Греховете на бащата

14.

Ема искаше да си тръгне колкото се може по-бързо от апартамента на Кристин, да се махне от Ню Йорк и да се върне в Англия. В Бристол можеше да скърби сама и да посвети живота си на отглеждането на сина на Хари. Но махането оттук се оказа не толкова лесно.

— Ужасно съжалявам — рече Кристин и я прегърна през раменете. — Нямах представа, че не сте знаели какво се е случило с Том.

Ема се усмихна едва-едва.

— Искам да знаете — продължи Кристин, — че с Ричард винаги сме били уверени, че е невинен. Човекът, когото върнах към живот, не е способен на убийство.

— Благодаря ви — рече Ема.

— Имам малко снимки на Том, докато беше на „Канзас Стар“. Искате ли да ги видите? — попита Кристин.

Ема кимна любезно, макар изобщо да нямаше желание да вижда лейтенант Томас Брадшоу. Реши да се измъкне тихомълком и да се прибере в хотела си, след като Кристин излезе от стаята. Нямаше желание да продължава да се прави на глупачка пред напълно непозната жена.

Веднага щом Кристин излезе, Ема скочи на крака, но бутна чашата си и тя падна от масата и кафето се разля. Ема клекна и заплака, а Кристин се върна със снимките и щом видя Ема обляна в сълзи, се опита да я успокои.

— Моля ви, не се безпокойте, няма нищо. Ето, разгледайте снимките, докато почистя.

Подаде й снимките и излезе отново.

Ема въздъхна. Нямаше да успее да се измъкне. Седна, погледна първата снимка и ахна.

— Боже мой!

Гледаше невярващо снимката на Хари, застанал на палубата на кораб със Статуята на свободата на заден план… а след това друга снимка, където беше на фона на небостъргачите на Манхатън. Очите й отново се напълниха със сълзи. Как бе възможно това? Зачака с нетърпение връщането на Кристин. След минутка добросъвестната домакиня се появи, клекна и започна да бърше петното от кафето с мокър парцал.

— Знаете ли какво се е случило с Том след арестуването му? — попита Ема. Гласът й трепереше.

— Никой ли не ви е казал? — попита Кристин и я погледна. — Оказало се, че нямали достатъчно доказателства да го съдят за убийство, и Джелкс го измъкнал. Бил обвинен за дезертьорство от флота, намерен за виновен и осъден на шест години.

Ема просто не можеше да разбере как Хари се е озовал зад решетките за престъпление, което очевидно не беше извършил.

— Процесът в Ню Йорк ли се проведе?

— Да — отвърна Кристин. — Тъй като адвокат му беше Сефтън Джелкс, с Ричард решихме, че не се нуждае от финансова помощ.

— Не ви разбирам.

— Сефтън Джелкс е старши съдружник в една от най-престижните адвокатски кантори на Ню Йорк, така че Том имаше възможно най-добрата защита. Когато дойде да разговаря с нас за Том, Джелкс бе искрено загрижен. Зная, че е ходил и при доктор Уолас и при капитана на кораба. Уверяваше ни, че Том е невинен.

— Знаете ли в кой затвор са го изпратили? — тихо попита Ема.

— В Лейвънхам, щата Ню Йорк. С Ричард мислехме да му отидем на свиждане, но мистър Джелкс каза, че той не искал да се вижда с никого.

— Бяхте много мила — каза Ема. — Мога ли да ви помоля за още една малка услуга, преди да си тръгна? Ще ми позволите ли да задържа някоя от снимките?

— Вземете ги всичките. Ричард винаги вади по няколко копия. Фотографията му е хоби.

— Не искам да ви губя повече времето — каза Ема и се изправи, като се помъчи да не залитне.

— Изобщо не ми губите времето — отвърна Кристин. — Случилото се с Том беше абсолютно необяснимо. Когато го видите, предайте му много поздрави от нас — каза тя, докато я изпращаше до вратата. — И ако иска да се видим, с радост ще му отидем на свиждане.

— Благодаря ви — каза Ема, докато Кристин сваляше веригата.

— И двамата знаехме, че Том е отчаяно влюбен, но така и не ни каза, че сте англичанка — каза Кристин.

15.

Ема запали нощната лампа и отново се загледа в снимките на Хари на палубата на „Канзас Стар“. Изглеждаше толкова щастлив, така спокоен — и очевидно не подозираше какво го чака, когато стъпи на сушата.

Унасяше се и се будеше, и през цялото време се мъчеше да разбере защо Хари се е съгласил да бъде обвинен в убийство и се е признал за виновен в дезертьорство от флот, в който никога не бе постъпвал. Реши, че единствено Сефтън Джелкс може да й даде отговор на тези въпроси. Първото, което трябваше да направи, бе да си уреди среща с него.

Отново погледна часовника на нощното шкафче — 3:21. Стана от леглото, облече халат, седна на малката масичка и изписа с бележки няколко хотелски бланки. Трябваше да се подготви за срещата със Сефтън Джелкс. Имаше чувството, че се подготвя за изпит.

В шест сутринта взе душ, облече се и слезе да закуси. На масата й беше оставен брой на „Ню Йорк Таймс“ и тя го прелисти бързо, като спря да прочете само една статия. Американците започваха да гледат песимистично на възможността Великобритания да издържи германска инвазия, която изглеждаше все по-вероятна. Над снимката на Уинстън Чърчил с неизменната си пура, застанал на белите скали на Доувър и взиращ се предизвикателно към Ламанша, имаше заглавие „Ще ги бием по плажовете“.

Ема се чувстваше виновна, че е далеч от родината си. Трябваше да открие Хари, да го измъкне от затвора и да се върнат заедно в Бристол.

Рецепционистката потърси „Джелкс, Майърс и Абърнати“ в телефонния указател на Манхатън, записа адреса на Уолстрийт и го даде на Ема.

Таксито я остави пред огромна сграда от стомана и стъкло, която се извисяваше високо в небето. Ема мина през въртящата се врата и се зачете в голямото табло на стената, на което бяха изброени всички фирми на четирийсет и осемте етажа. „Джелкс, Майърс и Абърнати“ се намираха на етажи 20, 21 и 22; всички посетители трябваше да се явят на рецепцията на двайсетия етаж.

Ема се присъедини към тълпата мъже в сиви костюми, които напълниха първия свободен асансьор. Слезе на двайсетия етаж и се озова пред три елегантно облечени жени с бели ризи и черни поли, които седяха зад рецепцията — поредната новост, на която не бе попадала в Бристол. Тръгна уверено към бюрото.

— Бих искала да се видя с мистър Джелкс.

— Имате ли уговорена среща? — любезно попита рецепционистката.

— Не — призна Ема. Досега си бе имала вземане-даване само с фамилния адвокат, който бе винаги на разположение, когато през кабинета му минеше член на фамилията Барингтън.

Жената я погледна изненадано. Клиентите не се явяваха на рецепцията просто така с настояване да се видят със старшия съдружник — или пращаха писмена заявка, или секретарката им се обаждаше да уговори среща в препълнения график на мистър Джелкс.

— Ако ми кажете името си, ще се обадя на асистента му.

— Ема Барингтън.

— Моля, седнете и изчакайте малко, мис Барингтън.

Ема седна в една малка ниша. „Малкото“ се оказа повече от половин час. Накрая се появи поредният мъж със сив костюм и с жълт бележник в ръка.

— Аз съм Самюъл Анскот — представи се той и протегна ръка. — Разбрах, че желаете да се видите със старшия съдружник.

— Точно така.

— Аз съм юридическият му асистент — каза Анскот, докато се настаняваше срещу нея. — Мистър Джелкс ме помоли да разбера защо искате да се срещнете с него.

— Въпросът е личен — отвърна Ема.

— Боя се, че няма да се съгласи да се срещне с вас, ако не съм в състояние да му кажа за какво става въпрос.

Ема сви устни.

— Приятелка съм на Хари Клифтън.

Следеше внимателно Анскот, но ясно си личеше, че името не означава нищо за него, макар че си записа нещо в жълтия бележник.

— Имам основания да смятам, че Хари Клифтън е бил арестуван за убийството на Адам Брадшоу и че мистър Джелкс го е представлявал в съда.

Този път името явно говореше нещо и писалката се задвижи по-бързо по бележника.

— Искам да се видя с мистър Джелкс, за да разбера как един адвокат с неговото положение може да позволи годеникът ми да заеме мястото на Томас Брадшоу.

На челото на младия мъж се появи дълбока бръчка. Явно не беше свикнал някой да се изказва по такъв начин за шефа му.

— Нямам представа за какво говорите, мис Барингтън — рече той. Ема подозираше, че говори истината. — Ще съобщя на мистър Джелкс и ще се свържа отново с вас. Можете ли да ми дадете адрес за контакт?

— Отседнала съм в хотел „Мейфлауър“ — каза Ема. — Готова съм да се видя с мистър Джелкс по всяко време.

Анскот си записа отново в бележника, стана и кимна отсечено, но този път не протегна ръка. Ема беше сигурна, че няма да й се наложи да чака дълго преди старшият съдружник да се съгласи да се види с нея.

Взе такси до хотел „Мейфлауър“ и чу звъна на телефона още преди да е отворила вратата. Прекоси тичешком стаята, но когато вдигна слушалката, връзката беше прекъснала.

Седна на бюрото и започна да пише на майка си, за да й съобщи, че е пристигнала без проблеми, макар да не спомена факта, че вече е убедена, че Хари е жив. Щеше да го направи едва когато го види с очите си в плът и кръв. Беше на третата страница, когато телефонът иззвъня отново. Тя вдигна слушалката.

— Добър ден, мис Барингтън.

— Добър ден, мистър Анскот — каза тя. Нямаше нужда мъжът от другата страна да й се представя.

— Говорих с мистър Джелкс относно желанието ви за среща, но се боя, че той не е в състояние да ви приеме, тъй като това би създало конфликт на интереси с друг негов клиент. Изказва съжалението си, че не може да ви бъде от помощ.

Връзката прекъсна.

Ема остана да седи като втрещена, продължаваше да стиска слушалката. Думите „конфликт на интереси“ звъняха в ушите й. Наистина ли имаше друг клиент и ако да, кой можеше да е той? Или това бе само извинение, за да не се срещне с нея? Затвори телефона и известно време стоя неподвижно: питаше се как ли би постъпил дядо й в подобна ситуация. Спомни си една от любимите му максими — че има повече от един начин да… хм, одереш котка.

Отвори чекмеджето на бюрото, извади чисти бланки на хотела и направи списък на хората, които биха могли да попълнят празнините, създадени от така наречения конфликт на интереси на мистър Джелкс. След това слезе на рецепцията с пълното съзнание, че през следващите няколко дни ще е много заета. Рецепционистката се опита да скрие изненадата си, когато любезната млада дама от Англия я попита за адреса на съда, полицейското управление и затвора.

Преди да тръгне от „Мейфлауър“, Ема мина през магазина на хотела и си купи жълт бележник. След това излезе на улицата и спря такси.

Таксито я остави в част на града, която много се различаваше от онази, в която се подвизаваше мистър Джелкс. Докато изкачваше стъпалата на съда, Ема си помисли за Хари и как ли се е чувствал, когато е влизал в същата тази сграда, но при съвсем други обстоятелства. Попита охраната на входа къде е справочната библиотека с надеждата, че ще открие какви са били въпросните обстоятелства.

— Ако имате предвид архива, мис, той е в мазето — отвърна охранителят.

След като слезе по стълбите, Ема попита някакъв чиновник дали може да види материалите по делото „Щатът Ню Йорк срещу Брадшоу“. Човекът й даде да попълни формуляр, включващ въпрос „Студент ли сте?“, на който тя отговори утвърдително. Минути по-късно получи три големи кутии с документи.

— Затваряме след два часа — предупреди я архиварят. — Когато звънне звънецът, трябва незабавно да върнете материалите на това бюро.

Ема прочете първите няколко страници и не успя да си обясни защо щатът не беше продължил с обвинението за убийство срещу Том Брадшоу, след като на пръв поглед разполагаха с такива силни доказателства срещу него. Братята делели обща хотелска стая; гарафата с уиски била цялата с кървави отпечатъци на Том и нищо не подсказвало, че някой друг е влизал в стаята, преди тялото на Адам да бъде открито в локва кръв. И най-важното, защо Том беше избягал от местопрестъплението и защо прокурорът се беше съгласил на признаване за виновен за по-малкото престъпление — дезертьорство? Още по-озадачаващо бе как изобщо Хари се беше въвлякъл във всичко това. Възможно ли бе писмото над камината на Мейзи да съдържа отговорите на всички тези въпроси? Или просто Джелкс знаеше нещо, но не искаше тя да го научи?

Мислите й бяха прекъснати от звънеца, който предупреждаваше посетителите да върнат материалите на бюрото. Някои въпроси бяха изяснени, но много повече оставаха без отговор. Ема си записа две имена, които може би щяха да й дадат някои отговори, но дали и те нямаше да се позоват на конфликт на интереси?

Излезе от съда малко след пет часа, стиснала още няколко листа, изписани със ситния й почерк. Грабна нещо на име „Хърши Бар“ и една кока-кола от улична сергия, спря такси и каза на шофьора да я откара до 24-ти полицейски участък. Яде и пи в движение — нещо, което майка й никога не би одобрила.

Когато стигна в участъка, поиска да говори с детектив Коловски или детектив Райън.

— Тази седмица и двамата са нощна смяна — каза й дежурният сержант. — Няма да ги намерите преди десет.

Ема му благодари и реши да се върне в хотела и да вечеря, преди да дойде пак в участъка.

След салата „Цезар“ и първия й сладолед с плодове и сметана се върна в стаята си на четвъртия етаж. Легна и се замисли какво да пита Коловски или Райън, стига някой от тях да се съгласи да се види с нея. Например имал ли е лейтенант Брадшоу американски акцент…?

Заспа дълбоко и се събуди със стряскане от непознат звук — вой на полицейска сирена от улицата долу. Едва сега разбра защо стаите на горните етажи са по-скъпи. Погледна си часовника. Беше един и четвърт.

— По дяволите! — изруга тя, скочи от леглото, изтича в банята, намокри кърпата със студена вода и я сложи на лицето си. Бързо излезе от стаята и взе асансьора до рецепцията. Когато излезе от хотела, с изненада откри, че улицата е оживена, а по тротоарите има толкова хора, колкото и през деня.

Спря такси и каза на шофьора да я откара до 24-ти участък. Нощният дежурен я покани да седне и обеща да каже на Коловски или Райън, че имат посетител.

Ема се подготви за дълго чакане, но за нейна изненада само след две минути чу дежурния да казва:

— Хей, Карл, тук има една дама, която иска да се види с теб. — И посочи Ема.

Детектив Коловски, с кафе в едната ръка и цигара в другата, се приближи и й се усмихна. Тя се запита колко ли бързо ще изчезне усмивката му, когато разбере причината за посещението.

— Да? Какво има? — попита той.

— Казвам се Ема Барингтън — каза тя, като нарочно наблягаше на английския си акцент. — Искам да се консултирам с вас по един личен въпрос.

— Тогава заповядайте в кабинета ми, мис Барингтън — отвърна Коловски, поведе я по коридора и отвори някаква врата с крак. — Сядайте — покани я и посочи единствения стол освен неговия. Ема се настани и той попита: — Кафе?

— Не, благодаря.

— Мъдро решение, ако питате мен — каза той, остави чашата си на бюрото, запали цигарата си и седна. — Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Разбрах, че сте единият от детективите, арестували годеника ми.

— Името му?

— Томас Брадшоу.

Права беше. Погледът, гласът, поведението — всичко в него се промени.

— Да, така е. И мога да ви кажа, че случаят беше от ясен по-ясен до намесването на Сефтън Джелкс.

— Но до обвинение така и не се е стигнало — напомни му Ема.

— Само защото адвокат на Брадшоу беше Джелкс. Ако този тип защитаваше Понтий Пилат, сигурно щеше да убеди заседателите, че клиентът му просто е помогнал на млад дърводелец, който искал да си купи пирони за кръста, върху който работел.

— Нима намеквате, че Джелкс…

— Не — саркастично отвърна Коловски още преди да е завършила въпроса си. — Винаги съм си мислел, че по една чиста случайност окръжният прокурор ще кандидатства за преизбиране тази година и че някои от клиентите на Джелкс са сред най-големите спонсори на кампанията му. Както и да е — продължи той, като издуха дълга струя дим, — Брадшоу в крайна сметка получи шест години за дезертьорство, докато обичайната присъда за подобно провинение е от осемнайсет месеца до две години максимум.

— Какво имате предвид? — попита Ема.

— Че съдията е бил убеден, че Брадшоу е виновен… — Коловски направи пауза, избълва нов облак дим и добави — в убийство.

— Съгласна съм с вас и със съдията — рече Ема. — Том Брадшоу вероятно е виновен за убийство.

Коловски я погледна изненадано.

— Но арестуваният от вас човек казвал ли ви е някога, че грешите и че не е Том Брадшоу, а Хари Клифтън? — продължи Ема.

Детективът я изгледа по-внимателно и се замисли за момент.

— В началото наистина спомена нещо подобно, но Джелкс явно му е казал, че това няма да мине, защото така и не го повтори.

— Мистър Коловски, за вас ще представлява ли интерес, ако успея да докажа, че става въпрос точно за това?

— Не — твърдо рече Коловски. — Случаят е приключен отдавна. Годеникът ви излежава шест години за престъпление, за което си е признал, а аз имам прекалено много работа — той постави ръка върху купчината папки на бюрото си, — за да отварям стари рани. А сега, ако няма друго, което да направя за вас…

— Ще ми позволят ли да отида да видя Том в Лейвънхам?

— Не виждам причина да не го направят — отвърна Коловски. — Пишете на директора. Той ще ви изпрати формуляр за свиждане. След като го попълните и го върнете, ще ви определят дата. Едва ли ще отнеме повече от месец и половина — два.

— Но аз нямам толкова време! — запротестира Ема. — Трябва да се върна в Англия до две седмици. Няма ли начин да стане по-бързо?

— Възможно е единствено по снизхождение, но подобно отношение се ограничава до съпругите и родителите — отвърна детективът.

— А за майката на детето на затворника? — попита Ема.

— В Ню Йорк това ви дава същите права като на съпруга, стига да можете да го докажете.

Ема извади от чантата си две снимки — на Себастиан и на Хари, стоящ на палубата на „Канзас Стар“.

— За мен това е достатъчно — каза Коловски и й върна без коментар снимката на Хари. — Ако обещаете да ме оставите на мира, ще говоря с директора и ще видя какво може да се направи.

— Благодаря ви — рече Ема.

— Как мога да ви намеря?

— Отседнала съм в хотел „Мейфлауър“.

— Ще поддържам връзка — каза Коловски, докато си записваше. — Но не искам да оставате със заблуждения. Том Брадшоу е убил брат си. Сигурен съм.

— И аз не искам да се заблуждавате, полицай. Човекът, затворен в Лейвънхам, не е Том Брадшоу. Сигурна съм. — Прибра снимките в чантата си и стана да си върви.

Детективът се намръщи замислено, докато я изпращаше до вратата.

Ема се върна в хотела си, съблече се и си легна. Питаше се дали Коловски няма да се замисли, че е възможно да е арестувал неподходящия човек. Още не можеше да проумее защо Джелкс е позволил Хари да бъде осъден на шест години, щом би могъл лесно да докаже, че клиентът му не е Том Брадшоу.

Телефонът иззвъня, докато беше в банята, но когато успя да го вдигне, вече даваше свободно.

Второто обаждане дойде точно докато затваряше вратата на стаята и се канеше да слезе да закусва. Втурна се обратно вътре и грабна слушалката. Незабавно позна гласа от другата страна на линията и каза:

— Добро утро, полицай Коловски.

— Новините не са добри — каза детективът, който явно не си падаше по празните приказки.

Ема се отпусна на леглото, очакваше най-лошото.

— Разговарях с директора на Лейвънхам малко преди да ми свърши смяната и той ми каза, че Брадшоу ясно е посочил, че не желае никакви посетители, без изключение. Явно мистър Джелкс е издал заповед дори да не му бъде съобщавано, когато някой иска да го види.

— Не можете ли да се опитате някак да му пратите съобщение? — замоли се Ема. — Сигурна съм, че ако разбере, че съм аз…

— Безнадеждно е — отвърна Коловски. — Нямате представа докъде стигат пипалата на Джелкс.

— Нима думата му тежи повече от тази на директора на затвора?

— Директорът на затвора е дребна риба. Окръжният прокурор и половината съдии в Ню Йорк са в ръцете на Джелкс. Само не споменавайте пред никого, че съм ви го казвал.

Връзката прекъсна.

Ема не знаеше колко време е минало. На вратата се почука. Кой ли беше? Вратата се отвори и надникна дружелюбно лице.

— Мога ли да почистя стаята, мис?

— След минута излизам — каза Ема. Погледна си часовника и с изненада откри, че е десет без десет. Трябваше да проясни главата си, преди да реши какъв да е следващият й ход. Реши да излезе на дълга разходка в Сентръл Парк.

Обиколи парка и най-сетне взе решение. Беше време да посети сестрата на дядо си и да се посъветва с нея какво да прави.

Тръгна към Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Беше толкова потънала в мисли как да обясни на баба Филис защо не се е отбила по-рано, че отначало не успя да проумее какво точно вижда. Спря, обърна се и се върна, като проверяваше всяка витрина, докато не стигна книжарницата на „Дъбълдей“. В центъра се издигаше пирамида от книги с фотография на усмихнат мъж със зализана назад черна коса и тънък мустак.