Греховете на бащата

13.

Хари никога нямаше да забрави деня, в който Лойд беше освободен от Лейвънхам, и макар да беше разочарован, че Макс си отива, остана изненадан от прощалните му думи.

— Би ли ми направил една услуга, Том? — каза Лойд. — Дневниците ти страшно ми харесаха и бих искал да продължа да ги чета. Ако ми ги изпращаш на този адрес — добави и подаде на Хари визитка, сякаш вече беше на свобода, — ще ти ги връщам след седмица.

Хари беше поласкан и се съгласи да праща на Макс всяка тетрадка след завършването й.

На следващата сутрин зае мястото зад бюрото на библиотекаря, но и не помисли да чете вчерашния вестник, преди да е изпълнил задълженията си. Продължи да води дневниците си всяка вечер и всеки път, когато тетрадката свършваше, изпращаше последните си творения на Макс Лойд. Изпитваше облекчение и дори малко изненада, че той винаги му ги връщаше, както беше обещал.

Месеците минаваха и Хари започна да приема факта, че затворническият живот е предимно рутинен и еднообразен; затова се изненада, когато една сутрин директорът нахълта в библиотеката, размахал новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Хари остави книгите, които подреждаше по рафтовете, и се обърна към него.

— Имаме ли карта на Съединените щати? — настоятелно попита Суонсън.

— Разбира се — отвърна Хари. — Нещо конкретно ли търсите, господин директор?

— Пърл Харбър.

През следващото денонощие имаше само една тема, която занимаваше както затворниците, така и надзирателите. Кога Америка ще се включи във войната?

Суонсън се върна в библиотеката на следващата сутрин.

— Президентът Рузвелт току-що обяви по радиото, че Съединените щати са обявили война на Япония.

— Всичко това е много добре — отвърна Хари, — но кога американците ще ни помогнат за разгромяването на Хитлер?

Съжали моментално за неволното изпускане и използването на „ни“. Вдигна очи, видя, че Суонсън го гледа озадачено, и бързо се зае да подрежда книгите от предишния ден.

Получи отговор на въпроса си след седмица, когато Уинстън Чърчил долетя във Вашингтон, за да разговаря с президента, и Рузвелт се съгласи Съединените щати да насочат вниманието си към войната в Европа и да се заемат със задачата да победят нацистка Германия.

Хари запълваше страница след страница от дневника си за реакцията на останалите затворници на новината, че страната им е във война. Стигна до заключението, че повечето от тях попадат в една от две ясно различими категории: на героите и на страхливците — едните изпитваха облекчение, че са на сигурно място в затвор, и се надяваха, че враждебните действия ще приключат много преди да бъдат освободени, а другите с нетърпение чакаха да излязат и да се хвърлят срещу враговете, които бяха по-омразни и от надзирателите. Когато Хари попита съкилийника си в коя категория попада, Куин отговори:

— Да си виждал някога ирландец, който да не си пада по хубавите тупалки?

Самият Хари се измъчваше още повече и беше убеден, че след като американците са се включили във войната, тя ще завърши много преди да му се отвори възможност да вземе участие в нея. За първи път от влизането си зад решетките започна да мисли за бягство.

Хари тъкмо беше привършил с четенето на литературния раздел на „Ню Йорк Таймс“, когато в библиотеката влезе един надзирател.

— Брадшоу, директорът иска да се явиш незабавно в кабинета му.

Хари не бе изненадан, макар че след като погледна обявата в края на страницата, отново се запита как ли Лойд си е въобразявал, че може да му се размине. Сгъна прилежно вестника, сложи го на рафта и излезе след надзирателя.

— Имате ли представа защо иска да ме види, мистър Джойс? — попита Хари, докато пресичаха двора.

— Не питай мен — отвърна Джойс, без да прави опит да скрие сарказма си. — Никога не съм бил сред доверениците на Суонсън.

Стигнаха до кабинета на директора и Джойс почука на вратата.

— Влез!

Джойс отвори вратата и Хари влезе.

Срещу директора седеше някакъв офицер. Изглеждаше толкова елегантен, колкото Хари се чувстваше размъкнат. Непознатият го изгледа с интерес.

Директорът стана и каза:

— Добро утро, Том. — За първи път Суонсън се обръщаше към него на малко име. — Това е полковник Клевърдън от Пети Тексаски рейнджърски полк.

— Добро утро, сър — каза Хари.

Клевърдън стана и му стисна ръката — поредното нещо, което се случваше за първи път.

— Сядай, Том — каза Суонсън. — Полковникът иска да ти направи едно предложение.

Хари седна.

— Радвам се да се запознаем, Брадшоу — започна полковник Клевърдън, след като се настани обратно на мястото си. — Аз съм командир на СЧ.

Хари го изгледа неразбиращо.

— Специални части — обясни полковникът. — Няма да ни откриете в никоя наборна брошура. Обучавам войници, които биват стоварвани зад вражеските линии със задача да нанесат колкото се може повече поразии и по този начин да дадат възможност на пехотата да си свърши работата по-добре. Все още никой не знае къде или кога ще дебаркираме в Европа, но ще съм сред първите, които ще научат, тъй като момчетата ми ще бъдат спуснати с парашути в района няколко дни преди десанта.

Хари седеше на ръба на стола и го гледаше внимателно.

— Но преди това балонче да литне, събирам малък отряд специалисти за операцията „Ден С“. Отрядът ще се състои от три групи от по десет човека — един капитан, един сержант, двама ефрейтори и шестима редници. През последните няколко седмици разговарях с неколцина директори на затвори и ги питах дали имат способни хора, които според тях биха могли да са подходящи за операцията. Вашето име беше едно от двете, предложени от мистър Суонсън. След като проверих досието ви и стана ясно, че сте служили във флота, трябваше да се съглася с директора, че е по-добре да сте навън в униформа, отколкото да си губите времето тук.

Хари се обърна към директора.

— Благодаря, сър, но мога ли да попитам кой е другият затворник?

— Куин — отвърна Суонсън. — Вие двамата ми създадохте толкова проблеми през последните две години, че реших, че е по-добре немците да ви сърбат попарата.

Хари се усмихна.

— Ако решите да постъпите при нас, Брадшоу — продължи полковникът, — ще започнете незабавно двумесечно основно обучение, следвано от месец и половина специална подготовка. Преди да продължа, трябва да знам дали идеята ви допада.

— Кога започвам? — попита Хари.

Полковникът се усмихна.

— Колата ми е отвън на двора, оставих двигателя запален.

— Вече наредих да донесат цивилните ти дрехи от склада — каза директорът. — Естествено, причината за това неочаквано напускане трябва да си остане между нас. Ако някой пита, ще казвам, че ти и Куин сте били преместени в друг затвор.

— Някакви въпроси, Брадшоу? — попита полковникът.

— Куин съгласи ли се да постъпи? — попита Хари.

— В момента седи на задната седалка в колата и сигурно се чуди защо се бавите толкова.

— Знаете ли причината да съм в затвора, полковник?

— Дезертьорство — отвърна полковник Клевърдън. — Така че ще трябва да те следя изкъсо, нали?

Двамата се разсмяха.

— Ще постъпиш в групата ми като редник, но мога да те уверя, че досието ти няма да попречи на шансовете ти за повишение. И докато сме на тази тема, Брадшоу, една промяна на името може да се окаже подходяща при тези обстоятелства. Не искаме някой умник от архивите да се добере до досието ти от флота и да започне да задава смущаващи въпроси. Някакви идеи?

— Хари Клифтън, сър — отвърна Хари малко по-бързо от необходимото.

Директорът се усмихна и каза:

— Винаги съм се чудил какво ли е истинското ти име.