Греховете на бащата

41.

— Ще докладвам веднага щом ги открия, сър — каза Хари и затвори полевия телефон.

— Кого да откриеш? — попита Куин.

— Армията на Кертел. Полковник Бенсън смята, че може да са в долината от другата страна на този хребет — отвърна Хари и посочи.

— Има само един начин да разберем — отбеляза Куин и превключи шумно на първа скорост.

— Леко — каза му Хари. — Ако швабите са тук, не е нужно да се издаваме.

Куин остана на първа скорост и джипът бавно запълзя нагоре по склона.

— Спри тук — каза Хари, когато до превала останаха само петдесетина метра.

Куин дръпна ръчната и изключи двигателя. Двамата скочиха от колата и затичаха нагоре. Малко преди билото залегнаха и изпълзяха последните няколко метра.

Хари надникна надолу и дъхът му секна. Не му трябваше бинокъл, за да види с какво си имат работа. Легендарният Деветнайсети брониран корпус на фелдмаршал Кертел несъмнено се подготвяше за сражение. Танковете бяха подредени в редици докъдето стигаше погледът, а помощните части можеха да запълнят цял стадион. Хари прецени, че противникът е поне три пъти по-многоброен от Втора дивизия на Тексаските рейнджъри.

— Не мислиш ли, че използвахме достатъчно от деветте си живота през последната година? — прошепна Куин.

— Дотук преброих осем — каза Хари. — Така че мисля, че можем да си позволим още един риск.

И запълзя обратно преди Куин да може да си каже мнението.

— Имаш ли кърпичка? — попита Хари, когато Куин се настани зад волана.

— Тъй вярно, сър — отвърна той, извади кърпата от джоба си и му я подаде.

Хари я върза за антената на джипа.

— Да не би да си решил…

— … да се предадем ли? Да, ако това е единственият ни шанс — отвърна Хари. — Така че карай бавно до превала, ефрейтор, след което продължи надолу към долината.

Хари наричаше Пат „ефрейтор“ само когато не искаше дълги дискусии.

— Към долината на смъртта — уточни Куин.

— Сравнението не е добро — отвърна Хари. — Надявам се да оцелеем и дори да успеем.

— Аз пък се виждам като мишена.

— Защото си ирландец — обясни Хари, докато започваха бавното спускане от другата страна. — И не превишавай разрешената скорост — добави в опит да разведри атмосферата.

Очакваше безочливото им натрапване да бъде посрещнато с град от куршуми, но явно любопитството на германците бе надделяло.

— Каквото и да става, Пат — твърдо каза Хари, — не си отваряй устата. И гледай да изглеждаш така, сякаш всичко е било замислено предварително.

Дори и да имаше мнение, Куин не го изказа, което беше крайно нехарактерно за него. Караше със спокойно темпо и не докосна спирачката, докато не стигнаха първата редица танкове.

Хората на фелдмаршала зяпаха втрещено двамата в джипа, но никой не помръдна. Накрая някакъв майор си проби път през редиците и тръгна право към тях. Хари скочи от джипа, застана мирно и отдаде чест с надеждата, че немският му ще се окаже на ниво.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита майорът.

Хари бе очаквал точно този въпрос. Успя да запази външно спокойствие.

— Имам съобщение за фелдмаршал Кертел от генерал Айзенхауер, върховен командващ на Съюзните сили в Европа.

Хари знаеше, че щом чуе името Айзенхауер, майорът ще предпочете да не рискува и ще докладва на висшестоящите.

Без да каже нито дума повече, майорът се качи на задната седалка на джипа и посочи към една голяма палатка.

Щом стигнаха, майорът скочи от колата и нареди:

— Чакайте тук. — И влезе вътре.

Куин и Хари останаха в джипа, заобиколени от хиляди предпазливи очи.

— Ако погледите можеха да убиват… — прошепна Куин.

Хари пропусна думите му покрай ушите си.

Минаха няколко минути, преди майорът да се върне.

— Какво ще бъде, сър? — промърмори Куин. — Наказателен взвод или ще те покани на чашка шнапс?

— Фелдмаршалът се съгласи да се срещне с вас — каза майорът, без да си прави труда да скрие изненадата си.

— Благодаря, сър — отвърна Хари, слезе от джипа и го последва в палатката.

Фелдмаршал Кертел стана от мястото си зад дългата маса, на която беше разстлана карта с макети на танкове и войници. Около него имаше десетина офицери, всички с чин от полковник нагоре.

Хари застана мирно и отдаде чест.

— Име и чин? — попита фелдмаршалът, след като отговори на поздрава му.

— Клифтън, сър. Лейтенант Клифтън. Адютант на генерал Айзенхауер. — Хари забеляза Библия на малка сгъваема масичка до леглото на фелдмаршала. Германско знаме покриваше едната стена на палатката. Нещо липсваше.

— И защо му е на генерал Айзенхауер да изпраща адютанта си при мен?

Хари внимателно огледа човека, преди да отговори. За разлика от Гьобелс или Гьоринг, обветреното от битките лице на Кертел потвърждаваше, че той неведнъж е бил в първите редици на бойното поле. Единственият медал, който носеше, бе Железен кръст с дъбови листа. Хари знаеше, че го е спечелил като лейтенант в битката при Марна през 1918 година.

— Генерал Айзенхауер иска да знаете, че от другата страна на Клемансо има три пълни батальона от трийсет хиляди души, както и двайсет и две хиляди танка. На десния му фланг е Втора дивизия на Тексаските рейнджъри, в центъра се намира Трети батальон на Зелените куртки, а на левия им фланг е разположен батальон от Австралийската лека пехота.

От фелдмаршала можеше да стане великолепен играч на покер, защото лицето му не издаде нищо. Би трябвало да разбере, че числеността е вярна, ако трите поделения наистина бяха по местата си.

— В такъв случай се очертава много интересна битка, лейтенант. Но ако целта ви е да ме смутите, не постигнахте успех.

— Това не влиза в инструктажа ми, сър — отвърна Хари, като хвърли поглед към картата, — защото предполагам, че не съм ви казал нищо ново, в това число и факта, че Съюзниците неотдавна овладяха летището във Вилхелмсбург. — Факт, който се потвърждаваше от малък американски флаг, забучен върху летището на картата. — Онова, което може би не знаете, сър, е, че на летището има готова за действие ескадрила бомбардировачи „Ланкастър“, очакваща заповед от генерал Айзенхауер да унищожи танковете ви, докато батальоните му напредват в боен строй.

Хари знаеше, че единствените самолети на летището са две разузнавателни машини, които си оставаха приковани към земята поради липса на гориво.

— Карайте по същество, лейтенант — каза Кертел. — Защо генерал Айзенхауер ви е изпратил при мен?

— Ще се опитам да си припомня точните думи на генерала, сър. — Хари заговори, сякаш цитираше посланието: — Няма съмнение, че тази ужасна война бързо приближава към края си и само заблуден човек с ограничен опит във военното дело би повярвал, че победата все още може да бъде негова.

Намекът за Хитлер не остана незабелязан за офицерите, наобиколили командира си. Точно тогава Хари осъзна какво липсва. В палатката на фелдмаршала не се виждаше нацистки флаг, нямаше и портрет на фюрера.

— Генерал Айзенхауер храни голямо уважение към вас и Деветнайсети корпус — продължи Хари. — Той не се съмнява, че хората ви ще жертват живота си за вас, каквито и да са изгледите за успех. Но той се пита — с каква цел, за бога? В това сражение вашите войници ще бъдат избити, ние също ще претърпим огромни загуби. Всички знаят, че до края на войната остават само седмици, така че какъв е смисълът от едно такова ненужно клане? Генерал Айзенхауер е чел книгата ви „Професионалният войник“, докато е бил в Уест Пойнт, сър, и едно изречение от нея е останало загнездено в съзнанието му през цялата му военна кариера.

Хари беше прочел мемоарите на Кертел две седмици преди това, когато разбра, че могат да се изправят срещу него, така че можеше да цитира изречението почти дума по дума.

— „Да пратиш хората си на ненужна смърт не е проява на лидерство, а на суетен стремеж към слава, който е недостоен за един професионален войник.“ Това, сър, е нещо общо между вас и генерал Айзенхауер. Той гарантира, че ако оставите оръжието си, хората ви ще бъдат третирани достойно и с уважение, според изискванията на Женевската конвенция.

Очакваше отговорът на фелдмаршала да бъде: „Добър опит, млади човече, но можеш да кажеш на командващия жалката ти бригада от другата страна на хълма, че смятам да го изтрия от лицето на земята“. Кертел обаче го изненада.

— Ще обсъдя предложението на генерала с офицерите си — каза той. — Бъдете така добър да изчакате отвън.

— Разбира се, сър. — Хари отдаде чест, излезе от палатката и се върна при джипа.

Куин не каза нищо, когато се качи и седна до него.

Ясно беше, че офицерите на Кертел не са на едно мнение — откъм палатката се чуваха разгорещени гласове. Хари си представяше как се подмятат думи като чест, здрав разум, дълг, реализъм, унижение и саможертва. Но онази, от която се страхуваше най-много бе „блъфира“.

Мина почти час. Накрая майорът извика Хари в палатката. Кертел стоеше настрани от най-доверените си съветници. Изглеждаше уморен. Беше взел решение и дори някои от офицерите му да не бяха съгласни с него, нямаше да оспорват дадените заповеди. Не беше нужно да казва на Хари какво е решението.

— Сър, имам ли разрешението ви да се свържа с генерал Айзенхауер и да му съобщя решението ви?

Фелдмаршалът кимна отсечено и офицерите му бързо излязоха, за да се погрижат заповедта му да бъде изпълнена.

Хари се върна при джипа заедно с майора и загледа как 23 000 души оставят оръжието си, излизат от танковете и се строяват в колони по трима, за да се предадат. Единственият му страх беше, че след като бе заблудил фелдмаршала, няма да има същия успех със собствения си командир. Вдигна полевия телефон и само няколко секунди по-късно полковник Бенсън отговори. Хари се надяваше, че майорът не е забелязал капчицата пот, която се стичаше по носа му.

— Откри ли с какъв противник си имаме работа, Клифтън? — бяха първите думи на полковника.

— Бихте ли ме свързали с генерал Айзенхауер, полковник? Обажда се лейтенант Клифтън, неговият адютант.

— Да не си се побъркал, Клифтън?

— Да, сър, ще изчакам, докато го намерите.

Сърцето му биеше така, сякаш току-що бе спринтирал сто метра. Запита се колко ли време ще е нужно на полковника да проумее какво всъщност става. Кимна на майора, но онзи не реагира. Дали не стоеше тук с надеждата да намери пукнатина в бронята му? Докато чакаше, Хари гледаше хилядите бойци. Някои бяха смутени, докато други като че ли изпитваха облекчение, докато се присъединяваха към онези, които вече бяха изоставили танковете и бяха положили оръжията си.

— Генерал Айзенхауер. Ти ли си, Клифтън? — каза полковник Бенсън след минута.

— Тъй вярно, сър. Аз съм при фелдмаршал Кертел и той прие предложението Деветнайсети корпус да свали оръжие и да се предаде по правилата на Женевската конвенция, за да се избегне ненужното клане, ако си спомням правилно думите ви, сър. Ако изпратите напред един от петте батальона, той ще е в състояние да извърши операцията без инциденти. Очаквам да дойда през хребета Клемансо с Деветнайсети корпус… — той си погледна часовника — около седемнайсет часа.

— Ще ви чакаме, лейтенант.

— Благодаря, сър.

Петдесет минути по-късно Хари прекоси хребета Клемансо за втори път този ден, следван от немските войски, сякаш беше магьосникът измамник от приказката. Когато 700 души и 214 танка обградиха Деветнайсети корпус, Кертел осъзна, че е бил измамен от англичанин и ирландец, чиито единствени оръжия бяха джип и носна кърпа.

Фелдмаршалът извади пистолет от пазвата си и Хари за миг си помисли, че ще го застреля. Кертел застана мирно, отдаде чест, опря пистолета в слепоочието си и дръпна спусъка.

Хари не изпита радост от смъртта му.

След като германците бяха пленени, полковник Бенсън предложи на Хари да поведе триумфално Деветнайсети вече неброниран корпус към лагера. Докато караха пред колоната, дори на лицето на Пат Куин цъфна усмивка.

Намираха се на по-малко от два километра от лагера, когато джипът попадна на германска мина. Хари чу оглушителната експлозия и си спомни пророческите думи на Пат „Не мислиш ли, че използвахме достатъчно от деветте си живота през последната година?“.

После — нищо.

42.

Разбираш ли, че си умрял?

Мигновено ли се случва? Дали просто изведнъж преставаш да бъдеш?

Беше сигурно само едно — образите, които се появяваха пред Хари като актьори в Шекспирова пиеса. Излизаха на сцената и след това напускаха, но той не можеше да каже със сигурност дали става въпрос за комедия, трагедия или историческа драма.

Главният герой не се променяше и се играеше от жена, която се представяше забележително, а останалите сякаш се явяваха и напускаха по нейна заповед. А после очите му се отвориха и до него стоеше Ема.

Когато Хари се усмихна, цялото й лице грейна. Тя се наведе и го целуна нежно по устните.

— Добре дошъл у дома.

И в този момент той осъзна не само колко я обича, но и че вече нищо няма да е в състояние да ги раздели. Взе нежно ръката й.

— Ще се наложи да ми помогнеш — започна той. — Къде съм? И откога съм тук?

— В Бристолската болница, от малко повече от месец. Известно време беше на косъм, но нямам намерението да те губя за втори път.

Хари стисна ръката й и се усмихна. После отново потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, беше тъмно и усети, че е сам. Опита се да си представи какво ли е станало с всички през последните пет години — в края на краищата те би трябвало да мислят, че е погребан в морето, досущ като в „Дванайсета нощ“.

Майка му беше ли прочела писмото, което й бе написал? Джайлс беше ли използвал цветната си слепота, за да се измъкне от армията? Хюго беше ли се върнал в Бристол, след като се е убедил, че Хари вече не представлява заплаха за него? Живи ли бяха все още сър Уолтър Барингтън и лорд Харви? Имаше и още една мисъл, която се връщаше отново и отново. Дали Ема не изчакваше удобен момент да му каже, че в живота й има друг?

Внезапно вратата се отвори, вътре се втурна малко момче и с викове „Тате, тате, тате!“ скочи на леглото му и го прегърна.

Ема се появи секунди по-късно и загледа как двамата мъже в живота й се срещат за първи път.

Хари си спомни за собствената си снимка като момче, която майка му държеше над камината на Стил Хаус Лейн. Нямаше нужда да му казват, че това е негово дете, и изпита тръпка, за каквато изобщо не бе подозирал, че е възможна. Вгледа се по-внимателно в момчето, което скачаше в леглото — светлата коса, сините очи и ъгловатата челюст, също като на бащата на Хари.

— Боже мой — промълви той и припадна.

Когато се свести, Ема седеше до леглото. Хари се усмихна и попита:

— След като вече се запознах със сина си, има ли и други изненади?

Ема се поколеба и се усмихна стеснително.

— Не знам откъде да започна.

— От началото, ако може — каза Хари. — Както с всяка добра история. Само не забравяй, че за последен път се видяхме на сватбата ни.

Ема започна с пътуването си до Шотландия и раждането на сина им Себастиан. Тъкмо натискаше звънеца на апартамента на Кристин в Манхатън, когато Хари заспа.

Когато се събуди отново, тя още беше до него.

Хари хареса описанието на Филис и Алистър и макар едва да си спомняше детектив Коловски, никога нямаше да забрави Сефтън Джелкс. Когато стигна до края на историята, Ема прекосяваше Атлантика със самолет на път за Англия, седнала до мистър Харолд Макмилан.

Даде му копие на „Дневникът на един осъден“.

— А какво стана с Пат Куин? — каза Хари.

На Ема й бе трудно да намери подходящите думи.

— Убит е от мината, нали? — тихо попита Хари.

Ема наведе глава. Тази вечер Хари не каза нито дума повече.

Всеки ден носеше нови изненади — естествено, животът на всички беше продължил през петте години, откакто Хари не ги беше виждал.

Майка му дойде да го види на следващия ден. Хари страшно се зарадва и се почувства горд, че тя може великолепно да чете и пише и че е заместник-управител на хотела, но се натъжи, когато му призна, че така и не е отворила донесеното от д-р Уолас писмо, преди то да изчезне.

Хари смени темата.

— Виждам, че носиш годежен пръстен. А също и венчален.

Майка му се изчерви.

— Да, исках да те видя сама, преди да се срещнеш с пастрока си.

— С пастрока ми? — повтори Хари. — Познавам ли го?

— О, да — отвърна тя и щеше да му каже за кого се е омъжила, ако той не беше заспал отново.

Следващия път се събуди посред нощ. Запали нощната лампа и зачете „Дневникът на един осъден“. Усмихна се на няколко пъти, преди да стигне до последната страница.

Не се изненада на нищо от онова, което Ема му разказа за Макс Лойд, особено след повторната поява на Сефтън Джелкс на сцената. Но остана поразен, когато Ема му каза, че книгата моментално е станала бестселър и че продължението е пожънало още по-големи успехи.

— Продължение ли? — не разбра Хари.

— Първият ти дневник, за случилото се с теб, преди да попаднеш в Лейвънхам. Току-що излезе в Англия. Застана на върха на всички класации, също като в Америка. Това ми напомня, че мистър Гинзбърг продължава да ме пита кога може да очаква първия ти роман, за който намекваш в „Дневникът на един осъден“.

— Имам достатъчно идеи за поне пет-шест романа — отвърна Хари.

— Че тогава защо не започнеш да ги пишеш? — попита Ема.

Когато същия следобед се събуди, до него седяха майка му и мистър Холкомби. Държаха се за ръце като млади влюбени. Хари никога не беше виждал майка си толкова щастлива.

— Не може да сте пастрокът ми — запротестира Хари, докато двамата се здрависваха.

— Определено съм — отвърна мистър Холкомби. — Всъщност трябваше да поискам ръката на майка ти още преди двайсет години, но просто не мислех, че съм достатъчно добър за нея.

— И продължавате да не сте достатъчно добър, сър — каза Хари и се ухили. — Но пък това се отнася и за двама ни.

— Ако трябва да съм откровен, ожених се за майка ти заради парите й.

— Какви пари? — учудено попита Хари.

— Десетте хиляди долара, които ни изпрати мистър Джелкс. С тях успяхме да си купим къща в провинцията.

— За което ще ти бъдем вечно благодарни — обади се Мейзи.

— Не благодарете на мен — рече Хари. — А на Ема.

И ако беше изненадан от откритието, че майка му се е омъжила за мистър Холкомби, това бе нищо в сравнение с шока, когато в стаята влезе Джайлс, облечен в униформата на лейтенант от Уесекския полк. И сякаш това не беше достатъчно, гърдите му бяха окичени с медали, сред които и Военният кръст. Но когато Хари го попита как го е заслужил, Джайлс смени темата.

— Смятам да се кандидатирам за парламента на следващите избори — заяви той.

— Кой избирателен район ти даде тази чест? — попита Хари.

— Бристолското пристанище — отвърна Джайлс.

— Но това е крепост на лейбъристите.

— Смятам да се кандидатирам като лейбърист.

Хари не се опита да скрие изненадата си.

— И какво е довело до тази рязка промяна? — попита той.

— Един ефрейтор, с когото служех на фронта, Бейтс…

— Да не говориш за Тери Бейтс?

— Да, познаваше ли го?

— Разбира се. Най-умното хлапе в класа ми в „Мериууд“, а също и най-добрият спортист. Напусна училище на дванайсет, за да започне работа при баща си — Бейтс и син, касапи.

— Именно затова се кандидатирам като лейбърист — каза Джайлс. — Тери имаше точно толкова право да отиде в Оксфорд, колкото ти или аз.

На следващия ден Ема и Себастиан дойдоха въоръжени с писалки, моливи, тефтери и гумичка. Ема заяви, че му е дошло време да зареже мисленето и да започне да пише.

През дългите часове, в които Хари не можеше да заспи или просто бе сам, мислите му се връщаха към романа, който смяташе да напише, ако не се беше спасил от Лейвънхам.

Започна да нахвърля скици на героите. Детективът му трябваше да е чешит, оригинален тип, за когото се надяваше да стане част от ежедневието на читателите, подобно на Поаро, Холмс или Мегре.

Накрая се спря на името Уилям Уоруик. Уилям беше втори син на граф Уоруик, отказал възможността да следва в Оксфорд, за най-голямо отвращение на баща си, защото искал да стане полицай. Героят му в общи линии се основаваше на приятеля му Джайлс. След три години патрулиране по улиците на Бристол Бил, както е известен на колегите си, щеше да стане детектив инспектор, подчинен на главен инспектор Блейкмор — същия, който се бе намесил, когато вуйчото на Хари Стан беше арестуван и несправедливо обвинен за кражба на пари от сейфа на Хюго Барингтън.

Лейди Уоруик, майката на Бил, щеше да бъде изградена по образа на Елизабет Барингтън; Бил щеше да има приятелка на име Ема, а дядовците му лорд Харви и сър Уолтър Барингтън щяха да се появяват на страниците само от време на време, за да предложат мъдрите си съвети.

Всяка вечер Хари четеше изписаните през деня страници и всяка сутрин кошчето до леглото трябваше да бъде изпразвано.

Хари винаги очакваше с нетърпение посещенията на Себастиан. Синът му беше пълен с енергия, любознателен и хубав като майка си, както го дразнеха всички.

Себастиан често задаваше въпроси, които никой друг не смееше да зададе — какво е да си в затвора? Колко немци си убил? Защо двамата с мама не сте женени? Хари успяваше да се измъкне от повечето, но виждаше, че детето е твърде умно, и се боеше, че не след дълго ще го хване натясно.

Всеки път, когато бе сам, Хари продължаваше да работи върху плана на романа си.

Докато работеше като помощник-библиотекар в Лейвънхам, беше прочел над сто криминалета и имаше чувството, че някои от образите, на които бе попаднал в затвора и в армията, могат да му осигурят материал за доста романи — Макс Лойд, Сефтън Джелкс, директор Суонсън, Хеслер, полковник Клевърдън, капитан Хейвънс, Том Брадшоу и Пат Куин. Особено Пат Куин.

През следващите няколко седмици се потопи в някакъв собствен свят, но трябваше да признае, че начинът, по който някои от посетителите му бяха прекарали последните пет години, беше по-странен и от художествена измислица.

Когато мина да го види сестрата на Ема, Грейс, Хари не й каза, че изглежда много пораснала от последния път, когато я бе виждал; но пък по онова време Грейс беше все още ученичка. Сега караше последна година в Кеймбридж и изпитите й наближаваха. Разказа му с гордост, че в продължение на две години е работила в една ферма и се върнала в университета едва след като се убедила, че войната е спечелена.

Хари се натъжи, когато научи от лейди Барингтън за кончината на съпруга й сър Уолтър — човека, на когото се възхищаваше най-много след Стария Джак.

Вуйчо му Стан така и не дойде да го види.

Дните отминаваха и Хари мислеше дали да не повдигне темата за бащата на Ема, но имаше усещането, че дори споменаването на това име е табу.

А една вечер, след като докторът каза на Хари, че скоро ще го изпишат, Ема легна до него на леглото и му каза, че баща й е мъртъв.

Когато завърши разказа си, Хари рече:

— Никога не си била добра в преструвките, скъпа, така че може би е време да ми кажеш защо цялата фамилия е така на тръни.

43.

На следващата сутрин Хари се събуди и откри, че майка му и цялата фамилия Барингтън са насядали около леглото му.

Единствените отсъстващи бяха Себастиан и вуйчо му Стан; явно беше решено, че нито единият, нито другият може да допринесе особено за сериозния разговор.

— Докторът каза, че можеш да се прибереш у дома — рече Ема.

— Чудесна новина — отвърна Хари. — Само че къде е „у дома“? Ако това означава да се върна в Стил Хаус Лейн при вуйчо ми Стан, предпочитам да остана в болницата… или дори в затвора.

Никой не се разсмя.

— Аз живея в Барингтън Хол — каза Джайлс. — Защо не се преместиш при мен? Бог ми е свидетел, че има достатъчно стаи.

— Както и библиотека — вметна Ема. — Така няма да имаш извинение да не работиш върху романа си.

— И ще можеш да идваш на гости на Ема и Себастиан, когато пожелаеш — добави Елизабет Барингтън.

Известно време Хари не отговори.

— Всички сте много мили — най-сетне рече той. — Моля ви, не мислете, че не съм благодарен, но не мога да повярвам, че е бил нужен цял семеен съвет, който да реши къде ще живея.

— Искаме да поговорим с теб по един друг въпрос — обади се лорд Харви, — и семейството ме помоли аз да говоря от името на всички.

Хари се изправи в леглото си и насочи цялото си внимание към дядото на Ема.

— Възникна сериозен въпрос относно бъдещето на имуществото на Барингтън — започна лорд Харви. — Условията в завещанието на Джошуа Барингтън се оказаха същински юридически кошмар, съизмерим единствено с „Джарндайс срещу Джарндайс“3, и може да се окаже също толкова разоряващ.

— Но аз нямам интерес нито към титлата, нито към имуществото — каза Хари. — Единственото ми желание е да докажа, че Хюго Барингтън не е мой баща, за да мога да се оженя за Ема.

— Амин — отвърна лорд Харви. — Възникнаха обаче някои усложнения, с които трябва да те запозная.

— Направете го, сър, защото не виждам къде може да има проблем.

— Ще се опитам да обясня. След ненавременната смърт на Хюго поговорих с лейди Барингтън. Тя трябваше да плати два тежки данъка наследство, а аз прехвърлих седемдесетте, така че й казах, че би било разумно двете ни компании „Барингтънс“ и „Харвис“ да обединят силите си. Разбираш, че това стана по време, когато все още те смятахме за мъртъв. Затова изглеждаше, че всички спорове около това кой ще наследи титлата и имуществото са решени, макар и нещастно, и че е възможно Джайлс да застане начело на фамилията.

— И все още може да го направи, ако питате мен — рече Хари.

— Проблемът е, че се намесиха и други заинтересовани страни и сега усложненията далеч не се ограничават с хората в тази стая. След убийството на Хюго аз станах президент на обединената компания и поканих Бил Фрамптън да се върне като изпълнителен директор. Без много фанфари „Барингтън Харви“ изплати на акционерите си доста добри дивиденти през последните две години, въпреки пречките от страна на хер Хитлер. След като разбрахме, че си още жив, се обърнахме за юридическа консултация към кралски съветник сър Данвърс Баркър, за да сме сигурни, че не нарушаваме условията в завещанието на Джошуа Барингтън.

— Ако бях отворила по-рано писмото… — тихо промълви Мейзи.

— Сър Данвърс ни увери — продължи лорд Харви, — че ако се откажеш от претенциите си върху титлата или имуществото, можем да продължим да работим по същия начин като през предишните две години. Той дори състави необходимия документ.

— Ако някой ми даде писалка, с радост ще го подпиша — каза Хари.

— Де да беше така лесно — рече лорд Харви. — И сигурно щеше да бъде, ако „Дейли Експрес“ не надуши историята.

— Боя се, че в случая вината е моя — обади се Ема. — След успеха на книгата ти от двете страни на Атлантика медиите са полудели от желание да разберат кой ще наследи титлата на Барингтън — сър Хари или сър Джайлс?

— Тази сутрин в „Нюз Кроникъл“ излезе карикатура — рече Джайлс. — Двамата с теб като противници на рицарски турнир, Ема седи на подиума с кърпичка в ръка, мъжете дюдюкат, а жените крещят окуражително.

— Какъв е намекът? — попита Хари.

— Цялата нация е разделена — каза лорд Харви. — Мъжете като че ли се интересуват само от това кой ще получи титлата и имуществото, а всички жени искат да видят за втори път Ема пред олтара. Всъщност вие двамата изместихте дори Кари Грант и Ингрид Бергман от първите страници.

— Но нали след като подпиша документа и се откажа от претенциите, публиката ще изгуби интерес и ще насочи вниманието си другаде?

— Би могло да стане така, ако не беше замесен и кралският хералдмайстор.

— Кой е пък той? — попита Хари.

— Кралският представител, когато трябва да се реши кой следва да наследи дадена титла. В деветдесет и девет процента от случаите той просто изпраща удостоверяващо писмо на следващия наследник. В редките случаи, когато има разногласия, препоръчва въпросът да бъде уреден в кабинета на съдията.

— Само не ми казвайте, че се е стигнало дотам — рече Хари.

— Боя се, че стигна. Съдия Шоукрос отсъди в полза на Джайлс, но само при условие, че след като се възстановиш напълно, писмено ще се откажеш от правата си върху титлата и имуществото, като позволиш те да преминат от баща на син.

— Е, вече съм напълно възстановен, така че да си уредим среща със съдията и да решим въпроса веднъж завинаги.

— Не бих искал нищо повече — рече лорд Харви, — но се боя, че това решение вече ни е отнето.

— Този път от кого? — попита Хари.

— От един лейбърист от Камарата на лордовете, лорд Престън — каза Джайлс. — Научил историята от пресата и зададе писмен въпрос на министъра на вътрешните работи с искане да определи кой от нас следва да стане барон. След това даде пресконференция, на която твърдеше, че нямам право да наследя титлата, защото истинският кандидат лежи в безсъзнание в някаква болница в Бристол и не е в състояние да изкаже становището си.

— Какво му пука на някакъв лейбърист дали титлата се наследява от мен или от Джайлс?

— Когато от пресата му зададоха същия въпрос — отвърна лорд Харви, — той заяви, че ако Джайлс наследи титлата, това ще бъде класически пример на класови предразсъдъци и че е съвсем справедливо синът на докера да може да предяви претенциите си.

— Но в това няма никаква логика — каза Хари. — Защото ако аз съм син на докер, Джайлс така или иначе ще наследи титлата.

— Няколко души писаха до „Таймс“ и изказаха абсолютно същото мнение — рече лорд Харви. — Но тъй като предстоят избори, министърът на вътрешните работи се измъкна от въпроса и каза на благородния си приятел, че ще отнесе въпроса до кабинета на председателя на Камарата на лордовете. Лорд канцлерът пък го прехвърли на Правната комисия и седем учени мъже дебатираха надълго и нашироко и накрая взеха решение с четири срещу три гласа. В твоя полза, Хари.

— Но това е безумно. Защо не са се обърнали към мен?

— Ти беше в безсъзнание — напомни му лорд Харви. — Пък и така или иначе, те обсъждаха закона, а не мнението ти, така че решението им си остава, освен ако не бъде отхвърлено след обжалване в Камарата на лордовете.

Хари нямаше думи.

— Така че положението е следното — продължи лорд Харви. — Сега ти си сър Хари и мажоритарен акционер в „Барингтън Харви“, а също така собственик на имотите на Барингтън и, както е посочено в оригиналното завещание, на всичко, което върви към титлата.

— В такъв случай ще обжалвам решението на Правната комисия и ясно ще заявя, че желая да се откажа от титлата — твърдо заяви Хари.

— Иронията е в това, че не можеш — рече Джайлс. — Единствено аз мога да обжалвам решението, но нямам намерение да го правя, освен ако не получа благословията ти.

— Разбира се, че имаш благословията ми — каза Хари. — Но се сещам и за едно много по-лесно решение.

Всички го погледнаха.

— Мога просто да се самоубия.

— Не става — отсече Ема и седна на леглото до него. — Вече опита на два пъти и виж докъде стигна.

44.

Ема нахълта в библиотеката с писмо в ръка. Тъй като рядко прекъсваше Хари, докато пишеше, той разбра, че трябва да е нещо важно, и остави писалката си.

— Съжалявам, скъпи — каза тя, докато сядаше, — но се появи нещо важно и дойдох да го споделя с теб.

Хари се усмихна на жената, която обожаваше. Представата й за важно можеше да варира от това, че Себ е полял котката с вода, до „обаждат се от кабинета на председателя на Камарата на лордовете и искат да говорят спешно с теб“. Облегна се и зачака да разбере в коя категория ще попадне тази новина.

— Току-що получих писмо от баба Филис — каза тя.

— Пред която всички благоговеем — подразни я Хари.

— Не се подигравай — сгълча го Ема. — Тя повдигна въпрос, който може да ни помогне да докажем, че папа не е твой баща.

Този път Хари пропусна остроумната забележка.

— Знаем, че ти и майка ти сте с кръвна група нулева отрицателна — продължи Ема. — Ако моят баща е с положителен резус-фактор, той не може да бъде твой баща.

— Обсъждали сме това неведнъж — напомни й Хари.

— Но ако успеем да докажем, че кръвната група на баща ми се различава от твоята, бихме могли да се оженим. Естествено, стига все още да искаш да се ожениш за мен.

— Само не тази сутрин, скъпа — с престорено отегчение отвърна Хари. — Разбираш ли, тъкмо съм на път да извърша убийство.

Тя се усмихна.

— Както и да е, нямаме представа коя кръвна група е бил баща ти, защото въпреки значителния натиск от страна на майка ти и на сър Уолтър той упорито отказваше да се подложи на тест. Така че може би ще се наложи да й отговориш и да й обясниш, че този въпрос ще трябва да си остане загадка.

— Не е задължително — упорито заяви Ема. — Защото баба Филис следи внимателно случая и смята, че може да намери решение, за което не сме се замисляли.

— Следи, като всяка сутрин си купува „Бристол Ивнинг Поуст“ от будката на ъгъла на Шейсет и пета, нали?

— Не, тя чете „Таймс“, дори да е с една седмица закъснение — не се предаваше Ема.

— И какво? — попита Хари, на когото вече му се искаше да продължи със своето убийство.

— Казва, че учените вече могат да установят кръвната група много след смъртта на човек.

— Скъпа, да не си намислила да наемем Бърк и Хеър4 да ексхумират тялото?

— Не — отвърна Ема. — Но тя също посочва, че когато баща ми бил убит, артерията му била срязана, така че върху килима и дрехите му е попаднало голямо количество кръв.

Хари стана, прекоси стаята и вдигна телефона.

— На кого се обаждаш? — попита Ема.

— На главен детектив инспектор Блейкмор, който се занимаваше със случая. Може да е малко вероятно, но се кълна, че никога вече няма да се подигравам на баба ти Филис.

— Нещо против да пуша, сър Хари?

— Разбира се, че не, главен инспектор.

Блейкмор запали цигара и вдиша дълбоко.

— Отвратителен навик — рече той. — Сър Уолтър е виновен.

— Сър Уолтър? — повтори Хари.

— Рали5, не Барингтън.

Хари се разсмя и седна на стола срещу детектива.

— С какво мога да ви помогна, сър Хари?

— Предпочитам да ме наричате мистър Клифтън.

— Както желаете, сър.

— Надявах се, че бихте могли да ми дадете известна информация относно смъртта на Хюго Барингтън.

— Боя се, че това зависи от човека срещу мен, защото мога да водя този разговор със сър Хари Барингтън, но не и с мистър Хари Клифтън.

— Защо не с мистър Клифтън?

— Защото мога да обсъждам детайли по случаи като този единствено с членове на семейството.

— В такъв случай ще се върна отново на сър Хари.

— И как мога да ви помогна, сър Хари?

— Когато Барингтън е бил убит…

— Не беше убит — каза главният инспектор.

— Но от публикациите във вестниците останах с впечатление…

— Важното е онова, което не се съобщава във вестниците. Но ако трябва да съм честен, журналистите нямаха възможност да огледат местопрестъплението. Ако го бяха направили — каза Блейкмор, преди Хари да успее да зададе следващия си въпрос, — щяха да забележат ъгъла, под който ножът за писма е влязъл във врата на сър Хюго и е прекъснал артерията му.

— Това важно ли е?

— Когато огледах тялото, забелязах, че острието на ножа сочи нагоре, а не надолу. Ако искам да убия някого — продължи Блейкмор, като стана от мястото си и взе една линийка, — и ако съм по-висок и по-тежък от жертвата си, щях да вдигна ръка и да нанеса удар надолу, ето така. Но ако съм по-нисък и по-лек, и най-вече ако се защитавам — Блейкмор коленичи пред Хари и погледна нагоре към него, насочвайки линийката към врата му, — това би могло да обясни ъгъла, под който е влязло острието. От тази позиция дори е възможно той сам да е паднал върху острието, което ме накара да заключа, че е далеч по-вероятно да е бил убит при самозащита, а не предумишлено.

Хари се замисли върху думите на главния инспектор.

— Използвахте думите „по-нисък и по-лек“, както и „самозащита“ — рече той. — Да не би да намеквате, че смъртта на Барингтън може да е дело на жена?

— От вас би станал първокласен детектив — каза Блейкмор.

— А знаете ли коя е въпросната жена? — попита Хари.

— Имам известни подозрения — призна Блейкмор.

— Тогава защо не сте я арестували?

— Защото е доста трудно да арестуваш човек, който по-късно се хвърля под влака.

— Боже мой — промълви Хари. — И през ум не ми е минавало, че между тези два инцидента може да има връзка.

— Защо да ви минава? По това време дори не сте били в Англия.

— Да, но след като излязох от болницата, издирих всеки вестник, в който се споменава за смъртта на сър Хюго. Успяхте ли да откриете коя е била дамата?

— Не, тялото беше в такова състояние, че не можеше да се идентифицира. Но един колега от Скотланд Ярд, с когото работих навремето по един случай, ми каза, че сър Хюго живеел с някаква жена в Лондон в продължение на повече от година и че тя родила дъщеря малко след като той се върнал в Бристол.

— Става дума за детето, открито в кабинета на Барингтън ли?

— Същото — отвърна Блейкмор.

— И къде е то сега?

— Нямам представа.

— Можете ли поне да ми кажете името на жената, с която е живял Барингтън?

— Не, нямам право — отвърна Блейкмор и угаси цигарата си в препълнения пепелник. — Не е тайна обаче, че сър Хюго е използвал услугите на частен детектив, който в момента е безработен и може би ще е склонен да говори срещу скромно възнаграждение.

— Накуцващият мъж — рече Хари.

— Роджър Мичъл, адски добър полицай, докато не го освободиха като инвалид.

— Има обаче един въпрос, на който Мичъл няма да може да отговори, а предполагам, че вие ще можете. Казахте, че ножът за писма е прекъснал артерията. Това вероятно означава, че е имало много кръв?

— Наистина имаше — отвърна главният инспектор. — Когато пристигнах, сър Хюго лежеше в локва кръв.

— Имате ли представа какво е станало с костюма, който е носел сър Хюго в момента на смъртта си? Или с килима?

— Не, сър. След като случаят се приключи, всички лични вещи на покойния се връщат на най-близките му роднини. Колкото до килима, той си беше в кабинета, когато приключих с разследването.

— Много ми помогнахте, главен инспектор. Изключително съм ви благодарен.

— За мен бе удоволствие, сър Хари. — Блейкмор стана и изпрати Хари до вратата. — Позволете да споделя, че „Дневникът на един осъден“ ми хареса много и макар обикновено да не обръщам внимание на слухове, прочетох, че може би пишете детективски роман. След днешния разговор очаквам с нетърпение да го прочета.

— Какво ще кажете да ви пратя чернова, за да споделите с мен мнението си на професионалист?

— В миналото, сър Хари, вашето семейство не се интересуваше особено от професионалното ми мнение.

— Позволете да ви уверя, че мистър Клифтън определено се интересува — отвърна Хари.

След като излезе от полицейското управление, Хари отиде до Имението, за да разкаже новината на Ема. Тя го изслуша внимателно и когато той приключи, го изненада с първия си въпрос.

— Инспектор Блейкмор каза ли ти какво е станало с момиченцето?

— Не, това като че ли не го интересуваше особено. Но пък защо да го интересува?

— Защото тя може да е Барингтън и съответно моя сестра!

— Ама че глупаво от моя страна — промълви Хари и я прегърна. — Изобщо не ми мина през ума.

— Защо да ти минава? — попита Ема. — Ти самият си имаш предостатъчно грижи. Защо като начало не се обадиш на дядо ми и не го попиташ дали знае какво е станало с килима? Остави тревогите за момиченцето на мен.

— Аз съм голям късметлия, да знаеш — рече Хари и я пусна с неохота.

— Хайде, действай — подкани го Ема.

Но когато Хари се обади на лорд Харви, той каза:

— Килимът ли? Смених го няколко дни след като полицията приключи с разследването.

— И къде е сега? — попита Хари.

— Лично го хвърлих в пещите на корабостроителницата и го гледах как изгаря, докато не стана на пепел — отвърна лорд Харви.

На Хари му идеше да изругае, но се въздържа.

Когато седнаха да обядват, попита мисис Барингтън дали знае какво се е случило с дрехите на сър Хюго. Елизабет му отговори, че е заръчала на полицията да се отърве от тях както намери за добре.

След обяда Хари се върна в Барингтън Хол и се обади в местното полицейско управление. Попита дежурния сержант дали може да си спомни какво се е случило с дрехите на сър Хюго Барингтън след приключването на разследването.

— Всичко трябва да е записано в дневника, сър Хари. Ако ми дадете секунда, ще проверя.

Секундите се оказаха повечко, но накрая сержантът отново се обади.

— Как само лети времето — рече той. — Забравих колко отдавна бе този случай. Успях да намеря детайлите, които ви интересуват.

Хари затаи дъх.

— Изхвърлили сме ризата, бельото и чорапите, но сме предали едно сиво палто, една кафява филцова шапка, един тъмнозелен костюм от туид и чифт кафяви кожени спортни обувки на мис Пенхалигън, която раздава всички непоискани вещи от името на Армията на спасението. Тя не е от лесните — добави сержантът, без да се впуска в подробности.

На табелката на тезгяха пишеше „Мис Пенхалигън“.

— Това е изключително непорядъчно, сър Хари — заяви жената зад тезгяха. — Изключително непорядъчно.

Хари се радваше, че бе взел Ема със себе си.

— Но може да се окаже невероятно важно за двама ни — каза той и хвана Ема за ръка.

— Не се съмнявам в това, сър Хари, но въпреки всичко е изключително непорядъчно. Не мога да си представя какво ще си помисли началникът ми.

Хари пък не можеше да си представи, че мис Пенхалигън си има началник. Тя им обърна гръб и започна да изучава подредената редица класьори на лавицата, по която не се допускаше да падне нито прашинка. Накрая извади един класьор с надпис 1943 и го постави на тезгяха. Отвори го и прелисти няколко страници, преди да открие онова, което търсеше.

— Като че ли никой не е поискал кафявата филцова шапка. Всъщност тук пише, че тя все още е в склада. Палтото е било дадено на някой си мистър Стивънсън, костюмът е попаднал у лице, известно като Стария Джоуи, а кафявите обувки — у мистър Уотсън.

— Имате ли представа къде бихме могли да открием тези джентълмени? — попита Ема.

— Рядко могат да се открият поотделно — отвърна мис Пенхалигън. — През лятото никога не се отдалечават много от общинския парк, а през зимата ги настаняваме в нашия приют. Сигурна съм, че по това време на годината ще ги откриете в парка.

— Благодаря, мис Пенхалигън — каза Хари и я дари с топла усмивка. — Изключително много ни помогнахте.

Мис Пенхалигън грейна.

— За мен бе удоволствие, сър Хари.

— Може пък в крайна сметка да свикна с обръщението „сър Хари“ — каза той на Ема, докато излизаха от сградата.

— Не и ако още храниш надежди да се ожениш за мен — отвърна тя. — Защото аз нямам желание да бъда лейди Барингтън.

Хари го забеляза да лежи на една пейка в парка с гръб към тях. Беше завит със сиво палто.

— Извинете, че ви досаждам, мистър Стивънсън — каза Хари, като го докосна леко по рамото, — но се нуждаем от помощта ви.

Човекът протегна мръсна ръка, но не се обърна. Хари пусна половин крона в шепата му. Мистър Стивънсън захапа монетата и обърна глава, за да разгледа Хари по-добре.

— Какво искате?

— Търсим Стария Джоуи — меко рече Ема.

— Ефрейторът заема пейка номер едно поради възрастта и чина си. Това е пейка номер две и ще заема пейка номер едно, след като Стария Джоуи умре, което означава, че няма да чакам дълго. Мистър Уотсън е на пейка номер три, така че ще получи пейка номер две, когато аз получа пейка номер едно. Вече го предупредих, че ще има да чака дълго, преди да се озове на пейка номер едно.

— А случайно да знаете дали Стария Джоуи все още притежава зелен костюм от туид? — попита Хари.

— Никога не го сваля — отвърна мистър Стивънсън. — Направо е станал част от него — добави и се изкиска. — Той получи костюма, на мен се падна палтото, а мистър Уотсън взе обувките. Казва, че малко го стягали, но не се оплаква много. Никой от нас не поиска шапката.

— И къде можем да намерим пейка номер едно? — попита Ема.

— Където си е била винаги — на естрадата, под козирката. Джоуи я нарича палат. Но малко не е наред с главата поради факта, че още страда от шока от бойното поле. — Мистър Стивънсън им обърна гръб поради факта, че вече си беше изработил половината крона.

На Хари и Ема не им бе трудно да открият естрадата и Стария Джоуи, който се оказа единственият наоколо. Седеше като глътнал бастун в средата на пейка номер едно, сякаш беше трон. Ема успя да разпознае стария костюм на баща си и без да вижда избледнелите петна кръв, но се запита как ли ще успеят да убедят бездомника да се раздели с него.

— Какво искате? — подозрително попита Стария Джоуи, когато те изкачиха стъпалата на естрадата и нахълтаха в кралството му. — Ако сте хвърлили око на пейката ми, забравете, защото собствеността е по-силна от закона, както винаги напомням на мистър Стивънсън.

— Не, не искаме пейката ви — любезно рече Ема, — но се питахме дали не желаете нов костюм.

— Не, благодаря, мис, с този съм си много добре. Топли ме, така че не искам друг.

— Но ние ще ви дадем нов, който ще бъде също толкова топъл — каза Хари.

— Стария Джоуи не е направил нищо лошо — отвърна той и се обърна към тях.

Хари зяпна медалите на гърдите му, както и нашивката, която бе зашил на ръкава си.

— Нужна ми е помощта ви, ефрейтор — рече той.

Стария Джоуи скочи, застана мирно и отдаде чест.

— Щикът е сложен, сър, само заповядайте и момчетата са готови за атака.

Хари се засрами.

На следващия ден Ема и Хари се върнаха с дебело палто, нов вълнен костюм и обувки за Стария Джоуи. Мистър Стивънсън обикаляше наперено парка с новия си блейзър и сив панталон, а мистър Уотсън от пейка номер три остана възхитен от двуредното си спортно сако и кавалерийски бричове, но тъй като не се нуждаеше от други обувки, помоли Ема да ги даде на мистър Стивънсън. Ема предаде останалите дрехи от гардероба на сър Хюго на благодарната мис Пенхалигън.

Хари напусна парка с изцапания с кръв зелен костюм от туид на сър Хюго Барингтън.

Професор Инчкейп изучава известно време петната от кръв през микроскопа, след което изказа мнението си.

— Ще трябва да направя още няколко теста, преди да дам окончателен отговор, но дотук съм сигурен, че ще съм в състояние да ви кажа от каква кръвна група са тези петна.

— Слава богу — каза Хари. — Колко време ще ви е нужно, за да получите резултатите?

— Два дни, предполагам — отвърна професорът. — Най-много три. Ще ви се обадя веднага щом ги получа, сър Хари.

— Да се надяваме, че ще се обадите на мистър Клифтън.

— Обадих се в кабинета на председателя на Камарата на лордовете — рече лорд Харви — и ги уведомих, че се провеждат тестове на кръвта от дрехите на Хюго. Ако кръвната група е положителна, лорд канцлерът със сигурност ще поиска от Правната комисия да преразгледа решението си в светлината на новите доказателства.

— Но ако не получим резултатите, за които се надяваме, тогава какво? — попита Хари.

— Лорд канцлерът ще насрочи дебат в дневния ред на Парламента след изборите. Но да се надяваме, че резултатите на професор Инчкейп ще направят това ненужно. Между другото, Джайлс знае ли какво правиш?

— Не, сър, но днес ще прекараме следобеда заедно, така че ще мога да го уведомя.

— Само не ми казвай, че ще те агитира предизборно.

— Боя се, че да, макар много добре да знае, че ще гласувам за торите. Все пак го уверих, че майка ми и вуйчо ми Стан ще го подкрепят.

— Не позволявай пресата да научава, че няма да гласуваш за него, защото журналистите търсят всякакви поводи да забият клин помежду ви. Не им е изгодно да сте близки приятелчета.

— Още една причина да се надявам, че професорът ще ни даде подходящите резултати, с които да се сложи краят на тази мъка.

— Дано — заключи лорд Харви.

Уилям Уоруик тъкмо се канеше да разреши престъплението, когато телефонът иззвъня. Хари още държеше пистолета, докато прекосяваше библиотеката и вдигаше слушалката.

— Обажда се професор Инчкейп. Мога ли да говоря със сър Хари?

За един жесток миг художествената измислица се смени с реалността. На Хари не му беше нужно да чува какви са резултатите.

— На телефона — отвърна той.

— Боя се, че новините не са такива, на каквито се надявахте — каза професорът. — Кръвната група на сър Хюго е с отрицателен резус-фактор, така че възможността той да е ваш баща не може да се отхвърли въз основа на тези сведения.

Хари набра номера на Ашкомб Хол.

— Харви — отговори така познатият глас.

— Обажда се Хари, сър. Боя се, че ще се наложи да се обадите на лорд канцлера и да му кажете, че ще има дебат.

45.

Джайлс бе така увлечен в предизборната си кампания за Камарата на представителите от Бристолското пристанище, а Хари бе така погълнат от работа покрай издаването на „Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“, че когато получиха покана да обядват в неделя в извънградската къща на лорд Харви, и двамата си помислиха, че става дума за някакво семейно събиране. Когато обаче се появиха в Ашкомб Хол, от другите членове на семейството нямаше и следа.

Лоусън не ги заведе в дневната или трапезарията, а право в кабинета на Негово Благородие. Откриха лорд Харви зад бюрото му, пред което бяха разположени два стола. Домакинът явно не беше в настроение за празни приказки.

— От кабинета на председателя на Камарата на лордовете ми съобщиха, че за шести септември е насрочен парламентарен дебат, който ще определи кой от вас двамата ще наследи фамилната титла. Разполагаме с два месеца за подготовка. Аз ще открия дебата от първия ред и очаквам отпор от страна на лорд Престън.

— Какво се опитва да постигне той? — попита Хари.

— Иска да срине системата на наследяване и, което му прави чест, изобщо не се церемони по въпроса.

— Може би ако успея да се срещна с него и го запозная със становището си… — започна Хари.

— Той не се интересува нито от теб, нито от становището ти — каза лорд Харви. — Ще използва дебата просто като трибуна, за да изрази своите известни на всички виждания за принципа на унаследяване.

— Но ако му пиша…

— Аз вече му писах — каза Джайлс. — И той не си направи труда да ми отговори, макар да сме от една партия.

— Според него въпросът е много по-важен от един частен случай — каза лорд Харви.

— Подобна непримиримост не го ли поставя в лоша позиция спрямо останалите лордове? — попита Хари.

— Не е задължително — отвърна лорд Харви. — Навремето Рег Престън беше активист на един трейдюнион, докато Рамзи Макдоналд не му предложи място в Камарата на лордовете. Винаги е бил много добър оратор и откакто седна на червените скамейки, се превърна в човек, когото не можеш да си позволиш да подценяваш.

— Имаш ли някаква представа как ще се раздели камарата? — попита Джайлс.

— Правителствените активисти ми казват, че нещата ще са на кантар. Лейбъристите ще застанат зад Рег, защото не могат да си позволят да подкрепят наследствения принцип.

— А торите? — попита Хари.

— Повечето ще подкрепят мен — ако не за друго, то защото не биха понесли да видят как се нанася удар по принципа на собствената им територия. Естествено, ще има и един-двама заблудени, за които ще трябва да се погрижа.

— Ами либералите? — попита Джайлс.

— Един бог знае, макар да обявиха, че ще гласуват свободно.

— Свободно? — не разбра Хари.

— В смисъл, че няма да има натиск от партийното ръководство — обясни Джайлс. — Всеки представител може да реши на чия страна да застане.

— И накрая, да не забравяме и независимите — продължи лорд Харви. — Те ще изслушат аргументите на двете страни и след това ще решат накъде ги насочва съвестта им. Така че ще открием как смятат да гласуват едва когато се стигне до разделянето на групи.

— С какво можем да помогнем? — попита Хари.

— Ти, Хари, си писател, а ти, Джайлс, си политик. В тези си качества можете да ми помогнете за подготвянето на речта ми. Всеки принос от ваша страна е добре дошъл. Ще нахвърляме основните неща, докато обядваме.

Докато вървяха към трапезарията, нито Джайлс, нито Хари не помислиха да споменават на домакина си такива дребни неща като предстоящите избори и премиери на нови книги.

— Кога излиза книгата ти? — попита Джайлс, докато пътуваха обратно към Барингтън Хол.

— На двайсети юли — отвърна Хари. — Иначе казано, след изборите. Издателите искат да направя турне из страната и да раздавам автографи, а също и да дам няколко интервюта за пресата.

— Внимавай — предупреди го Джайлс. — Журналистите изобщо няма да те питат за книгата, а само за мнението ти кой следва да наследи титлата.

— Колко пъти трябва да им казвам, че единственият ми интерес е към Ема и че съм готов да жертвам всичко, за да мога да прекарам остатъка от живота си с нея? — попита Хари, на когото вече му идваше до гуша. — Можеш да задържиш имуществото, титлата и всичко, което върви с нея, стига аз да имам Ема.

„Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“ се прие добре от критиците, но Джайлс се оказа прав. Журналистите като че ли не се интересуваха от амбициозния млад детектив от Бристол, а от най-близкия приятел на автора Джайлс Барингтън и шансовете му да си върне фамилната титла. Всеки път, когато Хари им казваше, че не се интересува от титли, това само ги убеждаваше още повече в противното.

Относно „битката за наследството на Барингтън“, както я кръстиха журналистите, всички вестници, с изключение на „Дейли Телеграф“ подкрепяха красивия, дързък, утвърдил се сам, популярен и умен възпитаник на гимназията, израснал, както непрекъснато се напомняше на читателите, по задните улички на Бристол.

Хари използваше всяка възможност да напомни на същите журналисти, че Джайлс му е съученик от Бристолската гимназия, че сега е депутат лейбърист от Бристолското пристанище, че е носител на Военния кръст от Тобрук, че е бил първенец по крикет през първата си година в Оксфорд и че определено не е избирал произхода си. Вярната му подкрепа на приятеля му само го направи още по-популярен сред пресата и обществеността.

Въпреки че беше избран в Камарата на представителите с над три хиляди гласа преднина и вече бе заел мястото си на зелените скамейки, Джайлс знаеше, че след по-малко от месец на червените пейки в другия край на коридора ще се проведе дебат, който ще реши бъдещето му, както и бъдещето на Хари.

46.

Хари бе свикнал да се буди от щастливото чуруликане на птиците в дърветата около Барингтън Хол, от Себастиан, който се втурваше в библиотеката неканен и без предупреждение, или от гласа на Ема, дошла за закуска след ранния си сутрешен галоп.

Днес обаче беше различно.

Събуди се от уличните светлини, шума на трафика и Биг Бен, който биеше неуморно на всеки петнайсет минути, за да му напомни колко часа остават, преди лорд Харви да даде начало на дебата, след който напълно непознати му хора щяха да гласуват и да решат неговото и на Джайлс бъдеще.

Взе дълга вана, тъй като беше твърде рано да слиза за закуска. След като се облече, звънна в Барингтън Хол, но икономът му каза, че мис Барингтън вече е тръгнала за гарата. Хари бе озадачен. Защо й беше на Ема да хваща толкова ранен влак, щом имаха уговорка да се видят чак на обяд? Когато малко след седем влезе в дневната, изобщо не се учуди да види Джайлс да чете сутрешните вестници.

— Дядо ти станал ли е? — попита Хари.

— Много преди нас, струва ми се. Когато слязох малко след шест, в кабинета му вече светеше. Отмине ли веднъж тази ужасна история, какъвто и да е резултатът, трябва да го накараме да отиде за няколко дни в замъка Мългелри. Заслужил си е почивката.

— Добра идея — съгласи се Хари и се тръшна в най-близкото кресло. Миг по-късно скочи, защото влезе лорд Харви.

— Време е за закуска, момчета. Никога не е разумно да се ходи на бесилото с празен стомах.

Въпреки максимата на лорд Харви и тримата не ядоха много. Мислите им бяха заети от предстоящия ден. Лорд Харви опита няколко ключови фрази, а Хари и Джайлс правеха последни предложения какво да се добави или махне от речта му.

— Иска ми се да можех да кажа на Техни Благородия колко много допринесохте и двамата — рече старецът, след като добави две изречения към бележките си. — Добре, момчета, време е да сложим щиковете и да излизаме от окопите.

И двамата бяха нервни.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете — каза Ема. Не можеше да го погледне в очите.

— Ще ви помогна, стига да мога, мис — отвърна той.

Ема все пак го погледна. Макар да бе гладко избръснат и с лъснати обувки, той носеше риза с оръфана яка и износен костюм с торбести панталони.

— Когато баща ми умря… — Ема така и не можеше да събере сили да каже „беше убит“, — … полицията е намерила в кабинета му новородено момиченце. Имате ли някаква представа какво се е случило с него?

— Не — отвърна мъжът, — но тъй като полицията не е могла да намери близки роднини, детето най-вероятно е попаднало в някоя църковна мисия и е било обявено за осиновяване.

— А да знаете в кое сиропиталище се е озовало? — попита Ема.

— Не, но винаги мога да поразпитам, ако…

— Колко ви дължеше баща ми?

— Трийсет и седем паунда и единайсет шилинга.

Ема отвори чантата си и извади две нови банкноти от по пет паунда.

— Ще уредя останалото, когато се срещнем отново.

— Благодаря, мис Барингтън — каза Мичъл и стана, решил, че срещата е приключила. — Ще се свържа с вас веднага щом науча нещо.

— Само още един въпрос — спря го Ема. — Знаете ли името на момиченцето?

— Джесика Смит — отвърна той.

— Защо Смит?

— Защото винаги дават тази фамилия на деца, които никой не иска.

Лорд Харви се заключи в кабинета си на третия етаж на Куин Тауър за остатъка от сутринта. Дори не слезе да обядва с Хари, Джайлс и Ема, а предпочете сандвич и чисто уиски, докато преговаряше речта си за стотен път.

Джайлс и Хари седяха на зелените скамейки в централното лоби на Камарата на представителите, разговаряха дружески и чакаха Ема. Хари се надяваше, че всеки, който ги види — лордове, представители и журналисти — ще разбере повече от ясно, че са приятели.

Хари непрекъснато си поглеждаше часовника — знаеше, че трябва да са седнали в галерията на посетителите в Камарата на лордовете преди лорд канцлерът да е заел мястото си.

Позволи си да се усмихне, когато видя Ема да влиза забързано в централното лоби малко след един. Джайлс махна на сестра си и двамата станаха да я посрещнат.

— Къде ходиш? — попита Хари още преди да се наведе да я целуне.

— Ще разказвам, докато обядваме — обеща Ема и хвана двамата под ръка. — Но първо искам да ми кажете какви са новините.

— Май повечето смятат, че нещата са на кантар — каза Джайлс, докато водеше гостите си към трапезарията за посетители. — Но и без това скоро ще научим съдбата си — добави по-мрачно.

Камарата на лордовете бе пълна много преди Биг Бен да удари два пъти и когато лорд канцлерът на Великобритания влезе в залата, по скамейките нямаше нито едно свободно място. Лорд Харви погледна към отсрещната страна и видя Рег Престън, който му се усмихваше като лъв, току-що видял обяда си.

Техни Благородия станаха на крака, докато лорд канцлерът заемаше мястото си. Той се поклони на събралото се множество и комплиментът му бе върнат, с което работата на Камарата започна.

Лорд канцлерът отвори подвързаната в червена кожа папка със златни пискюли.

— Почитаеми лордове, събрали сме се да решим дали мистър Джайлс Барингтън или мистър Хари Клифтън има право да наследи титлата, имотите и личните вещи на покойния сър Хюго Барингтън, барон, защитник на мира.

Лорд Харви погледна нагоре и видя Хари, Ема и Джайлс на първия ред в галерията за посетители. Беше посрещнат от топлата усмивка на внучка си и успя да прочете по устните й: „Успех, дядо!“.

— Призовавам лорд Харви да открие дебата — каза лорд канцлерът и седна.

Лорд Харви се изправи от мястото си на първия ред и стисна чантата си, за да се овладее, докато колегите му от задните места поздравяваха своя благороден и доблестен приятел с окуражителни възгласи. Огледа залата. Даваше си сметка, че му предстои да изнесе най-важната реч в живота си.

— Почитаеми лордове — започна той, — заставам днес пред вас като представител на моя роднина мистър Джайлс Барингтън, член на другата камара, в законните му претенции към титлата на Барингтън и всичките имоти на рода му. Почитаеми лордове, позволете да ви запозная с обстоятелствата, довели този случай до вашето внимание. През хиляда осемстотин седемдесет и седма година Джошуа Барингтън бил направен барон от кралица Виктория за приноса му в корабната индустрия, която включвала „Барингтън Лайн“ и флот от океански кораби, който и до днес е с основна база в пристанището на Бристол. Джошуа бил петото дете от деветчленно семейство и напуснал училище на седемгодишна възраст, без да може да чете и пише, за да започне живота на чирак в компанията „Колдуотър Шипинг“, където скоро всички разбрали, че е необикновено дете. На трийсетгодишна възраст получил удостоверение за майстор, а на четирийсет и две бил поканен в борда на компанията, която изпитвала тежък период. През следващите десет години той спасил компанията буквално без ничия помощ и остана неин президент през следващите двайсет и две години.

— Почитаеми лордове, трябва да знаете и малко повече за човека сър Джошуа, за да разберете защо сме се събрали днес тук, тъй като самият той със сигурност не би пожелал подобно нещо — продължи лорд Харви. — На първо място сър Джошуа бе богобоязлив човек и държеше изключително на думата си. За него едно ръкостискане бе равносилно на подписан договор. Къде се дянаха тези хора днес, почитаеми лордове?

В залата отново проехтяха одобрителни възгласи.

— Но подобно на толкова много успели хора, почитаеми лордове, на сър Джошуа му бе нужно малко повече време, за да приеме собствената си смъртност. — Това изказване предизвика спорадичен смях. — И когато дойде време да направи своето първо и единствено завещание, той вече бе изпълнил седемдесетгодишния си договор със създателя. Това не му попречи да подходи към задачата с обичайната си енергия и въображение. За целта той се обърна към сър Айзая Уолдгрейв, водещия кралски съветник в страната, който подобно на вас, милорд — сър Харви се обърна към президиума, — завърши юридическата си кариера като лорд канцлер. Споменавам това, почитаеми лордове, за да наблегна, че завещанието на сър Джошуа има законна тежест и авторитет, които не позволяват оспорването му от неговите потомци. В това завещание той оставя всичко на своя първороден син Уолтър Барингтън, моя най-стар и най-скъп приятел. Това включва титлата, компанията, именията и, както се казва дословно, „всичко, което върви към тях“. Този дебат, почитаеми лордове, не е за валидността на последната воля и завещание на сър Джошуа, а само за това кой може с право да бъде негов наследник. И сега, почитаеми лордове, бих желал да помислите върху нещо, което изобщо не е минавало през богобоязливия ум на сър Джошуа — възможността някой негов наследник да стане баща на извънбрачен син.

Огледа залата и продължи:

— Хюго Барингтън стана наследник, когато по-големият му брат Николас бе убит, докато се сражаваше за родината си при Ипър през хиляда деветстотин и осемнайсета. Хюго наследи титлата през четирийсет и втора след смъртта на баща си сър Уолтър. Когато се стигне до гласуване, почитаеми лордове, вие ще бъдете призовани да решавате между внука ми мистър Джайлс Барингтън, който е законният син от брака между покойния сър Хюго Барингтън и единствената ми дъщеря Елизабет Харви, и мистър Хари Клифтън, който се явява законен син на мисис Мейзи Клифтън и покойния Артър Клифтън… Позволете, почитаеми лордове, да поговоря малко за внука си, Джайлс Барингтън. Той завърши Бристолската гимназия, след което бе приет в колежа Брейсъноус в Оксфорд, но предпочете да сложи край на студентския живот и да постъпи в Уесекския полк малко след избухването на войната. Докато служеше в Тобрук като млад лейтенант, бе награден с Военния кръст при отбраната на града срещу Африканския корпус на Ромел. По-късно бе заловен и затворен в лагер за военнопленници при Вайнсберг в Германия, откъдето избяга, за да се върне в Англия и отново да се присъедини към полка си до края на военните действия. На парламентарните избори се кандидатира и беше избран в Парламента като представител на Бристолското пристанище.

От отсрещните скамейки се надигнаха одобрителни възгласи.

— След смъртта на баща си той наследи титлата без никакви диспути, тъй като всички смятаха, че Хари Клифтън е бил погребан в морето малко след обявяването на войната. Но животът си прави шеги, почитаеми лордове. Внучката ми Ема, с нейната последователност и твърда решимост, бе човекът, който откри, че Хари все още е жив, и неволно даде началото на поредицата събития, които ни събраха днес тук.

Лорд Харви погледна към галерията и се усмихна топло на внучка си.

— Почитаеми лордове, няма спор, че Хари Клифтън е роден преди Джайлс Барингтън. Ще посоча обаче, че няма сигурно и безспорно доказателство, че Хари Клифтън е резултат от връзка между сър Хюго Барингтън и мис Мейзи Танкок, станала по-късно мисис Артър Клифтън. Мисис Клифтън не отрича, че е имала полов контакт с Хюго Барингтън веднъж и само веднъж през хиляда деветстотин и деветнайсета година. Няколко седмици по-късно обаче тя се омъжила за мистър Артър Клифтън и след това родила дете, записано в акта за раждане като Хари Артър Клифтън.

Огледа отново залата.

— И тъй, почитаеми лордове, от една страна имаме Джайлс Барингтън, законния син на сър Хюго Барингтън, а от друга — Хари Клифтън, който по една случайност би могъл да е потомък на сър Хюго, докато за Джайлс Барингтън подобни съмнения не съществуват. Бихте ли поели подобен риск, почитаеми лордове? Ако да, позволете ми да добавя само още един фактор, който би могъл да ви помогне да решите чия страна да вземете в края на този дебат. Хари Клифтън, който днес седи в галерията на посетителите, неведнъж ясно и недвусмислено е заявявал собствената си позиция. Той няма желание да поема товара, както сам се изразява, на титлата, а предпочита тя да бъде наследена от най-близкия му приятел Джайлс Барингтън.

Няколко глави се обърнаха нагоре към Джайлс и Ема Барингтън, които седяха в галерията от двете страни на Хари Клифтън. Хари кимна и лорд Харви продължи едва след като вниманието на цялата камара отново се насочи към него.

— И тъй, почитаеми лордове, когато давате гласа си днес, ви призовавам да вземете предвид желанието на Хари Клифтън и намеренията на сър Джошуа Барингтън и да решите в полза на внука ми Джайлс Барингтън. Благодаря на камарата за вниманието.

Лорд Харви седна на пейката сред бурни овации и ръкомахане. Хари беше сигурен, че успехът е на негова страна.

Когато залата се успокои, лорд канцлерът стана и каза:

— Давам думата на лорд Престън.

Хари погледна абсолютно непознатия човек, който бавно се надигаше от срещуположните скамейки. Лорд Престън бе висок не повече от метър и петдесет и пет и набитото му мускулесто тяло и червендалестото му лице красноречиво показваха, че е бил работник през по-голямата част от живота си, а заядливото му изражение намекваше, че не се бои от никого.

Рег Престън изгледа за момент срещуположните скамейки като редник, който наднича над окопа, за да разгледа по-добре противника.

— Почитаеми лордове, бих искал да започна, като поздравя лорд Харви за блестящата и затрогваща реч. Позволявам си обаче да посоча, че именно блестящите й качества са нейната слабост, която носи семената на неуспеха. Изказването на благородния лорд бе наистина вълнуващо, но постепенно започна да звучи все повече и повече като реч на адвокат, който много добре си дава сметка, че защитава слаба кауза.

Думите му въдвориха тишина, каквато лорд Харви не бе успял да постигне.

— Почитаеми лордове, нека разгледаме някои от фактите, които почитаемият лорд Харви бе така добър да изложи. Никой не оспорва, че младият Хюго Барингтън е имал сексуална връзка с Мейзи Танкок шест седмици преди тя да се омъжи за Артър Клифтън. Или че девет месеца по-късно, с точност почти до ден, е родила син, записан удобно като Хари Артър Клифтън. Е, това решава много удобно въпросния малък проблем, нали така, почитаеми лордове? Като изключим неудобния факт, че ако мисис Клифтън беше заченала в деня на сватбата си, синът й се е родил седем месеца и дванайсет дни след нея.

Продължи съвсем сериозно:

— Почитаеми лордове, аз с готовност бих приел тази възможност, но ако аз като комарджия имах възможността да избирам между девет месеца и седем месеца и дванайсет дни, щях да зная на кое да заложа и не мисля, че крупиетата ми предлагат голяма възможност за избор.

От страната на лейбъристите се чу смях.

— И ще добавя също, почитаеми лордове, че детето се е родило с тегло четири килограма и сто грама. Това определено не ми прилича на недоносче.

Този път смехът бе още по-силен.

— Нека разгледаме и още нещо, което явно е убягнало на живия ум на лорд Харви. Хюго Барингтън, подобно на баща си и дядо си, е страдал от наследствено заболяване, известно като цветна слепота. Същото се отнася и за сина му Джайлс. Както и за Хари Клифтън. Изборът се стеснява още повече, почитаеми лордове.

Последва още смях и лордовете и от двете страни започнаха да обсъждат полугласно думите му. Лорд Харви гледаше мрачно, очаквайки следващия удар.

— Да стесним избора още мъничко, почитаеми лордове. Великият доктор Милн от болницата „Сейнт Томас“ открил, че ако и двамата родители са с кръвна група с отрицателен резус-фактор, децата им също ще бъдат с такъв. Кръвната група на сър Хюго Барингтън е нулева отрицателна. На мисис Клифтън също. И тук имаме изненада, защото Хари Клифтън също е с нулева отрицателна, а носители на тази кръвна група са едва дванайсет процента от жителите на страната. Мисля, че крупиетата изплащат залозите, почитаеми лордове, защото единственият друг кон в състезанието така и не се яви на старта.

Последва още смях и лорд Харви се умърлуши още повече. Ядоса се, че е пропуснал да отбележи, че Артър Клифтън също е бил нулева отрицателна.

— А сега позволете да засегна един въпрос, почитаеми лордове, по който напълно споделям мнението на уважаемия лорд Харви. Никой няма правото да поставя под въпрос завещанието на сър Джошуа Барингтън, особено като се има предвид великолепната му юридическа обосновка. Ето защо е достатъчно само да решим какво означават думите „първороден“ и „най-близък роднина“. Повечето от присъстващите тук са наясно с твърдите ми позиции относно наследствения принцип. — Престън се усмихна и добави: — Аз го смятам за безпринципен.

Този път смехът беше само от едната страна на камарата, докато седящите на отсрещните скамейки запазиха ледено мълчание.

— Почитаеми лордове, ако решите да игнорирате юридическия прецедент и да се намесвате в историческата традиция само заради собственото си удобство, ще дискредитирате наследствената концепция и след време цялата тази сграда със сигурност ще се срине върху лордските ви глави — каза той и посочи към скамейките срещу себе си. — И тъй, нека се спрем върху двамата младежи, въвлечени в този тъжен диспут — диспут, който не е по тяхна вина, ако позволите да добавя. Твърди се, че Хари Клифтън предпочита титлата да бъде наследена от приятеля му Джайлс Барингтън. Изключително достойно от негова страна. Но пък и няма съмнение, че Хари Клифтън е достоен човек. Но, почитаеми лордове, ако продължим в тази посока, всеки наследствен лорд в тази страна ще може в бъдеще да реши кой от потомците му да го наследи. А това, почитаеми лордове, е задънена улица.

В камарата се беше възцарила тишина и лорд Престън успя да сниши гласа си почти до шепот.

— Дали този достоен млад мъж Хари Клифтън има някакъв друг скрит мотив, когато казва на целия свят, че иска приятелят му Джайлс Барингтън да бъде признат за първороден?

Погледите на всички бяха приковани в лорд Престън.

— Разбирате ли, почитаеми лордове, англиканската църква не е позволила на Хари Клифтън да се ожени за своята любима Ема Барингтън, сестрата на Джайлс Барингтън, защото не се е съмнявала, че двамата имат един и същи баща.

Хари никога не бе мразил някого толкова силно.

— Виждам, че скамейките на епископите днес са заети — продължи Престън и кимна към представителите на духовенството. — За мен ще е особено интересно да науча становището на църквата по този въпрос, защото тя не може да избере и двете неща едновременно. — Двама-трима епископи го погледнаха с безпокойство. — И докато съм на темата за произхода на Хари Клифтън, ще си позволя да добавя, че като кандидат за депутат той по абсолютно нищо не отстъпва на Джайлс Барингтън. Израснал по задните улички на Бристол, той успява въпреки всички пречки да спечели място в Бристолската гимназия, а пет години по-късно и стипендия в колежа Брейсъноус в Оксфорд. И младият Хари дори не е чакал обявяването на войната, когато е напуснал университета с намерението да стане доброволец, но не успял, тъй като корабът му бил торпилиран от немска подводница, което накарало лорд Харви и останалите членове на фамилията Барингтън да повярват, че той е намерил смъртта си в морето… Но всеки, който е чел трогателните думи на мистър Клифтън в „Дневникът на един осъден“, знае как той е попаднал в армията на Съединените щати, където е награден със Сребърна звезда, преди да бъде тежко ранен от немска мина само седмици преди края на войната. Но германците така и не са успели да убият Хари Клифтън, почитаеми лордове. Ние също не бива да го правим.

Сред лейбъристите се разрази същинска буря и лорд Престън трябваше да изчака, докато залата утихне.

— И накрая, почитаеми лордове, следва да се запитаме защо сме се събрали днес тук. Ще ви кажа защо. Защото Джайлс Барингтън обжалва решението на седем водещи юридически умове в страната — поредното нещо, което лорд Харви пропусна да спомене в искрената си реч. Аз обаче ще ви напомня, че Правната комисия стигна до решението, че титлата следва да се наследи от Хари Клифтън. Ако смятате да отхвърлите това решение, почитаеми лордове, първо трябва да сте сигурни, че комисията е допуснала фундаментална грешка в преценката си.

— И тъй — започна заключителната част на речта си Престън, — когато пускате гласа си, за да определите кой от двамата следва да наследи титлата на Барингтън, не основавайте решението си върху това кое ви е удобно, а на здравия разум. Защото така ще гласувате не в полза на Джайлс Барингтън, както предложи лорд Харви, а на Хари Клифтън, тъй като ако не потеклото му, то вероятностите са на негова страна. И позволете да приключа, почитаеми лордове, с предложението когато влезете да гласувате, да вземете със себе си съвестта си и да оставите политическите си възгледи в тази зала.

Лорд Престън си седна под силните овации на поддръжниците си; неколцина лордове от отсрещната страна също кимаха одобрително.

Лорд Харви написа до опонента си бележка, в която го поздравяваше за блестящата реч. Според традицията двамата останаха на местата си, за да изслушат възгледите на останалите членове, поискали да вземат думата.

И от двете страни имаше няколко непредвидени изказвания, които само засилиха неувереността на лорд Харви за изхода от гласуването. Речта, която бе изслушана с най-голямо внимание от всички, бе на епископа на Бристол и бе недвусмислено подкрепена от неговите благородни и духовни другари, които седяха на скамейките до него.

— Почитаеми лордове — каза той, — ако в своята мъдрост гласувате в полза на мистър Джайлс Барингтън като наследник на титлата, ние няма да имаме друг избор, освен да оттеглим възражението на църквата срещу брака между мистър Хари Клифтън и мис Ема Барингтън. Защото ако решите, че Хари не е син на Хюго Барингтън, пред този съюз не може да има никакви пречки.

— Но как ще гласуват? — прошепна лорд Харви на колегата си, седящ до него на първия ред.

— Моите колеги и аз няма да гласуваме, тъй като смятаме, че нямаме право да вземаме политическо или юридическо решение по този въпрос — каза епископът.

— А морално? — обади се лорд Престън достатъчно високо, за да го чуят от скамейките на епископите.

Лорд Харви най-сетне откри нещо, по което и двамата бяха на едно мнение.

Друга реч, която изненада Хари, бе изнесена от независимия лорд Хъджис, бивш президент на Британската медицинска асоциация.

— Почитаеми лордове, трябва да съобщя на камарата, че последните медицински изследвания в болницата „Мурфийлдс“ показват, че цветната слепота може да се предава единствено по майчина линия.

Лорд канцлерът отвори червената си папка и направи поправка в бележките си.

— И следователно твърдението на лорд Престън, че цветната слепота на сър Хюго Барингтън може да се разглежда като доказателство, че Хари Клифтън е негов син, е невярно и следва да бъде отхвърлено като най-обикновено съвпадение.

Когато Биг Бен удари десет пъти, все още имаше неколцина, които искаха лорд канцлерът да им даде думата, и той благоразумно реши да остави дебата да продължи по естествения си път. Последният оратор седна на мястото си няколко минути след три сутринта.

Когато най-сетне се стигна до гласуване, раздърпаните и изтощени членове излязоха от камарата и тръгнаха към лобито за гласуване. Хари, който още беше в галерията, забеляза, че лорд Харви е задрямал. Никой не коментира. В края на краищата той не беше напускал мястото си от тринайсет часа.

— Да се надяваме, че ще се събуди навреме, за да гласува — рече Джайлс и се изкиска, но смехът му секна, когато дядо му се отпусна още повече на скамейката.

Един квестор бързо излезе да извика линейка, а двама разпоредители се втурнаха в залата и внимателно качиха лорд Харви на носилка.

Хари, Джайлс и Ема бързо излязоха от галерията за посетители и се втурнаха по стълбите. Стигнаха долу точно когато качваха лорд Харви на линейката.

Гласуването приключи. Никой не искаше да си тръгне, преди да е чул резултата от преброяването. Представителите и от двете страни бяха озадачени, че не виждат лорд Харви на мястото му на първия ред.

Из залата плъзнаха слухове и когато научи новината, лорд Престън побеля като платно.

Минаха още няколко минути, преди четиримата дежурни квестори да влязат в залата и да съобщят резултатите. Вървяха в крачка като гвардейци, каквито и бяха, и спряха пред лорд канцлера.

Камарата се смълча.

Старшият квестор вдигна листа и заяви високо:

— Гласуващи за отдясно, двеста седемдесет и три гласа. Гласуващи против отляво, двеста седемдесет и три гласа.

В залата и в галерията горе настъпи истински пандемониум, лордове и посетители чакаха напътствия как да се продължава нататък. Всички осъзнаваха, че решаващият глас ще е на лорд канцлера. Той седеше сам на мястото си с непроницаема физиономия, без да обръща внимание на шума и суматохата, и търпеливо чакаше духовете да се успокоят.

След като всички млъкнаха, лорд канцлерът бавно стана, нагласи перуката си, подръпна реверите на обшитата си със златни нишки черна роба и се обърна към камарата. Всички погледи бяха приковани в него. Щастливците, успели да си намерят пропуск за галерията за посетители, се наведоха в очакване над перилата. В галерията за видни гости имаше три празни места.

— Почитаеми лордове — започна лорд канцлерът. — Слушах с интерес всички ваши изказвания в този продължителен и изключително интересен дебат. Обмислих аргументите, представени така красноречиво и прочувствено от всички групи на Камарата, и в момента съм изправен пред дилема. Бих искал да споделя тревогите си с всички вас. При нормални обстоятелства, когато се стигне до подобен вот, не бих се поколебал да подкрепя решението на Правната комисия, която реши с четири срещу три гласа, че титлата на Барингтън следва да бъде наследена от Хари Клифтън. Всъщност би било безотговорно от моя страна да постъпя другояче. Почитаемите лордове обаче може би не знаят, че малко след началото на гласуването лорд Харви, който започна дебата, се почувства зле и не беше в състояние да даде вота си. За всички нас е ясно как щеше да гласува той и макар с нищожна преднина, щеше да се стигне до решение титлата да бъде отсъдена на внука му Джайлс Барингтън.

Замълча и огледа залата.

— Почитаеми лордове, сигурен съм, че Камарата ще се съгласи, че предвид тези обстоятелства окончателното ми решение ще изисква Соломонова мъдрост.

От двете страни на залата се чуха приглушени одобрителни възгласи.

— Аз обаче трябва да съобщя на Камарата — продължи лорд канцлерът, — че все още не съм решил кой син да разсека на две и на кого да възстановя полагащото му се по рождение.

Тук-там се чу смях, който помогна да се намали натрупалото се напрежение.

— Ето защо, почитаеми лордове — каза той, след като вниманието на всички отново се насочи към него, — ще обявя решението си по случая Барингтън срещу Клифтън в десет часа тази сутрин.

И седна, без да каже нито дума повече. Главният разпоредител удари три пъти жезъла си в пода, но звукът бе заглушен от надигналата се глъчка.

— Камарата ще се събере отново в десет сутринта — извика разпоредителят, — и лорд канцлерът ще произнесе решението си по случая Барингтън срещу Клифтън. Всички да станат!

Лорд канцлерът се изправи, поклони се на присъстващите и всички отвърнаха на поклона му.

Главният разпоредител отново удари три пъти с жезъла си и извика:

— Камарата се разпуска!