Грубо в мозъка

2

Даниел Монклеман бутна остъклената врата на бар-ресторанта „Верният“, на ъгъла на улица „Турноа“ и улица „Предат Бастиани“ (някогашната „Вожирар“). Макар и да не бе още заслужил званието „редовен посетител“, той бе добре познат тук от случайните си отбивания и наричаше собственика с малкото му име: Алдо. Този Алдо — гръмогласна, червендалеста, неизменно в добро настроение особа от италиански произход, си бе наумил, по причина, известна само нему, да преименува Монклеман в „гос’дин Клементини“. Той се пъчеше важно зад своя бар и още щом зърна Даниел Монклеман да прекрачва прага на заведението, изрева за поздрав:

— Giorno2, гос’дин Клементини! Влизайте, влизайте! Оставил съм една маса за вас! Ще обядвате ли?

Дванадесет минаваше.

Както винаги заведението беше препълнено и както винаги някоя маса се оказваше свободна тъкмо за Даниел Монклеман.

Даниел се отби за малко на бара, промуши се между двама клиенти да размени някоя и друга дума с Алдо, отпивайки от любимия си аперитив. Алдо заговори за хубавото време, което превръщаше всеки ден (и всяка нощ) на месец юни в празник на светлината, и за посещението на папа Еварист I. Алдо бе добре осведомен, тъй като бе видял с очите си шествието и манифестациите. При това ресторантът му се намираше точно на пътя на папската процесия, ето защо той бе утроил своите поръчки за пресни продукти и готови ястия…

Даниел Монклеман се добра до свободната маса близо до остъклената врата. Пред очите му се разкри широк изглед към улицата, към съдебномедицинския изследователски институт за незамърсяващи храните консерванти, а оттатък голямата сграда, издигаща се на мястото на някогашния Люксембургски дворец, съзря американския квартал: така наричаха огромния район с богаташки вили, пръснати измежду редките петна от зеленина. В една от тези вили живееше новата му клиентка.

Приятна вълна от децибели се разливаше над присъстващите в ресторанта. Така беше всеки път, когато Даниел се отбиваше тук. По обед или вечер. Потокът от разговори се прекъсваше от звън на прибори, от весели смехове. Към всичко това се прибавяше и музика за настроение, предавана на инфравълни, която запълваше и най-малкото отслабване на шума. Повечето клиенти идваха от изследователския институт, горе-долу равен брой мъже и жени, повечето облечени в работните си светлосини престилки. Любимата им шега бе да донесат микроскоп и да се преструват, че уж анализират състава на ястията, поднесени им от три-четири хубави девойки от родината на Алдо. Класическият отговор на собственика се изразяваше с едно изречение: „Ами, щом не сте доволни, ходете си яжте туй, дето излиза от вашите епруветки и центрофуги бе, хора!“ — изречено с тон на засегнат човек, разбира се…

Даниел много обичаше това заведение и макар че покрай работата си беше опознал безброй ресторанти в Стария Париж, определено предпочиташе „Верният“. Всеки път, когато се озовеше в тоя квартал, непременно спираше пред вратата му, облепена с всевъзможни афиши.

Не беше сам на масата. Срещу него седеше една девойка и довършваше шербет с фъстъци. Тя деликатно боравеше с пластмасовата лъжичка, поднасяйки от време на време късчета лед към устните си, боядисани в черно. По-скоро хубавичка, макар че такива като нея ги имаше с хиляди. Докато настаняваше Даниел, Алдо се почувства длъжен да ги представи един на друг: обичал да се създават контакти в неговото заведение, каза той. Обаче домогванията му останаха несподелени: като съобщи името на Даниел (т.е. „гос’дин Клементини…“), той почака няколко секунди девойката сама да съобщи името си — не я познавал, та предполагал, че не е от института. Провал. Тя само се усмихна мило и отново насочи вниманието си към шербета.

— Сигурно е актриса от фантастичните филми на ОПС — реши да се пошегува Алдо.

Сдържано мълчание от страна на девойката. С отчаяна гримаса Алдо се призна за победен и взе поръчката на Даниел.

Даниел огледа улицата, минувачите, колите, сетне се озърна наоколо. Няколко пъти срещна черните очи на момичето, което скришом го наблюдаваше, но тутакси забождаше нос в шербета си. От стопения лед на дъното на стъклената купичка се образува малка локвичка. „Като не искаш да говориш, и аз ще си мълча“ — си каза Даниел Монклеман. Всъщност девойката имаше интересни очи и приятно лице, а дълбокото деколте и полупрозрачната тъкан на дрехата не скриваха нищо от приятната й пазва. Тъмен грим, съобразен с тона на устните й, подчертаваше зърната на гърдите й. Даниел си спомни, че в една от видеопрограмите ОПС бе гледал гневно предаване срещу тая мода, която водела до увеличаване на заболяването от един вид рак на гърдите. Представи си своята сътрапезничка с изгнили гърди, проядени от лакомите клетки и после изрязани. Но си помисли, че тя можеше да прибегне до естетическата хирургия, и се отърси от тази представа.

Докато чакаше да му сервират, отвори плоското куфарче на коленете си и прегледа бележника с поръчките за преди обед. Четири посещения. От тях трима несигурни клиенти, успял бе обаче да ги заинтересува и му бяха обещали, че пак ще го потърсят, ако кредитните органи след внимателно проучване на техните професионални и социални досиета им дадат разрешение. „Том-Фил“ обикновено бе в тясно сътрудничество с кредитните банки: не бяха глупави да продават нахалост и след няколко месеца да установят, че вноските не се покриват, понеже клиентът бил „в очакване“, както се казва на професионален език. Все по-често обаче купувачите на приемници ОПС се набираха сред подвижните, най-сигурни в бъдещето си класи. При тях кредитните органи непременно оказваха помощ. Притежаването на приемник ОПС показваше изкачване по обществената стълбица, нуждата да се приобщиш към едно „привилегировано“ семейство. При това цените бяха значително намалени от пет години и продължаваха да спадат, а това насърчаваше търсенето; увеличаваше производството и предлагаше работа. Вървеше се направо към един вид общество ОПС, което щеше да прекарва девет десети от живота си в компанията на приемника ОПС. Съвсем логично. Ерата на едновременния академичен телевизор постепенно залязваше. „Том-Фил“ не бе единствената крупна фирма за конструиране и продажба на ОПС, осигурявана от капиталите на банките и К.О. (кредитните органи): същия принцип бе възприела и „Юнивърсъл Джап В. Къмпъни“ (мултинационална японо-американска фирма), както и „Азия Интернешънъл“. „Том-Фил“ имаше могъщо влияние на световния пазар, което се крепеше на многонационалните евро-американски капитали и филиалите й в арабските страни — двата блока забравяха различията си в името на общата кауза. Твърдеше се, че част от баснословния бюджет на „Том-Фил“ отивал да пълни касите на Всесветското християнство… но пък могъщите акционери от богатите арабски страни отстъпваха техния дял в полза на неоислямските водачи. По-големи или по-малки субсидии се заделяха за „Поклонниците на свети Петър“, „Приятелите на Маноск“, църквата на „Вярата на човека“, „Гласът за немите“… Всички тези вярващи не бяха ли всъщност телезрители ОПС? Ако не сега, то един ден неминуемо щяха да бъдат, ако искат да участват в голямата игра. А в тази игра нямаше по-добро оръжие от ОПС. Бомбите така и нямаше да избухнат. Освен по погрешка. ОПС подкрепяше и чудесно боравеше с това положение. Не, място за страх нямаше, трябваше да се окаже доверие на политико-религиозните водачи, които, макар и да ги биваше да объркват макиавелистично картите, не бяха безумци. Отдавна бе минало онова време, когато генералите и държавните глави преживяваха подпалените от тях самите войни, без да падне косъм от главите им. Сега обаче всеки изплъзнал се от контрола конфликт можеше да принесе планетата в жертва, а генералите и държавните глави живееха на същата тая планета и някой хубав дъждец от неутронни, атомни или бактериологични бомби не би ги пощадил, та дори да се окопаят вдън скривалищата си, съвсем безнадеждно укритие — и ако допуснем, че то устои и милите господа се подадат навън, в изпепеления от ужаса свят, щяха ли да имат въздух за дишане?

Ето за какво мислеше Даниел Монклеман, оптимист по темперамент, представител-продавач към фирмата „Том-Фил“, която сега предлагаше на пазара всички видове приемници ОПС.

И тъй, до обед бе посетил четирима клиенти. Трима, които подлежаха на предварително проучване, четвъртият случай бе наполовина сигурен: Жил и Рита Окдей, с предплата за ушен модел приемник-бижу от трето поколение. Заключението от кредитното проучване бе положително: и двамата работеха в производството на автомобили за фирмата „Карбусолей“ и нямаше никаква опасност да ги оставят „в очакване“, във всеки случай не преди да приключи изплащането на двата приемника ОПС. Дотук добре. За следобед Даниел си бе набелязал само едно посещение. У дамата от американския квартал. Чакаше го хубав ден.

Той подреди книжата си и подпря чантата о крака на стола. Огледа се: всички посетители в ресторанта имаха ушни приемници, някои носеха модела-бижу от 3-о поколение, други бяха с „кутийка“, вместена в ушната мида. Погледът на Даниел срещна очите на девойката срещу него: само в нейните уши нямаше нищо. За миг Даниел се поколеба дали да я заговори на тази тема, или да си мълчи. Предпочете да се нахрани спокойно. Но девойката, след като поднесе към устата си мъничката лъжичка, неочаквано го заговори първа:

— Вие сте продавач на ОПС, нали?

Даниел кимна малко неуверено — тъй като инициативата бе поела тя, ентусиазмът му съвсем се прекърши.

— Мисля, че познах по това, как прелиствате фишовете. От коя фирма?

— „Том-Фил“ — каза Даниел, сочейки значката на ревера на сакото си.

— Най-добрата, нали?

В усмивката на момичето долови лека, ала не зла ирония. Беше гладен. Стотици миризми се носеха из ресторанта и глождеха стомаха му.

— Най-добрата, разбира се — каза той.

Три минути по-късно той осъзна, че държи пред нея редовната си хвалебствена реч. Девойката го слушаше полуразвеселена-полузаинтересована. Остатъкът от шербета се бе стопил; с върха на лъжичката тя галеше очертанията на устните си. Всъщност изглеждаше доста добре — особено погледът и гърдите й… Даниел се запита дали бе законно и религиозно омъжена, дали въобще имаше някой в живота й, другар или другарка. Реши, че не бе от тия, дето непременно робуват на принципи в тия неща… В погледа й имаше нещо, което му напомняше съпругата му, Матилд… Матилд, в началото на запознанството им, защото сега, след време, погледът й бе скован от неизменен отмъстителен мраз.

Най-после Алдо донесе чиния препълнена с юфка и всевъзможни морски лакомства, сложи я пред Даниел, смигна, кимна по посока на девойката и изчезна, ухилен под мустак.

— Вие нямате ли приемник ОПС? — осведоми се Даниел, като разбъркваше соса и тестените късчета с върха на вилицата си.

Тя каза, че нямала и че не чувствала да й липсва. Стигал й нейният стар академичен приемник, впрочем тя почти не го пускала. Била последователка на „Преродените в бога“, заяви тя глухо и спокойно, а сякаш нададе боен вик.

— Аха! — промълви Даниел, внезапно притеснен при мисълта, че му предстои идеологически спор, а никак не го желаеше.

„Преродените в бога“… ясно. Най-злите противници на системата ОПС, които обаче не се отказваха да я използват за пропагандни цели, ако случайно им се отстъпеше за ограничено време антената, с цел да се изтъкне политиката на либерализация на информационните средства. И „преродените“ излизаха пред ОПС, за да изобличават ОПС.

Какво демократично алиби за правителството, което много добре знаеше ограничения брой слушатели на „преродените“, и добра предпазна клапа за водачите на сектата, които вероятно бяха наясно за манипулацията, но гледаха да не изпускат случая. Бяха яростни революционери и действени, доколкото позволяваше законът, проповядваха премахването на големите международни религиозни движения. Действаха заговорнически и подмолно за преобразуването на действителността, като прибягваха до всякакви манипулации и най-вече до средствата за масова информация и системата ОПС. Водач на „преродените“ бе Жозеф Малиер, наричан още Жо Велики, един луд…

— Мисля, че не си струва да се убеждаваме един друг… — каза Даниел.

Поднесе към устните си една хапка, напоена хубаво със сос. Очите му бяха насълзени. Скришом изтри клепачите си, докато дъвчеше.

— Не се плашете — каза момичето. — Нямам борчески дух. Впрочем мисля, че крайностите, които много от нашите проявяват, повече навреждат на делото ни, отколкото… Вие плачете?

Даниел попи отново сълзите си със салфетката на бели и червени квадрати. Усмихна се.

— Няма нищо. Малък недъг… — И той на драго сърце заобяснява, като се надяваше с това да отклони разговора… — Някога боледувах от нещо на кръвоносната система — (потупа челото си) — частична лицева парализа… Нищо сериозно. Оздравях… само че се получило невронно срастване, както ми обясниха. С отражение върху слюнчените и сълзоотделителни процеси, поточно в обменните канали. Прилича на някаква шега, но е така. Нещо като грешка в регулировката, ако мога така да се изразя. Например, когато съм гладен, слюноотделянето нормално трябва да се увеличи, но тая погрешна регулировка задвижва сълзоотделителната система. И аз заплаквам.

Тя се ококори, сетне прихна. Засмя се и Даниел, бършейки отново сълзите си… Както се надяваше, разговорът се прехвърли на тази тема и той си отдъхна.

Излапа набързо яденето в чинията. Девойката прие отново безразличния си вид, който я обезличаваше; повече не й беше интересно, плати сметката си и стана, кимвайки на Даниел. Той се загледа подире й. Под прозрачната туника, умело разкъсана по краищата, носеше червени бикини, врязани в задничето й — заоблено и приятно поклащащо се в такт с походката.

Даниел повика съдържателя, поръча десерт и размени няколко думи за момичето. Той осведоми Алдо, че била от „Преродените в бога“, и веселата усмивка тутакси изчезна от мургавото запотено лице на съдържателя. Той заяви, че в неговото заведение тя няма повече да намери място за хубавото си задниче и всичко останало, че той не желае да има нищо общо с тая измет… и че е цяло нещастие, че тия проклети безверници все някак успяват да вербуват в редиците си най-хубавите момичета. За доказателство спомена за една антиклерикална манифестация на „Преродените“ при преминаването на папската процесия преди няколко дни:

— Имаше петдесетина такива побъркани, повече момичета, облечени, ако може да се говори за облекло, с лъскави гирлянди и нищо повече. Като коледни елхи, такива ще ти ги кича всеки ден! Бъди сигурен, приятелю, че ония от охраната на драго сърце са хукнали да ги арестуват! Гирляндите не са помогнали. Хич не знам как са удържали да не ги изнасилят на място. Още повече че ония си го търсеха. Палките в панталоните им струваха повече от палките в ръцете им, честна дума.

— Не видяхме такова нещо по ОПС… — Алдо избухна в гръмък смях.

— Има си хас! ОПС предаде триумфалното шествие на светия отец и толкоз. Така трябва. А тия побъркани момичета аз ги видях с очите си. Видях ги и тия, дето бяха там. Бас държа, че всички мъжаги се бяха настървили на плячка, само че не му беше времето.

След това заключение, което развесели Даниел, съдържателят се върна при бара и подхвана историята пред онези, които бяха чули само по нещо от нея…

Даниел Монклеман изяде десерта си (и той си бе поискал шербет с фъстъци), мислейки за девойката. После, докато пиеше истинско кафе, продължаваше да си представя силуета на девойката, очите й, които му напомняха Матилдините, черните й устни, гърдите под прозрачната блуза, заобления задник, скрит под бикините, които мислено сваляше. Прииска му се нещо ново. Като момичето от „Преродените в бога“. Матилд отдавна вече не му действаше, само му се прищяваше да си потърси друга, цялата бе във възглавнички от тлъстини, целулит и тем подобни. Би го изтърпял как да е, но и с лицето й ставаше нещо подобно, а избухливият й характер я превърна след време в непоносима дебелана. Но, господи, нали както има лек за психическо смущение, така има лек и за затлъстяването, за целулита! Или пък раздяла, развод, нещо ново! Стоп, господине, не: и дума не може да става за развод при „Поклонниците на свети Петър“, отцепили се от всесветското християнство. Те дори живеят в 2026 година от тяхната „ера“, а не в 2045 година според официалния календар на Европейската конфедерация и общоприетото датиране, въведено от Всесветското християнство. Супер неподкупните привърженици на свети Петър се женят пред лицето на бога и за цял живот! Създават деца и ги възпитават по тяхному… А Матилд бе поклонничка на свети Петър. По-точно бе симпатизираща и заинтригувана от тях по времето, когато се срещнаха с Даниел (и имаше толкова жив и закачлив поглед!). Но ето че ВЯРАТА я озари, спусна се отгоре й като облак фекални стрептококи над отходна яма и резултатът бе такъв, какъвто можеше да се очаква — гнусен.

Даниел Монклеман излезе от ресторанта, изпратен шумно от собственика и неколцина постоянни посетители.

Навън слънцето безмилостно жареше. Млечносиньото безоблачно небе сякаш похлупваше жегата с гигантски капак и затова бе душно като в парник. Далече във висините един самолет чертаеше безшумно светла бразда от сгъстен газ: като бързо зарастваща драскотина. На изток сред светлината се люлееха яркоцветни летящи криле; Даниел за миг се захласна в техния танц, питайки се разсеяно откъде са излетели спортистите и на кои писти щяха да се приземят. Леко запотената му длан зацапваше дръжката на чантата му. Движението по улиците бе плътно, ала шумът бе приглушен. Повечето коли имаха специални мотори за пречистен газ или батерии за земно електричество.

Внезапно си спомни, че клиентката му съвсем не бе неприятна. И тя беше поборничка, като момичето с червените бикини, само че се бореше за „Вярата на човека“. Съвсем различно нещо от „Преродените в бога“.

„Ха, ха, ха!“ — изсмя се в себе си Даниел Монклеман.

С бодра стъпка се запъти към колата си, спряна на стотина метра. Програма: боркинята на „Вярата на човека“ и окончателната продажба на поръчания приемник. Добре. Ще види как ще потръгнат нещата. От двадесет и пет години бе представител-продавач на фирмата „Том-Фил“ и много добре знаеше, че някои клиентки особено харесваха ненадейните посещения: клиентките и техниката ОПС бяха двете любими теми за разговор (да не каже и единствените…) сред колегите му… Както и да протекат нещата у боркинята, след това непременно ще иде да поскита из прохладните улици на остров Сен Луи. Тия прохладни улици…

Седна зад волана, тракна вратичката, спусна стъклото. А сега напред.

Пак ще се прибере у дома си по-рано.

Даниел си засвирука, докато маневрираше, за да се вмъкне в потока коли. На кръглия площад, ей там, ще завие и ще поеме по улицата, където се намираше изследователският институт. Синеблузите химици се връщаха на работа, по моравата пред него спореха за нещо групи хора.

Даниел Монклеман прокара ръка по сивеещите си коси. Взе от кутията за ръкавици тъмните си очила и ги намести на носа си. Засвирука си по-силно. Имаше хубава програма и на сърцето му беше леко.

Нима можеше да знае, че тази програма ще се провали и че този ден той ще потъне в драмата като камък, запокитен в пропастта.