направи първия разрез?

Обърна много бавно глава наляво и видя прозорец с три решетки. После се обърна надясно. И го видя.

— Не, не и ти — промълви Джайлс. — За момент си помислих, че съм се разкарал оттук и съм на небето.

— Още не — отвърна Бейтс. — Първо трябва да минеш през чистилището.

— За колко време?

— Поне докато кракът ти не оздравее, а може би и по-дълго.

— В Англия ли сме? — с надежда попита Джайлс.

— Де да бяхме — отвърна Бейтс. — В Германия сме, в лагер за военнопленници край Вайнсберг. Докараха ни тук след падането на Тобрук.

Джайлс се опита да седне, но успя само да надигне глава от възглавницата — достатъчно, за да види снимката в рамка на стената — Адолф Хитлер с вдигната в нацистки поздрав ръка.

— Колко от момчетата оцеляха?

— Шепа. Бяха взели думите на полковника присърце: Ще пожертваме живота си, но няма да позволим на Ромел да отседне в „Маджестик.“

— Някой от нашия взвод оцеля ли?

— Ти, аз и…

— Не ми казвай, моля те. Фишър?

— Не. Защото ако го бяха пратили във Вайнсберг, аз щях да поискам да ме преместят в Колдиц.

Джайлс остана да лежи неподвижно, взираше се в тавана.

— Как ще избягаме?

— Чудех се кога най-сетне ще попиташ.

— И какъв е отговорът?

— Никакъв шанс, докато кракът ти е гипсиран. И дори след това няма да е лесно, но имам нещо наум.

— Естествено, че имаш.

— Планът не е проблем — рече Бейтс. — Проблемът е комисията по бягствата. Те контролират списъка с чакащите, а ти си в края му.

— Как да се прередя?

— Положението е като при всяка опашка в Англия. Трябва да си изчакаш реда… освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако генерал-майор Търнбул, който е офицерът с най-висок чин, не реши, че има добра причина да бъдеш придвижен по-напред.

— Например?

— Например ако знаеш немски, и то добре.

— Понаучих това-онова в офицерската школа… де да бях внимавал повече…

— Е, имаме уроци по два пъти на ден, така че човек с твоя интелект едва ли би срещнал особени трудности. За съжаление дори този списък е доста дълъг.

— Какво друго мога да направя, за да се набутам по-напред?

— Да си намериш подходящата работа. Именно това ме премести на три места напред през изминалия месец.

— Как успя да го постигнеш?

— Веднага щом разбраха, че съм касапин, швабите ми предложиха работа в офицерската столова. Казах им да си го начукат, но генерал-майорът настоя да приема.

— Защо ще иска да работиш за немците?

— Защото от време на време успявам да отмъкна храна от кухнята. Но още по-важното е, че дочувам по някое и друго сведение, което може да се окаже полезно за комисията по бягствата. Затова съм в началото на опашката, а ти си още в края. А и трябва тепърва да проходиш.

— Имаш ли представа колко ще отнеме, докато успея? — попита Джайлс.

— Затворническият лекар казва, че ще ти трябва най-малко още месец, дори два, преди да може да махне гипса.

Джайлс се отпусна на възглавницата.

— На мен няма да ми предложат работа в офицерската столова. За разлика от теб, аз нямам необходимата квалификация.

— Напротив, имаш — отвърна Бейтс. — Всъщност в едно отношение можеш да се справиш по-добре от мен и да си намериш работа в трапезарията на коменданта на лагера, защото знам, че търсят сервитьор на вино.

— И какво те кара да мислиш, че ставам за сервитьор на вино? — попита Джайлс, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Ако паметта не ме лъже — рече Бейтс, — имахте един иконом, Дженкинс, работеше за вас в Имението.

— И още го имаме, но това едва ли ме прави…

— А дядо ти, лорд Харви, е в търговията с вино. Честно казано, имаш дори по-голяма квалификация от нужното.

— И какво предлагаш?

— Щом се махнеш оттук, ще те накарат да попълниш формуляр, в който да изброиш предишните си професии. Вече им казах, че си бил сервитьор на вино в „Гранд Хотел“ в Бристол.

— Благодаря. Но ще им трябват само няколко минути, за да разберат…

— Повярвай ми, нямат си и представа. Трябва само да наблегнеш на немския и да се опиташ да си спомниш онова, което е правил Дженкинс. После, ако успеем да скроим свестен план и го представим на комисията, за нула време ще се озовем в началото на опашката. Има обаче една уловка.

— Разбира се, че има. Щом ти участваш…

— Аз обаче намерих начин да я заобиколим.

— И какъв е?

— Не можеш да си намериш работа за швабите, ако вземаш уроци по немски, защото те не са чак толкова тъпи. Правят списък на всички посещаващи уроците, защото не искат никой да подслушва личните им разговори.

— Нали каза, че си намерил начин да го заобиколиш?

— Ще трябва да се държиш като богаташ, за да стоиш настрана от хора като мен. Да вземаш частни уроци. Успях да ти намеря дори учител — едно момче, което е преподавало немски в гимназията в Солихъл. Само дето няма да ти е лесно да разбираш английския му. — Джайлс се разсмя. — И тъй като ще си на легло още месец и половина и нямаш какво по-добро да правиш, можеш да започнеш веднага. Под възглавницата си ще намериш немско-английски речник.

— Задължен съм ти, Тери — каза Джайлс и стисна ръката на приятеля си.

— Не, аз съм ти задължен, забрави ли? Все пак ти ми спаси живота.

21.

Джайлс излезе от лазарета след трийсет и пет дни. Вече знаеше хиляда думи на немски, но не бе имал възможност да работи върху произношението си.

Беше прекарал безкрайни часове да си спомни как Дженкинс си вършеше работата. Упражняваше се да казва „Добро утро, сър“ с почтително кимане, както и „Желаете ли да опитате това вино, полковник“, докато наливаше вода от каната в стъкленица.

— Винаги изглеждай скромен, никога не прекъсвай и не говори, докато не те заговорят — напомняше му Бейтс. — Всъщност прави точно обратното на всичко, което си правил в миналото.

На Джайлс му се прииска да го цапне, но знаеше, че е прав.

Макар че на Бейтс му разрешаваха да посещава Джайлс само два пъти седмично за по половин час, той използваше всяка минута, за да го запознае с реда в личната трапезария на коменданта. Каза му имената и чина на всеки офицер, предпочитанията и вкусовете им и го предупреди, че майор Мюлер от СС, който командваше охраната на лагера, не е джентълмен и определено не е податлив на добрите обноски, особено ако са старомодни.

Друг посетител бе генерал-майор Търнбул, който изслуша с интерес какво е наумил да прави Джайлс, след като излезе от лазарета. Тръгна си впечатлен и след няколко дни се върна с други планове.

— Групата е сигурна, че швабите няма да ви позволят да работите в трапезарията на коменданта, ако разберат, че сте офицер — каза той на Джайлс. — За да има планът ви шанс за успех, трябва да се представяте за редник. Тъй като Бейтс е единственият, който е служил под ваше командване, той е и единственият, за когото трябва да се погрижите да си затваря устата.

— Той ще направи всичко, което му кажа — отвърна Джайлс.

— Вече не — предупреди го генерал-майорът.

Джайлс с изненада откри на каква дисциплина се подчинява животът в лагера — особено за редниците.

Режимът събуди спомени за дните в „Ипър“ при Дартмур — краката на пода в пет сутринта и старши сержант, който определено не се отнасяше с него като с офицер.

Бейтс продължаваше да го изпреварва всяка сутрин до умивалнята и на закуска. В седем се строяваха на плаца за преглед от генерал-майора. След като старши сержантът изкрещяваше: „Свободни сте!“, всички се пръскаха, за да се захванат с трескава работа до края на деня.

Джайлс никога не пропускаше осемкилометровия крос, равняващ се на двайсет и пет обиколки на лагера, нито часа тих разговор на немски с частния си учител, докато клечаха в тоалетната.

Бързо откри, че военнопленническият лагер при Вайнсберг има много общо с казармата „Ипър“ — студен, суров и гол терен, бараки с дървени нарове, натъпкани с конски косъм дюшеци и никакво отопление освен слънцето, което, подобно на Червения кръст, се вясваше само от време на време. Освен това си имаха и старши сержант, който не пропускаше нито една възможност да нарече Джайлс дребен мързелив мерзавец.

Също като в Дартмур, около лагера имаше висока телена ограда и само един портал. Разликата беше, че нямаше отпуски през уикендите и въоръжената охрана определено нямаше да ти отдаде чест, докато излизаш с жълтото си МГ.

Когато му дадоха да попълни формуляра за работа, Джайлс написа в графата за име „редник Джайлс Барингтън“, а като предишна професия — „сомелиер“.

— Какво означава това на нормален език, по дяволите? — попита Бейтс.

— Сервитьор на вино — важно обясни Джайлс.

— Че защо не го написа по нормалния начин? — попита Бейтс, докато късаше формуляра. — Да не си мислиш, че кандидатстваш за работа в „Риц“? Ще се наложи да попълваш отново — добави той с тон на човек, на когото му е писнало от глупости.

След като предаде формуляра, Джайлс зачака нетърпеливо да бъде разпитан от някой от кабинета на коменданта. Използваше безкрайните часове, за да поддържа във форма ума и тялото си. Mens sana in corpore sano1 беше кажи-речи единствената латинска поговорка, която си спомняше от училището.

Бейтс продължаваше да го държи в течение със случващото се от другата страна на оградата и дори успяваше понякога да измъкне по някой картоф или кора хляб, а в един случай и половин портокал.

— Не мога да прекалявам — обясни той. — Последното, което ми трябва, е да си изгубя работата.

След месец двамата бяха повикани пред комисията по бягствата да представят плана Бейтс/Барингтън, който бързо стана известен като план „Нощувка със закуска“ — нощувка във Вайнсберг и закуска в Цюрих.

Представянето им мина добре и комисията се съгласи, че трябва да бъдат придвижени с няколко места нагоре в списъка, но никой не спомена, че е дошло време за действие. Тъкмо обратното — генерал-майорът им каза в прав текст да не досаждат на комисията, докато редник Барингтън не си осигури работа в трапезарията на коменданта.

— Защо всичко се влачи толкова, Тери? — попита Джайлс след края на срещата.

Ефрейтор Бейтс се ухили.

— Много се радвам, че ме наричаш Тери… Разбира се, когато сме на четири очи, но никога пред останалите, нали разбираш? — добави, като имитираше доста добре Фишър.

Джайлс го сръга в ребрата.

— Не забравяй, че нападение от редник срещу подофицер е военно престъпление — напомни му Бейтс.

Джайлс го сръга отново.

— Отговори на въпроса ми.

— Тук нищо не става бързо. Ще се наложи да проявиш търпение, Джайлс.

— Можеш да ме наричаш Джайлс, когато закусваме в Цюрих.

— Нищо против, стига ти да черпиш.

Всичко се промени в деня, когато комендантът на лагера трябваше да даде обяд на група представители на Червения кръст и се нуждаеше от допълнителен сервитьор.

— Не забравяй, че си редник — напомни му Бейтс, когато извикаха Джайлс при майор Мюлер. — Трябва да мислиш като прислужник, а не като човек, който е свикнал да му прислужват. Ако заподозре дори за миг, че си офицер, и на двамата ще ни наритат задниците и ще се върнеш на дъното на стълбицата. Едно мога да ти обещая със сигурност — генерал-майорът никога няма да ни покани отново да си пробваме късмета. Така че се дръж като слуга и се прави, че не разбираш и думичка немски. Разбра ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джайлс.

Върна се час по-късно, ухилен до ушите.

— Получи ли работата? — попита Бейтс.

— Изкарах късмет — каза Джайлс. — Интервюира ме не Мюлер, а комендантът. Започвам утре.

— И не е заподозрял, че си офицер и джентълмен?

— Не и след като му казах, че съм ти приятел.

Преди да сервират обяда за представителите на Червения кръст, Джайлс отвори шест бутилки мерло, за да може виното да подиша. След като гостите се настаниха, наля един пръст в чашата на коменданта и зачака одобрението му. След кимане от негова страна обслужи гостите, като винаги стоеше от дясната им страна. След това продължи с офицерите според чина им, като накрая се върна при коменданта в качеството му на домакин.

По време на угощението внимаваше нито една чаша да не остане празна, но никога не сервираше на някого, преди да му бъде казано. Подобно на Дженкинс, рядко го виждаха и никога не го чуваха. Всичко мина според плана, макар Джайлс много добре да си даваше сметка, че майор Мюлер непрекъснато го следи с подозрителния си поглед.

— Комендантът е впечатлен — каза Бейтс, след като късно следобед ги върнаха в лагера.

— Защо мислиш така? — поинтересува се Джайлс.

— Каза на главния готвач, че сигурно си работил за някое богато домакинство, защото макар да си от нисшата класа, си бил обучен от изтънчен професионалист.

— Благодаря ти, Дженкинс — промърмори Джайлс.

— Какво точно значи „изтънчен“? — попита Бейтс.

Джайлс стана толкова умел в новото си призвание, че комендантът на лагера настояваше да бъде обслужван от него дори когато се хранеше сам. Това позволяваше на Джайлс да изучава маниерите му, интонацията му, смеха, дори лекото му заекване.

След няколко седмици редник Барингтън получи ключовете за винарската изба и му бе позволено да избира какви вина да се сервират на вечеря. След няколко месеца Бейтс подслуша коменданта да казва на главния готвач, че Барингтън бил erstklassig2.

Всеки път когато комендантът организираше вечерно парти, Джайлс бързо преценяваше чии езици могат да се развържат с редовното пълнене на чашите и как да стане невидим всеки път, когато някой започне да бъбри. Предаваше всяка полезна информация, научена вечерта, на ординареца на генерал-майора по време на осемкилометровия крос. Сред тези късчета имаше сведения къде живее комендантът, как е бил избран в градския съвет на трийсет и две годишна възраст и как през 1938 бил назначен за кмет. Не можел да шофира. Бил ходил в Англия три или четири пъти преди войната и владеел свободно английски. В замяна Джайлс научаваше, че двамата с Бейтс са се изкачили с още някое стъпало по стълбицата на комисията.

През деня основната работа на Джайлс беше да прекарва по един час с учителя си. Не разговаряха изобщо на английски и човекът от Солихъл дори каза на генерал-майора, че редник Барингтън започва да звучи все повече и повече като коменданта.

На 3 декември 1941 г. ефрейтор Бейтс и редник Барингтън направиха последното си представяне пред комисията. Генерал-майорът и хората му изслушаха плана „Нощувка със закуска“ със значителен интерес и се съгласиха, че той има много по-добри шансове за успех от повечето недомислени идеи, които бяха чували досега.

— Кога според вас е най-доброто време за изпълняването на плана? — попита генерал-майорът.

— На Нова година, сър — без колебание отвърна Джайлс. — Всички офицери ще се съберат у коменданта за посрещането на празника.

— И тъй като редник Барингтън ще бъде виночерпецът — добави Бейтс, — едва ли много от тях ще са трезви, когато удари полунощ.

— С изключение на Мюлер, който не пие — напомни генерал-майорът.

— Така е, но пък никога не подминава тост за Отечеството, фюрера и Третия райх. Ако добавим Новата година и наздравица за домакина, май ще е доста сънен, когато дойде време да го откарат у дома.

— По кое време обикновено ви връщат в лагера след вечерните партита? — попита един младши лейтенант, който неотдавна се бе включил в групата.

— Около единайсет — отвърна Бейтс. — Но тъй като е Нова година, със сигурност няма да бъде преди полунощ.

— Не забравяйте, господа, че ключовете от винарската изба са у мен, така че ще се погрижа няколко бутилки да стигнат до караулното помещение същата вечер — намеси се Джайлс. — Не искаме охраната да пропусне празненството, нали?

— Всичко това е много добре — каза един подполковник от авиацията, който рядко се обаждаше. — Но как смятате да се измъкнете покрай тях?

— Като минем през портала с колата на коменданта — отвърна Джайлс. — Той винаги е прилежен домакин и никога не си тръгва преди последния си гост, така че би трябвало да имаме най-малко два часа предимство.

— Дори да успеете да откраднете колата му — каза генерал-майорът, — колкото и пияни да са стражите, ще успеят да направят разлика между командира си и сомелиера му.

— Не и ако нося неговия шинел, фуражка, шал и ръкавици — посочи Джайлс.

Младши лейтенантът явно не беше убеден.

— Нима част от плана ви е комендантът най-кротко да ви предаде всичките си дрехи, редник Барингтън?

— Не, сър — отвърна Джайлс на офицера, който бе с по-нисък чин от неговия. — Комендантът винаги оставя шинела, шапката и ръкавиците си в гардеробната.

— Ами Бейтс? — попита същият офицер. — Ще го забележат от километър и половина.

— Не и ако съм в багажника на колата — каза Бейтс.

— Ами шофьорът на коменданта, който би трябвало да остане трезвен като краставичка? — попита генерал-майорът.

— Работим по това — призна Джайлс.

— И дори да успеете да решите проблема с шофьора и да минете през охраната, колко е разстоянието до швейцарската граница? — попита младши лейтенантът.

— Сто седемдесет и три километра — отвърна Бейтс.

— При сто километра в час би трябвало да стигнем за по-малко от два часа.

— При положение, че няма спиране по пътя.

— Няма план за бягство без недостатъци — намеси се генерал-майорът. — В крайна сметка всичко се свежда до това как се справяме с непредвиденото.

Джайлс и Бейтс кимнаха едновременно в знак на съгласие.

— Благодаря, господа — рече генерал-майорът. — Комисията ще обсъди плана ви и ще ви уведомим за решението ви утре сутринта.

— Какво против нас има онзи млад шапкар? — попита Бейтс, след като излязоха.

— Нищо — отвърна Джайлс. — Тъкмо обратното. Подозирам, че иска да е третият член на групата.

На 6 декември ординарецът на генерал-майора каза на Джайлс по време на кроса, че на плана им е дадена зелена светлина и че комисията им желае добър път. Джайлс бързо настигна ефрейтор Бейтс и му съобщи новината.

Барингтън и Бейтс преглеждаха и преговаряха отново и отново плана си, докато не им писна от безкрайните часове подготовка и досущ като олимпийски атлети копнееха да чуят стартовия сигнал.

В шест вечерта на 31 декември 1941 година ефрейтор Тери Бейтс и редник Джайлс Барингтън се явиха в квартирата на коменданта, като си даваха много добре сметка, че ако планът им се провали, в най-добрия случай ще им се наложи да чакат още цяла година. А ако ги заловяха…

22.

— Върни… се… в… шест… и… половина — бавно и високо каза Тери на немския ефрейтор, който ги беше довел до квартирата на коменданта.

От празния поглед на германеца на Джайлс му беше повече от ясно, че от ефрейтора няма да стане сержант.

— Шест… и… половина — повтори Тери, като бавно и отчетливо произнасяше всяка дума. Хвана ефрейтора за китката и му показа на часовника му.

На Джайлс му се искаше да каже на немеца на родния му език: „Ефрейтор, ако се върнеш в шест и половина, ще има каса бира за теб и приятелите ти в караулното“. Знаеше обаче, че ако го направи, ще го арестуват и ще посрещне Нова година в карцера.

Тери отново посочи часовника на ефрейтора и имитира пиене от бутилка. Този път немецът се усмихна и повтори знака.

— Май най-сетне схвана — отбеляза Джайлс, докато влизаха. — Въпреки това трябва да се погрижим да вземе бирата преди пристигането на първия офицер. Така че по-добре да действаме.

— Слушам, сър — отвърна Тери, докато се отдалечаваше към кухнята. Естественият ред беше възстановен.

Джайлс отиде в гардеробната, свали униформата си на сервитьор от закачалката и се преоблече в бяла риза, черна вратовръзка, черни панталони и бяло ленено сако. Видя на пейката черни кожени ръкавици, явно забравени от някой офицер при предишно парти, и ги пъхна в джоба си с мисълта, че може да се окажат полезни. Затвори вратата на гардеробната и отиде в трапезарията. Три сервитьорки от града, сред които и Грета (единствената, с която се изкушаваше да флиртува, но знаеше, че Дженкинс не би одобрил), подреждаха маса за шестнайсет души.

Погледна си часовника — 18:12. Излезе от трапезарията и слезе в избата. Една-единствена крушка осветяваше помещението, в което някога се беше намирал архивът. След пристигането на Джайлс шкафовете бяха заменени с рафтове за вино.

Джайлс вече беше решил, че ще му трябват най-малко три каси вино за вечерта, както и каса бира за жадния ефрейтор и другарите му в караулното. Прегледа внимателно рафтовете и избра две бутилки шери, дузина бутилки италианско пино гриджо, две каси френско бургундско и каса немска бира. Тъкмо излизаше, когато погледът му се спря върху три бутилки „Джони Уокър“ червен етикет, две бутилки руска водка, половин дузина бутилки „Реми Мартен“ и гарафа старо порто. Помисли си, че на някой случаен посетител може да бъде простено, ако не познае кой с кого воюва.

През следващите петнайсет минути мъкнеше касите вино и бира по стълбите, като непрекъснато си поглеждаше часовника. В 18:29 отвори задната врата и видя немския ефрейтор да подскача и да пляска с ръце, за да се стопли. Джайлс му даде знак да почака мъничко, върна се бързо по коридора (Дженкинс никога не тичаше), взе касата бира, върна се и му я предаде.

Грета, която явно закъсняваше, забеляза размяната и му се ухили. Джайлс отвърна на усмивката й и тя изчезна в трапезарията.

— В караулното — твърдо каза Джайлс и посочи.

Ефрейторът кимна и тръгна. По-рано Тери беше попитал Джайлс дали да не измъкне и малко мезе от кухнята за ефрейтора и приятелите му.

— Категорично не — беше отвърнал Джайлс. — По-добре да се наливат цяла нощ на гладен стомах.

Джайлс затвори вратата и се върна в трапезарията. Сервитьорките почти бяха приключили с подреждането на масата.

Отвори дузината бутилки мерло, но остави на масата само четири, като дискретно скри останалите осем отдолу. Нямаше нужда Мюлер да се досети какво е намислил. Освен това постави бутилка уиски и две бутилки шери в края на масата, след което строи като войници на парад дузина чаши без столче и половин дузина чаши за шери. Всичко беше на мястото си.

Когато влезе полковник Шабакер, Джайлс лъскаше една чаша. Комендантът огледа масата, направи една-две промени в настаняването на гостите и насочи вниманието си към строените бутилки. Джайлс се запита дали няма да коментира видяното, но той просто се усмихна и каза:

— Очаквам гостите да пристигнат към седем и трийсет. Вечерята ще започне в осем.

На Джайлс му оставаше само да се надява, че след няколко часа немският му ще се окаже поне толкова добър, колкото английският на полковник Шабакер.

Следващият влязъл в трапезарията беше млад лейтенант, който беше пристигнал скоро и това беше първата му вечеря при коменданта. Джайлс го забеляза, че поглежда към уискито, и пристъпи напред да го обслужи, като му наля половин чаша. След това поднесе на коменданта обичайното му шери.

Вторият явил се офицер бе капитан Хенкел, адютантът на лагера. Джайлс му поднесе обичайната чаша водка и през следващите трийсет минути обслужваше всеки нов гост, като винаги се съобразяваше с предпочитанията му.

Когато гостите седнаха да вечерят, няколко празни бутилки бяха сменени с резервните, скрити под масата.

Минути по-късно се появиха сервитьорките с купи борш, а комендантът опита бялото вино.

— Италиано — каза Джайлс и посочи етикета.

— Отлично — промърмори комендантът.

Джайлс напълни всички чаши, с изключение на тази на майор Мюлер, който продължаваше да отпива от водата си.

Някои гости пиеха по-бързо от другите, което принуждаваше Джайлс да снове около масата и да внимава някой да не остане с празна чаша. След като купите бяха вдигнати, Джайлс се постара да стане невидим, защото Тери го бе предупредил какво следва. Двойната врата се отвори тържествено и в помещението влезе главният готвач — носеше глава на глиган върху сребърен поднос. Сервитьорките го последваха и поднесоха зеленчуци, картофи и панички с гъст сос в центъра на масата.

Докато готвачът режеше, полковник Шабакер опита бургундското и вкусът на виното го накара да се усмихне доволно. Джайлс отново се зае със задачата да допълва всяка преполовена чаша, отново с едно изключение. Беше забелязал, че младият лейтенант не се е обаждал от известно време, така че остави чашата му недокосната. Един-двама от другите офицери вече започваха да оплитат езици, а Джайлс искаше всички да останат будни поне до полунощ.

Главният готвач се появи отново, за да поднесе второто блюдо, и Джайлс се подчини, когато полковник Шабакер настоя всички чаши да бъдат напълнени. Когато Тери се появи да отнесе остатъците от глиганската глава, единственият все още трезвен офицер беше майор Мюлер.

Готвачът се появи за трети път с черна торта с горски плодове, която бе поставена пред коменданта. Домакинът я наряза и сервитьорките поднесоха парчетата на гостите. Джайлс продължи да пълни чашите им, докато не му остана само една бутилка.

Докато сервитьорките разчистваха чиниите за десерт, Джайлс махна винените чаши от масата и ги смени с чаши за бренди и порто.

— Господа — обяви полковник Шабакер малко след единайсет, — моля напълнете чашите, тъй като искам да вдигна тост. — Стана, вдигна високо чашата си и провъзгласи: — За Отечеството!

Петнайсет офицери се изправиха с различна скорост и повториха: „За Отечеството!“ Мюлер погледна Джайлс и почука чашата си, за да покаже, че ще му трябва нещо за наздравицата.

— Не вино, идиот такъв — каза му той. — Искам бренди.

Джайлс се усмихна и напълни чашата му с бургундско.

Мюлер не беше успял да го излови.

Шумният разговор продължи, а Джайлс обиколи масата с кутия пури. Младият лейтенант вече беше положил глава на масата и на Джайлс му се стори, че чува хъркане.

Когато комендантът се изправи за втори път, за да пие за здравето на фюрера, Джайлс наля на Мюлер още червено вино. Той вдигна чаша, тракна с токове и отдаде чест. Последва тост за Фридрих Велики и този път Джайлс се погрижи чашата на Мюлер да е напълнена много преди той да се изправи.

В дванайсет без пет Джайлс провери дали всички чаши са пълни. Когато часовникът започна да бие, офицерите закрещяха почти в един глас: „Десет… девет… осем… седем…“ и така до „едно“, след което запяха „Deutschland, Deutschland iiber alles“, като се тупаха по гърба и си честитяха Нова година.

Мина известно време, преди всички да заемат отново местата си. Комендантът остана прав и почука чашата си с лъжица. Всички замълчаха в очакване на новогодишната му реч.

Той започна с благодарност към колегите си за тяхната вярност и всеотдайност в тежката война. След това говори известно време за предопределението на Отечеството. Джайлс си спомни, че Шабакер е бил местен кмет, преди да поеме командването на лагера. Накрая комендантът заяви, че се надява справедливостта да е спечелила войната по това време догодина. На Джайлс му се прииска да закрещи: „Браво! Браво!“ на който и да е език, но Мюлер се обърна да види дали думите на полковника са предизвикали някаква реакция у него. Джайлс се взираше с празен поглед, сякаш не бе разбрал нито дума. Беше успял да издържи поредния тест на Мюлер.

23.

Малко след един първият гост стана да си върви.

— В шест започва дежурството ми, полковник — обясни той.

Думите му бяха посрещнати с насмешливо ръкопляскане, а офицерът се поклони и излезе, без да каже нито дума повече.

Неколцина други гости си заминаха през следващия един час, но Джайлс знаеше, че не може да изпълни добре отрепетираното си измъкване, докато Мюлер все още е тук. Стана малко нервен, когато сервитьорките започнаха да вдигат чашите за кафе — знак, че вечерта клони към края си и може би ще им бъде наредено да се върнат в лагера. Намираше си занимание и продължаваше да обслужва онези офицери, които като че ли не бързаха да си ходят.

След като последната сервитьорка излезе, Мюлер най-сетне се надигна и пожела лека нощ на колегите си, но не и преди да тракне с токове и отново да отдаде чест. Джайлс и Тери се бяха разбрали да не задействат плана си поне четвърт час след заминаването на Мюлер.

Джайлс напълни чашите на шестимата офицери, останали на масата. Всички бяха близки приятели на коменданта. Двама бяха негови съученици, а други трима бяха работили в градския съвет по негово време; единствено адютантът на лагера беше по-отскорошен познат. Джайлс бе научил всичко това през последните няколко месеца.

Минаваше два и двайсет, когато комендантът даде знак на Джайлс да се приближи.

— Денят беше дълъг — каза той на английски. — Идете при приятеля си в кухнята и си вземете бутилка вино.

— Благодаря, сър — отвърна Джайлс, като остави бутилка бренди и гарафа порто в центъра на масата.

Последните думи, които чу от коменданта, преди да излезе, бяха отправени към адютанта, който седеше от дясната му страна:

— Когато най-сетне спечелим войната, Франц, смятам да предложа на този човек работа. Не мога да си представя, че ще поиска да се върне в Англия, след като над Бъкингамския дворец ще се издига свастика.

Джайлс взе единствената останала бутилка вино на масата, излезе от трапезарията и тихо затвори вратата. Усещаше прилива на адреналин и ясно си даваше сметка, че следващите петнайсет минути ще решат съдбата им. Слезе по задното стълбище до кухнята, където Тери си бъбреше с готвача. На масата до него имаше наполовина празна бутилка шери за готвене.

— Честита Нова година, шефе — каза Тери, докато ставаше от стола си. — Трябва да бягам, че ще закъснея за закуската в Цюрих.

Джайлс едва се сдържа да не избухне в смях, когато готвачът понечи да вдигне ръка за довиждане.

Изтичаха нагоре по стълбите. Бяха единствените двама трезви в сградата. Джайлс подаде бутилката вино на Тери и му каза:

— Най-много две минути.

Тери тръгна по коридора и се измъкна през задната врата, а Джайлс се скри в сенките в горния край на стълбището, защото един офицер излезе от трапезарията и тръгна към тоалетната.

След секунди задната врата се отвори и Тери подаде глава. Джайлс му замаха яростно и му посочи тоалетната. Тери изтича при него в сенките миг преди офицерът да излезе оттам и да тръгне с несигурна крачка към трапезарията. След като вратата се затвори, Джайлс попита:

— Как е нашият кротък немец, ефрейтор?

— Почти заспал. Дадох му бутилката вино и му казах, че ще се забавим поне още час.

— Мислиш ли, че те е разбрал?

— Мисля, че не му пукаше.

— Бива. Твой ред е да стоиш на пост — каза Джайлс и се измъкна в коридора.

Стисна юмруци, за да накара ръцете си да спрат да треперят, и тъкмо да отвори вратата на гардеробната, когато му се стори, че чува глас отвътре. Замръзна, долепи ухо до вратата и се заслуша. Нужен му бе само миг да разбере кой е. За първи път наруши златното правило на Дженкинс и изтича по коридора, за да се присъедини към Тери.

— Какво стана?

Джайлс опря пръст на устните си. Вратата на гардеробната се отвори и от нея излезе майор Мюлер, закопчаваше си панталона. Наметна си шинела, погледна по коридора, за да се увери, че никой не го е забелязал, измъкна се през предната врата и изчезна в нощта.

— С коя? — попита Джайлс.

— Сигурно с Грета. Оправял съм я няколко пъти, но никога в гардеробната.

— Това не е ли поддържане на близки връзки с врага? — прошепна Джайлс.

— Само ако си офицер — отвърна Тери.

Наложи се да чакат само няколко секунди, преди вратата да се отвори отново. Леко зачервена, Грета излезе спокойно, без да си прави труда да проверява дали някой я е видял.

— Втори опит — каза Джайлс, тръгна бързо по коридора, отвори гардеробната и хлътна вътре миг преди друг офицер, адютантът, да излезе от трапезарията.

„Не завивай надясно, не завивай надясно“, замоли се Тери наум. Офицерът зави наляво, към тоалетната. Тери се замоли немецът да постави рекорд по дълго пикаене. Започна да брои секундите — и тогава вратата на гардеробната се отвори и в коридора излезе човек, който беше комендантът във всяко отношение, с изключение на името. Скрий се, замаха му трескаво Тери. Джайлс се мушна обратно в гардеробната и затвори вратата.

Адютантът излезе от тоалетната и Тери се уплаши, че ще отиде в гардеробната за шинела и фуражката си и ще открие Джайлс облечен като коменданта. Това щеше да означава край на играта преди още да е започнала. Адютантът обаче спря пред вратата на трапезарията, отвори я и изчезна вътре. Щом вратата се затвори, Тери се втурна по коридора, отвори гардеробната и откри Джайлс, облечен с шинел, с шал, ръкавици, висока фуражка и с палка в ръка. На челото му беше избила пот.

— Да се махаме, преди някой от двама ни да е получил инфаркт — каза Тери.

Напуснаха сградата по-бързо и от Мюлер и Грета.

— Спокойно — каза Джайлс, щом се озоваха навън. — Не забравяй, че ние сме единствените трезвени тук.

Уви шала около врата си, за да скрие доколкото може лицето си, нахлупи фуражката, стисна здраво палката и леко се прегърби, тъй като беше малко по-висок от коменданта.

Щом зърна приближаващия се Джайлс, шофьорът изскочи от колата и отвори задната врата. Джайлс беше репетирал изречението, което бе чувал полковникът да казва неведнъж на шофьора си, и докато се настаняваше отзад, нахлупи фуражката още повече и каза завалено:

— У дома, Ханс.

Докато сядаше зад волана, Ханс чу някакво щракане, което приличаше на затваряне на багажник, и погледна подозрително назад. Беше се объркал — комендантът просто почукваше с палката по прозореца.

— Какво чакаш, Ханс? — попита малко завалено Джайлс.

Ханс запали двигателя, превключи на първа и бавно потегли към портала. Някакъв сержант чу приближаването на колата и излезе от постройката. Опита се да вдигне бариерата и да отдаде чест едновременно. Джайлс вдигна палката си за поздрав и едва не избухна в смях, когато видя, че горните две копчета на куртката на стража са разкопчани. Полковник Шабакер никога не би оставил това без забележка, дори на Нова година.

Майор Форсдайк, отговорникът по разузнаването в комисията по бягствата, беше казал на Джайлс, че домът на коменданта е на три километра от лагера и че последните двеста метра са по тясна неосветена алея. Джайлс остана сгушен в края на задната седалка, където не можеше да бъде видян в огледалото, но веднага щом колата зави в алеята, се изправи, потупа шофьора по рамото с палката си и му нареди да спре.

— Не мога да издържа — каза той, изскочи от колата и се престори, че разкопчава дюкяна си.

Ханс гледаше как полковникът изчезва в храстите. Беше малко объркан — в края на краищата се намираха само на стотина метра от дома му. Излезе от колата и зачака при задната врата. Когато му се стори, че чува приближаването на началника си, се обърна — и видя юмрук, който в следващия миг счупи носа му.

Ханс се свлече на земята в безсъзнание.

Джайлс изтича при багажника и го отвори. Тери се измъкна, клекна до Ханс и започна да разкопчава униформата му. След като я облече, стана ясно колко по-дребен и дебел е Ханс.

— Няма значение — каза Джайлс, сякаш прочел мислите му. — Когато си зад волана, никой не те поглежда за втори път.

Замъкнаха Ханс зад колата и го натикаха в багажника.

— Не вярвам да се събуди, преди да сме седнали да закусваме в Цюрих — каза Тери, докато му запушваше устата с носна кърпа.

Новият шофьор на коменданта зае мястото си зад волана и никой от двамата не проговори, докато не се озоваха отново на главния път. На Тери не му се налагаше да спира и да проверява знаците, тъй като беше изучавал маршрута до границата всеки ден през изминалия месец.

— Стой от дясната страна — ненужно му напомни Джайлс — и не карай прекалено бързо. Най-малко ни трябва да ни спре някой.

— Мисля, че успяхме — каза Тери, докато подминаваха табелата за Шафхаузен.

— Няма да повярвам, докато не ни настанят на масата в хотел „Империал“ и сервитьорът не ми връчи менюто.

— На мен не ми трябва меню — отвърна Тери. — Яйца, бекон, боб, наденичка и домат, плюс една бира. Това ми е обичайната закуска на пазара всяка сутрин. А твоята?

— Сьомга, препечена филийка с масло, лъжичка оксфордски мармалад и чай „Ърл Грей“.

— Не ти беше нужно много време да се преобразиш от иконом в конте.

Джайлс се усмихна. Погледна си часовника. В първата сутрин на новата година колите по пътя бяха малко, така че се движеха доста добре. Докато Тери не забеляза пред тях военна колона.

— А сега какво? — попита той.

— Задмини ги. Не можем да си позволим да се бавим. Нямат причина да подозират нищо — ти караш старши офицер.

Тери мина в средата на пътя и започна да задминава дългата колона бронирани камиони и мотоциклети. Точно както беше предсказал Джайлс, никой не прояви интерес към минаващия мерцедес, който явно пътуваше по някаква важна работа. Когато задмина водещата кола, Тери въздъхна с облекчение, но не се отпусна, докато не взе следващия завой и колоната не изчезна от погледа им.

Джайлс продължаваше да поглежда часовника си на всеки няколко минути. Следващият знак потвърди, че се движат добре, но той знаеше, че няма как да кажат кога си е тръгнал последният гост на коменданта и дали полковник Шабакер вече не търси колата и шофьора си.

След още половин час стигнаха покрайнините на Шафхаузен. И двамата бяха толкова нервни, че почти не разговаряха. Джайлс бе изтощен от бездействието на задната седалка, но знаеше, че не може да си позволи да се отпусне, докато не прекосят швейцарската граница.

Когато влязоха в града, местните тъкмо се събуждаха — трамвай, окъсняла кола, неколцина велосипедисти, които имаха лошия късмет да са на работа през първия ден от новата година. Тери нямаше нужда да се оглежда за указателни знаци към границата — Швейцарските Алпи се извисяваха в небето. Свободата бе толкова близо, че можеха да се протегнат и да я докоснат.

— По дяволите! — изруга Тери и наби спирачките.

— Какво има? — попита Джайлс и се наведе напред.

— Виж само каква опашка!

Джайлс подаде глава през прозореца и видя пред тях поне четирийсет коли, които чакаха да прекосят границата. Огледа се за официални автомобили. Оказа се, че няма.

— Пререди ги — каза той. — Точно това се очаква от нас. Ако не го направим, това само ще привлече вниманието.

Тери подкара напред и спря точно пред бариерата.

— Слез и ми отвори вратата, но без да казваш нито дума — каза Джайлс.

Тери изключи двигателя, излезе и отвори задната врата. Джайлс тръгна решително към караулката.

Младият офицер вътре скочи от мястото си зад бюрото и отдаде чест, когато видя влизащия полковник. Джайлс му подаде документите, изработени от лагерния фалшификатор, които би трябвало да им осигурят преминаване през всеки граничен пост на Германия. Скоро щеше да разбере дали онзи не е преувеличавал. Докато офицерът ги прелистваше, Джайлс се потупваше нетърпеливо по бедрото с палката и час по час си поглеждаше часовника.

— Имам важна среща в Цюрих — рязко рече той. — Вече закъснявам.

— Съжалявам, полковник. Ще отнеме само минутка.

Погледна снимката на Джайлс и като че ли се озадачи. Джайлс се запита дали ще намери смелост да го помоли да си свали шала — ако го направеше, офицерът незабавно щеше да си даде сметка, че е твърде млад, за да е полковник.

Джайлс се взираше дръзко в офицера, която явно претегляше възможните последствия от задържането на старши офицер и задаването на ненужни въпроси. Везните се наклониха в полза на Джайлс. Офицерът кимна, подпечата документите и каза:

— Надявам се да не закъснеете за срещата си, господин полковник.

— Благодаря — отвърна Джайлс, прибра документите във вътрешния си джоб и тръгна към вратата, но изведнъж гласът на младия офицер го закова на място.

— Хайл Хитлер! — извика той.

Джайлс се поколеба, обърна се бавно и каза „Хайл Хитлер“, отдавайки перфектно чест. Докато излизаше, трябваше да потисне смеха си, като видя как Тери държи вратата с една ръка, а с другата поддържа панталоните си.

— Благодаря, Ханс — каза Джайлс, докато се настаняваше на задната седалка.

Точно тогава нещо задумка откъм багажника.

— Господи — промълви Тери. — Ханс.

И двамата си припомниха думите на генерал-майора — няма план за бягство без недостатъци. В крайна сметка всичко се свежда до това как се справяме с непредвиденото.

Тери затвори задната врата и се върна на мястото си зад волана колкото се може по-бързо, тъй като се страхуваше, че стражите ще чуят блъскането. Опита се да остане спокоен, докато бариерата се вдигаше сантиметър по сантиметър, а ударите ставаха все по-силни и по-силни.

— Карай бавно — каза Джайлс. — Не им давай причина да заподозрат нещо.

Тери превключи на първа и бавно потегли към бариерата. Джайлс погледна през страничния прозорец, докато минаваха покрай поста. Младият офицер говореше по телефона. Погледна през прозореца, закова поглед право в Джайлс, скочи от мястото си и се втурна навън.

Джайлс прецени, че швейцарският граничен пост е на не повече от двеста метра. Погледна през задния прозорец и видя, че младият офицер трескаво ръкомаха, а от граничния пункт се изсипват войници с пушки.

— Смяна на плана — викна Джайлс. — Газ!

Първите куршуми се забиха в багажника.

Задната дясна гума се пръсна. Тери отчаяно се опита да задържи колата на пътя, но тя започна да лъкатуши, блъсна се в мантинелата и спря между двата гранични поста. Около тях продължаваха да се сипят куршуми.

Двамата изскочиха от колата и затичаха презглава към швейцарската граница. Ако на някой от тях му беше писано да постави рекорд по спринт, днес беше денят. Макар да тичаха на зигзаг, за да избегнат куршумите, Джайлс беше сигурен, че ще успее пръв да мине през финала. Швейцарските граничари им викаха окуражително и когато премина линията, Джайлс вдигна триумфално ръце. Най-сетне беше победил най-големия си съперник.

Обърна се да му се подиграе. Тери лежеше насред пътя на трийсетина метра назад, с пръсната глава.

Джайлс рухна на колене и запълзя към приятеля си, но двама швейцарски граничари го сграбчиха за глезените и го издърпаха назад.

Искаше му се да им обясни, че вече не му пука за закуската.