— Шестдесет и четвърта и Парк — каза Ема, докато се качваше в таксито пред кантората на Сефтън Джелкс на Уолстрийт.
Седна на задната седалка и се опита да измисли какво да каже на баба Филис, когато — или ако — прекрачи прага й, но радиото в колата гърмеше толкова силно, че не й позволяваше да се съсредоточи. Понечи да помоли шофьора да намали звука, но вече беше научила, че нюйоркските таксиметрови шофьори страдат от избирателна глухота, макар рядко да бяха тъпи и никога — неми.
Докато слушаше коментатора, който с развълнуван тон описваше какво се е случило на някакво място на име Пърл Харбър, Ема се примири с мисълта, че първият въпрос на Филис ще е „какво те води в Ню Йорк“, последван от „откога си тук“ и „защо идваш да ме видиш чак сега“. Нямаше приемлив отговор за никой от въпросите, освен ако не беше готова да разкаже всичко — нещо, което искаше да избегне, защото не беше казала всичко дори на майка си.
А възможно ли бе да съществува някаква дългогодишна фамилна вражда, за която тя да не знае? Ами ако Филис беше саможива, разведена, омъжена отново или побъркана?
Спомняше си само, че беше виждала веднъж някаква коледна картичка, подписана от Филис, Гордън и Алистър. Дали единият беше съпруг, а другият син? На всичкото отгоре Ема не разполагаше с абсолютно никакво доказателство, че наистина е нейна внучка.
Когато таксито спря пред предната врата и Ема подаде четвърт долар на шофьора, увереността й се беше стопила още повече.
Слезе от колата, погледна импозантната четириетажна сграда и на няколко пъти промени решението си дали да почука. Накрая реши да обиколи близките преки с надеждата, че ще успее да събере кураж. Докато вървеше по 64-та, неволно забеляза, че нюйоркчани бързат с обичайното си трескаво темпо, но че на лицата им е изписано безпокойство и шок. Някои поглеждаха към небето. Да не би да си мислеха, че следващото японско въздушно нападение може да е срещу Манхатън?
На ъгъла на Парк стоеше вестникарче и крещеше с пълно гърло: „Америка обявява война! Четете последните новини!“.
Реши, че едва ли би могла да избере по-лош ден за посещение при баба Филис. Може би щеше да е по-разумно да се върне в хотела и да го остави за утре? Но с какво утрешният ден можеше да е по-различен от днешния? Парите й почти бяха свършили, а щом Америка вече беше във война, как можеше да се върне в Англия и най-вече при Себастиан, от когото изобщо не бе имала намерение да се отделя за повече от две седмици?
Изкачи петте стъпала към блестящата черна врата с голямо излъскано месингово чукче. Може би баба Филис бе излязла. Може би се беше преместила. Тъкмо се канеше да почука, когато забеляза на стената звънец с надпис „Доставки“. Натисна го и отстъпи крачка назад. Определено предпочиташе да се срещне с човека, който се занимаваше с доставките.
След секунди вратата се отвори и на прага застана висок, елегантно облечен мъж с черно сако, панталони на райе, бяла риза и сива вратовръзка.
— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той. Явно беше преценил, че Ема няма нищо общо с никакви доставки.
— Казвам се Ема Барингтън — каза тя. — Внучка съм на госпожа Филис Стюарт. Тя дали си е вкъщи?
— Вкъщи е, мис Барингтън. Понеделник следобед е времето, когато играе бридж. Ако бъдете така добра да влезете, ще уведомя мисис Стюарт, че сте тук.
— Мога да дойда и утре, ако не е удобно… — почна Ема, но той вече беше затворил вратата зад нея и се отдалечаваше по коридора.
Докато чакаше, Ема нямаше как да не забележи от коя страна са дошли Стюарт — в отсрещния край на коридора висеше портрет на принц Чарли Хубавеца, а до него имаше кръстосани мечове и герб на клана Стюарт. Тя закрачи бавно, възхищавайки се на картините на Пеплоу, Фъргюсън, Мактагарт и Рейбърн. Спомни си, че дядо й лорд Харви има картина на Лорънс — висеше в кабинета на замъка Мългелри.
Икономът се върна със същата безстрастна физиономия. Може би не беше чул новината за Пърл Харбър.
— Мадам ще ви приеме в кабинета.
Колко много приличаше на Дженкинс — никакви излишни думи, същата отмерена походка, умение да показва почит, без да се подмазва. На Ема й се прииска да го попита от коя част на Англия е, но знаеше, че той ще приеме това за вмешателство в личния му живот, така че го последва мълчаливо по коридора.
Канеше се да започне да се изкачва по стълбището, но икономът спря, дръпна решетката на асансьор и направи крачка настрани. Асансьор в частна къща? Ема се запита дали баба Филис не е инвалид. Асансьорът спря на третия етаж и Ема се озова в прекрасно обзаведен просторен кабинет. Ако не бяха уличният шум, клаксоните и полицейските сирени, човек можеше да си помисли, че е в Единбург.
— Моля изчакайте тук, мадам.
Ема остана до вратата, а икономът прекоси кабинета и застана до четири възрастни дами, които седяха около запалена камина и се наслаждаваха на чай и бисквити, докато слушаха внимателно радиото, което не трещеше.
Когато икономът обяви: „Мис Ема Барингтън“, всички се обърнаха към нея. Ема позна сестрата на лорд Харви много преди тя да стане да я посрещне — огненочервена коса, дяволита усмивка и неподправената атмосфера на човек с дълго родословие.
— Това не може да е малката Ема — заяви тя с едва доловим мелодичен шотландски акцент, докато бързаше към гостенката си. — Последния път, когато те видях, мило мое момиче, беше облечена в гимнастически екип, с къси бели чорапи и стик за хокей. Бях много загрижена за малките момчета от другия отбор.
Ема се усмихна — баба Филис имаше същото чувство за хумор като дядо й.
— А виж се сега. Разцъфнала си и си се превърнала в такова прелестно създание!
Ема се изчерви.
— Какво те води в Ню Йорк, скъпа?
— Съжалявам, че се натрапвам по такъв начин, бабо Филис — започна Ема и погледна неспокойно към другите три дами.
— Не се безпокой за тях — отвърна Филис Стюарт. — След декларацията на президента си имат предостатъчно занимавки. Е, къде са ти куфарите?
— Куфарът ми е в хотел „Мейфлауър“ — отвърна Ема.
— Паркър — обърна се Филис към иконома, — прати някой да вземе нещата на мис Ема от „Мейфлауър“ и после приготви главната стая за гости, защото след днешните новини имам чувството, че, хм… внучка ми ще остане известно време с нас.
Икономът сякаш се разтвори във въздуха.
— Но, бабо Филис…
— Никакво но — прекъсна я тя с вдигната ръка. — И няма да ме наричаш „бабо“. Е, всъщност наистина съм ти баба, но не искам това да ми се напомня, така че ще ти бъда благодарна, ако ме наричаш само Филис.
— Благодаря, бабо Филис — рече Ема.
Филис се разсмя.
— Ох! Ела сега да кажеш здрасти на приятелките ми. Ще бъдат очаровани да се запознаят с такава независима млада дама. Толкова плашещо модерна.
„Известно време“ се оказа повече от година и с всеки ден Ема все по-отчаяно копнееше да се върне при Себастиан, но можеше да следи порастването на сина си единствено от писмата, изпращани от майка й и понякога от Грейс. Плака, когато научи за смъртта на дядо си — бе смятала, че той ще живее вечно. Опита се да не мисли за това кой ще поеме компанията и прие, че баща й няма да има куража да се покаже отново в Бристол.
Филис едва ли щеше да успее да я накара да се почувства повече у дома си дори да беше собствената й майка. Ема бързо откри, че тя е типична Харви, щедра до безобразие, и че думите „невъзможно“, „неприемливо“ и „непрактично“ като че ли са били заличени от речника й още в ранна възраст. Главната стая за гости, както я наричаше Филис, представляваше цял апартамент с изглед към Сентръл Парк и се оказа приятна изненада за Ема след малката й стаичка в „Мейфлауър“.
Втората изненада дойде, когато Ема слезе за вечеря в първия си ден тук и откри баба Филис облечена в огненочервена рокля, с чаша уиски и цигара в дълго цигаре. Усмихна се при мисълта, че тази жена бе нарекла нея модерна.
— Синът ми Алистър ще вечеря с нас — заяви тя, преди Паркър да има шанса да налее на Ема чаша „Харвис Бристол Крийм“. — Той е юрист и ерген — добави. — Два недостатъка, от които е малко вероятно да се възстанови. Но понякога може да е доста забавен, макар чувството му за хумор да е донякъде сухо.
Братовчедът Алистър пристигна няколко минути по-късно, облечен в официално сако за вечерята с майка си — типичен представител на англичани в чужбина.
Ема предположи, че е на около петдесет. Добрият му шивач беше успял умело да замаскира факта, че носи няколко излишни килограма. Чувството му за хумор може наистина да бе малко сухо, но иначе бе безспорно умен, забавен и добре информиран, макар че се разприказва малко повече за делото, върху което работеше в момента. Нямаше нищо чудно, когато гордата му майка сподели с Ема, че Алистър е станал младши съдружник в кантората след смъртта на съпруга й. Ема предположи, че Филис е наясно защо синът й не е женен.
Не беше сигурна дали превъзходната храна, отличното вино или просто американското гостоприемство й помогнаха да се отпусне дотолкова, че накрая им разказа всичко, което й се беше случило от последния път, когато Филис я бе виждала на хокейното поле в училище „Ред Мейдс“.
Когато стигна до причината да прекоси Атлантика въпреки всички рискове, двамата я зяпаха, сякаш виждаха пришълец от друга планета.
След като се справи с последната хапка плодова торта и насочи вниманието си към щедрата порция бренди, Алистър се зае да разпитва неочакваната гостенка, сякаш тя беше свидетел на противниковата страна в съдебната зала.
— Трябва да кажа, майко — рече накрая, докато сгъваше салфетката си, — че този случай изглежда далеч по-обещаващ от „Амелгамейтид Уайър“ срещу „Ню Йорк Илектрик“. С нетърпение очаквам да кръстосам шпага със Сефтън Джелкс.
— Защо ви е да си губите времето с Джелкс, след като е много по-важно да открием Хари и да изчистим името му? — попита Ема.
— Напълно съм съгласен — каза Алистър. — Но имам чувството, че едното ще доведе до другото.
Взе нейното копие на „Дневникът на един осъден“, но не го отвори, а само заразглежда гръбчето.
— Кой е издателят? — попита Филис.
— „Вайкинг Прес“ — отвърна Алистър, докато вадеше очилата си.
— Не друг, а Харолд Гинзбърг.
— Мислиш ли, че той и Макс Лойд са съучастници в тази измама? — обърна се Алистър към майка си.
— Определено не — отвърна тя. — Баща ти навремето ми каза, че се е срещал с Гинзбърг в съда. Помня, че го описа като сериозен противник, но и човек, който никога не би помислил да заобиколи закона, още по-малко да го наруши.
— В такъв случай имаме известен шанс, защото ако наистина е така, той няма да се зарадва да научи какво е скалъпено от негово име. Все пак ще се наложи да прочета книгата, преди да си уговоря среща с издателя. — Усмихна се на Ема. — Ще съм много любопитен да открия как ще реагира мистър Гинзбърг, като те види, Ема.
— А аз — обади се Филис — ще съм не по-малко любопитна да открия какво мисли Ема за Харолд Гинзбърг.
— Туш, майко — предаде се Алистър.
След като Паркър наля на Алистър второ бренди и запали пурата му, Ема се осмели да попита братовчед си какви според него са шансовете й да й позволят да посети Хари в Лейвънхам.
— Утре ще подготвя молба от твое име — обеща той, докато подръпваше енергично от пурата. — Да видим дали няма да се справя малко по-добре от твоя услужлив детектив.
— Моят услужлив детектив ли?
— Необичайно услужлив — потвърди Алистър. — Изумен съм, че след като е разбрал, че е замесен Джелкс, детектив Коловски изобщо се е съгласил да се срещне с теб.
— Аз пък изобщо не се изненадвам, че е бил услужлив — обади се Филис и намигна на Ема.
— И твърдите, че тази книга е написана от съпруга ви?
— Не, мистър Гинзбърг — отвърна Ема. — С Хари Клифтън не сме женени, макар че аз съм майката на детето му. Но иначе да, Хари наистина е написал „Дневникът на един осъден“ в затвора Лейвънхам.
Харолд Гинзбърг махна очилата за четене от върха на носа си и се вгледа по-внимателно в младата жена, седяща от другата страна на бюрото му.
— Имам малък проблем с твърдението ви — каза той. — И смятам, че трябва да ви посоча, че всяко изречение в дневника е написано от ръката на мистър Лойд.
— Преписал е работата на Хари дума по дума.
— За да е възможно това, мистър Лойд би трябвало да е бил в една и съща килия с Том Брадшоу, което лесно може да се провери.
— Възможно е да са работили заедно в библиотеката — предположи Алистър.
— Ако успеете да го докажете — рече Гинзбърг, — това ще постави компанията ми, а следователно и мен, в доста незавидно положение, меко казано. При тези обстоятелства може би ще е по-разумно да потърся юридически съвет.
— Бихме желали още от самото начало ясно да посочим — намеси се Алистър, който седеше от дясната страна на Ема, — че дойдохме тук в духа на добрата воля, тъй като сметнахме, че ще пожелаете да се запознаете с историята на моята роднина.
— Единствената причина да се съглася да се срещна с вас — каза Гинзбърг — е, че съм голям почитател на покойния ви баща.
— Нямах представа, че сте се познавали.
— Не лично — отвърна Гинзбърг. — Той представляваше отсрещната страна в един диспут, в който беше замесено издателството. Излязох от съдебната зала, като ми се искаше да е на моята страна. Ако обаче искате да приема историята на вашата роднина — продължи той, — надявам се, че няма да имате нищо против да задам на мис Барингтън един-два въпроса.
— С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, мистър Гинзбърг — каза Ема. — Но мога ли първо да ви попитам дали прочетохте книгата на Хари?
— Чета всички книги, които издаваме, мис Барингтън. Не мога да се преструвам, че намирам всички за добри или дори да ги дочета докрай, но в случая с „Дневникът на един осъден“ още след първата глава ми беше ясно, че ще стане бестселър. Освен това си отбелязах нещо на полето на страница двеста и единайсета. — Гинзбърг взе книгата и я прелисти, след което зачете: — „Винаги съм искал да бъда писател и в момента нахвърлям концепцията за първия от серия детективски романи, действието в които се развива в Бристол“.
— Бристол — прекъсна го Ема. — Как е възможно Макс Лойд да знае каквото и да било за Бристол?
— Има град на име Бристол и в Илинойс, родния щат на мистър Лойд, мис Барингтън — отвърна Гинзбърг. — Макс ми го каза, когато споделих с него, че бих искал да прочета първата книга от серията.
— Няма да се стигне дотам — заяви Ема.
— Той вече ми изпрати началните глави на „Сгрешена самоличност“ — каза Гинзбърг. — И трябва да ви уведомя, че са доста добри.
— И тези глави в същия стил като дневника ли са написани?
— Да. И преди да попитате, мис Барингтън, написани са и от същата ръка, освен ако не намеквате, че те също са преписани.
— Успял е да го направи веднъж и му се е разминало. Защо да не опита втори път?
— Разполагате ли с някакво доказателство, че мистър Лойд не е написал „Дневникът на един осъден“? — попита Гинзбърг, който явно започваше да се дразни.
— Да, сър. Аз съм онази „Ема“ от книгата.
— В такъв случай, мис Барингтън, трябва да се съглася с мнението на автора, че наистина сте голяма красавица и вече доказахте, че сте „енергична и борбена“, ако позволите да го цитирам.
Ема се усмихна.
— А вие сте един стар ласкател, мистър Гинзбърг.
— Както вече казах, енергична и борбена — отбеляза Гинзбърг и нагласи очилата за четене на носа си. — Въпреки това се съмнявам, че твърдението ви ще издържи в съда. Сефтън Джелкс може да извика на банката на свидетелите половин дузина Еми, които ще се закълнат, че са познавали Лойд през целия си живот. Трябва ми нещо по-убедително.
— Мистър Гинзбърг, не намирате ли за твърде странен факта, че денят на пристигането на Том Брадшоу в Лейвънхам по една случайност съвпада с първия ден от дневника?
— Мистър Лойд обясни, че е започнал да води дневника си едва след като е станал библиотекар и е разполагал с повече свободно време.
— А как ще обясните, че не се споменава нито дума за последната му нощ в затвора или за сутринта, когато са го освободили? Той просто закусва в столовата и се явява в библиотеката за поредния си работен ден.
— Вашето обяснение какво е? — попита Гинзбърг, като я гледаше над стъклата на очилата си.
— Моето обяснение е, че човекът, написал дневника, още е в Лейвънхам и вероятно работи върху следващия си том.
— Това би могло лесно да се провери — рече Гинзбърг и повдигна вежда.
— Така е — съгласи се Алистър. — Вече пуснах молба да разрешат на мис Барингтън да отиде на свиждане на мистър Брадшоу и очаквам одобрението на директора на Лейвънхам.
— Мис Барингтън, ще ми позволите ли да ви задам още няколко въпроса, за да разчистим евентуалните съмнения? — попита Гинзбърг.
— Да, разбира се — отвърна Ема.
Старецът се усмихна, подръпна сакото си, намести очилата и се загледа в списъка въпроси в бележника си.
— Кой е капитан Джак Тарант, наричан понякога Стария Джак?
— Най-старият приятел на дядо ми. Участвали са заедно в Бурската война.
— Кой дядо по-точно?
— Сър Уолтър Барингтън.
Издателят кимна.
— Смятахте ли мистър Тарант за почтен човек?
— Абсолютно безукорен. Може да се каже, че той оказа най-голямо влияние върху живота на Хари.
— Но не е ли негова вината, че вие с Хари не сте женени?
— Този въпрос има ли отношение към темата? — незабавно се намеси Алистър.
— Подозирам, че след малко ще разберем — отвърна Гинзбърг, без да сваля поглед от Ема.
— Джак сметна, че е негов дълг да предупреди викария, че е възможно баща ми Хюго Барингтън да е баща и на Хари — със задавен глас каза Ема.
— Мистър Гинзбърг, нужно ли беше това? — озъби се Алистър.
— И още как — отвърна издателят. — Вече съм убеден, че авторът на тази книга е Хари Клифтън, а не Макс Лойд.
Ема се усмихна.
— Благодаря ви. Макар да не съм сигурна какво мога да направя по въпроса.
— Аз пък знам много добре какво ще направя по въпроса — рече Гинзбърг. — Като начало ще пусна колкото се може по-бързо редактирано издание с две основни промени — името на Хари Клифтън ще замести това на Макс Лойд на предната корица, а на задната ще има негова фотография… стига да притежавате такава, мис Барингтън.
— Имам няколко — отвърна Ема. — В това число и една на борда на „Канзас Стар“, докато влиза в пристанището на Ню Йорк.
— А, това обяснява и… — започна Гинзбърг.
— Но ако го направите — намеси се Алистър, — ще се отприщи истински ад. Джелкс ще заведе дело за клевета от името на клиента си и ще настоява за наказателни мерки.
— Да се надяваме — отвърна Гинзбърг. — Защото ако го направи, книгата моментално ще се върне на челно място в класациите и ще си остане там няколко месеца. Но ако не предприеме нищо, както и предполагам, това ще покаже, че той смята, че е единственият, който е виждал липсващата тетрадка, в която Хари Клифтън описва как се е озовал в Лейвънхам.
— Знаех си, че има и друга — обади се Ема.
— Определено има, и вашето споменаване на „Канзас Стар“ ме накара да осъзная, че ръкописът, който Макс Лойд ми изпрати като начални глави на „Сгрешена самоличност“, е просто разказ за случилото се с Хари Клифтън, преди да бъде осъден за престъпление, което не е извършил.
— Ще ми позволите ли да го прочета? — попита Ема.
Още щом влезе в кабинета на Алистър, Ема разбра, че е станало нещо лошо. Познатата приветлива усмивка бе заместена от намръщено чело.
— Няма да ми позволят да видя Хари, нали? — попита тя.
— Да — каза Алистър. — Молбата е отхвърлена.
— Но защо? Ти каза, че имам пълното право да му отида на свиждане.
— Сутринта се обадих на директора и му зададох абсолютно същия въпрос.
— И какво отговори той?
— Можеш да го чуеш лично, защото записах разговора — отвърна Алистър. — Слушай внимателно, защото в думите му има три важни следи.
И без да каже нищо повече, се наведе и натисна копчето на магнетофона „Грундиг“. Двете ролки се завъртяха.
— Поправително заведение Лейвънхам.
— Бих искал да разговарям с директора.
— Кой го търси?
— Алистър Стюарт. Адвокат от Ню Йорк.
Мълчание, последвано от сигнал за свободно. Отново мълчание, този път по-дълго.
— Свързвам ви, сър.
Ема седеше на ръба на стола.
— Добро утро, мистър Стюарт — разнесе се гласът на директора. — Аз съм директор Суонсън. С какво мога да ви бъда полезен?
— Добро утро, мистър Суонсън. Преди десет дни приготвих молба от име на моя клиентка, мис Ема Барингтън, да й бъде позволено в качеството на близка да се види при първа възможност с Томас Брадшоу. Тази сутрин получих писмо от кабинета ви, че молбата е отхвърлена. Не намирам никакво законово основание за…
— Мистър Стюарт, молбата ви беше разгледана по обичайния начин, но не мога да удовлетворя искането ви, тъй като мистър Брадшоу вече не се намира в нашето заведение.
Отново настъпи дълго мълчание, макар Ема да виждаше, че ролките продължават да се въртят.
— И в коя институция е преместен? — попита накрая Алистър.
— Нямам право да разкривам подобна информация, мистър Стюарт.
— Но по закон клиентката ми има правото да…
— Затворникът подписа документ, с който се отказва от правата си. Мога да ви изпратя копие.
— Но защо му е трябвало да го прави? — хвърли стръвта Алистър.
— Нямам право да разкривам подобна информация — повтори директорът, без да се хваща на въдицата.
— А имате ли право да разкриете каквото и да било за Томас Брадшоу? — попита Алистър, като се мъчеше да овладее гласа си.
Отново последва пауза и макар ролките да се въртяха, Ема се запита дали директорът не е затворил телефона. Алистър постави пръст на устните си и гласът изведнъж зазвуча отново.
— Хари Клифтън беше освободен от затвора, но продължава да изтърпява присъдата си. — Отново мълчание. — А аз изгубих най-добрия библиотекар, който е имал този затвор.
Връзката прекъсна.
Алистър спря магнетофона и каза:
— Директорът направи всичко по силите си, за да ни помогне.
— Като спомена Хари по име ли? — попита Ема.
— Да. Но също така ни каза, че до съвсем неотдавна е работил в библиотеката на затвора. Това обяснява как Лойд се е добрал до дневниците.
Ема кимна, после каза:
— Но ти каза, че имало три важни следи. Коя е третата?
— Това, че Хари е бил освободен от Лейвънхам, но продължава да изтърпява присъдата си.
— Значи са го преместили в друг затвор — каза Ема.
— Не мисля — отвърна Алистър. — Вече сме във война и аз лично предполагам, че Том Брадшоу ще изтърпи остатъка от присъдата си във флота.
— Защо мислиш така?
— Всичко е описано в дневниците — обясни Алистър, взе от бюрото „Дневникът на един осъден“, отвори на отбелязана предварително страница и зачете: — „Първото, което ще направя след завръщането си в Бристол, ще бъде да постъпя във флота и да се сражавам срещу германците“.
— Но те никога не биха му позволили да се върне в Англия, преди да е изтърпял наказанието си.
— Не съм казвал, че ще постъпи в британския флот.
— Ох, господи — промълви Ема, когато проумя значението на думите му.
— Е, поне вече знаем, че Хари е все още жив — с приповдигнат тон рече Алистър.
— Иска ми се да беше останал в затвора.