Греховете на бащата

6.

— Себастиан Артър Клифтън — каза Ема, докато подаваше спящото дете на баба му.

Мейзи грейна. За първи път взимаше внука си в ръце.

— Нямаше да ми позволят да дойда да ви видя, преди да ме пратят в Шотландия — рече Ема, без да си прави труда да скрие недоволството си. — Затова ви се обадих веднага щом пристигнах в Бристол.

— Много мило от твоя страна — рече Мейзи. Взираше се напрегнато в мъничкото момче и се опитваше да се убеди, че Себастиан е наследил светлата коса и ясните сини очи на съпруга й.

Ема седеше на масата в кухнята, усмихваше се и отпиваше от чая си. Типично за Мейзи — беше запомнила марката, „Ърл Грей“. И сандвичите със сьомга и краставичка, любимите на Хари, които сигурно бяха изчерпали бюджета й за храна. Огледа се и погледът й спря върху гредата на камината, където имаше тонирана фотография на редник от Първата война. На Ема страшно й се искаше да може да види нюанса на скритата под каската коса или дори цвета на очите. Дали бяха сини като на Хари, или кафяви като нейните? Артър Клифтън изглеждаше дързък и смел в армейската си униформа. Ъгловатата челюст и решителният поглед показваха на Ема, че е служил с гордост на страната си. Погледът й се премести върху по-нова снимка на Хари с хора на училище „Сейнт Бийд“ малко преди гласът му да мутира; до нея, подпрян на стената, имаше пощенски плик с характерния почерк на Хари. Ема предположи, че това е последното писмо, което е написал на майка си, преди да загине. Запита се дали Мейзи ще й позволи да го прочете. Стана, отиде до камината и с изненада откри, че пликът не е отварян.

— Толкова съжалявам, че е трябвало да напуснеш Оксфорд — каза Мейзи, когато видя, че Ема се взира в плика.

— Трябваше или да продължа образованието си, или да родя детето на Хари, така че нямаше място за двоумение — отвърна Ема, без да откъсва поглед от плика.

— Сър Уолтър ми каза, че брат ти Джайлс е постъпил в Уесекския полк, но за съжаление…

— Виждам, че сте получили писмо от Хари — прекъсна я Ема, която вече не можеше да се сдържа.

— Не, не е от Хари — каза Мейзи. — А от някой си лейтенант Томас Брадшоу, който е служил с него на „Девониън“.

— И какво пише този лейтенант Брадшоу? — попита Ема, макар прекрасно да виждаше, че пликът е запечатан.

— Нямам представа — отвърна Мейзи. — Донесе ми го някой си доктор Уолас и каза, че в писмото се изказват съболезнования. Не исках да ми се припомня отново за смъртта на Хари и затова така и не го отворих.

— Но не е ли възможно писмото да хвърли някаква светлина върху случилото се на „Девониън“?

— Не ми се вярва — отвърна Мейзи. — В края на краищата те са се познавали само от няколко дни.

— Искате ли да ви го прочета, мисис Клифтън? — попита Ема: даваше си сметка, че на Мейзи й е неудобно да признае, че не може да чете.

— Не, мила, благодаря ти — отговори Мейзи. — В края на краищата това няма да ни върне Хари, нали?

— Така е — съгласи се Ема. — Но ще ми позволите ли поне аз да го прочета? Може би така ще намеря известен покой.

Водата в чайника започна да завира.

— Германците бомбардират нощем пристанището — рече Мейзи. — Надявам се, че доковете на Барингтън не са пострадали силно.

— Засега се разминаваме с пряко попадение — отвърна Ема и с неохота прие факта, че няма да й бъде позволено да прочете писмото. — Пък и не ми се вярва дори германците да се осмелят да пуснат бомба върху дядо.

Мейзи се разсмя и за момент Ема си помисли дали да не грабне плика от камината и да го отвори преди майката на Хари да успее да я спре. Хари обаче не би одобрил подобно нещо. Ако Мейзи напуснеше стаята дори за момент, Ема щеше да отвори плика, като го постави на парата от чайника, да провери подписа и да го върне на мястото му, преди тя да се върне.

Мейзи обаче сякаш четеше мислите й, защото остана да си седи до камината и не помръдна нито за миг.

— Дядо спомена, че трябва да ви поздравя — каза Ема, която все още нямаше намерение да се отказва.

Мейзи се изчерви и започна да приказва за новото й назначение в „Гранд Хотел“. Погледът на Ема все така не се откъсваше от плика. Внимателно оглеждаше отделните букви в адреса — трябваше да ги запечата в паметта си като на снимка, докато се върне в Имението. Когато Мейзи й върна малкия Себастиан с извинението, че се налага да се връща на работа, Ема се изправи с неохота, но не и преди да хвърли един последен поглед върху писмото.

По обратния път до Имението се стараеше да запази в ума си формата на буквите; слава богу, Себастиан беше заспал. Веднага щом колата спря на чакъла пред предните стъпала, Хъдсън отвори задната врата, за да може Ема да слезе и да отнесе сина си в къщата. Тя го понесе право към детската, където ги чакаше бавачката. За голяма изненада на жената, Ема целуна Себастиан по челото и излезе, без да каже нито дума.

Щом се озова в стаята си, отключи главното чекмедже на писалището си и извади купчината писма, които й бе написал Хари през годините.

Най-напред провери главното Х от подписа — просто и решително, също като буквата върху неразпечатания плик на Мейзи на Стил Хаус Лейн. Това й вдъхна кураж да продължи нататък. Затърси главно К и накрая го намери на една коледна картичка, където имаше и бонус — М от „мила“ — същите М и К като при „Мисис Клифтън“ от плика. Хари със сигурност е жив, повтаряше си тя. Намирането на „Бристол“ бе лесна работа, но „Англия“ й създаде повече трудности, докато не попадна на негово писмо от Италия, когато двамата още бяха ученици. Отне й повече от час да изреже всички 40 букви и цифри, преди да успее да възпроизведе адреса върху плика.

Изтощена, Ема се отпусна на леглото. Нямаше представа кой е Томас Брадшоу, но едно беше сигурно — неразпечатаният плик над камината на Мейзи беше надписан от Хари и поради някаква причина, известна единствено на него, той не искаше тя да знае, че все още е жив. Запита се дали е нямало да размисли, ако е знаел, че тя е бременна, преди да замине на онова фатално плаване.

Отчаяно й се искаше да сподели новината, че Хари може и да е жив, с майка си, дядо си, с Грейс и, разбира се, с Мейзи, но си даваше сметка, че трябва да запази мълчание, докато не открие по-сигурно доказателство от едно неотворено писмо. В главата й започна да се оформя план.

Ема не слезе за вечеря, а остана в стаята си и продължи да се опитва да проумее защо Хари ще иска всички, освен майка му да смятат, че е умрял през онази ужасна нощ.

Когато си легна малко преди полунощ, можеше да приеме само едно — че явно постъпката му е била въпрос на чест. Може би горкият лишен от илюзии глупчо си е въобразил, че по този начин я освобождава от евентуалните отговорности, които би могла да чувства към него. Нима не беше разбрал, че от първата им среща на рождения ден на брат й, когато бе едва десетгодишна, в живота й никога не би могло да има друг мъж?

Семейството на Ема беше много доволно, когато осем години по-късно двамата с Хари се сгодиха. С изключение на баща й, който толкова дълго бе живял с лъжа — лъжа, която бе разкрита едва в деня на сватбата им. Двамата стояха пред олтара и тъкмо се канеха да произнесат клетвите си, когато Стария Джак сложи неочакван край на церемонията. Разкритието, че бащата на Ема може да е баща и на Хари, не беше и никога нямаше да може да сложи край на любовта й към него. Никой не се изненада, че Хари постъпи като джентълмен, докато бащата на Ема остана верен на себе си и се държа като мерзавец. Единият се изправи срещу фактите, докато другият се изхлузи през задната врата и изчезна безследно.

Много преди да поиска ръката на Ема, Хари ясно беше казал, че ако избухне война, незабавно ще напусне Оксфорд и ще постъпи в Кралския флот. По принцип беше инат, но в това отношение бе направо непоносим. Ема знаеше, че няма смисъл да се опитва да го разубеждава — никакъв довод не можеше да го накара да промени решението си. Освен това той я беше предупредил, че няма да се върне в университета, преди германците да са капитулирали.

Ема също бе напуснала преждевременно Оксфорд, но за разлика от Хари, тя нямаше друг избор. За нея нямаше шанс да се върне. В Съмървил не се гледаше с добро око на бременността, още повече ако не си омъжена за бащата. Решението й сигурно бе съкрушило сърцето на майка й. Елизабет Барингтън страшно много искаше дъщеря й да получи образованието, което бе отказано на самата нея единствено заради пола й. Олекна й мъничко чак когато следващата година по-малката сестра на Ема, Грейс, спечели стипендия за Гъртън Колидж в Кеймбридж и още от самото начало засенчи и най-добрите студенти от силния пол.

Щом бременността на Ема започна да личи, тя отиде в имението на дядо си в Шотландия, за да роди детето на Хари. Фамилията Барингтън не раждаше незаконни деца, поне не и в Бристол. Себастиан вече пълзеше из замъка, когато на блудната дъщеря й бе разрешено да се върне в Имението. Елизабет искаше да останат в Мългелри до приключването на войната, но на Ема й беше дошло до гуша да се крие в затънтения шотландски замък.

Един от първите, които посети след връщането си, беше дядо й сър Уолтър Барингтън. Именно той й каза, че Хари е постъпил на служба на „Девониън“ с намерението да се върне в Бристол в рамките на следващия месец и да се прехвърли като моряк на „Резолюшън“. Хари така и не се върна и мина месец и половина преди Ема да узнае, че морето се е превърнало в гроб за любимия й.

Сър Уолтър се беше нагърбил да посети лично всеки член на семейството и да съобщи трагичната новина. Започна с мисис Клифтън, макар да знаеше, че тя вече е научила за случилото се от д-р Уолас, който й бе предал писмото на Томас Брадшоу. След това замина за Шотландия, за да каже на Ема. Остана изненадан, че внучката му не проля нито една сълза — но пък Ема просто беше отказала да приеме, че Хари е мъртъв.

След завръщането си в Бристол сър Уолтър посети Джайлс и му съобщи новината. Най-добрият приятел на Хари потъна в безутешно мълчание и никой от роднините не бе в състояние да го утеши. Лорд и лейди Харви приеха стоически вестта за смъртта на Хари. Седмица по-късно, когато всички се събраха да почетат паметта на капитан Джак Тарант в Бристолската гимназия, лорд Харви сподели, че се радва, че на Стария Джак не му се е наложило да научава какво се е случило с протежето му.

Единственият човек от семейството, когото сър Уолтър отказа да посети, бе синът му Хюго. Беше обяснил, че не знае как да се свърже с него, но когато Ема се върна в Бристол, сър Уолтър призна, че дори да знае, не би си направил труда, и добави, че баща й е вероятно единственият, който би се зарадвал на смъртта на Хари. Ема премълча, но беше сигурна, че дядо й е прав.

След гостуването при Мейзи на Стил Хаус Лейн Ема прекарваше дълги часове сама в стаята си и непрекъснато мислеше какво да прави с откритието си. Накрая реши, че няма как да разбере съдържанието на писмото, което бе останало недокоснато над камината повече от година, без да развали отношенията си с Мейзи. Бе обаче твърдо решена не само да докаже на целия свят, че Хари е жив, но и да го открие, където и да се намираше. С тази мисъл си уговори нова среща с дядо си. В края на краищата сър Уолтър беше единственият, освен Мейзи, който се бе срещал с д-р Уолас, и съответно бе най-добрият й шанс да разкрие загадъчната самоличност на Томас Брадшоу.

7.

Едно от нещата, които дядото на Ема й бе втълпил от малка, бе никога да не закъснява за срещи. Това създава погрешно впечатление, беше й казал; разбира се, ако искаш да те вземат на сериозно.

Именно затова Ема тръгна от Имението в девет и двайсет и пет сутринта и мина през портала на доковете на Барингтън точно в десет без осем. Колата спря пред Барингтън Хаус точно в десет без шест. Когато излезе от асансьора на петия етаж и мина по коридора до кабинета на президента, беше десет без две.

Секретарката на сър Уолтър мис Бийл отвори вратата на кабинета му точно когато часовникът над камината започна да отброява десет. Президентът се усмихна, стана, излезе иззад бюрото си и поздрави Ема с целувка по бузите.

— Как е любимата ми внучка? — попита той, докато я водеше към удобното кресло до камината.

— Грейс е много добре, дядо — отвърна Ема. — Чувам, че се справя великолепно в Кеймбридж, и ти праща много поздрави.

— Не ми се правете на остроумна, млада лейди — каза той, отвръщайки на усмивката й. — А как я кара Себастиан, любимият ми правнук?

— Единственият ти правнук — напомни му Ема, докато се настаняваше в дълбокото кожено кресло.

— Щом не си го довела, явно искаш да обсъдим нещо сериозно.

С празните приказки беше приключено. Ема знаеше, че сър Уолтър е отредил определено време за срещата. Веднъж мис Бийл й беше казала, че в зависимост от важността им, на посетителите се отпускат петнайсет минути, половин час до един час максимум. Членовете на семейството не бяха изключение от правилото, освен в неделя. Ема се нуждаеше от отговор на много въпроси и се надяваше отреденото й време да е поне половин час.

Облегна се и се опита да се отпусне, защото не искаше дядо й да се досети за истинската причина за тази среща.

— Помниш ли когато бе така добър да отскочиш до Шотландия, за да ми съобщиш, че Хари е загинал в морето? — започна тя. — Боя се, че бях толкова шокирана, че не успях да го проумея напълно, и затова се надявах, че може би ще ми кажеш малко повече за последните дни от живота му.

— Разбира се, мила — съчувствено рече сър Уолтър. — Да се надяваме, че паметта ми ще се окаже на ниво. Има ли нещо конкретно, което искаш да знаеш?

— Каза ми, че Хари е постъпил като четвърти офицер на „Девониън“, след като се е върнал от Оксфорд.

— Точно така. Стана благодарение на стария ми приятел капитан Хейвънс, който е сред малцината оцелели от трагедията. Неотдавна го посетих и той говори много топло за Хари. Описа го като храбър младеж, който не само спасил живота му, след като корабът бил улучен от торпедо, но пожертвал своя, докато се опитвал да спаси главния машинист.

— Капитан Хейвънс също ли е бил качен от „Канзас Стар“?

— Не, от друг кораб в района. За жалост капитанът никога вече не видял Хари.

— Значи не е видял с очите си, че Хари се е удавил?

— Не. Единственият офицер от „Девониън“, който бил с Хари в момента на смъртта му, бил някакъв американец, лейтенант Томас Брадшоу.

— Каза ми, че някой си доктор Уолас е предал писмо от лейтенант Брадшоу на мисис Клифтън.

— Правилно. Доктор Уолас бил главен лекар на „Канзас Стар“. Увери ме, че той и хората му направили всичко по силите си да спасят живота на Хари.

— Брадшоу писа ли и на теб?

— Не, само на най-близкия роднина, ако си спомням правилно думите на доктор Уолас.

— В такъв случай не ти ли се струва странно, че не е писал на мен?

Сър Уолтър се умълча за известно време.

— Знаеш ли, досега изобщо не се бях замислял за това. Може би Хари никога не е споменавал за теб пред Брадшоу. Знаеш колко потаен беше понякога.

Ема често си бе мислила за това, но побърза да продължи.

— Чел ли си писмото му до мисис Клифтън?

— Не. Но го видях над камината, когато я посетих на следващия ден.

— Мислиш ли, че доктор Уолас има някаква представа какво може да е написал Брадшоу?

— Да. Каза ми, че били съболезнования от другар, служил с Хари на борда на „Девониън“.

— Де да можех да се видя с лейтенант Брадшоу — пусна въдицата Ема.

— Не зная как би могла да го постигнеш, скъпа — отвърна сър Уолтър. — Освен ако Уолас не поддържа връзка с него.

— Имаш ли някакъв адрес на доктора?

— Единствено този на „Канзас Стар“.

— Но те сигурно са престанали да плават до Бристол след обявяването на войната.

— Не и докато в Англия не са останали американци, готови да платят мило и драго, за да се приберат у дома.

— Не е ли рисковано при толкова много немски подводници, патрулиращи из Атлантика?

— Не и докато Америка е неутрална — отвърна сър Уолтър. — Последното нещо, което иска Хитлер, е да си навлече война с янките само защото някоя от подводниците му е потопила американски пътнически кораб.

— Знаеш ли дали „Канзас Стар“ се очаква да се появи в Бристол в близко бъдеще?

— Не, но лесно мога да разбера.

Старецът се надигна от мястото си, отиде до бюрото и започна да прелиства дебелия месечен график на пристигащите и заминаващи кораби.

— А, ето — каза най-сетне. — Трябва да отплава от Ню Йорк след четири седмици и се очаква да пристигне в Бристол на петнайсети ноември. Ако искаш да се свържеш с някой от екипажа, имай предвид, че корабът няма да се задържи много време тук, тъй като това е единственото място, където е уязвим за атака.

— Ще ме пуснат ли да се кача на борда?

— Не, освен ако не търсиш работа. А честно казано, не те виждам нито като моряк, нито като сервитьорка на коктейли.

— В такъв случай как мога да се видя с доктор Уолас?

— Ще се наложи да чакаш на пристанището и да се надяваш, че ще слезе на сушата. Почти всички го правят след едноседмично пътуване. Така че ако е на кораба, със сигурност ще го намериш. Но не забравяй, Ема, че от смъртта на Хари мина повече от година и Уолас може вече да не служи на кораба. — Ема прехапа устна. — Но ако искаш да ти уредя среща с капитана, ще се радвам да…

— Не, не — побърза да го прекъсне Ема. — Не е чак толкова важно.

— Ако размислиш… — започна сър Уолтър, който изведнъж си даде сметка колко важно е всъщност това за внучката му.

— Не, дядо, благодаря — рече тя, докато ставаше. — Благодаря, че ми отдели толкова много време.

— Не беше достатъчно — отвърна старецът. — Иска ми се да се отбиваше по-често. И следващия път задължително да доведеш Себастиан — добави той, докато я изпращаше до вратата.

Сър Уолтър вече нямаше никакви съмнения каква е причината за посещението на внучката му.

Едно изречение оставаше запечатано в ума на Ема, докато пътуваше обратно към Имението. Повтаряше думите отново и отново, подобно на прескачаща грамофонна плоча.

Щом се прибра у дома, тя отиде при Себастиан в детската. Наложи се да го свали принудително от кончето люлка, при това чак след дежурните сълзи. След обяда той се сви като доволно коте и заспа дълбоко. Бавачката го сложи в леглото, а Ема звънна на шофьора.

— Хъдсън, бих искала да ме закарате до Бристол.

— Къде по-точно, мис?

— В „Гранд Хотел“.

— Какво?! — не повярва Мейзи.

— Искам да ме наемете като сервитьорка.

— Но защо?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Имаш ли представа колко тежка работа е това?

— Не — призна Ема. — Но обещавам, че няма да ви разочаровам.

— И кога искаш да започнеш?

— Утре.

— Утре?

— Да.

— За колко време?

— Един месец.

— Така, да видим дали съм разбрала — каза Мейзи. — Искаш от утре да започна да те обучавам за сервитьорка, ще работиш един месец, но няма да ми кажеш защо?

— В общи линии, да.

— Очакваш ли заплащане?

— Не — отвърна Ема.

— Е, поолекна ми.

— Кога започвам?

— В шест сутринта.

— В шест? — слисано повтори Ема.

— Може и да се изненадаш, Ема, но имам клиенти, които трябва да закусят в седем и да се явят на работа в осем, така че гледай да си на мястото си в шест — всяка сутрин.

— На мястото ми?

— Ще ти обясня, ако се явиш преди шест.

През следващите двайсет и осем дни Ема не закъсня нито веднъж за работа, може би защото Дженкинс чукаше на вратата й всяка сутрин в 4:30, а в 5:45 Хъдсън я оставяше на стотина метра от служебния вход на „Гранд Хотел“.

Мис Дикенс, както беше известна сред останалия персонал, се възползва от актьорските си умения и се погрижи никой да не се досети, че всъщност е Барингтън.

Мисис Клифтън не показа никакво снизхождение към нея, когато покапа със супа един редовен клиент, и се отнесе още по-сурово, когато изпусна купчина чинии, които станаха на парчета насред салона. При нормални обстоятелства цената им щеше да се приспадне от заплатата й — ако вземаше заплата. Мина известно време преди Ема да овладее номера с рамото, за да минава през летящите врати на кухнята, без да се сблъска с друга сервитьорка, движеща се в обратната посока.

Въпреки всичко това Мейзи бързо откри, че е достатъчно да каже нещо на Ема само веднъж и тя никога не го забравя. Освен това бе впечатлена колко бързо Ема може да разчисти и подготви масата за следващите клиенти, макар да не го бе правила никога през живота си. И докато на повечето обучаващи се им трябваха няколко седмици да овладеят изкуството да подреждат сребърните прибори, като някои така и не успяваха да се справят, след втората седмица Ема нямаше нужда от наглеждане.

В края на третата седмица на Мейзи й се искаше Ема да не напуска, а в края на четвъртата желанието й се споделяше и от някои редовни клиенти, които настояваха да бъдат обслужвани единствено от мис Дикенс.

Мейзи започваше да се тревожи как ще обясни на директора на хотела, че мис Дикенс е решила да напусне само след месец работа при тях.

— Можете да кажете на мистър Хърст, че са ми предложили по-добра работа с по-добро заплащане — предложи Ема, докато сгъваше униформата си.

— Това няма да му хареса — отвърна Мейзи. — Щеше да е по-лесно, ако не ставаше за нищо или поне закъсняваше от време на време.

Ема се разсмя и постави за последен път малката си бяла шапчица върху дрехите.

— Мога ли да направя още нещо за вас, мис Дикенс? — попита Мейзи.

— Да, ако обичате — отвърна Ема. — Трябват ми препоръки.

— Значи ще кандидатствате за нова работа?

— Нещо такова — отвърна Ема и се почувства малко виновна, че не може да се довери на майката на Хари.

— В такъв случай ще диктувам, ти ще пишеш, а аз ще се подпиша — каза Мейзи и подаде на Ема бланка на хотела. — На вашето внимание — започна Мейзи. — По време на кратката си работа…

— Не можем ли да пропуснем „кратката“? — попита Ема.

Мейзи се усмихна.

— Докато работеше при нас в „Гранд“, мис Дикенс… — Ема написа „мис Барингтън“, но не го спомена, — се показа като работлива, изключително ефективна и популярна както сред клиентите, така и сред персонала. Уменията й като сервитьорка са впечатляващи, а способността й да се учи ме убеждава, че всяко заведение би се гордяло със служител като нея. Много съжаляваме, че трябва да се разделим с нея, и ако тя някога пожелае да се върне в хотела ни, с радост ще я приемем.

Ема се усмихна, докато й подаваше листа. Мейзи сложи подписа си над думите „Управителка на ресторанта“.

— Благодаря — каза Ема и я прегърна.

— Нямам представа какво си намислила, скъпа — рече Мейзи, след като Ема я пусна. — Но каквото и да е то, желая ти успех.

На Ема ужасно й се прииска да й каже, че отива да търси сина й и че няма да се върне, докато не го намери.

8.

Когато „Канзас Стар“ влезе в пристанището, Ема стоеше вече повече от час на кея. Мина още час преди корабът най-сетне да пристане.

През цялото това време Ема си мислеше за взетото решение и вече започваше да се пита дали има куража да го изпълни. Помъчи се да пропъди от мислите си потопяването на „Атиния“ няколко месеца по-рано и възможността никога да не стигне до Ню Йорк.

Беше написала на майка си дълго писмо, в което се опитваше да обясни защо ще отсъства за две, най-много три седмици, и можеше само да се надява, че тя ще я разбере. Не можеше да пише на Себастиан и да му каже, че е тръгнала да търси баща му, а той вече й липсваше. Продължаваше да се опитва да убеди самата себе си, че прави всичко това колкото за себе си, толкова и за сина си.

Сър Уолтър отново беше предложил да я запознае с капитана на „Канзас Стар“, но Ема любезно бе отклонила поканата, тъй като анонимността не влизаше в плановете й. Освен това дядо й бе описал повърхностно д-р Уолас, но тази сутрин от кораба не слезе никой, който дори смътно да напомня за него. Сър Уолтър обаче беше успял да намери две други ценни сведения. „Канзас Стар“ щеше да отплава с вечерния отлив. И че домакинът обикновено може да бъде открит в кабинета си между два и пет следобед, когато попълва формулярите за отплаване. Важното в случая бе, че той бе отговорен за наемането на обслужващия персонал без моряците.

Предишния ден Ема писа на дядо си да му благодари за помощта, но не му разкри какво е намислила, макар да имаше чувството, че старецът се е досетил.

След като часовникът на Барингтън Хаус удари два пъти и от д-р Уолас още нямаше нито следа, Ема взе малкия си куфар и реши, че е дошло време да се качи по мостчето. Стъпи нервно на палубата и помоли първия униформен да я упъти към домакина. Беше й обяснено, че кабинетът му се намира на долната задна палуба.

Забеляза някаква пътничка да се спуска по широко стълбище и я последва, но тъй като нямаше представа къде точно е долната задна палуба, се нареди на опашка пред информацията.

От другата страна стояха две момичета с тъмносини униформи и бели блузи. Опитваха се да отговарят на всеки въпрос на пътниците, без да престават да се усмихват.

— С какво мога да ви помогна? — попита едното, когато дойде редът на Ема. Явно я бе взело за пътничка. Ема беше мислила дали да не си плати пътуването до Ню Йорк, но реши, че е по-вероятно да открие онова, което търси, ако се качи на кораба като една от персонала.

— Къде мога да намеря кабинета на домакина? — попита тя.

— Втората врата отдясно надолу по тази стълба — отвърна момичето. — Няма начин да я пропуснете.

Ема проследи сочещия й пръст и когато стигна вратата с надпис „Домакин“, пое дълбоко дъх и почука.

— Влез.

Ема отвори вратата и се озова пред елегантен офицер, седнал зад покрито с формуляри бюро. Беше с безупречно бяла риза с разкопчана яка и златни еполети на раменете.

— Какво има? — попита той с акцент, какъвто Ема никога не бе чувала и който трудно можеше да се определи.

— Търся работа като сервитьорка, сър — каза Ема с надеждата, че говори като някоя от прислужниците в Имението.

— Съжалявам — рече той. — Нямаме нужда от повече сервитьорки. Единственото свободно място е на информационното бюро.

— Нямам нищо против да работя и там — каза Ема, този път с нормалния си тон.

Домакинът се вгледа в нея по-внимателно и я предупреди:

— Заплащането не е добро. И работното време е ужасно.

— Свикнала съм — отвърна Ема.

— Освен това не мога да ви предложа постоянна работа — продължи домакинът. — Едно от момичетата ми е в отпуск в Ню Йорк и ще се качи на кораба след този курс.

— Няма проблем — каза Ема, без да се впуска в обяснения.

Домакинът не изглеждаше убеден.

— Можете ли да четете и пишете?

Ема с удоволствие би му казала, че е спечелила стипендия в Оксфорд, но премълча.

— Да, сър.

Без да каже нито дума повече, домакинът отвори чекмедже, извади дълъг формуляр и й го подаде заедно с писалка.

— Попълнете това. — И когато Ема започна да отговаря на въпросите, добави: — Освен това ще ми е нужна някаква препоръка.

След като попълни формуляра, Ема отвори чантата си и му подаде препоръката на Мейзи.

— Впечатляващо — каза той. — Но сигурна ли сте, че ставате за рецепционистка?

— Това щеше да е следващата ми работа в „Гранд“ — отвърна Ема. — Като част от обучението ми за управителка.

— Тогава защо се отказвате от такава възможност и идвате тук?

— Имам възрастна роднина, която живее в Ню Йорк. Майка ми иска да остана при нея до края на войната.

Този път домакинът като че ли прие думите й — не за първи път му се случваше някой да иска да постъпи на работа на кораба, за да се махне от Англия.

— Тогава да започваме.

Домакинът се изправи енергично. Излязоха от кабинета и той я поведе по краткия път обратно до информацията.

— Пеги, намерих заместничка на Дана за плаването, така че по-добре започни да я въвеждаш още сега.

— Слава богу — отвърна Пеги и вдигна преградата, за да може Ема да мине от другата страна. — Как се казваш? — попита със същия почти неразбираем акцент.

Ема за първи път разбра какво е имал предвид Бърнард Шоу с твърдението си, че англичаните и американците са разделени от общия език.

— Ема Барингтън.

— Е, Ема, това е помощничката ми Труди. В момента сме много заети, така че може би е най-добре засега просто да гледаш, а ние ще се опитваме да ти обясняваме в крачка.

Ема отстъпи назад и загледа как двете момичета се справят с всичко, което им стоварват, като в същото време успяват да запазят усмивките на лицата си.

Час по-късно Ема знаеше кога и къде трябва да се явят пътниците за тренировки със спасителните лодки, на коя палуба е грил ресторантът, колко навътре в морето трябва да излязат, преди пътниците да могат да си поръчат питиета, къде биха могли да намерят партньор за партия бридж след вечеря и как да стигнат до горната палуба, ако искат да гледат залеза.

През следващия час слушаше почти същите въпроси да се задават отново и отново, а през третия излезе напред и започна да отговаря сама на пътниците, като само понякога й налагаше да се обърне за помощ към другите две момичета.

Пеги беше впечатлена.

— Време е да ти покажем каютата и да хапнем нещо, докато пътниците са заети с аперитива — каза тя, когато опашката се сведе само до неколцина закъснели. Обърна се към Труди и обеща, че ще я смени към седем, след което излезе от информацията.

Труди кимна на поредния пътник, дошъл да пита нещо.

— Можете ли да ми кажете дали трябва да се обличаме официално за вечеря?

— Не и първата вечер, сър — последва твърдият отговор. — Но по-нататък официалното облекло е задължително.

Без да спира да бъбри нито за миг, Пеги поведе Ема по дълъг коридор и стигна до преградена с въже стълба, до която имаше знак САМО ЗА ПЕРСОНАЛА, изписан с големи червени букви.

— Оттук се стига до спалните помещения — обясни Пеги, докато махаше въжето. — Ще се наложи да делим каютата — добави тя, докато слизаха. — В момента единствената свободна койка е тази на Дана.

— Нямам нищо против — отвърна Ема.

Спускаха се все по-надолу и по-надолу, а с всяка следваща палуба стълбите ставаха все по-тесни.

Пеги млъкваше само когато някой член от екипажа се дърпаше настрана, за да им направи път. От време на време награждаваше колегите си с топла усмивка. Ема никога досега не бе попадала на момиче като Пеги: тя бе яростно независима, но в същото време някак успяваше да запази женствеността си с буйната светла коса, достигаща малко под коленете пола и тясна куртка, която ясно показваше колко добра фигура има.

— Това е нашата каюта — най-сетне рече тя. — Тук ще спиш през следващата седмица. Надявам се, че не си очаквала палат.

Ема влезе в каютата, която се оказа по-малка и от най-малкия килер в Имението.

— Гадно, нали? — рече Пеги. — И изобщо няма място за гости, между другото.

На Ема не й се наложи да пита какви точно, защото Пеги с радост отговаряше на собствените си въпроси, както и на нейните.

— Отношението мъже към жени тук е по-добро от всяко друго място на света — със смях каза Пеги. — Това е койката на Дана, а тази е моята. Както виждаш, няма място за двама души едновременно, освен ако единият не си е легнал. Ще те оставя да се настаниш и ще се върна след половин час, за да те заведа долу в столовата за вечеря.

Ема се зачуди как е възможно да слязат още по-надолу, но Пеги беше изчезнала още преди да успее да попита. Седна замаяно на койката. Как можеше да накара Пеги да отговори на всичките й въпроси, щом тя не млъкваше нито за миг? Или може би това щеше да се окаже предимство? Дали след време нямаше да й разкрие сама всичко, което искаше да научи? Имаше на разположение цяла седмица, така че можеше да си позволи да е търпелива. Започна да пъха малкото си неща в шкафчето, което Дана не си беше направила труда да изпразни.

Корабната сирена изсвири протяжно два пъти и секунди по-късно Ема усети лек тласък. Макар каютата да нямаше илюминатор, Ема усети, че се движат. Седна на койката и се опита да се убеди, че е взела правилното решение. Макар да планираше да се върне в Бристол в рамките на един месец, Себастиан вече й липсваше.

Започна да оглежда по-внимателно помещението, в което щеше да живее през следващата седмица. От двете страни на каютата имаше тесни легла, закрепени за стената; размерите им предполагаха, че заемащият ги трябва да е под среден ръст. Ема легна и опита дюшека, който не се огъна, тъй като койката нямаше пружина. Положи глава на възглавница, пълна с дунапрен вместо с пух. Имаше малък умивалник с две кранчета, от които едва струеше хладка вода.

Облече униформата на Дана и се помъчи да не се разсмее. Пеги обаче се разсмя, когато се върна. Дана явно беше най-малко десетина сантиметра по-ниска, а дрехите й бяха с три размера по-големи от тези на Ема.

— Бъди благодарна, че е само за седмица — каза Пеги. — Хайде сега на вечеря.

Спуснаха се още по-дълбоко в недрата на кораба и се присъединиха към други членове на екипажа. Неколцина млади мъже и един-двама по-възрастни поканиха Пеги да вечеря с тях. Тя предпочете един висок младеж — машинист, както обясни на Ема. Може би това обясняваше защо само косата му не е изцапана с машинно масло. Тримата се наредиха на опашката за храна. Машинистът напълни подноса си с почти всичко, което се предлагаше. Пеги си взе два пъти по-малко, а Ема, на която леко й бе прилошало, се задоволи със сухар и ябълка.

След вечерята се върнаха на информацията да сменят Труди. Вечерята за пътниците се сервираше в осем, така че се появиха само неколцина, за да бъдат упътени към трапезарията.

През следващия час Ема научи много повече за Пеги, отколкото за „Канзас Стар“. Когато в десет вечерта смяната им приключи, двете спуснаха решетката и Пеги поведе новата си колежка към стълбището за долната палуба.

— Искаш ли да пийнем в столовата за персонала?

— Не, благодаря — отвърна Ема. — Ужасно съм уморена.

— Сигурна ли си, че ще намериш пътя до каютата?

— Седма палуба, стая сто и тринайсет. Ако не съм в леглото, когато се прибереш, организирай издирване.

Щом влезе в каютата, Ема бързо се съблече, изми се и се пъхна под единствения чаршаф и одеяло. Легна и се опита да се настани удобно; коленете едва не опираха в брадичката й, а неравномерното поклащане на кораба означаваше, че не може да остане в една и съща позиция за повече от няколко минути. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокойна дрямка, бе за Себастиан.

Събуди се със стряскане. Беше толкова тъмно, че нямаше как да види часовника си. Отначало си помисли, че люлеенето се дължи на движението на кораба, но после очите й се фокусираха и успя да различи двете тела на койката отсреща: движеха се ритмично. Мъжът несъмнено бе машинистът. На Ема й идеше да се разсмее, но остана да лежи абсолютно неподвижно, докато Пеги не издаде дълъг стон и движението не спря. След малко дългите крака на мъжа се отлепиха от стената и стъпиха на пода. Минута по-късно вратата на каютата се отвори и затвори съвсем тихо. Ема потъна в дълбок сън.

9.

На следващата сутрин, когато Ема се събуди, Пеги вече беше будна и облечена.

— Отивам да закуся — заяви тя. — Ще се видим на информацията. Между другото, смяната ни започва в осем.

Веднага щом вратата се затвори, Ема скочи от леглото и след бавното миене и бързото обличане осъзна, че няма да има време за закуска, ако иска да е навреме на информацията.

Когато се яви на работното си място, бързо откри, че Пеги се отнася към работата си много сериозно и е готова да помогне на всеки пътник, който се нуждае от нещо.

— Един от пътниците ме попита за приемните часове на доктора — каза Ема по време на сутрешната почивка.

— От седем до единайсет сутринта и от четири до шест следобед — отвърна Пеги. — При спешни случаи се звъни на сто и единайсет от най-близкия телефон.

— А как се казва докторът?

— Паркинсън. Доктор Паркинсън. Всички момичета на борда са му хвърлили око.

— О… един пътник каза, че се казвал Уолас.

— Не, Уоли се пенсионира преди половин година. Сладко старче.

През остатъка от почивката Ема не каза нищо, само пиеше мълчаливо кафето си.

— Защо не се поразходиш, за да знаеш къде пращаш хората? — предложи Пеги, след като се върнаха на местата си, и подаде на Ема пътеводител на кораба. — Ще се видим през обедната почивка.

С отворен пътеводител в ръка Ема започна обиколката си на горната палуба — трапезарии, барове, салон за карти, библиотека, дори бална зала с постоянен джазов оркестър. Спря само веднъж, когато стигна до лечебницата на втора палуба, предпазливо отвори двойната врата и надникна вътре. При отсрещната стена имаше две безупречно оправени свободни легла. Дали Хари е бил в едното, а лейтенант Брадшоу — в другото?

— Да? — чу се глас.

Ема се обърна и видя висок мъж с дълга бяла престилка. Моментално разбра защо Пеги му е хвърлила око.

— Тъкмо започнах работа на информацията — отвърна тя. — Трябва да разбера кое къде се намира.

— Саймън Паркинсън — представи се мъжът с дружелюбна усмивка. — След като вече знаете къде съм, можете да се отбивате по всяко време. За мен ще бъде удоволствие.

— Благодаря — отвърна Ема.

Бързо излезе в коридора, затвори вратата и забърза нататък. Не си спомняше кога за последно някой е флиртувал с нея, но й се искаше докторът в лечебницата да беше Уолас. През остатъка от сутринта продължи да изучава всяка палуба, докато не реши, че е опознала кораба и ще може уверено да обясни на всеки пътник кое къде се намира.

Очакваше с нетърпение следобеда, за да провери новите си умения, но Пеги я помоли да прегледа списъка на пътниците по същия начин, по който бе изучила и кораба. Ема седна сама в помещението отзад и се зае да чете за хора, които нямаше да види отново през живота си.

След края на работния ден се опита да изяде вечерята си — фасул с препечен хляб и лимонада — но скоро се върна в каютата с надеждата да поспи малко, в случай че машинистът се появи отново.

Когато вратата се отвори, светлината от коридора я събуди. Ема не успя да различи кой влиза в каютата, но със сигурност не беше машинистът, тъй като краката му не достигаха стената. Лежа будна четирийсет минути и успя да заспи едва след като вратата се отвори и затвори отново.

Ема бързо свикна с темпото на дневната работа, следвана от нощните посещения, които се различаваха единствено по мъжете. Все пак имаше случай, когато посетителят се насочи не към койката на Пеги, а към нейната.

— Грешна посока — твърдо рече Ема.

— Извинете — смотолеви онзи и се коригира.

Пеги явно беше решила, че съквартирантката й е заспала, защото след края на акта Ема чу всяка дума от проведения шепнешком разговор.

— Приятелката ти свободна ли е?

— Защо, да не би да си й хвърлил око? — изкиска се Пеги.

— Не аз, но познавам човек, който с удоволствие би приел да е първият, разкопчал униформата на Дана.

— Никакъв шанс. Има си приятел в Бристол, а и чух, че дори доктор Паркинсън не й е направил впечатление.

— Жалко — отбеляза гласът.

Пеги и Труди често говореха за онази сутрин, когато бяха погребали в морето девет моряци от „Девониън“. С няколко умели подкани Ема успя да получи информация, която не можеше да знае нито дядо й, нито Мейзи. Въпреки всичко до пристигането им в Ню Йорк оставаха само три дни, а тя още не беше на път да открие дали оцелелият е Хари, или лейтенант Брадшоу.

На петия ден Ема за първи път пое информацията. Нямаше изненади. Изненадата дойде вечерта.

Когато вратата на каютата се отвори, мъжът отново се насочи към койката на Ема, но този път, когато тя каза: „Грешна посока“, незабавно си излезе. Ема остана да лежи будна и да се пита кой ли е бил.

На шестия ден не научи нищо ново за Хари или Том Брадшоу и започваше да се страхува, че може да пристигне в Ню Йорк без никаква представа какво да прави. На вечеря реши да попита Пеги за „онзи, дето е оцелял“.

— Видях Том Брадшоу само веднъж, докато се мотаеше по палубата със сестрата — рече Пеги. — Е, всъщност не беше точно мотаене, защото нещастникът бе с патерици.

— Разговаря ли с него? — попита Ема.

— Не, изглеждаше много стеснителен. Пък и Кристин не го оставяше нито за миг.

— Кристин?

— Тя беше сестра в лечебницата по онова време, работеше с доктор Уолас. Именно благодарение на тях двамата Том Брадшоу остана жив.

— Значи не си го виждала никога повече?

— Само когато акостирахме в Ню Йорк. Забелязах го да слиза на брега с Кристин.

— Слязъл е от кораба с Кристин? — с безпокойство попита Ема. — Доктор Уолас с тях ли беше?

— Не, само Кристин и приятелят й Ричард.

— Ричард? — с облекчение повтори Ема.

— Да, Ричард… не му помня фамилията. Беше трети офицер. Малко по-късно двамата с Кристин се ожениха и повече не ги видяхме.

— Добре ли изглеждаше? — попита Ема.

— Том или Ричард? — уточняващо попита Пеги.

— Да те почерпя едно питие, Пег? — попита млад мъж, когото Ема не бе виждала, но имаше чувството, че ще го види в профил през нощта.

Оказа се права и не заспа преди, по време на и след визитата. Беше си наумила нещо.

На следващата сутрин, за първи път от началото на пътуването, Ема стоеше на информацията и очакваше появата на Пеги.

— Да подготвя ли списъка на пътниците за слизане от кораба? — попита тя, когато Пеги най-сетне се появи.

— Ти си първият човек, който доброволно се нагърбва с тази работа, но нямам нищо против — отвърна Пеги. — Някой трябва да се погрижи списъкът да е актуален, ако имиграционните решат да направят двойна проверка.

Ема веднага отиде в задното помещение. Остави списъка на сегашните пътници и насочи вниманието си към досиетата на предишните членове на екипажа, които бе открила в отделно шкафче, което сякаш не беше отваряно от доста време.

Започна бавно и педантично да търси имената Кристин и Ричард. С Кристин се оказа лесно — имаше само една жена с това име, работила като старша сестра на „Канзас Стар“ от 1936 до 1939 г. Имаше обаче няколко души на име Ричард, Дик или Дики, но адресът на един от тях, лейтенант Ричард Тибет, беше в същата жилищна сграда в Манхатън, в която живееше и мис Кристин Крейвън.

Ема си записа адреса.

10.

— Добре дошла в Съединените щати, мис Барингтън.

— Благодаря — отвърна Ема.

— Колко дълго смятате да останете в страната? — поинтересува се имиграционният служител, докато проверяваше паспорта й.

— Седмица, най-много две — отговори Ема. — Идвам на гости при една възрастна роднина и след това ще се връщам в Англия.

Ема наистина имаше роднина в Ню Йорк, сестра на лорд Харви, но нямаше намерение да я посещава, най-малкото защото не искаше останалите от семейството да разберат какво си е наумила.

— Бихте ли ми казали адреса на роднината ви?

— Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Имиграционният служител си записа, подпечата паспорта на Ема и й го подаде.

— Приятно прекарване в Голямата ябълка, мис Барингтън.

След като мина през имиграционните, Ема се нареди на дългата опашка бивши пътници от „Канзас Стар“. Минаха още двайсет минути, преди да се качи на задната седалка на жълто такси.

— Търся малък хотел на разумна цена, разположен недалеч от Мъртън стрийт в Манхатън — каза тя на шофьора.

— Айде да ми го кажете още веднъж, лейди? — отвърна шофьорът. От ъгълчето на устата му стърчеше угасена пура.

На самата Ема й беше трудно да разбира всяка негова дума и затова реши, че човекът има същия проблем.

— Търся малък, евтин хотел близо до Мъртън стрийт на остров Манхатън — повтори тя бавно, като внимателно изричаше всяка дума.

— Мъртън стрийт — повтори шофьорът, сякаш това бе единственото, което е разбрал.

— Точно така — рече Ема.

— Що не го казахте още първия път?

Шофьорът потегли и не каза нито дума, докато не спря пред червена тухлена сграда с флаг, на който пишеше „Хотел Мейфлауър“.

— Дотук четирийсет цента — каза той, без да вади пурата от устата си.

Ема плати от пачката, която беше изкарала от работата на кораба. След като се регистрира, взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в стаята си. Първата й работа беше да се съблече и да се потопи в горещата вана.

Когато излезе с неохота, се подсуши с голяма пухкава хавлия, облече се в скромна според преценките й рокля и слезе на партера. Вече се чувстваше почти човек.

Намери си спокойна маса в ъгъла в хотелското кафене и си поръча чай (тук не бяха и чували за „Ърл Грей“) и хамбургер — нещо, за което не беше чувала. Докато чакаше да я обслужат, започна да пише върху салфетката дълъг списък въпроси с надеждата, че на Мъртън стрийт 46 ще се намери някой, който ще се съгласи да им отговори.

След като подписа сметката (поредната новост), попита на рецепцията как да стигне до Мъртън стрийт. Казаха й, че се намирала на три преки на север и на две на запад. Не беше подозирала, че всеки нюйоркчанин си има вграден компас.

Разходи се с удоволствие, като на няколко пъти спря да разгледа възхитителните витрини, пълни със стоки, каквито не беше виждала в Бристол. Накрая се озова пред висок жилищен блок. Беше малко след дванайсет и не знаеше какво да прави, ако мисис Тибет не си е в къщи.

Елегантно облечен портиер й отдаде чест и отвори вратата.

— С какво мога да ви помогна?

— Дойдох да се видя с мисис Тибет — каза Ема, като се мъчеше да покаже с тона си, че я очакват.

— Апартамент трийсет и първи, на третия етаж — упъти я портиерът и докосна козирката на фуражката си.

Май беше вярно. Английският акцент като че ли наистина отваряше врати.

Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, Ема повтори няколкото думи, които евентуално биха отворили още една врата. След като кабината спря, тя дръпна решетката, излезе в коридора и тръгна да търси номер 31. В средата на вратата на семейство Тибет имаше малка дупка със стъкло, която й напомни за окото на циклоп. Ема не можеше да види вътре, но вероятно обитателите на апартамента можеха да гледат навън. На стената до вратата имаше нещо по-познато — звънец. Ема го натисна и зачака. Мина известно време, преди вратата да се отвори, но само на няколко сантиметра. Отвътре беше сложена верига. Две очи я погледнаха.

— Какво искате? — попита глас, който поне беше разбираем.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Тибет — каза Ема, — но вие може би сте последната ми възможност.

Очите я погледнаха с подозрение.

— Разбирате ли, отчаяно се опитвам да открия Том — продължи Ема.

— Том? — повтори гласът.

— Том Брадшоу. Той е бащата на детето ми — каза Ема, изигравайки последния си коз за отваряне на врати.

Вратата се затвори, верижката беше свалена, след което вратата се отвори отново и Ема видя млада жена с бебе на ръце.

— Извинявайте — рече тя. — Ричард не обича да отварям на непознати. Моля, заповядайте. — Поведе Ема през дневната. — Настанете се, аз ще сложа Джейк в леглото му.

Ема седна и се огледа. В стаята имаше няколко фотографии на Кристин с млад флотски офицер, който по всяка вероятност беше съпругът й Ричард.

След малко Кристин се върна с поднос и каничка кафе.

— Черно или бяло?

— Бяло, ако обичате — отвърна Ема, която никога не беше пила кафе в Англия, но бързо бе научила, че американците не пият чай дори на закуска.

— Захар? — попита Кристин, след като наля кафето.

— Не, благодаря.

— Е, значи Том ви е съпруг? — попита Кристин, след като седна срещу Ема.

— Не, аз съм негова годеница. Честно казано, той нямаше представа, че съм бременна.

— Как ме открихте? — попита Кристин малко подозрително.

— Домакинът на „Канзас Стар“ каза, че с Ричард сте били сред последните хора, които са видели Том.

— Така е. Бяхме с него, когато го арестуваха малко след слизането ни на брега.

— Арестували са го? — смая се Ема. — Какво е направил, че да го арестуват?

— Беше обвинен в убийството на брат си — отвърна Кристин. — Нима не знаете?

Ема избухна в сълзи. Надеждите й се пръснаха, когато осъзна, че оцелелият е Брадшоу, а не Хари. Ако Хари беше обвинен в убийството на брата на Брадшоу, нямаше да му е трудно да докаже, че са арестували погрешния човек.

Ако беше отворила писмото над камината на Мейзи, щеше да знае истината и нямаше да й се налага да търпи това изпитание. Плачеше горчиво, приела чак сега, че Хари наистина е мъртъв.