Хюго Барингтън1942 — 1943

33.

Опелото на сър Уолтър беше в „Сейнт Мери Редклиф“ и покойният президент на „Барингтън Шипинг Лайн“ със сигурност щеше да се гордее, ако можеше да види църквата така препълнена и да чуе прочувствената възхвала на епископа на Бристол.

След службата опечалените се изредиха да поднесат съболезнованията си на сър Хюго, който стоеше край северната врата на църквата до майка си. Той можеше да обясни на онези, които го питаха, че дъщеря му е заседнала в Ню Йорк, макар че не можеше да им каже каква е причината да бъде там, и че синът му Джайлс, с когото се гордееше безкрайно, е в германски лагер за военнопленници във Вайнсберг — информация, която бе получил от майка си предишната вечер.

По време на службата лорд и лейди Харви, бившата съпруга на Хюго Елизабет и дъщеря им Грейс седяха на първия ред в църквата, възможно най-далеч от Хюго. Всички поднесоха съболезнованията си на опечалената вдовица, след което показно си тръгнаха, без да показват, че са го забелязали.

Мейзи Клифтън седеше в дъното на църквата с наведена глава и излезе веднага щом епископът даде последната си благословия.

Когато изпълнителният директор на компанията Бил Фрамптън пристъпи да стисне ръката на новия президент и да изрази съболезнованията си, Хюго му каза само:

— Очаквам да ви видя в кабинета си утре сутринта в девет.

Мистър Фрамптън се поклони.

След погребението бе даден прием в Барингтън Хол и Хюго се смеси с опечалените, някои от които скоро щяха да открият, че вече не работят за Барингтънови. След като и последният гост си тръгна, Хюго се качи в спалнята си и се преоблече за вечеря.

Влезе в трапезарията, водейки майка си под ръка, и след като я настани да седне, зае мястото на баща си начело на масата. По време на вечерята, докато наоколо нямаше прислуга, каза на майка си, че въпреки опасенията на баща си вече се е променил.

И продължи в същия дух: опитваше се да я убеди, че компанията е в сигурни ръце и че има вълнуващи планове за бъдещето.



На следващата сутрин в 9:23 часа Хюго мина със своето „Бугати“ през портала на корабостроителницата за първи път от две години. Паркира на мястото на президента и се качи в кабинета на баща си.

Когато излезе от асансьора на четвъртия етаж, видя Бил Фрамптън да крачи напред-назад по коридора пред кабинета му с червена папка под мишница. Но пък Хюго и без това беше възнамерявал да го кара да чака.

— Добро утро, Хюго — каза Фрамптън.

Хюго мина покрай него, без да му отговори.

— Добро утро, мис Потс — каза на старата си секретарка, сякаш изобщо не беше отсъствал. — Ще ти кажа кога съм готов да се видя с мистър Фрамптън — добави и влезе в кабинета.

Седна на бюрото на баща си — все още мислеше за него като за бюро на баща си и се запита колко ли дълго ще остане това чувство — и започна да чете „Таймс“. След влизането на американците и руснаците във войната много повече хора започваха да вярват в победата на Съюзниците. Накрая остави вестника и нареди:

— Извикайте мистър Фрамптън, мис Потс.

Изпълнителният директор влезе в кабинета на президента с усмивка на лице и каза:

— Добре дошъл отново, Хюго.

Хюго го изгледа безизразно и отвърна:

— Господин президент.

— Извинете, господин президент — каза мъжът, който бе член на борда на „Барингтънс“ още от времето, когато Хюго ходеше по къси панталонки.

— Бих искал да ме запознаете с финансовото състояние на компанията.

— Разбира се, господин президент. — Фрамптън отвори червената папка, която носеше, и тъй като президентът не му беше предложил да седне, остана прав.

— Баща ви — започна той — успя да преведе разумно компанията през тежките времена и въпреки няколкото удара, сред които и нощните бомбардировки на германците в началото на войната, с помощта на държавни поръчки успяхме да издържим на бурята и би трябвало да сме в добра форма след края на този ужасен конфликт.

— Прескочете глупостите и говорете по същество — нареди му Хюго.

— Миналата година — продължи директорът, като обърна една страница, — компанията излезе с печалба от трийсет и седем хиляди и четиристотин паунда и десет шилинга.

— Не бива да забравяме и десетте шилинга, нали така — отбеляза Хюго.

— Баща ви мислеше точно по същия начин — каза Фрамптън, без да долови сарказма.

— А тази година?

— Резултатите от полугодието показват, че можем да разчитаме на същите резултати като миналогодишните, а може би дори и на по-добри.

Обърна на следващата страница.

— Колко свободни места има в момента в борда? — попита Хюго.

Внезапната смяна на темата свари Фрамптън неподготвен и той трябваше да обърне няколко страници, преди да отговори.

— Три. За съжаление, лорд Харви, сър Дерек Сенклер и капитан Хейвънс напуснаха след смъртта на баща ви.

— Радвам се да го чуя — каза Хюго. — Спестяват ми труда да ги изхвърля лично.

— Да смятам ли, господин президент, че не желаете да записвам думите ви в отчета за срещата?

— Изобщо не ми пука дали ще го направите, или не — отвърна Хюго.

Изпълнителният директор сведе глава.

— А вие кога се пенсионирате? — зададе следващия си въпрос Хюго.

— След два месеца навършвам шейсет, но ако предвид обстоятелствата смятате…

— Какви обстоятелства?

— Тъй като тепърва прохождате, така да се каже, вероятно ще можете да ме убедите да остана още една-две години.

— Браво на вас — рече Хюго и изпълнителният директор се усмихна за втори път тази сутрин. — Но недейте да се натоварвате заради мен. Два месеца ме уреждат напълно. Какво е най-голямото предизвикателство пред нас в момента?

— Наскоро кандидатствахме за голяма държавна поръчка да заемем търговския си флот на Военноморските сили — каза Фрамптън, след като се окопити. — Не сме фаворитите, но мисля, че баща ви се представи доста добре, когато инспекторите посетиха компанията в началото на годината, така че вероятно ни разглеждат като сериозен кандидат.

— Кога ще разберем резултатите?

— Боя се, че няма да е скоро. Държавните служители не са пригодени за високи скорости — добави той и се разсмя на собствената си шега. — Освен това ви подготвих няколко доклада, за да бъдете в течение за първата ви среща на борда утре.

— Не мисля да свиквам много срещи на борда — каза Хюго. — Вярвам в едноличното ръководство, вземането на решения и отстояването им. Все пак можете да оставите докладите на секретарката ми. Ще ги прегледам, когато намеря време.

— Както желаете, господин президент.

Секунди след като Фрамптън напусна кабинета му, Хюго също излезе и докато минаваше покрай бюрото на мис Потс, каза:

— Отивам в банката.

— Да се обадя ли на мистър Прендъргаст, че желаете да се срещнете с него? — попита секретарката, докато бързаше след него по коридора.

— Категорично не — отвърна Хюго. — Искам да го изненадам.

— Имате ли някакви поръчки за мен, докато отсъствате, сър Хюго? — попита мис Потс, докато той влизаше в асансьора.

— Да. Като се върна, искам табелата на вратата да е сменена.

Мис Потс се обърна и погледна към вратата на кабинета. Върху златната табела пишеше Сър Уолтър Барингтън, президент.

Вратата на асансьора се затвори.



Докато влизаше в центъра на Бристол, Хюго си мислеше, че първите му няколко часа като президент са минали повече от чудесно. Най-сетне всичко в света беше така, както трябваше да бъде. Паркира луксозната си кола пред „Национална провинциална банка“ на Корн стрийт, наведе се и взе от пода една кутия за обувки.

Влезе в банката, мина покрай рецепцията и тръгна право към кабинета на управителя. Почука небрежно и влезе. Стреснатият мистър Прендъргаст скочи на крака, а Хюго сложи кутията на бюрото му, разположи се в креслото срещу него и каза:

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно.

— Разбира се, че не, сър Хюго — отвърна Прендъргаст, взираше се в кутията. — За вас съм на разположение по всяко време.

— Радвам се да го чуя, Прендъргаст. Какво ще кажете като за начало да ми кажете докъде стигнаха нещата с Броуд стрийт?

Банкерът забърза през стаята, отвори един шкаф и извади от него дебела папка. Постави я на бюрото и започна да прелиства страниците.

— А, да — каза накрая. — Точно това търсех.

Хюго барабанеше нетърпеливо с пръсти по облегалката на креслото.

— От всички двайсет и два обекта, които прекратиха дейността си на Броуд стрийт от началото на бомбардировките, седемнайсет вече приеха предложението ви за двеста паунда или по-малко за терените — Роланд цветарят, Бейтс касапинът, Мейкпийс…

— А мисис Клифтън? Тя прие ли предложението ми?

— За жалост не, сър Хюго. Мисис Клифтън каза, че няма да се съгласи на по-малко от четиристотин паунда, и ви даде срок до идния петък да приемете предложението й.

— Виж я ти проклетницата. Е, можете да й кажете, че двеста паунда е последното ми предложение. Тази жена никога не е имала на свое име и пукнат петак, така че не вярвам, че ще ни се наложи да чакаме твърде дълго, преди да се вразуми.

Прендъргаст се покашля леко по онзи начин, който Хюго помнеше много добре.

— Ако успеете да купите всички терени на улицата, с изключение на този на мисис Клифтън, четиристотин паунда могат да се окажат доста разумна цена.

— Тя блъфира. Достатъчно е просто да изчакаме.

— Щом казвате.

— Казвам. А и без това познавам подходящия човек, който да я убеди, че ще е по-разумно да се съгласи на двеста паунда.

Прендъргаст не изглеждаше особено убеден, но се задоволи да попита само:

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Да — каза Хюго и отвори кутията за обувки. — Можете да депозирате тези пари в личната ми сметка и да издадете нова чекова книжка.

— Разбира се, сър Хюго — отвърна Прендъргаст. — Ще ги преброя и ще ви издам разписка и чекова книжка.

— Но ще трябва и да изтегля незабавно една част, защото съм хвърлил око на една „Лагонда“ V12.

— Победителката от Льо Ман — каза Прендъргаст. — Но пък вие винаги сте били пионер в тази област.

Хюго се усмихна и стана.

— Обадете ми се веднага щом мисис Клифтън осъзнае, че ще получи само двеста лири и нито пени повече.



— Стан Танкок още ли работи при нас, мис Потс? — попита Хюго, когато се върна в кабинета си.

— Да, сър Хюго — отвърна секретарката му и влезе след него в кабинета. — Работи като товарач на пристанището.

— Искам да го видя незабавно — каза президентът и се пльосна в креслото си зад бюрото.

Мис Потс забързано излезе.

Хюго се загледа в натрупаните по бюрото папки, които би трябвало да прочете преди следващата среща на борда. Отвори най-горната — списък на исканията на трейдюниона след последната им среща с управата. Беше стигнал до точка четири (две седмици годишна платена отпуска), когато на вратата се почука.

— Танкок е тук, господин президент.

— Благодаря, мис Потс. Да влезе.

Стан Танкок влезе в кабинета, свали платненото си кепе и застана пред бюрото на президента.

— Искали сте да ме видите, шефе? — Гласът му бе малко нервен.

Хюго погледна набития небръснат докер, чието бирено шкембе не оставяше много място за гадаене къде отива по-голямата част от заплатата му в петък вечер.

— Имам работа за теб, Танкок.

— Да, шефе — вече по-обнадеждено каза Стан.

— Свързана е със сестра ти Мейзи Клифтън и терена, който притежава на Броуд стрийт, където навремето беше заведението на Тили. Знаеш ли нещо за него?

— Да, шефе. Някакъв тип й предложил за него двеста лири.

— Така ли? — каза Хюго, докато вадеше портфейла си от вътрешния си джоб. Измъкна шумоляща банкнота от пет паунда и я сложи на бюрото. Спомни си същото облизване на устните, същите свински очички като миналия път, когато беше подкупил това същество. — Танкок, искам да се погрижиш сестра ти да приеме предложението, но без да подозира, че имам нещо общо с това.

И плъзна петте паунда по бюрото.

— Няма проблем. — Стан вече не гледаше президента, а единствено банкнотата.

Хюго потупа портфейла си.

— Ще има още от тези в деня, в който тя подпише договора.

— Смятайте го за готово, шефе.

— Съжалявам за племенника ти — небрежно добави Хюго.

— Така му било писано — отвърна Стан. — Много си виреше носа, ако питате мен.

— Чух, че бил погребан в морето.

— Да, преди повече от две години.

— Как разбрахте?

— Корабният лекар дойде при сестра ми.

— И е потвърдил, че младият Клифтън е бил погребан в морето?

— Разбира се. Дори донесе писмо от някакъв негов другар, който бил на борда, когато Хари умрял.

— Писмо? — повтори Хюго и се наведе напред. — Какво пишеше в него?

— Нямам представа, шефе. Мейзи така и не го отвори.

— И какво стана с писмото?

— Още си е над камината.

Хюго извади още една банкнота от пет паунда.

— Бих искал да го видя.

34.

Хюго чу вестникарчето на ъгъла да вика името му и наби спирачките на новата си „Лагонда“.

— Синът на сър Хюго Барингтън е награден с орден за храброст в Тобрук. Прочетете цялата история!

Хюго изскочи от колата, пъхна половин пени в ръката на вестникарчето и впери поглед в голямата фотография на сина си от времето, когато беше училищен капитан в Бристолската гимназия. Качи се в колата, изгаси двигателя и зачете.

Лейтенант Джайлс Барингтън от 1-ви батальон на Уесекския полк, син на сър Хюго Барингтън, бе награден с Военния кръст след военните действия в Тобрук. Лейтенант Барингтън повел взвод от единайсет пехотинци през осемдесет метра открита пустиня, убил един германски офицер и петима други войници, след което превзел германски окоп и пленил 63 немски пехотинци от Африканския корпус на Ромел. Полковник Робъртсън от Уесекския полк описа действията на лейтенант Барингтън като забележителна проява на лидерски качества и безкористна храброст пред многократно по-силен противник.

Капитан Алекс Фишър, командирът на взвода на лейтенант Барингтън, участвал в същата акция, е споменат в официалното комюнике наред с ефрейтор Тери Бейтс, касапин от Броуд стрийт. Лейтенант Джайлс Барингтън по-късно бил заловен от германците при превземането на Тобрук от Ромел. Нито Барингтън, нито Бейтс знаят за наградите си, тъй като в момента и двамата са военнопленници в Германия. Капитан Фишър е безследно изчезнал. Четете цялата история на страници 6 и 7.

Хюго подкара към къщи да съобщи новината на майка си.

— Колко щеше да се гордее Уолтър — каза тя, след като прочете статията. — Трябва да се обадя незабавно на Елизабет, ако не е чула новината.

Това беше първият път от много време, откакто някой бе споменал името на бившата му жена.



— Помислих си, че ще ви е интересно да научите, че мисис Клифтън носи годежна халка — каза Мичъл.

— Че кой би поискал да се ожени за тази кучка?

— Някой си мистър Арнолд Холкомби, както изглежда.

— Кой е той?

— Учител. Преподава английски в начално училище „Мериууд“. Всъщност навремето е преподавал и на Хари Клифтън, преди той да продължи в „Сейнт Бийд“.

— Но това беше преди години. Защо досега не сте споменавали това име?

— Срещнали са се повторно наскоро, когато мисис Клифтън започнала да посещава вечерно училище.

— Вечерно училище? — повтори Хюго.

— Да — потвърди Мичъл. — Учи се да чете и пише. Явно крушата си знае корена.

— Какво искате да кажете? — озъби се Хюго.

— На последния изпит в края на курса се е представила с най-добри резултати.

— Виж ти — рече Хюго. — Може би трябва да посетя мистър Холкомби и да му кажа с какво точно се е занимавала годеницата му през годините, през които не са поддържали контакт.

— Може би трябва да спомена също, че Холкомби е бил боксьор в отбора на Бристолския университет, както се е убедил от личен опит Стан Танкок.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Хюго. — Междувременно искам да държите под око една друга жена, която може да се окаже точно толкова опасна за бъдещето ми, колкото е Мейзи Клифтън.

Мичъл извади от вътрешния си джоб миниатюрен бележник и молив.

— Казва се Олга Петровски, живее в Лондон, на Лаундс стрийт четирийсет и две. Искам да знам всеки, с когото се среща, и най-вече дали е разговаряла с хора от предишната ви професия. Не спестявайте никакви подробности, колкото и тривиални или неприятни да ви се струват.

След като Хюго млъкна, бележникът и моливът изчезнаха. Хюго подаде на Мичъл плик — знак, че срещата е приключила. Мичъл го прибра в джоба на сакото си и излезе.



Хюго се изненада колко бързо му омръзна да е президент на „Барингтънс“. Трябваше да присъства на безкрайни заседания, да чете безброй доклади, да преглежда протоколи, да прехвърля купища писма, на които се налагаше да отговаря. На всичкото отгоре всяка вечер на тръгване мис Потс му даваше куфарче, претъпкано с още хартии, които трябваше да е прегледал, преди да се върне на работното си място на следващата сутрин в осем.

Покани в борда трима приятели, сред които Арчи Фенуик и Тоби Дънстейбъл, с надеждата, че ще поемат част от товара. Те обаче рядко се появяваха на заседанията, макар че никога не пропускаха да си получават парите.

През следващите седмици Хюго започна да се появява в кабинета си все по-късно и по-късно и след като Бил Фрамптън му напомни, че до шестдесетия му рожден ден и пенсионирането му остават само няколко дни, капитулира и каза, че е решил да му позволи да остане на работа още две години.

— Много любезно от ваша страна да промените решението си, господин президент — отвърна Фрамптън. — Смятам обаче, че след близо четирийсет години служба на компанията дойде време да дам път на някой по-млад от мен.

Хюго отмени прощалното парти на Фрамптън.

Въпросният по-млад мъж се оказа Рей Комптън, заместник на Фрамптън, който беше в компанията само от няколко месеца и определено не беше навлязъл в работата. Когато Комптън представи годишните резултати на „Барингтънс“ на борда, Хюго за първи път прие, че компанията е излязла на нула, и се съгласи с Комптън, че е дошло време да освободят част от докерите, преди да е станало невъзможно да изплащат заплатите им.

А докато финансите на „Барингтънс“ се топяха, бъдещето на държавата започваше да изглежда по-светло.

С изтеглянето на германските войски от Сталинград у британците за първи път се прокрадна надеждата, че Съюзниците могат да спечелят войната. Увереността в бъдещето започна да пуска корени в психиката, а театрите, клубовете и ресторантите из цялата страна отново започнаха да отварят врати.

Хюго изгаряше от желание да се върне в града и да продължи със стария си начин на живот, но докладите на Мичъл все така ясно даваха да се разбере, че е по-разумно да стои настрана от Лондон.



1943-та не започна добре за „Барингтънс“.

Имаше няколко отменени поръчки от клиенти, изгубили търпение, след като президентът не си правеше труда да отговаря на писмата им; неколцина кредитори започнаха да настояват да си получат парите, а един дори заплаши компанията със съд. И ето че една сутрин проблесна лъч светлина и накара Хюго да повярва, че ще реши всичките си непосредствени финансови проблеми.

Надеждите му бяха съживени от едно позвъняване на Прендъргаст.

Към банкера се беше обърнала компанията „Юнайтед Доминиън Риъл Естейт“, която проявяваше интерес към купуването на Броуд стрийт.

— Сър Хюго, мисля, че е по-добре да не споменавам сумата по телефона — малко помпозно изрече Прендъргаст.

След четирийсет минути Хюго седеше в кабинета му. Дори той зяпна, когато чу колко са склонни да предложат.

— Двайсет и четири хиляди паунда? — повтори Хюго.

— Да — потвърди Прендъргаст. — И съм сигурен, че това е началното им предложение и че съм способен да ги накарам да качат на близо трийсет. Като имаме предвид, че първоначалните ви разходи бяха по-малко от три хиляди паунда, можем да ги смятаме за добра инвестиция. В супата обаче има муха.

— Муха ли? — не разбра Хюго. — В каква супа?

— Имам предвид мисис Клифтън — каза Прендъргаст. — Предложението важи само ако притежавате целия обект, в това число и нейния терен.

— Предложете й осемстотин — рязко нареди Хюго.

В отговор Прендъргаст се закашля, но предпочете да не напомня на клиента си, че ако се беше вслушал в съвета му, преди няколко месеца щяха да са приключили сделката с мисис Клифтън за четиристотин паунда и че ако тя случайно научи за офертата на „Юнайтед Доминиън“…

— Ще ви уведомя веднага щом се чуя с нея — каза той.

— Направете го — рече Хюго. — И тъй като и без това съм тук, трябва да изтегля пари от личната си сметка.

— Съжалявам, сър Хюго, но тази сметка в момента е на червено…



Хюго седеше на предната седалка на лъскавата си яркосиня „Лагонда“. Холкомби излезе от училището и тръгна през двора. Спря да поговори с разсилния, който боядисваше портала в лилаво и зелено — цветовете на училище „Мериууд“.

— Чудесна работа, Алф.

— Благодаря, мистър Холкомби.

— Обърни обаче повечко внимание на глаголите. И гледай да не закъснееш в сряда.

Алф докосна фуражката си.

Холкомби тръгна по тротоара и се престори, че не вижда седящия зад волана Хюго. Хюго си позволи да се подсмихне презрително — всички се заглеждаха в новата му кола. Трима младежи, които се шляеха от другата страна на улицата, не можеха да откъснат погледи от нея вече близо половин час.

Хюго слезе от колата и застана насред тротоара, но Холкомби отново го игнорира. Беше на не повече от крачка разстояние, когато Хюго каза:

— Може ли да поговорим, мистър Холкомби? Аз съм…

— Много добре знам кой сте — каза Холкомби и го подмина.

Хюго забърза след него.

— Просто си мислех, че трябва да знаете…

— Какво да знам? — попита Холкомби, рязко спря и се обърна към него.

— С какво си изкарваше хляба годеницата ви преди не толкова много време.

— Беше принудена да проституира, защото отказахте да плащате училищните такси на сина й… — Холкомби погледна Хюго право в очите. — На вашия син, когато му оставаха две години в Бристолската гимназия.

— Няма доказателство, че Хари Клифтън е мой син — ядосано заяви Хюго.

— Доказателството се оказа достатъчно за викария да откаже да ожени Хари и дъщеря ви.

— Откъде знаете? Не бяхте там.

— А вие откъде знаете? Та нали избягахте!

— Тогава ще ви кажа нещо, което със сигурност не знаете. — Хюго вече почти крещеше. — Този образец на добродетелност, с когото смятате да прекарате остатъка от живота си, ми отмъкна терен на Броуд стрийт, който беше мой.

— Нека и аз ви каза нещо, което много добре знаете — отвърна Холкомби. — Мейзи ви изплати заема до последното пени заедно с лихвите, а вие я оставихте с по-малко от десет паунда на нейно име.

— Онази земя сега струва четиристотин паунда — каза Хюго и моментално съжали за думите си. — И ми принадлежи.

— Ако ви принадлежеше — отвърна Холкомби, — нямаше да се опитвате да купите терена за двойно по-висока сума.

Хюго беше бесен, че се е изпуснал и е разкрил интереса си към мястото, но не беше приключил.

— Знайте, че когато правите секс с Мейзи Клифтън, учителю, ще трябва да й плащате. За разлика от мен.

Холкомби вдигна юмрук.

— Давайте, ударете ме — подкани го Хюго. — За разлика от Стан Танкок, аз ще ви съдя, докато не останете без пукнато пени.

Холкомби отпусна ръка и си тръгна, раздразнен, че е позволил на Барингтън да го изкара от нерви.

Хюго се усмихна. Усещаше, че е нанесъл решаващия удар.

Обърна се и видя, че хлапетата от другата страна на улицата се кикотят. Но пък те никога досега не бяха виждали „Лагонда“ в лилаво и зелено.

35.

Когато първият чек беше отхвърлен, Хюго просто игнорира случката и изчака няколко дни, след което го представи за втори път. Когато чекът се върна с печат „Справка в банката“, започна да приема неизбежното.

През следващите няколко седмици откри различни начини да заобикаля непосредствените финансови проблеми.

Най-напред отвори сейфа в кабинета си и извади стоте паунда, които баща му винаги пазеше за черни дни. Дните бяха повече от черни, а и на стареца определено никога не му се беше налагало да разчита на резерви, за да плаща на секретарката си. След като парите приключиха, Хюго с неохота се раздели с новата си „Лагонда“. Продавачът обаче любезно посочи, че лилавото и зеленото не са модните цветове на годината и тъй като сър Хюго се нуждае от пари в брой, може да му предложи само половината от първоначалната цена на автомобила, тъй като купето трябвало да се пребоядиса.

Хюго оцеля още месец.

При липсата на други налични средства започна да краде от майка си. Първо изчезнаха дребните, пръснати из къщата, последвани от монетите в портмонетата и банкнотите в кесиите.

Не мина много време преди да заложи малкия сребърен фазан, който години наред бе украсявал масата в трапезарията; последваха го родителите му, които също отлетяха в най-близката заложна къща.

След това Хюго продължи с бижутата на майка си. Започна с нещата, които тя нямаше да забележи. Карфица за яка и викторианска брошка, бързо последвани от кехлибарена огърлица, която тя рядко носеше, както и диадема с диаманти, която бе в семейството от повече от век и се носеше единствено на сватби и други церемониални случаи. Хюго не очакваше в близко бъдеще да има подобни събития.

Накрая се насочи към колекцията картини на баща си. Най-напред свали от стената един портрет на дядо си, нарисуван от младия Джон Сингър Сарджънт, но едва след като домакинът и готвачът напуснаха, след като не бяха получавали заплати повече от три седмици. Дженкинс удобно умря месец по-късно.

Платното на Констабъл на баща му („Мелницата при Дънинг Лок“) бе последвано от това на Търнър на прадядо му („Лебеди по Ейвън“). И двете бяха в семейството вече повече от столетие.

Хюго успяваше да убеди самия себе си, че това не е кражба. В края на краищата беше наследник на баща си.

Този нередовен източник на средства помогна на компанията да оцелее и да отчете малка загуба през първото тримесечие — разбира се, ако не се брои напускането на още трима директори и неколцина други старши членове на персонала, които не бяха получили чековете със заплатите си в последния ден от месеца. Когато го питаха, Хюго стоварваше вината за временните затруднения върху войната. Един възрастен директор си тръгна с думите: „Баща ви никога не използва войната като извинение“.

Скоро дори движимото имущество започна да се стопява.

Хюго знаеше, че ако обяви за продан Барингтън Хол с неговите 72 акра паркове, целият свят ще разбере, че компанията, отбелязваща печалба в продължение на повече от сто години, е в несъстоятелност.

Майка му продължаваше да приема уверенията му, че проблемът е само временен и че скоро всичко ще се оправи. След време и самият той започна да вярва на собствената си пропаганда. Когато чековете започнаха да се връщат отново, мистър Прендъргаст му напомни, че все още има оферта за 3500 паунда за терените на Броуд стрийт, които, уточни банкерът, можели да му донесат печалба от 600 паунда.

— А какво стана с трийсетте хиляди, които ми бяха обещани? — извика Хюго в телефонната слушалка.

— Офертата си остава, сър Хюго, но тя все така зависи от това дали ще купите терена на мисис Клифтън.

— Предложете й хиляда — викна той.

— Както желаете, сър Хюго.

Хюго тресна слушалката и се зачуди какво ли още може да отиде по дяволите.

Телефонът иззвъня отново.



Хюго се беше скрил в едно ъглово сепаре на „Рейлуей Армс“ — хотел, който никога досега не бе посещавал и в който нямаше да стъпи в бъдеще. Поглеждаше нервно часовника си и се оглеждаше за Мичъл.

Частният детектив дойде в 11:34, само минути след като експресът влезе в гара Темпъл Мийдс. Настани се на мястото срещу клиента, от когото не беше получавал пари вече няколко месеца.

— Какво е толкова спешно, че не търпи отлагане? — остро попита Хюго, след като пред детектива се появи половин пинта бира.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, сър — започна Мичъл, след като отпи от питието си, — но полицията е арестувала приятеля ви Тоби Дънстейбъл.

Хюго изтръпна.

— Обвинили са го в кражбата на диамантите на Петровски, както и на няколко картини, сред които един Пикасо и един Моне, които се опитвал да пласира в „Агню“, салона за произведения на изкуството в Мейфеър.

— Тоби ще си държи езика зад зъбите — каза Хюго.

— Боя се, че не, сър. Научих от достоверен източник, че е предпочел да издаде съучастниците си в замяна на по-лека присъда. Явно от Скотланд Ярд имат повече интерес да арестуват човека зад престъплението.

Бирата на Хюго изведнъж изгуби вкуса си. След дълго мълчание частният детектив продължи:

— Реших, че може би ще искате да научите също, че мис Петровски е наела да я представлява кралският съветник сър Франсис Мейхю.

— Защо просто не остави полицията да се занимава със случая?

— Не се е обърнала към сър Франсис за грабежа, а по два други въпроса.

— По два други въпроса ли? — повтори Хюго.

— Да. Разбрах, че предстои повдигане на иск срещу вас за отмятане от обещание. Освен това мис Петровски ви съди за бащинство и твърди, че вие сте баща на дъщеря й.

— Никога няма да успее да го докаже!

— Според доказателствата, които ще представи пред съда, има разписка за годежен пръстен от „Бърлингтън Аркейд“, а домакинката и личната й прислужница са подписали показания, според които сте живеели на Лаундс Скуеър четирийсет и две в продължение на повече от година.

За първи път от десетилетие Хюго се обърна към Мичъл за съвет.

— Какво да правя според вас?

— Ако на мен ми се случи да попадна в подобно положение, сър, бих напуснал незабавно страната.

— Как мислите, с колко време разполагам?

— Със седмица, дори по-малко.

При масата им се появи сервитьор.

— Един шилинг и девет пенса, сър.

Хюго не помръдна, така че Мичъл плати и каза:

— Задръжте рестото.

След като частният детектив отпътува обратно за Лондон, Хюго остана известно време на масата, като обмисляше възможностите. Сервитьорът се появи отново да го попита дали иска още едно питие, но Хюго дори не си направи труда да отговори. Накрая се надигна тежко и тръгна към изхода.

Насочи се към центъра, като непрекъснато забавяше крачка, докато най-сетне не измисли какво да прави. Няколко минути по-късно влезе в банката.

Прендъргаст вече не се изненадваше, че сър Хюго смята, че е на негово разположение по всяко време, но се смая, като забеляза, че президентът на „Барингтънс“ не си е направил труда да се обръсне тази сутрин.

— Имам проблем, който спешно трябва да се реши — каза Хюго, докато се настаняваше в креслото срещу управителя.

— Да, разбира се, сър Хюго. Кажете.

— Каква е най-голямата сума, за която можете да продадете имотите ми на Броуд стрийт?

— Но миналата седмица ви изпратих писмо, в което ви съобщих, че мисис Клифтън отказа последното ви предложение.

— Да, помня — каза Хюго. — Имам предвид останалите терени, без нейния.

— Все още има оферта за три хиляди и петстотин, но имам основания да смятам, че ако предложите на мисис Клифтън малко повече, тя ще отстъпи и предложението за трийсет хиляди паунда ще си остане в сила.

— Нямам никакво време — каза Хюго, без да се впуска в подробности.

— В такъв случай съм сигурен, че бих могъл да притисна клиента си да вдигне предложението си до четири хиляди, което пак ще ви осигури добра печалба.

— Ако приема тази оферта, ще искам уверението ви за едно нещо. — Мистър Прендъргаст си позволи да повдигне вежда. — Искам да съм сигурен, че клиентът ви няма и никога не е имал нещо общо с мисис Клифтън.

— Мога да ви дам такова уверение, сър Хюго.

— Ако клиентът ви е готов да ми плати четири хиляди, колко ще ми останат в сметката?

Мистър Прендъргаст отвори папката на сър Хюго, погледна баланса и каза:

— Осемстотин двайсет и четири паунда и десет шилинга.

Този път Хюго пропусна шегата с десетте шилинга.

— Значи искам незабавно да ми отпуснете осемстотин паунда. По-късно ще ви уведомя къде да изпратите и приходите от продажбата.

— Приходите от продажбата? — повтори Прендъргаст.

— Да — отвърна Хюго. — Реших да обявя за продан Барингтън Хол.

36.

Никой не го видя да напуска къщата.

Носеше куфар и беше с топъл вълнен костюм, яки кафяви обувки, които можеха да издържат цяла вечност, тежко палто и кафява филцова шапка. Някой случаен минувач спокойно можеше да го вземе за пътуващ търговец.

Отиде до най-близката автобусна спирка, която беше на около два километра, повечето от които негова земя, и се качи на автобус — начин на придвижване, който не бе използвал никога. Седна на задната седалка, без да изпуска куфара от поглед. Даде на кондуктора банкнота от десет шилинга, макар че билетът му струваше само три пенса — първата му грешка, а трябваше да избягва да привлича внимание към себе си.

Пътуването до Бристол обикновено му отнемаше около двайсет минути с неговата „Лагонда“, но днес продължи повече от час, преди най-сетне да стигнат автогарата. Хюго не беше нито първият, нито последният слязъл. Погледна си часовника — 14:38. Разполагаше с достатъчно време.

Тръгна нагоре към гара Темпъл Мийдс (никога не беше забелязвал наклона, но пък и никога не му се беше налагало да носи багажа си), нареди се на дълга опашка и си взе билет трета класа до Фишгард. Попита от кой перон ще тръгне влакът и след като научи, застана под един незапален газов фенер.

Когато влакът най-сетне пристигна, се качи и си намери място в средата на третокласното купе, което бързо се напълни. Не откъсваше поглед от куфара си на багажника.

Щом влакът потегли, си позволи да въздъхне с облекчение. Беше доволен, че Бристол изчезва в далечината. Настани се по-удобно и се замисли за решението, което бе взел. Утре по това време щеше да е в Корк. Нямаше да се чувства в безопасност, докато кракът му не стъпеше на ирландска земя. Трябваше обаче да пристигнат в Суонси по разписание, ако искаше да се прекачи на влака за Фишгард.

Влакът пристигна в Суонси половин час преди заминаването на другия — време за чаша чай и кифла в бюфета на гарата. Не беше „Ърл Грей“, но Хюго бе прекалено уморен, за да му пука. Изпи го, излезе от бюфета и зачака влака за Фишгард на друг тъмен перон.

Влакът закъсняваше, но фериботът едва ли щеше да напусне пристанището, без да го изчака. След нощувка в Корк Хюго щеше да си плати място на първия кораб до Америка. Там можеше да започне нов живот с парите, които щеше да изкара от продажбата на Барингтън Хол.

Идеята, че домът на предците му отива на търг, го накара за първи път да си помисли за майка си. Къде щеше да живее тя след продажбата на къщата? Винаги можеше да иде при Елизабет в Имението. В края на краищата там имаше повече от достатъчно място. Ако ли не, можеше да се премести при Харви, които имаха три къщи, без да се броят многобройните хижи в именията им.

След това мислите му се насочиха към „Барингтън Шипинг Лайн“ — бизнес, изграден от две поколения Барингтън, който той бе провалил.

Помисли си за Олга Петровски. Радваше се, че няма да я види никога повече. След това се сети за Джайлс, който го беше отбягвал, след като се бе измъкнал от плен и се беше върнал в Бристол. Хората редовно го питаха за героичния му син и всеки път Хюго трябваше да измисля някаква нова история. Това вече нямаше да е необходимо — след като стигнеше Америка, пъпната връв най-сетне щеше да бъде отрязана, макар че в бъдеще (а Хюго бе твърдо решен това бъдеще да е далечно) Джайлс щеше да наследи фамилната титла плюс „всичко, което върви с нея“, макар то вече да не струваше и хартията, на която щеше да бъде написано.

Но най-вече Хюго мислеше за себе си — удоволствие, което беше прекъснато едва когато влакът пристигна във Фишгард. Той изчака всички да слязат, свали куфара си от багажника и излезе на перона.

Ориентира се по мегафоните: „Автобуси до пристанището! Автобуси до пристанището!“. Бяха общо четири. Хюго избра третия. Този път пътуването бе кратко и той нямаше как да не забележи терминала въпреки угасените светлини. Последва още една дълга опашка за билет трета класа, този път за ферибота до Корк.

На борда си намери кътче, в което не би се заврял никой уважаващ себе си котарак. Почувства се в безопасност едва когато чу двете изсвирвания на сирената и усети лекото поклащане, когато корабът се отдели от кея.

Щом фериботът заобиколи вълнолома, Хюго най-сетне изпита облекчение. Беше толкова изтощен, че положи глава върху куфара си и заспа дълбоко.

Не беше сигурен колко е спал, но по едно време някой го потупа по рамото. Той отвори очи и видя двама мъже, извисяващи се над него.

— Сър Хюго Барингтън? — попита единият.

Нямаше смисъл да отрича. Двамата го хванаха, изправиха го грубо и му казаха, че е арестуван. След което последва дълъг списък обвинения.

— Но аз пътувам за Корк — запротестира Хюго. — Вече не сме ли в международни води?

— Не — каза вторият полицай. — Връщаме се във Фишгард.



Вратата на килията се отвори и някакъв мъж с униформа му донесе закуска на поднос — нито закуската, нито подносът, нито пък униформата бяха от онези, които сър Хюго бе свикнал да вижда рано сутрин. Един поглед към пържената филийка и залетите с олио домати му беше достатъчен, за да бутне подноса настрани. Зачуди се колко ли време ще мине, преди да почне да яде тази храна. Полицаят се върна след няколко минути, взе подноса, изнесе го и затръшна вратата.

Следващия път, когато вратата се отвори, в килията влязоха двама полицаи и го заведоха в някаква стая, където го очакваше Бен Уиншоу, юрисконсултът на „Барингтън Шипинг Лайн“.

— Ужасно съжалявам, господин президент.

Хюго поклати примирено глава и попита:

— Какво следва от тук нататък?

— Началникът на участъка ми каза, че след няколко минути ще повдигнат обвинение срещу вас. След това ще бъдете отведен в съда, където ще се явите пред съдията. Трябва само да пледирате невинен. Началникът ясно посочи, че ще се противопоставят на всяко искане за пускане под гаранция и ще посочат пред съдията, че сте били арестуван при опит да напуснете страната с куфар, съдържащ осемстотин паунда. Боя се, че пресата ще го отрази.

Останаха да седят в стаята и да чакат появата на началника. Юрисконсултът предупреди Хюго, че трябва да е готов да прекара няколко седмици в затвора преди началото на процеса. Предложи имената на четирима кралски съветници, които биха могли да бъдат ангажирани да го защитават. Тъкмо се бяха спрели върху сър Гилбърт Грей, когато вратата се отвори и в стаята влезе някакъв сержант.

— Свободен сте да си вървите, сър — каза той, сякаш Хюго бе извършил някакво дребно пътно нарушение.



Случилото се бе удостоено само с един малък абзац на страница 9 на „Бристол Ивнинг Нюз“: „Почитаемият Тоби Дънстейбъл, втори син на единайсетия граф Дънстейбъл, умря от сърдечен удар в ареста на полицейския участък в Уимбълдън“.

По-късно Дерек Мичъл успя да попълни белите петна в историята.

Графът бе посетил сина си в килията само два часа преди Тоби да посегне на живота си. Дежурният полицай чул остра размяна на реплики между баща и син, по време на която графът непрекъснато повтарял думи като „чест“, „фамилна репутация“ и „достойна постъпка в ситуация като тази“. По време на дознанието в Наказателния съд в Уимбълдън съдията попита въпросния полицай дали по време на посещението на графа не е виждал между двамата да се предават някакви хапчета.

— Не, сър — отвърнал той. — Не видях.

По-късно същия следобед Наказателният съд бе оповестил заключението си, че става въпрос за смърт поради естествени причини.

37.

— Мистър Прендъргаст ви търси няколко пъти тази сутрин, господин президент — каза мис Потс, докато вървеше след сър Хюго в кабинета. — Последния път настоя, че било спешно.

Дори да беше изненадана да види президента небръснат и облечен във вълнен костюм, с който сякаш бе спал, не го показа с нищо.

Първата мисъл на Хюго бе, че Прендъргаст го търси спешно, за да му каже, че сделката за Броуд стрийт е пропаднала и че банката си иска обратно осемстотинте лири. Нямаше да е зле банкерът да премисли.

Мис Потс погледна бележника си.

— Танкок също мина и каза, че имал новини, които бихте искали да чуете.

Президентът не каза нищо.

— Но най-важното — продължи тя — е писмото, което оставих на бюрото ви. Според мен трябва да го прочетете незабавно.

Хюго започна да чете писмото още преди да седне. После го прочете за втори път, но пак не можеше да повярва. Погледна секретарката си.

— Моите поздравления, сър — каза тя.

— Свържете ме с Прендъргаст — отсече Хюго. — После искам да се видя с изпълнителния директор и с Танкок, в този ред.

— Да, господин президент — отвърна мис Потс и излезе забързано.

Докато чакаше да бъде свързан с Прендъргаст, Хюго прочете за трети път писмото от министъра на корабоплаването.

Уважаеми сър Хюго,

За мен е удоволствие да ви съобщя, че „Барингтън Шипинг“ спечели договора за…

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Мистър Прендъргаст — каза мис Потс.

— Добро утро, сър Хюго. — В гласа на Прендъргаст отново се долавяше уважение. — Реших, че сигурно ще искате да знаете, че мисис Клифтън най-сетне се съгласи да продаде терена си на Броуд стрийт за хиляда паунда.

— Но аз вече подписах договор за продажба на останалите терени на „Юнайтед Доминиън“ за четири хиляди.

— Въпросният договор е все още на бюрото ми — каза Прендъргаст. — За тяхно съжаление и за ваше щастие най-ранният час за среща с мен, на който можеха да се съгласят, е десет сутринта. Така че след като успях да уверя „Юнайтед Доминиън“, че притежавате и терена на мисис Клифтън, както и документите за всички други парцели на улицата, те написаха чек за цялата сума. Четирийсет хиляди паунда.

— Добра работа, Прендъргаст. Знаех си, че мога да разчитам на вас.

— Благодаря, сър. Сега остава само да подпишете договора с мисис Клифтън, след което ще мога да приема чека на „Юнайтед Доминиън“.

Хюго си погледна часовника.

— Вече минава четири. Първата ми работа утре сутринта ще е да мина през банката.

Прендъргаст се окашля.

— Това означава в девет часа, сър Хюго. И мога ли да запитам дали все още разполагате с осемстотинте паунда, които ви платих авансово в брой вчера?

— Да, у мен са. Какво значение има това?

— Смятам, сър Хюго, че би било почтено да платим на мисис Клифтън нейните хиляда паунда, преди да приемем чека на „Юнайтед Доминиън“. По-добре е да си спестим смущаващи въпроси за в бъдеще.

— Така е — съгласи се Хюго, докато гледаше куфара си. Изпитваше облекчение, че не е похарчил нито пени от парите.

— Това е всичко — каза Прендъргаст. — Нямам какво друго да добавя, освен да ви поздравя за сключването на една изключително изгодна сделка.

Мис Потс се появи на вратата.

— Изпълнителният директор чака да се види с вас, сър.

— Да влезе.

Комптън влезе веднага.

— Чу ли добрата новина, Рей? — попита Хюго.

— Да, господин президент. Дойде точно в най-подходящия момент.

— В смисъл?

— На следващото заседание на борда трябва да представите годишните резултати на компанията и макар че се налага да обявим сериозни загуби за тази година, новата поръчка гарантира, че догодина ще излезем на печалба.

— И то не само за една, а за цели пет — каза Хюго и размаха триумфално писмото от министъра. — Подготви дневния ред за заседанието на борда, но не включвай новината за държавната поръчка. Предпочитам да я известя лично.

— Както желаете, господин президент. Ще се погрижа съответните документи да са на бюрото ви утре по обед — каза Комптън и излезе.

Хюго прочете писмото на министъра за четвърти път.

— Трийсет хиляди годишно — каза на глас.

В същия миг телефонът иззвъня.

— Търси ви някой си мистър Фостър от агенция за недвижими имоти „Савилс“ — каза мис Потс.

— Свържете ме.

— Добро утро, сър Хюго. Казвам се Фостър, старши съдружник в „Савилс“. Помислих си, че няма да е зле да се срещнем и да обсъдим инструкциите ви за продажбата на Барингтън Хол. Какво ще кажете да обядваме в моя клуб?

— Няма да е нужно, Фостър. Промених решението си. Барингтън Хол вече не се продава — отвърна Хюго и затвори.

Прекара остатъка от следобеда в подписването на купчината писма и чекове, които му беше донесла секретарката. Минаваше шест, когато най-сетне сложи капачката на писалката си.

— Повикайте Танкок — каза Хюго, когато мис Потс се върна да вземе кореспонденцията.

— Да, сър — отвърна секретарката с леко неодобрение.

Докато чакаше Танкок, Хюго коленичи и отвори куфара. Загледа се в осемстотинте паунда, които щяха да му помогнат да оцелее в Америка, докато чака парите от продажбата на Барингтън Хол. Сега същите тези банкноти щяха да му донесат цяло състояние от Броуд стрийт.

Когато на вратата се почука, той рязко затвори куфара и бързо седна зад бюрото.

— Танкок — оповести мис Потс, пусна посетителя и затвори вратата.

Докерът тръгна уверено през кабинета към бюрото на президента.

— Какво е толкова спешно, че не може да почака? — попита Хюго.

— Дойдох да прибера петачката, която ми дължите — заяви Танкок и го изгледа тържествуващо.

— Не ти дължа нищо — каза Хюго.

— Но аз уговорих сестра си да продаде онзи парцел, нали?

— Разбрахме се за двеста паунда, а сега ми се налага да й платя пет пъти повече, така че, както казах, не ти дължа нищо. Махай се от кабинета ми и се връщай на работа.

Стан не помръдна.

— Нося и онова писмо, което казахте, че искате.

— Какво писмо?

— Писмото, което Мейзи получи от доктора на американския кораб.

Хюго беше забравил за съболезнователното писмо от другаря на Хари Клифтън и не можеше да си представи какво значение има то сега, след като Мейзи се беше съгласила на продажбата.

— Ще ти дам един паунд за него.

— Казахте, че ще ми дадете петачка.

— Съветвам те да се махнеш от кабинета ми, ако не искаш да се простиш с работното си място, Танкок.

— Добре, добре — отстъпи Стан. — Можете да го получите срещу един паунд. Какво пък толкова?

Извади смачкан плик от задния си джоб и го подаде на президента. Хюго извади банкнота от десет шилинга от портфейла си и я сложи на бюрото.

Стан продължи да стои, докато Хюго прибираше портфейла във вътрешния си джоб.

— Можеш да вземеш писмото или парите — каза Хюго. — Ти си решаваш.

Стан грабна десетте шилинга и излезе, като мърмореше под нос.

Хюго се облегна и се замисли как ще похарчи част от печалбата от сделката за Броуд стрийт. След като минеше през банката и подпишеше всички необходими документи, щеше да пресече улицата до автокъщата. Беше хвърлил око на един двулитров „Астън Мартин“ с четири седалки, модел 1937. После щеше да разходи новата си кола през града до шивача си (не си беше поръчвал костюм от цяла вечност) и след като той му вземеше мерките, щеше обядва в клуба и да уреди огромната си сметка в бара. Следобед щеше да попълни колекцията вина в Барингтън Хол; можеше дори да помисли дали да не откупи от заложната къща някои от бижутата, които като че ли така липсваха на майка му. А вечерта…

На вратата се почука.

— Тръгвам — каза мис Потс. — Искам да мина през пощата преди седем, за да хвана последните пратки. Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Не, мис Потс. Утре може да закъснея малко, имам среща с мистър Прендъргаст в девет часа.

— Да, господин президент — каза мис Потс.

След като вратата се затвори, очите му се спряха върху смачкания плик. Хюго взе сребърното ножче за писма, отвори плика и извади единствения лист. Погледът му се плъзна нетърпеливо по страницата.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

… не умрях, когато „Девониън“ беше потопен… Бях изваден от морето… напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че баща ми е Артър Клифтън, а не Хюго Барингтън… трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Хари

Кръвта на Хюго се смрази. Всички триумфи от деня се изпариха за миг. Това не беше писмо, което би пожелал да прочете за втори път. Още по-малко би искал някой да научи за него.

Отвори горното чекмедже на бюрото си и извади кибрит. Запали една клечка, задържа писмото над кошчето за хартия и не го пусна, докато крехката черна пепел не се превърна в прах.

Бе сигурен, че е единственият, който знае, че Клифтън е все още жив, и смяташе това да си остане така. В края на краищата, ако Клифтън спазеше думата си и продължеше да се представя за Том Брадшоу, как някой би могъл да открие истината?

Изведнъж му призля. Ема беше в Америка. Дали не беше открила някак, че Клифтън е жив? Но това нямаше как да е възможно, тя не беше чела писмото. Трябваше да разбере защо е заминала за Америка.

Вдигна телефона и започна да набира номера на Мичъл, но чу стъпки в коридора. Остави слушалката — вероятно беше нощният пазач, който идваше да види защо в кабинета му още свети.

Вратата се отвори и Хюго зяпна жената, която се бе надявал да не види никога повече.

— Как успя да минеш през охраната на портала?

— Казах им, че имаме среща с президента. Дълго отлагана среща.

— Имаме? — попита Хюго. — Не си сама, така ли?

— Не съм. Нося ти един малък подарък. Не че можеш да подариш на някого нещо, което си е негово. — Сложи кошницата, която носеше, на бюрото на Хюго и повдигна тънката муселинова завивка. В кошницата имаше спящо бебе. — Реших, че е време да се запознаеш с дъщеря си — каза Олга и се дръпна настрани, та Хюго да се възхити на детето.

— И защо мислиш, че копелето ти ме интересува?

— Тъй като тя е и твое копеле — спокойно отвърна Олга, — мисля, че трябва да й осигуриш същия старт в живота, какъвто си осигурил на Ема и Грейс.

— И защо?

— Защото, Хюго — рече тя, — ти ми източи кръвта и трябва да си поемеш отговорността. Не можеш да приемеш, че винаги ще успяваш да се отървеш.

— Единственото, от което се отървах, си ти — с презрителна усмивка отвърна Хюго. — Така че можеш да се пръждосаш заедно с кошницата си, защото няма да си мръдна пръста за това бебе.

— В такъв случай може би ще трябва да се обърна към някой, който може и да е склонен да помръдне пръста си за него.

— И кой ще е този някой? — озъби се Хюго.

— Майка ти става като за начало, макар че тя е може би последният човек на света, който все още вярва на приказките ти.

Хюго скочи от мястото си, но Олга дори не трепна, а продължи:

— А ако не успея да убедя нея, следващата ми спирка би могла да е Имението, където ще седна на следобеден чай с бившата ти съпруга и ще си поговорим за факта, че се е развела с теб много преди да те срещна.

Хюго заобиколи бюрото, но това не спря Олга.

— А ако Елизабет не си е у дома, винаги мога да се отбия до замъка Мългелри и да представя на лорд и лейди Харви поредното ти отроче.

— И си мислиш, че ще ти повярват?

— Защо да не ми повярват?

Хюго пристъпи напред и спря само на няколко сантиметра от нея, но Олга още не беше приключила.

— И накрая мисля, че трябва да посетя и Мейзи Клифтън. Жена, на която се възхищавам, защото ако всичко, което съм чувала за нея…

Хюго я сграбчи за раменете и я разтресе. Остана изненадан, че тя изобщо не направи опит да се защити.

— Чуй ме, чифутко такава! — изкрещя той. — Ако дори посмееш да намекнеш на някого, че съм баща на това копеле, ще направя живота ти толкова мизерен, че ще ти се иска гестапо да те бяха замъкнали в някой концлагер заедно с родителите ти.

— Вече не можеш да ме уплашиш, Хюго — някак примирено рече Олга. — В живота ми остана само един стремеж — да се погрижа да не ти се размине за втори път.

— За втори път ли? — повтори Хюго.

— Да не мислиш, че не знам за Хари Клифтън и правата му върху фамилната титла?

Хюго я пусна и отстъпи крачка назад. Личеше му, че е потресен.

— Клифтън е мъртъв. Погребан в морето.

— Знаеш, че е жив, Хюго, колкото и да ти се иска всички останали да вярват, че не е.

— Но откъде знаеш, че…

— Зная, защото се научих да мисля като теб, да се държа като теб — и което е по-важно, да действам като теб. И точно затова реших и аз да наема частен детектив.

— Но това би трябвало да ти отнеме години… — започна Хюго.

— Не и ако попаднеш на човек, който е без работа и чийто единствен клиент е избягал за втори път и не му е плащал от половин година.

Олга се усмихна, когато Хюго сви юмруци — сигурен знак, че думите й са попаднали в целта. Не трепна дори когато той вдигна ръка.

Първият удар се стовари в лицето й и тя залитна назад, посягайки към счупения си нос, но в следващия миг вторият удар се заби в корема й и тя се преви на две.

Хюго се разсмя и вдигна ръка да я удари трети път, но краката на Олга се подкосиха и тя се свлече на пода като кукла, чиито конци внезапно са били прерязани.

— Сега знаеш какво те чака, ако направиш глупостта да ми досаждаш отново — извика Хюго. — И ако не искаш още бой, разкарай се оттук, докато все още можеш. И си замъкни копелето обратно в Лондон.

Олга бавно се надигна на колене. От носа й течеше кръв. Опита се да се изправи, но беше толкова слаба, че залитна напред и не падна само защото успя да се вкопчи в ръба на бюрото. Спря за момент и пое дълбоко дъх. Очите й се взряха в нещо дълго, тънко и сребристо, което блестеше в кръга светлина, хвърлян от настолната лампа.

— Чу ли какво казах? — изрева Хюго, пристъпи напред, сграбчи я за косата и рязко дръпна главата й назад.

С цялата сила, която успя да събере, Олга рязко изрита и заби токчето на обувката си в слабините му.

— Кучка! — изрева Хюго, но пусна косата й и отстъпи, което й даде миг да грабне ножа за писма и да го скрие в ръкава си. Обърна се към мъчителя си.

Хюго отново тръгна към нея. Грабна от страничната маса един тежък стъклен пепелник и го вдигна високо, твърдо решен да й нанесе удар, от който тя нямаше да се съвземе така лесно.

Тя измъкна ножа, сграбчи го с две ръце и насочи острието към сърцето му. Хюго се опита да се извърне, препъна се, изгуби равновесие и политна тежко към нея.

Последва миг тишина, а после той бавно се свлече на колене и нададе писък, който би събудил цялата преизподня. Олга го гледаше как сграбчва дръжката на ножа за писма. Стоеше като хипнотизирана, сякаш гледаше филм на забавен кадър. След секунди, които й се сториха цяла вечност, Хюго рухна в краката й.

Олга се взираше в ножа. Острието се беше забило в гърлото му и стърчеше отзад, от раната пръскаше кръв като от повреден пожарен кран.

— Помогни ми — изстена Хюго.

Олга коленичи до него. Хвана ръката на човека, когото някога бе обичала.

— С нищо не мога да ти помогна, скъпи. Но пък и никога не съм могла.

Дишането му ставаше накъсано. Олга се наведе, за да е сигурна, че ще чуе всяка нейна дума.

— Остават ти само няколко секунди живот — прошепна тя. — Не бих искала да влезеш в гроба, без да знаеш подробностите от последния доклад на Мичъл.

Хюго направи последен опит да заговори. Устните му се раздвижиха, но от устата му не излязоха никакви думи.

— Ема е намерила Хари — каза Олга. — И зная, че ще се зарадваш да разбереш, че той е жив и здрав. — Погледът на Хюго не се откъсваше от нея, докато тя се навеждаше все по-близо и по-близо, докато устните й едва не докоснаха ухото му. — И той се връща в Англия, за да вземе полагащото му се наследство.

Едва след като ръката на Хюго се отпусна безжизнено, тя добави:

— А, пропуснах също да ти кажа, че се научих и да лъжа като теб.



На следващия ден „Бристол Ивнинг Поуст“ и „Бристол Ивнинг Нюз“ излязоха с различни заглавия на първите страници.

„Сър Хюго Барингтън прободен смъртоносно“ — гласеше голямото заглавие на „Поуст“, докато „Нюз“ предпочете да открие броя си с „Неизвестна жена се хвърля под лондонския експрес“.

Единствено главен полицейски инспектор Блейкмор, началникът на местния отдел за криминални разследвания, успя да се досети за връзката между двете събития.


Ема Барингтън

1942

38.

— Добро утро, мистър Гинзбърг — каза Сефтън Джелкс и стана зад бюрото си. — За мен е истинска чест да се срещна с човека, който издава Дороти Паркър и Греъм Грийн.

Гинзбърг кимна и стисна ръката му.

— И с вас, мис Барингтън — обърна се Джелкс към Ема. — Много се радвам да ви видя отново. Тъй като вече не представлявам мистър Лойд, надявам се, че можем да бъдем приятели.

Ема се намръщи и седна, като остави протегнатата ръка на адвоката да увисне във въздуха. След като се настаниха, Джелкс продължи:

— Може би трябва да започна тази среща, като кажа, че според мен ще си струва тримата да се съберем за една открита и честна дискусия и да видим дали е възможно да намерим решение на нашия проблем.

— На вашия проблем — поправи го Ема.

Мистър Гинзбърг нацупи устни, но премълча.

— Сигурен съм — продължи Джелкс, като насочи вниманието си към Гинзбърг, — че ще искате да постъпите по най-добрия за всички ни начин.

— А този път това включва ли и Хари Клифтън? — попита Ема.

Гинзбърг се обърна към нея и я изгледа неодобрително.

— Да, мис Барингтън — каза Джелкс. — Всяко споразумение, до което евентуално можем да стигнем, със сигурност ще засяга мистър Клифтън.

— Също като миналия ли път, мистър Джелкс, когато сте си тръгнали точно когато е имал най-много нужда от вас?

— Ема — укорително се обади Гинзбърг.

— Следва да отбележа, мис Барингтън, че аз просто изпълнявах заръките на клиента си. Мистър и мисис Брадшоу ме увериха, че човекът, когото представлявам, е техният син, и аз нямах причина да се съмнявам в думите им. И, разбира се, не допуснах Том да бъде съден за…

— А после оставихте Хари да се оправя сам.

— В своя защита ще кажа, мис Барингтън, че когато най-сетне установих, че Том Брадшоу е всъщност Хари Клифтън, той ме умоляваше да продължа да го представлявам, тъй като не искаше вие да откриете, че е още жив.

— Това не е версията на Хари за случилото се — каза Ема и като че ли съжали за думите си веднага щом ги изрече.

Гинзбърг не се опита да скрие недоволството си. Изглеждаше като човек, който осъзнава, че е изиграл коза си твърде рано.

— Разбирам — рече Джелкс. — От малкото ви избухване трябва да заключа, че сте чели и по-ранната тетрадка?

— До последната дума — отвърна Ема. — Затова можете да престанете да се преструвате, че сте действали единствено в интерес на Хари.

— Ема — твърдо рече Гинзбърг, — трябва да се научите да не приемате нещата толкова лично и да се опитате да видите по-голямата картина.

— В която водещ нюйоркски адвокат се озовава в затвора за фалшифициране на доказателства и пречене на правосъдието ли? — отвърна Ема, без да откъсва нито за миг поглед от Джелкс.

— Моите извинения, мистър Джелкс — каза Гинзбърг. — Младата ми приятелка направо не е на себе си, когато стане дума за…

— И още как — почти извика Ема. — Защото мога да ви кажа точно какво би сторил този човек — тя посочи Джелкс, — ако Хари беше отишъл на електрическия стол. Щеше лично да дръпне шалтера, ако смяташе, че така ще спаси собствената си кожа.

— Това е прекалено! — възкликна Джелкс и скочи от стола си. — Вече подготвих обжалване, което недвусмислено ще покаже на съдебните заседатели, че полицията е арестувала погрешния човек.

— Значи през цялото време сте знаели, че става въпрос за Хари — каза Ема и се облегна назад.

Джелкс за момент онемя от упрека й. Ема се възползва от мълчанието му.

— А сега нека ви кажа какво ще стане, мистър Джелкс. Когато напролет „Вайкинг“ издадат първата тетрадка на Хари, ще бъде свършено не само с репутацията и кариерата ви, но и също като Хари ще откриете от личен опит какво представлява животът в Лейвънхам.

В отчаянието си Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Мислех си, че е в интерес и за двете страни да стигнем до удовлетворяващо решение, преди цялата тази история да стане неуправляема.

— Какво предлагате, мистър Джелкс? — попита Гинзбърг, като се мъчеше да звучи помирително.

— Нима ще оставите този мошеник да се измъкне? — обади се Ема.

Гинзбърг вдигна ръка.

— Ема, най-малкото, което можем да направим, е да го изслушаме.

— Също както той е изслушал Хари ли?

Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Ако смятате, че ще успеете да не публикувате по-ранната тетрадка, мога да ви уверя, че ще си заслужава.

— Не мога да повярвам, че го приемате на сериозно — пак се обади Ема.

Джелкс продължи да говори на Гинзбърг, сякаш Ема я нямаше в стаята.

— Естествено, разбирам, че ако решите да не публикувате, това ще означава значителни пропуски за вас.

— Ако използваме за сравнение „Дневникът на един осъден“ — каза Гинзбърг, — говорим за над сто хиляди долара.

Сумата явно изненада Джелкс, защото той не отговори.

— Да не забравяме и двайсетте хиляди аванс, платен на Лойд — продължи Гинзбърг. — Тази сума трябва да се прехвърли на мистър Клифтън.

— Ако Хари беше тук, веднага щеше да ви каже, че изобщо не се интересува от парите, мистър Гинзбърг, а само иска този човек да се озове в затвора.

Гинзбърг изглеждаше ужасен.

— Моето издателство не си е изградило репутацията от скандални клюки, Ема, така че преди да взема окончателно решение дали да публикувам, или не, трябва да помисля как по-изтъкнатите ми автори биха реагирали на подобна публикация.

— Колко прав сте само, мистър Гинзбърг — възкликна Джелкс. — Репутацията е всичко.

— Вие пък откъде бихте могли да знаете? — остро попита Ема.

— Като стана въпрос за изтъкнати автори — малко помпозно продължи Джелкс, без да обръща внимание на думите й, — сигурно знаете, че кантората ми има привилегията да представлява домакинството на Франсис Скот Фицджералд. — Облегна се в стола си. — Спомням си как Скоти ми казваше, че ако му се наложи да сменя издателя, би се насочил към „Вайкинг“.

— Нима ще се хванете на този номер? — обади се Ема.

— Ема, скъпа, има моменти, когато е разумно да се гледа в дългосрочен план.

— Колко дългосрочен имате предвид? Шест години ли?

— Ема, просто правя онова, което е в интерес на всички.

— На мен пък ми се струва, че правите онова, което в крайна сметка е във ваш интерес. Защото стане ли дума за пари, май не сте по-различен от него — заяви тя и посочи Джелкс.

Гинзбърг като че ли се обиди, но бързо възвърна самообладанието си и се обърна към адвоката.

— Какво имате предвид, мистър Джелкс?

— Ако се съгласите да не публикувате първата тетрадка в каквато и да било форма, с радост ще ви изплатя компенсация, еквивалентна на сумата, която сте спечелили за „Дневникът на един осъден“, като освен това ще ви възстановя изцяло двайсетте хиляди долара, които сте платили авансово на мистър Лойд.

— Мистър Гинзбърг, я направо ме целунете по бузата — предложи Ема. — Така той ще знае на кого да даде трийсетте сребърника.

— А Фицджералд? — попита Гинзбърг, без да й обръща внимание.

— Ще ви отстъпя правата за публикуване на произведенията му за период от петдесет години при същите условия като тези за сегашния му издател.

Гинзбърг се усмихна.

— Подгответе договора, мистър Джелкс. С удоволствие ще го подпиша.

— И какъв псевдоним ще използвате при подписването? — поинтересува се Ема. — Юда ли?

Гинзбърг сви рамене.

— Бизнесът си е бизнес, скъпа. А и вие с Хари няма да останете с празни ръце.

— Радвам се, че го споменавате, мистър Гинзбърг — каза Джелкс, — защото от известно време държа у себе си чек за десет хиляди долара на името на майката на Хари Клифтън. Поради избухването на войната нямаше как да й го изпратя. Мис Барингтън, може би ще бъдете така добра да го дадете на мисис Клифтън, когато се върнете в Англия?

И плъзна чека по бюрото.

— Никога нямаше да споменете за чека, ако не бях прочела за него в първата тетрадка, когато сте дали на Хари думата си — да изпратите на мисис Клифтън десет хиляди долара, ако той се съгласи да се представи за Том Брадшоу. — Ема стана и добави: — И двамата ме отвращавате. Надявам се никога вече да не попадам на някой от вас.

И без да каже нищо повече, ядосано се изнесе от кабинета. Чекът остана на бюрото.

— Упорито момиче — отбеляза Гинзбърг. — Но съм сигурен, че след време ще успея да я убедя, че сме взели правилното решение.

— Уверен съм, Харолд — рече Джелкс, — че ще се справиш с този дребен инцидент с цялото умение и такт, така характерни за издателство като твоето.

— Благодаря за милия комплимент, Сефтън — каза Гинзбърг, докато ставаше от мястото си и вземаше чека. — Ще се погрижа мисис Клифтън да получи това — добави той и го прибра в портфейла си.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Харолд.

— Разбира се, че можеш, Сефтън. С нетърпение очаквам да се срещнем отново веднага щом договорът е готов.

— Ще бъде готов до края на седмицата, Харолд — каза Джелкс, докато излизаха заедно от кабинета. — Изненадан съм, че не сме правили бизнес досега.

— Така е — съгласи се Гинзбърг. — Но имам чувството, че това е само началото на едно дълго и плодоносно сътрудничество.

— Да се надяваме — отвърна Джелкс, когато стигнаха асансьора. — Ще ти се обадя веднага щом договорът бъде готов за подписване.

— Очаквам с нетърпение, Сефтън — каза Гинзбърг, стисна топло ръката му и влезе в кабината.

Когато асансьорът се спусна на партера, Гинзбърг излезе и първото, което видя, бе крачещата право към него Ема.

— Беше блестяща, мила моя — рече той. — Признавам, че за момент се зачудих дали малко не прекали с коментара за електрическия стол, но не. Правилно си го преценила.

Излязоха от сградата, хванати под ръка.



Ема прекара по-голямата част от следобеда в стаята си с първата тетрадка, в която Хари описваше времето преди да бъде пратен в Лейвънхам.

Докато прелистваше страниците и отново осъзнаваше, че той доброволно се е подложил на това, за да я освободи от всякакви задължения, които би могла да чувства към него, твърдо реши, че ако успее да открие отново този идиот, вече никога няма да го изпуска от поглед.

С благословията на мистър Гинзбърг тя се посвети изцяло на всеки аспект от издаването на преработеното издание на „Дневникът на един осъден“ — или първото издание, както винаги го наричаше. Присъстваше на редакторски срещи, обсъждаше обложката с шефа на художествения отдел, избра снимката за задната корица, написа кратка справка за Хари за вътрешната страна на обложката и дори участва в една търговска конференция.

Шест седмици по-късно кашоните с книги напуснаха печатницата, за да бъдат разпространени из книжарниците на цяла Америка с влакове, камиони и самолети.

В деня на премиерата Ема стоеше на тротоара пред „Дъбълдей“ и чакаше отварянето на книжарницата. Вечерта съобщи на Филис и на Алистър, че книгата била разграбена. В потвърждение на това само една седмица след излизането си „Дневникът на един осъден“ се появи в списъка на първите десет бестселъра в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“.

Журналисти и редактори от цялата страна отчаяно се опитваха да се доберат до Хари Клифтън и Макс Лойд, за да ги интервюират. Хари обаче не можеше да бъде открит в никое изправително заведение в Америка, а Лойд „не беше на разположение за коментар“, както се изрази „Таймс“. „Ню Йорк Нюз“ не бе толкова прозаичен и излезе със заглавие „Лойд се покри“.

В деня на премиерата от кабинета на Сефтън Джелкс излезе официално заявление, в което ясно се казваше, че кантората вече не представлява Макс Лойд. Макар че през следващите пет седмици „Дневникът на един осъден“ се изкачи на върха на класацията на „Ню Йорк Таймс“, Гинзбърг спази уговорката си с Джелкс и не публикува никакви откъси от по-ранната тетрадка.

Джелкс подписа договор, с който даваше на „Вайкинг“ изключителни права за публикуване на всички произведения на Ф. Скот Фицджералд за следващите петдесет години. Адвокатът смяташе, че е изпълнил своята част от уговорката и че след време историята ще омръзне на медиите и интересът им ще се насочи другаде. И може би щеше да се окаже прав, ако списание „Тайм“ не бе пуснало обширно интервю с наскоро пенсиониралия се детектив Карл Коловски от Полицейското управление на Ню Йорк.

„Мога да ви кажа — твърдеше Коловски, — че дотук са издали само скучните части. Само изчакайте да прочетете какво се е случило с Хари Клифтън, преди да пристигне в Лейвънхам.“

Историята гръмна в 18:00 ч. източно време и когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, мистър Гинзбърг беше получил над сто телефонни обаждания.

Джелкс прочете интервюто в „Тайм“, докато пътуваше към Уолстрийт. Когато излезе от асансьора на двайсет и втория етаж, пред кабинета му го чакаха трима от съдружниците.

39.

— Кое да е първо? — попита Филис, държеше две писма. — Добрата новина или лошата?

— Добрата — без колебание отвърна Ема, докато размазваше масло по препечената филийка.

Филис остави едното писмо на масата, нагласи пенснето си и зачете другото:

Скъпа мисис Стюарт,

Току-що приключих „Дневникът на един осъден“ от Хари Клифтън. В днешния брой на „Уошингтън Поуст“ има великолепно представяне на книгата, което завършва с въпроса какво се е случило с мистър Клифтън, след като преди седем месеца е напуснал затвора Лейвънхам, където е излежал само една трета от присъдата си.

Поради причини, засягащи националната сигурност, не съм в състояние да навлизам в допълнителни детайли. Надявам се, че ще ме разберете.

Ако желае допълнителна информация относно лейтенант Клифтън, мис Барингтън, за която научих, че живее при Вас, е добре дошла да се свърже с този кабинет и аз с радост ще си уговоря среща с нея.

Доколкото това не нарушава Закона за държавната тайна, позволете да добавя колко много ми хареса дневникът на лейтенант Клифтън. Ако може да се вярва на слуховете в днешния брой на „Ню Йорк Поуст“, с нетърпение очаквам да науча какво се е случило с него, преди да бъде изпратен в Лейвънхам.

Искрено Ваш,

Джон Клевърдън (полк.)

Филис вдигна поглед и видя Ема да подскача като някаква тийнейджърка на концерт на Синатра. Паркър наля на мисис Стюарт втора чаша кафе, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Внезапно Ема замръзна и попита:

— А лошата новина?

Филис взе другото писмо.

— Това е от Рупърт Харви. Втори братовчед, изваден от списъка на роднините.

Ема се изкиска в шепа. Филис я изгледа критично над пенснето си.

— Не се подигравай, дете. Да си член на голям клан си има своите преимущества, както скоро ще разбереш.

Скъпа братовчедке Филис,

Радвам се да получа вести от теб след толкова време. Беше много мило от твоя страна да насочиш вниманието ми към „Дневникът на един осъден“ от Хари Клифтън. Книгата ми достави огромно удоволствие. Братовчедката Ема явно е невероятна млада лейди.

За мен ще е удоволствие да помогна на Ема в нейната дилема. Във връзка с това — посолството има самолет, който ще лети до Лондон идния четвъртък, и посланикът се съгласи мис Барингтън да пътува с него и екипа му.

Ако Ема бъде така добра да се отбие през кабинета ми в четвъртък сутринта, ще се погрижа да подготвя всички необходими документи. Моля да й напомниш да не забрави паспорта си.

Искрено твой,

Рупърт

Филис сгъна писмото и го прибра в плика.

— И каква е лошата новина? — попита Ема.

Филис сведе глава, тъй като не одобряваше демонстрацията на емоции.

— Нямаш представа колко много ще ми липсваш, детето ми — тихо рече тя. — Ти си дъщерята, която никога не съм имала.



— Подписах договора тази сутрин — каза Гинзбърг и вдигна чашата си.

— Поздравления — рече Алистър и всички на масата вдигнаха чаши.

— Моля за извинение, но май аз съм единствената, която не разбира нищо — каза Филис. — Щом сте подписали договор, който не позволява на издателството ви да публикува по-ранната работа на Хари Клифтън, какво точно празнуваме?

— Фактът, че тази сутрин внесох сто хиляди долара на Сефтън Джелкс по сметката на фирмата — отвърна Гинзбърг.

— А аз получих чек за двайсет хиляди долара от същия източник — каза Ема. — Колкото е авансът на Лойд за работата на Хари.

— Не забравяй също и чека за десет хиляди за мисис Клифтън, който ти не взе, но аз се погрижих за него — напомни й Гинзбърг. — Честно казано, в крайна сметка всички спечелихме от това, а след подписването на договора хубавите неща тепърва предстоят за следващите петдесет години.

— Възможно е — не отстъпваше Филис, — но аз съм доста ядосана, че позволихте на Джелкс да се измъкне с убийството.

— Мисля, че все още ще го откриете сред смъртниците, мисис Стюарт — отвърна Гинзбърг. — Макар да съм съгласен, че му отсрочихме екзекуцията с три месеца.

— Още повече ме объркахте — призна Филис.

— В такъв случай позволете да обясня — рече Гинзбърг. — Разбирате ли, договорът, който подписах днес, не беше с Джелкс, а с „Покет Букс“ — издателство, купило правата да публикува всички дневници на Хари с меки корици.

— Какво по-точно означава „меки корици“? — попита Филис.

— Мамо, меките корици ги има от години — обади се Алистър.

— Също като банкнотата от десет хиляди долара, но аз никога не съм виждала такава.

— Майка ви има право — рече Гинзбърг. — Всъщност именно това може да обясни защо Джелкс се хвана. Мисис Стюарт е представител на цяло поколение, което никога не би приело издаването на книги с меки корици и не би се докоснало до такива.

— Какво ви накара да осъзнаете, че Джелкс не е напълно запознат с идеята за книги с меки корици? — попита Филис.

— Франсис Скот Фицджералд — каза Алистър.

— Как така?

— Алистър ни каза — обясни Ема, — че ако Джелкс е готов да се срещне с нас в кабинета си без присъствието на юрист, това означава, че не е съобщил на съдружниците си, че съществува липсваща тетрадка, и че ако тя бъде публикувана, ще съсипе репутацията на кантората повече и от „Дневникът на един осъден“.

— Тогава защо Алистър не дойде на срещата, за да запише всичко казано от Джелкс? — попита Филис. — В края на краищата този тип е един от най-хлъзгавите адвокати в Ню Йорк.

— Именно това е причината да не пожелая да присъствам, майко. Не искахме да има нищо записано и бях убеден, че Джелкс ще е достатъчно арогантен да си помисли, че си има работа само с някакво си момиче от Англия и с издател, когото със сигурност може да подкупи. Иначе казано, хванахме го по бели гащи.

— Алистър, що за изрази?!

Алистър вече беше в разгара си.

— Обаче наистина гениалният ход бил направен от мистър Гинзбърг малко след като Ема излязла ядосано от стаята.

Ема го погледна озадачено.

— Той казал на Джелкс: „С нетърпение очаквам да се срещнем отново, след като договорът е готов“.

— И Джелкс направи точно това — каза Гинзбърг. — Веднага щом прочетох договора осъзнах, че е съставен по модела на онзи, който е подготвил за Ф. Скот Фицджералд — писател, издаван единствено с твърди корици. Нищо в договора не намеква, че не можем да издаваме с меки корици. Така че допълнителният договор, който подписах тази сутрин, позволява на „Покет Букс“ да издаде по-ранния дневник на Хари, без с това да нарушавам споразумението с Джелкс.

Гинзбърг кимна на Паркър да напълни отново чашата му с шампанско.

— Колко направихте? — попита Ема.

— Има моменти, в които прекалявате, млада лейди.

— Колко направихте? — попита и Филис.

— Двеста хиляди долара — призна Гинзбърг.

— Ще ви потрябват до последния цент — заяви Филис. — Защото след като книгата излезе на пазара, двамата с Алистър ще прекарате следващите две години в съда, за да се защитавате срещу цял куп дела за клевета.

— Не мисля — рече Алистър, след като Паркър му наля бренди. — Всъщност, майко, готов съм да се обзаложа на една от онези банкноти по десет хиляди, които не си виждала, че Сефтън Джелкс в момента кара последните си три месеца като старши съдружник на „Джелкс, Майърс и Абърнати“.

— Защо си толкова сигурен?

— Имам чувството, че Джелкс не е казал на партньорите си за първата тетрадка, така че когато „Покет Букс“ издадат дневника, той няма да има друг избор, освен да си подаде оставката.

— А ако не го направи?

— Тогава ще го изхвърлят — рече Алистър. — От кантора, която е безмилостна с клиентите си, не може да се очаква да бъде хуманна към съдружниците. А и не забравяй, че винаги има някой друг, който ламти да стане старши съдружник… Така че трябва да призная, Ема, че твоят случай е много по-интересен от „Амелгамейтид Уайър“…

— … срещу „Ню Йорк Илектрик“ — довършиха останалите в един глас, докато вдигаха чаши към Ема.

— И ако някога промените решението си и предпочетете да се установите в Ню Йорк, млада лейди — рече Гинзбърг, — във „Вайкинг“ винаги ще има работа за вас.

— Благодаря, мистър Гинзбърг — отвърна Ема. — Но единствената причина да дойда в Америка бе да открия Хари, а сега научавам, че той е в Европа, а аз съм заседнала в Ню Йорк. Така че след като се срещна с полковник Клевърдън, ще отлетя за дома при сина ни.

— Хари Клифтън е страхотен късметлия да има до себе си човек като теб — с малко тъга рече Алистър.

— Ако някога се случи да го видиш, Алистър, ще разбереш, че късметлийката съм аз.

40.

На следващата сутрин Ема се събуди рано и по време на закуската оживено бъбреше на Филис за това с какво нетърпение очаква да се прибере при Себастиан и семейството си. Филис кимаше, но почти не говореше.

Паркър взе багажа на Ема от стаята й, свали го с асансьора и го остави в преддверието. Куфарите се бяха увеличили с два през престоя й в Ню Йорк. Ема се запита дали на човек изобщо му се случва да се прибере с по-малко багаж, отколкото е имал на тръгване.

— Няма да слизам долу — каза Филис след няколко опита да се сбогува. — Само ще се покажа като глупачка. По-добре просто да си спомняш за старата баба Филис, която не обича да я прекъсват по време на бридж. Когато ни посетиш следващия път, скъпа, доведи Хари и Себастиан. Искам да видя мъжа, който е пленил сърцето ти.

От улицата пред къщата се чу клаксон на такси.

— Време е да вървиш — рече Филис. — Побързай.

Ема я прегърна за последен път и тръгна, без да поглежда назад.

Паркър я чакаше на входа. Куфарите вече бяха натоварени. Веднага щом я видя, той й отвори вратата и побърза да отвори и задната врата на колата.

— Довиждане, Паркър — каза Ема. — И благодаря за всичко.

— За мен беше удоволствие — отвърна той. Тя тъкмо се канеше да се качи в таксито, когато Паркър добави: — Ако позволите дързостта ми, бихте ли ми позволили да направя едно наблюдение?

Ема го погледна малко изненадано.

— Разбира се.

— Толкова много ми хареса дневникът на мистър Клифтън, че се надявам скоро да се върнете в Ню Йорк заедно със съпруга си — каза Паркър.



Не след дълго влакът се носеше към столицата, а Ню Йорк остана далеч назад. Ема откри, че не може да чете или спи за повече от няколко минути. В мислите й непрекъснато нахлуваха Филис, мистър Гинзбърг, Алистър, мистър Джелкс, детектив Коловски и Паркър.

Помисли си какво трябва да свърши, след като пристигне във Вашингтон. Първо трябваше да иде в посолството на Великобритания и да подпише някакви формуляри, които ще й позволят да пътува с посланика до Лондон благодарение на низвергнатия Рупърт Харви. „Не се подигравай, дете“ — чу укорителния глас на Филис, след което заспа. В сънищата й се появи Хари, този път с униформа, усмихваше се. Ема се събуди със стряскане, очакваше да го види в купето.

След пет часа влакът влезе в Юнион Стейшън. Ема, естествено, имаше трудности с разтоварването на куфарите на перона. Притече й се на помощ един носач, бивш военен с една ръка. Той й намери такси, благодари за бакшиша и й отдаде чест с лявата ръка. Още един от хората, чиято съдба бе решена от война, която не бе обявявал.

— До британското посолство — каза Ема, след като се настани в таксито.

Шофьорът я остави на Масачузетс авеню пред железен портал с флага на Великобритания. Двама млади войници забързаха да й помогнат с багажа.

— При кого отивате, мадам? — Английски акцент с американски подбор на думите.

— При мистър Рупърт Харви — отвърна тя.

— Командир Харви. Разбира се — каза ефрейторът, взе нещата й и я поведе към един кабинет в задната част на сградата.

Ема влезе в голямо помещение. Много хора, повечето с униформи, сновяха забързано във всички посоки. Никой не вървеше спокойно. От множеството се появи висок мъж и я поздрави с огромна усмивка.

— Аз съм Рупърт Харви — каза той. — Съжалявам за организирания хаос, но така е винаги, когато посланикът се връща в Англия. Този път е дори по-лошо, защото през последната седмица имахме и посетител, министър от кабинета. Всички документи са готови — добави той и се върна при бюрото си. — Само трябва да видя паспорта ви.

След като прелисти документите, я помоли да се подпише на три места.

— В шест вечерта от посолството ще тръгне автобус до летището. Гледайте да дойдете навреме, тъй като всички трябва да са на борда на самолета преди пристигането на посланика.

— Ще дойда навреме — отвърна Ема. — Мога ли да оставя нещата си тук, за да разгледам града?

— Няма проблем — каза Рупърт. — Ще поръчам някой да натовари багажа ви в автобуса.

— Благодаря — каза Ема.

Тя се канеше да тръгне, когато той добави:

— Между другото, книгата страшно ми хареса. И едно предупреждение от мен — министърът иска да поговори с вас в самолета. Мисля, че е бил издател, преди да влезе в политиката.

— Как се казва? — попита Ема.

— Харолд Макмилан.

Ема си спомни един от мъдрите съвети на мистър Гинзбърг. Всички ще искат тази книга — беше й казал той. — Няма издател, който да не отвори вратите си пред вас, така че не се ласкайте лесно. Опитайте се да се свържете с Били Колинс и Алън Лейн от „Пенгуин“. Не беше споменал нищо за Харолд Макмилан.

— Е, значи ще се видим в автобуса към шест — каза Рупърт Харви и изчезна в навалицата.

Ема излезе от посолството, стигна до Масачузетс авеню и си погледна часовника. Имаше малко повече от два часа преди срещата с полковник Клевърдън. Спря едно такси.

— Накъде, мис?

— Искам да видя всичко, което има за виждане в този град — отвърна тя.

— С колко време разполагате? Две години?

— Не, само с два часа — отвърна Ема. — Затова да побързаме.

Таксито се понесе по улицата. Първа спирка: Белият дом, 15 минути. Капитолият — 20 минути. Обиколка на мемориалите Вашингтон, Джеферсън и Линкълн — 25 минути. Препускане през Националната галерия — още 25 минути. Накрая стигнаха до Смитсъновия институт, но до срещата оставаха само 30 минути, така че Ема успя да обиколи само първия етаж.

— А сега накъде, мис? — попита шофьорът, когато тя скочи обратно в таксито.

Ема погледна адреса върху писмото на полковник Клевърдън.

— Адамс стрийт три хиляди двайсет и две — отвърна тя. — Точно навреме.

Когато таксито спря пред голямата сграда от бял мрамор, която заемаше цял блок между две пресечки. Ема даде на шофьора последната си петдоларова банкнота. След срещата щеше да й се наложи да се връща пеша до посолството.

— Струваше си до последния цент — каза му тя.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си и се ухили:

— Мислех си, че само американците правим такива обиколки.

Ема се качи по стъпалата, мина покрай двамата стражи, които гледаха право през нея, и влезе в сградата. Забеляза, че почти всички са облечени в различни оттенъци на жълто-кафявото, макар че малцина имаха бойни нашивки. Младата жена на рецепцията я насочи към стая 9197. Ема се присъедини към униформената маса, която вървеше към асансьорите. Когато излезе на деветия етаж, секретарката на полковник Клевърдън вече я чакаше.

— Полковникът в момента е на съвещание, но след няколко минути ще се срещне с вас — каза тя, докато вървяха по коридора.

Въведоха я в кабинета на полковника. След като седна, Ема се загледа в дебелата папка на бюрото. Запита се колко ли време ще трябва да чака, докато съдържанието й бъде разкрито, също като писмото на Мейзи върху камината и тетрадките на бюрото на Джелкс.

Отговорът бе двайсет минути. Когато вратата най-сетне се отвори, в стаята нахълта висок атлетичен мъж на годините на баща й, с пура в устата.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той, докато се ръкуваше с нея. — Просто часовете в денонощието май не стигат. — Седна зад бюрото и й се усмихна. — Джон Клевърдън. А вас бих ви познал навсякъде.

Ема го погледна изненадано.

— Вие сте точно такава, каквато ви е описал Хари в книгата си — обясни той. — Желаете ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Ема, като се мъчеше да не прозвучи нетърпеливо, докато поглеждаше към папката на бюрото на полковника.

— Дори не се налага да я отварям — каза той и започуква папката с пръст. — Повечето неща са написани от мен, така че мога да ви кажа всичко за Хари след излизането му от Лейвънхам. А сега, благодарение на дневниците му, всички знаем, че изобщо не е трябвало да влиза там. С нетърпение очаквам следващата книга, за да разбера какво е станало, преди да се озове в затвора.

— А аз с нетърпение очаквам да разбера какво се е случило с него, след като е излязъл от затвора — каза Ема с надеждата, че не е прекалено нетърпелива.

— Тогава да започваме по същество — рече полковникът и все пак отвори папката, за да си припомни. — Хари доброволно се включи в специалните части, които имам привилегията да командвам, в замяна на излежаването на присъдата си. Започна живота си във Въоръжените сили на САЩ като редови пехотинец, но неотдавна бе повишен и в момента е лейтенант. От няколко месеца действа в тила на противника. Работи с групи на съпротивата в окупирани страни и помага за предстоящия ни десант в Европа.

Чутото не се хареса на Ема.

— Какво всъщност означава в тила на противника?

— Не мога да ви кажа точно, защото невинаги е лесно да бъде открит, когато е на мисия. Често му се случва да прекъсне връзките с външния свят за дни наред. Мога обаче да ви кажа, че той и шофьорът му, ефрейтор Пат Куин, също питомец на Лейвънхам, се оказаха двама от най-ефективните агенти в групата ми. Приличат на ученици, на които им е даден гигантски химически набор и им е позволено да експериментират върху съобщителната мрежа на врага. Прекарват по-голямата част от времето си във взривяване на мостове, повреждане на железопътни релси и изваждане от строя на електропроводи. Специалността на Хари е предизвикването на разнобой в движението на германските части. На няколко пъти швабите едва не го спипаха, но засега успява да бъде поне на една крачка пред тях. Всъщност той се оказа такъв трън в петата им, че са обявили награда за главата му, която като че ли расте всеки месец. Последния път, когато проверих, възлизаше на трийсет хиляди франка.

Полковникът забеляза, че Ема е пребледняла като платно, и каза:

— Ужасно съжалявам. Не исках да ви тревожа, но понякога забравям зад това бюро на какви опасности се излагат момчетата ми всеки ден.

— Кога Хари ще бъде освободен? — тихо попита Ема.

— Боя се, че трябва да изтърпи наказанието си.

— Но след като знаете, че е невинен, не можете ли поне да го пратите в Англия?

— Не мисля, че това ще промени особено нещата, мис Барингтън. Доколкото познавам Хари, той просто ще смени една униформа с друга веднага щом стъпи в родината си.

— Не и ако аз имам думата.

Полковникът се усмихна.

— Ще видя с какво мога да помогна — обеща й, докато ставаше. Отвори вратата и й отдаде чест. — Лек път до дома, мис Барингтън. Надявам се скоро и двамата да се озовете на едно и също място по едно и също време.

Загрузка...