Грубо в мозъка

10

Държавното семейно общежитие би могло да бъде и приятно. Впрочем такова бе за мнозина от пансионерите, „пълни“ сираци или просто настанени в него. Ала за Серж Монтра, който бе само на десет години, то стана много скоро нещо равнозначно на затвор.

Сградите бяха разположени в подножието на висока планина, в града. За Серж това бе градът, той не знаеше, че е възможно да се каже градовете или да се говори за различия и топографски граници. Пътят, който измина във вагона на еднолинейката, с нищо не му помогна да установи някаква разлика. Струваше му се, че градският пейзаж еднообразно застила земята и сякаш само родното му село сред изровената долина, между хълмовете и мъртвите кариери на подсечената планина, правеше изключение. Не, той още не знаеше, че и другаде има такива мрачни островчета, повече или по-малко забравени останки от някогашните безумия на индустриалния и технологичен подем, и че извън „девствените“ селски райони, подобни зони можеха да се открият дори в града, но под друга форма.

Планината бе тъй висока, че нащърбените й върхове се забиваха право в синьото небе или потъваха в облаците. За първи път Серж имаше възможност да съзерцава естествен шедьовър от такъв мащаб.

Много бяха децата в общежитието. Стотици. Някои по-големи от Серж, други по-малки, И дори съвсем мънички. Повечето идваха от града или от други градове, защото е било преценено, че родителите им не могат да ги възпитават по разни причини — материални, социални, психологически и т.н. Ето защо с това се нагърбваше държавното общежитие и правеше всичко, за да подготви от тях преуспяващи граждани.

Преподавателите психолози, съветниците педагози, аналитиците, откривателите на индивидуалността, въобще целият персонал беше любезен, симпатичен, сърдечен, способен, внимателен, благосклонен. Всички бяха загрижени най-вече за едно: да изпълняват отлично задачата си. Всички бяха подготвени предварително за тази цел, за този избор, всички бяха открити и обучени още когато самите те бяха деца. Съвършена демократизация на труда.

И всички повтаряха с тона на говорителя от серията анимационни филмчета „Не следвайте примера на Диф Билби“, когато Диф Билби, който се бе правил на глупак, биваше смъмрян и търпеливо му обясняваха как да стане добро момче.

Затова семейното общежитие бързо опротивя на свръхчувствителния Серж: общежитието с неговия тъй мил персонал и дори пансионерите му, толкова загрижени да бъдат добри, толкова усърдни в желанието си да изпълняват дадените им съвети…

Имаше уроци по гражданско право, уроци по всеобщ християнски катехизис, уроци по всичко — но всичко се свеждаше до тази или онази страна от дълга на гражданина, от религиозния дълг на всесветския християнин.

Аналитиците, откривателите на индивидуалността и преподавателите психолози единодушно потвърдиха психологическата неустойчивост на Серж (на десет години и половина) и го обявиха за момче с труден характер. Но към формиращата дисциплина рисуване детето проявяваше най-голяма възприемчивост. Беше надарено. С молив в ръка по цели часове то „разказваше с рисуване“ някакви истории върху груба бяла хартия. Бяха странни истории и по нищо не приличаха на тези, които другите деца рисуваха или разказваха по време на занятията за разкриване на личността. А Серж се позоваваше на преживяното от него през тия десет години и половина, на спомените си от мъртвата долина. Той рисува някогашните шумкари, изтребвани от бойците на урана, рисуваше кратерите и червените кариери, рисуваше татко — как седи на края на масата и дядо — как пуши цигарата си от миризлива трева… рисуваше едно мъртво момиченце, с бутилка между краката, рисуваше гонитбата на виновника-невинен, рисуваше едно обесено дванадесетгодишно момче, рисуваше заболели от краста и портрета на пътуващия лекар. Рисуваше оловносиви небеса, сред които понякога се мяркаха слънца, ала черни, кървави земи, къщи без прозорци, крехки силуети, дървета с превити стволове, умоляващо протегнали оголените си клони. Рисуваше и града. Отначало за него му трябваха багри, и розовата планина беше там под небето в яркосиньо. Сетне забрави за планината. Небето пак стана сиво. Градът придоби облик на еднообразна клетъчна конструкция, напомняща препречените пръчки на огромна желязна ограда. И себе си рисуваше в една такава клетка. В крайчеца на листа, отляво.

Ала рисуването бе само едно педагогическо средство, метод на психологическо изследване, записан на картона на различните развиващи дисциплини. И то най-долу. Не го зачитаха за художествено ориентиране с оглед на бъдещето му, а бъдещето означаваше да се твори за ОПС. Нещо още по-лошо. Това, че се отдаваше на подобни безкрайно навързани истории, можеше да се обясни единствено със сериозно умствено отклонение, с неизлечима травма, податлива може би на химиотерапия, но методът се свързваше със сярата, затова предпочетоха чисто психологическото „външно“ въздействие.

Какво ще кажете на едно десетинагодишно дете, което си е наумило да посвети живота си на рисуването и да разказва ужасяващи истории за една загиваща действителност, която всички се мъчат да заличат? Какво ще кажете на това дете, когато се залови да разказва други, също тъй отчайващи истории, само че сред декора на една нова действителност, която се представя за най-добрата — и за мнозина е такава? Какво ще речете на едно дете, което с такава находчивост открива всички пукнатини, всички недъзи, всички търкания, за да ги окарикатури?

Нищо.

Или просто ще говорите, без да си вярвате. Говорене заради говоренето, колкото да му набиете урока в главата.

Когато Серж разбра, че са го поизоставили, докато се спрат на нещо по-добро и се захванат здравата с него, той побягна. Знаеше да се оправя с пътната карта и с картата на еднолинейката. Първо походи пеша, после взе еднолинейката, защото му се струваше, че е по-безопасна. Пътува в тоалетните. После пак походи.

Луда радост замая главата му, когато зърна своето село. Истинска „хлапашка“ радост. Стигна изтощен, едва се държеше на тънките си разтреперани крака, с празен стомах и потъващ в мръсни пластове мъгла поглед… ала очарован да намери СВОЯ свят с неговото всъщност безмилостно лице и кариерите, оголили скалистите си скелети, и хилавите храсталаци, и опустошените хълмове, и червения цвят, който отдавна се наложи над зеленото минало, и калните петна, които покриваха разбития асфалт на пътищата. След шестмесечно заточение имаше чувството, че тази картина пред очите му беше по-ужасна от спомена за нея и всичко, което бе успял да изобрази в рисунките си. Но бе щастлив.

Семейната къща не беше се променила. Поне отвън. Бутна вратата и се озова в коридор, боядисан в черно и осветен оскъдно от малки червени стенни аплици — това го накара да помисли за миг, че е объркал жилището. Сетне бутна друга една врата, през която обикновено се влизаше в кухнята. Нямаше вече кухня. Само една голяма мрачна стая със стени, покрити с грозна имитация на тъмночервено кадифе. Дори прозорецът беше закрит. Чу ругатня, някаква лампа светна, изправена в леглото, голата му майка блъсна един гол като нея мъж, който я бе яхнал. Мъжът и жената изглеждаха по-слисани и от детето.

— Серж! — изкрещя мама.

Тя дръпна един чаршаф, загърна се набързо и тръгна към него, като подхвърли някаква къса, неразбираема фраза на своя клиент. Типът си кривеше сърдито мутрата. Серж дълго щеше да си спомня картината с мъжа, легнал по хълбок с набъбнал член, обвинително насочен към него като оръжие.

Мама го повлече в коридора и му каза да чака. Виждаше се, че кипи от сдържан гняв и от учудване. Не и от смущение. Не за първи път я виждаше гола. Беше се променила. Напълняла, закръглена. Но отпусната, с обриви по ръцете. Косите й бяха боядисани в сиво-розово и бе гримирана като кукла — една стара кукла.

Вечеряха заедно в бившата стая на дядо, превърната в кухня. Той се нахвърли на яденето. Тя го наблюдаваше с очи, окръжени с морав грим. Разказа й пътуването си, а тя го изслуша с престорено възхищение. Каза й, че вече не иска да се връща в общежитието. Мама опита да го разубеди, като го засипа с всякакви доводи, но изпусна най-важния, който Серж лесно отгатна. За какво й е на една проститутка нейният десетинагодишен син, само ще й пречи. Как ще приемат такова неморално съжителство социалните служби за закрила на децата, а те непременно ще научат за това.

Нито той, нито тя си правеха илюзии. Но си даваха вид, че се надяват на нещо, очаквайки времето да им донесе някакво разрешение.

Три дни наред Серж броди из селото, по-точно това, което бе останало от него. Мнозина от другарчетата му бяха като него настанени в семейни общежития, пръснати из градовете. Най-големите, които завари, работеха тук-там в малки магазинчета и занаятчийски работилнички, които още кретаха и мислеха, че ще спасят този край… за колко ли време? Разликата във възрастта между Серж и неговите „приятели“ бе прекалено голяма, за да се установи някакъв контакт, пък и положението му на беглец не оправяше нещата. Тъй че Серж посвети по-голямата част от деня на самотни разходки между могилите и опустошените хълмове. Детските банди, които само преди шест месеца още лудуваха сред този невъобразим пейзаж, вече ги нямаше. Сякаш времето в общежитието бе препускало, а тук бе текло безкрайно бавно: шест месеца, а като че ли са години. Осъзна това и заедно с него още нещо — един ров ще зее винаги и ще го отделя непоправимо от изживяното тук минало.

И ето че това минало, което никога не е било розово, се разкраси…

Серж вдъхна мириса на гнила пръст, на небето, което западните ветрове затъмняваха с дъждовни облаци, на лишеите и храсталаците. Беше като пиян, ала лека-полека дойде на себе си. Последната вечер, сам на леглото си в таванската стаичка, той пуши от „миризливата трева“ до повръщане.

От действието на тревата потъна в дълбок сън и това му попречи да види драмата. Не чу нищо, нито виковете, нито изстрелите, нито невероятната олелия, която насъбра любопитните чак от другия край на селото. От летаргията го изкара грубата ръка на офицера от полицията малко преди обед. След като претърсиха къщата, полицаите накрая откриха детето в едно таванско кътче, на сламеника със засъхнали нечистотии от повръщане.

Показаха се много внимателни, мили, съчувстващи. Забраниха на Серж да влиза в долната стая, но детето все пак успя да зърне петната и дългите кървави дири по пода и стените на коридора. Не видя нищо друго. Разбра, че същата вечер трима мъже нахълтали с взлом в къщата, че мама се отбранявала. Повалила двамина с револверни изстрели и с бръснач. Но третият изпразнил пълнителя на един допотопен ПМ в тялото й и офейкал. Бягайки, се натъкнал на една група, която търчала насам, привлечена от шума, и улучил двама от тях, на го покосил изстрел от ловджийска пушка.

Серж чу някои хора да казват „това трябваше да се случи“. После го отпратиха. Настаниха го в едно друго държавно семейно общежитие, то пък бе край морето, на хиляда километра от неговото село (навярно предполагаха, че разстоянието ще го накара да се позамисли, ако пак си науми да бяга: не знаеха, че на Серж вече не му се щеше кой знае колко да се завърне „у дома си“, че на десет години и половина бе разбрал, че детството му безвъзвратно бе отлетяло изпод краката му… но и не подозираха, че алергията му към семейните общежития изобщо бе пораснала, а неговият „психологически профил“, както те казваха, бе по-объркан от когато и да било). Това също беше едно „симпатично“ място. И тук персоналът бе висококвалифициран, сърдечен. Пък и морето бе тъй красиво… особено когато връхлиташе яростно, когато ревеше, както се реве в разгара на някое празненство. Серж нарисува морето. Черният океан се зъбеше, та чак съдираше хартията. Тихомълком му отнеха рисунките. Свещеникът от Всесветското християнство му разказа историята за Христос, има дълги разговори с него — по-точно монолози, понеже затвореното лице на Серж светваше за миг в усмивка или открехваше устните си само когато Серж подхвърляше някой коварен въпрос, на който впрочем професионалният свещеник все не смогваше да отговори, та дори и извъртяло.

— Ако словото Христово е толкова силно и пълно с откровение, господин свещеник, защо сме се бавили толкова време, ами не сме го прилагали и въплътили в дела?

— То е прониквало бавно в сърцата, момчето, ми.

— Но нали е било познато по цялата земя, както казвате. Разнасяли са го мисионери. А който го чуел, ставал по-добър. Тогава защо?

— Защото други мисионери успели да злоупотребят с доверието на хората, събуждали най-долните им инстинкти, пътят е бил дълъг и трябвало да се стигне до крайното жертвоприношение, за да проумеят…

— Но ако покръстените стават по-добри, как са могли да се поддадат на долните си инстинкти?

— Заблудила ги обожествената наука, използвайки техния стремеж към абсолютното, потребността им да надзърнат в отвъдното. Науката отклонила техните въжделения и въдворила съмнението, дала уж рационално обяснение на божественото тайнство, което е заложено у всички ни.

— Но днес науката ни казва, че всяко божествено тайнство има своето обяснение, макар да си остава по същество божествено и тайнствено… и т.н.

Но и всички членове на ръководния персонал на общежитието, непрофесионални доброволни свещеници и примерни граждани на господстващия теократичен режим В.Х. говореха в същия дух, проповядваха зачитане на ближния, любов и доверие в неговите тайнствени, понякога смущаващи сили, които тласкали човечеството към доброто, но много често по заобиколни пътища. Изглежда, че недомлъвките на Серж ги навеждаха понякога на парадоксалната мисъл, че са попаднали на някакъв рядък избраник… По-късно Серж се убеди, че всички „мисионери“ са такива, независимо, какво изповядват: с еднаква жар твърдят, че вашият атеизъм всъщност бил положителен знак и ви доближавал до вярата. Едва ли не бяха възхитени, удовлетворени, облекчени, за малко да се провикнат победоносно. По-късно, когато се заинтересува от старите книги и редки документи, заринати под таванските прахоляци, които отначало обявиха за еретически естествено, а после коварно разпространиха, че били пълни с измислици и не представлявали интерес, той можа да попълни някои значителни празнини в знанията си за словото божие. Разбра защо това слово не бе чуто по-рано, нито пък претворено в дела. Разбра, че както всяка реч, и то влечеше със себе си интелектуално извращение, войни „В името на“, кланета, кървави идеологически конфликти, водеше до власт и користолюбие. Носеше измама за хората, заблудени и тласнати по пътя на хегемонията, колонизацията, териториалните експанзии, геноцида и етноцида — към могъществото. Защото изведнъж узна това, което историята се мъчеше да заличи, преиначавайки го: съществуването на други вярвания, на други богове, други нрави, други вери, други философии.

Две години остана Серж в крайморското общежитие на дивия бретонски бряг. И отново побягна. Хванаха го седмица по-късно.

Изтърпя ново ориентиране, което се оказа също толкова безуспешно, колкото и предишното. Несоциален и нестабилен, интеграционен знак малко под нулата. Но стана чудо. Или бе резултат от някаква машинация на прекалено енергичната Служба за гражданско ориентиране. Серж научи, че си имал сестра.

Точно два пъти по-голяма от него сестра, за която никога не бе чул да се говори. Нито от родителите си (което бе разбираемо), нито от дядо (което също бе разбираемо, но по-мъчно…). Ето и официалното обяснение: била се родила по времето, когато окончателно изоставяли кариерите, и още не се знаело дали на населението ще се разреши да остане там, така че се очертавало нерадостно бъдеще. Както и други деца, родени същата година, тя била настанена в общежитие. И отраснала като истинска рожба на държавата.

Живееше в Стар Париж, съвсем законно свързана с един механик, който притежаваше сервиз за поправка и продажба на автомобили… Самата тя бе помощник-техник и се занимаваше с административните дела на предприятието (имаха двегодишно дете). Бяха съобщили, че има едно „трудно“ братче, което би могло да се приобщи към социалната среда, ако заживее в стабилна семейна среда. Съпружеската двойка прие да даде подслон на този рядък екземпляр. Срещу материална помощ, отпускана от „Ориентирането“, както е редно.

Тя се казваше Лизиан. Той Жона. Бяха решили да запазят бащините си имена: Лизиан Монтра, Жона Валие. Когато синът им Тоб станеше пълнолетен, щеше лично да избере между Монтра и Валие или да посочи име, което сам той си е харесал.

Серж никога не повярва напълно, че между него и тая млада жена има кръвна връзка. Макар че отведнъж установи външна прилика с мама. А да се привеждат други доказателства освен акта за раждане, явно бе невъзможно: Лизиан никога не бе виждала родителите си, нямаше и представа за родното си място — пък и никога не бе се старала да узнае нещо повече от „нормалното“ си минало. Тя изслуша много внимателно това, което й разказа Серж за родния край, за татко, мама, дядо и мините. Всичко. Притисна го до себе си и каза: „Горкичкото.“ А Жона се просълзи.

Може и да беше лъжесестра. Двойка доброволци, прилагащи във всекидневието си предписанията и заповедите на Всесветското християнство: „Помогни на нещастните“, „Обичай този, който страда, и много ще ти бъде простено, когато дойде възшествието“, всички тия трикове, всички тия сладникави и хуманистични литании, с които го бяха поили толкова много, че не смееше повече да не ожаднее… Откъде да знае какво ще го сполети.

Едно бе сигурно: те бяха отлично запознати с досието на Серж и притежаваха истинска дарба на психолози. Никакви повтаряни до втръсване поучения, тежки до задушаване съвети, изрази като „ти би трябвало“, „ще трябва да“, „тъй трябва“. А веселие, добро настроение, непринуденост, внимание — винаги имаха време да те изслушат. Лизиан бе сестра „един път“. Жона бе жизнерадостен, забавен, луд по механиката, но се интересуваше и от много други неща. Например от рисуването.

И Серж почна да рисува. Рисуваше ли, рисуваше, но редом с това, подобно на много деца на неговата възраст, се учеше в училището на улицата. Разхождаше се и откри града: Стар Париж. Взе да се рови из малобройните антикварни магазинчета за културни ценности и там откри едни стари илюстровани поредици, каквито бе виждал да се валят у тях, в къщата им в източното предградие Вогези/Юра. И книги. Не му пречеха да ги чете, юздата бе хлабава… ала това не приспиваше вниманието му. Зрънцето инстинктивно недоверие към всичко, свързано с близкото му обкръжение, си оставаше… Толкова доброта и разбиране му се струваха необясними. Никога не узна дали зад отношението на неговата „сестра“ и на зет му Жона не се крие капан. Или наистина бяха добри, великодушни и разбиращи и го считаха за личност, способна да се осъществи напълно и сама да избере пътя си.

Може би бе точно така.

Те наистина го обичаха. Бяха доказателството, че това съществува.

Три години.

Три хубави години. И Серж престана да рисува някак от само себе си. Открил бе нещо друго: моливът, перото и багрите не му бяха достатъчни. Обаче нуждата да разказва случки, за да докаже своето съществуване и да го вмести сред другите, си оставаше. Беше дори по-остра от всякога. При сестра си гледаше академична телевизия. Беше петнадесетгодишен, пълнолетен според закона и господар на съдбата си. Тогава откри системата ОПС. Съпружеската двойка, която го бе осиновила, често пъти не се задоволяваше да следи програмите по време на сън. По цели вечери приемаха вътрешно видеоизлъчванията от един приемник ОПС от 3-о поколение, пуснат на пазара едва от няколко години, най-новия и пригоден за всякакво програмиране, за всякакво запаметено предаване, в който си щеш момент. Подариха му първия приемник.

Ушен, второ поколение, купен на старо.

И Серж бе приет в света на великото единно европейско семейство. Изведнъж обозря целия свят, както никога досега, и бе опиянен от гледката, а повечето му разговори през „свободното“ време отсега нататък опираха до това, което бе изживял в ОПС. Най-вече художествените филми и фантастичните творби.

Това опиянение продължи известно време. Сетне отново се обади недоверието. Той се избави от капана точно в мига, когато се канеше да щракне, така поне Серж обясняваше внезапния си поврат.

Повече от всякога искаше да бъде творец. Автор, художник-моделиер за ОПС. Само в това виждаше спасението.

Избра си име: Диф Билби. Компютрите за самоличността нямат чувство за хумор. Помощниците психолози от „Ориентирането“ имаха къса памет, изглежда, никой не си спомняше за серията анимационни филмчета. И заключиха, че се касаело за здравословен юношески бунт. Не чак толкова лош отдушник, нали? Иди го разбери… Но приеха името без затруднение. За отбелязване бе, че всички бяха загрижени за нещо друго: много се говореше за военна заплаха.

Кой знае какво, че някакъв си чудак решил да се назове Диф Билби или Доналд Дюк в това опасно положение…

Диф Билби, бивш Серж Монтра, взе това за своя първа лична победа.

От „Ориентирането“ разрешиха той да се запише да следва за художник-моделиер в една академия на ДПР/ ТВ / ОПС (Дружество за производство и разпространение (Телевизия) (Отклонен парадоксален сън…)

Приемния изпит издържа успешно. Но беше играл нечестно.